Възраждане

Мюсюлмани спасяват Ботев четник от явна смърт

Посещения: 880

 

Публикувано по: Непокорни поданици на султана, Документален сборник, съставител: Петър Петров, С., 1995


Разказ на Ботевия четник Неделчо Тинчев Кайков (Комитата) за гибелта на съселянина му Колю Колчев от с. Крамолин, Габровско. Записал Ст. Бянков от с. Крамолин.

 

След като падна убит войводата Хр. Ботев, което убийство аз не видях, защото заедно с Коля бяхме на другия край на четата, но след като ни съобщиха за смъртта му, което беше привечер, отсякохме клончета и ги хвърлихме на трупа му вместо венци. Настъпи отчаяние. Четниците по групи почнаха да търсят спасение. Ние двамата с Коля тръгнахме заедно по посока на Балкана. Натъкнахме се през нощта на турски войскови части, започна престрелка. На разсъмване двама с Коля влязохме в една пещера, като мислехме, че тук в пещерата ще стоим 1-2 дни и турските войски ще се разотидат, тогава ние ще излезем от пещерата и ще се върнем през Сърбия обратно в Румъния. Обаче на отсрещния рът, където имаше турска войска, забелязали нашето влизане в пещерата. Тази турска войска на брой около 80 - 100 войника почват да стрелят във входа на пещерата. Понеже входът на пещерата е много крив, то турските куршуми не можаха да ни ударят, а само камъчета от ронливата скала, откъснати от куршумите, ни удряха. Ние от време на време им отговаряхме, като стреляхме с Коля залп.

След обяд турците на групи приближиха пещерата и викаха на турски: „Ко-мити, предайте се!“ Ние с Коля на различни гласове отговаряхме: „Няма да се предадем, тук ще умрем!“ Даваме залп. Турците се дръпнаха назад.

Колю, който беше много буен и храбър четник, се качи на дървото, което беше пред входа на пещерата, и оттам почна да стреля по турците. Аз го дърпах, не му позволявах да се качи на дървото, защото турците ще го убият, а той с насмешка каза: „Аз имам други братя, те ще отмъстят за мене“, и се качи на дървото. След като Колю стреля няколко пъти от дървото, турците го забелязаха. Тогава се почна силна стрелба - Колю стреля от дървото, а аз от пещерата. След малко Колю изохка, изтърва пушката си, увисна с глава надолу, закачен на дървото. Той беше тежко ранен. Викаше за помощ. Турската стрелба стана по-честа, затова аз не можах да излеза от пещерата, за да помогна на Колю - да го сваля от дървото. След малко Колю извика сърцераздирателно - той беше повторно ранен. Той умря на дървото, увиснал с глава надолу.

Турците разредиха стрелбата. Те наближиха пещерата и викат: „Комити, предайте се!“ Аз престанах да стрелям и отговарях на различни гласове: „Ще се предадем само ако дойде офицерът; на него ще се предадем!“ Двама турски войници бързо се върнаха при офицера, който бе на около сто крачки назад зад неговите войници, зад един голям камък. Турският офицер дойде, застана пред своите войници, тръгна нерешително към входа на пещерата, но от страх се върна, въпреки че войниците му бяха взели за стрелба срещу входа на пещерата. Това отиване и връщане на офицера се повтори няколко пъти, като той и войниците му постоянно викаха: „Комити, предайте се!“

Когато офицерът доближи входа на пещерата на около 50 крачки, аз излязох от пещерата с вдигната нагоре пушка, минах под трупа на Колю и се предадох на офицера. Той ме здрависа и ме запита на турски откъде съм. Аз му казах, че съм от Крамолин. Той ме изгледа, попита къде ми е къщата. Аз казах къде се намира моята къща. Тогава офицерът каза, че е от съседното село Бара и че е ял баница в Крамолин. В този момент турските войници се спуснаха срещу мен да ме продупчат, нервирани от това, че аз съм ги задържал цял ден пред пещерата. Но турският офицер ме заметна със своята дреха и каза на войниците: „Назад! Този е мой познат!“ Войниците не посмяха да ме тормозят, а се спуснаха към трупа на Колю, влязоха в пещерата и на излизане от нея псуваха на турски.

Офицерът се досети, че в ротата има войник от с. Крамолин и веднага нареди да доведат войника Асан Алиев Адъров, който да каже познава ли пленника-четник. След малко доведеният войник Адъров дойде, която среща както офицерът, така и войниците му с трепет очакваха.

Адъров застана пред мен. Двамата си разменихме весели погледи, засияха леки усмивки по лицата на двамата земляци, еднакви по възраст. Мохамеданинът протегна двете си ръце, стисна дружелюбно десницата ми и каза: „Неделчо, земляко мой!“ Аз развълнуван отговорих: „Асан, Асан!“

Тогава офицерът нареди да ме откарат в гр. Враца, където бе щабът на полка. От този момент, из пътя до Враца, мислех как да спася от турски тормоз жена си с малко дете - първородна рожба, майка си, братята си и други сродници. Реших да си послужа с лъжа. В гр. Враца, като ме заведоха в щаба на полка, където имаше доведени и други пленници-четници, извикаха ме да ме запишат. Запитаха ме:

- Комита, как ти е името?
- Неделчо Тинчев - отговорих.
- Женен ли си?
- Женен, имам едно дете.
- Грамотен ли си?
- Не.
- Откъде си, град или село, къде живее жена ти?
- Аз съм от село Громикло, там живее жена ми (такова село не съществува, измислих го по пътя за Враца).

След два дни ме откараха в Русчук, където военният съд ме осъди на пет години заточение в гр. Синоп.

* * *

През месец ноември 1876 г. турски офицер дошъл в с. Крамолин. Попитал за къщата на комитата - Ботев четник. Двама мохамедански първенци завели турския офицер в дома на Неделчо Тинчев Кайков (Комитата). Посрещнала ги съпругата на Неделчо. Като видяла турския офицер, силно се изплашила, пребледняла. Мохамеданите първенци я успокоили, като казали че идат за добро - радостен хабер. Турският офицер казал: „Неделчо е жив и здрав, лично на мене се предаде.“ Съпругата радостно извикала: „Мамооо! Неделчо е жив!“

В този момент майката излязла от къщи. Прегърнали се майка и снаха, радост засияла по лицата им, чувал се само шепот: „Неделчо е жив! Жив!“

Майката стиснала ръката на турския офицер и го поздравила с добре дошъл. Въвела тримата в къщи. Пристигнали братята на Неделчо и съседите. Почнала се гощавка.

Турският офицер спокойно, подробно разказал как Неделчо излязъл от пещерата и се предал лично на него. Разказал за срещата на Неделчо с войника Асан Алиев Адъров.

Съпругата на Неделчо дарила турския офицер за радостната вест с риза, гащи, пояс, чорапи, пешкир и други. Дарила го както се дари кум на сватба. А майката дарила офицера с две весла грозде. Радостни сълзи се отронили от очите на всички присъстващи.

Мохамеданите напуснали дома на Неделчо Тинчев Кайков с чувство на радост, че са изпълнили един човешки дълг.