Възраждане

Мюсюлмани поборници

Посещения: 10176

 

Шериф чауш X. Мустафов от Карлово

 

1

Стенографски дневници на VI ОНС, II р.с., кн. 4, 28 заседание, 30.ΧΙ.1891 г., 114-115.

 

Докладчик К. Попов: Прошение от Шериф чауш X. Мустафов от Карлово, с което иска пенсия за заслугите си, принесени на българския народ през времето когато той, българският народ, е бил под турско иго. Към прошението си има приложено едно свидетелство под № 2711, с което се удостоверява следующето (чете):

Карловска околия
Градско общинско управление
в гр. Карлово
№ 2711    Свидетелство
29 октомври 1891 г.
гр. Карлово

Дадено от Карловското градско общинско управление на съгражданина ни Шериф чауш X. Мустафов на възраст 55 години, в удостоверение на това, че той не притежава никакви движими и недвижими имущества, освен една четвърт от едно дворно място (арса) от стойност 50 лв. Освен това реченият се занимава с кафеджилък, с което си занятие се труди да изкара прехраната както за себе си, така и за семейството си и той се намира в крайно бедно положение.

За това дава се настоящето за да му послужи гдето трябва.

Кмет: П. П. Козарев Секретар: А. Русенов

Във време на войната просителят е пазил българите, които са останали в Сопот до самото предавание Сопот на руските войски.

Комисията предвид на заслугите на един турчин [мюсюлманин], който не е бил длъжен да защитава българските интереси, намира за уместно да му се даде 30 лв. месечна пенсия.

Председателят: Който не приема предложението на комисията, да си вдигне ръката. (Никой не вдига). Приема се.

 

2

Молба от 12 апр. 1896 г. на Шериф чауш X. Мустафов, жител от гр. Карлово, чрез Пловдивския окръжен управител до министъра на финансите в София. - НБКМ-БИА, кол. № 47 зп, а.е. 328, л. 2.

 

С указ № 665 от 23.XII.1891 г. по Министерството на вътрешните работи ми бе отпусната годишна пенсия в размер на 240 лв. Но понеже тази пенсия е недостатъчна, за да поддържам бедното 2-членно семейство, то най-покорно Ви моля, господине министре, да благоволите и внесете настоящето ми заявление в надлежното при повереното Ви министерство пенсионно отделение, за да ми се увеличи пенсията поне в размер на 500 лв. годишно, от която да мога да поддържам както мене си, така и семейството си.

Изискуемите се от закона документи навярно се намират в пенсионното отделение при повереното Ви министерство, които съм изпратил при отпущанието на досега получаваната от мен пенсия.

Прилагам и едно свидетелство под № 998, издадено ми от Карловското градско общинско управление, удостоверяващо бедността ми и семейното ми положение.

[Отметки:]

1. Π. К. № 333. Год. пенсия 240 лв.
2. VI Об. нар. събр. е определило тази пенсия (реш. от 30 ноем. 1891 г., протокол № 28).
3. Д. № 15б 1891/1892 г., с. 229.
4. Д. № 32, т. 1 от 1892 г., с. 137.

 

3

Държавен вестник, № 230, 18 окт. 1896.

 

С указ под № 125 от 19 юли т. г., съгласно решението на Пенсионния съвет от 27 юни т. г. и на основание чл. 1, 2, 3 и 33 от Закона за подобрение положението на поборниците и опълченците, се постановява:

I. Да се прекратят от 1 юли т. г. определените в различни времена и от различни учреждения поборнически пенсии на лица, които не съвпадат в категорията на опълченци, нито на поборници:

13) на Шериф чауш X. Мустафов от гр. Карлово.

 

4

Стенографски дневници на IX ОНС, I р.с., кн. 3, 30 заседание, 8. II, 1897 г., с. 152.

 

Докладчик Петър К. Бобчевски: Прошение от Шериф чауш X. Мустафов из гр. Карлово, бивш пенсионер. Пенсията му била прекратена на основание закона, издаден миналата година. Иска да му се даде пенсия от Народното събрание, понеже не подпадал под тоя закон, който се отнася за опълченците и поборниците. Той казва, че бил от тия турци [мюсюлмани], които във време на въстанието пазили българите от башибозуците.

Комисията остави туй прошение без последствие, понеже няма доказателства, които да констатират тия работи и от сведенията, които събра комисията, се разбира, че искането на просителя не може да се удовлетвори.

Председателствуващият Христо Иванов: Ще се гласува. Ония г-да представители, които приемат предложението на комисията, щото прошението на Шериф чауш X. Мустафов из гр. Карлово да остане без последствие, да си вдигнат ръката. (Болшинство).

Остава без последствие.

 

5

Димитров, Г. Княжество България. Т. 3, с. 212.

 

При завръщането си сопотенци намерили 180 дюгена и по-добри къщи на прах и пепел, а само онези по краищата останали донегде здрави. И ако би някой си Шериф онбаши да не ги запазил, и те щели да изгорят.

 

6

Молба от 3 май 1901 г. на Шериф чауш X. Мустафов, 66 годишен от гр. Карлово, до председателя на Народното събрание за възобновяване на отнетата му пенсия. - ЦДИА, ф. 173, оп. 2, а.е. 322, л. 186-187.

 

В турско време служих дълго време в гр. Сопот като старши полицейски стражар (чауш), гдето ме свари и освобождението на България.

На този градец аз съм принесал големи услуги, които подробно са означени в тук приложеното свидетелство, подписано от много сопотски първенци и граждани и заверено от Сопотското градско кметство. За тия ми заслуги аз бях награден от Народното събрание през 1891 г. с пожизнена пенсия от 20 лв. месечно, или 240 лв. годишно. Обаче Пенсионното отделение с решението си от 27 юни 1896 г. прекрати пенсията ми под предлог, чe не съм имал качествата на поборник съгласно закона за поборниците. Обаче аз не съм искал пенсия като поборник; аз съм искал такава и ми е отпусната от Народното събрание в 1891 г. по други причини - за други услуги, показани в тук приложеното от мен свидетелство (каквото и тогава бях представил).

Прочее, на основание приложеното ми свидетелство за услугите ми, посочени в него, и понеже съм много беден и немощен, та не мога да си изкарвам поминъка, то затова най-покорно моля високопочитаемото Народно събрание на Княжество България да благоволи да ми възобнови пенсията, като ми я отпусне в същия размер отсега за в бъдеще, тъй като инак много бедствувам за насъщния хляб.

За по-доброто и по-голямо уверение, че съм принесъл заслугите, показани в приложеното свидетелство от гр. Сопот, моля да бъдат разпитани от прошетарната комисия г-н Никола Иванов (бивш окръжен управител в София и бивш член на тайния комитет в гр. Сопот в турско време), също г-н Иван Вазов, особено и майка му и брат му.

Покорнейше моля, господине председателю, да дадете най-бърз ход на настоящето ми.

Приложение:

1. Свидетелство от гр. Сопот с дата 25 април 1901 г.
2. Извлечение от решението на Пенсионния съвет от 27 юни 1896 г.
3. Свидетелство от Карловското градско кметство от днешна дата (3.V.1901 г.) за бедност, и др.

С отлично почитание: Хаджи Мустафаоглу Шериф чауш

 

7

Документален разказ „Поборник“. - Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 8, С., 1956, 25-29.

 

Откогато една пияна тълпа сопотненци, не помня по какъв случай, би мюдюря (мюдюрите бяха един вид второстепенни околийски началници) в Сопот, турското правителство, за наказание, престана да му праща подобни управници.

Това показва, че и в онова време вироглавите българи биеха околийските си началници!

Върховен представител на султана остана чаушът (пристав у турциге), началник на жандармерията в Сопот, състояща се от троица заптиета и четворица пандури българи.

През четирите години преди Априлското въстание чауш в този град беше Шериф ага.

Викаха му просто: Шерифа.

Хубавец, млад турчин [мюсюлманин] из Карлово, от добра фамилия, с румено, пълно лице, с черни мустаци и с черна коса, която носеше като християните, против турския обичай, с правилен, малко гърбав нос. Той имаше черни големи очи, твърде блестящи, усладени с кротък, нежномеланхоличен поглед.

Завършен тип на турчина от примеса на азиатска порода с южноевропейска.

В това добро тяло живееше добра душа.

Тоя Шериф обичаше българите.

И те не го мразеха.

Жените го харесваха и се вгледваха в него.

Като същи нововремски турчин, който се почита, Шерифа притежаваше модния и сладък порок да обича ракията, лютата. Той я пиеше скришом по кръчмите в голямата мерулка, гаврътваше изведнъж, без въсене и без вода.

Но той беше добър човек.

Той другаруваше с младежите и често бе канен на пиршествата ни на къра, под сенките. Там, под свирнята на цигуларите цигани и блъсъка на дайретата, пиейки из големи чаши върла бистра ракия, той слушаше или разказваше, в едно сърдечно побратимяване с раите, сладострастни турски анекдоти и весели масали.

Точен и съвестен изпълнител на служебните си обязаности, той, по природна доброта, и когато беше строг, умееше да бъде приятен човек.

Една нощ, когато излязохме десетина младежи из една къща, закъснели на комитетско заседание, срещна ни без фенер нощната стража, предвождана от Шерифа. Той ни спря и строго измъмра:

- Прилича ли на вас, синове на предни хора, да се скитате нощно време из улиците? Не знаете ли, че е забранено без фенер? Чорбаджилар, заповядайте в конака, аз ви арестувам тая нощ.

Закараха ни в конака. Вместо в затвора, той ни въведе в почетната с меки миндери стая, дето първенците правеха заседанията си, когато решаваха въпроси общински, свързани с интересите на хазната.

- Тука ще останете до съмване и аз ще се потрудя да не ви дотегне затворът - каза той.

След половин час дойдоха цигулари и до заранта конашкият двор ехтеше от свирни, песни и веселие, на което тона даваше самият домакин!

Той беше позачул за апостолските кръстосвания из града, но правеше тъй, като че нищо не знаеше.

 

***

На какво се дължеше тая симпатия към българите?

Предполагаха някои, че в жилите му трябва да тече българска или изобщо християнска кръв.

Но това беше предположение само: в минута на доверителни излияния, под омаята на бистрата гроздовица, когато той ставаше особено разположен към откровеност, Шерифа би позагатнал такова нещо, ако знаеше, че съществува.

Други уверяваха, че това благо поведение към немирната рая в града му е било нашъпнато от самото му началство, за да не става врява и да избегне главоболия и отговорности пред по-висшето. Това не изглеждаше правдоподобно.

Други го обясняваха чрез тайните му, на мнозина познати връзки с една българка, пленена от черните му очи, която той обичаше. Тая нова Далила трябваше да е отнела силата и обезоръжила фанатизма на тоя мюсюлманин, който покрай нея обичаше и българите.

Това предположение беше по-вярно психологически - любовта прави и по-големи чудеса.

Но беше ли положително вярно?

Както и да е.

Той желаеше тишина и не желаеше да докарва беда на Сопот.

 

***

Но един път самият Сопот поиска да я докара.

През едно от последните си посещения на града Левски, като очакваше извън него да му докарат кон, за да отпътува за Троян, ненадейно го приближава един господин и с думите: „Тая дреха е моя!“, зафаща да му тегли новото сукнено пардесю. Сборичкват се. Но противникът му, надарен с голиатски стан, надделява и побягва с дрехата. Смаяният апостол насочва револвера в грабителя, но съобразява, че гърмежът ще събере пръснатите по полето работни хора, мушва оръжието под сетрето и се махва оттам.

Левски не знаеше, че пардесюто, подарено нему от един революционер, беше крадено от друг из разбития една нощ дюкян на горния господин, който случайно си го позна и го взе - чуждото си е все чуждо! Като дохожда в къщи, той бръква в джебовете му; но като намира там подозрителни работи, уплашва се и занася дрехата на дюкяна на един първенец, отгдето му я повръщат по същата причина и той я занася в къщата на друг първенец, секретар в беледието. Той му разправя още, че виждал няколко пъти крадеца да излиза от къщата на доктора Кошников, че яздел атовете на Иван Илиев (двама от най-разпалените тогава патриоти и верни приятели на Левски в Сопот: първият от тях е умрял, вторият, който държеше в обора си и двата коня на Левски, е сега свещеник Иван Бенчев в София) и ходил често на училището при даскалите.

Това той беше успял да разкаже на много лица из улиците и вече целият град знаеше, че се касаеше за дякона Левски и чакаше уплашен.

Първенецът извади от дрехата подправени тескерета, революционни брошури и комитетски писма от Сопот и от другаде, късове восък с турски печати и прокламации за бунт... Той изгубва глава от страх, вика Шерифа, комуто съобщава за всичко, за да излезе от всяка отговорност. Шерифа изслушва със сериозен вид верноподаническите му изявления, че градът не може да отговаря за чапкъните и че „всеки трябва да сърба, каквото е дробил“, па като прибира опасните предмети, попитва: „Извинявай, чорбаджи, где ви е нужникът?“

И работата се потъпква!

***

По-деликатно стана положението на добрия Шериф срещу въстанието.

На приготовлението му, което ставаше почти явно, на упражненията при манастира с евзалии пушки, на сноването на агитатори той гледаше с учудване и скръб.

Един път каза на едного от чорбаджиите:

- Ще се запали градът ви, каквото са я зафанали вашите лудоглави младежи... за ваше добро молете бога тук да бъде пак Шериф чауш...

Градът не се запали, защото въстанието не пламна в Сопот.

Тосун бей се завърна от разрушената Клисура, влизайки с безкраен обоз, натоварен с награбена плячка и с шейсет тенекии с газ и пачаври, за да даде огъня на Сопот, записан на тефтера му като бунтовнишко огнище. Но чорбаджиите припаднаха на молба, като му сложиха пред нозете трийсет хиляди гроша, и се заклеха с главите си, а Шерифа в децата си, че царски душмани не е имало и няма в градеца.

***

Сопот се спаси тогава, но се запали на другата година, след възхищеното посрещане на Гурковите казаци, дошли от Казанлък и веднага заминали назад. Нападнат от башибозушката сган, Сопот биде напуснат от жителите си, повечето застигнати в Балкана и избити или пленени.

Около стотина жени и деца бяха повърнати и затворени в оцелялата къща на поп Еня. Всеки ден нови пълчища башибозуци налитаха тая къща с цел за плячкосване и изнасилване. Това ужасно положение трая десетина дена. Тук Шерифа взе ролята на провидение и ангел-хранител на нещастниците. Денонощно пазеше с хората си в двора със запънати мартинки, предупреждавайки башибозуците, че ще простре мъртъв всекиго, който се реши да насили вратнята или да мине през зида, за да обижда обезоръжени жени... Ноще се разпореждаше да търсят и да донасят из къщята храна за обсадените. Веднъж фанатиците гръмнаха въз него, но не го удариха. Тъй остана докрай на поста си.

Когато гледаше жените как плачат и си скубят косите за загиналите си мъже, братя, деца, гледайки дима и пламъците, които следваха да изпепеляват домовете им и имотите им, и той плачеше.

- Не олду, ей аллах яребим! (Какво нещастие, господи, боже мой!) - казваше покъртен при вида на тия човешки злочестини.

***

Но слънцето на свободата скоро изгря над димящите се още пожарища.

Раите станаха господари, господарите станаха подчинени на раите.

Шерифа си остана в Карлово без служба, сиромах с тежка фамилия и с фатализма, свойствен на едноверците си, покори се на божията воля.

Но свободните българи не забравиха добрите му дела към бившите роби. Първото румелийско областно събрание пожела да му отпусне за благодарност пожизнена пенсия. Решението беше единодушно. Станаха само кратки разисквания върху въпроса, от кой параграф на бюджета.

Отпуснаха му пенсия като на поборник!

София, 1901 г.

 

8

Обявление № 1890 от 7 ноем. 1901 г. на канцеларията на Народното събрание. - Държавен вестник, № 244, 9 ноем. 1901.

 

Съгласно чл. 74 от Правилника за вътрешния ред на Народното събрание, канцеларията има чест да обяви за знание, че прошетарната комисия при Народното събрание в 4-тото си заседание, държано на 23 октомври т.е., оставя без последствие следующите прошения:

5) от Шериф чауш X. Мустафов от гр. Карлово, за възобновление пенсията му.

X

Right Click

No right click