Османско владичество

Демографска картина на българите през XVIII в.

Посещения: 1600

 

Публикува се по:  Цв. Георгиева, Д. Цанев, Христоматия по история на България, т. III

 

Из султанска заповед от 1705 г.

 

Печата се по: И. Калудова, Документи..., ИДА, 24, 1972, с, 210. Превод на И. Калудова от  Ίστορικὰ ἀρχεῖα Μακεδονίας. Ἐπιμέ᾽λεια, Ἰωαν Κ. Βασδραβἐλλη, θεσσαλονικη, 1952.

 

До валията на Румелия и кадиите на Солун, Костур, Хрупища, Воден, Кичево, Бер, Скопие, Тиквеш, Струмица, Щип, Сервия.

Щом пристигне настоящият ми височайши ферман, да ви бъде известно, че от около две години някои от раите на казите Битоля, Лерин и Прилеп с Морихово се разпръснаха и разпиляха в споменатите кази и включените в тях села, поради което се стигна до намаление в документите на поголовния данък, които се издадоха съгласно с нареденото през миналата година. Беше изказано мнението, че да не изглеждат според баланса много поголовните данъци на тези раи, които през двете или трите години напуснаха родните си места и се преселиха в други кази, би трябвало да се преместят в старите им места. Бяха издадени и се изпратиха височайши фермани, според които, за да се установят и преселят в родните им места тези раи, трябваше да се отнеме една сума от документите от поголовните им данъци, а аяните на вилаета и останалите висши служебни лица да не измъчват и потискат раите... Хората ти да установят с точност и да разпитат между цялото население кои раи са се установили в други кази от около две години и след като стане известен броят им, да се впишат в данъчните списъци, да се заяви и извести за тяхното успокоение, че е отпаднал поголовният данък, а вилаетите няма да ги измъчват повече чрез налагане на принудителни данъци. Сега трябва да се върнат и да се преместят в старите им места, като се забранява всяко възражение. Забранявам да се засягат в този случай отбелязаните в данъчните списъци раи от останалите райони.

 

Из трансилвански регистър от 1735 г.

 

Печата се по Л. Милетич, Заселението на католишките българи в Седмиградско и Банат. — С6НУНК, 1897, XIV, с. 468 — 471. Превод на Л. Милетич. Допълнителен превод на М. Бур в Румелийски делници..., с. 318 — 320.

 

Списък на българите, живущи в селище Алвинц, окръг Фехер, Трансилвания, изготвен по заповед на Губернаторството на 31 август 1735 година...

 

Марко Качамаг, 30-годишен, сегашен съдия на българите, родом българин от Копиловец, от Турция, женен. В Седмиградско живее от 18 години, 9 години в Алвинц и 9 години в Сибиу. В Алвинц пребивава от 9 години. Не принадлежи към никоя компания, плаща само обикновена такса, годишно от 10 рейнски флорини. Търгува с волове с Унгария. През годината получил за 120 вола — 1200 рейнски флорини. Освен обикновената такса платил като общ данък за провинцията 40 рейнски флорини.

Михаил Прентич, 63-годишен, родом българин от Копиловец в Турция, женен. В Седмиградско живее 42 години, и то в Алвинц 35 години. Не принадлежи и не е принадлежал на никоя търговска компания, плаща само обикновената такса от 10 флорина. Търгува с волове с Унгария. Последната година от 140 продадени вола спечелил 300 флорини, но поради разбойнически грабежи 150 флорини загубил. Освен обикновената такса платил нея година като общ данък за провинцията 46 флорина.

Матей Качамаг(ов), 55-годишен, родом от Копиловец, Турция, по народност българин, женен. В Седмиградско живее 18 години, от които 9 в Сибиу и 9 в Алвинц, плаща такса само 10 флор., търгува с волове с Унгария. Надява се тая година да спечели от 80 вола до 300 — 400 флорина. Общ данък платил 27 флор.

Янош Молдован, 40-годишен, родом от гр. Баков, Молдавия, по народност маджарски сикул, женен за българка. Живее в Алвинц от 24 г. Понеже се оженил за българка, вписан бил преди 8 години в българската община, та плаща само таксата от флорина. Не се занимава с търговия, а се прехранва с надница.

Марта Прентич, вдовица на Христофор Николандин, 50-годишна, родена в Копиловец, по народност българка, живее в Седмиградско, и то в Алвиц от 10 години. Нейните два зетя Гашпап Банчич и Богдан Барбирович, които живеят в къщата ѝ, плащат такса от 10 флор.

Илия Каталенич, 18-годишен, син на покойния Василия. Каталенич, по потекло от Турция, град Копиловец, по народност българин, неженен, роден в Алвинц.

Елисавета Митреконин, вдовица на Иван Менкин, 50-годишна, родена в Копиловец, българка. Живее в Алвинц 34 години.

Мария Гюракойчин, вдовица на Матей Юлиев, 60-годишна, бедна.

Маргарета Марко Стейелилик, вдовица, 50-г., поддържа я синът ѝ.

Ана Викенти Мариани Колековач, вдовица, 30-годишна, по потекло из Турция, град Копиловец, по народност българка. В Седмиградско, и то в Алвинц, живее 22 години. Занимава се с белосване на платно, с което едвам себе си и детето си прехранва.

Катарина Бардичкин, съжителства с Никола Балиджан - в отсъствието на съпруга, 25-годишна, живее в Алвинц 6 години.

Лука Херин, 50-годишен, из Турция, град Копиловец, българин, женен. В Седмиградско, именно в Алвинц, живее 22 години. Не се занимава с търговия, но със слугуване издържа себе си и семейството си.

Еван Риста, съжител на Василия Кристина, 35-годишен, родом от Фогараш, влах, взел казаната „българка“, понеже мъжът ѝ отсъствал, та плаща според нея само таксата от 10 флорина. Има къща и търгува с волове, но слабо печели и едва изкарва за да поддържа жена си и сираците на Василия Каталенич.

Мария Андричин Марцакокин, вдовица, 30-год., по потекло из Турция, град Копиловец, българка, живее в Алвинц 23 год. Поради голяма бедност не плаща нито обикновената такса от 10 флор. Занимава се с белене на платно. Понеже не може на общата „сатега“ да плати нищо, други, по-заможни българи плащат за нея.

Барбара Прентич, вдовица на Никола Полекотриктин, 21-годишна. Докато бил жив мъжът ѝ, търгувал с разни стоки, които донасял от Виена и от Липиска.

Мария Василкова, вдовица на Антон Барбирович, 36-год., българка от Копиловец, твърде бедна, та други милостиви хора плащат за нея таксата.

Разпитал съдията и за петима, които отсъствали:

Димитър Койкин, родом от Копиловец, българин, вдовец. В Алвинц живее 34 години. Няма никакви приходи и слугува за 60 флор. годишна заплата. Плаща в общинската каса 5 флор.

Стефан Поенич, родом от Копиловец, българин, женен. Живее в Седмиградско 17 години, и то в Сибиу 8 години и в Алвинц 10 години. Търгува с волове.

Георги Гашпар, родом от Турция, от град Рушчук, българин, женен. Живее в Алвинц 2 години. Търгува с волове. Нея година продал 90 вола.

Антон Якин, от Копиловец, българин, женен. Живее в Алвинц 24 години. Търгува със стока, която донася от Виена и Липиска. Преди две години изгубил в търговията и сега слугува.

Лука Байкушев, родом от Рушчук, българин, женен, в Алвинц настанен отпреди 2 години. Търгува с пипер, цинобер и пр., едвам се прехранва...

 

Из „Пътешествието“ на Еспри-Мари Кузинери

от 70-те — 90-те г. на XVIII в.

 

Печата се по Б. Цветкова, Френски пътеписи…, с. 359, 362, 364, 372, 391. Превод на Б. Цветкова от Е. М. Cousinery, op. cit, I — II, Paris, 1831.

 

Гърците, древните пеласги и българите, дошли от Татария през Тракия, образуват мнозинството от това разнородно население. Гърците заемат горите и планините, които са ги заслонили от нашествието на българите по времето на завоеванието им, те (българите — б. пр) продължават да живеят било в други планини, било в равнините, в които са се били настанили като завоеватели и където пък турците, също завоеватели, са ги запазили, понеже почти всички са земеделци.

В градовете гърци и българи са по-смесени било по носия, било по език и религия; но въпреки тези пътища на сближение те рядко се свързват помежду си в търговски сдружения или бракове. По селата те живеят съвсем отделно едни от други; там именно носията на българите се различава най-много от тази на гърците. Българинът, понеже все още е бил горд от победата си, оре с риза, антерия и широки потури, украсени с шевици от разноцветна вълна. Това облекло, винаги много чисто, има блясък и някакво изящество, особено лете; тогава шевицата се откроява на съвсем белите памучни платна, тъкани от жените във всеки дом.

Гъркът, докаран изобщо до по-бедна земя, носи не така широки и чисти дрехи и почти винаги без украса. Нито едните, нито другите дори в градовете не обуват обувки или ботуши, било жълти, били червени; те се задоволяват с черната кожа: ярките цветове са запазени за турчина победител.

В двете Мизии и в Тракия българите и гърците, изглежда, са по-сближени. Българският е общ език; всички жители го говорят от рождение. Но гърците пазят езика си в много градове на Тракия, като Филипополи и Селимна. Двете народности живеят и из различни села; в градовете гърците не са престанали да назовават „варварска“ расата, която ги е подчинила.

…Между народностите, които съдбата е захвърлила в Македония, от които голям брой са станали турци, се забелязва една чисто българска народностна група, обитаваща Горна Ематия, разположена на запад от Аксиос, около развалините на Стоби. Тази област е населена с турци, които говорят всички помежду си български език. Не можем да се съмняваме, че тази група население е от скитски произход: нейното уединение в тази част на Македония, някога България, позволява да се разбере, че е от расата на другите българи, от които е обкръжена. Какви особени обстоятелства са заставили жителите да се предадат на исляма?

...След като разгледахме търговията, манифактурите и управлението на град Солун, да опознаем селския хинтерланд. Щом се излезе откъм източната страна, се попада на земеделци, изцяло гърци, докато откъм западната страна се срещат само български поселници. Това рядко разделение датира от X в., епоха, когато българските владетели, като овладели страната, станали господари на западната част било чрез отстъпки, било чрез сила. Изглежда, че планините са благоприятствали за оттеглянето и независимостта на гърците, които не престанали да се държат из различни части на Македония. Турското нашествие узаконило всичкото. Станали господари почти на всички земи, те поставили жителите от селата в положение на прости земеделци: гръцките и българските собственици са само редки изключения.

...От десети век насам почти цялата равнина, през която минава Стримон, и целият склон на планината Церцин са били заети, както и сега, от българите, които са се смесили с древните жители на страната и са ги научили на езика си. На юг и запад от Бизалтика българската народност изчезва. Намира се отново в Солунската равнина. Припомняйки си кулата на Сидес и три други почти подобни, разположени до Уренджик, за които вече споменах, не се съмнявах, че съседството на българите, които от десетия век насам постоянно са заемали по-голямата част от територията на Солун, е наложило подобни строежи и че в мирно време тези кули са определяли разделителната линия между народностите. Може да се приеме, че голямата кула, издигната сред града Верея и за която говорих преди, е също разделителен белег между българи и гърци, които бяха запазени свободни в този град въпреки нападенията на намиращите се в съседство господари от равнината.

 

Из Султанска заповед до войводата

в Молдавско от 1794 г.

 

Печата се по ДБИ, III, ДТДА, I (1564 — 1872), С., 1940 г., с. 46 — 47. Превод на П. Дорев.

 

За връщането по домовете им на избягалите поради разбойнишки нападения християни от Станимака, както и да не им се позволява да се настанят там (във Влашко — б. пр.), се писа на тебе, който си споменатият воевода на Влашко.

След тези твърди и категорични заповеди царското ми най-горещо желание е и Исмаилската крепост, която биде завзета, отново да се поправи и съгради, да се въздигне крепка и здрава, да се настанят в нея нови войници, да се засели с християни и с това да се даде на крепостта нов блясък и благосъстояние.

Освен връщането по местата им на миналите по-рано в Молдавско християни от Исмаил и селата, в Молдавско има рая, от българска тайфа, която е избягала откъм Румели — разследва се, че от Румели към Влашко и Молдавско били минали 7 — 8 хиляди християнски семейства през средата на реджеб 1208 г. (нач. на февруари 1794 г.). От тая рая, както и от дошлите през миналата година в Молдавско хора, бях заповядал да вдигнеш от местата им около 1000 семейства, да им кажеш, че ще бъдат добре настанени в Исмаил, че ще се внимава за тяхното спокойствие и благоденствие, и да ги предадеш на Нуман бей (сега починал), бивш директор на сградите, да вземеш запис от него, че си му ги предал и колкото рая предадеш, да запишеш в един тефтер имената и отличителните им знаци, който тефтер да побързаш да изпратиш в Цариград.

Също така и за връщането на споменатата рая от Станимака бях ти изпратил миналата година към средата на м. реджеб височайша заповед да положиш извънредни усилия и спечелиш царската ми милост...

 

Из Географията на

Костандас и Филипидес от 1797 г.

 

Печата се по Румелийски делници..., с. 81 — 82. Превод на Н. Данова от Gr. Kostandas, D. Philippides, Geographia Neitericki. En Vienni, 1791, 341 — 342.

 

...Дръстър, или Силистра е важен град на България, пашалък, седалище на митрополит, главен град на носеща същото име епархия. Добре е защитен от една крепост. Населява се от турци и българи.

Русе е красив търговски град на брега на Дунава, пристанище на България и Влахобогданско, тъй като и през него трябва да минават търговците, които излизат за Влахобогданско и Русия, а също и оттам за Турция. Населява се от християни и турци, като първите са по-многобройни. От всички крайдунавски градове само в този град жителите-християни са повече от турците.

Никопол е град на Дунава, вдясно на една малка рекичка, която се влива в него. Построен от император Траян след победата на Децибал. Преди е бил епископия, а след това беше почетен с митрополитско седалище. Сега обаче не е нито епископия, нито митрополия. Защитен е от крепост. Населението е от турци, които са много долни и чудовищни, а от много малко българи. Тук има една подземна църква, за която се твърди, че е построена от апостол Павел. Никопол е известен с кръвопролитната битка, която султан Баязид спечелил срещу унгарския крал Сигизмунд. Много мъдри гърци (казва един френски географ) въз основа на това поражение направиха предвиждането, че същата съдба ще постигне и Цариградската империя, та се оттеглиха в Италия. Тяхната поява в Италия (добавя същият) направи да се възроди изучаването на гръцкия език и да се възобновят науките на Запад.

Видин е град на Дунав, и той със силна крепост, пашалък, седалище на митрополит. Има до 15 хиляди къщи, населява се от турци и малко християни. Християните живеят отделно в едно предградие, което има едва 500 къщи. Там живее и митрополитът. В тази крепост, поради това, че е на границата, има поставени 12 000 еничари с царска заплата. Има обаче винаги над 20 000. Превземан е много пъти и отново връщан от австрийците и турците.

Die Gartenlaube 1885 b 725...Търново (Велико) е голям и естествено укрепен град, силен поради това, че е в камениста и стръмна от повечето страни местност и заобиколен от една река. Той е войводство, някога митрополия на цяла България и седалище на царете ѝ. Сега е митрополитски град само на едноименна епархия и седалище на митрополит, който беше един от тримата, които се отделиха от Цариградската църква и станаха автокефални. Сега обаче е отново подчинена на Цариград и е с трима епископи. Градът е населен от турци и християни, като първите са много по-многобройни. В Търновска епархия се произвежда много и хубава коприна, която почти изцяло се изнася в Русия.

Близо до Велико Търново на разстояние около един ден и повече се намира Габрово, град с около 10 000 къщи — всички християнски, български.

Между Велико Търново и Русе, които са на два дни разстояние, в едно равнинно и пусто място са запазени развалините на голям и величествен град. Казват, че това е бил Никопол, различен от онзи, който е на брега на Дунава. Идвайки от Велико Търново в Русе, минах през това място и си спомням, че се нуждаехме от доста време, за да го преминем. Спомням си още, че големите мраморни блокове, които виждах, и останалите развалини от този мъртъв град ми направиха голямо впечатление, макар че тогава бях и аз като онзи злощастен свещеник на Дзияс,  който, като видял някакви пътешественици-европейци, дошли там, за да видят старините, им казал: „Тези стари мрамори ли дойдохте да видите?“ А те заради тази безпросветна и глупава ирония му отговорили: „Надявахме се, свети отче, да те видим с някоя книга на Златоуст или Василий в ръце, а не да предеш коприна като жена!“ — тъй като именно тази работа го намерили да върши...

 

Из „Военно пътешествие“ на Луи-Огюст Феликс Божур

от 1794-1799 г.

 

Френският дипломат, политик и военен деец, Божур, консул в Солун (1794 — 1799 г.), пътува многократно из българските земи. Пътеписите му са издадени през 1829 г., допълнени с нови наблюдения от 1817 — 1819 г. Подобно на други френски длъжностни лица и той изразява интересите на френската източна политика, но има редица точни и верни наблюдения и заключения. Печата се по Б. Цветкова, Френски пътеписи…, с. 425 — 427. Превод на М. Киселинчева от F. Beaujour,  op. cit.. I — II, Paris, 1829.

 

България, ограничена на запад от Тимок, а на изток от Черно море, се издига от север към юг, от брега на Дунава до най-високия гребен на Балкана, и, както Сърбия, тя представлява две големи тераси или може би две продълговати плата едно над друго, на първото от които се намират София, Лофча, Тирнова, Разград, Шумла, Провади и Варна и то се понижава през повече или по-малко стръмни наклони към северната страна на веригата или към крайбрежието на Черно море; другото се понижава посредством по-лек талус към бреговете на Дунава и оттам от Видин до Силистри образува различни басейни, където се виждат главните крепости, ограждащи реката. И двете плата са прорязани от планини и набраздени от малки реки, почти всички поройни. Брегът, с който завършва България на изток и който очертава една вдлъбната линия от нос Емине до нос Калиакра, има почти права линия от нос Калиакра до устието на Дунава, която постоянно се понижава, наближавайки реката, и във вдлъбната ѝ част се намират само пристанищата Варна и Каварна, а отвъд нос Калиакра — Мангалия, Кюстенджа и малката крепост Кара-Хирман, прост четириъгълник в краищата с кули. Този провлак, притиснат между Дунав и Черно море, в наши дни станал обикновен театър на войните между русите и турците, би могъл да бъде отбраняван лесно срещу армия, преминала Дунава към Галац или Исакча, понеже там има четири военни линии, които биха могли да се заемат последователно. Една от тези линии продължава от крепостта на Мачин до Кара-Хирман, друга — от малкия град Расова до пристанището Кюстендже, трета — от градчето Кусгун до пристанището Мангали, четвърта — от укрепленията на Силистри до пристанището Каварна, като те всички създават препятствия, било естествени, било изкуствени: първата е защитена в центъра си от малкия град Бабадаг и четвъртата — от Базарджик. Тази последна линия особено има голямо значение, понеже се свързва, от една страна, чрез Базарджик с Варна, а, от друга — чрез Кайнарджи със Силистри и тя предлага на една армия, насочила се към Константинопол, оперативна база, опираща се едновременно на Дунава и на Черно море и което ѝ предоставя на това море едно пристанище, откъдето би могла да получава всичките си провизии. Базарджик, разположен между Силистри и Варна, пази България от изток, както София я пази от запад.

България днес е обезлюдена страна, понеже често е била опустошавана от войни, и няма повече от 500 — 600 хил. жители турци или християни върху площ близо три хиляди квадратни левги. При все това тя е много плодородна, предимно на зърнени храни и пасища. България е Долна Мизия на древните, докато Сърбия е Горна Мизия. Почти цялото ѝ население е концентрирано в градовете: в тях живеят турците, а българите или волгарите, по-точно казано, са разпръснати по селата. Тези народи, дошли по времето на император Теодосий от бреговете на Волга край тези на Дунава, откъдето са се разпространили от двете страни на Балкана, са запазили пасторалните нрави на своите прадеди: те бягат от градовете, където са потискани от турците, и живеят по селата, където отглеждат многобройни стада и се занимават със земеделие. Любовта към труда и вкусът към чистотата ги различават от другите жители на страната, а постоянните изтезания, на които са изложени, не им пречат да засяват нивите си, като че ли те сами ще събират плодовете им: това е най-добрата раса хора, които населяват Турция или поне най-трудолюбивата и най-търпеливата.

В наши дни България е станала кървав театър на войните на русите и австрийците срещу турците. Първите се спускат натам по Прут, а вторите — по Дунава...

 

Султанска заповед до войводите

на Влашко и Молдавско от 1813 г.

 

Печата се по ДБИ, III, ДТДА, I (1564 — 1872), С., 1940 г., с. 51 — 52. Превод на П. Дорев.

 

Раята от разградска околия, от околиите, градовете и селата по отсамния бряг на Дунава, която мина оттатък при предишното окупиране на тези места, е живяла разпръсната немила, недрага. Тъй като сега се сключи мир между Русия и Високата ми държава, всички трябва да се върнат и настанят по местата си. Категоричната ми царска воля е, щото споменатите околии пак да станат цветущи и благосъстоятелни, както са били. Назначи се специален чиновник от държавните ми служители, секретарят..., който е натоварен с пренасянето и настаняването на раята от споменатите околии по родните и места, колкото и да е нейният брой.

Вие, които сте споменатите воеводи, при получаването на височайшата ми заповед да потърсите заедно със споменатия мубашир и с ваше съдействие останалите във Влашко и Молдавско християни и всичките да ги приведете на отсамната страна. В тоя смисъл да внимавате и се погрижете. Поведение, противно на горното, не отговаря на царската ми воля. Добре се погрижете, щото нито един човек от раята да не остане на отсрещния бряг. Избягвайте да вършите противното.

Средата на джемази-юл-ахър 1228 г.

(Средата на юни 1813 г.)