Османско владичество

Пътуване през България (1555 г.)

Посещения: 621

 

Публикува се по: Ханс Дерншвам, Дневник за пътуването му до Цариград през 1553-1555 г. Прев. Мария Киселинчева, С., 1970, стр. 185-197.

 

1555

 

640px MaritsaОт Одрин до София наехме коняри за 68 аспри. Обичаят е, като наемеш коняр, той да ти надвземе по около 5 аспри на товар, иначе ще се откаже. От Цариград до Одрин платихме по 60 аспри на товар. През Одрин този път бил минал вестител откъм нашите земи, заявил, че ще превземе Виена с 30 хиляди души, и се задължил да го направи.

На 10 юли пътувахме от Одрин към Мустафа паша кюпрю — до дългия каменен мост, построен над Марица от един паша на име Мустафа. Разстоянието е между 3 до 4 мили. Нощувахме в двора и двете градини на един грък. Там напояваха градините с водно колело.

Същия ден видяхме да карат унгарски пленници в две коли.

От Одрин започва България. Във всички села се говори български. Страната е хубава като Седмоградско. Изглежда, че навсякъде е имало лозя — сега всичко е буренясало и се е превърнало в поляни. Народът е крайно измъчен и ограбен, не може да се съвземе, не го и оставят да се съвземе; обират му всичко. А има хубав добитък и пасища.

На 11 юли станахме 3 часа преди разсъмване и пътувахме през целия ден, без да се храним. Към 3 часа стигнахме едно българско село на име Клокотница, а на турски Семише, разположено край малка рекичка на хубаво място. Дотам са 10 или 11 големи унгарски мили.

През този ден срещнахме един спахия с няколко конника. Той караше на кон в два коша две малки деца по на 4 години; бяха облечени в черно и носеха червени шапки. Спахията ги отвлякъл от Унгария. Привечер срещнахме 8 товарни коня и на тях в товарни кошове — унгарци, млади и стари. Водят ги насам, като че ли турчинът иска съвсем да опустоши страната, и в мирно време, и при война …1

Оттук започват погачите; продават ги по 1 аспра едната, жените ги носят за продан. Имат и друг хубав хляб. На три места намерихме младо бяло вино, също така по пътищата имаше на коли мътно вино.

Тази страна е България, хубава плодородна земя, но е запустяла, лошо обработена, селата са малко. Нивите и лозята са буренясали, къщите са лоши като свински кочини.

Тук по полето видяхме много свине.

На 12 юли тръгнахме от Клокотница преди разсъмване. Пътувахме, без да се храним, до 12 часа и стигнахме едно село, наречено Конуш, където живеят турци и българи. Разстоянието е 6 и повече мили.

България е прекрасна, плодородна страна, от две страни има големи планини. Има ниви, лозя, но са пусти и буренясали. Има хубава паша за добитъка и хубав добитък, по-едър, отколкото в Азия. Има също рекички и гори, но къщите, в които трябва да живеят хората, са съвсем окаяни. Никъде няма плевня, нито хамбари за зърното.

По 20 яйца купувахме за 1 аспра. Срещнахме 8 български просяка, седнали на пътя. Двама от тях свиреха на гъдулки.

Тук има и турска джамия, покрита с олово. По пътя продават вино от коли, което бедните християни българи карат от селата си по обществените друмища и по пътя.

Пътьом видяхме нива с ориз. Беше кална, наводнена нива, в която от време на време трябва да се пуска още вода. Оризът вирее на такива места, заради това в Цариград карат от Египет извънредно много ориз на твърде големи кораби. За турчина оризът е най-хубавото ядене, смесват го с овче месо при всички гозби. Когато корабите от Александрия поради вятъра закъснеят да пристигнат в Цариград, оризът поскъпва, та едно киле — това е колкото една виенска крина — струва от 24 и до 30 аспри. Докато иначе върви по 8, 9, 10, 14 аспри. А оризът за турчина е насъщна храна и при това най-благородното ядене. Но онзи не е вкусен колкото ориза от Тракия, от Италия. Турците и не умеят да го готвят, не го правят с мляко, а го варят с месен бульон или с мед.

На 13 юли от Конуш изминахме 4 мили до Пловдив, където пристигнахме към обяд и останахме там за пренощуване. По пътя срещнахме повече от 25 коли с дървен материал, който българите караха ангария през Пловдив, и 1 кола с лук; водеше ги турски надзирател.

При реката край града срещнахме 10 коня, натоварени с пленени унгарци, които седяха в кошове.

До града минахме през един ръкав на река Марица. Разположихме се на тревата под тополи сред реката, като на остров.

640px Ottoman clock tower in Plovdiv on old postcardМестността около Пловдив е извънредно красива; това е равнина, а от две страни има големи, високи планини на 2 мили от града. Градът лежи на река Марица, има 4 голи хълма. На единия е имало стар замък, разположен точно по средата. От него още личат следи. Преди е имало много ниви, лозя, пасища, а сега наоколо се простират буренясали поляни. Градът лежи между двата хълма и е застроен и по склоновете им. Няма хубави къщя; само такива колиби, както в Цариград, с много дюкяни за занаятчии и кърпачи — циганска сбирщина. За чудене е, как всички тези полубезработни хора могат да се изхранват, как могат да се издържат с по пфениг на ден. Султанът също има много такива хора, на които дава заплата по половин и по 1 аспра на ден, докато всеки един от тях се издигне по-високо. Значи всички трябва да се научат да грабят и крадат, за да карат някак си, докато станат паши.

Както градът се вижда от едната страна — посред равнина с 4 голи хълма — така изглежда и от другата страна, към реката, където има само равни поляни, а от две страни в далечината — заснежени планини. Градът, като се почне от реката и моста, е застроен на 2 хълма един срещу друг, по долината. Но забележителни сгради не се виждат, нито красиви градски къщи, освен джамии и бани. Другите сгради са все бараки или дюкяни за занаятчии, както в Цариград и Одрин.

Там правели най-хубавите ямурлуци, но ние не намерихме никакви, защото хората едва ли са толкова богати, та да могат да задържат стока. Както е обичайно в Турция, щом някой занаятчия приготви стоката си, веднага си намира за нея и купувач, или пък я разнася из града да я продава. По-голямата част от населението се е изнесло на 2 мили от града, по заснежената планина, където остава по 3 месеца, докато трае голямата горещина.

На 13 т. м. имаше силен вятър, пороен дъжд с градушка, съборени дървета в лъката. Извън града, на река Марица, има голям яхър за конете на султана, където много народ тъкмо докарваше сено и го трупаше на купи. И навсякъде, където преминахме през страната, целият народ работеше само за султана — негова ангария. Само християните биват угнетявани.

Днес пътьом срещнахме за втори път голямо стадо свине на полето, по което турците плюха, проклинаха и ругаха, защото никъде сред турците, дори и в Азия, не бяхме видели свине.

В Пловдив и хлябът, и плодовете не струваха.

Същия ден се изви силен вятър, рукна дъжд, в лъката бе изтръгнато голямо дърво със самите корени.

На 14 юли тръгнахме рано сутринта от Пловдив и към 4 часа стигнахме, като из пътя не спирахме да се храним, до едно село, наречено Ветрен по български, а по турски — Хисарджик. Това е голямо българско село. Имат 2 попа, няма и следа от турчин. Народът е хубав и силен, в много къщи имаха собствено вино за продан, младо винце. Всички носеха за продан погачи, сено, ечемик, кисело мляко, извара, месо, а също така и круши.

Намира се на 10 мили от Пловдив, високо сред планините, през които трябваше още същия ден да минем.

Жените и особено момите сплитат по цялата си глава много плитки една през друга, като мрежа; носят висулки на ушите, около врата си носят верижки и шнурове, на които висят разни мидички, сини стъклени мъниста, месингови парички; някои носят шапки от бели миди — каквито се слагат по конските юзди, наедно с нюрнбергски пфениги — от шапката под брадата също един наниз миди. Момите се обличат обикновено в прост плат с цвета на дроб, какъвто тъкат евреите в Зеленек, носят и шалвари до коленете, набрани или нагънати като унгарски гащи. Някои имат вълнени къси чорапи, някои — турски кожени чорапи, а върху тях — турски башмаци, това са ниски обуща. Някои не носят шалвари, нямат и горна дреха или палто, ходят само по една риза без престилка. Ризите им около врата, на гърдите и на ръкавите са богато и разноцветно извезани с боядисани вълнени конци, както е обичайно и в Седмоградско. Жените носят на главите си малка ленена шапчица, отзад я връзват с шнур, на нея виси широка опашка, също извезана с много цветове и в нейния долен край е прикрепен пискюл. Върху всичко това забраждат някаква проста кърпа. Всички са дружелюбни. Когато пристигне чужденец, дохождат всички и заговарят хората, което турските жени не правят, защото са нечистоплътни и бедни като цигани, не могат да работят нищо и малко от тях се виждат по селата. Само мъжете и пленниците вършат всичко.

Българите нямат право да носят хубави дрехи. Ходят всички в сиви и бели ямурлуци, нямат нито обуща, нито ботуши, а само цървули от необработена волска кожа и чорапи до коленете. Шапките им са от бяла плъст или бяло сукно, а също и от кафяво просто сукно, със заострена форма. Мъжете нямат горни дрехи, ходят само по ризи зиме и лете. Не са остригани като турците, а отзад им висят дълги кичури коса, по които се познава, че не са турци. Никой не носи оръжие, само големи тояги. Те се оплакват много от турците, трябва да ходят по ангария на 50, 100 мили и освен това да плащат у дома си всички данъци и налози, така че направо могат да измрат от глад. Защото турците грабят само бедните християни и всеки ден измислят по нещо, както правеха унгарците. Поради това бог ще накаже и едните, и другите. Много българи, около 100, били отведени по Дунава до Амасия в Персия, за да пазят конете на султана, на пашите, спахиите и други, а при това трябвало да нощуват на открито. Турците искат само да господарстват, а други да работят за тях.

От Пловдив до планината към Ветрен земята — там, където бива обработена — е хубава, равна и плодородна. От две страни в далечината се виждат големи заснежени планини, а отвъд снежната планина също било равнина — до Влашко и Никопол на Дунава.

Из пътя минахме покрай големи ниви и отдалеч видяхме, че са засети с ориз. Той расте само на водниста почва, по която пускат големи вади, за да залеят цялата нива, така че оризът да бъде във вода. От Пловдив започнаха старите могили, насипани от пръст. Това са стари римски гробници, останали след битката между Цезар и Помпей или други.

По пътя срещнахме много турци. Между другото един еничарин ни каза: „Вие отивате към Виена, следващата година ще дойдем и ние там!“ Дано това им струва главите! Амин!

На 15 юли тръгнахме рано заранта от Ветрен към Вакарел, българско село. Вървяхме до 4 часа, по-далече е, отколкото от Братислава до Виена, над 10 мили. На турски се нарича Аладжа Килисе.2 От Ветрен, който лежи нависоко по големия проход между високите планини, поехме през голямата камениста планина. Гористо е — има доста гори; през планината минават дълги и вече твърде разрушени римски настлани пътища.

Прекосихме едно българско село, разположено съвсем нависоко, на български се нарича Врата, а на турски — Капуджик, което значи „при вратата“3. Всичко е разрушено, стои само една голяма и висока врата, а в основата, която е съвсем подмита от водата, на височина един човешки бой, върху големи каменни блокове видяхме гръцки надпис, вече нечетлив. Изглежда, че старите жители са разрушили сградата и върху останките отново са построили друга, също както прави сегашният султан, който разрушава стари прекрасни сгради в Никомедия, Троя и други места в Азия и с християнска пот откарва камъните в Цариград за мохамеданските си храмове.

Гореспоменатата местност Врата трябва да е принадлежала на местен княз, когото жителите наричат Новак.

Този ден прекараха към Цариград на коне в товарни кошове 14 пленници, млади, стари, също и жени. Между другите имаше едно момче, което разпитаха и то отговори, че било от Мохач, където бе разбит крал Лудвиг. По ония местности турчинът нахлува вече много време, а мартолозите с не по-малко усърдие изселват народа от страната. Това им е душа и свят на турците, а също и тяхно търговско имане; иначе негодниците не биха имали от какво да живеят.

След като прехвърлихме голямата планина, отново  достигнахме красива равна местност, добре обработена и плодородна. Тя се простираше до мястото ни за нощуване във Вакарел — в подножието на друга планина, където отседнахме на височината в гореспоменатото село. Намерихме вино, хляб, сено, ечемик и кокошки, погачи, круши и сливи, а също така и много свине.

По пътя минахме през едно българско село, в което турците са издигнали джамия, а християните имат черква, дървен кръст на тяхното си гробище, и гробове с камъни, както правят турците, евреите.

Имат хубави пасища, много добитък и обработени ниви. То показва, че работят. Ако турците не ги грабеха, щяха да бъдат богати хора. Но където живеят турци, не остава нищо.

На 16 юли тръгнахме рано заранта от Вакарел и към 10 часа стигнахме София, но отседнахме извън града в едно българско село, наречено Малашевци. Понеже в града мнозина измирали от чума, видяхме голям брой пресни гробове и като преминахме оттам, видяхме 13 души да копаят нови гробове. Този ден извървяхме 5 мили. На турски селото се казва Крипиутц Итхиу.4 Там почивахме 1 ден до 17 същия месец.

От Вакарел вървяхме само през планини. Едната е разположена между две други големи планини. Пътят беше лош, каменист, с малко дървета. На високото един пазач биеше тъпан, за да предупреди пътниците, че трябва да внимават.

Като преминахме горната планина, пред нас се разкри отново красива местност — равнина, хубави ниви, чак до София. Отстрани има лозя и български села в подножието на голямата планина. По пътя се виждат пресъхнали рекички и хубави кладенци, откъдето се черпи вода.

По пътя виждахме българи. Сеното те не косят по нашия чужд за тях начин, а застават един срещу друг; имат дълги криви пръти с малки тесни коси на тях, като косят, хващат прътите с една ръка. Имат малки гребла. Събират сеното с ръце, затуй много сено остава тук-там разпръснато и изгнива.

Житните снопи те връзват със същите житни стръкове, които са ожънали, защото в Турция нямат дълги стръкове слама. Насичат я на дребно като плява с диканя. С нея хранят добитъка — магаретата и камилите — особено в Азия, където сеното изгаря.

В София, сред самия град, има минерална баня. Извън София, от две страни на града, има 2 минерални бани. На 1/4 миля от София, в подножието на планината, е разположен манастир, наречен на Богородица, където има още калугери.

В София е имало голяма хубава катедрала и висока черква. Тя се издигала над целия град, но е разрушена. От черквата турчинът е направил склад за пленено в битки оръжие.

Там намерихме хубав хляб, 4 самуна за 1 аспра. Купихме и хубави ямурлуци.

Цялото население е избягало в планината, както правят обикновено през горещините, а също и за да не измират от чума. Не е чудно, че мрат, защото къщите им са в плачевно състояние, като същински кочини.

Там правят хубави ямурлуци, от които купих 5 за 8 флорина и 40 аспри. Градът сега беше пуст, някои от хората бяха избягали в планината заради болестите, или по работа. Там има всякаква работа, както в Цариград и Одрин.

В София има 11 големи и много малки джамии, всичко около 100 турски джамии. Евреи има също много, както сами казват — около 100. А християни, гърци, арменци има над 1000. Градът е голям и дълъг, няма стени, а къщите са лепени от кал, както в Цариград. Той е незастроен и е разположен в подножието на планината, по дължината ѝ. Има много големи гробища и от всички страни го заобикаля хубава, приятна, плодородна местност, каквато се простира по продължение на целия път от Цариград дотук. Турците обаче не обработват земята, разчитат само на онова, което българите обработят.

Край София тече малко поточе, на него има няколко воденици.

Там дойдоха при нас двама хърватски турци, които били в Тунис. Те говореха, че немците не били войници, само имали много брони, но бягали, а хървати и унгарци се държели добре; някои подвиквали на турците по унгарски и хърватски, но такива нямало между тях. Те имат толкова лошо мнение за немските войници, та всички, които заговорят за тях, смятат че Германия и всички християни сигурно ще паднат. Също и Виена, според тяхната преценка, нямало вече да може да им противостои. Там султанът щял да изпита цялата си мощ и щастие.

На 18 юли тръгнахме рано заранта от София и към вечерта стигнахме до едно българско село, наречено Цариброд, а това прави цели 10 унгарски мили път.

Цялата страна е още България. Жените имат носия, различна от българите в Одрин. Момите ходят както описах по-горе. Жените носят на главите си нещо като широко гърне и като корона. Около главата тя е тясна, а нагоре се издига и разширява като дълбока паница. Отвсякъде цяла е накачена с тенекиени висулки, от две страни висят звънчета, а отзад се спускат разноцветни ресни и дълга тясна ленена бяла кърпа, скроена като покривало на свещеник, нея премятат върху горната паница. Всички носят ризи, извезани с разноцветни вълнени конци, нямат сукнени дрехи. Коланите им са също извезани с вълнени конци или пък са плетени. Обущата им са като турските, панталоните им стигат до коленете, при това са надиплени и широки.

По пътя от София към гореспоменатия нощен стан срещнахме турци, които караха натам пленени и отвлечени хора, млади и стари — момци, момчета, девойки, жени — на коне в по два коша един срещу друг. Бяха над 20 души. Никой не смееше да проговори, когато турците гледаха. Срещнахме също 11 коли с вино, което българите караха за продан с волски коли от Ниш към София. Беше в дълги големи бъчви, каквито има в Тирол.

Срещнахме и 100 коли с по 2 вола, натоварени с олово, което българите трябвало да карат ангария от Смедерево за София, Цариград и други места. Всичко е само на султана, той го продава. Както ни съобщи нашият хазяин, за превозването му били иззети 3000 коли.

Оловото на вид е също като онова, което господата Фугер преди време бяха купили в Буда и откараха в Нойзол. Нарича се „сръбско олово“ за тръби. Нищо не струва. Много е твърдо и не е ковко.

Около Смедерево също има железен рудник, при Кличевац, разположен на Дунава. В Азия има медни рудници, както по-горе споменах.

От София до към Цариброд местността е хубава. От двете страни на пътя отдалече се виждат високи планини, между тях беше много широко, докато вървяхме известно време, след това се заредиха малки хълмове и пак равнина, добре обработена, много плодородна, с хубав чернозем. От две страни има лозя. Тук навсякъде живеят българи. Толкова много жито не видяхме другаде — извънредно плодородна година за бедните хора. Нивите си те не торят. Изглежда, че имат недостатъчно дърва, та по селата едва им стига за готвене с онова, което докарват с коли, защото планините им са голи. Има, разбира се, и планини, обрасли с всякакви ниски дървета, които някога ще да са били плодни. По височините стоят пазачи с тъпани.

От София до мястото за нощуване, през височини и долини, навсякъде намирахме настлани, стари, разрушени пътища, по-главни и междуселски, строени още от римляните. Пътувахме отчасти по и до тях. Този ден ни настигнаха много българи, които идеха подир нас. Бяха на дружини от по 20 човека. Били вървели 9 дни, ден и нощ, от Цариград. Там били изпратени да работят ангария на султана и пашите: да косят сено, да жънат и пр. Два месеца трябвало да работят безплатно, а сега бързаха към домовете си, защото житото им гниело по нивите. Те живеели отчасти край Смедерево и Белград. Така кораво се държат турците с християните, които освен това трябва да плащат и всички данъци.

Същия ден моят хазяин, един българин, ми разказа много неща за невероятното им подтисничество. Той имал четири сина. Единия му взели за султана или за пашата Али, който е техен господар. В тяхното село данъкът за момчета се падал на всеки пет години. Когато някой имал само дъщери и нямал синове…5

Освен това домакинът на една къща плаща за 1 година харач — това е данък на султана — 100 аспри за себе си; за всеки син — също по 100 аспри; когато жени дъщеря, плаща на техния спахия — това е надзирател или наместник6 — 32 аспри.

Също така за 2 овци се плаща 1 аспра, за 2 свини — 1 аспра. От целия добив десятъкът в снопи трябва да бъде овършан, да го изкара на пазара и да го превърне в пари. По същия начин десятъкът от виното в кофи трябва да се обърне първо в пари, през което време никой няма право да продават нищо, нито дори да подарява, наричат го „монополие“.

Турците също трябва да дават десятък от всичко и сами да го обръщат в пари, но други данъци на султана не плащат.

От Цариброд и от още едно село трябва да дават на техния паша Али по 50 косача, а за жътва — по 70 души за 100 дни. Освен това за Коледа всеки селянин трябва да даде по една кокошка и ечемик за едно зобене, а пък ако годината е плодородна — и овес за едно зобене.

Когато от Цариград потеглят за война галери, горното село и околността трябва да дадат един човек за гребец. Който не иска да отиде, трябва да плати 2000 аспри на чауша, а който тръгне, трябва да получи от цялото село 2000 аспри за издръжка. Султанът не им заплаща нищо и всяка година от тях и околността трябва да отиват по 5 човека. За това е виновен французинът.

Освен десятъка всяка къща трябва да дава на пашата по един товар ечемик и по един товар пшеница, а горният паричен данък трябва да се плати изцяло до Коледа.

Както ми разказа моят хазяин — който за цяла една нощ не можа да ми опише докрай техните мъки, — трябвало, когато при тях идвали еничари и чауши, на всичките да им тъпчат търбусите безплатно. Дори ако пред очите им се гаврят с жените и децата им и освен това бият мъжете, никой няма право да се защитава.

Когато им се роди дете, плащат на своя поп 2 аспри, а когато умре — 6 аспри. Онова, което наричат „парастас“ — молитви — то е може би за кръщене или по Великден, струва 2 аспри. През страстната седмица сутрин и вечер дават по половин погача.

На 19 юли тръгнахме от Цариброд към Ново село, което означава „ново село“. То е българско село, лежи между планините на една малка височина. Като тръгнахме сутринта, та докато стигнем нощния стан, вървяхме все през хубава местност, с много жита и доста лозя, които само българите обработват, въпреки че в по-голямата си част всичко още е пусто, а по-рано целите хълмове са били засадени с лозя. Разстоянието е 6 мили.

Този ден срещнахме около 100 коли с олово, което караха към София и Цариград. Срещнахме и един чауш, който пренасяше поща. На излизане, отдясно на пътя, видяхме стар град в подножието на планината.

Срещнахме и българи с коли, които караха големи бъчви с вино от околността на Ниш за София. През цялата година са се занимавали с изпълнението на десятъка върху виното за султана. А тяхното собствено се разваля и на това отгоре, повикат ли някого, той трябва да върви след войската, да работи, копае и прави окопи.

Същия ден срещнахме и турци с пленени унгарци — жени, деца и красиви момчета — караха ги в коли и кошове на товарни коне. Не можахме да говорим нито ние с тях, нито те с нас, но ни дадоха знак да разберем, къде и кога са били заловени. Бяха отчасти такива хора, които предварително са се предали.

Минахме през същото село, в което спахме на отиване.

На 20 юли от сутринта до към 3 часа изминахме от Ново село до Ниш, без да се храним, 8 мили. От Ново село минахме през планината. Има хубави долини, които се разстилат широко, след това пак малки хълмове и широки долини до Ниш. Всички са плодородни. По хълмовете и долините има хубава почва. Има доста лозя, но лошо обработени. Изглежда, че преди е имало само лозя и истинска плодородна почва. Изобщо страната е била плодородна и хубава. Град Ниш лежи на приятно място на река Нишава, над която е прехвърлен дървен мост. По пътя има червеникава, тлъста, глинеста почва и наоколо е обрасло с ниски горички и храсталаци. От две страни в далечината се издигат големи голи снежни планини, които, изглежда, че са все пак отчасти гористи. И близо до град Ниш има могъща висока снежна планина, за която трябва да се провери у Страбон как се е казвала преди.

Минахме през едно село, където ни пресрещнаха около 20 жени с погачи и плодове за продан.

В двора на една къща видяхме към 20 конници с копия, които отиваха за Темешвар. Един унгарец от тях ни каза, че Торок Янош от Седмоградско бил разбил около 600 турци, изпратени от пашата на Темешвар — най-добрите му хора. Освен това натам отивали „акънджии“ — това са неплатени войници, които имат право да грабят свободно и каквито турците водят множество при всеки поход.

В Ниш има кисело и прясно вино. Поради гнета хората не могат да обработват лозята си както трябва. Веднъж ги прекопават и подрязват — поради ангарията не им се работи вече и за тях самите.

При Ниш свършва България и започва Сърбия.

 

1Пропуск в текста.
2Дерншвам смесва имената на две отделни селища. Според някои автори с „Аладжа Килисе“ (Пъстра църква) турците са отбелязвали българското селище „Бела църква“, което от XVII в. се нарича Нови хан.
3За останки от изчезнало българско село Дерншвам е взел вероятно развалините от римски и средновековни укрепления покрай известната Траянова врата. „Капуджик“ не означава „при вратата“, а „вратца“.
4Не е известно такова или подобно турско име на някое от софийските села и специално на Малашевци. Може би е съществувало някакво съчетание от турската дума „кьопрю“ — мост, и името „Искър“, което Дерншвам е изписал съвсем произволно.
5Изречението у Дерншвам прекъсва.
6Надзирател или наместник на спахията е всъщност т. нар. „субашия“ — грешка у Дерншвам.