Османска империя

За празниците

Посещения: 320

 

Публикува се по: Румелийски делници и празници от XVIII в., С., 1978

 

След всичко, което ни съобщиха за румелийските градове и села за властта над Румелия разни пътешественици; след всичко, което признаха нейните управници чрез документи, предназначени не за потомството; след всичко, което ни разказа предназначената за потомците народна песен, би трябвало да заключим: нечовешки условия! Но човекът — изглежда — е същество достатъчно яко и жилаво, за да издържи най-големите житейски тежести. Из земите ни и през XVIII век животът не само тлеел — той горял. И по онова време всекидневието било съставено от многобройни човешки дейности. И тогава някои празнували, други търгували, трети се влюбвали и се женели, четвърти копаели, пети пътешествали... А всички те — живеели. Османците внесли в поробените от тях земи безброй празници и празненства, дълбоко чужди на тукашните народи.

 

„Определението на предписания ранг, на дворцовия етикет, на празничните шествия — накратко, на всички публични церемонии, което заема съвсем незначително място в законниците на европейските държави, в политическия законник на османовците изпълва една от най-важните глави...“

(Xамер, т. I, с. 434)

 

„Всички тези празненства, които народът в републиканските страни празнува за себе си, в ориенталските монархии са народни празници и държавни тържества, щом са свързани със свещената личност на монарха, привличаща като фокус всички лъчи на величието...“

(Xамер, т. I, с. 453)

 

Всеизвестната източна пищност, която разцъфтявала за сметка на гладуващия данъкоплатец, намирала израз най-вече в държавните церемонии. За данъкоплатеца пък те били повод да забрави глада си за някой час или ден. Коранът не допускал друг вид забавления, понеже те били присъщи на християнския свят.

 

„В Цариград няма театри, няма маскаради, нито други развлечения, с изключение на донанмата — т. е. празненства по случай раждането на султановите деца. Тъй като връзките между семействата са слаби и жените не се ползват със свобода, общество всъщност няма и не се намират забавления...“

(Абеси, т. II, с. 182)

 

Това е вярно. Но народът на столицата имал велики зрелища по време на всеки Байрам. Към тях се прибавял не само хляб, но и овче месо.

 

„...Байрамът е големият празник на турците, който съответства на християнския Великден. Празникът започва с появата на новата луна след Рамазан. Който пръв забележи новолунието, отива при мюфтията или при великия везир, удостоверява това с клетва и получава награда. Новината веднага се съобщава на населението чрез топовни гърмежи от сарая и звуците на най-различни музикални инструменти. Хората незабавно напускат работа, заливат улиците, ходят от къща на къща, прегръщат всеки познат мюсюлманин, когото срещнат. Отдават се на веселба, мислят само за развлечения, а лицата им изразяват доволство и наслада през трите празнични дни.

Първия ден султанът напуща сарая преди изгрев-слънце и се отправя към главната джамия на Цариград, придружен от цялата си свита, облечена като него във великолепни одежди. По пътя той хвърля пари на населението. Пристигайки, принася в жертва три овце и се връща обратно със същата тържественост. Влиза в залата на Дивана и сяда на трона си, за да бъде поздравен от великия везир, от всички офицери и духовенството, които падат на колене пред него и викат: „Да бъдат щастливи дните на султана!“ Последен му поднася почитанията си агата на еничарите. който се завръща придружен от свита, не по-малко блестяща от тази на султана. Този ден всички знатни турци са поздравени от подчинените си.

Султанките, които са затворени в стария сарай, биват освободени по този случай и могат да дойдат да поздравят султана, да посетят султанските майки, сегашните съпруги на султана и другите жени от новия сарай. За тях този ден е най-приятният през годината. Позволено им е да се разхождат във великолепните градини на двореца и винаги се изпълняват някои техни дребни желания, които са поискали от султана.

Първенците на Цариград биват поканени на обяд в сарая от султана, но той не присъства. Преди това той сам облича скъпи шуби на шестнадесет от първите си офицери... След церемонията се оттегля във вътрешността на двореца.

Седемдесет дни след Големия Байрам има друг празник, наричан Малък Байрам. Първия ден султанът отива тържествено в джамията, където принася в жертва още три овце, които трябва да бъдат по-тлъсти от предишните. Те са нашарени с различни цветове и са украсени с полумесец. Овцете се поставят на известно разстояние от вратата на джамията, а султанът, преди да влезе, трябва собственоръчно да убие една от тях.

Всеки богат жител също принася в жертва този ден една овца и раздава месото ѝ на бедните, които запазват една част за себе си, а останалото продават, осигурявайки по този начин издръжката си за няколко месеца.

Малкият Байрам продължава три дни, но жертвоприношенията са само през първия ден, докато при Големия Байрам такива се правят всеки ден...“

(Абеси, т. I, с. 116–118)

 The Eid Celebration in the Topkapi Palace at c1800 Sahand Ace

Празнична аудиенция по време на Байрам в Топкапъ сарай, 1800 г.

https://mobile.twitter.com/OttomanArchive Лиценз: Creative Commons Attribution-Share Alike 4.0 International

 

Това е обаче твърде общо казано; Байрамът се състоял от безброй ритуали, установени в най-тънки подробности. Някои от тях го предхождали с определено число дни. Като например следният:

 

„Петнадесетият ден на Рамазана е празникът Хирка - и шериф, или денят, в който се показва мантията на Пророка... Султанът тържествено отива в хранилището, където я пазят... Междувременно за еничарите петнадесетият ден на Рамазана също е празник — султанът им раздава баклава!

Баклавата бива приготвена в кухните на султана и раздавана в медни тепсии... Селихдар агата лично следи да не бъде нарушават редът, който следва да бъде спазван при раздаването ѝ. Преди да започне раздаването, той получава тепсията с баклава за трапезата на султана. Във всяка тава има сладкиш за 10 души... На времето султан Сюлейман I имал обичай да дава гощавка на воините си на самото бойно поле след успех или победа. Наследниците му продължили традицията до момента, когато османските владетели престанали лично да предвождат войската си по време на походите, та угощенията, давани на бойното поле, били заменени от гуляй за еничарите зад стените на султанския сарай в деня на изплащане на порциона им и церемонията с раздаване на баклавата...“

(Джевад, с. 264–265)

 

Основната церемония по време на Байрама било целуването на султановата ръка.

 

„...Веднага след полунощ, под звуците на военна музика и виковете на муезините от минаретата Диванът заедно с великите молли се събира в сарая на султана. Пред Вратата на блаженството (третата врата на сарая, която води, към женските стаи) е издигнат украсен трон. Целият сарай е осветен с факли — пазачите осветяват пътя на пристигащите един след друг високопоставени и висши сановници.

Синовете на татарските ханове, облечени с двойна почетна дреха, седят сред придворните. Главният церемониалмайстор записва имената на татарските принцове и ги предава на султана. Той записва също имената и титлите на всички висши съдебни сановници и предава списъците на великия везир, който ги чете на глас, когато се приближават да целуват ръка на султана. Ако обаче везирът не може да чете, главният церемониалмайстор застава зад него и чете списъците, а великият везир повтаря имената пред султана...“

Сутринната молитва се изпълнява от великия везир и хатиба на „Св. София...“

Във вътрешната стая, преди да излезе султанът, имамът на сарая и учителят на принцовете му целуват ръка, както стои изправен. Щом седне на трона си, чаушите му пожелават щастие с възгласи. Пръв му целува ръка неговият учител (султанският ходжа), при което султанът се изправя, а чаушите викат „алкиш“. След него началникът на шерифите или емирите му целува ръка и султанът пак става, а чаушите за трети път (извикват благопожеланията си.

След това довеждат татарските принцове да му целунат полите, а после по реда си придворните и военачалниците..., които също целуват само полите на султана...

Щом везирът поздрави султана, последният става от трона си под възгласите на чаушите за щастие. Великият везир целува пода, след това полите на султана и се оттегля назад и встрани така, че да застане от дясната страна на султана... Същото правят и останалите везири... Капудан пашата, бейлербейовете и съдиите на Анадола и Румелия, които дотогава са седели зад вратата, стават и му целуват полите, а великият везир, който стои зад дясното рамо на султана, казва имената и титлите им. За всеки един султанът става на крака под възгласите на чаушите за щастие...

Следват дефтердарите, които нямат везирска титла, нишанджите и др..., за които султанът вече не става...

Когато се приближи шейх ул ислямът обаче, султанът не само се изправя, но дори пристъпва да го посрещне. Като му целуне полите, шейх ул ислямът се оттегля наляво, а султанът и другите везири и величия остават прави. Последен хатибът на „Ая София“ му целува полите, след което султанът отново сяда и оставя военачалниците да му целунат ръка.

След малка почивка султанът и цялата му свита отива за байрамската молитва в джамията „Ая София“ или в джамията на султан Ахмед...

Като се върнат от джамията, започва второто действие на това тържествено зрелище — целуване на ръка от придворните на сарая. (Докато първото е за държавните чиновници).

Сега султанът седи на трон във вътрешната стая. Около трона стоят: главният дворцов интендант — най-близко до султана (както сутринта — великият везир), а другите трима интенданти — по-настрана. След тях: главният евнух, вътрешният камердинер, стремедържателят, главният соколар и пазителят на чалмата. Ключарят на вътрешната стая държи трона...

Започват да целуват ръка: управителят на сарая, управителят на малките стаи, главният евнух и 32-ма от най-старите черни евнуси..., управителят на съкровището и 12-те най-старши пажове с нарочни служби: 1) чашник, 2) ключар, 3) пазач на кърпите, 4) главен музикант, 5) пазач на ибрика, 6) пазач на славеите, 7) главен шивач, 8) помощник на чашника, 9) помощник на пазача на кърпите, 10) пазач на масата, 11) писар на съкровището и 12) соколар. След тях немите по възраст, пажовете от съкровището, от кухнята и др., също по реда си, начело с началниците си... Накрая — другите пажове, джуджетата, немите.

След като всички са му целунали ръка, султанът поздравява господата... и по постланата с копринен килим стълба отива в градината. Там сяда в златно кресло и бостанджибашията, бостандживетхудасъ и хасеки ага му целуват ръка. Бостанджибашията му поднася обичайния за този празник подарък. Сега вече султанът отива да се храни. От приготвените в изобилие сладкиши султанът изпраща на великия везир, мюфтията, везирите и шейховете. Тях ги гощават богато във външния двор...

Като се нахрани, султанът се качва на кон и през вътрешната градина отива в „Ялъ кьошк“, където пак сяда на трон и му целуват ръка капудан пашата, морските адмирали и офицери...

Борци, фехтовчици, стрелци с лъкове, фокусници, показват майсторлъка си пред султана, който ги дарява щедро и отива във вилата си при Топкапу; наблюдава оттам фойерверките... и се оттегля в светилището на сарая.“

(Хамер, т. I, с. 459–468)

 

Такава била само една част от церемониите, свързани с Байрама. Но този празник съвсем не бил единственият повод за шумотевица и блясък в столицата. Нека споменем и следния:

 

„...По време на религиозния празник Мевлуд — рождения ден на Пророка, честван на 12 реби-ул евел, 4000 еничари трябвало да присъстват на бляскавото и помпозно пристигане на султана, идващ да чуе биографията на Пророка в джамията „Султан Ахмед“. Докато траела церемонията, еничарите стоели под перистила на джамията.

Задължението на еничарския ага по време на това празненство се състояло в това да помогне на султана да слезе от коня и да му свали ботушите, а на излизане да го обуе и качи на коня.“

(Джевад, с. 264)

 

Освен религиозните празници съществували и светски тържества. Както би могло да се очаква, те били свързани с щастливите събития в живота на султана — на народа било разрешено да му се сърадва по тия случаи. За чуждите посланици обаче султанските празници били разоряващи.

 

„Малко след пристигането на княз Репин била отпразнувана донанма по случай раждането на султаново дете. Обичаят определя празненствата да продължат четиринадесет дни при първото дете на султана, независимо от пола му, и седем — при всяко следващо раждане.

Всички пазари, ханове и други здания са илюминирани. Дори джамиите не правят изключение: на кулите поставят лампиони, които остават запалени през цялата нощ и произвеждат много хубаво впечатление. Улиците са също така илюминирани. Дюкяните са отворени, а всички стоки — разстлани, не за да бъдат продадени, но да служат за украса, защото докато продължава празникът, прекратява се работата, не се търгува. Народът е в непрекъснато движение. Забелязват се хора от простолюдието да обикалят улиците и да влизат в къщите на знатни особи, където в просторни помещения, украсени великолепно и напълно осветени, господарите очакват посещението на големи и малки. Последните тогава се ползват със свободата да седят върху софите на големците, дори върху тези на великия везир. Посрещат ги толкова учтиво, колкото и радостно. Поднасят им разхладителни напитки, плодове. В посрещането, което им бива устроено, се влага още повече внимание, тъй като се знае, че султанът често се предрешава в такива случаи, за да се присъедини към народа и дори ако той не бъде там, добре известно е, че бива точно осведомен за всичко, което става във всяка къща, че е признателен на своите сановници за великолепието и гостоприемството, че от това зависи понякога дали те да запазят местата си или да получат още по-високи постове. Имало е примери, когато скъперничеството е разорявало мнозина, а щедростта е довела до забогатяването на някои.

Малки групи от танцьори и певци се пръскат из различните части на града и са добре платени за усилията им да допринесат за общата радост. По време на донанмите никой не може да бъде арестуван за дългове или за престъпление. Затворниците биват пускани на свобода, ако дадат гаранция, че ще се върнат в затвора след празненствата. С една дума, това е истински карнавал, много по-великолепен от онзи във Венеция.

Хората, които най-много се отличават в тези случаи, са чуждите посланици. Разходите, които тогава правят за сметка на съответните владетели, често им печелят разположението на султана. Княз Репин бил твърде дипломатичен, за да не пожали нищо по време на донанмата. Той се постарал да надмине всичките си съперници. Илюминациите в двореца му били толкова хубави и скъпо струващи, че привлекли вниманието на жителите от всички съсловия. Самият султан отишъл да ги види два пъти. Прониквайки в посолството заедно с други чужденци, той посетил всички помещения, но бил така предрешен, че никой не го познал.

Ще добавя, че посланикът на Прусия също изразходвал по този случай две хиляди пиастра, които неговият владетел ме му върнал. Султанът, който бил осведомен по въпроса, възприел това скъперничество като признак на безразличие. В резултат настъпило известно охладяване от негова страна към Прусия, което още продължава...“

(Абеси, т. II, с. 213–216)

 

Ето каква била понякога причината за подобряване или за влошаване на отношението към някоя европейска държава — големината на разхода за фишеци и осветление, за музика. Капризен деспот, султанът понякога пък се оказвал оскърбен от пищните тържества, които същите посланици устройвали в резиденциите си. Такъв бил следният трагикомичен случай:

 

1704 г. „...Друга обида беше нанесена на френския посланик, който се беше подготвил за някакво голямо празненство... и между другото беше набавил и окачил голям брой фенери… Като се стъмнило, той наредил да ги запалят всичките — получило се голямо зрелище, което оскърбило турците... Великият везир изпратил бостанджибашията  със заповед да изгасят светлините. Посланикът се разгневил ужасно..., въоръжил семейството си и отговорил на бостанджибашията, че е решен по-скоро да умре, отколкото да понесе угасяването на фенерите си... Накрая обаче посланикът се оставил да го убедят и да загасят фенерите...“

(Сутън, ае 62, л. 254–255)

 

Като съобразим, че султановите деца наброявали до няколко стотици, то празненствата по раждането им трябва да са се падали поне веднъж на месец. А като пресметнем, че всяко от тях траело седем дни, явно е: цариградският народ може и да гладувал, но не скучаел. Особено ако сложим в сметката на празничните дни и многобройните „сур“.

„Сур“ e общо име както за празниците на обрязване на принца, така и за сватбата на принцеси... За всеки отделен случай се назначава народен интендант — „сур-и емин“, комуто се възлага ръководството на тържествата и на всички необходими приготовления. Една от най-важните подготовки се състои в изработване на изкуствени ленти от златни и сребърни телове, преплетени с многоцветни ленти и блещукащ варак. Те се поднасят на принца или принцесата като знак на благополучие и плодородие. Подаряват им ги везири военачалници, занаятчийски еснафи. Броят и големината на тези „палми“, които по-скоро приличат на златна цветна или овощна градина, е мерило за тържествеността на празника...

В „Тешрифатизаде“ са описани приготвените през 1675 г. „палми“: върху зелена площ — черешови, бадемови и гранатови дървета от восък, а над тях — втори етаж от фурми: около средното най-голямо дърво се виели лози с черни, червени, зелени и жълти гроздове; всичко това било обвързано със златна тел и отгоре имало златно топчесто украшение.

Поканите биват изпращани до всички провинциални управители и до висшите сановници в столицата. В миналото били канени и чужди владетели... Опъват парадни палатки за султана, великия везир и другите везири, а зад тях — палатки на интендантите на кухнята и на празненствата, за военачалниците, за певците, танцьорите, борците и фокусниците. Присъстващите административни и военни сановници биват нагостявани на везирската маса според ранга им, както са записани.

Шествията протичат по предписания от Дивана ред. Забавляват ce със зрелища: през деня с фехтовки, борби, конни надбягвания и т. н., а през нощта — с фойерверки и изкуствено осветление. Пожарникарите са нащрек, за да удържат народа... Всички сановници и еснафи поднасят подаръци... Работници от арсенала с особена ловкост и умение носят палмовите градини.

Тези празненства траят 7–14 дни... Едно от най-продължителните и най-разкошните е било на принцовете Селим, Мохамед, Мустафа и Баязид през 1719 г.

(Хамер, т. I, с. 473–476).

 

„Работници от Арсенала“ е казано неточно. По-право туй били каторжниците, работещи там по десет години или до живот. Ония от тях, на които се падало щастието да мъкнат огромното произведение от дърво, восък и метал, навярно преживявали при церемонията „сур“ най-добрите си дни. Народът на столицата бил допускан като зрител само до част от зрелището — пиршествата били достъпни само за велможите „според списъка“. Затуй пък при друг вид церемонии — чисто държавнически — действащите лица се оказвали още по-ограничени.

 

„При пристигането на посланик великият везир става, за да го поздрави и двамата сядат едновременно…

Зад софата на Везира, високо над главите му има малък прозорец с двойна желязна решетка, зад която застава султанът... Той не може да бъде видян, но се познава, че присъства по блясъка на едрите диаманти върху чалмата му…

Нещастният посланик много скучае в стаята на Дивана. Денят на неговата аудиенция съвпада с приема на поданици от великия везир и поднасянето на много прошения до него. Значението на всичко това е да бъде показан размерът на властта му. Докато се занимава с тази работа, той изпраща от време на време драгоманина да поднесе почитанията му на посланика и да го прикани хъм търпение. Изпитанието, на което бива подложена след това тази добродетел  (която той трябва да притежава в най-висша степен), е изплащането на заплатите на еничарските части за шест месеца. Това е поредна церемония, която не се отлага в никакъв случай. Често,  когато аудиенцията не може да чака до срока за плащане на заплатите, за голяма радост на военните те я получават в аванс, за да не бъде пропуснат случаят, който трябва да даде представа за богатствата на султана...

Тази церемония трае три часа…“

(Абеси, т. II, с. 139–142).

 

Тя била измислена, за да постои християнският пратеник три часа под жарко слънце в двора на сарая, за да гледа как синовете на еничарския оджак гребат шепи сребро от чувалите, като осъзнава своето собствено нищожество и гаврата над родината, която той представлявал в Цариград. Измислена през вековете на османското могъщество, в XVIII век тази архаична церемония била без реално покритие. Не може да се твърди, че въпреки своето верноподаничество и религиозна ревност мюсюлманинът се задоволявал само с държавни и верски празненства — той си имал и частични увеселения.

 

„...В града, в Пера, Галата, Скутари и в селата покрай Босфора има не по-малко от дванайсет хиляди от тези домове (кръчми и къщи за удоволствия). Техният брой е точно известен, тъй като собствениците на всяка една от тях плащат ежедневно по един златен дукат за цялото време, докато ги държат отворени; това е данък, който никога не се променя. Наистина техните съдържатели са гърци, но те биват посещавани най-вече от турци от всичките класи.

Най-прословути са ония в Галата и в Пера. Всеки петък те се пълнят с турци от първа ръка, тъй като през въпросните дни Диванът не раздава правосъдие, тълкувателите на законите, моллите, емирите със зелените чалми отиват масово в тия кръчми, където прекарват деня в ядене и пиене и най-различни забавления, много от които не може и не следва да се описват.

В повечето от тези домове има групи от пет-шест момчета, които пеят и танцуват. Двамина обикновено свирят на някой музикален инструмент, към който другите присъединяват своите гласове или стъпки. Те са облечени като момичета. Придружават сладострастните си песни с жестове и движения, които са също такива и чийто ефект е да пробуждат страстите у хората, уморени от монотонността на харемите. Би могло да се предположи, че двойното опиянение, причинено от гледките и от ликьорите, ще завърши с най-срамни бъркотии. Трябва обаче да се признае, че това се случва твърде рядко. Освен че винаги се намират достъпни жени, но и злоупотребата с напитки прави турците глупави, тромави и им отнема всякаква енергия и активност.

Когато турчинът е пил много, той става неподвижен, кротък, нерешителен и не говори. Именно в такова състояние християнинът може да го оскърбява безнаказано... Нарушаването на мохамеданския закон, който забранява употреба на вино, е станало нещо твърде обикновено и толкова явно, че правителството не се опитва дори да приложи необходимите мерки, за да бъде той спазван. Действително, как ли турското правителство би могло да отстрани едно зло, от което са заразени всички държавни чинове, като започнем от султана и стигнем до обикновения еничарин, без да бъдат изключени мюфтията, имамите, моллите и емирите, които са потомци на Пророка? Жените и евнусите в сарая са пристрастени повече към силните ликьори, отколкото към виното. За консумираното им количество може да се съди по един дълг срещу шестстотин каси френски ликьори, който не бил изплатен след смъртта на султан Мустафа...“

(Абеси, т. II, с. 219–222).

 

Ето как разточително се веселели управници, докато Румелия изнемогвала от недоимък, гнет, от всевъзможни бедствия.

 

Коментари: Вера Мутафчиева

 

Литература:

Абеси
Abesci, Е. L'état actuel de l'Empire ottoman. Τ. I—II. Trad de l'anglais par, Fontanelle. Paris, 1792. (Превод, извл.: Л. Генова)

Джевад
Djevad, A. L`état militaire ottoman depuis la fondation de l'Empire jusqu'à nos jours. Trad. du turc par G. Macridas. Τ. I. Constantinople, 1882. (Прев., извл.: P. Анг. Михнева)

Сутън
Sutton, Robert. Дипломатически доклади. Фотокопия на английски документи от архива на Института за история. Архивна колекция IV, опис 158, архивна единица 37, 38, 39 и 62. (Прев.: М. Киселинчева)

Xамер
Hammer, J. Des Osmanischen Reichs Statsverfassung und Staatsverwaltung, dargestellt aus den Quellen seiner Grundgesetze. Τ. I—II. Wien, 1815. (Прев. извл.: Μ. Киселинчева)