На 10 октомври 336 г. пр. н. е., с акламациите на народа и армията Александър става цар на Македония. Той е двадесетгодишен и красив като бог. Начетен и блестящо образован, с отлична политическа и военна подготовка, той е достоен продължител на делото на своя баща.
Продължавайки политиката на Филип, той сурово потушил избухналите вълнения. Политическите противници на Александър и дори роднините, които изглеждали опасни, били арестувани и екзекутирани.
Известието за смъртта на Филип раздвижило цяла Гърция. Отново в Атина се надигнала антимакедонската партия начело с Демостен, който по този повод принесъл благодарствена жертва на боговете. Младостта на Александър породила всред гърците надеждата за избавление от македонската хегемония. Александър обаче минал начело на войските си през Тесалия и Термопилите и нахлул в Беотия. Атина не само не открила военни действия, но изпратила пратеници при Александър с поздравления. В Коринт бил потвърден Общоелинският съюз начело с Александър.
Към средата на IV в. пр. Хр. в Гръцкия свят се наложила една нова сила – Македонското царство. Още се водят спорове, за да се установи дали македонците са били близки в етническо отношение до гърците. Сигурно е поне това, че този народ от сурови селяни и планинци, заселили се около Термейския залив и в съседните планини, между планинската верига Пинд и долината на долния Стримон (Струма), останал дълго време настрана от гръцкия свят. Затова пък неговите наследствени владетели — династията на Аргеадите — вземали още от началото на V в. дейно участие в гръцкия живот. В края на V в. цар Архелай, който се интересувал от литература, приел в двореца си в Пела поетите Еврипид и Агатон, музиканта Тимотей от Милет и художника Зевксис. Македония играела роля в международните отношения и многократно влизала в съюз с гръцките градове. Тя разполагала с ценни богатства, по-специално с дървен материал, необходим за строежа на кораби. Царят, поддържан от своите благородници, които гордо носели прозвището „другари" на царя или хетайри, можел да разчита също и на вярната подкрепа на селячеството, което давало отлични пехотинци — пезетайрите. Тази военна монархия, изградена на дълбоко вкорененото съзнание за лична вярност към владетеля, е можела да стане мощно политическо оръдие в ръцете на енергичен и амбициозен монарх. Такъв бил случаят с Филип, син на Аминтас.
C Гай Юлий Октавиан, по-късния Август, започва нова и решаваща фаза в римската история. Неговото историческо дело образува пресечна точка между господстващата дотогава републиканска форма на държавно управление и постепенно изграждащия се принципат. Като никой друг римлянин преди него, той успял да повлияе решително върху проблемите и предизвикателствата на своето време, оттук — и да положи своя отпечатък върху епохата, в която живял.
От V. в. пр. н. е. римският народ бил управляван от малък брой фамилии, чиято власт се основавала върху богатство (предимно поземлена собственост), върху широкообхватни отношения на лична зависимост (клиентела), както и на постоянна взаимна подкрепа и контрол; често тази власт траела с векове. Имотно състояние, авторитет, влияние и обкръжение на фамилиите, придобити и стабилизирани от поколения наред, представлявали за отделния римлянин не само обещаваща предпоставка за политическа кариера; при условие, че даден човек принадлежал към някоя от големите фамилии, той вече почти не можел да мисли за упражняване на друга дейност, освен обществената.
Стилихон, от племето на вандалите, бил първият германец в Римската история, който фактически оглавил Западната Римска империя във време, когато за официален император се смятал Хонорий — млад, неопитен и неспособен за държавническа дейност човек.
Теодосий, родом от Испания, бил добър пълководец и предано служил на империята, без да се домогва до висшата власт.
Алексиан Басиан, братовчедът на