Ацтеки

Завръщането на белите богове

Посещения: 1912

 

Мирослав Стингъл, Индианци без томахавки, С., 1985

Превод: Ирина Херакова

 

Cortes y moctezumaДа, златото, истинските златни градове, златните индиански култури не посрещнали своите завоеватели на Антилските острови, а на твърда земя — в Андите и в Мексико. В тези области процъфтявали двете най-големи индиански държави — ацтекската конфедерация и Тауантинсуйо. Тези две държави били толкова силни и толкова огромни, че можели да бъдат завоювани единствено чрез лудост или чрез безмерна алчност. Но Испания, основният участник в завоюването на Америка, имала такива синове: ужасно смели мъже, обичащи свръх всякаква мярка славата, силата и най-вече златото.

По стечение на обстоятелствата всички онези, които потегляли към Америка, за да спечелят слава и богатство, произхождали от Естремадура — една от най-важните испански провинции. По онова време в Естремадура — „майката на конкистадорите", — бездействали много обеднели рицари, които получили от току-що завършилата война с маврите благороднически титли и слава, но били с празни кесии. По тази причина естремадурските идалго с удоволствие потегляли към новооткритите от Колумб земи, за да си опитат късмета и да си напълнят джобовете.

В град Меделин също в Естремадура бил роден Ернандо Кортес. Тук започва историята, която нито един писател не би могъл да съчини, правдивата история, как една богата и силна държава е била покорена, а след това и унищожена от шепа безогледни колонизатори, тласкани от жажда за пари и слава, шепа безумци, водени от един невероятно смел войник, кръвожаден убиец, хитър дипломат и отличен тактик, човек без чест, но и без страх пред нищо. Това е историята за една от най-могъщите индиански държави, държавата на ацтеките, разказ за малодушния Монтесума и смелия Каутемок, за ненаситните завоеватели и за техния предводител.

Бащата на Кортес първоначално избрал за сина си юридическа кариера — по онова време обучението в университетите започвало на много по-ранна възраст, отколкото сега — и необузданият Ернандо бил на четиринадесет години, когато заминал за Саламанка, с цел да надзърне в тайните на римското, църковното и испанското право. Но правото не успяло да привлече буйния Ернандо и след две години учение той избягал и се върнал при родителите си. Само че и в къщи нямало с какво да се захване и от скука той прекарвал нощите си във весели похождения. И когато веднъж през нощта решил тайно да посети известна меделинска красавица, върху него се срутила стената, през която се прекачвал. Несръчният кавалер бил здравата натъртен и освен болката от раните, която след дългите месеци на лечение все пак изчезнала, той изпитал горчивината на позора. Затова през 1504 г Кортес напуснал родния си град, запътвайки се към убежището на всички млади испански авантюристи — остров Еспаньола.

408px Retrato de Hernn CortsТам Ернандо Кортес се запознал с Диего Веласкес и техните съдби здраво се сплели. Седем години по-късно те заедно завоювали съседния остров Куба. Добре въоръжените испанци съвсем лесно покорили индианското население на Куба и Кортес награбил за себе си обширна територия с много жители. Веласкес станал губернатор в Сантяго де Куба, тогавашния административен център на „захарния остров". Кортес получил и няколко рудника. Всичко това би удовлетворило другиго, но синът на капитан Монрой изрекъл знаменателната фраза: „Аз не дойдох в Америка за да се ровя в земята като прост селянин. Аз дойдох, за да спечеля злато." Да — Ернандо искал много повече, отколкото можел да му даде обширният му имот. Пък и някъде на запад от Куба го чакали нови земи... Към тях още преди Кортес се били отправили две европейски експедиции. Първата била ръководена от Франциско Ернандес де Кордоба, който искал по бреговете на Централна Америка да намери работна ръка за своите кубински плантации, защото местното кубинско население било почти изтребено от испанските кралски чиновници и католическата църква. По време на своя лов за хора Кордоба открил полуостров Юкатан — земята на маите. В състава на неговата експедиция бил и Бернал Диас, за когото ще стане дума по-нататък. Въпреки че експедицията имала трагичен финал — самият Кордоба умрял вследствие на изнурителния път, — Диас се върнал жив в Куба и след една година се включил в експедицията на Хуан де Грихалва. Членовете на тази експедиция били първите европейци, спрели при бреговете на самото Мексико. След това плаване се появило и названието Нова Испания.

Така че първата испанска експедиция била прогонена от бреговете на Мексико, а втората си тръгнала сама...

И само след една година по пътя към Юкатан плавали единадесет каравели начело с честолюбивия, талантливия, но и безогледен авантюрист Ернандо Кортес.

Но в Кортесовата „експедиция на разбойници" срещаме още един стар познат, това е Бернал Диас дел Кастильо, който като по чудо е преживял всички предишни премеждия и ще преживее и новото, завоюването на Мексико, и след много години към края на живота си, вече като богат и уважаван градски съветник в столицата Гватемала, ще издиктува на своя писар невероятните си приключения, които всъщност представляват цялата история на завладяването на Мексико. Диас публикува своя разказ, наречен просто «Historia verdadera de la conquista de Nuvea Espana» („Истинската история на завоюването на Нова Испания"), като реплика на издадената през 1552 г. хроника на изповедника на Кортес Гомара. В своето съчинение Гомара приписва всички заслуги и цялата слава на самия Кортес. За разлика от него Диас правдиво и увлекателно разказва за събитията от онова време. Той се възхищава на Кортесовата храброст, но не премълчава много негови коварни постъпки и дори ги осъжда. Диас с любов разказва за своите спътници, но съумява да оцени справедливо личните достойнства на ацтеките. Като цяло „Историята" на Диас е удивително точно описание на падането на ацтекската империя.

И така в експедицията си Кортес е имал Бернал Диас дел Кастильо, а също и няколко много способни офицери, сред които приближеният на губернатора Хуан Веласкес де Леон. Най-прекият помощник на Кортес е бил брадатият красавец Педро де Алварадо, когото по-късно ацтеките нарекли Тонатиу (или „Слънце"), заради неговата обаятелна мъжественост. Важна роля в цялата тази история изиграли и офицерите Диего де Ордас, Кристобал де Олид и др. Експедицията била съпровождана от свещеника Бартоломе Олмедо, „идеолог" на начинанието. Освен това Кортес разполагал с около шестстотин испански войници, неколцина ездачи, няколко оръдия и това било всичко. Но в сърцето му горяла жаждата за слава, мощ и най-вече за злато, и именно тя го окрилила за победата над хилядократно по-силния неприятел.

По пътя си експедицията на Кортес се спряла най-напред на остров Косумел (източно от бреговете на Юкатан), населен от индианци, говорещи езика на майа. Тук Кортес най-неочаквано се сдобил с ценен преводач — Херонимо де Агилар, католически свещеник, който преди няколко години след корабокрушение се спасил на Юкатан. Всички негови спътници (с изключение на един) вече били измрели по време на идването на Кортес. Корабокрушенецът Агилар бил приет неохотно от владетеля на един от градовете на маите, но по-късно спечелил доверието му и владетелят дори решил да ожени пленника за девойка от народа си. Но верен на своя монашески обет, Агилар отказал и със сдържаността си, която индианците високо ценели, спечелил искреното възхищение на своя покровител. Поради така засвидетелстваната си устойчивост спрямо женските прелести Агилар бил удостоен с честта да надзирава многобройните „кралски" съпруги.

И тъй като всичките си трудни задачи испанецът изпълнявал безукорно, владетелят с голямо нежелание го освободил, когато край бреговете се появили испанските кораби. Агилар познавал много добре няколко наречия на езика майа и това свършило хубава работа на Кортесовата експедиция.

Първата голяма битка, която Кортес спечелил, се състояла край бреговете на Мексико, в днешния мексикански щат Табаско. Местното население — племето чонтали, говорещо на един от диалектите на езика майа, — се съпротивлявало отчаяно, но испанците победили, защото притежавали коне. За индианците конят бил ужасно, неразбираемо създание, защото те дълго време смятали, че ездачът и животното са едно цяло.

Победените чонтали се опитали с богати дарове да спечелят приятелството на победителите. Кортес приел даровете и не отхвърлил приятелството. Част от плячката според местния обичай били двадесет млади и красиви робини. Испанците изобщо не подозирали, че една от тях на име Малинче (Малинцин), която те по-късно прекръстили на дона Марина, неколкократно ще спаси живота им.

Cortez La MalincheИ преди да започнем разказа за похода към Теночтитлан. трябва да кажем няколко думи за тази Марина, за Кортес вероятно по-ценна от половината испанска експедиция. Тя се родила в Пайнал, в областта Коацауалко. Но баща и, богат вожд на местните индианци, умрял рано и майка ѝ се омъжила втори път. Тя искала да се отърве от Марина, затова продала дъщеря си в робство и същевременно съобщила, че Марина е умряла. Понеже едновременно с това умряло детето на една нейна робиня, тя го погребала, твърдейки, че погребва собствената си дъщеря. Марина владеела науатъл, официалния език на ацтекската конфедерация, а в Табаско научила езика чонтали и някои други наречия на езика майа. Изключителната ѝ езикова дарба спомогнала по-късно Марина лесно да овладее и испански. Но девойката била не само много умна, но и много красива. И Кортес я взел не само за своя преводачка, но и за своя жена. По-късно тя станала майка на сина му Мартин. Марина била искрено предана на Кортес и на испанците.

От Табаско експедицията поела на север и спряла на остров Сан Хуан де Улуа. Тук за пръв път испанците научили, че на запад съществува една велика империя, начело на която стоял славният Монтесума. Скоро испанците се срещнали с първите представители на тази могъща държава. Местният ацтекски „управник" Теуглила посетил неочакваните гости и се опитал да разбере какво търсят тук. Той бил съпровождан от няколко ацтекски рисувачи, които трябвало да допълнят предназначеното за Монтесума съобщение със своите рисунки. Кортес показал на индианците всичко, което би могло да им направи впечатление — обучени коне, стрелба с аркебузи и оръдия, своите необикновени „водни къщи". Но Теутлила бил поразен най-много от позлатения шлем на Кортес, който му напомнял шлема на бог Кецалкоатъл. Кортес предложил на Теутлила да вземе шлема и да го покаже на своя владетел, като при това го помолил на връщане да напълни шлема със златен прах от земята на мешика, защото всички испанци уж били болни от тежка болест, лекувана единствено със златен прах. Очевидно в този случай Кортес бил изключително искрен.

Столицата на конфедерацията била много развълнувана от съобщенията на Теутлила. Силно религиозният Монтесума, мнозинството ацтеки и голяма част от владетелите на градовете в конфедерацията виждали в идването на странните хора сбъдването на древната ацтекска — всъщност толтекска — легенда за Кецалкоатъл. Според нея, когато изпълнил своята мисия на земята, Кецалкоатъл се оттеглил на изток отвъд морето, за да се върне в своето Мексико, когато бъде необходимо. Толтекските, а по-късно и ацтекските предания и легенди еднозначно изобразявали Кецалкоатъл като бог в човешки образ, висок на ръст, с бяло лице, украсено с голяма брада.

Всичко съвпадало. Освен това налице били и други доказателства за „божествения" произход на пришълците, „владеещи гърма и мълнията", както се казвало в съобщението на ацтекския „чиновник", смаян от невижданата стрелба с пушки и оръдия, и „съпровождани от огромни животни, подобни на елени".

И така белите богове се завърнали в Мексико. Сега вече с „божията благословия" новият Кецалкоатъл — Ернандо Кортес, можел да поеме към Теночтитлан. Но преди да започнем разказа за първите срещи, а след това и за първите сблъсъци на конфедерацията. предвождана от ацтеките, с конкистадорите, трябва да споменем, че освен ценните сведения на Диас съществува и индианска версия за заключителния етап от историята на ацтекската държава, изказана от неизвестен ацтек и записана в дванадесетата, последна книга от монументалния труд на Саахун. Още в началото на своето повествование авторът изброява седем на пръв поглед необясними природни явления, които според вярванията на мешика предвещавали удивителни събития, а впоследствие били свързвани със странните пришълци и още повече потвърждавали свръхестествения им произход. (Едно от тях например било абсолютно необичайното за тези географски ширини и неразбираемо за ацтеките северно сияние.)Но въпреки че завръщането на „белите богове" в Мексико било предречено от толкова удивителни знамения, Монтесума не искал пришълците да навлязат в страната му и още по-малко — да попаднат в самия Теночтитлан. Затова той изпратил при Кортес свои пратеници, които предали на испанците великолепни дарове. Испанците били много развълнувани от тях. Позлатеният шлем на Кортес действително бил пълен чак догоре със златен прах. Но още по-невероятни били два огромни диска — единият от злато, а другият от сребро — които очевидно изобразявали слънцето и луната. Заедно с даровете обаче пратениците предали настояването на Монтесума чужденците да не навлизат навътре в империята. Но ацтекското злато сякаш ускорило решението на Кортес. Той наредил на цялата си експедиция да слезе на брега и основал първия европейски град в Мексико наречен Веракрус. Там го намерили вождовете на племето тотонаки, което било победено и жестоко експлоатирано от ацтеките подобно на много други индиански племена. В лицето на Кортес и неговата експедиция доверчивите тотонаки виждали избавител от ацтекското иго. Кортес с радост уверил тотонаките. че ще им донесе свобода. Горещо приветстван, той влязъл в столицата на тотонакската област — Семпоала. Там участниците в експедицията си отпочинали, попълнили своите запаси и освен това се сдобили с около хиляда носачи, които мъкнели испанските оръдия на гърбовете си.

По това време обаче сред войниците на Кортес се ширело недоволство. Много от тях би изтощени до смърт и не искали нищо друго, освен да се върнат в Куба, където били заграбените им имоти. И тъй като Кортес искал да продължи пътя си, недоволните войници подготвяли тайно завръщането си в Куба. Но приятелите на Кортес навреме открили съзаклятието. По заповед на предводителя някои от бунтовниците били обесени, на други за наказание им отрязали по един крак, а трети били бичувани. Но Кортес добре знаел, че почти всички биха искали да се върнат. И той постъпил по начин, който винаги ще свидетелства за склонността му към хазарт, за безкрайната му смелост, която обаче винаги му служела за лично облагодетелстване. Той — водачът на шепа испанци в чуждата непозната земя, обкръжен от враждебно настроени индианци, отделен от най-близкото испанско селище с огромни морски пространства — взел решение да унищожи всички свои кораби, единствената връзка на експедицията с далечната родина. Сега всички вече имали пред себе си само две възможности — или да победят хилядократно по-силната ацтекска империя, или да умрат.

По пътя към Мексиканската долина пред тях стояло още едно препятствие: Тлашкалската конфедерация, единствената по-голяма държава, която макар и заобиколена от земи на тройния съюз, никога не му се подчинила. Аптеките водели непрекъснати войни срещу индианците тлашкала, подложили ги на пълна блокада (поради което например повече от петдесет години тлашкала изобщо не били вкусвали сол, защото не можели да я произвеждат), но въпреки това не успявали да ги подчинят.

Но въпреки че испанците били тръгнали срещу вековните им врагове, тлашкала решили да се опитат да ги спрат. Испанците спечелили всички битки, но Кортес не се стремял към пълна победа, а към приятелството на тлашкала. И когато вече не очаквал, че планът му ще се осъществи, тлашкала приели да бъдат негови съюзници. По този начин испанската войска безпрепятствено влязла в празнично украсената столица Тлашкала. Бащата на храбрия пълководец Шикотенкатъл II (Младши) приел испанците в своя дом и заедно с вождовете на останалите три фратрии на града поднесли в дар на Кортесовите офицери своите дъщери. Съюзът с тлашкала, които дълбоко ненавиждали ацтеките, имал изключително голямо значение за испанците. Те си починали в столицата, получили богати запаси от храни и успели без повече загуби да преминат през тяхната земя. Освен това към тях се присъединили няколко хиляди отлично обучени бойци, които познавали до съвършенство военната тактика на ацтеките.

Приблизително по средата на пътя от Тлашкала до Теночтитлан се намирал град Чолула, едно от най-големите религиозни средища на Мексико, посветено именно на Кецалкоатъл, през който испанците трябвало да минат. Жителите на Чолула били съюзници на мешика и приели испанците на пръв поглед дружески, но недалеч от града в пълна бойна готовност чакала двадесетхилядна ацтекска армия, която се готвела тайно да нападне и напълно да унищожи испанската експедиция. Но проницателната Марина разкрила техните планове и Кортес успял да ги изпревари. Под измислен предлог той поканил в своя лагер няколко хиляди жители на града и когато те се събрали, наредил на своята артилерия да открие огън по тях. След това неговите войници опожарили част от града.

След събитията в Чолула по съвета на текскокския владетел Какама (Какамацин) малодушният Монтесума решил официално да покани нашествениците в Теночтитлан. И така след няколко прекъсвания — в Амекамекан, намираш се на юг от Чалко, и в Ицапалапан, седалище на брата на Монтесума Куитлауак, — на осми ноември 1519 г. испанците влезли в Теночтитлан. Но с това битките и кървавите авантюри на експедицията на Кортес съвсем не свършили, напротив, едва сега започвали.

Влизането на завоевателите в Теночтитлан било много тържествено. Монтесума забравил досегашните си страхове и организирал пищно посрещане на „белите богове".

Теночтитлан бил удивителен град, испанските войници за пръв път виждали такова нещо. Ацтекският владетел настанил Кортес и неговите хора в двореца на своя предшественик Ашайакатъл. Днес този дворец вече не съществува, защото завоевателите го унищожили, както постъпили по-късно и с много други дворци и храмове.

Кортес вярвал, че в двореца, който Монтесума им предоставил, са скрити ацтекските кралски съкровища. Монтесума го интересувал именно като ключ към тези богатства. И наистина на третия ден от пребиваването му в Теночтитлан златото вече било открито. Начинът, по който това станало, показва, че в двореца на Монтесума испанците не са се държали както подобава на гости — по време на запознаването с двореца те забелязали една наскоро иззидана стена. И без много да му мислят, я разбили... В обширна зала, която била кралската съкровищница, се намирало съкровището на Ашайакатъл — хиляди златни и сребърни накити, скъпоценни тъкани, златни прибори, драгоценни камъни и много необработено злато. Кортес обаче веднага наредил стената да бъде издигната отново и никой да не споменава нищо за находката. Случило се така, че Монтесума все пак дочул за постъпката на испанците и за да запази репутацията си, сам подарил цялата съкровищница на испанския крал Карлос V.

Междувременно Монтесума под невероятно смешен предлог се превърнал от домакин в пленник на испанците. Но главното било, че съкровището вече преминало в техни ръце и разделянето на плячката вече можело да започне. Испанците определили стойността на огромното съкровище на четири милиона и двеста и петдесет хиляди жълтици. Трудно е да се превърне тази сума в съвременни парични единици, тя възлиза на около милиард чехословашки крони. Войниците веднага разделили всичко помежду си и на всекиго се паднали по тридесет хиляди жълтици. Те не били на себе си от радост. Но Кортес имал други планове: една пета за него (разбира се, тя била много повече), една пета за крал Карлос, една пета за губернатора на Куба Веласкес, една пета за офицерите от гарнизона във Веракрус и за стрелците. Това, което останало от тази подялба, било предназначено за редовите участници в експедицията и вместо по тридесет хиляди на всеки от тях се падали само по сто жълтици.

Но споровете за подялбата не били най-голямата опасност, надвиснала над експедицията на Кортес. Губернаторът на Куба, известният Веласкес, завидял на Кортес за неговите успехи, пък и не му бил простил старите грехове и затова изпратил в Мексико нова експедиция, която трябвало да арестува Кортес и да го предаде на испанските чиновници. Новините били от лоши по-лоши — експедицията, ръководена от Нарваес, се състояла от деветстотин отпочинали и добре въоръжени войници, сто от които били на коне. А от експедицията на Кортес останали живи двеста и петдесет души, които не били особено здрави. И въпреки това Кортес решил да окаже съпротива на Нарваес. Той разделил малобройната си войска на две, така че по-голямата част начело с Педро де Алварадо останала в Теночтитлан, а втората част - седемдесет човека начело със самия Кортес — потеглила срещу Нарваес. За да допълним картината, ще кажем, че по това време нито един Кортесов войник нямал шлем на главата си, но в раниците им звънтяло злато. И именно това помогнало. Отначало Кортес тайно подкупил много от висшите офицери на Нарваес, а после когато по същия начин спечелил на своя страна повечето от простите войници, най-неочаквано нападнал противника си и естествено постигнал лесна победа. Тогава повечето от войниците на Нарваес преминали на страната на победителя. Това било добре дошло за Кортес, защото, докато той се биел извън Теночтитлан, в града против волята на Монтесума избухнало антииспанско въстание...

То било предизвикано от една необичайно жестока постъпка на заместника на Кортес Алварадо. През месец май ацтеките чествали празника на Уицилопочтли. Те се обърнали към Алварадо с молба да им разреши и тази година да извършат свещените обреди. Алварадо им разрешил, но при условие че участниците в богослужението няма да носят оръжие. Ацтеките приели с радост тази уговорка.

Настъпил денят на най-големия ацтекски празник. Събрали се благородници от всички краища на империята, те носели прекрасни златни накити и великолепни наметки от птичи пера. Сред зрителите на празненството имало и испанци, разбира се, въоръжени. И никой от шестстотинте ацтекски благородници не подозирал, че религиозният обред може да бъде прекъснат от тях. Само че испанците го прекъснали — по предварително уговорен сигнал те извадили мечовете си и се нахвърлили върху мирните участници в тържеството. Нито един ацтек не успял да се спаси. Испанците сякаш постигнали целта си — заграбили като плячка много златни накити и скъпоценни камъни и украшения. Но вероломното кръвопролитие сложило край на странното примирие, крепящо се единствено на Монтесумовата слабохарактерност.

Когато Кортес се върнал в града, положението на испанците било много опасно. Безименният ацтекски разказвач описва ситуацията по следния начин: „И мешика се разбрали, че няма да се опълчват срещу им (срещу испанците при връщането им в града), а ще се скрият, ще изчезнат така, сякаш смъртта се е възправила над земята. Никой не продумвал нито дума, но всички наблюдавали улиците през процепите в заключените врати и бойниците в стените. Ако испанците можели да видят колко много войници са се събрали тук, щели да разберат, че мешика се готвят да нападнат." И войната избухнала в мига, в който Кортес влязъл в двореца. Следвали атака след атака и въпреки че испанците успели да избягат, силите им отслабнали значително. В този критичен момент Кортес отново решил да използва на своя страна авторитета на мекушавия Монтесума. И вождът за последен път се опитал да спаси испанците — облякъл синьо-бялото си наметало, сложил своята „кралска корона" и се появил върху стените на двореца. Всички ацтеки паднали по очи пред своя владетел, защото никой простосмъртен нямал право да го погледне. Монтесума проговорил, отново проговорил на езика на предателството. Той призовал ацтеките да хвърлят оръжието си, защото завоевателите щели сами и без бой да напуснат града. Но заедно с камъните и стрелите, срещу него полетели и виковете на свободния народ: „Ти си страхливец. Монтесума! Ти си позор за ацтеките!" Монтесума бил ранен и скоро след това умрял. Мешика продължили атаките си срещу испанците. Кортес разбрал, че няма да устои пред надмощието на индианците. Той разделил заграбената плячка между своите войници и дал заповед за отстъпление. Било полунощ, 1 юли 1520 г., най-тежката нощ в живота на Кортес. По-късно историята я нарекла с думите на Бернал Диас „noche triste" — „печална нощ". Но тя била много повече от печална, била трагична. Насипът, по който бягали испанците, бил разрушен на места и те били принудени да се спасяват с плуване. Златото на ацтеките ги теглело към дъното на езерото. Така плячкосаното злато и индианските стрели погубили две трети от войската на Кортес.

The Conquest of Tenochtitlan

Но бедите на испанците не свършвали дотук. Едва-що бегълците от Теночтитлан успели да се съберат на едно място и преминали първия хребет край Отумба на път за Тлашкала, и се сблъскали с огромна индианска войска. Тогава Кортес разбрал, че е загубил всичко, дори и живота си. Не могъл да избегне битката, единственото, което направил, било да нареди на войниците си да избият колкото може повече индиански офицери (както знаем, те се отличавали от редовите воини по пищното си облекло).

Така започнала „отумбската" битка. В разгара на боя Кортес внезапно забелязал носилката на ацтекския военачалник Сиуака.

Пищните украшения и бойното знаме на ацтеките показвали, че това е именно той. Безумно смелият Кортес се хвърлил с коня си натам, успял да надвие личната стража и убил върховния предводител на ацтекската войска, след което вдигнал високо оплячкосаното бойно знаме на неприятеля. Той познавал отлично мисленето на ацтеките и знаел, че когато загубели предводителя си, символа на тяхната мощ, те смятали, че са загубили всичко.

По този начин оцелелите участници в Кортесовата експедиция преминали Отумба и след няколко дни, измъчени до смърт, стигнали до тлашкалска земя. Но бягството от Теночтитлан лишило Кортес от много приятели в Тлашкала. Още повече, че самите ацтеки се домогвали до съюзничество с Тлашкала. Те изпратили голяма делегация, която предлагала образуването на нещо като единен фронт срещу белите натрапници. Повечето от вождовете на тлашкала искали да приемат предложението на ацтеките, но дипломатичният Кортес успял да ги убеди, че не испанците, а ацтеките са техните истински врагове и възобновил приятелските си отношения с тях.

По същото време в Теночтитлан станали важни промени. Куитлауак, новият върховен вожд на тройния съюз, заел трона след смъртта на своя по-възрастен брат Монтесума, умрял от едра шарка, пренесена в Мексико от европейците, след като управлявал едва 80 дни. За нов, и последен, върховен вожд на конфедерацията бил избран младият, но много талантлив Каутемок. Той подозирал, че независимо от големите загуби Кортес ще се върне отново в Мексиканската долина. Затова съсредоточил цялата войска, с която конфедерацията разполагала по това време, в околностите на Теночтитлан и започнал да се готви за решителната битка.

А Кортес действително замислял ново нападение срещу Теночтитлан. Силите му укрепнали благодарение на няколкото нови екипажа, които в последно време пристигнали във Веракрус. Този път Кортес решил да подложи на блокада ацтекската столица. Той искал най-напред да подчини всички градове от крайбрежието на езерото, и най-вече Текскоко, след което да унищожи акведукта, който снабдявал Теночтитлан с вода, и едва след това да атакува града направо от езерото. За тази цел той наредил в Тлашкала да бъдат построени тринадесет бригантини. Строежът на корабите поверил на един от най-способните си хора Мартин Лопес, който наистина успял да организира построяването им за няколко месеца, използвайки помощта на хиляди тлашкала. В същото време войниците на Кортес отново навлезли в Мексиканската долина. И макар че търпели и тежки поражения (например при атаката на град Шочимилко Кортес едва успял да се спаси от пленничество), те успели последователно да завоюват всички крайезерни градове. Особено важно било превземането на Текскоко. Кортес свалил от трона крал Какама и поставил начело на Текскоко негов роднина, който естествено поддържал испанците във всичко. Така Текскоко станал основната база на испанците, от която били направлявани атаките срещу Теночтитлан.

По това време Лопес изпратил в Текскоко тринадесетте бригантини, разглобени на части. Там корабите били сглобени, а носачите от Тлашкала останали като войници в Кортесовата армия. Така в началото на юни 1521 г. блокадата можела да започне, за да подсигури генералния удар срещу най-големия и най-красивия град на Америка.

В много от битките испанците претърпели поражения и големи загуби, но измъчените от глад и жажда ацтекски войници не успели да спрат нахлуването на Кортес в Теночтитлан. Испанците прониквали в града на няколко пъти и го разрушавали систематично и планомерно къща по къща. В това отношение изключително полезни се оказали тринадесетте бригантини. Един ден — 13 август 1521 г. — испански кораб пленил ацтекска лодка, в която бил върховният военачалник на теночтитланските защитници, последният крал на ацтеките Каутемок заедно с младата си съпруга, най-малката дъщеря на починалия Монтесума, и няколко ацтекски благородници.

С пленяването на краля боят за Теночтитлан завършил. Градът бил в развалини, десетки хиляди негови жители били мъртви. Каутемок също искал да умре. Но Кортес не искал само смърт, той жадувал за злато. И когато „езичникът" Каутемок не казал къде са скрити ацтекските съкровища, бил подложен на мъчения, но дори и тогава не издал местонахождението на ацтекското злато. След време той бил обвинен в бунтовничество и обесен. Тялото му било изгорено, за да не остане и следа от могъществото на ацтекската империя. Но въпреки това мексиканците издигнали великолепен паметник на последния индиански крал върху развалините на Теночтитлан. Никой обаче няма да вдигне паметник на Кортес и неговите хора, никой няма да намери днес смелост, за да каже: „Добре направихте, завоеватели!"

След падането на Теночтитлан експедицията на Кортес се разпиляла. Той се завърнал в Куба като победител, а оттам потеглил към Испания. Имал повече пари от Негово величество Карл V, а с пари се постига всичко — забравени били греховете му, престъпленията му, кралят го удостоил с уникалната кастилска титла „адмирал на Южното море", назначил го за „маркиз на долината" (става дума за долината Оаксака в Южно Мексико, която Кортес получил като наследствено владение). Допълнение към славата му трябвало да бъде и жена от знатен род. Вярно, че той бил оставил жена си Каталина в Куба, но парите му разрешавали всичко и той се оженил за Хуана де Сунига, племенница на бехарския херцог, една от най-влиятелните личности в испанския кралски двор. А своята съветничка и преводачка, своята възлюбена Марина, която му родила син, маркизът без свян дал на един от офицерите си.

И въпреки всичко това Кортес не се задоволил само с покоряването на Теночтитлан и ацтекската империя, а организирал още няколко експедиции. В някои от тях — например до Хондурас — той взел лично участие. (Всъщност това била наказателна експедиция срещу бившия Кортесов офицер Кристобал де Олид, който останал в Хондурас и основал там нещо като самостоятелна държава.) Експедицията в Хондурас е важна за американистиката с това, че по пътя си Кортес посетил (първият бял човек) областта Петен, която по това време е била основното огнище на живота и културата на мезоамериканските индианци майа. С друга своя експедиция Кортес — за пръв път в историята на откриването на Америка — се насочил към бреговете на Калифорния. Той организирал още четири експедиции, предназначени за изучаване бреговете на Тихи океан. Но вече не открил нито ацтеките, нито Теночтитлан, защото в Америка оставал един-единствен подобен по великолепие град — Куско, и още една велика империя — Тауантинсуйо, която очаквала друг естрамадурец — Франциско Писаро...