Месопотамия

Старовавилонско царство

Посещения: 2217

 

Публикувано по: П. Барсело, М. Тачева, П. Делев, История на древните общества, С., 1992

 

Milkau Oberer Teil der Stele mit dem Text von Hammurapis Gesetzescode 369 2През XX и XIX в. пр.н.е. Месопотамия оставала в плен на политическата разпокъсаност и стопанския упадък. Възприемайки местните културни традиции, нашествениците амореи постепенно се сливали с по-старото семитско население на Двуречието — акадците. В много градове управлявали нови, аморейски династии, които водели нескончаеми междуособни войни. Особено се издигнали градовете Исин и Ларса: техните аморейски царе започнали да се наричат „царе на Шумер и Акад“, заявявайки по този начин претенциите си за господство над цяла Месопотамия. Взаимното съперничество и непрестанните конфликти изтощавали силите на двете конкуриращи се династии и в края на краищата нито една от тях не успяла да реализира намеренията си.

Все по-важна роля започнали да играят в този период и някои градове в Северна Месопотамия, които контролирали основните търговски пътища към Сирия и Източното Средиземноморие, Мала Азия и Иранското плато. Под властта на местни аморейски династии особено активно се развивали Мари на северозапад, в долината на Ефрат, и Ашур на р. Тигър в териториалното ядро на бъдещата Асирия.

През XIX в. пр. н. е. отново се засилил и натискът на еламските племена от изток: те успели да превземат Ларса, превръщайки я в изходна база за завоюването на по-голямата част от Южна Месопотамия. По време на дългото управление на могъщия еламски владетел Рим-Син (1822 — 1763 г. пр. н. е.) Ларса се издигнала като един от най-богатите и големи градове в Двуречието. Документите от времето на Рим-Син говорят за прокопаването на напоителни канали, за изграждането на храмове, на които владетелят подарявал бронзови и златни статуи на шумерските и еламски богове.

В Централна Месопотамия упадъкът на могъщите в миналото градове Киш и Акад създал предпоставки за издигането на един нов политически, икономически и културен център, на който предстояло блестящо бъдеще — разположеният на р. Ефрат (южно от съвременния Багдад) Вавилон. В началото на XIX в. пр. н. е. аморейският владетел Сумуабум поставил началото на I вавилонска династия, чието три вековно управление (1894 — 1595 г. пр. н. е.) обикновено се определя като старовавилонски период (или Старовавилонско царство).

Удобното местоположение на Вавилон в сърцето на Месопотамия, на кръстопътя на основни сухопътни и речни търговски пътища, богатата селскостопанска територия, обслужвана от развита иригационна система и нарастващата мощ на владетелите от династията на Сумуабум довели до бързо увеличаване на населението (предимно за сметка на притока на нови аморейски преселници от Сирийската степ), до активизиране на икономическия живот и все по – агресивна политическа експанзия. Още през XIX в. пр. н. е. Вавилон се превърнал в най-голям град на Централна Месопотамия, над която постепенно установил своето господство. От тези силни изходни позиции той се включил в борбата за политическо обединение на цяла Месопотамия, която достигнала своя апогей през първата половина на XVIII в. при управлението на шестия цар от I Вавилонска династия Хамурапи (1792 — 1750 г. пр. н. е.).

В сложната политическа обстановка на раздираната от междуособни борби страна, в която никой от многобройните съперници не разполагал с абсолютно превъзходство над останалите, Хамурапи се представил като ловък и проницателен държавник; умело съчетавайки дипломацията с решителните военни действия, той постепенно увеличавал стратегическите си преимущества, за да постигне накрая пълна и решителна победа. По-далновиден и целеустремен от основните си конкуренти, Хамурапи ловко използвал техните взаимни разпри и стълкновения и влизал в изгодни за каузата си военни съюзи, които после без никакви угризения лесно разтурял. За да си осигури възможност за проникване в Южна Месопотамия, той сключил договор с най-могъщия цар на юга — еламския владетел на Ларса Рим-Син, и като негов съюзник завладял ред градове, сред които и важните центрове Урук и Исин. По-късно Хамурапи сключил нов стратегически военен съюз, този път със силния цар на Мари Зимрилим, и с негова подкрепа насочил войските си на изток, към разположения в долината на източния приток на Тигър, р. Дияла, богат и процъфтяват град Ешнуна. Напразни останали опитите на асирийските градове начело с Ашур да окажат помощ на Ешнуна и да спрат вълната на вавилонските завоевания. След разгрома на Ешнуна Зимрилим, който не претендирал за плодовете от тази отдалечена от собствената му територия победа, писал на съюзника си Хамурапи в писмо, копие от което е намерено сред документите в царския архив на Мари: „Управлявай сам или постави угоден на тебе управник“. Едва сега вавилонският цар се почувствал достатъчно силен и, отново в съюз със Зимрилим, започнал решителна война срещу другия си доскорошен съюзник, могъщия владетел на юга Рим-Син. Царят на Ларса бил разгромен и избягал в родния си Елам, а Хамурапи разпрострял властта си над цяла Южна Месопотамия.

След победата си над Рим-Син Вавилон вече нямал равностойни съперници. Хамурапи лесно наложил хегемонията си над Ашур и останалите асирийски градове и обърнал оръжието си срещу последния силен и независим владетел — дългогодишния си верен съюзник Зимрилим. Скоро и Мари бил превзет, а разкошният дворец на Зимрилим — уникално архитектурно съоръжение с над 300 помещения — бил разграбен и разрушен. Обединението на Месопотамия под властта на Вавилон било завършено.

Епохата на Старовавилонското царство е сравнително добре застъпена в достигналите до нас исторически извори. Въпреки, че месопотамската писмена традиция по това време не познава историческите съчинения в истинския смисъл на думата, наличните документи позволяват да бъдат възстановени (макар и невинаги достатъчно детайлно) ходът и перипетиите на политическото развитие. Важни в това отношение са царските списъци (например тези на вавилонските и асирийските царе), царските надписи и ред други документи, свързани с дейността на владетелите и политическите взаимоотношения на тогавашните държави. Особено богат на подобни материали е царският архив на Мари, намерен при археологическите разкопки на разрушения от Хамурапи дворец на Зимрилим и съдържащ над 30 хиляди глинени плочки с клинописен текст, сред които има копия на обширната кореспонденция на царя на Мари с владетелите на редица месопотамски, сирийски и финикийски държави, заповеди и разпореждания на царя до негови служители и техните доклади и съобщения, донесения от военни командири, дипломатически пратеници и шпиони и всевъзможни други документи, отразяващи функционирането на държавния апарат. Макар и в по-малки количества, документи с административно-политически характер са запазени и в други градове. Значително по-многобройни от тях са стопанските и юридическите документи — частни архиви на търговци, лихвари или жреци, всевъзможни договори, разписки, сметки и ведомости, частна кореспонденция, храмови архиви, съдебни протоколи и присъди по гледани дела и др. Особено важно значение за реконструкцията на социално-икономическото развитие на древна Месопотамия през тази епоха имат запазените частично закони на Ешнуна, Ларса и Исин от първите векове на II хил. пр. н. е., както и значително по-пълният сборник със закони на вавилонския цар Хамурапи.

Оригиналният текст на законите на Хамурапи е запазен върху черна базалтова стела, намерена през 1901 г. при разкопките на древната еламска столица Суза и съхранявана днес в Лувъра в Париж. Предполага се, че е попаднала в Елам като военен трофей, може би през XII в. пр. н. е. В горния край на лицевата страна на стелата има релефно изображение, представящо Хамурапи в молитвена поза пред седналия на трон бог на слънцето и справедливостта Шамаш, който му връчва законите. Останалата част на паметника е покрита с хиляди дребни клинописни знаци, изрязани в полираната повърхност на камъка — самият текст на законите, предшестван от увод, в който Хамурапи се хвали с многобройните си победи и възвеличава могъществото си, и завършващ със заключение, в което се призовава гнева на боговете върху бъдещите царе, ако те имат неблагоразумието да променят или отменят законите. От общо 282 параграфа сравнително цялостно е запазен текстът на 247; част от липсващите параграфи се допълват по намерените в Суза и Ниневия фрагменти от глинени плочки с преписи на законите. Кодексът на Хамурапи е безценен паметник, истински съкровищница от сведения за живота на месопотамското общество през XVIII в. пр.н.е. — епохата на най-голям разцвет на Старовавилонското царство.

Hammurabis Babylonia PT.svg

Основа на икономиката на Месопотамия през първата половина на II хил. пр.н.е. оставало иригационното земеделие; висока степен на развитие достигнали също скотовъдството, занаятите и търговията. Политическото обединение на страната позволило да се разшири и усъвършенства напоителната система и да се увеличи фондът на обработваемите земи. За изграждане и поддържане на иригационните съоръжения цялото население подлежало на задължителна трудова повинност под надзора на царските чиновници. В няколко параграфа от законите на Хамурапи специално се уговаря отговорността на земеделските стопани за правилната експлоатация на напоителните съоръжения в техните участъци: който допусне повреда или поради небрежност наводни нивите на съседите си, трябвало да възстанови изцяло нанесените щети или бил продаван в робство. Наред със зърнените култури, които били най-важни за изхранване на населението, в изворите се говори за развито градинарство (зеленчуци и плодове; особено фурми), както и за отглеждането на някои маслодайни и технически култури.

Селяните общинници можели свободно да се разпореждат със своята поземлена собственост — да я продават или заменят, да я дават под аренда, да я завещават в наследство или да гарантират с нея изплащането на парични заеми. Арендните отношения били стриктно регламентирани от законите, които охранявали интересите на собственика - мързеливият арендатор, който не поработвал добре взетата в аренда нива или градина, или я оставял да запустее, трябвало да заплати наема за земята, изчислен на базата на добивите в съседните участъци. Гарантирането на заемите със земя и друго имущество при високо развитото лихварство било един от пътищата за концентрация и уедряване на поземлената собственост; обеднелите и загубили парцелите си общинници трябвало да търсят препитание като арендатори или наемни работници на чужда земя. И в тази епоха най-значителни площи земя били съсредоточени в ръцете на царя и храмовете. За разлика от епохата на III династия на Ур с характерните за нея крупни царски и храмови робовладелски имения, сега едрите собственици предпочитали да настаняват на земите си дребни арендатори срещу определена част от произведената продукция. Друга голяма част от дворцовите земи била раздавана в условно владение на царските чиновници и войници като възнаграждение за службата им.

При основните селскостопански дейности като работен добитък били използвани най-често волове: в законите на Хамурапи се споменава като очевидно обичайна практиката те да се дават под наем за извършване на определена работа. Отглеждани били също магарета, овце и други домашни животни; стадата от едър и дребен добитък били поверявани на пастири, които получавали за труда си определено възнаграждение. В законите се споменават и ветеринарни лекари.

Многобройните градове на Месопотамия били центрове на цветущи занаяти и търговия. В законите на Хамурапи и други съвременни документи се споменават редица специализирани професии —  строители, каменоделци, дърводелци, корабостроители, бронзолеяри, грънчари, кожари, тъкачи, шивачи, а също лекари, бръснари, ханджии и др. Те получавали за труда си определено от законите твърдо възнаграждение и носели отговорност за качеството на извършената работа — например, ако построената къща рухнела върху собственика, строителят се наказвал със смърт, а лекарят при неуспешна операция — с отрязване на ръката. Развитието на търговията било стимулирано от политическото обединение на страната и от утвърждаването на паричните отношения. В документите от времето на Старовавилонското царство среброто, измервано в теглови единици (1 сикъл = ок. 8 грама, 1 мина = ок. 500 грама, 1 талант = ок. 30 килограма), системно се използва при всевъзможни търговски сделки, лихварски операции или при налагането на глоби и наказания. Кервани и търговски кораби свързвали Месопотамия с далечни земи, от Средиземноморието до Индия. От Месопотамия изнасяли зърно, фурми, растителни масла, вълна и занаятчийски изделия; вносът се състоял предимно от метали, строителни материали (камък и дърво), роби и различни предмети на лукса. Външната търговия била контролирана от държавата: едрите вавилонски търговци (тамкарум) се занимавали същевременно с лихварство и били на царска служба. Като възнаграждение те получавали от царя къщи, ниви и градини. В изворите се споменават и дребни търговци-посредници (шамалум).

Законите на Хамурапи разграничават три основни социални категории, чиито представители са назовани с термините авелум, мушкенум и вардум. Авелум (човек) или равностойното, но по-красноречиво мар-авелум (син на човек) се употребява като определение на свободните и пълноправни граждани, независимо от тяхното конкретно социално-икономическо положение; в тази категория влизат както едрите земевладелци, тамкарите и богатите жреци, така и редовите селяни-общинници, дребните занаятчии и търговци. В един-единствен параграф (202) се прави изрично разлика между хората с по-високо и по-ниско обществено положение. Законите на Хамурапи защитават правата на свободните граждани, тяхната личност и частната им собственост. Характерен е например стремежът на законодателя да ограничи произвола на лихварите, забранявайки безусловното взимане на длъжника или членове на неговото семейство в дългово робство: отработването на дълга се ограничава до три години, като законът изрично гарантира правата на заложниците (§ 115 — 117). Само тежки престъпления водят до лишаване на извършителя от свобода (продаване в робство).

На другия полюс на вавилонското общество стоят робите — вардум. Те се смятат за имущество на своите господари, подобно на добитъка: в случаи на убийство или нанасяне на телесна повреда на роб, на господаря му се плащало обезщетение или се давал роб за роб. За различни простъпки на робите се определят тежки наказания, които обаче не увреждали трудовите им способности: отрязване на ушите или носа, жигосване с нажежено желязо и др. В законите се предвиждат строги мерки срещу укривателите на избягали роби и възнаграждение при връщането им на техните господари. Правят впечатление и някои своеобразни черти на робството във Вавилония, които говорят за неговата относителна архаичност: робите можели да притежават свое ограничено имущество, да встъпват в брак със свободни, а децата от подобни смесени бракове оставали свободни и имали право да наследяват имущество от родителите си.

Недокрай изяснена остава социалната характеристика на третата основна група — мушкенум (подчинени, покланящи се). Според някои изследователи те представляват подчинена от вавилонците друга етническа трупа (бившите шумери?): според други — полусвободно, пролетаризирано трудово население. Особено убедително изглежда предположението, че мушкенум са хора на царска служба — работници в царското стопанство и всевъзможни служители и длъжностни лица. Законите на Хамурапи определят на мушкенум ограничени (в сравнение с категорията на свободните общинници — авелум) граждански права; същевременно техните права като собственици на имущество и роби се признават безусловно. В няколко случаи имуществото на мушкенум е поставено от законите наравно с имуществото на двореца, което може би означава, че те са получавали срещу службата си царска земя (и друго имущество) в условно владение.

Значително място е отделено в законите на Хамурапи на семейните отношения (§ 127 — 194). Вавилонското семейство било патриархално, но жените също имали определени права. Браковете се сключвали чрез писмен договор: младоженецът заплащал на бащата на младоженката брачен откуп, а тя внасяла в семейното стопанство зестра. Законите защитават честта и достойнството на жената, но и жестоко я наказват в случай на лошо поведение към съпруга, разхищаване на семейната собственост или изневяра. Жената запазвала имуществените си права върху своята зестра, а при смърт на мъжа получавала право да се разпорежда и с цялата семейна собственост до навършване на пълнолетие от законните деца, които по принцип наследявали имуществото на бащата. Децата дължали уважение на родителите си: син, посегнал на баща си, се наказвал с отсичане ма ръката.

Начело на държавата стоял царят, който имал абсолютна и неограничена деспотична власт над страната и нейното население. Макар и (за разлика от владетелите от III династия на Ур) да не претендирали за лично обожествяване, вавилонските царе утвърждавали идеята за божествената санкция на властта си и лично покровителство на всички значителни богове и богини от многолюдния месопотамски пантеон над своята личност и дела. Всеки отделен жител на страната се третирал от законите като „роб на царя“. В ръцете на царя били  съсредоточени и всички основни лостове на законодателната, изпълнителната, съдебната и религиозната власт в държавата: той бил същевременно най-големият поземлен собственик Земите в огромното царско стопанство се раздавали в условно владение на държавните служители и войниците, давали се под наем на свободни арендатори или се обработвали от зависими труженици ишакум, които живеели със семействата си на царска земя и нямали право да я напускат.

Опора на царската власт били бюрократичният административен апарат и мощната постоянна армия. Огромната входяща и изходяща кореспонденция на царския дворец била обработвана от придворната канцелария, която поддържала и дворцовия архив. Особено важна роля играел новият царски съд, който изместил традиционните съдилища в големите храмове, общините и градските квартали. Съдиите били разделени на колегии и имали в свое разпореждане вестоносци, писари, глашатаи и друг съдебен персонал. Многобройни запазени юридически документи разкриват дейността на вавилонските съдилища. Специално данъчно ведомство следяло за редовното събиране на данъците в сребро и натура и постъпването им в царската хазна. Представителите на царската администрация по места (шаканаку) контролирали дейността на органите на местното самоуправление начело с изборните старейшини на градските и селски общини (рабианум).

Армията била формирана от отряди от тежковъоръжени и лековъоръжени пехотинци — редум и байрум, командвани от съответни военачалници — декум и лобутум. Мощната и многобройна армия позволявала на вавилонските царе не само да държат в подчинение обширната си държава, но и да осъществяват активна военна експанзия, насочена към съседните земи. Постоянните военни походи били и един от значителните източници на доходи за царската хазна (под формата на всевъзможна военна плячка, включително добитък и роби). Срещу своята служба войниците и чиновниците получавали съответни парцели от царската земя, къщи, градини и добитък, които нямали право да предават или отстъпват другиму.

В епохата на Хамурапи Старовавилонското царство достигнало зенита на своето могъщество. При неговите наследници през следващите век и половина то оставало най-значителната политическа формация в Близкия Изток, но властта на вавилонските царе постепенно започнала да отслабва, подкопавана от ударите на външни врагове и периодично избухващите в различни райони на обширната държавна територия въстания. През XVII в. пр. н. е. особено опасни станали нашествията на войнствените племена на каситите, които се спускали от Иранското плато и подлагали Месопотамия на опустошение. В 1595 г. пр. н. е. друг могъщ противник нахлул изненадващо в Месопотамия — малоазийските хети, които разгромили вавилонската армия, превзели и разграбили Вавилон и се оттеглили с огромна плячка. След грабителския набег на хетите Вавилонското царство било трайно покорено от каситите, които наложили във Вавилон своя управляваща династия.