Рим

Отон

Посещения: 732

 

Е. В. Фьодорова

Императорите на Рим. Величие и упадък, С., 1997

Превод: Юлиян Божков


Aureus Othonis RIC15Марк Салвий Отон, който станал император на 37-годишна възраст, се ползвал с добра репутация в Рим. Нагъл, жесток и развратен, той бил от съучастниците на Нерон в неговите оргии. По думите на Тацит „били му присъщи както непосилната дори за един император разточителност, така и нетърпимото дори за обикновения човек безпаричие“ (Тац. Ист. I, 21). Самият Отон признавал, че има огромни дългове и че само като император ще оцелее — иначе го грозяла гибел (Свет. От. 5).

Отначало Отон се надявал, че бездетният Галба ще го осинови, но когато надеждите му не се оправдали, извършил държавен преврат.

Както казва Светоний, „няколко дни преди преврата измъкнал от един роб на императора един милион сестерции срещу управителско място: те станали материалната основа на начинанието му“ (Свет. От. 5).

Според Тацит, пътят към властта Отон започнал скромно; той се споразумял с двама войници от охраната на Галба, „поканил ги при себе си, засипал ги с подаръци и обещания, дал им също така и пари, за да привлекат и други на негова страна. И станало така, че двама войници замислили да предадат властта в Римската империя от едни ръце в други и го направили“ (Тац. Ист. I, 25).

В момента, когато го провъзгласявали за император, Отон се държал много театрално — „протягал ръце към тълпата, правел почтителни поклони, пращал въздушни целувки и в стремежа си да стане господар, се държал като роб“ (Тац. Ист. I, 36).

„Спокойствие обаче не настъпило. Рим се изпълнил с дрънчене на оръжия и заприличал на град, обхванат от война.

Привидно преторианците не замисляли никакви размирици, но насаме, тайно, те, действайки уж от името и в интересите на държавата, продължавали да нападат домовете на най-знатните и богати граждани — с една дума, на тези, които с нещо се откроявали; освен това в града се говорело, че в Рим уж били проникнали легионерите на Вителий, за да разберат настроенията на различните групи. Мнозина повярвали на тези слухове, затова всеки подозирал всекиго и дори разговорите, които хората водели у дома, на четири очи, не били съвсем безопасни.

Но най-много се страхували онези, които трябвало да участват в управлението на държавата; каквато и вест да носела мълвата, всеки се мъчел да придаде подходящо за случая изражение на лицето си, за да не си помисли някой, че той се отнася лекомислено към лошите вести, или пък че не се радва достатъчно на добрите. Особено сложно било положението на заседанията на сената, където мълчанието можело да бъде изтълкувано като своенравие, а независимостта будела подозрения. Впрочем Отон, който доскоро бил частно лице и се държал по същия начин, знаел много добре цената на подобни уловки. В многобройните си изказвания всички наричали Вителий враг и изменник, най-далновидните се ограничавали с обикновено порицание, а останалите, макар и да го осъждали по-рязко, гледали думите им да прозвучат неясно или да потънат в общия шум“ (Тац. Ист. I, 85).

„Оттогава всичко започнало да се върши според волята на преторианците; те избирали даже самите префекти. Войниците искали да се отмени заплащането на отпуските, давано по традиция на центурионите и превърнало се за редовите преторианци в ежегоден данък. Не по-малко от една четвърт от войниците на всяка манипула, след като плащали определената сума на центуриона, заминавали с негово разрешение за града или пък се шляели без работа из самия лагер. В състояние ли са преторианците да внесат такава сума и откъде ще я вземат — това не интересувало никого; и за да могат да си платят правото на отдих, на тях им се налагало да се занимават с разбойничество, или пък да вършат унизителни работи, възлагани обикновено на робите. Войниците, които разполагали със собствени средства, били подложени на постоянно преследване от страна на центурионите; непрекъснато ги измъчвали с наряди, докато най-накрая не платели за отпуската си. Когато тези заможни и трудолюбиви в миналото си хора, се завръщали в своята манипула — похарчили всичките си пари, свикнали да безделничат, развратени от мизерия и разгулен живот — те жадно търсели възможност да се забъркат в някакъв заговор, разпра или даже гражданска война. Отон разбирал обаче, че удовлетвори ли исканията на войниците, рискува да настрои срещу себе си центурионите; затова обещал ежегодно да изплаща парите за отпуски от своята хазна — една безспорно правилна мярка, която след време най-добрите императори превърнали в постоянно действащо правило“ (Тац. Ист. I, 46).

„Въпреки очакванията Отон не се предал нито на удоволствия, нито на бездействие. Като се отказал от любовните си похождения и потиснал временно похотта си, той се заел да укрепи императорската власт, полагайки огромни усилия. Подобно поведение обаче внушавало още по-голям ужас, понеже всички разбирали, че тези добродетели са привидни и ако порочните му страсти се озоват отново на свобода, ще се окажат още по-страшни отпреди“ (Тац. Ист. I, 71).

„С необузданите си страсти Отон будел повече страх у римляните, отколкото ленивия сластолюбец Вителий“ (Тац. Ист. II, 31).

В отсъствието на Вителий и Отон, на 14 април 69 г. войските им встъпили в ожесточено сражение при Бедриак.

Войските на злочестия Отон били напълно разгромени и скоро след това той сложил край на живота си. Според Дион Касий, преди да умре Отон изрекъл малко, но достойни думи: „По-справедливо е един да умре за всички, отколкото всички заради един“ (Дион Кас. 64, 13).

Плутарх казва: „Прахът на Отон бил предаден на земята и му издигнали паметник, който да не буди завист нито с грамадните си размери, нито с пищния си надпис. Аз бях в Бриксел и със собствените си очи видях този скромен надгробен камък и надписа върху него: „В памет на Марк Отон.“

Мнозина достойни люде порицавали живота му, но не по-малък бил броят на онези, които възхвалявали смъртта му. Той не живял по-чисто от Нерон, но умрял много по-благородно“ (Плут. От. XVIII).