Рим

Тетрархия

Посещения: 8022

 

Публикува се по: Е. В. Фьодорова, Императорите на Рим. Величие и упадък, С., 1997

Превод: Юлиян Божков

360px Tetrarchia


 

Диоклециан

 

Icones imperatorvm romanorvm ex priscis numismatibus ad viuum delineatae and breui narratione historic 1645 14560000840През есента на 284 г. император станал пълководецът Диокъл, син на либертин, по произход илириец или далматинец (от Източна Адриатика — б. а.).

Началникът на дворцовата стража Диокъл бил провъзгласен за император, след като младият император Нумериан бил убит тайно от преторианския префект Апър, който известно време криел смъртта му, очевидно защото се надявал да завземе властта.

„Още на първия войнишки сбор Диокъл извадил меча си, обърнал се към слънцето и се заклел, че не е знаел за смъртта на Нумериан и не се домогва до властта, след което съсякъл на място стоящия до него Апър, чиито козни погубили този прекрасен и образован младеж, на това отгоре и негов зет. Останалите помилвал и почти всичките си врагове оставил на предишните им длъжности. Това било нещо ново и неочаквано за хората, защото при настъпилия смут нито имуществото, нито славата на някого пострадали“ (Авр. Викт. Цез. XXXIX).

Когато станал император, Диокъл променил името си по римски образец — Диоклециан. Пълното му официално име било Цезар Гай Аврелий Диоклециан Август.

Диоклециан бил умен, проницателен, хитър, енергичен, жесток, нямал необходимото образование и не се отличавал с особен интелект, но успял да задържи властта в ръцете си в продължение на двадесет години.

От времето на Диоклециан настъпил нов период в историята на Римската империя — периодът на домината (от латинската дума dominus — „господар“ — б. а.).

Диоклециан окончателно унищожил републиканската външност на бившия принципат и откровено заимствал източните обичаи, според които всички трябвало безропотно да му се подчиняват като на бог и господар. Облякъл се в пурпур, брокат и коприна, обкичил се със скъпоценни камъни и въвел нова церемония на поклонение по персийски образец: всички трябвало да падат ничком пред него и да целуват края на дрехата му.

Но блясъкът на златото не замъглил трезвия разсъдък на Диоклециан и той бързо разбрал, че един император не може да запази за дълго време властта в бушуващото море, каквото представлявала в III в. Римската империя — раздирана от междуособици и обкръжена от жестокия свят на варварите.

На 1 април 285 г. Диоклециан обявил официално, че взема за съуправител Максимиан и му дава титлата цезар; точно след една година Диоклециан го възвеличил в сан август и разделил империята на две части като му дал Запада, а за себе си взел Изтока. Отначало резиденцията на Максимиан се намирала в Медиолан (дн. Милано — б. а.), а след това — в Равена; Диоклециан си избрал за резиденция град Никомедия, разположен на източното крайбрежие на Мраморно море.

Диоклециан поел управлението на Изтока, защото това била най-богатата част от империята и се установил до морето между Европа и Азия, за да държи под контрол колкото се може по-голяма територия и да има възможност да защитава римските владения от европейските и азиатските варвари.

Когато в III в. настъпило раздвижване във варварския свят, римската столица се оказала неудобна в стратегическо отношение, тъй като при нововъзникналите условия императорите трябвало да се намират по-близо до външните врагове на държавата. Затова от последната четвърт на III в. Рим завинаги престанал да бъде императорска резиденция (въпреки, че продължил да е столица на империята — б. а.), а римският сенат преминал на ниво градски съвет.

От този момент бавно, но безвъзвратно римската столица започнала да клони към упадък и забвение; стигнало се дотам, че през XV в. в градините на папската резиденция се появили вълци.

Диоклециан заявил, че след двадесет години двамата с Максимиан ще се откажат доброволно от властта и ще я предадат в ръцете на други избраници.

В 293 г. били обявени кандидатите за бъдещи августи — това били двамата цезари Констанций Хлор с резиденция в град Августа Тревери (дн. Трир — б. а.) и Галерий с резиденция в панонския град Сирмий (в дн. Югославия — б. а.).

Тази система на управление получила названието тетрархия („четиривластие“ — б. пр.). Историкът Аврелий Виктор казва следното за тетрарсите: „Били слабообразовани хора, познавали добре мизерията на селския живот и несгодите на военната служба“ (Авр. Викт. Цез. XXXIX).

Двадесетте години от управлението на Диоклециан преминали в бурна дейност както на военното, така и на мирното поприще.

Диоклециан се справил успешно с въстанието в Египет и неведнъж воювал със сарматите. Военната реформа, която провел, направила римската армия по-подвижна, което дало възможност за по-успешно използване на войските както при потушаването на вътрешни вълнения, така и за борба с външните врагове.

Диоклециан отделял голямо внимание и на вътрешнодържавните проблеми: провел парична реформа, установил твърди цени и размери на заплатите, въвел ново административно разделение и нова данъчна система, което довело до по-нататъшно набъбване на бюрократичния апарат, а също така способствало за прикрепването на населението към определено място.

Пищната титла на Диоклециан се е запазила в някои надписи. На територията на римския град Августа Винделики (дн. Аугсбург — б. а.) е открит следният почетен надпис от 290 г.:

„На най-проницателния принцепс, управител и господар на света, установил вечен мир, на Диоклециан Благочестивия, Щастливия, Непобедимия Август, върховен понтифекс, на Великия Германски, Великия Персийски, 7 пъти народен трибун, 4 пъти консул, баща на отечеството, проконсул, Септимий Валенцион, високоблагороден мъж, наместник на провинция Реция, предан на волята и величието му, даде и посвети“ (ЛH, 222).

По времето на Диоклециан данъците се превърнали в истинско разорение за поданиците. Този факт бил особено подчертан от неговия съвременник, християнина Лактанций: „Броят на бирниците дотолкова надминал броя на данъкоплатците, че земеделците, чиито сили се изчерпали от непосилните налози, напускали нивите си и обработваемите площи се превръщали в гори. Тъй като страхът господствал навсякъде и провинциите били разделени на части (за събиране на налозите — б. а.), повечето наместници започнали да налагат голям брой тежки повинности на отделните области и даже на всеки град. По-голямата част от чиновниците рядко се занимавали с гражданските дела, но затова пък често произнасяли обвинителни присъди и провеждали конфискация на имуществата. Събирането на многобройни данъци било, може да се каже, постоянно явление, а неправдите, извършвани в същото време, станали непоносими" (Лакт. За см. гон. VII).

Диоклециан притежавал „донякъде маниакална страст към строителство, която лягала с цялата си тежест върху провинциите, тъй като оттам набавял всичко необходимо за строежите — работници, занаятчии, каруци. На едно място започвали да строят базилики, цирк, монетен двор, на друго — арсенал, дворци за жена му и дъщеря му. В един момент голяма част от гражданите е принудена да напусне домовете си: всички се преселват заедно с жените и децата, сякаш градът е превзет от врагове. А когато сградите са построени за сметка на разорилите се провинции, той изведнъж обявява, че не са построени както трябва и се налага да бъдат построени отново. Всичко трябва да бъде разрушено и изменено. Възможно е новите постройки също да бъдат разрушени. Такива безумства вършел в стремежа си да уподоби Никомедия на Рим“ (Лакт. За см. гон. VII).

Подобно на някои от предшествениците си, Диоклециан се опитвал да намери опора за монархията в религията. В стремежа си да укрепи древната римска религия приел името Йовий (т. е. произхождащ от Юпитер — б. а.) и започнал да преследва християните, въпреки че бил толерантен човек и не изпитвал никаква лична омраза към тях; жена му Приска и дъщеря му Валерия били християнки — сред придворните служители, както и сред охраната на императорския дворец, също имало много християни.

Диоклециан и Галерий издали едикти, съгласно които всички църкви трябвало да се разрушат, а християните, които не се откажат от обредите си, да се накажат със смърт; всички църковни книги трябвало да се изгорят, а църковното имущество да се конфискува. Жената и дъщерята на Диоклециан били принудени да принасят жертви на римските богове.

Властите съзрели особена опасност именно у християните, тъй като те имали здрава и жизнеспособна организация, която липсвала у привържениците на другите култове. Християните образували един вид тайна държава в държавата; римската езическа религия не можела да си съперничи в това отношение с тях.

На 1 май 305 г. Диоклециан и Максимиан предали властта.

За августи били официално провъзгласени Констанций Хлор и Галерий; оставало само да се обявят двамата нови цезари.

Лактанций привежда разговора за цезарите между Галерий и Диоклециан:

„Трябва да провъзгласим за цезари такива хора — казал Галерий, — които да са изцяло в моя власт, да се страхуват и да не смеят да вършат нищо без мое разрешение.

— И така, кои ще са цезарите? — попитал Диоклециан.
— Север.
— Този танцьор, пияница и пройдоха, превърнал нощта в ден, а деня в нощ?!
— Той е достоен да бъде цезар, защото доказа своята вярност към войниците и аз го пратих при Максимиан Херкулий да го облече в пурпур.
— Така да бъде. Кого друг предлагаш?
— Този — рекъл Галерий, посочвайки Даза, млад полуварварин, комуто неотдавна бил заповядал да вземе името Максимин...
— Кой е той?
— Мой роднина.

Диоклециан въздъхнал и рекъл:

— Не ми предлагаш хора, на които може да се повери защитата на държавата. Съгласен съм. Но ти, който ще поемеш управлението в ръцете си, внимавай. Аз се погрижих и положих немалко усилия, за да запазя държавата непокътната. Ако се случи нещо лошо, вината няма да е моя“ (Лакт. За см. гон. XVIII).

„Свикват войниците и Диоклециан със сълзи на очи заявява, че вече е уморен и иска да си отдъхне от грижите, затова предава властта в по-силни ръце и избира други цезари. Всички чакат кого ще назове. Тогава най-неочаквано той обявява за цезари Север и Максимин Даза. Всички са потресени... Константин, синът на август Констанций Хлор, също е тук и е застанал над другите. Тъкмо войниците започват шепнешком да се питат, дали не са сменили името на Константин, когато изведнъж Галерий, пред погледите на всички, протяга назад ръка и, отблъсквайки Константин, извежда в средата Даза, от когото вече са свалили обичайните дрехи. Хората са изумени — кой е той? откъде е ? Никой обаче не се осмелява да възроптае, тъй като всички са объркани от смяната на властта. Диоклециан сваля порфирата от раменете си, слага я на Даза и отново се превръща в „Диокъл“ (Лакт. За см. гон. XIX).

След предаването на властта Диоклециан заминал за Салона (град в Илирия — б. а.), където се установил в един огромен, разкошен дворец на морския бряг и започнал да отглежда цветя и зеленчуци.

Diocletians Palace original appearance

„Когато императорите Максимиан и Галерий го помолили да се завърне на власт, той вдигнал ръце, сякаш за да се предпази от някаква зараза, и рекъл: „О, ако можехте да видите какви зеленчуци съм отгледал в Салона със собствените си ръце, никога нямаше да ме молите да се върна.“

Живял 68 години, от които последните девет като частно лице. Както се разбрало, сложил край на живота си от страх. Когато получил покана от императорите Константин и Лициний за сватбено пиршество, отказал под предлог, че старостта му пречи да участва в тържеството, след което получил заплашително писмо, където го обвинявали, че по-рано е симпатизирал на Максенций, а сега — на Максимин Даза. Подозирайки, че му се готви позорна, насилствена смърт, Диоклециан, както казват, се отровил“ (Авр. Викт. Извл. XXXIX). Това станало в 313 г.

В Рим името на Диоклециан запазили термите, завършени през 306 г. По размери и по красота те не отстъпвали много на термите на Каракала. Днес в помещенията на Диоклециановите терми се намира Националният Римски музей (или музеят Терми — б. а.).

 


 

Максимиан Херкулий

 

392px 9655 Museo Archeologico di Milano Ritratto di tetrarca ca. 300 d.C. Foto Giovanni DallOrto 12 Mar 2012Съуправителят на Диоклециан Максимиан като император носел официалното име Цезар Марк Аврелий Валерий Максимиан Август и прякора Херкулий (което означава „произхождащ от Херкулес“ — б. а.).

Подобно на Диоклециан, Максимиан Херкулий не бил глупав човек, но не притежавал неговата гъвкавост и се отличавал с по-голяма жестокост. Ако Диоклециан бил наричан „баща на златния век“, то Максимиан Херкулий бил бащата на железния.

Максимиан Херкулий имал пищна титла, за което свидетелства надписът, намерен в Рим:

„На великия, непобедим и най-храбър от всички предишни принцепси император Цезар Марк Аврелий Валерий Максимиан Благочестивия, Щастливия, Непобедимия Август, 4 пъти консул, баща на отечеството, проконсул, Септимий Валенцион, високоблагороден мъж, изпълняващ длъжността преториански префект, най-достоен мъж, предан на волята и величието му“ (ЛН, 223).

Аврелий Виктор казва за съуправителя на Диоклециан следното:

„Аврелий Максимиан, по прякор Херкулий, имал необуздан нрав, бил крайно сластолюбив и несъобразителен; произхождал от една селска местност в Панония. И днес още (в IV в. — б. а.) недалеч от Сирмий се издига хълм, където е разположен дворецът, в който родителите му са работели като надничари“ (Авр. Викт. Извл. XL).

Евтропий пише:

„Херкулий не криел природната си жестокост, бил груб и ужасното му лице изразявало свирепост“ (Евтроп. IX, 16).

А ето и мнението на Лактанций: „Тъй като Максимиан Херкулий владеел Италия, сърцето на империята, а с нея граничели богатите провинции Африка и Испания, то той не бил ревностен колкото Диоклециан в охраната на богатствата си, чийто размер му бил напълно достатъчен. А когато имал нужда от допълнителни средства, не липсвали богати сенатори, срещу които с помощта на тайни доноси се повдигали обвинения, ужким се домогвали до императорска власт; така че цветът на сената бил изтребван постоянно“ (Лакт. За см. гон. VIII).

Ако Диоклециан проявявал търпимост и преследвал християните единствено от политически съображения, то Максимиан, груб и чудовищно жесток, изпитвал към тях люта ненавист и ги подлагал на изтънчени мъчения.

На 1 май 305 г. Максимиан Херкулий се отрекъл от властта заедно с Диоклециан, но последният употребил много усилия, за да го убеди да направи това.

В 306 г. Максенций, синът на Максимиан, завзел властта в Рим и бил провъзгласен за император с титлата цезар. Максимиан веднага тръгнал за Рим, за да стане негов съуправител. Но синът не пожелал да раздели бленуваната власт с баща си. Тогава старият император напуснал столицата и отишъл при цезар Константин в Галия. Младият честолюбец го приел добре, признал го за старши август, за което съответно получил същата титла. За да затвърди съюза Максимиан дал за жена на Константин дъщеря си Фауста; сватбата се състояла на 31 март 307 г. Но тъстът и зетят не се спогодили: първият искал колкото се може по-скоро да се хвърли в битката за власт над Римската империя, докато вторият не искал да бърза и да рискува, защото желаел властта единствено за себе си. В крайна сметка неуморимият Максимиан, измъчен от очакване и бездействие, се завърнал в Рим, където направил опит да отстрани от власт сина си Максенций, но не сполучил; първоначално бил изселен от Рим, а след това въобще от Италия. Изгнаникът, пришпорван от бясна амбиция, се отправил при Диоклециан в Илирия като се надявал да го придума да се включи в борбата за власт, но онзи се наслаждавал на спокойния си живот край морския бряг и категорично му отказал. В 308 г. неудачникът Максимиан отново бил принуден да заяви за оттеглянето си от властта. Претърпял пълно поражение, той се завърнал при зет си Константин и се установил в град Августа Тревери (дн. Трир — б. а.). Въпреки че живеел в охолство и почит, старият Максимиан нямал сили да се противопостави на измъчващата го жажда за действие. Възползвайки се от отсъствието на Константин, той напуснал Августа Тревери, събрал набързо войска, превзел Арелате (дн. Арл — б. а.) и започнал да разпраща послания с цел да привлече на своя страна войниците на Константин. Когато научил за станалото, младият зет се втурнал да преследва коварния си тъст, но онзи успял да се скрие в непристъпната Масилия (дн. Марсилия — б. а.). Константин не успял да превземе града нито по суша, нито по море, но се спазарил с някои от хората на Максимиан, които предали господаря си и отворили градските порти. Войските на Константин влезли в Масилия и жизненият път на размирния Максимиан завършил: той или се самоубил, или бил убит. Тези събития станали в 310 г.

 


 

Констанций I Xлоp

 

Констанций Хлор бил илириец (или далматинец — б. а.) и роднина на Клавдий II Готски (внук на брат му — б. а.).

Той бил провъзгласен за цезар в 293 г. и след оттеглянето на Диоклециан и Максимиан в 305 г. станал август задно с Галерий: официалното му име било Цезар Марк (или Гай — б. а.) Флавий Валерий Констанций Август. Получил управлението на Галия, Италия и Африка, но впоследствие се отказал от Италия и Африка.

Евтропий пише, че това бил човек с мек нрав, учтив и живеел толкова скромно, че в празнични дни дори вземал назаем от други сребърни прибори; галите го обичали и се радвали, че са се избавили както от престореното благоразумие на Диоклециан, така и от кръвожадното безразсъдство на Максимиан Херкулий (Евтроп. X, 1).

Констанций Хлор се отнасял с голямо снизхождение към християните, чийто брой сред неговите приближени не бил малък.

По-голямата част от управлението си той прекарал в Британия, която отвоювал от узурпатора Алект в 296 г.

За управлението на Констанций Хлор и Галерий Аврелий Виктор казва следното:

„Дотолкова удивителни били тези двамата с природните си дарования, че ако се опирали на просвещението и не поразявали със своята неорганизираност, щели да бъдат несъмнено най-изтъкнатите владетели. Оттук следва, че императорите трябва да са образовани, услужливи и най-вече — любезни; без тези качества даровете на природата изглеждат някак си незавършени“ (Авр. Викт. Цез. XL).

Констанций Хлор умрял на 25 юли 306 г. в Еборак (дн. Йорк — б. а.).

 


 

Елена I

 

Елена, дъщеря на кръчмар, била първата съпруга на Констанций Хлор и имала от него син Константин, който впоследствие станал император и влязъл в историята под името Константин I Велики.

В 293 г. Констанций Хлор получил титлата цезар и затова бил принуден да се разведе с Елена и да се ожени за Теодора, доведената дъщеря на Максимиан Херкулий (дъщеря на жена му Евтропия от първия ѝ брак с някакъв сириец — б. а.).

Когато Константин станал император, Елена заела почетно положение при двора му и получила официалното име Флавия Юлия Елена Августа.

Елена била християнка; умряла в 327 г.

 


 

Галерий

 

След оттеглянето на Диоклециан и Максимиан Херкулий в 305 г. Галерий, наричан официално Цезар Гай Галерий Валерий Максимиан Август, бил провъзгласен за август заедно с Констанций Хлор и получил управлението на Илирия или Далмация (дн. Албания), Азия и Изтока; негова резиденция станала Никомедия.

Аврелий Виктор пише: „Въпреки своята грубоватост, Галерий бил справедлив и заслужавал похвала; имал прекрасна фигура, бил отличен войник и щастието го следвало; родителите му били селяни и той самият навремето пасъл добитък, откъдето и прякора му Арментарий (скотовъдец — б.а,); родил се на брега на Дунав в Дакия (дн. Румъния — б.а.), там е и погребан“ (Авр. Викт. Извл. XL).

Християнинът Лактанций го описва с доста по-силни изрази: „Притежавал нрава на див звяр и жестокост, неприсъща на римляните. И това не е чудно, защото майка му била родом от отвъддунавските земи; когато племената на карпите започнали да настъпват, тя избягала в Нова Дакия, прекосявайки Дунав. Външността на Галерий съответствала на характера му. Бил висок и изключително дебел. И най-сетне, с гласа си, с жестовете си и с целия си вид вдъхвал страх и ужас. Тъстът му (Диоклециан — б. а.) много се страхувал от него“ (Лакт. За см. гон. IX).

„След оттеглянето на Диоклециан и Максимиан Херкулий Галерий вършел каквото си иска и се смятал за единствен повелител на целия свят. Презирал другия август — Констанций Хлор, защото бил мекушав и болнав, макар последният да имал повече право да се смята пръв. Галерий се надявал, че онзи скоро ще умре. А в случай, че не умре, изглеждало лесно да се свали пурпура от омразния съперник; и какво ли може да направи, ако трима души го принудят да се откаже от властта?! Галерий имал един стар приятел — Лициний, някогашен съратник във военните му походи, с когото постоянно се съветвал по различни въпроси. Но не искал да го направи цезар, за да не го нарича свой син; искал да го направи август на мястото на Констанций Хлор и да го нарича свой брат. Тогава той (Галерий — б. а.) ще бъде пълен господар и след като се наслади на властта си над целия свят, ще отпразнува двадесетгодишнината от своето управление, ще се отрече доброволно от властта и ще направи цезар сина си (Кандидиан — б. а.), който сега е едва на девет години. И така, когато висшата власт премине към Лициний и Север, а Максимин Даза и Кандидиан станат цезари, той (Галерий — б. а.), ограден с непристъпна стена, ще прекара старостта си в мир и спокойствие. Такива били плановете му“ (Лакт. За см. гон. XX).

Галерий бил активен враг на християните и именно под негов натиск Диоклециан започнал да ги преследва.

Във владенията си Галерий с пълна сила безчинствал срещу християните, въпреки че жена му Валерия, дъщерята на Диоклециан, била християнка.

Но в края на дните си заболял от неизлечима болест, Галерий рязко изменил политиката си и на 30 април 311 г. издал в Никомедия официален указ за религиозна търпимост, в който се срещат следните тържествени думи:

„Обзети от сериозна загриженост в името на безопасността и благото на Римската империя, имахме предвид да поправим и да възстановим всичко, съгласно древните закони и общественото благоприличие на римляните. Особено желаехме да върнем на пътя на разума и природата изпадналите в заблуждение християни, които се отказаха от религията и обредите на дедите си и, отхвърляйки самонадеяно древните обичаи, съчиниха нелепи закони и мнения, внушени им от тяхната фантазия, създавайки многобройни общества в различните провинции на нашата империя. Тъй като едиктите, издадени от нас с цел да поддържат поклонението пред боговете, подложиха много християни на опасности и бедствия, и тъй като мнозина от тях бяха наказани със смърт, а друга значителна част, която и досега продължава да упорства в нечестивото си безразсъдство, бе лишена от всякакъв публичен религиозен култ, то нашето желание е да разпрострем и над тези нещастни хора обичайното ни милосърдие.

Затова разрешаваме на християните да изповядват свободно религията си и да се събират без страх и опасения, но при условие, че винаги ще оказват дължимото уважение към съществуващите закони и власти.

С друг рескрипт (писмен отговор — б. а.) ние ще съобщим нашата воля на съдиите и длъжностните лица и се надяваме, че нашата снизходителност ще подтикне християните да отправят към бога, комуто се покланят, молитви за нашата безопасност и за нашето благополучие, а също така и за тяхното собствено благоденствие и за благоденствието на държавата“ (Евс. Ц. И. 8,17).

Галерий умрял през май същата година, а наесен гоненията срещу християните се възобновили.

Tetrarchy map3

Карта на Римската империя в началото на Тетрархията.

Автор: Coppermine Photo Gallery Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

 


 

Валерия

 

Валерия, дъщерята на Диоклециан и Приска, била омъжена през 293 г. за Галерий, който станал цезар заедно с Констанций Хлор.

Валерия нямала деца, затова се съгласила да осинови незаконния син на Галерий — Кандидиан, към когото се отнасяла много добре.

Валерия и майка ѝ Приска били християнки.

След смъртта на Галерий през май 311 г. за двете настъпили страшни времена. Император Максимин Даза, племенник на Галерий, носещ титлата август и управител на Египет и Сирия, хвърлил око на богатствата и красотата на Валерия. Той се развел с жена си и пожелал да встъпи в брак с Валерия, но тя категорично му отказала.

Тогава Максимин Даза конфискувал имуществото ѝ, обсипал я с обвинения и подложил на мъчения най-близките ѝ хора, а двете с майка ѝ заповядал да задържат под стража. Отначало ги държали в някакво сирийско селце, но след това започнали по най-недостоен начин да ги местят от един град в друг.

Диоклециан в същото време благоденствал в Салона; той помолил да му върнат съпругата и дъщерята, но тъй като вече нямал никаква реална власт, варваринът-император не откликнал на молбите му.

След смъртта на Максимин Даза през август 313 г. Приска и Валерия успели да избягат и, неразпознати от никого, пристигнали благополучно в Никомедия (в Мала Азия — б. а.), където се намирала резиденцията на император Лициний.

Отначало Валерия, Приска и Кандидиан били добре приети от Лициний, но щастието им не продължило дълго, тъй като той видял съперник в лицето на младия Галериев наследник и заповядал да го убият. Нравът на Лициний не бил по-малко варварски от този на Максимин Даза.

Валерия и Приска избягали от Никомедия и в продължение на почти петнадесет месеца странствали, преоблечени в плебейски дрехи и криейки се от хората на Лициний, но в крайна сметка били заловени в Тесалоники (дн. Солун — б. а.) в Северна Гърция и обезглавени, а труповете им — хвърлени в морето.

 


 

Флавий Север II

 

Флавий Север (по произход илириец или далматинец — б. а.) бил любимецът на Галерий и на 1 май 305 г. получил заедно с Максимин Даза титлата цезар, а Галерий и Констанций Хлор станали августи.

След смъртта на Констанций Хлор на 25 юли 306 г. Галерий дал вакантната титла август на Флавий Север. По такъв начин Флавий Север се изравнил с Галерий и станал официално един от владетелите на Римската империя: управлението на Изтока било в ръцете на Галерий, а Флавий Север трябвало да поеме управлението на Запада.

Но на 28 октомври 306 г. Максенций, синът на Максимиан Херкулий, бил провъзгласен в Рим за император с титлата цезар. Флавий Север насочил войските си срещу неканения император и обсадил града, но не успял да го превземе и се оттеглил в Равена.

Максимиан Херкулий се притекъл на помощ на сина си и обсадил с войските си Равена. Тъй като Равена била не по-зле укрепена от Рим и превземането ѝ било невъзможно, Максимиан си послужил с хитрост. Негови хора проникнали тайно в обсадения град, добрали се до Флавий Север и успели да го убедят, че срещу него е организиран заговор и че е по-добре да се предаде на милостта на Максимиан, отколкото да загине от ръцете на заговорници.

Север се хванал на въдицата и се предал. Тогава го докарали в Рим и му заповядали да се самоубие; изпаднал в безизходица, той сложил край на живота си през април 307 г.

 


 

Максенций

 

Максенций, синът на император Максимин Херкулий, бил женен за дъщерята на император Галерий — Максимила. Галерий обаче не направил Максенций цезар и той се принудил да живее известно време като частно лице във вилата си край Рим.

В 306 г. в града започнали вълнения; за повод послужили слуховете, че властите имат намерение да си възвърнат от гражданите средствата, изразходвани за построяването на Диоклециановите терми. Максенций съумял да се възползва от създалата се ситуация и на 28 октомври бил провъзгласен за император с титлата цезар, а в 307 г. станал август. Изведнъж в Римската империя се появили едновременно петима августи: Галерий — на Изток, Флавий Север — на Запад, Максенций, Максимиан Херкулий (който веднага след като синът му превзел Рим се завърнал на власт — б. а.) и Константин.

В 306 г. август Флавий Север извършил неуспешен поход срещу Максенций и Максимиан Херкулий в Рим. В 307 г. подобен опит предприел и август Галерий, но също се провалил.

Максенций бил груб, жесток и некултурен човек и скоро се скарал с баща си, който го напуснал.

За да си спечели разположението на римляните, Максенций отначало се престорил, че симпатизира на християните, които вече представлявали значителна сила в Рим.

Той твърде бързо свалил от себе си маската на благоприличието и управлението му се изродило в такава откровена тирания, че римляните встъпили в тайни преговори с август Константин, който откликнал на молбите им и тръгнал с войски през Северна Италия към Рим. Това станало през есента на 312 г.

Лактанций разказва за последвалите събития:

„Започнала междуособна война. Максенций останал в Рим, тъй като оракулът му предсказал, че ако напусне града, ще загине. Военните действия срещу Константин поверил в ръцете на опитни пълководци. Максенций разполагал с повече сили, защото получил от Флавий Север войските на баща си, а имал и собствена войска, съставена от маври и италийци. В стълкновенията побеждавали войниците на Максенций. Най-сетне Константин събрал кураж и решен на всичко, повел войските си към Рим и ги разположил близо до Мулвийския мост. Настъпил денят, в който преди пет години Максенций получил властта — пет дена преди ноемврийските календи (28 октомври — б.а.)...

Войската на Константин грабва оръжието. Врагът тръгва насреща и преминава моста. Двете армии влизат в сражение и се бият с еднаква сила, никой не отстъпва. В града възниква вълнение и започват да порицават Максенций, че е пълководец, пренебрегващ общественото благо. Изведнъж всички хора, намиращи се в цирка, където Максенций устроил игри в чест на рождения си ден, единодушно заявяват, че е невъзможно Константин да бъде победен. Максенций, объркан от това, се втурва в двореца, свиква неколцина сенатори и им заповядва да погледнат в Сибилинските книги; в тях откриват предсказанието, че уж в този ден ще загине врагът на римляните. Обнадежден от това пророчество, Максенций напуска двореца и се появява на бойното поле. Мостът зад гърба му се срутва. Това прави битката още по-ожесточена... Страхът обзема войските на Максенций; самият той побягва назад и бърза към падналия мост, но бива пометен от обезумялата тълпа и пада в Тибър“ (Лакт. За см. гон. XLIV).

За разигралите се събития Аврелий Виктор казва следното: „Максенций бил жесток и безчовечен и ставал все по-лош, предавайки се изцяло на страстите си. Освен това бил толкова страхлив, невойнствен и потънал в бездействие, че когато в Италия вече бушувала война и войските му били разбити при Верона, той не променил обичайния си начин на живот и дори вестта за смъртта на баща му не го развълнувала. От ден на ден ставал все по-мрачен; най-накрая, с големи усилия се измъкнал от Рим и стигнал до Червените Скали, някъде около деветата миля. След поражението на войските си, Максенций побягнал към Рим, но попаднал в засада, която сам бил поставил за врага недалеч от Мулвийския мост на Тибър и загинал на шестата година от своето управление.

Като разбрали за гибелта му сенатът и народът се отдали на неописуема радост, защото жестокостта му нямала граници: веднъж дал разрешение на преторианците да избиват хората и пръв установил срамния обичай сенаторите и земеделците да му дават под формата на подарък пари, за да може да ги прахосва“ (Авр. Викт. Цез. XL).

Паметник на управлението на Максенций в Рим е монументалната базилика, която била завършена от Константин. Внушителните ѝ развалини са се запазили и до наши дни.

 


 

Максимин Даза

 

Цезар Галерий Валерий Максимин Даза, влязъл в историята под името Максимин Даза, бил племенник на император Галерий (син на сестра му — б. а.).

„По произход и възпитание Максимин Даза бил овчар, което не му пречело обаче да се отнася с уважение към умните хора и към литераторите. Бил спокоен по характер, но много обичал виното. Понякога, когато бил пиян и с размътен разсъдък, издавал жестоки разпореждания, а след това се разкайвал; затова отлагал изпълнението на заповедите си до сутринта и до пълното си изтрезняване“ (Авр. Викт. Извл. XL).

„Даза, едва-що откъснал се от стадата и горите, бързо станал щитоносец, след това телохранител, военен трибун и най-накрая цезар; получил Изтока, за да го тъпче и терзае, понеже не бил запознат нито с военното дело, нито с управлението на държавата, а от прост овчар се превърнал във водач на войниците“ (Лакт. За см. гон. XIX).

Максимин Даза получил титлата цезар на 1 май 305 г., а в 309 г. — титлата август; управлявал Сирия и Египет.

В началото на управлението си поне външно се отнасял снизходително към християните; много от тях били освободени от тъмниците и върнати от мините. Не ги преследвали и можели свободно да се събират.

Жестокостта и суеверието били отличителните черти на Максимин Даза. Той бил обкръжен от магове и философи, които постепенно му внушили мисълта, че силата на християните е в стройната им и здрава църковна организация. Затова той се опитал да организира по подобен начин и езическата религия като учредил сходна с християнската езическа администрация. След това отново започнал да притеснява християните, но бил принуден да действа внимателно, защото знаел, че Константин покровителствал християните. Малко преди войната с август Лициний Максимин Даза издал пространен едикт за религиозната търпимост.

Той бил един от последните, враждебно настроени към християните императори, но не стигнал до крайности, тъй като по онова време християнството представлявало вече голяма реална сила и имало покровители както сред върхушката на Римската държава, така и в самия императорски дворец, а църквата разполагала с немалко материални ресурси (в това число роби и земи — б. а.), завещани ѝ от богати и знатни християни, предимно жени.

След гибелта на Максенций в 312 г. Максимин Даза замислил междуособна война с август Лициний; тръгнал с войските си от Сирия и превзел град Византий, който влизал в състава на Лициниевите владения. Максимин Даза разполагал със седемдесетхилядна армия, докато броят на Лициниевите войници бил доста по-малък, но затова пък последният проявил пълководческия си талант и разбил войските му; Максимин Даза побягнал и завършил жизнения си път при неизяснени обстоятелства: или бил убит, или се самоубил.

Това се случило през лятото на 313 г. Всички източни провинции признали властта на Лициний.

 


 

Лициний

 

480px Licinius gold multiple CdM Beistegui 232Цезар Валерий Лициниан Лициний Август, влязъл в историята под името Лициний, получил титлата август от император Галерий на 11 ноември 308 г.

След победата над Максимин Даза през юни 313 г. Лициний провъзгласил от Никомедия свобода на вероизповеданието, но политиката му спрямо християните не се отличавала с последователност и в 320 г. той ги подложил на гонения.

След смъртта на Максимин Даза Лициний и Константин останали единствените господари на Римската империя и се вкопчили един в друг в борба за власт. Лициний претърпял поражение и в двете си сражения с Константин и започнал да го моли за мир.

В 314 г. съперниците се помирили и се споразумели за подялбата на властта: Константин присъединил към владенията си Панония, Далмация, Дакия, Македония и Гърция, а Лициний запазил Тракия, Мала Азия, Сирия и Египет.

Мирът се оказал нетраен и в 324 г. Константин и Лициний отново изправили една срещу друга войските си.

Лициний разполагал със 150 000 пехотинци, 15 000 конници, а флотата му наброявала 350 галери с по три реда весла; Константин имал над 120 000 конници и пехотинци и 200 неголеми кораба.

Решителното сражение станало близо до тракийския град Адрианопол. Лициний бил разбит, но успял да избяга във Византий (град, на чието място бил построен впоследствие Константинопол — дн. Истанбул — б. а.). Константин обсадил Византий, докато в същото време синът му Крисп удържал победа над флотата на Лициний.

Но битката не била завършена. Лициний успял да избяга в Мала Азия и да събере нова голяма армия. Константин настигнал Лициний в Мала Азия и през есента на 324 г. разгромил войските му.

След като претърпял окончателно поражение, Лициний избягал в Никомедия. Константин обещал да му запази живота, ако се отрече от властта.

Лициний приел условията на победителя и на 18 септември 324 г. в тържествена обстановка свалил от раменете си пурпурната мантия и паднал в нозете на Константин. Външно победителят се отнесъл милосърдно към победения. Лициний бил закаран в Тесалоники (дн. Солун — б. а.) и там — тихомълком убит.

Аврелий Виктор казва за Лициний следното:

„Лициний завършил живота си в Тесалоники, достигнал почти шестдесетгодишна възраст. Със своята алчност за пари надминал всички, бил прекомерно властолюбив, много суров и раздразнителен, към науките се отнасял враждебно и поради безкрайното си невежество ги наричал отрова и чума за обществото, особено ораторското изкуство. Като човек, роден и отраснал на село, бил полезен за земеделците и въобще — за селските жители, а във военното дело най-строго се придържал към старата дисциплина. Решително пресичал своеволията на евнусите и другите придворни служители, които наричал дворцови червеи и мишки“ (Авр. Викт. Извл. XLI).