Рим

Наследниците на Константин Велики

Посещения: 8091

 

Констанций II

 

Constantius II solidus antioch RIC viii 025Констанций II бил средният син на Константин Велики и Фауста. Превъзхождал братята си не с талант и добродетели, а с хитрост и късмет. Бидейки съвсем посредствена личност, той съумял да стане единствен господар на Римската империя, завещана от баща му на петима наследници.

Двадесетгодишен Констанций II станал управител на Тракия и на Изтока. След гибелта на Констант в 350 г. той благополучно отстранил появилите се узурпатори и установил еднолична власт.

Хитър, но неспособен, Констанций II „се влияел в решенията си от сплетни и се поддавал на интриги“ (Ам. Марц. XX, 2,2). Особена власт в двора придобили императорските евнуси, така че Констанций II заприличал на слабохарактерния Клавдий I, който се прославил в римската история с покорността си пред своите либертини.

По времето на Клавдий I в Рим нямало придворни евнуси; към IV в. римските нрави забележимо се варваризирали по източен образец и императорите „се обзавели“ с евнуси.

Амиан Марцелин, живял в IV в. и добре запознат с нравите на императорския дворец, казва за евнусите:

„Винаги безмилостни и жестоки, лишени от всякакви кръвни връзки, те изпитват привързаност единствено към богатството, което е най-скъпото на сърцето им чедо“ (Ам. Марц. XVIII, 5, 4).

Особено могъщ бил евнухът Евсебий. Придворните остроумно забелязвали, че „Констанций II има голяма власт чрез Евсебий“ (Ам. Марц. XXI, 4, 3). След смъртта на Констанций II Евсебий се простил с живота си.

Констанций II фактически се предал във властта на слугите си, които се разпореждали с делата на Римската империя както им хрумне.

„Тежестта на управлението му се засилвала и от ненаситната алчност на бирниците, които събирали за императора повече ненавист, отколкото пари“ (Ам. Марц. XXI, 16,17).

Констанций II бил християнин.

„Християнската религия, която се отличава с единство и простота, съчетал с бабешко суеверие. Вместо просто да я възприема, той затъвал в тълкувания и предизвиквал множество спорове. Цели тълпи от епископи кръстосвали империята с държавната поща за своите събрания — така наречените синоди, и се опитвали да организират християнския култ по свое усмотрение. На държавната поща това причинило големи щети“ (Ам. Марц. XXI, 16,18).

Макар и християнин, Констанций II не бил смирен „раб божи“ и не изпитвал някаква особена почит към християнския епископ в Рим. Считайки се за повелител на вселената, той прогонил от Рим епископа Либерий, понеже онзи лекомислено отказал да се подчини на една негова заповед. Либерий бил изведен тайно през нощта, „поради страх от народа, който много го обичал“ (Ам. Марц. XV, 7, 6).

В началото на 50-те години на IV в. Констанций решил да отпразнува триумф в Рим, където никога не бил ходил.

Амиан Марцелин, последният велик историк на античния свят, е запазил за нас описанието на този триумф:

„След гибелта на Максенций Констанций решил да посети Рим, за да отпразнува триумф над римската кръв. Самият той не победил никой народ във война, нито пък бил получил вест, че някой народ е победен от доблестните му пълководци, не присъединил нови земи към римската държава, никога не бил забелязан начело или сред първите редици на бойното поле. Но Констанций искал да покаже на мирните граждани една пищна процесия, проблясващи със златната си обшивка знамена, великолепна свита — нещо, което никой не се надявал някога да види дори в мечтите си“.

Когато влязъл в Рим, императорът бил поразен от външния облик на градското население, тъй като видял голям брой чужденци.

По време на триумфа, „сякаш обзет от желание да изплаши Ефрат и Рейн с вида на оръжията си, Констанций преминал върху златна колесница, украсена с най-различни скъпоценни камъни, чиито цветове преливали на слънцето.

След дългата редица знамена се появили копия с дракони върху тях, които блестели със златото, пурпура и скъпоценните си камъни; развявани от вятъра, от устите им излизало съскане, сякаш били разярени, и дългите им опашки се веели във въздуха.

От двете страни в две редици вървели воини в блестящи ризници, въоръжени с щитове, а перата на шлемовете им преливали на светлината с най-различни оттенъци. Навсякъде се виждали стегнати в доспехи конници, сякаш не били хора, а статуи: тънки, съединени помежду си железни колелца, опасвали цялата им снага, прилепвали към всяка извивка на тялото им, така че ризниците им се сливали с него.

Носели се звуци на рогове, викове огласяли името на триумфатора, но Констанций оставал невъзмутим и величав. Макар и да бил с доста нисък ръст, той се привеждал, когато преминавал през високите порти; втренчвал поглед напред, сякаш вратът му бил скован; не помръдвал глава нито наляво, нито надясно, все едно бил някоя статуя; ако се случело колесницата да подскочи, не се накланял напред, не бършел устата си, не подсмърчал, не плюел и не правел никакви движения с ръцете си. Това външно величие свидетелствало за голямото самообладание, което единствено той притежавал“ (Ам. Марц. XVI, 10, 1-12).

Констанций бил потресен от множеството великолепни сгради в Рим и с удоволствие разглеждал града, но на тридесетия ден се наложило да отпътува, тъй като започнали да пристигат тревожни съобщения за нападенията на свебите, квадите и сарматите срещу римските владения.

Време било триумфаторът да помисли за безопасността на римските граници и той заминал за Илирия.

Констанций нямал никакъв военен талант, бил страхлив и ограничен. Амиан Марцелин казва за него:

„Доколкото във външните войни този император търпял загуби, дотолкова късметът го следвал в междуособните. Целият бил опръскан с гнойта, която изтичала от вътрешните циреи на държавата. За този необичаен, по-скоро достоен за съжаление успех, той издигнал в своя чест върху развалините на провинциите скъпоструващи триумфални арки в Галия и Панония, при това върху арките били издълбани надписи, изброяващи неговите деяния“ (Ам. Марц. XXI, 16,15).

През есента на 355 г. Констанций възвеличил в сан цезар единствения си оцелял роднина Юлиан и му възложил да защитава Галия, тъй като Римската империя трябвало да се брани от варварите както в Европа, така и на Изток.

В обръщението си към Юлиан по време на тържествената церемония Констанций произнесъл многословна, витиевата и лицемерна реч: „Това, че справедливо предоставям на моя знатен родственик върховната власт, ме възвисява още повече от това, че самият аз я притежавам. И така, сподели с мен несгодите и опасностите, поеми управлението на Галия и грижата за нейната безопасност. Ако трябва да се изправиш лице в лице срещу врага, застани редом със знаменосците, непоклатим като дъб, събуди бойния дух у воините, самият ти се хвърли в битката, като разбира се, съблюдаваш предпазливост; помогни на стъписаните, отправи думи на укор към загубилите куража си; по време на боя бъди безпристрастен свидетел на страха и героизма. Върви, храбри боецо, защото опасността настъпи, и води след себе си подобни на тебе смели бойци! Обвързани със здрави връзки на обич, ние ще си помагаме взаимно, ще воюваме заедно и ако бог благоволи към нашите молитви, с еднакъв разум и добра воля ще управляваме умиротворената вселена. Бързай да защитиш с усърдие и бдителност поверения ти от самото отечество пост!“ (Ам. Марц. XV, 8, 12-14).

Самият Констанций трябвало да тръгне на война срещу персите.

В 360 г., когато персите предприели военни действия срещу римските градове в Изтока, Констанций „прекарал зимата в Константинопол и с голямо усърдие снабдявал източната граница с всякакво бойно снаряжение. Трупал запаси от оръжие, набирал войници, пращал попълнения от млади, здрави бойци в тези легиони, които си били извоювали победна слава в големи битки на Изток. Освен това било с молби, било с пари, повикал спомагателни отреди от скити (или готи— б. а.), понеже смятал с настъпването на пролетта да напусне Тракия и да окаже незабавна помощ на местата, нуждаещи се от подкрепата му“ (Ам. Марц. XX, 8,1).

Военните действия между римляни и перси започнали през лятото на 360 г. на територията на Месопотамия.

През есента римските войски обсадили крепостта Безабда, разположена на река Тигър; някога тази крепост принадлежала на римляните, но била превзета от персите.

Обсадата на Безабда е описана подробно от Амиан Марцелин, който едва в края на живота си станал историк, а дотогава прекарал много години на война, затова описанието му представлява особена ценност:

„Като се приближил до крепостта, наречена Безабда, император Констанций се разположил на лагер, изградил около него невисок вал, опасан с дълбок ров и започнал да обикаля крепостта, защото от многобройните донесения знаел, че укрепленията ѝ, отчасти разрушени от времето, отчасти запуснати от нехайство, били възстановени от персите в най-добрия им вид.

В стремежа си да предугади всичко още преди началото на военните действия, императорът изпратил опитни хора и предложил на персийския гарнизон да избере — или да напусне без кръвопролития Безабда и да се завърне при своите, или да премине на страната на римляните, където ги очаквало гарантирано повишение и награда. Но тъй като защитниците на крепостта произхождали от знатни персийски родове и били опитни, закалени в битки и опасности воини, римляните трябвало да се готвят за обсада.

В сгъстен строй, под бойните звуци на тръбите, римските войски с бодра крачка се приближили до Безабда и я обкръжили от всички страни. Легионите се разделили на малки отреди и се опитали да щурмуват стените като внимателно се придвижвали напред под прикритието на вдигнатите нагоре и плътно доближени един до друг щитове. Но отгоре се изсипала градушка от най-различни предмети, които започнали да преминават през стената от щитове; затова римляните свирили отбой и отстъпили. Следващият ден бил определен за почивка. На третия ден римляните отново тръгнали с насочени нагоре щитове и с боен вик направили опит да пристъпят от всички страни към крепостта. Макар защитниците ѝ да се криели зад опънати киликийски плъстени завеси, все пак, когато обстановката го изисквала, те безстрашно подавали навън ръце и мятали надолу камъни и стрели. А когато римляните смело придвижили машините си досами стените, върху тях се посипали бъчви, скални късове и отломки от колони. Тези огромни тежести падали върху обсадителите, разрушавайки техните прикрития и те трябвало да отстъпят поради голямата опасност.

На десетия ден, когато храбростта на римляните започнала да буди голяма тревога сред персите, било взето решение към стените на крепостта да се приближи огромен таран, с чиято помощ навремето персите съкрушили Антиохия; те го взели оттам, но след това го оставили в Кара, където попаднал в ръцете на римляните.

Внезапната поява на това майсторски изработено оръжие оказало такова угнетяващо въздействие върху обсадените, че те почти били готови да се предадат, но все пак събрали сили и започнали да предприемат мерки за защита срещу страшната машина. Тук и двете страни проявили в еднаква степен както дръзка храброст, така и разумна предпазливост.

Докато римляните сглобявали до крепостната стена стария таран, предварително разглобен на части заради по-удобното му транспортиране, те трябвало с всички сили да го бранят; облаците от стрели и камъни погубили мнозина и от двете страни.

Насипните валове, издигнати от римляните, ставали от ден на ден по-високи, а обсадата — все по-ожесточена. Много легионери загинали, защото, сражавайки се пред погледа на императора, с надеждата да се отличат, те сваляли шлемовете си, за да може той да види лицата им — и в този момент ги поразявали точните вражески стрели.

Караулната служба се носела ден и нощ с най-голяма бдителност и от двете страни. Персите със страх наблюдавали все по-големите насипи, с ужас поглеждали към огромния таран, зад който вече били наредени други тарани с по-малки размери. Обсадените полагали неимоверни усилия, за да изгорят тези оръдия, но техните стрели и прочие пламтящи предмети не оказвали никакво въздействие, тъй като голяма част от дървената повърхност на тараните била покрита с мокри тъкани и кожи, а всичко останало било намазано с разтвор от стипца за защита от огнените предмети.

С голяма смелост придвижвали римляните тараните си, въпреки че охраната им изисквала огромни усилия, но в своето пламенно желание да превземат Безабда воините не отстъпвали и пред най-големите опасности.

Когато огромният таран бил докаран съвсем близо и бил готов да започне да руши издигащата се пред него кула, защитниците на крепостта много ловко се изхитрили да уловят в мрежа стърчащия му напред край, наподобяващ глава на овен, и с помощта на дълги въжета така го оплели, че ограничили размаха му и той не можел да разбива стената с чести удари. Освен това персите изливали отгоре разтопена смола. И дълго бездействали готовите за бой римски оръдия, обсипвани със стрели и огромни камъни.

Все по-високо се издигали римските насипи. Виждайки пред очите си сигурната смърт, обсадените решили да прибегнат до последната си възможност и се впуснали в атака. Като се нахвърлили с всички сили върху челните редици на римляните те започнали да обсипват тараните с горящи факли и с гърнета със запалителна смес.

След ожесточена схватка персите били отблъснати, без да постигнат нищо и се появили отново върху стените на крепостта, но римляните започнали да ги обстрелват от насипите със стрели и да хвърлят камъни и горящи предмети с прашките; последните прелитали над покривите на кулите, но в повечето случаи не причинявали никакви вреди, тъй като пожарните команди, намиращи се в крепостта, били в постоянна готовност.

Броят на бойците намалял и от двете страни. Гибел грозяла персите, ако не предприемели някакво последно усилие. И ето че те решили да атакуват отново, като преди това се подготвили най-старателно. Втурнали се да излизат на тълпи от портата, най-добрите бойци и войници, които носели запалими материали; започнали да хвърлят кошници с горящи съставки, дървени греди, ракита и тръстикови снопове. Пламъкът бързо обхванал насипа и римляните едва успели да свалят балистите.

Когато настъпилата вечер сложила край на битката и двете страни се отдали на кратка почивка, императорът започнал да се колебае: от една страна най-основателни мотиви го карали да упорства в превземането на Безабда, защото тази крепост представлявала непреодолимо препятствие на пътя на вражеските нашественици, а от друга — късното време на годината го принуждавало да мисли за оттегляне на войските си. Той решил да остане още известно време, без да влиза в сериозни сражения; надявал се, че недостигът от хранителни запаси ще принуди персите да се предадат. Но очакванията му не се оправдали.

Докато войната се водела с отслабени темпове, настъпило дъждовното време на годината и черни облаци се надвесили над земята. Тя така се размекнала от постоянните дъждове, че глинестата почва с гъстия си растителен слой се превърнала в непроходима лепкава кал. Непрекъснатите гръмотевици и проблясващите мълнии хвърляли в ужас страхливите души, а на небето постоянно се виждали дъги.

Това карало императора да се колебае между надеждата и страха, тъй като наближавала зимата и в тези непроходими места можели да се натъкнат на засади; тревожела го и мисълта за бунт от страна на раздразнените войници; най-сетне, глождело го чувството, че сякаш е стоял известно време пред широко отворените врати на един богат дом и сега е принуден да се върне, без да е постигнал нищо.

И така, Констанций се отказал от безнадеждното начинание. Възнамерявайки да прекара зимата в Антиохия, той се върнал в бедстващата Сирия. Жестокият удар, който претърпял, останал неотмъстен и дълго време будел у него скръбни спомени“ (Ам. Марц. XX, 11, 6–31).

През зимата на 360 г. Констанций II бил застигнат от страшна вест: в Галия войските самоволно провъзгласили Юлиан за император с титлата август.

Но Юлиан проявил тактичност и изпратил на Констанций вежливи писма, в които обяснявал, че всичко е станало изключително по волята на войниците.

Пратениците на Юлиан пристигнали при Констанций.

„Те били въведени при императора, позволили им да предадат посланието и щом то било прочетено, императорът избухнал в изключително силно негодувание, погледнал ги изкосо така, че те вече се прощавали с живота си, а след това им заповядал да излязат, без да попита каквото и да е, без да поиска каквито и да било разяснения. Колкото и да бил разгневен, той все пак се предал на мъчителни размисли: да заповяда ли на преданите си войски да тръгнат срещу персите, или да ги накара да воюват срещу Юлиан. След дълги колебания решил в крайна сметка да даде заповед за поход на Изток, съгласявайки се с мнението на своите благоразумни съветници. На Юлиан наредил да съобщят, че в никакъв случай не може да одобри извършения преврат и се постарал да внуши на новопровъзгласения август, че ако му е мил животът и този на неговите близки, то нека остави настрана високомерните претенции и нека се задоволява с титлата и властта на цезар“ (Ам. Марц. XX, 9,2–4).

През есента на 361 г. срещу Юлиан тръгнали войски, но не се стигнало до стълкновения, тъй като Констанций внезапно се разболял. „Треската била толкова силна, че тялото му, горещо като пещ, не можело да се докосне. Лекарствата не му помагали; чувствайки приближаването на смъртта, той оплаквал края си и, бидейки все още в пълно съзнание, посочил, казват, Юлиан за свой приемник“ (Ам. Марц. XXI, 15, 2).

Амиан Марцелин казва за Констанций II:

„Ако в някои отношения можел да бъде сравнен с императорите със средни достойнства, то в случаите, когато намирал мним или съвсем нищожен повод за подозрение в домогване към властта му, водел безкрайни следствия, не различавал истината от лъжата и по жестокост надминавал даже Калигула, Домициан и Комод. Като взел за пример тези жестоки владетели, още в началото на управлението си той изтребил до крак всички, имащи кръвни или роднински връзки с него. Макар да полагал много усилия да го смятат за справедлив и милостив, в дела от подобен род не знаел що е справедливост“ (Ам. Марц. XXI, 16, 8-11).

„Някои благоразумни хора били на мнение, че Констанций би могъл да прояви по-голямо величие на духа, ако се бил оттеглил без кръвопролития от властта, която отстоявал с такава жестокост“ (Ам. Марц. XXI, 16,12).

 

X

Right Click

No right click