Рим

Наследниците на Константин Велики

Посещения: 8125

 

Публикува се по: Е. В. Фьодорова, Императорите на Рим. Величие и упадък, С., 1997

Превод: Юлиян Божков

 

 Icones imperatorvm romanorvm ex priscis numismatibus ad viuum delineatae and breui narratione historic 1645 14723687336

 


 

Крисп

 

Крисп бил по-големият син на Константин и Минервина, обикновена жена, с която Константин живял до брака си с дъщерята на Максимиан Херкулий — Фауста.

Крисп се проявил като добър пълководец и управител. Седемнадесетгодишен станал цезар, получил управлението на галските провинции и удържал няколко победи над аламаните и франките. По време на войната между Константин и Лициний Крисп командвал част от войските на баща си и победил Лициниевата флота при Хелеспонт (Дарданелите — б. а.).

Крисп се ползвал с всеобщо уважение и любов, но по неизвестни причини Константин рязко променил отношението си към него. Предполага се, че императорът започнал да се опасява от популярността на сина си, виждайки в негово лице свой съперник. Той му отнел управлението на провинциите и го задържал при себе си почти като пленник. А по-късно тръгнала мълва, че Крисп е замесен в заговор срещу баща си. В 326 г. Константин се отправил към Рим, за да отпразнува двадесетата годишнина от царуването си. Взел със себе си и Крисп. В Рим Константин внезапно заповядал да задържат под стража сина му, да го изведат от града и да го убият.

Истинските обстоятелства около гибелта на Крисп си остават загадка и до днес.

 


 

Фауста

 

Фауста, дъщерята на Максимиан Херкулий и Евтропия I, била съпруга на Константин; те имали трима синове и три дъщери.

Древните писатели не се разпростират много за съдбата на Фауста.

Казват, че Крисп загинал заради нейните интриги, тъй като тя виждала в него съперник на синовете си.

Казват също, че Фауста искала да прелъсти Крисп, но той отхвърлил любовта ѝ и тогава тя го наклеветила пред Константин, че уж искал да отнеме честта ѝ. Но Елена, майката на Константин, успяла да отмъсти на Фауста за гибелта на внука си: Константин научил, че Фауста уж си имала любовник — някакъв роб от императорските конюшни. Тогава той се разправил по жесток начин с жена си: според една версия я блъснал в басейн с гореща вода, а според друга — заповядал да затоплят толкова силно банята, че тя се задушила в нея.

Но древните автори толкова си противоречат в описанията, че не се знае дали наистина Фауста е загинала; някои твърдят, че е надживяла благополучно съпруга си.

По времето на Константин Велики в Римската държава нямало големи историци и много неща потънали в реката на забравата.

 


 

Константин II

 

Константин II бил най-големият син на Константин I и Фауста.

Макар и християни, синовете на Константин Велики се оказали нищожни и откровено порочни хора. В стремежа си да откъснат колкото се може по-голямо парче от Римската империя, те се нахвърлили върху нея като настървени и неразумни палета. Най-хитър излязъл средният брат, Констанций II, който успял да се установи в Константинопол и да изтреби почти всичките си роднини.

Братята поделили наново бащиното наследство и Константин, като най-голям, получил Константинопол, а също така Галия, Испания и Британия. По това време бил на 21 години.

Но не минали и три години от смъртта на Константин Велики, когато недостойните му синове започнали да сеят раздори. Константин II поискал да му дадат Африка, която била във властта на по-малкия му брат Констант. Тъй като преговорите не довели до никакви резултати, Константин II нахлул с войските си през Алпите в Италия във владенията на брат си, който по това време се намирал в Дакия. Констант изпратил войски срещу неканения си роднина. Наивният Константин II се оставил да го примамят в една гора, попаднал в засада и заедно с малкото си спътници бил убит, а тялото му — хвърлено в реката (Авр. Викт. Извл. XLI).

Това се случило през април 340 г.

 


 

Констант

 

Констант бил най-малкият син на Константин I и Фауста.

При подялбата на наследството на Константин Велики Констант получил Италия, Африка и Западна Илирия. По това време бил седемнадесетгодишен.

След гибелта на Константин II Констант заграбил всичките му земи и станал владетел на две трети от Римската империя.

Това бил един алчен, порочен, нищожен, ленив и празен човек, който не се ползвал с никакъв авторитет сред войниците. Срещу него възникнал заговор, оглавяван от високопоставения придворен служител Марцелин.

В началото на 350 г. в галския град Отен Марцелин устроил пир в чест на рождения ден на сина си и поканил на него всички знатни и влиятелни хора; Констант не бил на пира, тъй като се развличал с лов в близките гори. Пирът продължил и след полунощ. Изведнъж вратите на залата се разтворили и влязъл варваринът-воин Магненций в пурпурна мантия и с императорска корона на главата. Пируващите с радостни възгласи го провъзгласили за император и август. Още не се било съмнало, а Магненций станал вече господар на Отен.

Веднага щом научил за случилото се, Констант побягнал към Испания, но бил настигнат и убит в едно малко градче, наречено от Константин Велики Елена в чест на неговата майка.

 


 

Констанций II

 

Constantius II solidus antioch RIC viii 025Констанций II бил средният син на Константин Велики и Фауста. Превъзхождал братята си не с талант и добродетели, а с хитрост и късмет. Бидейки съвсем посредствена личност, той съумял да стане единствен господар на Римската империя, завещана от баща му на петима наследници.

Двадесетгодишен Констанций II станал управител на Тракия и на Изтока. След гибелта на Констант в 350 г. той благополучно отстранил появилите се узурпатори и установил еднолична власт.

Хитър, но неспособен, Констанций II „се влияел в решенията си от сплетни и се поддавал на интриги“ (Ам. Марц. XX, 2,2). Особена власт в двора придобили императорските евнуси, така че Констанций II заприличал на слабохарактерния Клавдий I, който се прославил в римската история с покорността си пред своите либертини.

По времето на Клавдий I в Рим нямало придворни евнуси; към IV в. римските нрави забележимо се варваризирали по източен образец и императорите „се обзавели“ с евнуси.

Амиан Марцелин, живял в IV в. и добре запознат с нравите на императорския дворец, казва за евнусите:

„Винаги безмилостни и жестоки, лишени от всякакви кръвни връзки, те изпитват привързаност единствено към богатството, което е най-скъпото на сърцето им чедо“ (Ам. Марц. XVIII, 5, 4).

Особено могъщ бил евнухът Евсебий. Придворните остроумно забелязвали, че „Констанций II има голяма власт чрез Евсебий“ (Ам. Марц. XXI, 4, 3). След смъртта на Констанций II Евсебий се простил с живота си.

Констанций II фактически се предал във властта на слугите си, които се разпореждали с делата на Римската империя както им хрумне.

„Тежестта на управлението му се засилвала и от ненаситната алчност на бирниците, които събирали за императора повече ненавист, отколкото пари“ (Ам. Марц. XXI, 16,17).

Констанций II бил християнин.

„Християнската религия, която се отличава с единство и простота, съчетал с бабешко суеверие. Вместо просто да я възприема, той затъвал в тълкувания и предизвиквал множество спорове. Цели тълпи от епископи кръстосвали империята с държавната поща за своите събрания — така наречените синоди, и се опитвали да организират християнския култ по свое усмотрение. На държавната поща това причинило големи щети“ (Ам. Марц. XXI, 16,18).

Макар и християнин, Констанций II не бил смирен „раб божи“ и не изпитвал някаква особена почит към християнския епископ в Рим. Считайки се за повелител на вселената, той прогонил от Рим епископа Либерий, понеже онзи лекомислено отказал да се подчини на една негова заповед. Либерий бил изведен тайно през нощта, „поради страх от народа, който много го обичал“ (Ам. Марц. XV, 7, 6).

В началото на 50-те години на IV в. Констанций решил да отпразнува триумф в Рим, където никога не бил ходил.

Амиан Марцелин, последният велик историк на античния свят, е запазил за нас описанието на този триумф:

„След гибелта на Максенций Констанций решил да посети Рим, за да отпразнува триумф над римската кръв. Самият той не победил никой народ във война, нито пък бил получил вест, че някой народ е победен от доблестните му пълководци, не присъединил нови земи към римската държава, никога не бил забелязан начело или сред първите редици на бойното поле. Но Констанций искал да покаже на мирните граждани една пищна процесия, проблясващи със златната си обшивка знамена, великолепна свита — нещо, което никой не се надявал някога да види дори в мечтите си“.

Когато влязъл в Рим, императорът бил поразен от външния облик на градското население, тъй като видял голям брой чужденци.

По време на триумфа, „сякаш обзет от желание да изплаши Ефрат и Рейн с вида на оръжията си, Констанций преминал върху златна колесница, украсена с най-различни скъпоценни камъни, чиито цветове преливали на слънцето.

След дългата редица знамена се появили копия с дракони върху тях, които блестели със златото, пурпура и скъпоценните си камъни; развявани от вятъра, от устите им излизало съскане, сякаш били разярени, и дългите им опашки се веели във въздуха.

От двете страни в две редици вървели воини в блестящи ризници, въоръжени с щитове, а перата на шлемовете им преливали на светлината с най-различни оттенъци. Навсякъде се виждали стегнати в доспехи конници, сякаш не били хора, а статуи: тънки, съединени помежду си железни колелца, опасвали цялата им снага, прилепвали към всяка извивка на тялото им, така че ризниците им се сливали с него.

Носели се звуци на рогове, викове огласяли името на триумфатора, но Констанций оставал невъзмутим и величав. Макар и да бил с доста нисък ръст, той се привеждал, когато преминавал през високите порти; втренчвал поглед напред, сякаш вратът му бил скован; не помръдвал глава нито наляво, нито надясно, все едно бил някоя статуя; ако се случело колесницата да подскочи, не се накланял напред, не бършел устата си, не подсмърчал, не плюел и не правел никакви движения с ръцете си. Това външно величие свидетелствало за голямото самообладание, което единствено той притежавал“ (Ам. Марц. XVI, 10, 1-12).

Констанций бил потресен от множеството великолепни сгради в Рим и с удоволствие разглеждал града, но на тридесетия ден се наложило да отпътува, тъй като започнали да пристигат тревожни съобщения за нападенията на свебите, квадите и сарматите срещу римските владения.

Време било триумфаторът да помисли за безопасността на римските граници и той заминал за Илирия.

Констанций нямал никакъв военен талант, бил страхлив и ограничен. Амиан Марцелин казва за него:

„Доколкото във външните войни този император търпял загуби, дотолкова късметът го следвал в междуособните. Целият бил опръскан с гнойта, която изтичала от вътрешните циреи на държавата. За този необичаен, по-скоро достоен за съжаление успех, той издигнал в своя чест върху развалините на провинциите скъпоструващи триумфални арки в Галия и Панония, при това върху арките били издълбани надписи, изброяващи неговите деяния“ (Ам. Марц. XXI, 16,15).

През есента на 355 г. Констанций възвеличил в сан цезар единствения си оцелял роднина Юлиан и му възложил да защитава Галия, тъй като Римската империя трябвало да се брани от варварите както в Европа, така и на Изток.

В обръщението си към Юлиан по време на тържествената церемония Констанций произнесъл многословна, витиевата и лицемерна реч: „Това, че справедливо предоставям на моя знатен родственик върховната власт, ме възвисява още повече от това, че самият аз я притежавам. И така, сподели с мен несгодите и опасностите, поеми управлението на Галия и грижата за нейната безопасност. Ако трябва да се изправиш лице в лице срещу врага, застани редом със знаменосците, непоклатим като дъб, събуди бойния дух у воините, самият ти се хвърли в битката, като разбира се, съблюдаваш предпазливост; помогни на стъписаните, отправи думи на укор към загубилите куража си; по време на боя бъди безпристрастен свидетел на страха и героизма. Върви, храбри боецо, защото опасността настъпи, и води след себе си подобни на тебе смели бойци! Обвързани със здрави връзки на обич, ние ще си помагаме взаимно, ще воюваме заедно и ако бог благоволи към нашите молитви, с еднакъв разум и добра воля ще управляваме умиротворената вселена. Бързай да защитиш с усърдие и бдителност поверения ти от самото отечество пост!“ (Ам. Марц. XV, 8, 12-14).

Самият Констанций трябвало да тръгне на война срещу персите.

В 360 г., когато персите предприели военни действия срещу римските градове в Изтока, Констанций „прекарал зимата в Константинопол и с голямо усърдие снабдявал източната граница с всякакво бойно снаряжение. Трупал запаси от оръжие, набирал войници, пращал попълнения от млади, здрави бойци в тези легиони, които си били извоювали победна слава в големи битки на Изток. Освен това било с молби, било с пари, повикал спомагателни отреди от скити (или готи— б. а.), понеже смятал с настъпването на пролетта да напусне Тракия и да окаже незабавна помощ на местата, нуждаещи се от подкрепата му“ (Ам. Марц. XX, 8,1).

Военните действия между римляни и перси започнали през лятото на 360 г. на територията на Месопотамия.

През есента римските войски обсадили крепостта Безабда, разположена на река Тигър; някога тази крепост принадлежала на римляните, но била превзета от персите.

Обсадата на Безабда е описана подробно от Амиан Марцелин, който едва в края на живота си станал историк, а дотогава прекарал много години на война, затова описанието му представлява особена ценност:

„Като се приближил до крепостта, наречена Безабда, император Констанций се разположил на лагер, изградил около него невисок вал, опасан с дълбок ров и започнал да обикаля крепостта, защото от многобройните донесения знаел, че укрепленията ѝ, отчасти разрушени от времето, отчасти запуснати от нехайство, били възстановени от персите в най-добрия им вид.

В стремежа си да предугади всичко още преди началото на военните действия, императорът изпратил опитни хора и предложил на персийския гарнизон да избере — или да напусне без кръвопролития Безабда и да се завърне при своите, или да премине на страната на римляните, където ги очаквало гарантирано повишение и награда. Но тъй като защитниците на крепостта произхождали от знатни персийски родове и били опитни, закалени в битки и опасности воини, римляните трябвало да се готвят за обсада.

В сгъстен строй, под бойните звуци на тръбите, римските войски с бодра крачка се приближили до Безабда и я обкръжили от всички страни. Легионите се разделили на малки отреди и се опитали да щурмуват стените като внимателно се придвижвали напред под прикритието на вдигнатите нагоре и плътно доближени един до друг щитове. Но отгоре се изсипала градушка от най-различни предмети, които започнали да преминават през стената от щитове; затова римляните свирили отбой и отстъпили. Следващият ден бил определен за почивка. На третия ден римляните отново тръгнали с насочени нагоре щитове и с боен вик направили опит да пристъпят от всички страни към крепостта. Макар защитниците ѝ да се криели зад опънати киликийски плъстени завеси, все пак, когато обстановката го изисквала, те безстрашно подавали навън ръце и мятали надолу камъни и стрели. А когато римляните смело придвижили машините си досами стените, върху тях се посипали бъчви, скални късове и отломки от колони. Тези огромни тежести падали върху обсадителите, разрушавайки техните прикрития и те трябвало да отстъпят поради голямата опасност.

На десетия ден, когато храбростта на римляните започнала да буди голяма тревога сред персите, било взето решение към стените на крепостта да се приближи огромен таран, с чиято помощ навремето персите съкрушили Антиохия; те го взели оттам, но след това го оставили в Кара, където попаднал в ръцете на римляните.

Внезапната поява на това майсторски изработено оръжие оказало такова угнетяващо въздействие върху обсадените, че те почти били готови да се предадат, но все пак събрали сили и започнали да предприемат мерки за защита срещу страшната машина. Тук и двете страни проявили в еднаква степен както дръзка храброст, така и разумна предпазливост.

Докато римляните сглобявали до крепостната стена стария таран, предварително разглобен на части заради по-удобното му транспортиране, те трябвало с всички сили да го бранят; облаците от стрели и камъни погубили мнозина и от двете страни.

Насипните валове, издигнати от римляните, ставали от ден на ден по-високи, а обсадата — все по-ожесточена. Много легионери загинали, защото, сражавайки се пред погледа на императора, с надеждата да се отличат, те сваляли шлемовете си, за да може той да види лицата им — и в този момент ги поразявали точните вражески стрели.

Караулната служба се носела ден и нощ с най-голяма бдителност и от двете страни. Персите със страх наблюдавали все по-големите насипи, с ужас поглеждали към огромния таран, зад който вече били наредени други тарани с по-малки размери. Обсадените полагали неимоверни усилия, за да изгорят тези оръдия, но техните стрели и прочие пламтящи предмети не оказвали никакво въздействие, тъй като голяма част от дървената повърхност на тараните била покрита с мокри тъкани и кожи, а всичко останало било намазано с разтвор от стипца за защита от огнените предмети.

С голяма смелост придвижвали римляните тараните си, въпреки че охраната им изисквала огромни усилия, но в своето пламенно желание да превземат Безабда воините не отстъпвали и пред най-големите опасности.

Когато огромният таран бил докаран съвсем близо и бил готов да започне да руши издигащата се пред него кула, защитниците на крепостта много ловко се изхитрили да уловят в мрежа стърчащия му напред край, наподобяващ глава на овен, и с помощта на дълги въжета така го оплели, че ограничили размаха му и той не можел да разбива стената с чести удари. Освен това персите изливали отгоре разтопена смола. И дълго бездействали готовите за бой римски оръдия, обсипвани със стрели и огромни камъни.

Все по-високо се издигали римските насипи. Виждайки пред очите си сигурната смърт, обсадените решили да прибегнат до последната си възможност и се впуснали в атака. Като се нахвърлили с всички сили върху челните редици на римляните те започнали да обсипват тараните с горящи факли и с гърнета със запалителна смес.

След ожесточена схватка персите били отблъснати, без да постигнат нищо и се появили отново върху стените на крепостта, но римляните започнали да ги обстрелват от насипите със стрели и да хвърлят камъни и горящи предмети с прашките; последните прелитали над покривите на кулите, но в повечето случаи не причинявали никакви вреди, тъй като пожарните команди, намиращи се в крепостта, били в постоянна готовност.

Броят на бойците намалял и от двете страни. Гибел грозяла персите, ако не предприемели някакво последно усилие. И ето че те решили да атакуват отново, като преди това се подготвили най-старателно. Втурнали се да излизат на тълпи от портата, най-добрите бойци и войници, които носели запалими материали; започнали да хвърлят кошници с горящи съставки, дървени греди, ракита и тръстикови снопове. Пламъкът бързо обхванал насипа и римляните едва успели да свалят балистите.

Когато настъпилата вечер сложила край на битката и двете страни се отдали на кратка почивка, императорът започнал да се колебае: от една страна най-основателни мотиви го карали да упорства в превземането на Безабда, защото тази крепост представлявала непреодолимо препятствие на пътя на вражеските нашественици, а от друга — късното време на годината го принуждавало да мисли за оттегляне на войските си. Той решил да остане още известно време, без да влиза в сериозни сражения; надявал се, че недостигът от хранителни запаси ще принуди персите да се предадат. Но очакванията му не се оправдали.

Докато войната се водела с отслабени темпове, настъпило дъждовното време на годината и черни облаци се надвесили над земята. Тя така се размекнала от постоянните дъждове, че глинестата почва с гъстия си растителен слой се превърнала в непроходима лепкава кал. Непрекъснатите гръмотевици и проблясващите мълнии хвърляли в ужас страхливите души, а на небето постоянно се виждали дъги.

Това карало императора да се колебае между надеждата и страха, тъй като наближавала зимата и в тези непроходими места можели да се натъкнат на засади; тревожела го и мисълта за бунт от страна на раздразнените войници; най-сетне, глождело го чувството, че сякаш е стоял известно време пред широко отворените врати на един богат дом и сега е принуден да се върне, без да е постигнал нищо.

И така, Констанций се отказал от безнадеждното начинание. Възнамерявайки да прекара зимата в Антиохия, той се върнал в бедстващата Сирия. Жестокият удар, който претърпял, останал неотмъстен и дълго време будел у него скръбни спомени“ (Ам. Марц. XX, 11, 6–31).

През зимата на 360 г. Констанций II бил застигнат от страшна вест: в Галия войските самоволно провъзгласили Юлиан за император с титлата август.

Но Юлиан проявил тактичност и изпратил на Констанций вежливи писма, в които обяснявал, че всичко е станало изключително по волята на войниците.

Пратениците на Юлиан пристигнали при Констанций.

„Те били въведени при императора, позволили им да предадат посланието и щом то било прочетено, императорът избухнал в изключително силно негодувание, погледнал ги изкосо така, че те вече се прощавали с живота си, а след това им заповядал да излязат, без да попита каквото и да е, без да поиска каквито и да било разяснения. Колкото и да бил разгневен, той все пак се предал на мъчителни размисли: да заповяда ли на преданите си войски да тръгнат срещу персите, или да ги накара да воюват срещу Юлиан. След дълги колебания решил в крайна сметка да даде заповед за поход на Изток, съгласявайки се с мнението на своите благоразумни съветници. На Юлиан наредил да съобщят, че в никакъв случай не може да одобри извършения преврат и се постарал да внуши на новопровъзгласения август, че ако му е мил животът и този на неговите близки, то нека остави настрана високомерните претенции и нека се задоволява с титлата и властта на цезар“ (Ам. Марц. XX, 9,2–4).

През есента на 361 г. срещу Юлиан тръгнали войски, но не се стигнало до стълкновения, тъй като Констанций внезапно се разболял. „Треската била толкова силна, че тялото му, горещо като пещ, не можело да се докосне. Лекарствата не му помагали; чувствайки приближаването на смъртта, той оплаквал края си и, бидейки все още в пълно съзнание, посочил, казват, Юлиан за свой приемник“ (Ам. Марц. XXI, 15, 2).

Амиан Марцелин казва за Констанций II:

„Ако в някои отношения можел да бъде сравнен с императорите със средни достойнства, то в случаите, когато намирал мним или съвсем нищожен повод за подозрение в домогване към властта му, водел безкрайни следствия, не различавал истината от лъжата и по жестокост надминавал даже Калигула, Домициан и Комод. Като взел за пример тези жестоки владетели, още в началото на управлението си той изтребил до крак всички, имащи кръвни или роднински връзки с него. Макар да полагал много усилия да го смятат за справедлив и милостив, в дела от подобен род не знаел що е справедливост“ (Ам. Марц. XXI, 16, 8-11).

„Някои благоразумни хора били на мнение, че Констанций би могъл да прояви по-голямо величие на духа, ако се бил оттеглил без кръвопролития от властта, която отстоявал с такава жестокост“ (Ам. Марц. XXI, 16,12).

 


 

Юлиан II Отстъпник

 

JulianЮлиан бил син на Юлий Констанций, един от доведените братя на Константин I Велики; Констанций II и Юлиан били братовчеди.

„Юлиан бил роден в Константинопол. Още дете останал сирак, тъй като баща му Констанций след смъртта на брат си Константин заедно с много други бил погубен от наследниците на върховната власт. Рано загубил и майка си Базилина, произхождаща от древен и знатен род“ (Ам. Марц. XXV, 3, 23).

Юлиан бил единственият оцелял роднина на Констанций II. Водел изключително скромен и добродетелен живот, но го държали настрана от императорската власт — отначало в Кападокия, а след това в Никомедия. Възпитанието му преминавало под наблюдението на християнски свещеник. Юлиан се задълбочил в изучаването на философията, особено се увличал по Платон и Констанций II милостиво му разрешил да замине за Атина, където да продължи философското си образование.

Амиан Марцелин, който се намирал сред приближените на Юлиан, описва външността му:

„А външността му беше такава: беше среден на ръст, с гладки, тънки и меки коси, с гъста, клиновидна брада, очите му бяха много приятни, изпълнени с огън и излъчваха тънък ум, имаше красиво извити вежди, правилен нос, малко голяма уста с масивна долна устна; вратът му беше здрав и мощен, раменете - широки, а телосложението – пропорционално“ (Ам. Марц. XVI, 11,13).

През ноември 355 г. Констанций II обявил Юлиан за цезар, дал му за жена сестра си Елена III и го пратил да защитава Галия от варварите.

„Тогава навсякъде тръгна мълвата, че Юлиан е обявен за цезар не за да облекчи трудното положение на Галия, а за да загине в жестоката война, тъй като смятаха, че при пълната си неопитност във военното дело, той не би понесъл дори звука на оръжието“ (Ам. Марц. XVI, 1,5).

Но най-неочаквано Юлиан се проявил като разумен пълководец и смел воин.

„Той се появи на бойното поле от сенчестите алеи на Академията - прегази Германия, усмири течението на студения Рейн, проля кръвта на царете, превърнали убийството в свой занаят и окова във вериги ръцете им“ (Ам. Марц. XVI, 1, 5).

В личния си живот Юлиан се държал естествено и скромно, с което си спечелил любовта и предаността на войниците. Според точното определение на Амиан Марцелин, той „пое върху себе си трудния подвиг на умереността“ (Ам. Марц. XVI, 5,1).

Юлиан забранил да му поднасят „фазани, свинска матка и виме, задоволявайки се с простата храна на редовия войник. Нощите си разделяше между три задължения: почивката, държавата и научните занимания. В полунощ Юлиан винаги ставаше, но не от пухени завивки или от копринени, преливащи с цветовете си тъкани, а от плъстено ложе, покрито с овчи кожи; след това тайно се молеше на Меркурий (който е движещата сила на целия свят и привежда в действие човешкия разум — б. а.) и се заемаше с държавните дела, които се намираха в много тежко състояние. Приключвайки с тези трудни и сериозни грижи, той се посвещаваше на усъвършенстването на ума си и просто не е за вярване с каква страст преодоляваше сложната наука на възвишените истини, сякаш в усърдното изучаване на всички философски раздели търсеше храна за извисения си дух. Но дори когато в областта на висшите науки достигаше до съвършено познание, не пренебрегваше и по-низкостоящите дисциплини; отделяше известно внимание на поетиката и риториката (за което свидетелстват изящните му речи и писма, отличаващи се с голяма дълбочина — б. а.), а също така на историята на Римската държава и другите страни. Освен това владееше в достатъчна степен изкуството на изящната латинска словесност“ (Ам. Марц. XVI, 5, 3–8).

Трябва да отбележим, че достигналите до нас писма на Юлиан свидетелстват за известна неуравновесеност на неговата натура: едни от тях се отличават с последователност и яснота, докато в други мислите му са объркани и нестройни.

Самият Юлиан осъзнавал това и в писмото си до философа Максим казва: „Всичко приижда вкупом у мен, отнема ми дар-словото, мислите ми си пречат една на друга и не могат да излязат наяве, та човек би рекъл, че това е някаква душевна болест, или би нарекъл състоянието ми някак другояче — както му хареса“ (Юл. П., 33).

„Мълвата, която се носеше от уста на уста, разнасяше сред различните племена и народи славата за великите му дела и подвизи. Констанций, разтревожен и уплашен да не би популярността на Юлиан да се разрасне още повече и, както се говореше, подстрекаван от Флоренций, изпрати трибуна и нотариус Деценций да отведе незабавно от армията на Юлиан спомагателните отреди на герулите, батавите, келтите и петулантите и още по 300 души от другите войскови съединения. Извеждането им трябваше да се ускори под предлог, че в началото на пролетта предстои поход срещу персите“ (Ам. Марц. XX, 4, 2).

Юлиан спокойно се подчинил на императорската заповед, но казал, че това можело да не се понрави на варварите-германци, които доброволно били постъпили на римска служба, тъй като те можели да не пожелаят да напуснат родните си места и да заминат далеч на Изток, а принудят ли ги със сила — повече никога нямало да служат в римската армия. Но Деценций не обърнал внимание на предупреждението му и избрал най-силните варвари за войната на Изток; Юлиан им разрешил да вземат със себе си своите семейства и им дал възможност да ползват колите на държавната поща. Всички войници трябвало да преминат през град Паризии (дн. Париж — б. а.), където самият той се намирал.

„Според обичая, Юлиан посрещаше пристигащите отреди в предградието, обръщаше се с думи на одобрение към тези, които лично познаваше, припомняше на отделни лица смелите им подвизи и с блага реч ги подтикваше да вървят при Констанций“ (Ам. Марц. XX, 4,12). Нещо повече, той поканил варварите-военачалници на обяд в двореца си.

„След любезния прием те се разотидоха двойно огорчени, тъй като жестоката съдба ги откъсваше не само от родните им земи, но и от милостивия им господар. В такова настроение се върнаха те по домовете си, а с настъпването на нощта избухна открит бунт“ (Ам. Марц. XX, 4,13–14).

Войниците грабнали оръжието и с невероятен шум се устремили към двореца, обкръжили го и започнали на висок глас да зоват Юлиан „август“, като искали той да застане пред тях и да приеме върховната власт.

Юлиан излязъл от двореца едва на разсъмване и бил единодушно провъзгласен за август. Но отначало той отказал предлаганата му от войските върховна власт; в речта му прозирало ту негодувание, ту молба; той протягал ръце към войниците и ги заклевал да не въвличат държавата в бездната на гражданската война.

Когато глъчката стихнала, Юлиан произнесъл спокойно следните думи:

„Умолявам ви да успокоите страстите си. Вие можете да постигнете желаното без много шум и без да се бунтувате. Знам, задържа ви любовта към родните места, чуждите и неведоми земи ви плашат. Щом е така, вие можете веднага да се върнете по домовете си и след като не искате, няма и да видите задалпийските земи. Аз ще съумея да ви оправдая пред август Констанций, който се вслушва в разумните доводи“ (Ам. Марц. XX, 4,16).

Но след тези думи се вдигнала още по-голяма глъчка и Юлиан се принудил да отстъпи пред исканията на войниците.

„Поставиха го върху щит и го вдигнаха нагоре, след което единодушно го провъзгласиха за август“ (Ам. Марц. XX, 4,17). Тъй като не се намерила диадема, която да послужи за корона, един от войниците скъсал верижката си на знаменосец и я положил върху главата на Юлиан.

„Разбирайки цялата сложност на ситуацията и осъзнавайки, че ако се съпротивлява, животът му ще бъде изложен на опасност, Юлиан обеща на всеки войник по пет златни монети и по един фунт сребро (т. е. обещал да им направи подарък, както по стар обичай постъпвал пълководецът, провъзгласен за император - б. а.)“ (Ам. Марц. XX, 4, 18).

Юлиан, който съобразявал бързо и точно, разбрал в какво опасно положение се е озовал, затова свалил от главата си верижката-диадема, символ на върховната власт, и побързал да се оттегли в далечните покои на своя дворец.

Изведнъж тръгнала мълва, че Юлиан е убит; тогава войниците отново се вдигнали на бунт, нахлули в двореца и се успокоили, едва когато го видели в тържествената зала в целия блясък на императорското си достойнство.

Скоро в Паризии се завърнали варварските отреди, които трябвало да заминат на Изток. Юлиан заповядал на цялата войска да се събере, качил се тържествено на трибуната, запазил за известно време мълчание като се вглеждал в лицата на воините и най-накрая проговорил, опростявайки съзнателно речта си, за да могат всички да го разберат; думите му подействали като боен зов върху войниците.

Юлиан казал:

„Верни и храбри защитници на моята личност и на държавата, вие, които заедно с мене неведнъж излагахте живота си на опасност за благото на провинциите! Тежкото състояние на работите ме задължава, след като вие твърдо издигнахте вашия цезар на най-високото стъпало на властта, да разясня накратко някои въпроси, за да можем, взимайки предвид изменилите се обстоятелства, да предприемем правилни и навременни мерки. Едва навлязъл в своята младост, облечен, както знаете, колкото за лице в пурпур, аз бях поверен по божия воля на вашата защита и никога не отстъпих от повелите на дълга. Бяхме винаги заедно в опасностите, когато дивите народи дадоха простор на своята наглост и след разгрома на градовете и гибелта на безкрайно множество хора оцелялото население тънеше в нещастия, влачейки жалкото си съществуване. След такива велики подвизи потомците ще славят вашите заслуги пред държавата и пред всички останали народи, ако в случай на беда застанете с цялата си доблест зад този, когото възкачихте на върха на висшата власт.

А за да въдворим ред, за да осигурим на бойците техните награди и да не допуснем почетните длъжности да се получават по тайни пътища, постановявам пред лицето на почтеното ви събрание следното: нито граждански чиновник, нито военен командир няма да получат повишение по други съображения, освен изключително заради собствени заслуги и всеки, който си позволи да препоръча тайно някого, ще бъде изложен на публично опозоряване“ (Ам. Марц. XX, 5, 3-7).

След като приел от войниците титлата август, Юлиан писал на Констанций:

„Подивели и освирепели повече, отколкото човек може да си представи, те се събраха през нощта и обсадиха моята резиденция, призовавайки ме гръмогласно и често като Август Юлиан. Стреснах се, признавам, оттеглих се и скрит, търсех спасение в мълчанието и спотайването. Но тъй като нямаше никакви изгледи да се умирят, то аз, защитен, ако мога така да се изразя, от голата стена на гърдите си, излязох пред очите на всички и застанах с надеждата, че моето влияние или ласкавите думи ще успеят да усмирят този бунт. Тогава кръвта им кипна по някакъв невероятен начин, в гнева си стигнаха чак дотам, че наскачаха наоколо ми и започнаха бурно да ме заплашват със смърт, понеже се опитвах да смекча с молби упорството им. Победен най-сетне, аз си казах, че ако бъда убит, вероятно друг с най-голямо удоволствие ще се обяви за император, и затова склоних, надявайки се да укротя въоръжената сила“ (Ам. Марц. XX, 8, 8-10).

По-нататък в писмото си Юлиан казвал на Констанций, че ще се подчинява както преди на заповедите му, защото фактическото положение на нещата не се е променило.

Но Амиан Марцелин добавя:

„Към това писмо той присъединил и друго, секретно, което трябвало да се предаде тайно на Констанций и което съдържало порицания и саркастични нападки. Нямах възможност да получа точни сведения относно съдържанието му, а дори и да имах такава, нямаше да е достойно да го разгласявам“ (Ам. Марц. XX, 8, 18).

Докато Юлиан размишлявал, дали да не тръгне с войските си срещу Констанций, аламаните, предвождани от главатаря си Вадомарий, нападнали римските владения и Юлиан трябвало да им даде отпор.

Навремето Констанций II бил сключил мир с Вадомарий и сега се говорело, че последният започнал войната по тайно внушение на Констанций, за да задържи Юлиан в Галия.

Вадомарий бил ловък и хитър човек; впоследствие постъпил на римска служба и станал управител на Финикия. В тайно писмо до Констанций той казвал: „Твоят цезар още не е дресиран“, а в писмата си до Юлиан го наричал владика, август и бог (Ам. Марц. XXI, 3).

Юлиан успял чрез хитрост да залови Вадомарий и без да му отправи нито една дума на укор го пратил в Испания. Аламаните били укротени; някои от тях загинали в битката, част от оцелелите Юлиан взел на римска служба, а останалите пуснал на свобода.

Отношенията с Констанций си оставали натегнати и самият Юлиан ги определил в писмото си до Филип като „вълча любов“ (Юл. П., 41). Затова след победата над аламаните той решил да встъпи в открита борба със своя съперник и дал заповед на войските си да навлязат в Панония, за да завладеят Дакия. „Потегляйки с армията си в поход, той се изправи срещу превратностите на съдбата“ (Ам. Марц. XXI, 5).

След внезапната смърт на Констанций Юлиан лесно завзел властта, разправил се с бившите привърженици на покойния император като едни наказал, а други - не. Всички евнуси, бръснари, готвачи и прочие прислужници-паразити били прогонени от императорския дворец; казал им да се махат, където им видят очите (Ам. Марц. XXII, 4).

„Горд от успехите си, Юлиан се почувства един вид свръхчовек. Щастливо се беше измъкнал от цял низ нещастия и изглеждаше така сякаш самата Фортуна с рога на изобилието в ръка му оказваше всевъзможни благоволения и предвещаваше слава на спокойно властващия над римския свят повелител. Към предишните му победи тя прибави още едно благо — това, че когато стана едноличен владетел на цялата империя, не му се наложи да се бори срещу вътрешни врагове, а и нито един варварски народ не напусна пределите на земите си. Всички народи, с присъщата на хората страст да упрекват миналото в грехове и обиди го прославяха в един глас“ (Ам. Марц. XXII, 9,1).

Юлиан влязъл в историята с прякора Отстъпник, тъй като направил сериозен опит да отвърне Римската империя от християнството.

„Той издаде ясни и определени укази, с които разреши да се откриват храмове, да се принасят жертви и да се възстановят култовете към боговете. За да придаде по-голяма сила на разпоредбите си, той извика в двореца си християнските епископи, намиращи се в постоянни раздори помежду си, и разкъсвания от многобройните ереси народ, и с приятелски тон започна да ги уговаря да забравят разприте си, каза, че враждите са уталожени и всеки спокойно може да служи на своята вяра, без никой да му забранява каквото и да било. Надяваше се, че по този начин свободата на вероизповеданието ще доведе до увеличаване на религиозните раздори и тогава нямаше да се страхува от единството на народа. Той знаеше от опит, че дори дивите животни не проявяват такава ярост, каквато проявяват християните във вътрешнорелигиозните си разногласия“ (Ам. Марц. XXII, 5,2-4).

Юлиан не преследвал християните, но забранил на реторите и учителите, които били привърженици на християнството, да се занимават с педагогическа дейност (Ам. Марц. ХХIII, 4,20).

Юлиан се опитвал да съедини философията с древната религия, да придаде на езическите култове една по-особена организация и да създаде нещо подобно на езическа църква, която би могла да конкурира християнската; той сякаш се опасявал, че с времето християнството може да се превърне в съперник на императорската власт.

Но към средата на IV в. езичеството вече се било изживяло. Което преди се смятало за важно и съществено, сега изглеждало ненужно и дори смешно. Въпреки че си оставал езичник, Амиан Марцелин отбелязал мимоходом този факт:

„Наричаха Юлиан не почитател на боговете, а прислужник на жреците, тъй като мнозина се присмиваха на честите му жертвоприношения. Тези насмешки достигаха до целта, защото в желанието си да покаже на всички своето усърдие, той носеше вместо жреците свещените предмети и отправяше молитви, обкръжен от тълпа жени. И макар всичко това да будеше у него негодувание, той пазеше мълчание, сдържайки гнева си, и продължаваше да извършва религиозните церемонии“ (Ам. Марц. XXII, 14, 3).

В 363 г. по време на поход срещу персите Юлиан умрял от получена рана. Запазвайки пълно спокойствие на духа, в предсмъртното си слово той казал, че не скърби за преждевременната си кончина, понеже споделя философското убеждение, че духът стои над тялото: „Прекланям се с благодарност пред вечния бог, че напускам земния свят не като жертва на тайни козни, не вследствие на жестока и продължителна болест, не умирам като осъден на смърт, а си отивам в разцвета на славата си. Поради предпазливост няма да назова името на моя наследник. Като честен син на отечеството искам след мен да дойде добър владетел“ (Ам. Марц. XVI, 1, 4).

След смъртта на Юлиан християнството отново взело надмощие над езичеството и християните-фанатици започвали яростно да разрушават и изгарят езическите светини в Дамаск, Ефес, Картаген и Александрия, но в Рим не посмели да докоснат нищо.

 

 

X

Right Click

No right click