Рим

Теодосий I Велики

Посещения: 522

 

Публикува се по: Е. В. Фьодорова, Императорите на Рим. Величие и упадък, С., 1997

Превод: Юлиян Божков

 

498px RplicaMissoriumTeodosioMNARТеодосий, родом от Испания, бил добър пълководец и предано служил на империята, без да се домогва до висшата власт.

В 379 г., няколко месеца след смъртта на Валент, Грациан направил Теодосий август и му поверил управлението на източната част на империята.

Теодосий бил принуден да води много войни. Той успял да се споразумее с вождовете на готите и с тяхна помощ потушил многобройните вълнения по границите на империята. Теодосий подписал специален договор с готите, според който те били приети в римската армия, съставена по онова време предимно от варвари. Освен това той им разрешил да се заселят под управлението на племенните си вождове в северозападната част на Балканския полуостров. По този начин самите варвари започнали да пазят Римската империя от варвари. За императорите било изгодно да наемат на военна служба варвари, тъй като сред римляните имало много недоволни от вътрешното положение в държавата и пребиваването на подобни хора в армията криело редица опасности.

Към края на IV в. Рим започнал съвсем забележимо да клони към упадък в интелектуално отношение. Последният велик историк на античността Амиан Марцелин, писал своята „История“ около 383 — 390 г., дава ясна и безпощадна характеристика на римската върхушка, потънала в безделие, високомерие, лекомислие и суеверие; всички помисли на тези хора се въртели около удоволствията и тщеславието, а интересът им към интелектуалните занимания бил спаднал до нула.

„Бягат от образованите и сериозни хора като от нещо скучно и безполезно“ (Ам. Марц. XIV, 6, 15).

„Дори малкото къщи, които се славеха някога със сериозното си отношение към науките, тънат днес в позорно безделие и от тях се раздават песни и силен звук на струни. Вместо философи канят певци, вместо ретори — майстори в развлеченията. Библиотеките са затворени плътно като гробници, затова пък се майсторят водни органи, огромни лири с размери на каруци, флейти и всякакъв друг актьорски инвентар.

Стигнаха накрая до такъв позор, че когато неотдавна поради опасност от недостиг на храна се предприемаха мерки за бързото отстраняване на всички чужденци от Рим, то представителите на образоваността и науката, макар и съвсем малко на брой, бяха прогонени незабавно и без никакво снизхождение, докато прислужниците на мимическите актриси и тези, които се представяха за такива, продължиха да живеят в града; останаха и три хиляди танцьорки със своите музиканти и същият брой ръководители на хорове“ (Ам. Марц. XIV, 6, 18).

„Други пък се страхуват от науката като от отрова; четат с голямо внимание само Ювенал и Марий Максим и поради голямото си лекомислие не вземат други книги в ръцете си“ (Ам. Марц. XXVIII, 4, 14).

„Малцина са господарите, които проявяват необходимата строгост в случай на простъпка. Ако робът се забави малко с топлата вода, веднага заповядват да бъде наказан с тридесет удара с пръчка; ако пък той съвсем преднамерено убие човек и присъстващите настояват виновникът да бъде наказан, то господарят възкликва: „Какво друго може да се очаква от такъв негодник?! Ако още веднъж посмее да направи подобно нещо, тогава ще види какво го чака!“ (Ам. Марц. XXVIII, 4, 16).

„Ако поканят някого на обяд, за него е по-добре да убие човек, отколкото да откаже поканата — това те наричат връх на добрия тон. За един сенатор е много по-лесно да понесе загубата на половината си състояние, отколкото да разбере, че човека, когото след дълги и сериозни разисквания е поканил на обяд, не е дошъл“ (Ам. Марц. XXVIII, 4, 17).

„Някои от тях, макар и рядко, не искат да ги наричат aleatores (играчи на зарове — б. а.), а предпочитат да се наричат tesserarii (хвърлячи на зарове — б. а.), въпреки че разликата между тези названия е като разликата между думите „крадец“ и „разбойник“. Следва обаче да се отбележи, че при общата нестабилност на приятелските отношения в Рим, здрави се оказват единствено връзките, които възникват на игралната маса“ (Ам. Марц. XXVIII, 4, 21).

„Мнозина от тях, отричайки съществуването на висше същество на небето, не смеят обаче нито да излязат на улицата, нито да седнат да обядват, нито да се изкъпят, ако не разгледат подробно календара и не разберат със сигурност в кое съзвездие се намира, например, Меркурий или каква част от съзвездието Рак е заела по пътя си луната“ (Ам. Марц. XXVIII, 4, 24).

Докато привилегированата върхушка тънела в безделие и разкош, основната маса от населението се задъхвала под бремето на различни данъци и налози (особено непосилен бил данъкът, който се взимал на всеки пет години — б. а.).

В обръщението си към Теодосий ораторът Либаний казва:

„Нека кажем за злото, което надминава всички останали беди. Това е непосилният данък в злато и сребро, който възбужда все по-голям трепет в сърцата с приближаването на края на петгодишния срок. Названието на този източник на доходи е най-благовидно, уж данъкът се взима от търговците, но тъй като същите тези търговци се изплъзват по море от него, то основната тежест пада върху хората, които едвам си изкарват прехраната с някой дребен занаят. Този данък не отминава дори и обущаря. Неведнъж съм бил свидетел как, вдигнали ножа си към небето, обущарите се кълняха, че само в него им е надеждата. Но и това не може да ги избави от бирниците, които ги притискат, лаят като кучета срещу тях и малко остава да ги ухапят.

При подобни условия, господарю, зачестяват случаите на поробване — бащите продават децата си, лишавайки ги от свобода, но не за да сложат парите в гърнето, а за да видят със собствените си очи как тези пари преминават в ръката на неумолимия бирник“ (Либ. Реч против Флоренций. 22, 23).

Населението се опитвало всячески да се спаси от прекомерните налози. Либаний разказва:

„Съществуват големи села и всяко от тях се подчинява на много господари. Жителите на тези села прибягват до помощта на войниците, които са разквартирувани там, но не заради собствената си безопасност, а за да вредят на другите. На войниците плащат или със земеделски продукти — пшеница, ечемик, плодове, или със злато, или с някаква друга монета. Купувайки си защитата на войниците, селските жители си купуват свободата да вършат произвол: нападат своите съседи, заграбват земните им участъци, изсичат дърветата, взимат им добитъка, колят го, нарязват го на парчета и го изяждат. Стопаните, виждайки това, проливат горчиви сълзи, а онези се гощават и им се присмиват, без да ги е страх, че някой ще разбере за това, което са извършили и дори заплашват да плячкосат всичко останало. И всичко това благодарение на войниците, които през по-голямата част от времето седят в селото и спят след обилната месна храна и многото пиене. Казват, че войникът трябва да се подчинява и да понася всичко, колкото и да е пиян, но при подобни случаи законите нямат особена стойност. Ето кое превръща земеделците в разбойници, ето кое им дава желязото в ръцете, но не за да обработват земята, а за да вършат убийства. Работата е там, че с нарастването броя на войниците, разквартирувани в селата, нарастват силата и дързостта на селските обитатели.

Когато в подобни села пристигат онези, в чиито ръце е поверено събирането на данъците, те първоначално започват тихо и спокойно да ги изискват, но срещат презрение и насмешки. Тогава бирниците с раздразнение повишават тон, след това отправят заплахи по адрес на селските власти, но напразно. Най-сетне, те хващат непокорните и ги повличат след себе си, но последните се съпротивляват и започват да ги замерят с камъни. И ето че вместо със събрани данъци, бирниците се завръщат в града с рани и кръвта по плащовете им свидетелства на какво са били подложени. На нещастните бирници им се казва, че ако не доставят парите, ще бъдат подложени на бичуване. Тъй като нямат необходимото количество злато и сребро, те със сълзи на очи продават своите роби и робини, които всуе прегръщат коленете на господарите си. След това се отправят към именията си, за да ги продадат, водейки със себе си купувачи. И парите за земята отиват за покриване на несъбраните данъци. Тогава ги спохожда грижата за прехраната на семейството и те са принудени да просят милостиня. Така сенаторът (член на градския съвет — б. а.) бива задраскан от списъците поради липса на имущество. Ето защо се топят градските съвети, ето къде се крие причината за упадъка на градовете, а причинените им вреди се отразяват пагубно и върху военните сили“ (Либ. За патроната. 4 — 10)

В духа на своите предшественици, Теодосий провеждал политика на закрепостяване на колоните към земята. От свое име и от името на своите синове той издал следния указ относно колоните в Тракия (на терит. на дн. България — б. а.):

„В цялата Тракийска област се премахва завинаги поголовният данък, а ще се плаща само поземлен данък. А за да не изглежда, че колоните, освободени от данъчни задължения, са получили възможност да преминават от място на място и да ходят, където си искат, те трябва да бъдат задържани в местата, където са родени, и макар и да изглеждат според своето положение свободнородени, те трябва да се смятат за роби на самата земя, на която са родени, и не трябва да им се дава възможност да я напускат по собствено желание или да си променят местожителството, а нека техният земевладелец носи по закон задълженията на патрон и нека се ползва с властта на господар. Ако някой приеме и остави при себе си чужд колон, той трябва да плати два фунта злато на онзи, чиито ниви беглецът е оставил без работник, и е длъжен да върне колона заедно с цялото му имущество и семейство“ (Христоматия по история на древния Рим [Хрестоматия по истории древнего Рима. Под ред. С. Л. Утченко. М., 1962, с. 605]).

IV в. е период на активна борба между източните и гръко-римските култове. От източните култове, загнездили се в Рим, с най-жизнеспособна организация и с най-голям брой привърженици се отличавало християнството. За важната роля на източните култове в по-нататъшната история не само на Рим, но и на цяла Европа говори забележителният английски изследовател Дж. Фрейзър:

453px Anthonis van Dyck 005„Гръцкото и римското общество се изградили върху схващането за подчинението на отделната личност на обществото, на гражданина — на държавата... Всичко това се променило с разпространението на източните религии, които внушавали, че единението на душата с бога и нейното вечно спасение са единствената цел, за която си струва да живееш, и в сравнение с нея цели от рода на благоденствието и дори на съществуването на държавата са повече от незначителни. Като неизбежен резултат от тази егоистична и неморална доктрина нейните привърженици се оттегляли все повече и повече от служба в името на обществото и съсредоточавали мислите си върху собствените си духовни вълнения, развивали у себе си презрение към настоящия живот, който разглеждали единствено като изпитателен срок за един по-добър и вечен живот. Светецът и отшелникът, презрели земното и изпаднали в пълен екстаз по небето, се превърнали във възгледи на обществото, в най-висш идеал на човечеството, изместили стария идеал за патриота и героя, който забравил себе си, живее и е готов да умре за благото на родината си. В очите на хората, които виждали как в облаците по небето се очертава царството божие, земното съществуване изглеждало бедно и достойно за презрение. Така да се каже, центърът на тежестта, се преместил от настоящия в бъдещия живот и колкото повече печелел онзи свят, толкова повече губел земният. Настъпило всеобщо разпадане на държавата. Обществените и семейните връзки западнали, структурата на обществото започнала да се разпада на съставните си елементи и по този начин да се връща към варварството, защото цивилизацията е единствено възможна при активното сътрудничество на гражданите и на тяхната готовност да пожертват личните си интереси за общото благо. Мъжете не желаели да защитават страната си, дори да продължат своя род. Загрижени за спасението на собствените си души и душите на останалите, те с радост оставяли да се срине наоколо им материалният свят, отъждествяван от тях със злото начало. Тази мания просъществувала хиляда години. Възраждането на римското право, на философията на Аристотел, на древното изкуство и литература в края на средните векове отбелязало връщането на Европа към местните идеали за живот и поведение, към по-смислено, по-човешко отношение към света. Приключил дългият застой в стремежа към цивилизация. Приливът на Ориента най-сетне се обърнал. Все още продължава отливът“ (Фрейзър, Дж. Златната клонка. Прев. Цветан Петков. С., Издателство на Отечествения фронт, 1984, 447 — 448).

Теодосий бил ревностен християнин и в 394 г. провъзгласил християнството за единствена религия в цялата Римска империя, което в значителна степен съответствало на духовните потребности на обществото; сладостната утеха и увереността в блаженството на оня свят имали особена стойност за човека на късната Римска империя, който в продължение на III и IV в. бил измъчван от непосилни данъци, от чудовищния произвол на властите и от страх пред нашествията на варварите; макар Теодосий да не злоупотребявал с властта си, възможността за нечовешки произвол била винаги неразривно свързана с императорската власт и мечът на императора висял постоянно над главата на всеки жител на империята, особено ако бил богат и знатен; веселбите на римската върхушка приличали на „пир по време на чума“. Никой в Римската империя не бил сигурен в утрешния ден.

Въпреки че християнството станало единствена държавна религия, това не означавало, че старите езически култове били тутакси забравени; напротив, те съществували още известно време, независимо, че храмовете на древните богове били затворени. Даже след падането на Западната Римска империя в края на V в. на склона на Палатинския хълм се устройвали Луперкалии, древни празненства в чест на бог Пан, чието възникване датира от най-ранните векове от историята на Рим. В края на VI в. във Ватикана наред с Христовите мистерии се устройвали езическите мистерии тавроболии. Езичеството и християнството дълго време съжителствали едно с друго, но първото бавно и постепенно отстъпвало мястото си на второто.

Най-здрави били корените на езичеството в селските местности, затова в латинския език думата paganus (селски — б. а.) получила ново значение — „езичник“ (оттук и употребяваната в българския език дума „поганец“, т. е. нехристиянин — б. пр.).

Теодосий бил умен и сдържан човек, умеел да се държи с достойнство и не се опетнил с никакви тъмни дела. Отличавал се с красива и величествена външност, но за жалост, не се е запазило нито едно негово скулптурно изображение. Аврелий Виктор казва за него:

„Теодосий бил спокоен, милостив, общителен; смятал, че се отличава от останалите хора единствено с облеклото си. Бил любезен към всички, особено към добрите хора. Обирал до такава степен обикновените люде, до каквато се възхищавал и от учените — и то честните; бил щедър и великодушен. По отношение на науките, ако го сравним с учените хора, то образованието му било посредствено, но бил много проницателен и обичал да слуша за деянията на предците. Правел физически упражнения, но без да се пресилва и уморява“ (Авр. Викт. Извл. XLVIII).

Теодосий умрял на 17 януари 395 г.; преди смъртта си поделил империята между своите синове Аркадий и Хонорий: първият получил Изтока, а вторият — Запада.