Рим

Римска република

Посещения: 125

 

Публикувано по: П. Барсело, М. Тачева, П. Делев, История на древните общества, С., 1992

 

I. Държава и общество на римляните

 

Secessio plebisОт V. в. пр. н. е. римският народ бил управляван от малък брой фамилии, чиято власт се основавала върху богатство (предимно поземлена собственост), върху широкообхватни отношения на лична зависимост (клиентела), както и на постоянна взаимна подкрепа и контрол; често тази власт траела с векове. Имотно състояние, авторитет, влияние и обкръжение на фамилиите, придобити и стабилизирани от поколения наред, представлявали за отделния римлянин не само обещаваща предпоставка за политическа кариера; при условие, че даден човек принадлежал към някоя от големите фамилии, той вече почти не можел да мисли за упражняване на друга дейност, освен обществената.

Цялото римско общество било изтъкано от мрежа от зависимости и задължения за вярност, обикновено познати като клиентни отношения (Dion. Halic. II 9 sqq.); тази мрежа днес бихме могли да обхванем или да си представим само повърхностно. В по-тесен смисъл клиентела (clientela) означава съвкупност от онези личности (clientes), които са установили със своя покровител (patronus) вярност (fides), за да защитят и прокарат интересите си. В изключителни случаи патронът гарантирал социалното съществуване на своя клиент, при което се грижел за издръжката, подслона и поне за временна работа. Клиенти с известна сигурност в социалното положение, напр. дребни селяни, занаятчии, дребни и средни търговци, очаквали от своя патрон правна защита, мерки за опазване на имотното им състояние и насърчаване на професионалния им напредък. Клиенти, вкл. онези, които принадлежали на издигнатите и на по-висшите слоеве като крупни поземлени собственици, търговци, корабопритежатели, собственици на работилници и банкери, следователно заемащи независимо социално положение и сами, влизащи в ролята на патрон, не изисквали материална помощ, а съдействие в деловата дейност от патрона си, който имал обществено и политическо влияние. Една от най-древните функции на патрона — представянето на клиента пред съда — била често използвана преди всичко във висшите слоеве на обществото (Dion. Halic. II 10).

Клиентът бил задължен да отговаря с действия, чиито вид и мащаби зависели от положението и възможностите му, както и от потребностите на патрона. Тук можем да се ограничим с казуса на патрона, който принадлежал към някоя от най-големите фамилии и бил политик по професия. Общо взето, неговите клиенти гласували за него при избори и плебисцит, респ. за предложенията му и за неговите кандидати. Когато клиентите спадали към нисшите кръгове и сами притежавали клиенти, те ги водели със себе си; очаквало се те да защитават деловите и обществените си връзки в интерес на Патрона си.

По правило клиентелните отношения не могли да бъдат преустановявани. Умирал ли патронът, неговото наследство обхващало всички съществуващи задължения; умирал ли клиентът, то неговите наследници продължавали отношенията на вярност към патрона. Клиентните връзки били многостранни. Отделният човек можел да бъде патрон на повече клиенти или клиент — на повече патрони, или и двете заедно. Но личната обвързаност била толкова по-слаба, колкото по-сходен бил общественият ранг на партньорите в подобни отношения на вярност и колкото по-независими били те в социалното си положение. И това се отнася особено за отношенията между управляващите фамилии и т. нар. конническо съсловие, което макар и второ по значение след тях, се равнявало във финансово и икономическо отношение, но било по-добре поставено; във взаимните си задължения членовете на тези две съсловия не се определяли като патрони и клиенти (освен пред съда), а като приятели (amici) или добри познати (familiares). Това не променяло нищо в моралното задължение да се отговаря на всяка услуга и между големите фамилии също нерядко отношенията на вярност продължавали поколения наред. Но във всекидневието на политическия и обществен живот като правило действали по-скоро променящите се отношения (Q. Cic. Com. Pet. 16 — 20).

Върху такива отношения на зависимост се основавало владичеството на големите фамилии. За една политическа кариера се изисквал няколкократен избор на обществени длъжности, но само членовете на големите фамилии в кръга на широката си клиентела притежавали необходимите предпоставки за това. Така и отделната личност, за да можела да се наложи, се нуждаела от подкрепата на равнопоставените ѝ и на тяхното обкръжение; по друг начин необходимото ѝ мнозинство не можело да бъде постигнато. Така си помагали близките на големите фамилии — в променящи се коалиции и при извънредно силна конкуренция — постоянно един с друг в политическата кариера, като същевременно изключвали останалото общество. (Q. Cic. Com. Pet. 4 sqq, 18 sqq) Дори от равностойното в икономическо отношение конническо съсловие рядко някой успявал да си пробие път в управляващия слой и то обикновено само благодарение на протекцията на благороднически кръгове, които очаквали от „новия мъж“ (homo novus) да им осигури по-широко влияние. Взаимните услуги, които всеки в политическата си дейност трябвало да оказва заради необходимата помощ, балансирали разпределението на властта в аристократичните кръгове и по този начин не се допускало да се създаде лична власт на отделен човек, независима от консенсуса на управляващия слой.

Управлявано било предимно чрез две институции — сената и магистратурата. Магистратите (magisiratus) били чиновниците, избирани всяка година от целия народ и в задълженията им влизало изпълнение на законите и решенията на сената, внасяне на предложения пред народа, водене на война, правораздаване, както и общата администрация, накратко извършване на всички обществени дела. За тази цел те притежавали широки пълномощия (potestas, а във военната област: imperium), като в екстремни случаи могли да се разпореждат и с живота на отделния гражданин, но стриктното обвързване на тази власт със служебните задължения, ограниченото времетраене на длъжността за срок от една година и колегиалният принцип всички длъжности в магистратурата да се притежават най-малко от двама души почти не допускали използването на служебната власт за укрепване на лична позиция във властта. По същите причини магистратурата не можела да послужи някому в определянето на „основните насоки в политиката“.

В продължение на III и II век пр. н. е. се изградила стабилна йерархия на магистратурите, чиято последователност трябвало да бъде спазвана от всеки начеващ политик. Магистратите били избирани от целия народ и по принцип всеки гражданин бил избирател. От една страна, обаче службите не се заплащали (honores) и стрували скъпо; от друга страна, изфабрикуваната тимократична избирателна система, която гарантирала на имотните големи предимства при гласуването, както и мощното влияние на големите фамилии, били насочени към това, поне до високите служби да стигат само мъже, чиито семейства поколения наред фигурирали в магистратните листи (Cic. Rep. II 22). Особено консулатът като най-висша служба се поемал само от благородник (nobilis), мъж, който сред предшествениците си регистрирал поне един консул. В съответствие с това нобилитетът, т. е. общността от онези фамилии, които са представили един или обикновено повече консули, образувал съответно вътре в римската аристокрация една особена висша група, чиито близки, както се разбира от само себе си, израствали в чиновническата кариера и по пътя към консулството не могли да се опасяват от нищо друго освен от връстниците си нобили.

Другият и по-важен орган на властта за големите фамилии бил сенатът. В историческо време сенатът се съставял от всички бивши квестори нагоре, общо 300 члена преди 80 г. пр. н. е., след това 600 (Appian, I, 35, 100; Lib. ер. 60). По този начин в сената обикновено били представени всички глави на големите фамилии и техни видни представители, особено на нобилитета; от друга страна, вече не самата принадлежност към аристокрацията, а едва заемането на магистратски пост водело до сенатското кресло. Свързаната с това конкуренция обаче изискала дори от членовете на най-влиятелните фамилии определен минимум от собствено участие и личен успех в служба на обществения интерес. В действителност аристокрацията монополизирала длъжностите като цяло, а нобилитетът консулата в частност; но в последна сметка избирателите решавали кой член от тези групи каква длъжност да заеме или кой нобил е победен от своя конкурент от нобилитета, кой се е провалил още в службите на ниско или средно равнище и по този начин да бъде отлъчен въобще от вземането на политически решения.

Първостепенното значение на сената произтичало от самия му състав. Като бивш магистрат отделният сенатор вече бил осмислил пътя, който съответният магистрат за годината тепърва трябвало да измине. Той вече от години бил свикнал да се справя с всички обществени дела, а не само със специалните задачи на една отделна магистратура. Подкрепата му, личният му авторитет и авторитетът на неговата фамилия са помагали в изборите на заемащия службата чиновник, може дори да са били от решаващо значение. Той бил по-възрастен от повечето магистрати и поради това могъл да очаква, че те са приемали сериозно мненията му, ако в сравнение с чиновника, отделният сенатор имал предимство в опит, постижения и авторитет, то това важало напълно за целия съвет. Сенатът въплъщавал натрупания от всички бивши чиновници опит, резултата от постиженията им в името на обществения интерес, техния личен авторитет и влиянието на техните фамилии, но също така и авторитета на всички техни предшественици, които със същите задължения са седели в сената може би от векове насам.

Естествено е, че в самия сенат най-голямо влияние имали преминалите цялата чиновническа кариера — бившите консули (viri consulares). От народа-избирател те многократно били утвърждавани на своите длъжности, познавали всички граждански и военни области на общественото поприще, числели се към нобилитета и обикновено притежавали широк кръг от привърженици сред населението. Личните успехи в служба на обществения интерес (res gestae) създавали личен авторитет и лично достойнство (dignitas) Q. Cic. Com. Pet. 6 sqq., 27 sqq.); двете заедно, свързани с принадлежността към някоя от големите фамилии, придавали на бившия консул (в по-малък мащаб и на сенатора с по-нисък ранг) auctoritas, т. е. влиянието на ръководещия държавник. Неговите мнения и съвети били от определящо значение за всички при вземането на решение, когато трябвало да се определи респектиращото всички мероприятие от обществен интерес и да се предприемат съответни действия и мерки (Q. Cic. Com. Pet. 50 sqq.). Личният авторитет (auctoritas) на отделния консул тежал неимоверно много, а общият авторитет на сената (auctoritas patrum) определял основните насоки в политиката.

Като се вземе предвид най-ниската съгласно закона възраст от 43 години, както и 60–те години като приблизителна граница на живота, може да се заключи, че броят на бившите консули в сената едва ли е надхвърлял повече от 30. На заседанията му винаги консулите първи вземали думата при дебати и те първи гласували (в противовес на народното събрание сенатът не познава, тайното гласуване). Към каквото се определяло болшинството от консуларите, това решавал обикновено и останалият съвет, не на последно място въз основа и на установените вътре в аристокрацията отношения на роднинство и вярност. Дори самите консули в своя вот се ориентирали в общи линии по мнението на малка група от своята среда, по auctoritas на онези държавници, които, благодарение на извънредни постижения и извънредно висок личен престиж се ползвали с неоспоримо предимство. Това били principes viri, понякога само един човек или най-много шепа хора, първите мъже, които със своето единодушие определяли в действителност хода на нещата. В много редки случаи някой можел да се причисли към principes без още да е бил консул; и обратно, консулството, или принадлежността към нобилитета не означавали и признаване на някого за princeps.

Определящото влияние на принцепсите или на останалите консулари водело до това, че постигнат ли те това съгласие по някой актуален въпрос, целият сенат следвал техния пример и вземал съответно решение. Само когато не са могли да бъдат преодолени противоположни схващания относно пътя, по който да се върви, се стигало фактически до решение с мнозинство, което тогава бивало обикновено прието и съблюдавано от всички като израз на тяхното общо дело, на обществения интерес. Така сенатът се проявявал като затворено неделимо цяло, което по силата на своя състав и авторитета на своите ръководни членове можело да взема по-обмислени решения за общото благо, отколкото всяка друга институция или всеки отделен индивид.

Остава да се обърне внимание върху още едно значение на начина на попълване на сената. Разглежда ли се сенатът като римско правителство, то се вижда, че никога не би могло да се стигне до смяна на правителството. Членовете му непрекъснато се подменяли, поради смъртни случаи и ново попълнение, сменяли се и principes viri, но никога всички наведнъж и още по-малко — в резултат на загубени избори. Магистрат се ставало за една година, сенатор — за цял живот. Който е бил консул, нямал повече други длъжности пред себе си в кариерата; напротив, очаквали го цели петнадесет или повече години дейност като държавник на ръководен пост, без да трябва отново да участва в избори. От една страна, това водело до известна неповратливост в реакцията при промяна на ситуацията, от друга страна, обаче извеждало решенията на сената извън давлението на всекидневната политика, давало възможност за оформяне на дългосрочни съображения и планове и по този начин осигурявало на римската политическа система континюитет и стабилност, каквито поне в древността никъде на друго място не били осъществени.

Погледнато формално сенатът имал само едно правомощие: да дава съвети на магистратите и то само в отговор на тяхно запитване; сенатът не можел сам да се събира, а трябвало да бъде свикан от упълномощен за това чиновник (консул, претор или народен трибун Polyb. VI, 12). На практика едно решение на сената senatus consultum) било за магистратите обвързващо наставление, а за целия народ — според модерния израз — действащо правно разпореждане (Polyb. VI, 13, 17). При това и те трябва да са били заинтересовани, щото и в бъдеще едно решение на сената, издействано благодарение на тяхната auctoritas да бъде изпълнявано от съответните магистрати.

Някой лош пример в това отношение, даден от тях като магистрати, можел да се отрази по-късно върху тяхното собствено положение като ръководни държавници в сената. Но това твърде обобщено представяне, колкото и да е вярно за обикновения случай, не трябва да заблуждава, че във всички времена в републиката се е случвало да мерят сили магистрати и сенат — и това да се счита за нормален — но не всекидневен — ход на политическия живот.

Въпреки изтъкването на сената като ръководеща сила в управлението, не бива да се пренебрегват политическите функции на целия народ. Различните организационни форми на народно събрание (comitia centuriata, comitia tributa, comitia curiata) не са от значение за нашата цел и тук не се нуждаят от описание; достатъчно е да се отбележи, че начинът на гласуване повече или по-малко облагодетелства притежаващите поземлена или друга собственост имотни групи от населението. Целият народ (populus Romanus), т. е. събранието на всички римски граждани (cives Romani) избирало магистрати и постановявало всеки закон (lex) както войната и мира (Polyb. VI, 14). Решението на отделния гражданин било, безспорно, мотивирано в общи линии от съответните му клиентни отношения. Ако ръководният слой застанел единно зад едно предложение тогава съгласието на народа можело да се счита за сигурно; само при екстремни обстоятелства можело да се стигне до отказ. Естествено, при избори това условие не съществувало, така че на целия народ му било предоставено да утвърди съответните индивиди от редицата на сенаторските фамилии или да ги отхвърли като вземе под внимание клиентните отношения на избирателя. В редките случаи, когато в сената не се споразумявали по предстоящи мерки, малцинството не искало да приеме решението на мнозинство, народът, разбира се, можел да стане арбитър на споровете вътре в самата аристокрация (Plut. Tib. Gracch. 12).

Стана дума за целия народ: тук трябва да се обърне внимание върху някои особености. От прастаро време датира едно съсловно деление на римския народ на плебеи (plebei, plebs Romana) и патриции (patricii) (Dion. Halic. II, 7). В ранния период (ок. VI–IV в. пр. н. е.) последните образували едно чисто както по наследство, така и по отношение на правни и политически привилегии аристократично съсловие. В т. нар. съсловни борби през V и IV в. пр. н. е. върхушката на плебеите извоювала социално и политическо равноправие. При този процес по-горе описаната сенатска аристокрация заедно с нобилитета, т. е. с консулските семейства, независимо дали са патрициански или плебейски, заела върховете. Редица патрициански фамилии запазили сред нобилитета известно влияние до императорската епоха, мнозинството обаче трябвало да отстъпи пред плебейските фамилии.

Създадените по време на съсловните борби политически институции на плебса се запазили изцяло. Това било едно особено събрание на всички плебейски граждани (concilium plebis) и неговите избирани за една година генерални пълномощници, чието название „tribuni plebis“ неточно се превежда като „народни трибуни“ (Liv. VIII, 50, 5; Plut. Tib. Gracch. 15 sqq.). От времето на Lex Hortensia през 287 г. пр. н. е. решенията на плебейското особено специално събрание (plebi scita) били задължителни за целия народ, но магистратите трябвало и за в бъдеще да бъдат избирани от него. Като водачи на concilia plebis трибуните притежавали както редовните магистрати законова инициатива; освен това те имали право да забраняват на всеки магистрат всеки служебен акт и чрез своето вето да провалят решения на сената (Polib. VI, 16; Cic. Rep. II, 336, 35; Plut. Tib. Gracch 10). След края на съсловните борби нобилитетът преодолял опасността от плебейско управление като включил трибуните в обсъждането на сенатските решения. Млади нобили (разбира се, само плебейски), можели да се насочат към трибуната в началото на своята кариера; това служело на сената за по-бързото прилагане на законодателството, а също така и за контрол над непокорните трибуни и за тяхното дисциплиниране. Трибунатът откривал допълнително поле за действие на сенаторски фамилии, непринадлежащи към нобилитета; на мъже, които се стремели към политическа кариера, без да притежават сенаторски опит, се предлагала може би най-добрата възможност да си създадат име и същевременно да докажат на патроните си от сенатската аристокрация своята благонадеждност.

Накратко, при цялото разнообразие на политически и обществени институции римската система на управление се откроява като господство на малък брой фамилии, т. е. една олигархия. През II и I в. пр. н. е. към нобилитета се числели едва сто семейства, от които отново само около две дузини редовно се проявявали в консулските фасти и така през целия този период играели определяща роля. Схващането на Полибий за една римска смесена конституция от монархични, аристократично-олигархични и демократични елементи се оказва във всеки случай повърхностно (Polyb. VI, 10 sqq.; 18). Разпределянето на управленческия процес между различни институции представлявало всъщност сложна система за гарантиране на едно от край до край олигархично господство. По принцип решения се вземали в сената, но за тяхното осъществяване той имал нужда от магистрати, а при законите — и от народното събрание. Някои политици или групи може би могли временно да доминират в сената, но самите те се проваляли при една от двете инстанции — сената или народното събрание, тъй като те не били под техен контрол, ако сред нобилитета не се постигнело истинско съгласие. Обратното, народ и сенат не могли да се свикват и да решават без председателството на магистрата. Въпреки своите пълномощия, отделни своеволни магистрати не могли да предприемат значими мерки без решение на народа; народът обаче бил под контрола на клиентната си обвързаност и ако някой магистрат — доста рядко — съумеел да преодолее това препятствие и да прокара според разбиранията си дадено решение, сенатът можел да спре действията му посредством лоялен спрямо сената трибун. Явно, демагозите имали малка свобода на действие. В крайна сметка целият обществен живот бил подчинен на максимата на fides — а именно на онези двустранни и многостранни задължения, без чието съблюдаване не било възможно да се осъществи успешна политика.

Прави сигурно впечатление, че понятията „държава“ и „република“ бяха избягвани досега. Срещу тяхната употреба при характеризиране на римската публично-правна общност не може нищо да се възрази, но преди това би трябвало да си изясним римското понятие за държава. Res publica, обикновено превеждано като „държава“, дословно означава „обществено дело“ — онова, което засяга гражданите като съвкупност. Обществени дела, обществени интереси, публично-правна общност, държава, конституция и политика, за всичко това римлянинът познава само понятието res publica. Изразът е противоположен на res privata, на частните дела на отделния човек, с които той се разпорежда свободно и неограничено, в чиито рамки той притежава potestas — власт, сила. В res publica populi Romani, общите дела на римския народ, отделни лица могат да се ползват от неограничено голяма auctoritas като principes viri, но никой не притежава (освен в установените форми на магистратурата) potestas — власт да принуди общността да се подчини на лични желания. Обстоятелството, че близките на аристокрацията и на имотните слоеве въобще участват в по-голяма степен в тези обществени дела, отколкото други, че особено нобилите гледат на res publica като на своя изконна задача, не противоречи на основната идея. „Държава“ било за римляните нещо абстрактно, което принадлежало на всички и засягало всички; ако някой съумеел да направи това дело свое, така че общността да бъдела изключена от неговите решения и принудена да приеме неговите решения дори против неговата (б. пр. на римлянина) воля, тогава res publica била загубена, държава повече не съществувала.

Става ясно от казаното, че res publica е пасивно понятие: тя не може да действа, да приема закони и да сключва договори, да обявява война, да събира данъци и др. „Държава“ в смисъл на действащ суверен спрямо гражданина и спрямо чужди държави е винаги populus Romanus — римският народ. Характерен белег на самочувствието на нобилитета е, че в официалния речник сенатът се появявал равностойно на целия народ; нищо не изразява по-сбито същността и реалността на римската държава от съкращението S. P. Q. R.: Senatus populusque Romanus, „сенатът и римският народ“.

 

II. Римската експанзия

 

Започнала от малко поселение, римската държава след изгонването на етруските царе успяла да се конституира като солидна самостоятелна република и успешно да отблъсне всички нападения от страна на Етрурия или на латините. Във foedus Cassianum от 493 г. пр. н. е. Рим вече изпъквал като важен град, който установил тесни връзки с едноплеменните латини за отпор на оските и сабелите (Liv. II, 33, 4 sqq.; Cic. Pro Balbo 53; Dion Halic. VI, 95, 2). Въпреки това Рим трябвало още дълго време да воюва, за да може да се утвърди като политически автономна сила. През целия V в. пр. н. е. битки с етруския град Вейи и други съседни общини определяли римската външна политика. Когато накрая Вейи бил победен и разрушен и римляните могли да установят господството си над латинския съюз, през 387 г. пр. н. е. последвал тежък удар, който поставил под въпрос всичко постигнато дотогава. Опустошението от келтите и частичното разрушаване на Рим станало известно като галската катастрофа, унищожила първите доловими прояви на римската претенция за хегемония над Средна Италия (Polyb. I, 6; II, 18; 22, 4; Diod. XIV, 113 sqq.). Но Рим се съвзел учудващо бързо. Като обединил всички сили, той успял да се наложи над латинските градове и да ги накара да признаят господството му (388 г. пр. н. е.). Благодарение на по-нататъшното целенасочено разширяване на военния си капацитет укрепналият отново Рим се намесил в политическите отношения на Италия. В продължение на десетилетия той водил войни срещу келтите, етруските и самнитите, които от време на време докарвали града до ръба на гибелта (Liv. VII, 32 sqq.; VIII, 9; X, 11–13), но се показал по-силен и по-устойчив от тогавашните си врагове. След римската победа при Сентинум (295 г. пр. н. е.) Рим нямал повече сериозен противник в Италия от когото да се опасява; повечето италийски градове трябвало да признаят римското господство.

Международноправните отношения между Рим и италийците били така степенувани, че всички договорни споразумения служели за военното укрепване на Рим. Създала се мрежа от двустранни задължения. Отделните договори на съюзниците socii с града на Тибър означавали обаче централизиране, а по този начин и силно надмощие на Рим. От друга страна, на членовете на този италийски военен съюз било забранено да сключват помежду си международноправни действащи спогодби, тъй като според договора единствено Рим се явявал свързващото звено. Укрепнал по този начин значително, Рим издържал голямото си изпитание, когато успял да се наложи над елинистическия монарх Пир от Епир, който по аналогия с елинистическите държави в Източното Средиземноморие искал да се сдобие с една италийска държава (Plut. Руr. 14–25; Diod. XXII, 6; Dion. Halic. XX, 11–12). През първата половина на III век пр. н. е., изгонвайки го от Италия, Рим заел неоспоримото си място на хегемон на Апенинския полуостров (Polyb. 16). Неговата извънредно силна позиция се основавала върху една крайно диференцирана съюзническа система с народите на Италия, която, концентрирайки се около Рим, осигурявала господството му. Италийският военен съюз, който обединявал Рим и латините като сърцевина на съюза, обхващал най-различни градове и региони на Италия (гръцки градове, градове в Кампания, Самниум, Етрурия и т. н.) и представлявал изключително боеспособен инструмент под ръководството на града на Тибър.

Така Рим се превърнал в стабилно разрастващ се мощен фактор в Западното Средиземноморие, където дотогава, поради превъзходството си по море, определяща роля играл северноафриканският Картаген. В сравнение с аграрния облик на града на Тибър, Картаген, основан прибл. през VIII в. пр. н. е., бил търговска република. Във вековните битки срещу етруски и западни гърци финикийската метрополия успяла да създаде една Средиземноморска търговска империя, обградена от множество фактории, простиращи се от Иберийския полуостров през островите в западното Средиземноморие до Северна Африка (Polyb. I, 10). Под ръководството на местна търговска аристокрация с течение на времето Картаген успял да си извоюва икономическа и политическа позиция от първостепенно значение. Но за разлика от Рим, военната мощ на Картаген се основавала върху наемни войски, вербувани при нужда от Либия, Нумидия, Иберия и Галия, които били използвани предимно за утвърждаване господството на Картаген в Сицилия (Polyb. I, 17, 19, 40, 43). Това създало трайно напрежение между политическото ръководство на Картаген и картагенския генералитет. На базата на дислокация на войските и на създадените благодарение на това сфери на власт извън Северна Африка, с течение на времето се образувала пукнатина между важни политически и военни институции. Политическото ръководство се намирало в Северна Африка, военното управление обаче било постоянно стационирано по периферията на картагенската държава. Така например в Сицилия трябвало да бъде поддържан значителен контингент от войски, за да се гарантира военната сигурност на острова и на търговията в Западното Средиземноморие. Тук фамилията на Баркидите положила началото на военната си слава, която по-късно, при завоюването на Испания, се издигнала още повече; пословичната омраза на Хамилкар и Ханибал спрямо Рим привнесла в славното военно реноме на Баркидите нова черта, която не била съвсем без значение за избухването на втората римско-картагенска война (Polyb. III, 8 sqq.).

Римско-картагенските отношения, които се развивали мирно в продължение на векове (Polyb. III, 22 sqq.), внезапно се променили с римската експанзия в Сицилия. Събитията около Месана (265) 4 г. пр. н. е. — на които Полибий направил обстойна оценка — когато римляните под водачеството на консула Апий Клавдий нахлули за първи път извън италийския полуостров, накрая завършили с въоръжен конфликт между Рим и Картаген, който от предишните съюзници направил непримирими врагове (Polyb. I, 10–12, 16 sqq.). Първата римско-картагенска война (264–241 г. пр. н. е.), която продължила необичайно дълго и причинила огромни загуби на двамата контрагенти, по принцип не била желана нито от Рим, нито от Картаген. Но тъй като след усложнените отношения поради Сицилия за двете сили нямало вече път назад, то войната продължила да се води упорито и с крайно ожесточение. При Картаген се касаело до укрепване на интересите му в Сицилия и по този начин — за запазването на един от неговите най-мощни източници. За по-нататъшно водене на войната изглежда, че за Рим на първо място била необходимостта да запази наскоро извоюваната си хегемония над Италия, която не би удържала на никакви външни удари.

Краят на първата римско-картагенска война променил като никое друго събитие преди това основите на политическите взаимоотношения в западния басейн на Средиземно море. След като предал голяма част от флотата, изплатил висока военна контрибуция и отстъпил Сицилия на Рим, Картаген загубил значително от дотогавашната си позиция и от влиянието си (Polyb. I, 63 sqq.). Рим, напротив, си извоювал неоспоримо първо място в Западното Средиземноморие, тъй като влязъл във владение на наследеното от Картаген. Анексирането на бившата картагенска Сицилия в много отношения било от голямо значение за формирането на Imperium populi Romani. За управляването на острова в началото се задоволявали с делегирането на един квестор със седалище в Лилибеум; квесторът трябвало да събира немалкия данъчен приход от Сицилия. След 227 г. пр. н. е., когато Корсика и Сардиния станали римски владения, римляните започнали да назначават претори като губернатори (Liv. XXII, 35; XXXII, 27, 6, per, 20). Така се родила системата на римското управление на провинциите, която в основни линии се запазила до упадъка на Imperium Romanum. Както войната на Пир решила съдбата на водещата позиция на Рим над италийския полуостров, така краят на първата пуническа (римско-картагенска) война недвусмислено отбелязал включването на Рим в световната политика. Малко по-късно били установени контакти с елинистичните монархии на Изтока (държавите наследници на Александър), които започнали да гледат на Рим като на равноправен партньор.

Годината 229 пр. н. е. означава, както вече е констатирал Полибий, повратен пункт в римската външна политика (Polyb. II, 2, 12; III, 4). Тогава римляните за първи път се намесили в Илирия, от другата страна на Адриатика, и осъществили военна интервенция в области, които спадали към сферата на влияние на македонската монархия. Но докато Рим на изток се проявявал като велика сила, на запад везните се наклонили не в негова полза. Нови силни вълнения на северноиталийските келти така ангажирали вниманието на римляните, че за дълго време постепенното възраждане на Картаген останало скрито за тях (Polyb. II, 13 sqq.).

Родът на Баркидите, най-известната фамилия от картагенската военна аристокрация, търсил и намерил със съгласието на картагенското управление в Иберия ново поле за действие като компенсация за претърпените в Сицилия и Сардиния загуби (Polyb. II, 1, 13; III, 13). След като Картаген покорил по-голямата част от иберийския полуостров, Рим се намесил по дипломатичен път и се опитал да ограничи картагенската експанзия като сключил т. нар. договор за Ебро с Хаздрубал (Polyb. II, 13). Втората конфронтация между Рим и Картаген в т. нар. Ханибалова война представлявала в по-голямата си част пряко следствие от първата римско-картагенска война. Този път обаче инициативата била на Картаген. Ханибал, застанал начело на картагенската държава в Испания след смъртта на Хамилкар и Хаздрубал, след усложнените отношения с Рим поради разрушаването на Сагунт и на тълкуването на договора за Ебро, отправил своеволно и изненадващо за мнозина своя прочут поход към Италия (Polyb. III, 6, 80–10, 13–22; Liv. XXI, 5–11). Главната цел на настъплението на Ханибал, а именно откъсването на италийските съюзници от Рим и изолирането му, не се осъществила, въпреки някои многообещаващи признаци (падането на Капуа). За учудване съюзът на италийците с Рим укрепнал повече, отколкото могло да се очаква след първите поражения на известните дотогава като непобедими негови легиони. Дори такива унищожителни удари като пораженията при Кана и опасната обсада на Рим от Ханибал не могли да разклатят бойния дух на римляните и на техните съюзници (Polyb. III, 119–118; IX, 1–10).

Пред лицето на толкова много катастрофи сплотеността на този съюз и увереността на римското ръководство са всъщност тайната причина за успеха на римското дело, което изглеждало безнадеждно. Като изглаждала вътрешните недоразумения, res publica romana, здраво обединена в concordia, успяла да постигне под ръководството на нобилитета в сената обрат във военното и политическото положение (Liv. XXII, 25–28; 35–38). Твърдата стратегия на Фабий Максим Кунктатор, както и победите на Клавдий Марцел в Сицилия, на фамилията на Сципионите в Испания и на Ливий Салинатор и Клавдий Нерон в Италия затруднили все още непобедения Ханибал и накрая го принудили да се оттегли от Италия. На Сципион Африкански от старата уважавана фамилия на Корнелиите (Сципиони) било съдено да победи Ханибал при Зама и да принуди Картаген да падне на колене (Polyb. XV, 3–15; Liv. XXX, 26–45). В резултат на втората пуническа война отнетите от Картаген иберийски земи увеличили броя на римските владения, които сега обхващали по-голямата част от земите в Западносредиземноморския басейн (Polyb. XV, 17–21; Liv. XXX, 40–45).

Повторното нахлуване на Рим в Гърция по време на втората македонска война без съмнение се възприема като последица от победата над Картаген. Когато римляните се появили в източната част на средиземноморския свят, политическият елинизъм представлявал една незавършена и дори отчасти разпокъсана формация. В годината 205–204 пр. н. е. в Александрия се стигнало до възцаряването на едно още малолетно дете (Polyb. XV, 25–28). Това помамило Филип V, македонският цар, и Антиох III да предприемат решителен удар срещу Птолемейските владения в Сирия и Егея (Polyb. XV, 20–23; 30–37; XVI, 1 sqq.). Стреснати от агресивната политика на Филип, средноголемите държави Пергам, Родос и Атина се обърнали за помощ към Рим (Polyb. XVI, 23–28). Под впечатлението на опасността от Картаген победоносната република искала да предотврати образуването на велика сила в Егея, още повече че това изглеждало осъществимо с използването дори на малко средства. В 197 г. пр. н. е. Квинкций Фламинин победил при Киноскефале Филип V, който загубил хегемонията над балканска Гърция (Polyb. XVIII, 18–33). Година по-късно същият Фламинин оповестил на Истмийските игри в Коринт свободата на гръцките полиси, което произвело голям ефект пред елинската общественост. Две години по-късно, преследвайки последователно пропагандистките си намерения, римляните се оттеглили от цяла Гърция (Polyb. XVIII, 44–50).

Римската политика от тези години се характеризира с категорична въздържаност. В Гърция и Мала Азия противникът бил повален, но в никакъв случай не и унищожен. Рим променил политическото равновесие със съдбоносни последици при много пестелива употреба на средства, но не създал нова организация в политическите отношения. През есента на 192 г. пр. н. е. Антиох III нахлул в Гърция, която била напълно освободена от римляните. Там Селевкидът се опитал да активизира антиримската съпротива и да направи от Гърция база за битката си срещу Рим (Polyb. XX, 1–9). Но силата на държавата му и на съюзниците му не се оказали достатъчни, за да задържи задълго нападението на римските легиони. През 190 г. пр. н. е. в битката при Магнезия Антиох III претърпял решаващо поражение, което го принудило да отстъпи части от Мала Азия на римските съюзници Пергам и Родос (Polyb. XXI, 18, 19–52; Liv. XXXVII). С това окончателно приключили мечтите на Селевкидите да превърнат царството си във велика сила. Последният бунт против римското влияние в Гърция избухнал многозначително в Македония, родината на всички елинистически монархии. Но въпреки големите усилия и той нищо не могъл да постигне. Победата на римляните над Персей означавала за гърците окончателния политически упадък (Polyb. XXV; XXXIII 6–9). Ако римляните и преди тази си победа се стремели да убедят гърците в законността на римския начин на действие, то сега всички съображения отпаднали. В 148 г. пр. н. е. Македония станала римска провинция. Заключителният акт дошъл с разрушението на Коринт през 146 г. пр. н. е., едновременно с разрушението на Картаген, и убедително документирал претенцията си за световно господство на изток и запад.

Обобщят ли се обектите на римската средиземноморска експанзия, то става ясно, че в продължение на три поколения всички средиземноморски държави — а тогава те представлявали всъщност по-голямата част от цивилизования свят — попаднали под косвеното или непосредственото римско владичество. Това било учудващ успех, безпрецедентен случай в историята на Стария свят. Този успех принудил дори гърка Полибий — който под впечатлението от римското могъщество станал историк на формирането на римската световна империя — да го признае безрезервно и без завист. Епохата на политическата раздробеност изглеждала отминала и Полибий гледал на римската експанзия като на прелюдия към универсална история, обхващаща целия Средиземноморски свят.

В предишните времена събитията по света оставали като че ли откъснати едно от друго, тъй като случилото се тук и там се проучвало без план, без връзка с резултатите — всяко събитие само за себе си в пространството и без взаимна връзка. От този момент обаче историята става едно цяло, подобно на един-единствен организъм, събитията в Италия и Либия се преплитат с тези в Азия и Гърция и всичко се насочва към една-единствена цел (Polyb. I, 3).

 

III. Световна държава и криза

 

Завладяването на голяма част от Средиземноморския свят издигнало Рим до военна сила от първа величина по онова време. Вследствие на това развитие римски магистрати в провинциите раздавали право, а римските и италийските търговци могли постепенно да си създадат важна позиция на надмощие там, където дотогава водещо положение заемали картагенци, гърци и азиатци.

За големите фамилии на Рим политическата експанзия на римската държава означавала значително разширяване на сферата им на влияние, т. е. на техните патронатни отношения, което същевременно било равнозначно на обезличаване и отслабване на техните съществуващи вече клиентни отношения. Римският плебс показвал все по-голяма готовност да гласува в комиците за онзи кандидат, който бил готов най-добре да защитава материалните му интереси. Подкупите в изборите станали съпътстващо политиката средство и към края на II в. пр. н. е. една успешна политическа кариера изисквала не само принадлежност към нобилитета и лични успехи, но преди всичко много пари. Обаче колкото повече пари, роби и стоки от всички видове се стичали към Рим от завладените области, толкова по-решително се променяло политическото и социалното равновесие в града на Тибър, където дотогава социалният и политическият живот се определял от един слой население с предимно аграрен облик (Plut. Tib. Gracch. 8). Благодарение на търговията със зависимите провинции, както и на системата на арендуването на данъците неизмеримо забогатели конници (еquitеs, publicani) влагали капиталите си вече в Италия (Polyb. VI, 17, I sqq.). Там те придобивали крупна поземлена собственост (латифундии), стопанисвана от роби, които се намирали в изобилие вследствие на многобройните завоевателни войни: тези латифундии ставали все по-мощни конкуренти на дребните и средните италийски селски стопанства. Евтиният внос на зърно от завоюваните провинции изострил допълнително конкуренцията и предизвикал икономическо неравновесие, което накрая принудило много селяни да се откажат от селския поминък и да се преселят в Рим. Тези останали без земя селяни, които дотогава съставяли голяма част от действуващите армии (легионите), разклатили и установената военна система. Така към икономическата криза се прибавила и криза във военната организация на Рим. Мащабите на социалните проблеми проличават най-добре в постоянно увеличаващата се армия на пролетариите и в без това демографски раздутия град Рим. Но не само това.

Към описаните икономически и социални кризисни явления се прибавили и политически затруднения. Нобилитетът, цветът на сенатската аристокрация, на който дотогава било възложено да ръководи държавните дела, все по-често отказвал да изпълнява външнополитически задачи, които дотогава му били присъщи. Пораженията на римски легиони в келтиберийските войни (153–133 г. пр. н. е.) — само пред градчето Нуманция били принудени да капитулират няколко римски армии — прекъснали внезапно политическата кариера на не малко сенатори, които носели отговорността като главнокомандващи. Всичко това разкривало убедително безпомощността, а отчасти и корупцията или просто неподготвеността на сенатската аристокрация (Plut. Tib. Gracch. 5 f; Florus I, 36, 6; Appian. Iber. 45, 80; Liv. per. 48).

Първите признаци за дълбока криза в държавната структура се изострили чувствително чрез реформаторската политика на Гракхите след Нумантийската война. Трибунската 133 пр. н. е. се превърнала за нобилитета в събитие с решаващи последствия. Трибунът Тиберий Семпроний Гракх, нобил от древна и уважавана фамилия, се опитал да се справи с бягството от селото и с пролетаризирането (Plut. Tib. Gracch. 8 sqq.) чрез една сама по себе си умерена поземлена реформа (Lex agraria). Но парадоксът е, че се провалил, въпреки неспособността на сената да попречи на намерението му. Друг един трибун, по силата на своето трибунско вето, попречил да се приеме законът, за който двамата с Тиберий апелирали пред сената (Plut. Tib. Gracch. 10–16). Когото и да фаворизирал сенатът, авторитетът на сенаторите (auctoritas patrum) би позволил провалилият се да се откаже от позицията си без да накърни достойнството си. Но сенатът — епохално събитие — не стигнал до консенсус, не се произнесъл нито за, нито против Тиберий Гракх. И той, и неговият противник държали на своето пред своите привърженици и подкрепящите ги; в противен случай един отказ без въпросната поддръжка на сената би означавал за всеки от двамата загуба на dignitas, a сигурно и край на всички бъдещи амбиции. В това тежко положение Тиберий Гракх имал изход — да заобиколи сената, да не се съобразява с него, но този изход криел и големи опасности. Всички безимотни лица, които трябвало да бъдат облагодетелствани от неговото аграрно законодателство, му били задължени и следователно отишли към неговата fides. Така той станал най-мощен патрон на градския плебс в Рим и отнел от сената поне временно значителна част от традиционните основи на владичеството му (Plut. Tib. Gracch. 16). Опирайки се на контролирано и управлявано от него народно събрание, Тиберий Гракх отстранил опонента си, трибуна Октавий, прокарал накрая предложенията си за закони (rogationes) и така фактически поел управлението (Plut. Tib. Gracch. 12 sqq.). Сенатският нобилитет пропуснал да се възползва от своята auctoritas — съдбоносна грешка, която го поставяла в зависимост от господството на един-единствен човек. Една неволна травма на аристокрацията станала действителност: едно лице от нейните среди се провъзгласил за владетел над всички.

С появата на Тиберий Гракх кризата в държавните дела достигнала първата видима за всички кулминация. В основата си сдържана, като тенденция дори консервативна, реформаторската политика на Тиберий Гракх след неговото поражение била основно променена от една оптиматски настроена сенатска група и тръгнала по рискован път, който безпощадно разкрил кризата в държавните органи и институции. На свой ред насилствената смърт на Гракх окончателно разтърсила установения политически ред на римската република в нейните устои (Plut. Tib. Gracch. 18–21), така че и след отстраняването на Тиберий Гракх сенатското господство не могло да бъде възстановено.

През 124 г. пр. н. е. движението на популарите получило нов тласък, когато Гай Гракх, по-младият брат на Тиберий Гракх, бил избран за народен трибун (Plut. G. Gracch. 24). Основно място в неговите необичайни по обхвата си законопроекти заемала социалната политика. Предложените lex agraria, lex frumentaria, както и lex militaris имали за цел да подобрят социалното и икономическото състояние на широки слоеве от народа (Plut. G. Gracch. 26). От най-голямо политическо значение бил прокараният с натиск и с подкрепата на конническото съсловие lex iudiciaria, насочен против сенаторите; той предоставял на конниците съставите на съдилищата, които преди това били в ръцете на сената, и по този начин създал непримиримо съперничеството между двете висши съсловия (ordines). Колко мощен е бил взривният потенциал на този закон, показва една сентенция, приписвана на Гай Гракх:

Хвърлих ками на форума, с които римските граждани ще се разкъсат един друг“.

Благодарение на Гай Гракх конническото съсловие (ordo equester), което дотогава проявявало слаби политически амбиции, получило достъп до механизма на римската актуална политика. Особено чрез упражняването на закона за съдебна власт конниците получили контрола над дейността на сенатските управители на провинцията. Значимостта на equites нараснала не само в политическо, но и в обществено отношение, и това се проявило в своевременното признаване на правото им да се ползват от предназначени само за тях места в театрите — чест, оказвана дотогава само на сенатори. Като втора по значение обществена сила в държавата политически най-честолюбивите конници — едно малцинство, чиито устои били в сдруженията на арендаторите (publicani) претендирали за известно участие в управлението на respublica и признаването му от страна на сената. Конническото съсловие успяло да се издигне до конституиращ фактор в политиката на град Рим, с който всеки управляващ трябвало да се съобразява, и който, въпреки временни отстъпления (Сула), не можело вече да бъде отстранен. Но докато сенатският нобилитет определял съдбините на държавата (а така било и до падането на републиката), конническото съсловие играело второстепенна роля. Фактически неговият политически пробив щял да успее едва в епохата на Принципата, когато старата res publica libera, а с нея и доминирането на сенатската аристокрация щели да бъдат погребани. Общността на интересите между Гай Гракх и конниците се разпаднала при решението на въпроса за правото на римско гражданство. Депозираното по време на втория му трибунат предложение за закон за разширяването на civitas Romana и върху италийските съюзници поставило Гай Гракх в политическа изолация, в която чрез ловки маневри бил победен от политическите си противници (Plut. G. Gracch. 29), тъй като това му предложение не се харесвало нито на сената, нито на плебса — негова традиционна клиентела. За следващата година Гай не бил избран за трибун и това парализирало и политическата му програма, и политическата му кариера (Plut. G. Gracch. 32 sqq.). Като брат си Тиберий и той умрял от насилствена смърт, с която бил сложен рязко край на реформите на популарите и започвала епохата на оптиматската реставрация (Plut. G. Gracch. 36–40).

Третата атака срещу оптиматското господство в сената не се състояла на форума. Гай Марий — един homo novus, стигнал до консулството, открил офанзивата срещу банкрутиралото оптиматско управление. Неговата реформа на войската променила чувствително структурата на римските легиони, т. е. на най-важните инструменти на властта в държавата (Sall. Jug. 86, 2 sqq.; Flor. I, 36, 13; Plut. Mar. 9). Марий, като върховен военачалник, започнал да събира пролетарии за новобранци, което довело до развитието на патронатна връзка между командващите генерали и зависимите от тях войски: генералите в качеството си на патрони се стремели да осигурят икономически войниците си след края на военната служба, като организират колонии от ветерани (Cic. pro Balbo 21, 48). След катастрофални поражения на римски армии, причинени от оптиматски настроените сенатори (Сервилий Цепио при Араузиум) и скандалните афери с подкупи (Калпурний Вестиа, Постумий Албин), безукорният и кадърен Марий и събралата се около него опозиция на популарите успели отново да поемат загубената след Гракхите политическа инициатива (Plut. Маr. 12). Средство за нейното осъществяване се превърнали седемте поредни консулства на Марий, които извели прочутия военачалник до върха на изпълнителната власт (Plut. Маr. 16, 28, 45). Кадърен като генерал, но непохватен като политик, Марий не могъл да издържи на политическите интриги на радикализираните популари (Сатурнин) и на единодушно опониращото им сенатско мнозинство, което междувременно си осигурило подкрепата на конническото съсловие. Противоречивото и нерешително политическо поведение на Марий унищожило популарното движение и по този начин освободило пътя за реставрацията на Сула (Plut. Mar. 33 sqq.).

Когато през 88 г. пр. н. е. един честолюбив аристократ, консулът Корнелий Сула, се отправил с армията си към Рим, завзел по военен път града и си послужил незаконно с въоръжена сила за ликвидиране на политическия противник, стародавната пропукана сграда на господството на нобилитета се сринала (Plut. Sul. 6–11). В тази държава, която не познавала разделение между военна и гражданска власт, в която политици били пълководци и пълководци — политици, главното командване на важни военни мероприятия представлявало от край време политическа институция от първа степен; сега това положение се превърнало в жизненоважен въпрос за олигархията. Държавникът, който водел успешно война със своите легиони, който разполагал с всички финансови ресурси и клиентелни обвързаности от подчинените му провинции, който чрез своята дейност укрепил и разширил господството на римския народ и с това допринесъл за res publica, се превърнал в опасност за сигурността.

Трагедията на римската република се състояла в това, че политическото ѝ ръководство, нобилитетът, най-често не знаел как да посрещне такава опасност освен чрез политика на отказ на властта по отношение на своите най-изтъкнати членове. Проблемите и кризите, срещу които била изправена римската държава: пролетаризиране на Рим, въстания на робите, морско пиратство, бунтове по границите, както и освободителни процеси в провинциите, изисквали ангажирането на една силна чрез дадените ѝ широки пълномощия личност (Сула, Помпей). Но при изпълнението на подобни задачи се криела и опасността тази личност да придобие преобладаваща власт над своите колеги по съсловие в сената. Обладан от недоверие спрямо всеки, който разбивал олигархическото равенство и обзет от отколешен страх пред самодържавието, нобилитетът по-скоро се отказвал от всякакви мерки за овладяване на кризата, вместо да поеме риска да се лиши от власт за сметка на един от своите членове. Той загубил доверие в самия себе си, в своите институции и в интеграционните способности на системата си на управление. Бунтовете на Лепид (78 г. пр. н. е.), както и опитите за преврат на Катилина (63 г. пр. н. е.) успели за последен път да обединят сенат и народ при отблъскването на тези заплахи. Но веднага след отстраняването на непосредствено застрашаващата опасност, политическата борба отново пламвала, политиката изпадала в противоречие с конституционните норми поради постоянно заявяваните претенции на отделни личности. Проектираната от Цицерон по повод на съзаклятието на Катилина програма за concordia ordinum останала след неговия разгром само една политическа утопия.

Политическите борби между различните съсловни и политически групировки на populus Romanus били съпътствани през тази бурна епоха и от други ожесточени социални сблъсъци и конфликти. Масовото разпространение на робовладението, което именно във времето след Пуническите войни се превърнало в основен фактор на римската икономика, струпването на огромни маси от подложени на тежка човешка експлоатация роби в едрите имения на римската върхушка в плодородните селскостопански области довели до избухването на няколко крупни, макар и стихийни по своя характер робски въстания. В 138 г. пр. н. е. въстанали робите в Сицилия. Те избили господарите, нанесли ред поражения на изпратените срещу тях римски военни отряди и създали своя държавна организация, провъзгласявайки вожда на въстанието, роба сириец Евън за цар под името Антиох. Според Диодор Сицилийски броят на въстаналите роби достигнал 200 000 души; те успели да наложат своята власт над по-голямата част от острова (Diod. XXXIV, 2, 1–23). В течение на няколко години римляните били принудени да водят в Сицилия истинска война с консулски армии и едва в 132 г. пр. н. е. въстанието било окончателно потушено.

Ново голямо въстание избухнало в Сицилия тридесет години по-късно (104–101 г. пр. н. е.). Подробният разказ на Диодор (Diod. XXXVI, 1–10) показва значително сходство между двете сицилийски въстания и в размаха на робското движение, и в конкретния ход на събитията. Начело със своите водачи Салвий (провъзгласен за цар под името Трифон) и Атенион въстаналите роби овладели значителна част от острова, включително някои градове. Едва в 101 г. пр. Хр. консулът Маний Аквилий успял да превземе силно укрепената столица на въстаниците Триокала и да ликвидира робското движение.

Няколко десетилетия по-късно (74–71 г. пр. н. е.) в Италия избухнало най-голямото по своите мащаби въстание на робите, начело на което застанал тракиецът Спартак (App. Bell. Civ. I, 116–120; Plut. Crass. 8–11). Започнало с бягството на няколко десетки гладиатори от Капуа на планината Везувий, въстанието скоро обхванало цяла Южна Италия. През 72 г. пр. н. е. огромната робска армия се насочила на север с намерение да премине източните Алпи и да напусне Италия. Срещу нея били изпратени и двамата консули за тази година; те успели да унищожат един отцепил се 20–хиляден отряд от роби — гали и германци, но претърпели поражение от основните сили на Спартак. Същата участ имал и наместникът на Цизалпийска Галия, но когато пътят към Алпите бил открит, въстаниците се отказали от намерението си и се върнали на юг, за да се прехвърлят на остров Сицилия и да вдигнат отново на въстание сицилийските роби. Срещу въстаналите роби римляните събрали всички налични сили начело с претора Марк Лициний Крас; били повикани на помощ и легионите на Помпей от Испания и на Лукул от Тракия. Армията на Спартак била блокирана на полуостров Брутий, а след като с кръвопролитни боеве успяла да пробие обкръжението, през пролетта на 71 г. пр. Хр. била в края на краищата разгромена и унищожена в кръвопролитно сражение в Апулия.

Различен характер имало въстанието, влязло в римската история с наименованието „Съюзническа война“ (91–88 г. пр. н. е.). Основна движеща сила на това крупно движение, разтърсило из основи Римската република и поставило под угроза самото ѝ съществуване, било свободното италийско население, което се борело за получаване на римско гражданство и изравняване на правата си с коренните римляни. Повод за въстанието дало убийството в Рим на народния трибун Марк Ливий Друз, след като той внесъл законопроект за удовлетворяване исканията на италийските съюзници. Въстаналите италийци се отцепили от Рим и създали своя държавна организация с магистрати, сенат и народно събрание (App. Bell. Civ. I, 34–53; Vel. Pat. II, 13–17). Притиснати от размаха на въстанието и претърпените военни поражения, римляните били принудени да прибегнат до отстъпки — като обещали римско гражданство първоначално на всички съюзници, които не се присъединят към въстаниците, а впоследствие и на всички, които доброволно сложат оръжие, те успели да внесат разцепление в редовете на италийците и удържали крайната военна победа. Цената на тази победа обаче била висока: значителна част от италийците получили мечтаното римско гражданство, числеността на populus Romanus нараснала повече от два пъти.

 

IV. Упадък на Римската република

 

Последните години на Римската република се характеризират с непрекъсната верига от крайно динамични, важни битки за съществуването на старата res publica libera. Силно драматични и интензивни събития дават облика на времето. Неслучайно тези години се числят към най-добре описаните исторически периоди от античната история. Както съвременници (Цицерон, Цезар, Азиний Полио и т. н.), така и по-късни наблюдатели (Апиан, Дион Касий и др.) били привлечени и впечатлени от значимостта на политическите събития и от движещите ги сили и личности; на това обстоятелство ние дължим относително добрата документация за политическия театър на епохата.

Дори съвременният историк Азиний Полио, който същевременно бил отговорен политически деец, виждал в споразумението (coitio) от 60 г. пр. н. е. (т. нар. I триумвират) началото на края на res publica libera (Horat. Od. II, 1 ff.). Тогава трима от най-важните и потенциално силни политически мъже на римската държава — прославеният военачалник Помпей Велики, ловкият тактик Цезар и най-състоятелният човек в Рим Крас — се уговорили да повлияят върху политиката през следващите години според своето разбиране (Cass. Dio, XXXVII, 56 f.; XXXVIII, 5, 5; Plut. Crass. 14; Caes. 13). Обстоятелството, което предшествало това споразумение, било безцеремонното поведение на сената спрямо Помпей. Завърналият се с победа от войната с Митридат на изток пълководец, след като стъпил на италийска земя, разпуснал ветераните от войската си и се отправил сам, без насилие, към Рим с надеждата да получи от сената заслуженото признание за политиката си. Но сенатът реагирал не така, както очаквал Помпей. Той нито признал дадените от него разпореждания на Изток, нито се съгласил да обезпечи най-важните му клиенти — ветераните (Vell. Pat. II, 40; Plut. Pomp. 46; Appian. II, 9; Cass. Dio, XXXVIII, 49). Ядосан и огорчен от шикалкавенето на сената, Помпей се обединил с Цезар и Крас, две имена, които вече били споменавани във връзка с привържениците на Катилина, и които му осигурили подкрепата на популарите. С това започнал период на борба между Помпей и сената, която щяла да продължи цяло десетилетие и която допринесла значително за рухването на оптиматското управление на сената. Защото страхът от свръхмощен колега от съсловието, притежаващ изключителна власт, който съществувал винаги у римската аристокрация, но бил особено изострен след Гракхите и Сула, тласнал сената към онази гибелна политика на опозиция, на отказ или (както в случая с Помпей) на непризнаване на извършени повинности. По този начин сенатът вземал страна, самият той всявал в себе си политически раздори и така престанал да бъде независима инстанция, стояща над интересите на различните групи неполитически направления. Традиционната функция на сената за уреждане на спорове, в която след епохата на Гракхите се появили пукнатини, станала изключение в късния период на Римската република: голяма политика все по-често се разигравала извън сената или още по-лошо — против декларираната от сената воля.

Първият видим резултат от дейността на „триглавото чудовище“ (Appian. II, 9, 33), както бил наричан съюзът на тримата мъже, несъмнено била извоюваната от Цезар при наличието на упорита съпротива от страна на сенатския нобилитет победа в изборите за консул за годината 59 пр. н. е. Тази консулска година щяла да стане паметна в много отношения (Suet. Caes. 19, 20; Plut. Caes. 14). От гледна точка на триумвирите консулството на Цезар трябвало да доведе до изпълнение на приетите преди една година решения, но на практика през 59 г. пр. н. е. благодарение на своите изключителни лични качества и политическа гъвкавост Цезар успял да съсредоточи в ръцете си необичайно могъщество, което отразявало настъпилите промени в характера и разпределението на властта в държавата. Със своето съдържание, цели и методи на прилагане неговите законопроекти — т. нар. Юлиеви рогации — разместили по непознат дотогава начин акцентите в политическата действителност на късната римска република (Suet. Caes. 20). Само по себе си дори предлагането на аграрен закон (lex agraria) с цел снабдяване със земя на ветераните на Помпей — материя, която според римските норми спадала към политическия репертоар на популярните народни трибуни — било необичаен акт за един изпълняващ служебните си задължения консул; начинът, по който били наложени това и други предложения за закони, представлявал открита провокация към сената (Cic. ad Att. II, 16–18; Cass. Dio, XXXVIII, 4 ff.; Plut. Caes. 14; Pomp. 48). Откритото пренебрежение спрямо колегата консул Бибул, който деградирал до фигурант в политиката на Юлий, означавало де факто обезсилване на оптиматската група и по въздействието си се равнявало на подкопаване на сенатското управление. Чувството на безсилие и омраза към Цезар характеризирало настроението на строгия оптиматски кръг в сената, сплотил се около Катон, за когото разплатата с Цезар станала неразделна съставна част от борбата за собственото му политическо утвърждаване (Plut. Caes. 144; Suet. Caes. 20).

За да гарантира запазването на завоюваното политическо положение и същевременно да се предпази от възможно и напълно вероятно преследване от страна на противниците си, Цезар не пропуснал по време на консулството си, с активната помощ на своите съюзници Помпей и Крас и тяхната клиентела, да си осигури възлагането на управлението на Галия за срок от десет години (Suet. Caes. 19, 22; Plut. Cat. 33; Crass. 14). Така триумвирите сякаш се сдобили с ефективен механизъм за заплаха, тъй като крайната южна територия на Цезар (Gallia Cisalpina) представлявала ключова позиция към Апенинския полуостров и тежала като дамоклев меч над сената. Но въпреки че през 58 г. пр. н. е. Помпей, Цезар и Крас вече били реализирали голяма част от целите си и че съюзът им бил най-силният фактор в Римската република, трайното политическо бъдеще на триумвирата съвсем не било без проблеми.

Колкото и парадоксално да звучи, предимствата, които с акуратно съгласуваното си политическо поведение триумвирите успявали да си осигурят един на друг, в крайна сметка отслабвали в същата степен общата политическа база на техния съюз, тъй като разпределението на властта не ставало равномерно, а протичало на периоди с различна интензивност и предизвиквало по този начин дебаланс в съюза. Така галската империя на Цезар с многостранните си възможности за упражняване на власт щяла задълго да изпълни Помпей с подозрение. По същата причина и Крас се опитал в средата на 50–те години пр. н. е., поемайки главното командване в Сирия, да преодолее неравенството си спрямо Помпей, който използвал разнообразните си ресурси, клиентелата и ветераните си, за да упражнява от време на време мощен контрол над римската политика, предизвиквайки завистта на богатия Крас. Но по това време общата връзка все още прикривала подмолно съществуващите различия и съперничества. Още повече, че обезсилената в момента, но в никакъв случай не и отстранена задълго оптиматска група в сената представлявала реална заплаха за всеки един от триумвирите. Затова следващите мерки били насочени преди всичко срещу водачите на тази опозиция. Едва със заточението на Цицерон и отстраняването на Катон от Рим политическата сцена могла да бъде овладяна трайно от триумвирите (Plut. Caes. 14; Cass. Dio, XXXVIII, 14–17, 30; Vell. Pat. II, 45).

Следващите години преминали в значителна степен под знака на галските събития, при което дейният Цезар разгърнал своята голяма енергия и разкрил пред Рим неподозирани перспективи (Plut. Caes. 15–28; Suet. Caes. 25; Caes. Bell. Gall. 1 ff.) Ако, от една страна, галските завоевания на Цезар се отразили добре върху Imperium populi Romani, тъй като нови значителни територии били подчинени на римската potestas, то, от друга страна, техен не по-малко важен резултат било укрепването на личната мощ, което честолюбивият император извлякъл от победите си. Три основни предимства произтекли за Цезар от успешното му ръководство на галските кампании: предани войници, пари и престиж (Suet. Caes. 25, 26, 47; Plut. Caes. 20, 21, 23, 25–27; Cass. Dio, XXXIX, 1–5, 40–53; Cic. de prov. cons. 26, 27; Cic. ad Att. IV, 17, 7). С първия и най-важен от тези три фактора Цезар поставил основите на бъдещата си власт. Освен това, използвайки парите, той успял да повлияе на актуалната римска политика и да я направлява според разбиранията си, а някогашният ноторен длъжник се превърнал в най-големия кредитор на римската аристокрация (Cic. pro. С. Rabir. Post. 41 f.; ad Att. VII, 7, 6; Plut. Caes. 20; Cass. Dio, XI, 60; Val. Max. IX, 1, 6). Накрая Цезар могъл, благодарение на престижа си, извоюван чрез военни успехи (res gestae) и така явно изтъкнат на празниците на благодарност в негова чест, да постави искания за уважаване на личността си и за съобразяване със своето достойнство (dignitas), което щяло да се превърне в кардинален въпрос на бъдещата му политическа кариера (Bell. Civ. I).

След смъртта на Крас, който загинал в битка срещу партите край Карай в 53 г. пр. н. е. съюзът между Помпей и Цезар отслабнал, а известно време след това и напълно се разпаднал. Помпей се споразумял със сената и така изолирал все още успешно действащия в Галия Цезар (Plut. Caes. 28). С оглед да ce балансира положението му спрямо Цезар, Помпей получил военното командване в Испания. Противно на всяка традиция обаче Помпей останал близо до Рим, за да може да контролира на място главния център на властта, а предадените му провинции оставил да управляват младши военачалници (легати) — решение, изпреварило приложеното при Август императорско управление на провинциите (Plut. Caes. 28). Всичко това поставило Цезар в крайно опасно положение. Ако не успеел отново да се помири с Помпей, под въпрос оставали и честолюбивите му политически планове (втори консулат), и самата му политическа кариера. При евентуален провал той щял да бъде оставен сам на себе си. За да може да поддържа претенциите си, което предвид големите му успехи изглеждало основателно, Цезар трябвало да мобилизира всички сили, с които разполагал от губернаторството си в Галия. В този смисъл може да се разбере и трескавата му дейност в Галия след потушаването на въстанието на Верцингеторикс (Caes. Bell. Gall. VIII). Сформирането на нови легиони водело до разширяване на базата на властта на Цезар. С това обаче той явно показвал, че е готов в случай на нужда да наложи със сила претенциите си за повторно консулство. Гражданската война се усещала във въздуха. Цезар, който тихомълком се подготвял за всяка евентуалност (значителни войскови контингенти били групирани в Цизалпийска Галия), разгръщал същевременно активна политическа офанзива сред римската общественост (Plut. Caes. 29, 30; Caes. Bell. Gall. VIII, 55). Стратегията си за възпрепятстване на войната Цезар водел от позиция на силата и провалянето на предложенията му за помирение щяло да обрече противниците му на неминуем крах. Така се стигнало до военни действия, провокирани от събраната около Катон оптиматска група, която Помпей бил привлякъл на своя страна и която била най-малко подготвена за воденето на война (Bell. Civ. I, 4, 5). Преминаването на Цезар през Рубикон в отговор на гласувания по инициатива на неговите противници senatus consultum ultimum, акт, който поставил началото на гражданската война, не бил изненада за никого. В реч, произнесена от Цезар пред неговите войници, императорът обосновал решението си за започване на войната с пренебрегването на неговата dignitas от страна на политическите му противници (Plut. Caes. 32; Caes. Bell. Civ. I, 8; Suet. Caes. 33). Фактът, че войниците последвали безусловно призива за защита на достойнството на своя главнокомандващ, се дължал на тесните отношения на клиентела, поддържани и разширявани в продължение на десет години в легионите на Цезар (Plut. Caes. 15 ff.). Той показва в същото време, на фона на високата лоялност към пълководеца — патрон, колко е намаляло значението на връзката с държавата. След Гракхите привлекателната сила на res publica била загубила твърде много от интензивността си и за мнозина тя се принизила до едно голо понятие.

Решителната битка за господство над републиката все още предстояла. Изглеждало, че се завръща бурното време на Марий, Цина и Сула с всичките му насилствени действия и с техния ужас. Все пак имало разлика от изминалата епоха: всъщност много проблематично било дали силно разтърсената от властта на отделния човек римска общност би могла изобщо да бъде върната назад в стария път на аристократично равенство. Потискащата алтернатива изглежда гласяла: Цезар или Помпей. Свободната res publica с нейния традиционен аристократичен облик изглежда клоняла към монархическо решение: републиката не е залязла едва при Фарсала.

В продължение на четири години целият средиземноморски свят се превърнал в арена на ожесточените борби между Цезар и неговите противници. Още в началото на войната Цезар успял да завземе Италия, която противниците му били принудени да напуснат (Plut. Caes. 34–36; Bell. Civ. I, 13–32; Suet. Caes. 33–34). Помпей се оттеглил на изток, където имал голяма клиентела, за да се опита оттам, както някога Сула, да извоюва господството си (Suet. Caes. 35; Plut. Pomp. 52 ff.). Цезар, въпреки бързия успех на похода си в Италия, се намирал в тежко положение. Настанените в Испания легиони на Помпей били в тила му и не само не му позволявали да преследва незабавно изплъзващия се през Адриатика Помпей, но и сериозно застрашавали оперативните му бази в Галия (Caes. Bell. Civ. I, 34). Цезар не се бавил с решението си и се отправил към Испания, за да избегне опасността от война на два фронта. С победата си при Илерда той преодолял първото трудно препятствие по пътя към властта. С победата над армията на Помпей в Испания изчезнала опасната заплаха, от запад (Caes. Bell. Civ. I, 34; II, 23). До окончателно разрешение трябвало да ce стигне на изток. На бойното поле при Фарсала в Македония Цезар получил надмощие, а вражеската армия в голямата си част се разпаднала и с това изходът на войната бил решен (Plut. Caes. 40–16; Pomp. 66–73). Помпей загинал скоро след това при опита си да се спаси в Египет (Plut. Caes. 48; Cass. Dio, HLII, 4 f.). Сметките с Катон били разчистени при Утика в Северна Африка (Plut. Caes. 52–55). Последните остатъци на републиканско-помпеянската съпротива били най-накрая пометени след ожесточени боеве при Мунда в Южна Испания (Plut. Caes. 56; Suet. 36; Cass. Dio, XLIII, 35–38).

В 45 г. пр. н. е. победителят в кървавата гражданска война се завърнал в Рим. Политическите му противници били победени и или загинали, или трябвало да приемат милостта на новия всемогъщ владетел на Рим (Clementia Caesaris) (Cass. Dio, XLIII, 50; Plut. Caes. 57; Suet. Caes. 75, 1). Властта на Цезар в римската държава след присъждането на пожизнена диктатура била неограничена (Cass. Dio, XLIV, 8, 4; LXVI, 17, 5; Suet. Caes. 76, 1; Plut. Caes. 57; Appian. II, 106, 44). Старата републиканска държавна форма била запазена само номинално; империята обаче била като плячка в ръцете на победителя. Старата, основана на аристократично равенство република, изиграла окончателно своята роля. Едно прастаро страхово видение на римската аристокрация станало действителност: един от тяхната среда се издигнал над останалите и станал владетел над всички. Старата държавна форма вече не съществувала.