Съвременна история

1968 „раздели” времето на „преди” и „след”

Написана от Христо Милков
Посещения: 110

 

Интервю на Христо Милков с проф. Милан Миланов

 

 

(Май 1968). Карнавалът е той! Ателие на изящните изкуства. (афиш).
(Май 1968). Карнавалът е той! Ателие на изящните изкуства. (афиш).

Източник: https://gallica.bnf.fr

(Май 1968).Държавата, това съм аз. (От шапката на Дьо Гол излиза юмрук с полицейска палка).
(Май 1968).Държавата, това съм аз. (От шапката на Дьо Гол излиза юмрук с полицейска палка).

Народно ателие във Висшето национално училище за Декоративни изкуства.(Ар Деко). (афиш).

Източник: https://gallica.bnf.fr

(Май 1968).Бъди млад и си мълчи.
(Май 1968).Бъди млад и си мълчи.

Народно ателие за изящни изкуства. (афиш). Дьо Гол запушва устата на дете. (афиш).

Източник: https://gallica.bnf.fr

(Май 1968). Афиш без думи, който представлява Лотарингския кръст на „Свободна Франция” като винт, който се забива в мозъка.
(Май 1968). Афиш без думи, който представлява Лотарингския кръст на „Свободна Франция” като винт, който се забива в мозъка.

Ателие №3. (афиш).

Източник: https://gallica.bnf.fr

Полицията атакува университета
Полицията атакува университета

Училище за изящни изкуства. Върху книгите е положен шлем на спецчасти (афиш).

Източник: https://gallica.bnf.fr

(Май 1968). Винаги гласувайте, аз ще свърша останалото. (афиш).
(Май 1968). Винаги гласувайте, аз ще свърша останалото. (афиш).

Източник: https://gallica.bnf.fr

(Май 1968). Спецчастите също са мъже.
(Май 1968). Спецчастите също са мъже.

Доказателството? Те насилват момичета в комисариатите. Надписът е оформен като полицай от спецчастите. Народно ателие. (афиш).

Източник: https://gallica.bnf.fr

(Май 1968). Никога повече това! Дьо Гол с разперени ръце и крака.
(Май 1968). Никога повече това! Дьо Гол с разперени ръце и крака.

(Неидентиф.). (афиш).

Източник: https://gallica.bnf.fr

(Май 1968). Да отхвърлим полицейската психиатрия.
(Май 1968). Да отхвърлим полицейската психиатрия.

Върху сградата: психиатрична болница. Полиция. Народно ателие в Националното училище за изящни изкуства (афиш).

Източник: https://gallica.bnf.fr

(Май 1968). НЕ на ПОЛИЦЕЙСКАТА ДЪРЖАВА.
(Май 1968). НЕ на ПОЛИЦЕЙСКАТА ДЪРЖАВА.

Народно ателие в Марсилия. (афиш).

Източник: https://gallica.bnf.fr

(Май 1968). Изборите – капан за глупак. (афиш).
(Май 1968). Изборите – капан за глупак. (афиш).

Източник: https://gallica.bnf.fr

Леки заплати, тежки танкове.
Леки заплати, тежки танкове.

Народно ателие за изящни изкуства (афиш).

Източник: https://gallica.bnf.fr

(Май 1968). Няма болница. Тишина.
(Май 1968). Няма болница. Тишина.

H на френски значи едновременно Болница и Водород – водородна бомба.

(Май 1968). Редът царува. Два силуета носят на носилка убит.
(Май 1968). Редът царува. Два силуета носят на носилка убит.

Народно ателие за изящни изкуства. (афиш).

Източник: https://gallica.bnf.fr

Май 1968). Под 21 година – това е вашата бюлетина.
Май 1968). Под 21 година – това е вашата бюлетина.

13 май 1968: Мото на общата стачка и манифестация във Франция. На тази дата се обединяват за пръв път студенти и работници. (афиш).

Източник: https://gallica.bnf.fr

Previous Next Play Pause
1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15
 

Милан Миланов - журналист в централния печат (от 1960); коментатор, главен редактор на редакция „Информация” и програмен директор в Българската телевизия (1968-72); главен редактор на сп. „Европа 2001” (1993-95); главен редактор на сп. „Международни отношения” (1998-03); главен редактор на сп. „Международна политика” (2004-). Дипломат: аташе в Постоянното представителство на България в ООН - Ню Йорк (1966-68); извънреден и пълномощен посланик, Постоянен представител на България в ЮНЕСКО - Париж (1979-83); извънреден и пълномощен посланик на България във Франция (1990-91); извънреден и пълномощен посланик в Министерството на външните работи (1995-97). Дейност в областта на науката и културата: ръководител на секция „Международни културни отношения” в Научно-изследователския институт по културата към КК и БАН (1985-90); Професор по международни отношения в Правно-историческия факултет на Югозападния университет „Неофит Рилски” - Благоевград (2005-); доцент по международни отношения в Правно-историческия факултет на Югозападния университет „Неофит Рилски” - Благоевград (1997-); доцент по международни културни отношения и медии в Университета за национално и световно стопанство - София (1993-96); доцент по международни организации и по международни отношения (преподаване на френски език) в Нов български университет – София. Консултантска дейност: съветник за България на френската банка „Креди комерсиал дьо Франс” (1993-95); член на Международен експертен комитет за изработване на Конвенция по културата на франкофонските държави (1996-97); национален кореспондент на Агенцията по Франкофонията (1995-97); екперт в работни групи на Международната организация на Франкофонията. Участие в национални и международни организации и конференции - член на СБЖ; член на Международния институт на пресата - Виена; почетен член на Международния Лайънс клъб - Париж; участие в конференции, симпозиуми, колоквиуми, семинари и кръгли маси, организирани от или под егидата на ООН, ЮНЕСКО, Съвета на Европа, Международната организация на Франкофонията и други международни правителствени и неправителствени организациии.

 

1968 „раздели” времето на „преди” и „след”

 

Каква е Вашата оценка за събитията от 60-те години на ХХ в. и специално за тези от 1968?

 

Трудно е да се даде кратка еднозначна оценка. Година сложна, наситена с различни, противоречиви събития: Кубинската криза; Берлинската стена; Загива Юрий Гагарин; Валентина Терешкова става първата жена космонавт; Започва културната революцоия в Китай; Джон Кенеди е убит; Че Гевара е разстрелян в Боливия; Открит е лазерът; Пражката пролет; Първата сърдечна трансплантация в света (ЮАР); „Аполо“ 11 каца на Луната, Убийството на Мартин Лутър Кинг; Майските събития във Франция, Суецката криза и т.н. Всяко едно от тези събития има значение както за международните отношения, така и за отделните общества и за личната съдба на всеки човек на планетата.

 

Може ли 1968 г. да бъде наречена „разделната“ година?

 

Зависи какво се разбира под термина „разделна", но от гледна точка на развитието на световната политика, на международните отношения като цяло, разбира се – не. За Франция обаче тя е изключително важна година, защото „раздели” времето на „преди” и „след” и даде началото на дълбоки реформи във френското общество. В този смисъл тя повлия положително и на редица подобни процеси в другите държави.

 

Френският май е определян по най-различен начин – „революция“, „контрареволюция“, „бунт“, „метеж“, „раздвижване“, „криза“, „ураган“, „бенгалски огън“, „тристепенна ракета“ - доколкото първата степен е университетската криза, която прераства във втората степен - синдикална криза, и третата – политическа. Давано е и определението – положително събитие във френската история. Кое от тези определения, според Вас, е най-точно и какво е вашето определение?

 

Всеобща криза на развитието на френското общество, обхванала постепенно, макар и в различна степен, всички, с незначителни изключения, слоеве на това общество.

 

Какви са приликите и разликите между тази Франция от 60-те години, и онази, от края на 70-те и 80-те, когато сте били там? Голяма част от изследователите са склонни да приемат, че майските събития са били пълна изненада и за обществото и за управляващите. Според други, те са били закономерно явление. Как е според Вас?

 

Не мога да се ангажирам с категорично становище, защото съм непосредствен свидетел само на събитията от края на 70-те до средата на 80-те години. 60-те години ги познавам от непреки и нелични документационни източници. Не бих казал, че събитията са случайни, по-скоро те са закономерни.

 

Бихте ли посочили предвестниците на Май – във вътрешен и международен план?

 

Нямам какво съществено да кажа по този въпрос

 

Много често, сякаш по инерция, събитията от май са определяни като студентски. Какъв е действителният мащаб на кризата във френското общество? Вие давате отговор на този въпрос, но бихте ли допълнили това, което вече казахте?

 

Определено събитията са свързани с недоволството на студентите от нерешените проблеми на висшето образование. Така че това тяхно недоволство може да се приеме като първоначална отправна точка на протестното движение. Но то не би получило всенароден отзвук и размах, ако към него не се бяха присъединили и хората на наемния труд, и интелектуалните кръгове, и ученичеството, и чиновничеството и това тяхно недоволство не беше намерило съчувствие и подкрепа и сред непряко ангажираните в протестите други слоеве в обществото. В апогея си майските събития станаха израз на една всеобща обществена криза.

 

Как става така, че 10 000 000 стачници излизат на стачка, т.е. всеки пети французин, независимо от причините, е на улицата? Толкова грандиозна стачка по своя характер е уникална във френската история. Тя надхвърля пет пъти стачната вълна от Народния фронт през 1936 г. Какво е вашето обяснение?

 

Обяснението отново може да се търси в дълбокото разстройство във функционирането на френското общество, довело до всеобща криза на ценностната система във всички области на обществения живот в страната. Оттам и личната заинтересованост на милионите участници в протестите.

 

Може ли да се търси френският национален характер и дух като двигател за събитията?

 

Би било малко пресилено да се твърди това. Истина е обаче, че бунтарският дух е присъщ на френската нация. Исторически документи го доказват, но духът не може да бъде двигател на социални и социално-политически събития, ако не са налице обективни основания за това.

 

Как бихте охарактеризирали генерал Дьо Гол като държавник, политик, и личност като цяло, и в частност, позициите и действията му през май-юни?

 

Генерал Дьо Гол е признат не само в своята страна, но и навсякъде по света като голям френски политик и държавник с изключителни заслуги за френската нация и френския народ. Той е дал значителен принос и за развитието на международните отношения по посока на добросъседството, мира, разбирателството и сътрудничеството. Пословична е неговата привързаност към принципите на суверенността и независимостта в условията на сложната и противоречива съвременна действителност. Що се отнася до позициите и поведението му през май-юни 1968 г., той действа като върховен държавен ръководител в съответствие с изискванията на момента. Съдейки по развитието на обстановката, макар и смутен, той осъзнава, че размахът на протестното движение налага необходимостта от реформи и се старае да не допусне или поне да ограничи физическото насилие от двете страни. Търси диалога и компромиса, но не всяка цена.

 

Бихте ли го сравнили с неговия наследник Жорж Помпиду? Редица видни личности, включително и депутати-голисти, смятат, че именно той се е справил с кризата благодарение на Грьонелския компромис?

 

Нямам лични впечатления от политиката и поведението на президента Помпиду като наследник и евентуален продължител на делото на Де Гол.

 

Има различни версии за «бягството» на Генерала в Баден-Баден?

 

Няма съмнение, че отиването на генерал Де Гол в Баден-Баден за среща с командването на групата френски войски в тогавашната Федерална република Германия е продиктувано от размаха на кризата във Франция през май-юни 1968 г. В разгара на тази криза той тайно напуска Франция, макар и за кратко, но с цялото си семейство, за да се срещне с ген. Масю. Доста смутен, обезверен и засегнат в чувството си за величие и недосегаемост, той в крайна сметка се вслушва в съвета и увещанията на ген. Масю да се върне във Франция, на която е нужен и да предприеме съответните незабавни мерки.

 

Коя според нас е най-близка до истината?

 

Нямам достатъчно меродавна информация, за да отговоря на този въпрос.

 

Какво е отношението на френското общество към него като цяло, погледнато в развитие?

 

Нееднозначно. Голизмът, силен и активен по времето на Де Гол и непосредствено след него, все още има силни традиции във френската политическа действителност, но вече не е така ярко изявен. Името, личността и делото на Де Гол, неговата национална и международна известност, обаче, са здраво вкоренени в съвременната история на страната и са гаранция за присъствието и влиянието на голизма в съвременния обществено-политически живот.

 

Защо въпреки всичко Де Гол успява не само да овладее кризата, но на парламентарните избори голистката партия разгромява политическите си противници и получава абсолютно мнозинство в Националното събрание?

 

Вероятно обясненията са повече от едно, но не последно място сред тях е фактът, че стачкуващите и протестиращите издигат предимно социални, а не политически искания, не за смяна на режима, а за реформирането и подобряването му. От момента, в който Де Гол приема да реформира държавата и обществото и започва промените в духа на исканията на улицата, средният французин го предпочита като гарант на реда и сигурността, нещо, което той вече беше доказал.

 

Каква е ролята на медиите върху развитието на събитията?

 

Изключително голяма. По традиция френските медии са твърде активни към всички  прояви на обществения живот, а в случая те участват в отразяването на майските събития и от позициите на различни политически партии и тенденции. Според профила си или близостта си о една или друга политическа сила те едновременно информират, дезинформират, коментират или правят внушения с цел въздействие върху общественото мнение.

 

Доколко ФКП би могла да оглави ляво демократично правителство, каквато е нейната заявка?

 

От доста време не следя професионално и отблизо развитието на френския политически живот и по-специално на ФКП. Не мисля, обаче, че в момента са налице благоприятни предпоставки за съставяне на демократично правителство от ФКП.

 

Може ли да се каже, че републиканските институции показват забележителна устойчивост, а и на французите им опротивява от насилието, упражнявано от двете страни на барикадата?

 

След Френската революция от 1789 г. независимо от различните форми на държавно устройство, вкл. епизодичните периоди на реставрация в различни форми на монархията, републиканската традиция е здраво вкоренена в традициите и манталитета на французите.

 

Какъв е отзвукът от майските събития в европейски и световен план? Може ли да се търси такъв и върху България?

 

Отзвукът от майските събития, 1968 г. в европейски и световен мащаб тогава бе значителен като за едно колкото неочаквано, толкова и показателно събитие. За анализаторите на някои държавни и обществени среди то бе и предвидимо. И все пак, колкото и да е сензационно, то си остава един важен, но и банален факт от хрониката на времето. Освен за Франция, където това събитие и досега е считано за уникално по своя размах и последствия социално явление. Що се отнася до България, трудно могат да се правят директни паралели, освен в известна степен с последните събития у нас от зимата на 2013 г. Но и в този случай и събитията във Франция, и събитията в България въпреки приликите си остават национални граждански вълнения с близки, но не автентични цели. Това, което несъмнено е общо, са исканията и борбата за промени в обществено-политическия живот.

 

Имате ли лични познанства с водещите фигури от Френския май – както сред управляващите, опозиционни водачи, журналисти, интелектуалци? Какви са личните им оценки за значимостта на събитията от 1968 г. Как самите французи, които сте познавали, се отнасят към тях?

 

Не.

 

Как бихте оценили външнополитическата линия на Генерала по време на неговото президентство?

 

Съществен въпрос, който изисква твърде пространен отговор. С няколко думи: стремеж за утвърждаване на Франция на равна нога с другите велики сили; абсолютен приоритет на независимия, суверенен и самостоятелен характер на френската външна политика при зачитане в съответна степен на съюзническите задължения; в контекста на тази външна политика осигуряване на самостоятелната военна сигурност на страната без пренебрегване на съюзническата солидарност (отбрана по всички азимути  - défense tous azimuts); самостоятелно развитие на Европа (Европа от Атлантика до Урал), но критична подкрепа за европейската обединителна идея в лицето на ЕС; подозрителност по отношение на ролята на Англия в ЕС и критична сдържаност по отношение към ролята на САЩ в Европа; доброжелателно, макар и критично отношение към СССР и тогавашните социалистически страни; след преодоляването на колебанията и задръжките си по отношение на деколонизацията активно сътрудничество с новоосвободените бивши колонии на основата на франкофонските и франкофилските настроения в тях.

 

Митеран запазва ли приоритетите във външната политика на Генерала?

 

С маневриране, но като цяло Митеран запазва приоритетите на външната политика на Дьо Гол. Защото още от първите стъпки на своето управление, Дьо Гол фактически не се обявява против европейската обединителна идея, макар че в неговия лексикон в известен смисъл тя е видоизменена като „Европа от Атлантика до Урал” и е съчетана с идеята му за независимост и защита по всички азимути. Тази тенденция във външната политика най-общо се запазва при условията на присъщата на Митеран гъвкавост, разбира се. Той не отстъпва от добрите отношения на помирение между Германия и Франция, първоначално установени от Де Гол и Аденауер. Не случайно една от целите на Де Гол е Европейският съюз да бъде дело на Франция и Германия под върховенството на Франция. Той има категорично отрицателно отношение към опитите на Съединените щати да се намесват, за да спъват европейските работи, което, обаче, не е пречка двете държави да демонстрират съюзническа вярност. Но Дьо Гол има силно развито чувство за достойнство, както по отношение на своята нация, така и по отношение на своята личност. В този контекст предимно, следва да се разбира и неговото решение Франция да напусне през 1966 г. за доста продължителен период от време военната организация на НАТО, чиято главна квартира е преместена от Фонтенбло в Монс (Белгия).

 

Какво е отличителното във външната политика на Франция за всеки един от президентите от Дьо Гол до Митеран?

 

Има много отличителни белези в управлението на всеки президент от Дьо Гол до Митеран, но това изисква много време за задълбочен изследователски и проучвателен анализ, който в момента не съм в състояние да направя.

След Втората световна война се изреждат различни партии във властта, като левицата не бележи особен успех освен в периода непосредствено след войната. Понеже ме питате за Франсоа Митеран, той несъмнено е един от значителните френски ръководители от този период, особено след поемането на ръководството на твърде слабата Френска социалистическа партия при Ги Моле и най-вече като президент на държавата. Той, както има големи почитатели, така има и отрицатели и критици, заради промяната на насоката на своите убеждения от дясно на ляво. Каквото и да се казва, обаче, той съумява да обнови ФСП и да я превърне в ефикасен политически инструмент, чрез който да предложи промяна на френската вътрешна и външна политика и да осигури на два пъти избора и преизбора си като президент на Франция. С първия си избор през 1981 г. той успява да обедини парчетата, казано образно, счупените грънци на тази партия и да направи от нея реална политическа сила. За това в значителна степен допринася неговата личност и преди всичко и неговите умения. Той идва след период на пълна разруха на левицата. Трябва да се му се отдаде дължимото, че успява да изгради една организирана, силна партия, с всичките й проблеми, с всичките й вътрешни борби, но и с присъщата й мотивация и енергия да спечели властта. През цялото това време – и в подготовката за взимане на властта, и в периода на нейното упражняване, той е обединителната фигура, безспорният авторитет както за членовете и симпатизантите на ФСП, така и в съответна степен за цялото тогавашно френско общество. Разбира се, пътят му е разчистен преди това от Де Гол, що се отнася до държавното устройство на Републиката, която генералът превръща в солидна структура, каквато тя не е преди него. Известни са безбройните парламентарни кризи от онова време. Дори и да не са се обичали много, както твърдят не малко френски политици, когато идва на власт, той не си позволява отрицателни оценки за Де Гол и създава впечатление, че провежда или най-малкото толерира и уважава целите и задачите, които Де Гол е задал на Франция, вкл. и независимостта като идея, а може би и като фикс идея. По мнението на редица френски политически наблюдатели, Митеран иска да приеме и продължи цялото наследство на Де Гол, но критиците му, главно из средите на десницата и съратниците и ученици на генерала считат, че той по-скоро се опитва да изземе терен, който исторически не му е принадлежал.

 

Не беше ли трудно за Митеран да продължава да поддържа активна външна политика, когато вече нямаше толкова силна икономика?

 

Може би, но той поне създава впечатление на „visionnaire”, човек, който има прозрение и мисия, и в този смисъл доста маневрира, той провежда национализация, после денационализира, възстановява променения статут на някои банки и т.н., опитва се да посяга върху прослойката на най-богатите, на т.нар. grandеs fortunes.

В отговор на проявения от Вас интерес, ще кажа, че малкото мои лични впечатления са свързани предимно с официални служебни поводи и обстоятелства. Един такъв повод е връчването на акредитивните ми писма. Обикновено след формалното предаване на документа, с който държавният глава на изпращащата страна уведомява държавния глава на приемащата страна за това, че е упълномощил лицето Х да го представлява и да ръководи дипломатическото представителство в неговата държава, следва протоколен разговор или аудиенция за новопостъпилия висш дипломат. Церемонията на връчването на акредитивните писма, включваща и последяващия я разговор, е изключително важна, защото един посланик се счита за пълноправно признат и влязъл, така да се каже, в действие, едва когато държавният глава приеме писмата му и разговаря с него. До тогава той не може да води никаква официална дейност в страната на местоработата си. Обикновено тази протоколна аудиенция трае пет-шест минути. Мен Митеран ме държа двайсет минути. Аз връчих акредитивните си писма през януари 1990 г. Тогава вниманието към нас беше голямо. Беше точно след събитията от края на 1989 г. и един от най-големите му интереси беше: „Считате ли, г-н Посланик, че това, което се случва у вас е необратим процес или е само някакво временно събитие?”. Отговорих: “Да, г-н Президент, това, което мога да Ви кажа по свое убеждение, не по поръчение, че те са необратими, а и Вие сам си давате сметка, че това са не само събития в България, а това е една верижна реакция. Има обяснение за това”. След това той се отпусна, от което видях, че действително е голям политик и ерудит, независимо, че е „шарил” много, бил е привърженик на различни партийни, идеологически и други тенденции, бил е многократно министър в различни десни правителства и т.н. Той каза: „Как сега ще съчетавате и демокрацията, и вашата историческа обвързаност с други геополитически реалности”. Продължавайки мисълта си, заяви: „Аз Ви предлагам да сондирате, да убедите Вашето ръководство и да направите, ако желаете, постъпки България да се присъедини към Франкофонията. Веднага ще Ви кажа, знам какво може да се възрази: че вие сте славянска държава, тясно свързана и в миналото с Русия, и сега със Съветския съюз, принадлежите към славянската култура, люлка сте на славянската писменост и на религията”. Всичко това той го знаеше. „От вас през Киевска Русия и руснаците са възприели християнството. Но аз знам и друго, че в България, винаги е имало, дори по времето на турското владичество, силни профренски тенденции и силен афинитет към френската култура. Знам, че вашите заможни хора са изпращали децата си да учат или в Русия или във Франция – Париж, Монпелие, Нанси; че у вас френският език се говори от много хора.” Тогава ми обясни, че има три степени на основанието за присъединяване към франкофонското движение и съответно три категории държави, които отговарят на това основание: едните са онези нации и народи, за които френският е матерен език – това е Франция, част от Белгия, част от Канада, Люксембург, те са първа категория; втората – това са държави, в които поради колониализма, като Виетнам, Лаос, Камбоджа, редица африкански държави, които имат свой матерен език, но като резултат от колониалното си минало говорят и използват френския език в своята администрация, образование, наука. В отделни региони той даже е общият език, на който се разбират, поради наличието на десетки племенни езици. Това е втората категория от държави. И третите – това са държави като България, в които френският не е нито матерен, нито език на администрацията, но има силно влияние на френската култура, френският език се преподава и изучава от големи групи хора, съществуват неправителствени франкофонски организации на лекари, юристи, учители, журналисти, инженери, има франкофонски медии и т.н. Всичко това е достатъчно основание, за да бъде вашата страна приета в началото като асоцииран, а после и като нормален член”. Аз, разбира се, веднага уведомих София. Имаше колебания във Външно министерство, но тогавашният президент Желю Желев, който се счита за франкофон, подкрепи идеята с активното съдействие на съветниците си и така тръгна цялата история. Нищо, че когато България я приеха във Франкофонията аз не бях между българските официални лица, защото междувременно аз бях отзован от Париж.

 

Известно е, че по това време Митеран е бил вече доста болен и дори е искал е да бъде евтаназиран.

 

Много неща се говореха и пишеха тогава. Лекуващият го лекар написа след това неща, с които фамилията не се е съгласявала. Така че не се знае кое е вярно…

Митеран беше безспорно една ерудирана личност, дори съдейки само по онова, което ми каза по време на първата ми среща с него. Тогава ми препоръча да се срещна с Ален Деко. Големият историк и писател, който има над 50-60 произведения, в България са преведени около десетина, ако не се лъжа, член на Френската Академия, тогава беше министър на Франкофонията.

Първото ми запознанство с Митеран, отчитайки, веднага подчертавам, естествената дистанция, се състоя, когато той дойде в България, преди политическите промени у нас, по покана на БКП като председател на Френската социалистическа партия. Придружаваше го Станишев-баща, а в българската група бяхме още двама-трима, които знаехме френски език. Помня, че преките му сътрудници, бяха на негова възраст, от тях най-младите тогава останаха в политиката, а по-късно и в държавното ръководство, вкл. и като министри, когато Митеран стана президент. Това бяха Жан-Пиер Шевенман и Жорж Сар.

При пътуванията по време на посещението му в София и провинцията, извън договорените срещи, разговори или визити, всеки миг, който не беше свързан с някакво задължение по програмата, независимо дали се намираше в кола или самолет, той непрекъснато четеше. И друго, което ме впечатли, бе откритието, че той е голям почитател на поета и дипломат от 19-ти век Алфонс дьо Ламартин и неговото стихотворение Le lac (Езерото), чиито 16 четиристишия знаеше наизуст. И той сам разказа, отпусна се, когато в Пловдив го заведоха в къщата-музей, където на времето (1833 г.) поетът е престоял с целия си многолюден керван три дни на път от Истанбул за Европа. Там Митеран рецитираше стиховете на любимия си поет и беше в много добро разположение на духа.

Друго какво. Имахме още няколко срещи, на национални празници или по протоколни поводи, които са полуофициални-полуофициозни. С шефа на кабинета му и други негови сътрудници на държавно ниво сме имали многократно конкретни, делови разговори, но не считам, че е нещо уникално, за да си заслужава да се отразява.

Има обаче нещо, което заслужава да се отбележи. За времето, докато бях посланик, никъде не се появи нещо ругателско за България и нейната външна политика, произлизащо от висшето ръководство на държавата. Медиите могат да пишат всичко. Но на ниво министър на външните работи или висши държавни служители тонът е бил винаги коректен.Тогава България никога не е била официално нападана, не е имало нападки персонално и към тогавашното й ръководство.

Искам да кажа нещо и за Ален Деко. С него съм имал много срещи, и като министър на Франкофонията, и след като вече не бях посланик във Франция, и доскоро, преди няколко години, когато беше много възрастен и нямаше официални титли освен само академик. При една от срещите ни ме попита как се възприема и как се проявява новата българска демокрация.

Отговорих, че безспорно това, което стана, е трябвало да стане и общо взето се възприема като отваряне към света, но прави впечатление, че много хора преспаха и на другия ден станаха демократи, без преди това да са имали нещо общо с дисидентството или някаква близост с изразителите на политическия процес към демокрация.

- Г-н посланик, ми отговори Деко, изобщо не се вълнувайте, не се учудвайте. Сега ще Ви покажа книга, която датира от Френската революция, от началото на 18-ти век. Тя се казва „Le dictionnaire des girouettes.” Знаете какво е – „Речник на ветропоказателите”. Съдържа имената на видни люде, които от аристократи моментално след 1789 г. са станали привърженици на революцията и на Конвента. След Втората световна война на власт дойде Де Гол. Знаете ли колко колаборационисти се превърнаха в демократи? Даже и сега, в наши дни излезе нов „Речник на ветропоказателите”.

След срещата си с Деко намерих това издание. Като любопитен факт ще отбележа, че в него открих и Митеран, и самият Деко. Най-заслужилите „ветропоказатели” са означени, започвайки с три звездички до без нито една звездичка. Примерно, Митеран е удостоен с три звездички, защото на младини е служили в правителството на Виши, след войната е бил в крайната антиголистка десница,  а по-късно е бил ръководител на левицата. А на самия Деко, произхождащ от клерикални среди, единственото му „прегрешение”, заслужило му една звездичка, според Речника на ветрпоказателите, е, че се е съгласил, а такава беше политиката на Митеран, да стане министър на Франкофонията в левия кабинет на Мишел Рокар, „изневерявайки” на своите десни и клерикални позиции.

„Така че неизбежно е, заключи Деко, не се учудвайте, такива личности съпровождат тези процеси, и много такива хора ще има.”

За мен Франсоа Митеран си остава голяма личност, голям ерудит, голям политик. Играч – да, но той обновява и довежда на власт левицата в продължение на два мандата. Прочути са неговите публични дебати с кандидат-президенти, особено вторият. Да си спомним само, знаменитата фраза, между другите, която се цитира често по повод телевизионния му двубой с Валери Жискар-д’Естен. На опита на Жискар д’Естен да го уязви обявявайки го за човек на миналото, той го сразява с ледената констатация: „А Вие сте човек на пасива!”. На френски звучи така: „Vous, M. le Président, vous êtes l'homme du passé”, et vous, отговаря Митеран, „Et Vous êtes l’homme du passif!”. Или израза му: „Трябва да се даде време на времето!” Факт, е че след него левицата не е това, което беше.

 

Вие сте бил в края на 70-те и 80-те години, но сте имал поглед върху 60-те години на 20-ти век. Можете ли да направите паралел за времето и да оцените влиянието на 1968 г. върху хората и върху обществото?

 

Ограниченото време на този разговор не би могло да даде възможност за обстоен анализ. Безспорно събитията от май, 1968 г.  имаха изключително влияние. За Франция, това твърдя не като свидетел, е такова дълбоко разтърсване, което за години, за целия период след това, та и досега се счита за епохално. Не случайно Де Гол, човек на волята, на твърдата ръка, общо взето, на далновидното мислене, изпитва смут и уплаха и отива в Германия да търси евентуална подкрепа от френските войски, които са там. Движението от 1968 г. не е само явление, породено на  основата на криза в институциите, преди всичко образователните, защото бързо придобива силна социалнополитическа окраска, до криза която изисква реформи не само във висшето образование, но и в повечето сфери на обществено-политическия живот в страната.

До тогава улиците на Латинския квартал, традиционно средище на френските университети, са покрити с павета, използвани от студентите и другите протестиращи за нападения против полицията. След студенския бунт вече няма никакви павета – всичко е асфалтирано. Това е една криза на обществото, която студентите оглавяват и са подкрепени от широки граждански движения. Това е страхът на Дьо Гол пред опасността от масова негативна реакция и включване в протеста и на други сили – работническата класа, значителна част от политиците, интелектуалците, чиновничеството и т.н. Това е голямо вълнение, сътресение, социално-политическо недоволство, изискващо реформи във всички области на обществения живот.

Животът във Франция преди и след вълненията от 1968 г. – това е големият вододел. Разбира се, на гребена на тези вълнения излизат и много анархисти, хора с не много ясни политически тенденции, бунтари, които не знаят за какво точно се бунтуват, но основната насока е ясна – дълбока промяна в устройството и функционирането на обществото в смисъл на по-голяма социална справедливост и зачитане на човешките права.

 

Възможно ли е да се говори за външна намеса в тогавашните събития във Франция?

 

Мисля, че не, не искам да бъда категоричен, но мисля, че не. Разбира се, те са следени веднага от всички, и от съюзници, и от противници, всеки ги тълкува и всеки допринася с нещо в положителен или отрицателен аспект, но лично аз не съм срещал никъде доказани твърдения за външна намеса. Смятам, че това е изблик на масово недоволство от нерешени проблеми и от желание да се смени една инерция, да се обнови една енергия. Дьо Гол е несъмнено велика личност за Франция и забележителен политик в съвременния свят, но и той става жертва на прекомерните си амбиции. След като за пореден път залага на считания от самия него свой безспорен и непоклатим авторитет, губи поредния референдум и се оттегля от политическата сцена.

 

Интересно, че много течения, прекалено много тенденции и хора, и тогава, и досега, и при, и след Дьо Гол печелят...

 

Голизмът като явление има широка основа, много по-широка, отколкото би могла да се обясни само с една харизматична личност. Той не може да се сведе само до личността на Дьо Гол, макар че идеите му за развитието на Франция и света са неговата сърцевина. Основната тенденция при Дьо Гол и с по-малък успех след него беше Франция да бъде напълно независима и самостоятелна. Известно е, че тази тенденция, независимо от конкретния повод, е в основата на решението на Франция да напусне през 1966 г. военната организация на НАТО.

Връщайки се отново към събитията от май, 1968 г., като се изключат някои кръгове на тежката буржоазия и много богатите съсловия, които могат да са недоволни от тези събития или се стремят да ги омаловажат, може да се направи извода, че обществото спонтанно и масово реагира положително и се отнася добре към тях, участвайки в уличните бунтове. Като цяло те имат характера на очистителна буря във всички сфери на обществото, а най-важното е, че студентите са инициатори и най-активните участници, но факт е, че към тях се присъединяват и профсъюзите. Във Франция профсъюзното движение традиционно е много силно и в случая с майските събития то масово (твърди се за милиони излезли на улицата) подкрепя протестите с благородни цели и намерения, но и за да решава свои проблеми, които пак опират до искания за положителни промени.