Съвременна история

Денят на разузнавача - разговор с полк. Димо Станков

Написана от Христо Милков
Посещения: 103

 

Интервю на Христо Милков с полк. Димо Станков

 

dimo stankovДимо Станков е полковник от резерва, бивш зам.-началник на Първо главно управление на Държавна сигурност - външното разузнаване - до 1990 г., началник на 8 отдел „активни мероприятия” в ПГУ-ДС. Димо Станков е пенсиониран през 1990 г. Работил е 7 години под прикритие на дипломатическа работа в Лондон, бил е резидент на българското разузнаване в Париж, работещ под прикритие, и по това време е бил пряк началник на журналиста Владимир Костов. Както е известно, Костов е работил като кореспондент в Париж, като същевременно е бил офицер от разузнаването, майор от секретния щат на ДС, вербуван още през 1967 г. През 1977 г. той остава в Париж, иска политическо убежище и започва да разобличава режима, минава на работа в радио „Свободна Европа”. Димо Станков е наказан, понижен в длъжност, и минават дълги години докато пак го издигат на работа. Автор е на книгата „След дълго мълчание, 42 години в българското разузнаване“.

Във всяка национална история има събития, които не позволяват на никого да остане безразличен. Този бурен месец не дава възможност на никого да остане без позиция, да остане безмълвен. Май’68 наред с Народния фронт и Втората световна война е един от тези върхове, които трайно бележат съвременната история на страната.

„Французите имат огромно историческо самочувствие. При това гордостта им от миналото им, от величието на Франция не се говорят с думи, не се показват с фасони и тупане по гърдите. Французите са изпълнени с национално самосъзнание, естествено като дишането. Те чувстват, че имат мисия към света, мисия за цивилизация, за изтънчено влияние, за висока национална култура, която подаряват на човечеството… Франция има нещо нематериално и неуловимо, което се нарича „еспри”, духовност. Може би това се чувства и в думите на Дьо Гол, с които започва спомените си: „Цял живот имах една известна идея за Франция”. Коя е тази идея? Напразно ще я търсите в книгата му. Скоро ще разберете, че идеята е образ. Този образ е толкова широк и богат на личности, книги и събития, че Дьо Гол включва в него и себе си…Франция има гордото съзнание за своята велика световна мисия да облагородява, да цивилизова. Тази идея носят французите в мислите си, и в поведението си. Идеята е голяма. Там е мълчаливата сянка на Виктор Юго и пъргавия малък Гаврош, дете-символ на революцията; там е викът на Емил Зола: „аз обвинявам!”, глас срещу несправедливостите. Музиката на Берлиоз, на Бизе и Гуно. Но в тази идея е и силуетът на Наполеон, дори не с победите си, а с историческото си присъствие, та ако щете с горчивата си самота на остров Света Елена. Списъкът, изброяването на велики сенки няма край. Те правят Франция, но те правят и всеки французин”.

Не е без значение това, което е станало в Европа през всичките тези години. И да смятаме, че студентското или протестното движение във Франция са чист продукт само на Франция, има влияние и отвън. Не съм го проучвал това. Това, което съм чел в американската или друга литература или откъде започва Западният свят. Защото е казано изрично в указа на Хари Труман да се следят внимателно всички така наречени прогресивни движения, които се появяват по онова време. Има се пред вид тези, които се смятат за леви движения. Това е указано и там. Също като направление за работа на ЦРУ. Затова не смятам, че движението от 1968 година не е чист, чист продукт на Франция.

 ***

Тогава след получаване на независимостта на Алжир от комитетите „Алжир” стават комитетите „Виетнам”. След като се подписва независимостта, дали не е възможно същите хора, но под друга форма, да преминат във Виетнам?

Не знам дали сте го чувал Уилфред Бърчет , австралиец по рождение, спорна личност в историята, женен за българка, той почина, живееше в София, един от големите разобличители на американците по време на корейската война, приятел на Виетнам, на Корея и на Китай. Той живееше в Париж, аз си спомням разговорите с него. Беше един от проводниците на тази политика, идваща от Изтока във Франция. Смятаха, че той е двоен агент на руснаците или на китайците. А той остана един независим журналист до края на живота си и разобличи именно американците в Корея. Живееше повече на Изток, отколкото във Франция. През 1968 беше във Франция. Сега си спомням за влиянието му в Китай в китайската организация. Имаше едни крайно леви елементи от Китай, които издаваха ляв вестник. И те бяха от същото направление от Изтока, от крайнолевите. По онова време се смяташе, че китайското, маоисткото направление е най-твърдо лявото. И затова Съветският съюз работеше против Китай, и ние се мъчехме по нашите сили да работим, глупости правехме. Но както и да е.

Споменах за Уилфред Бърчет, събитията във Франция не са само дело на вътрешни сили, а са дело и под влияние и на външни сили - китайски, антиамерикански.

Преплитат се нещата.

Какъв е Кон-Бендит?

Бежанец, германски евреин, запазва си германското гражданство, за да не служи войник. Непрекъснато е следен от френското контраразузнаване още от първата му поява. В един момент полицията го експулсира с 10 години забрана за връщане на френска територия.

Аз мисля, че френското контраразузнаване имаше много голямо участие в тези емигрански, бежански и други, крайно леви и крайно десни организации и всякакви други деятели. Именно те имаха много силна ръка там. Аз затова не смятах, че те могат да ни бъдат в услуга, защото много от тях могат да бъдат сътрудници на френските служби. Франция в това отношение, пак казвам добре обезпечаваше своята сигурност.

Как завърши този мъж - Кон-Бендит?

Сега е евродепутат.

Същото име ли носи? От коя страна?

Сега е от Германия. Няма нищо случайно.

Няма нищо случайно. Мрежата е много голяма и човек се оплита в нея, ако мисли, че това е случайно, не може да разгадае мрежата добре. Да види как се омотава от страна на паяка. А не можем ли да се ориентираме в мрежата, попадаме в нея. И дори в днешно време паяжината се плете навсякъде. Няма такова нещо приятелите да вършат приятелски действия – приятелите вършат собствена работа.

То е логично.

Някой трябва да го разбере и да го каже и го приеме, а не да върви по инерцията. Другият въпрос е, че в сегашно време това е много по-трудно, отколкото тогава. Аз затова мисля, че моите колеги сега са в много по-трудно положение. Това са едни мои констатации, които могат и да не са верни и да не са точни.

Мисля, че са верни.

Но това е разбирането ми и схващането ми, дотолкова доколкото разполагам…, но не твърдя, че истината е стопроцентова.

Дотолкова, доколкото това ще бъде много важно за мен – какъв отзвук имат събитията от 1968 година в европейски и в световен мащаб – може ли да се говори за подобен отзвук. Според мен те имат не само национално значение.

Аз не бих могъл да кажа какво е отражението им по света. Аз не съм срещал моменти или действие или събитие или отношение на хора извън Франция, които да покажат, че са повлияни от събитията във Франция, просто ми бледнее такова нещо, и дори не смятам могли ли са те да окажат някакво влияние върху събитията в онези бивши френски колонии, защото върху бившите английските английски колонии не могат да окажат – нито в Канада, нито в Австралия, нито в Индия, нито в Гана, нито в Индонезия – в Далечния изток.

Ако някъде са могли да окажат въздействие, това са само във френскоговорящите страни или френски колонии, но нямам данни. Аз съм имал контакти с хора от английскоговорящите колонии на Франция, Нигерия, Кения, да кажем, по стечение на работата ми в Англия. Дори след 1960 г. след завръщането ми тогава ставаше дума дали да помагаме на движението на Джумокенията в Кения, на Одинга-Одинга , неговите помощници, и съм се мъчил да си спомня моите връзки с тези хора и с техни хора и да покажа на Външно министерство до покажа в една справка какво представляват, какви са особеностите им. Но тогава изобщо не е ставало дума за влияние на френските събития.

Мисля, г-н Милков, че са това са много повече за вътрешна работа. Имам едно друго усещане, едно чувство на една вътрешна лекота на събитията, които произтичаха в една Франция. Лекота, с която понякога се обясняват събития във Франция. По онова време, ние по линия на дипломацията, разбира се и посланикът, и разбира се и другите си вършехме достатъчно не лошо работата, помагахме на наши организации за връзки на другите подобни организации. Ще взема предвид Земеделския съюз. С Ангел Димитров, секретарят на организацията, Виктор Вълков, съм им помагал за установяването и поддържането на една партия Левите радикали („Радико гош”) на Фабр, който беше неин лидер, на Пиер Брак, негов помощник, за връзки с земеделски организации, която беше земеделска професионална организация в селото. Но понякога французите взимаха по отношение на събитията понякога малко лековато отношение към големи събития, ставащи в света, поне такова е моето впечатление. Може да не съм прав затова. Емблемата на Франция – петелът. Свидетел съм бил на сблъскване на коли, когато на улицата ще аха-аха ще стане бой, и се разделят с подаване на ръка. Не довършват докрай сериозната работа, която са я започнали, уж ще водят битка, ще се стрелят, и няма никакъв сериозен резултат. Не искам

Боя се да не подскажа някакво усещане за това френско отношение, петлешко отношение към много неща. Въпреки, че това, както казвате Вие, 10 000 000 да излязат… Какъв беше резултатът в крайна сметка? За смяната на Дьо Гол.

Не смятам, че в резултат на това движение се е сменил Дьо Гол? Приписва се подобно твърдение, но не е вярно.

Не е вярно нали?

В интерес на истината, Дьо Гол, след събитията, според социологически проучвания получава доверието на французите и то като единственият човек, способен да се справи с подобна тежка криза. Има и друго твърдение, че не случайно той е напуснал политиката, че е предизвикал референдума от април 1969 г. Защото той вече е на 79 години. Имал е право да остане до 1972, когато е краят на мандата. Но той не е искал да си отиде като един досаден старец, на когото да кажат: „Хайде стига де!”

Точно така. Той е знаел, до кога може да стои. Един умен човек може да направи подобно нещо.

Той казва: „Аз ще си отида, когато аз реша”. И така и прави. За мен това е обяснението. Аз съм го сложил в книгата си. Аз така или иначе се опирам на източници, включително и негови.

Не зная. Ето да вземем лекотата, дори леснотията, с която Франция не се съпротивяваше на Германия. Това голямо историческо събитие. Съпротива на една или друга държава е можело да се извърши.

Тя има 10 милионна армия. Тя е най-голямата армия.

Аз съм имал непосредствени отношения с френски депутати. Аз в Англия съм имал връзки със стотици хора. Това ми беше известно. Бях причисляван към футболни клубове, имах връзки с католици, с консерватори, имам и придобита, казано на агентурен език агентура, която съм описал в книгата си, което е трудно да стане в друга страна, но в Англия няколко човека. Разбира се и предателства имаше. Във Франция трудно допираше до френските депутати – затворени, не желаеха това отношение, дори и тогава. Дори и тогава, аз съм добре настроен доброжелателно, благоразположен, беше трудно една позиция да заема или трудно действие, да влезеш във връзка с депутатите в парламента, камо ли с Дьо Гол. Имах връзки и с Дьо Гол, и с партията на Дьо Гол с млади хора, но до известна степен. Имах с лявото движение на голистите с едно момче.

Когато се срещнеш с тях, винаги закъсняват. Дори вземи само този пример. Амбутеяжът (задръстванe) винаги им пречи. Обяснение на нещата твърде лековато.

Говорихме за движението – 10 милиона души – и какво от това, какъв е резултатът.

Не само това. Икономиката е парализирана. Най-големите заводи нищо не произвеждат. Златният резерв е изведен в Испания под полицейски ескорт. Въпреки всичко след няколко дни икономиката отново тръгва. Никой не чисти боклука. Това ми го е разказвал Павел Писарев. Никой не приема в болниците.

По онова време Кръстинова, един български специалист, баща й, беше големият хирург от Военна болница – Кръстинов - , дойде уж на специализация, остана. Приеха я веднага, да, но тя загуби българското. Французинът иска другите да не говорят за себе си. Да не изтъкват, че те са българите, които са свършили работата. Там имаше хора от институции, които са допринесли много за Франция, но това, че са българи, остава на страна. Един такъв елемент, пак един голям хирург от Германия, забравих му името, пак дойде във Франция. Ами нашите големи специалисти – Юрий Буков, Вайсенберг, на почит, на уважение, работи така, все едно е французин, нищо българско не е получил. Силви Вартан, едвам от време на време идва в България да покаже, че е родена в България, а тя е от арменски произход. Аз се радвам, другите заличават българското си, бързо се поддават на това заличаване, много бързо са претопени.

Дали не се чувстват по-добре така.

Може. Възможно е. Това е от друга страна част от нашия характер. Аз не си го обяснявам само с френската работа, с френския натиск. Сигурно.

Може би в тази обстановка нямат друг изход.

По онова време нямат друг изход. Една тенисистка, беше национална тенисистка, Юлия Герман, омъжена за деец от Франс-прес, българите се губят, няма ги.

В Англия българите не си променят гражданството, работят, може би англичаните ги оставят, не ги притискат да стават по-големи англичани. Англичаните не обичат другите да бъдат по-големи англичани. Особено, ако вземеш анекдотите. Не можеш да разказваш по-добре анекдоти от англичанина. Не можеш да знаеш по-добре английски от англичанина, ако вземеш да го имитираш, само ще бъдеш смешен. Французинът не е така. Ако вземеш да го имитираш, можеш да бъдеш по-добър от него, но до известна степен, разбира се.

Относно влиянието на френските събития в света, което ние в разведката да го използваме, но ние да не сме почувствали, може да е имало такова нещо, но нямам преки доказателства. Може би в една Гърция, в една Турция, в другите страни, където сме работили по-активно, в една Италия, в Англия още по-малко или пък в необвързаните.

Слага се един етикет „революция”, естествено през 1968 година във Франция, това не е никаква революция.

Това не е никаква революция. Какво се е изменило, нищо не се изменя?

Правителството не само че удовлетворява исканията на работниците, а и не само на работниците, но им дава повече, отколкото изобщо са си представяли, че могат да поискат.

Това е вече разбира се влияние на социални придобивки от други страни, не могат французите да са най-зле.

Така са уредени нещата, че в крайна сметка инфлацията изяжда това, което е дадено. Толкова добре пресметнато, нещата се нормализират, бензинът отново потича и хората отиват във ваканция. Не случайно Дьо Гол нарича французите „овце”.

Мисля, че егоизмът у французина е много силен. Аз, разбира се, говоря и от гледна точка на разузнаването, никога не са ни прощавали, тогава когато са ни удряли.

Чешките събития са по-рано, не може да имат такова влияние, през 1967, това, което става в университетите. Френските събития са май-юни 1968.

Може ли да се говори за някакви „софийски събития”, през 1968. С нещо да се дотолкова да се е променила ситуацията…

За такива събития от рода на Кристал, на Екогласност, на Русенския комитет, на посещението на Митеран. Но те са едва след „перестройката” на Горбачов и нещата се движат по друго направление. Тогава се намират хора по-куражлии, но то не е пряко обвързано с френските събития. Би било пресилено. Още повече, че няма никаква революционност. Още повече, че от страна на органите на властта се намалява натискът върху тези организации, дава им се възможност да се проявят, от рода на Екогласност и т.н. Нещата стават политически и се взимат политически решения, е от колкото като решения и действия на органите. Много малко е силовото противопоставяне.

До колко за Софийския фестивал все пак има възможност да се говори за някакво влияние и за терен на влияние?

Ограничено влияние, много ограничено. Отделни хора. В България няма създадена организация, която да приеме и да копира това, което вече е станало във Франция. Наблюдението вече е много сериозно, вече го има, имаше хора, и преводачи, и там се следеше кой какво, не бива да го отхвърляме, така че едва ли са били пуснати на произвола. Не биваше да се допуснат излишни прояви, които от една страна да провалят фестивала, а от друга страна които не са желани. Трябва да се каже, че спокойно се прави фестивалът. Дори един от моите подчинени беше преводач. Дори и Петър Младенов, самият той беше в ръководството на организационния комитет, като младежки деец. Предстояло е нахлуването в Чехословакия. Не е можело да се позволи дестабилизация на вътрешната обстановка.

Трябва да се видят как е била заплетена паяжината. Това е вашата роля. Ние можем да умуваме, да разсъждаваме, но то си остава за нас. Като не го отразим, да го сложим черно на бяло, с него си отиваме на оня свят. А има много неща, които може да се кажат, но не е обстановката сега. И ние сме живели в един свят, не се упреквам абсолютно. Моята дъщеря, понеже и тя е историчка, има познати историци, някакъв неин състудент е искал да говори с мен, по тези неща, които ние разговаряме с Вас, защото и той няма вътрешна информация, и много неща му се поднасят на прима виста, с някакво определение или с някакво название без съдържанието вътре да му е ясно и понякога се греши, когато се използва тази терминология, както е сега у нас.

Терминът е „Активно мероприятие”.

Активното мероприятие няма нищо общо с активното мероприятие, и става дума за един материал, който се знае кой го е изнесъл и как го изнесъл, какво съдържа вътре. Активните мероприятия и политически операции са замислени дълбоко замислени действия между държави, отношения в международен мащаб, между партии. Друго нещо е извън страната, вътре в страна има друг характер, могат да го наричат пропаганда, могат да го наричат агитации, могат да го наричат „черен пи-ар”, противодействия, но те не са активни мероприятия. Но няма кой да каже. Но нас не ни търсят много по телевизиите. Ние вече си отиваме от този свят. Та тя ми каза за този неин съвипускник. Щял да прави нещо сборник нещо като есета, това, което се каже, да бъде сложено в книга, като наше мнение и позиция. Той е мислил с една определена категория хора, общественици или разузнавачи.

Така че от това трябва да се изхожда. Като погледне в историята, ние психологическите операции не сме ги открили. Далеч преди новата ера, когато започват организираните общества е имало разузнавания, имало е надлъгване, имало е надхитряване, имало е търсене на надмощие. Психологическата война означава надмощие при атаката и защита при отбраната, това означава. Да отслабиш противника, да го излъжеш, за да му нанесеш удар. Това е било през вековете, като започнем още от Троя, още Троянският кон. Ако започнем още от Монголската империя, Чингис хан затова е успявал, в много случаи той е надлъгвал, той е използвал разузнавателните служби много по-силно, отколкото много други. Като започнем от Средните векове насам, разбира се, тези мероприятия се пренасят в двора, дипломацията върши някакви мероприятия за влияния, специалните пратеници на двора, купуват влияние, извършват преврати през Средните векове, в такива случаи църквата върши това, въпреки че няма организирана разузнавателна служба. Цялата църква е разузнавателна служба по това време. Йезуитските ордени, организираните разузнавателните служби през 18-19 век , появяват се вече действително скроени дезинформационни мероприятия, каквото е завещанието на Петър Велики. Като историк може би това сте го чували. То започва през 18 век. Людвиг XV изпраща свои представители негласно. Английски лорд, който е изпаднал в беда, му плаща да пътува из Русия, търси начини за подобряване на отношенията между Русия и Франция, един елемент, който го има в литературата.

В началото на 19 век излиза книгата на един френски историк Лесер. Той пише книга за Русия по онова време. В нея цитира бележки на Петър Велики, в които е заявил, че Русия трябва да завладее Азия и Европа. Това са били намеренията и стратегическите планове на Петър Велики. По настояване на Наполеон тази книга се издава в хиляди екземпляри и се раздава на войниците преди да тръгнат за Москва през 1812 година. Когато войските му напускат Русия, в щабовете намират екземпляри от тази книга. Мисълта ми е, войските му да бъдат настроени да се бият, за да предотвратят завладяването на Европа от страна на Русия. Което е по-интересно. Тук вече се намесва разузнаването, което издава като отделен фалшив документ писмото или завещанието на Петър Велики. То е разработено във Франция. И се разпространява във Франция в по-късен период. Това завещание се използва дори и от Хитлер, за да покаже, че Петър Велики е имал намерение да завладее Европа и други територии и това трябва да се предотвратява. Ето едно дезинформационно мероприятие, което е от онова време.

Искам да кажа, че психологическата война не е от най-новите времена. По-нататък вече – аферата Драйфус, френският капитан, който в продължение на години е обвиняван за агент на германското разузнаване от 1894 година, когато е неговият арест. Като капитан след войната, и то капитан от Генералния щаб – единствен евреин там. Скрояват му се тези комбинации, че те са проникнали в продължение на години. Вадят един документ от Генералния щаб, друг документ, че е предател, че е двоен агент на германското и френското разузнаване. Драйфус е изпращан в затвора, изпращан е в лагери и е освободен много късно, когато в негова полза се намесват интелектуалци, писатели, като Емил Зола. Когато вече се разкрива, че всичко това е фалшификация, той изтърпява краха на този заговор срещу него. Както нашият Сергей Антонов, разбира се, нещата могат да се сравнят, защото през цялото време се дезинформацията беше, че Антонов е участвал в атентата срещу папата.

Аферата „Драйфус” е активно мероприятие, или психологическо мероприятие, от онова време. Разбира се, да не изброявам, защото в историята има много такива случаи, и в началото на ХХ век, и по време на войната, и което продължава вече и през периода след Втората световна война, много по-изострено, много по-ясно изразена битка, защото другаде е имало такива мероприятия, но не в тези мащаби – Франция-Германия, Русия-Франция, но не е имало този глобален мащаб, в тези параметри, които обхващат периода след Втората световна война.

Тук разбира се е обяснимо, защото има два обществени строя, появява се нов обществен строй, този строй трябва да бъде премахнат от едната страна, той се защитава – ето ти войната. Това е характеристиката. Така че казано иначе – случайни работи няма, има причини и следствие, на едното и другото. Разбира се, остават островчета тук там, в какъв смисъл и как ще се изрази светът. Но аз смятам, че най-голямата психологическа операция е събарянето на социалистическата система в Европа, тя е завършекът на тази голяма операция. Ако вземем другите отделни акции и мероприятия от едната и другата страна, атака, защита и пр., резултатът от цялата тази война е ликвидирането, така както се е замисляло, на цялата тази система в Европа. Причините, не е само войната, вътрешни причини има колкото искаш, и техническите средства, и разположенията и взаимоотношенията, и дейността. Така че тази страна от историята остава не напълно ясна, не напълно осветена. Такива ми бяха намеренията, ето тази част да осветя макар и малко, макар и историко-познавателни елементи. Защото има други по време на войната, други след войната.

Голямата операция на английското разузнаване Китай-Съветски съюз, противодействието. Разработена, класическа операция, впрегнати много сили. Вие знаете, че дълги години между Китай и СССР, съществува разнобой, имаше дори и война. Но това недоверие между двете страни се поддържаше дълги години. И сега не може да се възстанови доверието между двете страни. Опитите за някакво по-сериозно движение среща съпротива.

Англичаните разработват специална операция с впрягане на всички сили. Т.нар. операция „Лиоте”, книгата на един френски колонизатор в Алжир. Но искам друго да кажа, че тук благодарение на тази операция са доставяли информации за неблагоприятни изказвания и действия на Китай срещу Русия са доставяни на руските служби и обратното - да се търсят отрицателните становища и позиции на Русия по отношение на Китай, и да се доставят на Китай. Това внася разнобой през цялото време, има и друго съдържание. По време на войната и след войната, процесите, които станаха в социалистическите страни, които срещу ръководители на някои комунистически партии, са резултат на една такава операция, замислена на Запад, да се представят тези хора в неблагоприятна светлина, че са имали връзки със западните разузнавания, че са действали в тяхна полза, като се започне с Испанската война, престояването им в затворите, в лагери във Франция, доказването, че са служили на западните разузнавания или че са работили срещу своите страни. Затова и тези материали са достигали до Сталин или от друга страна са пренасяни в съответните страни, за да се организират процесите. Тук няма нищо случайно.

Какво да кажем за Рудолф Слански или пък в Полша. В България случаят с Трайчо Костов е малко по-далечен. Това е характерното за този период след Втората световна война. Той доведе до разгръщането, до апогея на психологическите действия, това е много характерно за цялостната дейност. Този период не остава неясен. Едните го интерпретират по един начин, другите – по друг начин. И ние сме действали, разбира се, и нашето разузнаване, според нашите възможности. И в Турция сме нанасяли каквото сме могли противодействие на американци, и в Гърция, и в някои от необвързаните страни, сме действали, имали сме успехи в това успехи. Но в рамките на нашите възможности, политическото влияние, заздравяването на икономическото ни положение. Има много конкретни неща, те останаха в историята, те не се и помнят, пък и аз отбягвам да ги излагам пред по-широка публика. Много е трудно да се борави с някои неща, особено когато няма единно становище, или пък когато идеологизацията е малко по-силна или пък когато обективността се нарушава, поради принадлежността към едната или другата страна. На историците заслугата им е това, да придадат колкото може повече – фактите, фактите, фактите и толкова. Така че, аз Ви казвам, ние избегнахме 1968 година, но не за друго, но, първо, към Франция моят интерес го нямаше, имаше други интереси през 1968, от друга страна, Чехословакия до каква степен или доколко сме могли да разобличаваме стремежа на западните да откъснат една или друга страна. Защото за нас беше ясно, че Албания, опитите за откъсване беше резултат на разработка на американците и на англичаните – на английското разузнаване по времето на Ким Филби. И американците на кого да разчитат и как да изпратят войската, на кого от емиграцията да разчитат. Там те бяха подведени, защото емиграцията, едните бяха - старата емиграция беше аристократическата, другите - за новата емиграция. Нямаше единно становище. Но както и да е, там стана ясно на албанците. Може би поради това, че Ким Филби каза на руснаците какъв план се прави, за да се предотврати. Югославия е един пример, много интересен в процеса на тази война, никой не я е изследвал, данните са много противоречиви, кой е Тито, до каква степен е с КГБ, и какво е направил за да разбие съветската комунистическа партия и да ликвидира ръководителите на тази партия. Налице са неговите доноси до КГБ, затова пък е известен на американците. Има неща за проучване. Американците дадоха 20 млрд. безвъзмезден заем по онова време, за да може да стъпи на краката си и да излезе от Коминформбюро. Това е голямата операция.

Мога ли да Ви запитам за мнението Ви за генерал Дьо Гол.

Англичаните са смятали, че той може да им бъде много полезен. Не да надмогнат американците, а да запазят положението си в отношението си със Съединените щати.

Дьо Гол е една вероятност в бъдеще. Той удря американците, казано по-грубо, застава на позиции, които устройват англичаните, в намирането на геостратегическото разположение на тяхното място в света. Защото и те не искаха да се предават на американците. В крайна сметка те бяха изтласкани от много страни в страни в света, като колонии, африканските страни, Балканския полуостров. До войната англичаните имаха господстващо положение, що се отнася до влиянието в Гърция. След войната какво остана – нищо. Американците я заеха, англичаните ги няма. Дори и за това, англичаните са най-добрите съюзници на САЩ, но Съединените щати искаха да поставят англичаните на друго равнище, равно на Франция, равно на Германия, да не изпъква толкова много Англия като най-добрият съюзник на САЩ. Дори и да не участват в събитията в Суец. Защото американците можеха да застанат зад Англия, но те не го направиха. Тоест аз виждам, че Дьо Гол е бил приет в Англия, оказали са му съдействие само заради това да имат един съюзник по отношение на равноправното си третиране на Съединените щати. Дьо Гол излезе от военната организация на НАТО, премести главната квартира на НАТО и я премести в Англия. На два пъти не допусна Англия в Общия пазар. Това е резултат на неговата позиция на независимост и величие.

Моите познания за израстването на Дьо Гол, за неговото битие, не ми е останало време да се занимавам, пак казвам, да бъдеш разузнавач и да ръководиш една служба във Франция в онези трудни условия, Франция беше страна за разходка на някои хора да си прекарат времето там, на творческа командировка, те създаваха условия на френските служби да работят много лесно да работят срещу нас. Така че във Франция нямаше време да чете човек и т.н., практическите дейности ангажираха вниманието ми ангажираха вниманието ми непрекъснато и проблемите. Жена без мъж, изпратена на работа, мъж без жена, изпратен на работа, Франция заради това им трябваше, много лесно работеха, а ние не си давахме сметка. Творческа командировка – писателят Балабанов, творческа командировка – писателят Веселин Андреев, хубаво, големи хора, освен това сами. Творческа командировка, писателят Дико Фучеджиев, сега неговата дъщеря се пише за писател, сега баща й може да се гроба ако знае какво пише в материалите. Или пък изпратена жена на мъж, който работил еди-къде си, сама. Резидентът на българското разузнаване има за задача да не допуска френското контраразузнаване, трябва да им бъде пазач денем и нощем. Така че трудно беше, не оставаше време да се занимаваме малко по-задълбочено и с политика.

Периодът, през който сте бил Вие – през 70-години на 20 век, тогава е бил Жискар д’Eстен. Каква следа е оставило неговото управление?

Аз не виждам да е оставил някаква особена следа. В международно отношение той беше независим.

Какви бяха неговите приоритети в политиката?

Той идваше от средите на средните партии. Той не беше нито голист, нито от левите, както претендираме ние, социалист, като Митеран. Той искаше да запази една независима Франция. По едно време му беше министър-председател Реймон Бар. Въпреки че Реймон Бар беше един от т.нар. трилатерална комисия, тя се разшири след това. Дори един Петър Стоянов сега претендира, че и той е бил. Това са подкомисии. Оригиналната трилатерална комисия е Япония, Съединените щати и Европа. Представители на тези три общности и държави, обаче подбрани, и то не кой да е, беше Реймон Бар. Както се знае от Съединените щати беше Рокфелер, от Япония не мога да си спомня. Искам да кажа, че Жискар д’Естен беше ангажиран повече с вътрешните проблеми на страната. В крайна сметка Дьо Гол постави на друга основа външната политика на страната, малко против НАТО, малко против Англия, доста срещу Съединените щати. Жискар д’Естен с това може да се определи – вътрешното положение и отново възстановяване на добрите отношения с европейските държави. Аз не го виждам той да е извършил нещо в световен мащаб, нещо извън Франция по онова време. Може да не съм точен, ако нямам тези данни. Митеран – социалист, след това идването му в България и пр.

Това е една друга голяма тема, срещата с дисидентите, и след това вече завършекът. И Митеран разбираше, че психологическата война успява и че ще бъде на страната на западния свят и на Съединените щати, и той не биваше да остане безразличен. Той трябваше да се намеси, за да изпъкне, той можеше да отиде съвсем без всякакъв образ, той се възползва от това, когато беше ясно вече, какво е станало в света. Той преди това не е действал.

Преди това той е действал още през 1965 г., когато поставя на балотаж на Дьо Гол, което е чудо невиждано. След това пред това през 1968 г. се самопредлага за президент, когато Дьо Гол е уж избягал.

Преди това са ясни връзките му с фашистките елементи, той е един от боядисалите се социалисти. Аз имах малко повече отношения с други леви социалисти, приятел ми беше Жан-Пиер Шаламанов, от левите социалисти, той беше министър на отбраната, деец по търговска линия. Бяхме достатъчно близки с него. Донякъде знаели са това. Но тя не беше и достатъчна тази информация. Не случайно са го наричали Лисицата. Лисицата е умна, животно, но хитрата лисица и тя попада в клопка.

Как заминахте за Франция и с каква подготовка?

Аз заминах за Франция без подготовка. Много нещастен бях. Влязох в разузнаването за работа по Германия. Там се съсредоточих върху немски език, малко след френски. Хайде за Англия, без познания за Англия, усилия, усилия, да вляза в английската политика, в отношения, в проблеми, вече в разузнаване, в двойна работа – разузнаване и дипломация. Минаваха години. Започвам друга работа – политически операции по целия свят – Франция е далеч. По Турция трябва турски език, наново. Един хубав ден, хайде – Франция. Езикът „ръждясал”, защото френският ми е от гимназията, от военното училище, от школата. Английският се „намести” в мозъка ми, и зае мястото на всички други, и не пуска така лесно връщането на френския език. Заминавам за Франция с малки познания какво е във Франция и каква е политиката й и отношения, и характер, и нрави, и подробности във взаимоотношенията между партиите. И отново усилия, усилия, за да можеш да навлезеш навътре, за да бъдеш що годе ценен, и като ръководител на разузнаването и като дипломат, за да можеш да вършиш някаква работа. Така че усилията бяха повече. Връщам се отново, хайде отново – „активните мероприятия”, и така си останах докрая на работата си, да оглавявам и да ръководя тази служба. Затова бледи ми са и заключенията и анализите на френската политика. Признавам си.

Достатъчно много ми казахте. Аз не ги знам вътрешните неща.

Като казахте национален характер, национален дух. Имам предвид, че 10 милиона души излизат на улицата. Нещо уникално във френската история. Т.е. всеки пети французин е на улицата.

Но какво е главното им искане.

Увеличаване на заплатите, на отпуските, на пенсиите. Самият капитализъм във Франция е по-социален от американския. Но има и политическо искане – „10 години стигат” – за Дьо Гол. Дотук. Може би вече 10 години в западните страни са много. Обявяват го за диктатор. За много поколения той вече не е героят от Съпротивата. Според конституцията прагът е 21 години, т.е. много млади поколения са лишени от право на глас. Те търсят право да се изявят.

Дьо Гол натрупва много негативи, израстват много нови поколения.

Доколко влияе тук френския национален дух, който е отличителен белег?

Френският национален дух е много силен, може би ние ще кажем, че двама французи не са добри, приятелски настроени. Френският национален дух, и отношението към чужденците, дори е много по-силен, отколкото при англичаните. Аз поне съм го усетил, почувствал.

Това исках да чуя, от човек, който е бил на близо.

Например във Франция главният аргумент, че Плас дьо Конкорд и другите не могат да бъдат пешеходни зони, аргументът на обединеният французин е, как могат бабичките, старците, пенсионерите от Германия да се движат свободно по Плас дьо ла Конкорд да се движат свободно, без да им пречат колите, а ние да не можем да се движим с колите си. И този елемент беше съвсем ясно определен и дори се раздухваше.

Кога се създаде българското Научно-техническото разузнаване?

По време на престоя ми в Англия все още нямаше създадено като структура НТР към външнополитическо разузнаване. То беше създадено през 1959 година. Но в годините, когато аз бях от 1953 до 1960 така се стекоха обстоятелствата, дори да са минали някакви специални задачи от Центъра, аз придобих една схема за акумулаторен завод от мой близък, той не беше агент, но човек близък, който ми предостави схемите на един такъв завод, който го изпратих в Центъра, но дали има участие в завода в Пазарджик, не знам, от мене това - стана. От друга страна, когато у нас не се знаеше много, и когато у нас инженерите не знаеха за диоди, триоди, компютри и т.н., това значи ранните 50-те години, аз можах да придобия около 60 копия на диоди и пр., които влизаха в списъка на ембарговите стоки, не се разрешаваше тяхната покупка или доставяне на социалистическите страни. Аз можах да придобия от фирма в Англия, благодарение на мой сътрудник, или агент, на високо равнище, 60 бройки. Ние едвам го спасихме, защото тези бройки са му били дадени, за да бъдат рекламирани между фирми от капиталистическия свят, а ние получихме притежанието на тези много ценни неща. И тогава си спомням, че зам.-министърът на вътрешните работи Тончо Тонев им е изказал похвала с такъв много ценен материал. Какво е станало с тях от тук нататък, не мога да Ви кажа.

Освен това благодарение на тази връзка България закупи от Англия парахода „Васил Левски”, в онзи период той е военен параход, пригоден за граждански превози, който ние купихме на много изгодна цена. Благодарение на това, което можа да ми каже моят човек докъде могат да стигнат англичаните в своите преговори – да намаляват цената на този параход. Той се казваше вече „Васил Левски”, ние го закупихме на много изгодна цена, използвахме го много години, а това е много солидно морско превозно средство. Дори допълнително при едно посещение в Ливърпул, аз бях поканен от капитана да посетя вечерта парахода, да посетя пристанището, една вечер изкарахме с капитана до късно, хапване, пийване, знаеше се, че имам принос за покупката. Много е интересно, че пристанището, като се знаеше, че пристанището се намира близо до градския пазар. Аз оставих колата, и отидох в хотела, който е наблизо. Колата се намира в зеленчуковия пазар, че не мога да я изкарам, това между другото, като щрих.

Искам да кажа, че тези три неща са били доставени в резултат на работата на разузнаването и на мен лично, но аз съм бил поставен от разузнаването на моята страна, там да съм, в тази страна, в дадения момент, дали поради моите качества или не. Важното е, че се отдава на разузнаването, разузнаването ги е свършило тези работи, Димо Станков го оставете настрана, Димо Станков ако ги е свършил, няма никакво значение. Така че това беше едно, това беше 50-те години, трудно ми е да кажа коя година беше. А, аз имам и награда за това, „обявен за отличник”. Но всичко е било, господин Милков, за сметка на семейните ми отношения, всичко е било за сметка на моето семейство, на жена, на деца, аз съм ги виждал рядко. Когато другите дипломати, които не са на прикритие, разузнавачи в пет часа могат да си отидат на разходка, могат да си отидат при жените, аз тогава тръгвам да направя среща на тайно място, и да търся друга работа, да търся други данни за тази страна, да помагам по друга линия на България, не по официалните разговори във външно министерство, или с този журналист да поместим някой материал – не, информация за политиката на тази страна срещу България, как работи срещу нас, как се стреми да ни удари, къде, как, или можем ли вземем нещо друго по линията на науката и техниката. Това е трудността на разузнавача, не да се хвалим, и жената може да напише друга книга за негодуванието си и да каже колко мъж беше мъжът ми. Защото по отглеждането на децата неговото участие е никакво. Затова и децата на някои наши разузнавачи се провалиха, може би по друга линия.

Така че аз не съжалявам. В Англия се работеше, за мен лесно се работеше. Някои мои колеги питаха, вербуваше ли се в Англия, аз отговарям: „Да, вижте в архивите!” Дано не излязат. Може би вече са починали вече хората, но то е било в резултат на усилие, на убеждение, на личен пример. Те виждат едно момче от България е дошло в Англия и е станало дипломат, той се стреми да разбере нещо повече и да издигне страната си да бъде наравно на другите, и то не да удари Англия, а да няма подчинение на тази страна, да има данните на науката и техниката, за да може и тя да си издигне своя стандарт на живот, така че да удари и да я ликвидира тази страна, а не да запазим мира по този свят. Така че това беше. В Англия е лесно, аз имах и други контакти, аз не съм пропускал някои големи мачове. Аз имах връзки и с футболните асоциации, на мен ми предоставяха билети за Файнъл Къп, на Купата на финала по десетина билета, да ги закупя, разбира се, когатодругите не можеха да си закупят по един билет. Аз ги давах на моите хора, аз имах връзки, със Станли Робертс, който беше председател на асоциацията, той ми беше личен приятел. Или в парламента съм ходил да се обадя на депутати, да обядваме заедно, с големите журналисти. Защото така можеш да скриеш истинските си намерения.

Доколко сте успявали да скриете истинските си намерения?

Накрая ме предадоха, накрая имаше предателство, не можеш да скриеш всичко, имаше съмнение за това, но въпросът е, че да можеш да избегнеш, че да не те хващат на рахата, това също имаше голямо значение, обаче големият брой е предпазване, вярно е, когато се върнах, излезе в печата за мене, публикуваха, че съм бил разузнавач, къде съм бил и т.н. Но там ме издаде едно момче, което беше изпратено за студент в Кеймбриджкия университет, той мина на другата страна, понеже го ръководих за известно време – той каза, че съм бил разузнавач. Освен това един друг агент, който аз го приех от колега, но той е служил и на други разузнавания и беше разкрит, и след това ме е предал и мен, че аз съм го ръководил известно време, че съм му поставял много сериозни задачи. Това беше написано във вестниците. Но аз вече бях в България, това беше 1962 година, тогава излязоха материалите.

И поради тази причина не заминах за Съединените щати, защото трябваше да отида след Англия в Съединените щати. През 1962 година след школата, поради това, че в Англия бях известен. Но Франция, въпреки че и тя е от НАТО, ми даде виза, прие ме, нямаше проблеми. Но политически съображения винаги има, не може така, разкрит е и хайде – веднага да го гоним. Така че в Англия беше плодотворна работата, да го кажа. Седем години не са малко – отиде ми младостта там. Но изтекоха бързо, от сутрин до вечер заетост. Там оставих пък цигарите. Пропуших през 1943 г., когато влязох в затвора, арестуван бях, съден бях, след Харманлийската гимназия. Тогава запуших и от 1943 до 1958 година, когато бях в Англия.

Познавах лично големите разузнавачи, като Ким Филби. Фактът, че в Англия можеше да се създаде голяма разузнавателна група на съветското разузнаване, показва, че англичаните са податливи, че те могат да служат. Че те като кажат думата „да”, значи, че ще я свършат. Те трудно казват думата „да”, но кажат ли я… Французинът казва много лесно думата „да”, и нищо след това „не”. Англичанинът приеме ли, каже ли „да”, до край върви. Можеше по-лесно да се вербува. За една малка страна, можете ли да си представите, каквато е България, току що излязла от войната, съюзник на Германия, нещата не са ясни. Към 1953 година, Студената война върви, горяни, Донау, други случаи, процесът срещу Трайчо Костов, Никола Петков, свободни офицери. И ти да придобиваш англичани, когато и там имаше съпротива, и там имаше избягали дипломати, които се обаждаха. Като Петър Увалиев, големият интелектуалец, който остана българин докрая на живота си, беше ми накрая голям приятел, аз пиша в книгата си, с него сме вършили много голяма работа, между другото.

Често се пише „избягал”, като за Георги Марков и Владимир Костов.

Георги Марков сам отива, със заминаването си във Франция той минава на другата страна. Той избягва, те го крият, известно време го няма никъде, защото го е страх какво става. Вече го препитват, той така да се каже изпява песента, всичко каквото знае.

Владимир Костов, когато е кореспондент, не е ли офицер.

Той е там като разузнавач, той беше от моята група, аз съм му началник, той е майор от разузнаването. Той предава, на него са му възложени непосилни задачи без мое знание. Това е вече тука разковничето на работата, когато му повдигнах въпроси, възлагат му много задачи по американците и т.н., аз не зная. Аз не се срещам известно време с него. Той приема тези задачи, но в себе си той решава, че не може да ги изпълни, защото те са много сериозни. Задачите са, ако бъде вербуван от американците, да приеме вербовката, и да служи на нас като наш двойник, тоест едновременно на американците, но и на нас, тоест да ни служи на нас повече. От какво се интересуват американците. Това се решава тук, от една част от ръководството.

Това става през главата Ви?

Да. Аз не зная това. Информират ме, че са му поставени такива задачи, и да не го срещам, но да не го срещам, че ако го виждам, като се мотка из посолството, да не разберат французите, че е наш човек. След това нататък се развиват нещата и той бяга. Меркантилността му е много голяма. Моралът му не знам до каква степен, синът му да не ходи войник. Неговите разбирания, дядо му по майчина линия е ликвидиран в Централния затвор. Но той се е издигнал по комсомолска линия и е станал голям, известен журналист и разузнаването го взема по най-секретния щат, той не се явява в нашата служба, него не го знаят, той се издига по тайния щат, по най-секретния. За втори път отива във Франция. Много от нещата не са ясни. В България преди да бъдат изяснени нещата аз трябваше да понеса наказанието. Както и да е, така че той минава, някои смятат, че той е бил нарочно изпратен, той пуска тук-таме в някои от тези слухове, че преди да замине е бил в Москва. Той е бил там, но е казал всичко, доколкото е видял и чул и е разговарял с хора. Москва не може да се съгласи на един такъв човек да му се поверят на него такава задача, той не може и за какво да им служи. Той нито е бил в органите там да им помага. Москва си има други начини да влезе в органите. Той е един журналист. Освен това той отива в Радио „Свободна Европа”. Там има наша агентура, така че ние знаем какво става вътре. Нито пък руснаците ще го ползват него, за да му възлагат задачи, изключено. Напротив, той води битката, че България е колонизирана от страна на Съветския съюз, неговата мотивировка да избяга. Това е демагогия. Меркантилността му е много голяма, жена му може да е оказала влияние, въпреки нейния произход. Нейните родители са работници от Пловдив, тя е завършва „текстилна техника” в МЕИ, и покрай него пише за вестници, за радиото, какво ли печелят, не им стигат никога парите. Синът му не искаше да ходи войник, остана и той там. Моралът му е много нисък. Но се проявява. Това е човекът, не го знаеш какво мисли вътре. Защото всеки човек има по една тайна, която никой не може да му я отгатне. Така че и тук.

Но това беше положението. Във Франция една година след отиването му не можеше да се работи пълноценно. А то на един разузнавач трябва да минат една-две години и чак на третата година може да свърши нещо – и контактите, и маниерите, и всичко, което е необходимо за един разузнавач, да придобие приятелства, разузнаването това е изкуство да създаваш приятели. Защото не можеш да търсиш хора да отиват в затвора, да ти дават информация, затова, че той може да ти бъде неприятел. Това трябва такава обработка, ако щеш на идейна, на морална, на парична, на всякаква основа, но той трябва да е готов да ти стане приятел.

И да е готов да се жертва.

Да. Така е. Защото той разбира, че ако бъде хванат… И аз в книгата си описвам един случай с моя агент, ние го провалихме малко благодарение на ръководството. И той става и казва, не искам повече с българското разузнаване да се занимавам. Когато му казах, че няма да заминава. Дръпнах за пеша и му казах: „Виж какво, мен ще ме изгонят, ти като кажеш и те ще разберат, но ти ще влезеш в затвора. Ако искаш да влезеш в затвора, хубаво. Вдигай сега врява. Защото стана ясно, ние го пращахме на едно място, объркахме му живота, аз пиша за това в книгата. Той каза, за черните ви очи не работя, за вас. И за пари работи и за кауза работи и за всичко работи. Но трябва да го убедиш за това. Не е лека работа.”

Кои страни обхващаха работата Ви като разузнавач?

Понеже моята работа като разузнавач обхваща не само една страна, тя е била по-скоро в по-глобален мащаб, като изключим конкретната дейност в Англия и Франция в периодите, в които съм бил там, останалото време е било отделено на други проблеми, касаещи политическите операции на противника и нашите активни мероприятия в страните, по които ние провеждаме разузнавателна дейност, т.е. не само към една страна, а към всички и в повечето страни, към които сме имали разузнавателен интерес, и главно на Балканите. Така че, да кажем, за Англия за мен беше съвсем изненадващо, защото аз съм с френски език от гимназията, Военно училище и пр. Но така стана, че 6 месеца, след като постъпих в разузнаването, трябваше да бъда изпратен в Англия. Започнах изучаването на английски език - 7 години. Английският език зае мястото на другите, дори и преди това учех немски – осем-девет месеца. След това вече, след Англия, останах в Центъра, занимавал съм се с други страни, не с Франция. Поднових си френския, но трябваше да изучавам турски с направление Турция. Искам да кажа, че Франция дойде съвсем извънредно. Готвех се за Турция, а съм изпратен във Франция, дали поради обстановката или поради решение на ръководството, или поради задачи, които предстоят да се извършат там, както и да е. Това е друг въпрос, вече това са проблеми на разузнаването. Така че Франция, като едно малко островче, в което влязох, без да съм се занимавал, без да съм се занимавал преди това изключително с Франция. Така че може би познанията ми по отношение на тази страна могат да бъдат малко и повърхностни, да не бъдат толкова задълбочени. Затова казах, че едва ли мога да бъда толкова полезен, когато трябва да правя един анализ или да бъда точен в анализа си по отношение на външната политика на Франция. Мога, разбира се, по отношение на дадени въпроси да давам отговори, но такова задълбочено самостоятелно провеждане на една линия, трудно ще ми бъде. Защото много са били проблемите във Франция, с които съм се занимавал като разузнавач, ръководител на българското разузнаване там, със съответен състав, с много хора, това е отнемало много вниманието ми. Още повече, че Франция е една трудна страна, Франция е трудна страна за работа.

Това, което казвате, е много важно.

Аз самият може би съм се излъгал в първоначалните си намерения, че и Франция ще бъде много по-лесна, от гледна точка на българското разузнаване. Оказа се, че е много по-трудна от Англия. Англичаните могат да бъдат лицемерни, но англичаните си имат свой подход към чужденците. Французите са друга категория хора. Франция е друга страна. Французите може би поради своето развитие, Франция е страна, която претендира, че е културна, че през 19-ти и началото на 20-ти век е изнасяла култура, а Англия е изнасяла промишленост, Англия е владяла света. Така че от тази гледна точка има много чувствителна разлика между Англия и Франция по отношение на чужденците, които се намират в тази страна. Така че отношението на Франция и на френските управляващи или на французите към България и към българите е много по-различно, отколкото на англичаните. Аз в своята книга дори имам малко повече хвалебствия за англичанина, за обикновения англичанин, не за управляващите, не за управляващата класа и политическата класа, за отделния англичанин, за нормалния, за обикновения човек. Малко повече хвалба. Даже някои ме бяха упрекнали, че малко повече съм ги хвалил. Е, както и да е. Но аз французина не мога да го похваля в това отношение. И имам един определен случай, който за мен е много показателен.

За кое време става дума?

Става дума за времето, когато съм там – 1974-1978 - четири години.

Разкажете за други такива случаи?

Връщам се с кола от някакво мероприятие или от работа. Подхождам към посолството, където има отбивка пред входа на посолството, където се отбиват колите от улицата и отиват към портата, към входа на посолството, където са колите. Пристигам, срещам отпред едно френско такси. Таксиджията и клиентът му водят разговор, но точно там, където се влиза в тази отбивка. Аз почаках малко с колата, надух клаксона, свирнах. Няма отговор, стоят си, приказват си. Аз не мога да вляза вътре. Слязох от колата, отидох, казвам: „Господине, тук е вход, няма ли да тръгнете?” Той с такъв арогантен глас и арогантен език: „Що не си вземете мотиките, копачите, кирките да работите в България, а сте дошли във Франция?” Англичанин никога не може го изрече това нещо. Аз тогава, разбира се, използвах своя глас малко повече и своите възможности да го изругая малко, колкото ми позволяват прерогативите на дипломат със съответния език. И чак тогава той си тръгна, разделиха се с клиента и си тръгна. Такова арогантно отношение на англичанина към чужденеца, още повече към дипломата никога няма да срещнете. Французинът го има. Другото, което е – Франция се затваря в много отношения, тя беше затворена, разбира се, за нас от Източните страни и специално от България, всеки който влезеше там, беше подложен на особено силна проверка. Това се отнася и до двойките мъж-французин, жена-българин, смесените бракове. Имаше много българки, които можаха да се омъжат за французи и които са били подлагани на сериозна обработка и проверка. Буквално всички. За да се намерят евентуални агенти на съответните разузнавателни служби или да ги принудят да работят за тяхната служба. За това имам не малко доказателства. Плюс това българите, които отиват там и останаха там да работят като специалисти или са специалисти в дадена област - лекари, художници, общественици, писатели, за едно определено време са принуждавани, може би, по някакъв особен начин на французите да загубят българското си, да не изпъква българското им, в тяхното ежедневие или в професионалната им дейност. Лекари – имаше много значими лекари. От Германия дойде един хирург, забравих в момента името му, имаше друг един лекар – Станджуков, бил е женен за чехкиня, след това отива във Франция, те го бяха принудили да им служи. Станджуков работеше... Така че обграждаха ни веднага с французи, какъвто беше случаят Станджуков, много ясно. И за съжаление художникът Никола Манев от Чирпан е единственият, който застана твърдо, той си остана българин, той идва в България, той никога не се срамуваше да се нарича българин, нито пък да действа като българин. Докато имаше други, които бързо се претопиха във Франция, това е една много особена политика, особени действия на френските служби в това отношение, претопяването на хората.

А това не беше ли всъщност трайна политика на французите? Не само по времето, когато сте бил Вие?

За французите, това е друга работа, те там могат да се налагат. Но по отношение на българите това се извършваше съвсем целенасочено. Да кажем, в последно време, хайде не в последно време, но по времето на атентата срещу папата, арестът на Сергей Антонов, от Франция преди атентата излязоха първите уж данни, че от Изтока ще посегнат на папа Йоан-Павел II. И това го е по признание на шефа на тяхното разузнаване Демаранж, генерал, шеф на разузнаването, който твърди, че дори преди опита за убийство на папата той е информирал италианците, за това, че от Изток ще посегнат на папата. Това е една абсолютна обработка, една дезинформация, това не е доказано. Но той твърди, че е изпратил свой посланик, свой помощник, или човек от разузнаването, да съобщи това на италианските колеги. И това отношение на нашата сънародничка Румяна Угърчинска в книгата си „Истината за атентата срещу папата” говори по този случай. За това че Демаранж е пуснал специално такива неща.

Плюс това там имаше друг българин, едно момче, Дино Динев-Джими. Арестуваха го, съдиха го за шпионаж уж в полза на България и на Съветския съюз. И там съдия-следователят, който му води следствието, изтръгва от него показания, че българските служби имат отношение. Случаят се разгърмя след моето завръщане. Сега твърдят, че той е бил сътрудник на службите. Аз като ръководител на разузнаването никога не съм смятал, че той ни е сътрудник. Това никога не е минавало през мен. Но човек, който непрекъснато се върти в посолството не може да бъде сътрудник на българското разузнаване. Но както и да е, там е скроена такава работа, един процес, съдиха го. И уж от него е излязло показанието, и съдия-следователят пише книга след това, където пише, че българите са участвали в подготовката на опита за убийство срещу папата. Което е абсолютна лъжа и измама, което се доказа вече колко пъти. Французите изтърпяха да продължат ефекта, италианците продължиха ефекта да говорят за убийството и след признанията на Джулио Андреоти, че няма нищо общо България, признанията на Акджа, че няма нищо общо България, в едната си книга, сега с втората книга. Сега пък ударът е насочен към Иран и т.н. Но тук разширих много.

Искам да кажа, че в това отношение французите не са ни прощавали никога и по-скоро са били затворени, и са се мъчили да се затворят, специално, дори и не само за разузнаването, аз тук говоря за другите, които влизат във Франция. Преди да се убедят, че не служат на българското разузнаване или на своите разузнавания, ги хващат много здраво и ги обработват сериозно. Тук, разбира се, някой може да възрази, че не е така. Но аз ще Ви кажа и признанието на един от шефовете на ДСТ, Дирекцията за наблюдение на територията, тяхното контразузнаване. Преди една година, при представянето на книгата на Угърчинска този шеф на ДСТ се срещна с асоциацията на разузнавачите от запаса, посредством Угърчинска. Той се съгласи, проведохме една среща в тесен кръг – представители на асоциацията, на ръководството на асоциацията, аз като работил във Франция, на още един, който беше резидент във Франция след мен. По негови признания българското разузнаване е било от най-сериозните разузнавания, по които те са хвърлили много сили, след това на Съветския съюз и на ГДР. На трето място е считано българското разузнаване, като сериозното по което трябва да хвърлят усилия. Много хубаво признание на този директор на ДСТ. Защото ние му задавахме редица въпроси, по това как са работили, искахме малко повече да научим. Но това беше вече след мен, не по мое време.

Защото по мое време имаше други случаи, опит за вербовка на шифровача. Разбира се, ние го върнахме веднага. Аз пиша в книгата си за него. И поради това даже ми увеличиха и наказанието. Въпреки че аз нямах никакво отношение, но както и да е. Те са го следили, организирали са му подставянето на една французойка от полски произход, виждали са го, че той върши неща, нерегламентирани. И му предлагат вербовка, да се яви еди-къде си. Той идва и ни казва и го върнахме обратно. Изгониха няколко човека. Т.е. много сериозно работеха около нас. Обявиха за персона нон грата няколко човека – консула, един от търговското, работник на едно от дружествата, който работеше във френско-българското дружество.

Плюс това Франция твърде много в отношенията си дори със Съветския съюз, изгони наведнъж 100 човека. Като техен агент-руснак, който изневери, аз пиша в книгата си за него, получиха данни и ги дадоха и на американците, разкриха много неща. Така че с французите в това отношение най-трудно се работи във Франция, от колкото с всяка друга страна. Някои казват Англия е затворена, англичанинът е затворен. Не е вярно. Англичанинът кани в къщи, французинът не кани в къщи, много рядко ще видите французин да кани. Имах близък приятел-сенатор, много пъти съм му давал вечери, не съм го търсил да бъди сътрудник на българското разузнаване, защото той е приближен на Комунистическата партия, а ние нямахме право да работи с нея. Само веднъж ме покани на вилата си на 100 км от Париж. Когато отидохме с жена ми, посрещна ни жена му, която през цялото време беше с киселото настроение и всичко, което вършеше в момента, или поднасяше чая, или поднасяше обяда, беше явно, не бих казал неприязън, но с нежеланието си, с неудобството да бъде в компанията да разговаряме, да обмисляме.

Заради това, че сте чужденец, или заради това, че заемате определена служба?

Просто странеше през цялото време, виждахме какво е настроението й. Просто даже споделяхме с жена ми, че англичанин или англичанка никога няма да направи такова нещо. Французинът ще го направи, французойката ще го направи. Може да не показва, но тя е така.

Но другите връзки, които имахме, не ни канеха. Докато англичанинът обичаше да върне обратно жеста ти, французинът – не. Французина може да го поканите няколко пъти. Той жест в ресторанта трудно ще върне, да отговори по същия начин, по който Вие трудно сте му обърнали внимание. Англичанинът никога няма да остави това нещо. Поканите ли го веднъж, той обезателно ще Ви покани, дали в ресторант, дали в къщи, той ще върне жеста Ви на добро отношение или намерение, каквото имате, това вече е друг въпрос – защо го правите и защо той го прави.

Плюс това Франция даваше убежище на всякакви емигранти. Англичаните не дават убежище на всички емигранти. Дори сегашното отношение на англичанина показва подбора им. И в онова време не всички, които бягаха от България, по свои съображения – политически, криминални и т.н., биваха приемани в Англия - не. Там интелектуалци можеше да бъдат приети, но не някой, избягал от затвора, криминален или политически. Във Франция имаше голям сбор на разни елементи. Там се създаде и това движение – „Българско освободително движение”, на което стоеше Ценко Барев, земеделецът. И разни други. Дори опитаха да хвърлят малка бомбичка пред вратата на едно от нашите дружества. Разбира се, беше с малък ефект. Но се позволи. На едно от събиранията на едно от дружествата във Франция позволиха на емигранти да разпръснат позиви или брошури срещу България. Т.е. даваше се платформа на всички избягали от България, които искаха да покажат по някакъв начин колко е зле България по онова време. Англичаните не го винаги го правеха това нещо, и не го правят. Да кажем, във Франция те дадоха много сериозна платформа на Юлия Кръстева. Юлия Кръстева знаете коя е, що е, имате й данните, и какво е писала. Особено в началото тя се включи в едно проевропейско антисоциалистическо движение на интелектуалците. Аз лично я познавам, виждал съм се с нея, срещал съм се с нея по други поводи и по други причини. Но там вече е отделен въпрос за Юлия Кръстева, може би няма да е интересно, защото не касае външната политика. Но става дума, че даваха платформа на тази категория хора. Може би малко да съм субективен в разсъжденията си по отношение на дейността, именно като разузнавач, виждайки тази страна на отношенията Франция-България, малко по-свързани с дейността на разузнавателните служби, но няма как да я избегна, защото това ми е констатацията, защото това ми е опитът.

Това отговаря на фактите.

Да. Така че Юлия след това накрая спря да пише толкова остри материали, специализира в семантиката, преподавател в Университета. Има качества на научен работник, за нейните качества аз не споря. Става дума за първите години. Тя се омъжи за един богат, потеклото му е аристократическо, с някакъв замък. От нейната среда, музиколог ли беше, както и да е, имаше някакво отношение към музиката, трябваше да ходи към Бразилия.

Няма значение вече за Юлия Кръстева. Но французите от друга страна имаха ли данни, не прощаваха на българите. Там живя дълго време Чаракчиев /?/, един нумизмат. Неговият брат работеше в ЦК на БКП. Жена му беше французойка. Той остана там дълги години. Аз събирам ценни нумизматични материали. Него го арестуваха по повод, че той прави искане от банката да му отпуснат заем и подписа чек, за да плати. Но се оказва, че той е „на червено”. В банката свършват авоарите му. Арестуват го заради това, че той прави опит да излъже френската банка. Арестуваха го. Ние направихме опит да му помогнем, но французите се отнесоха, не бих казал жестоко, твърде тежко. Ето един такъв случай с българин, друг случай – с Джими. Освен това след бягството на Владо Костов и когато е бил там, във Франция и се намира един журналист от София прес Иван Йорданов. Той е съпруг на преподавателката във френската гимназия или заместник-директор в България. Тя отива на няколко месечна специализация в периода преди мен или по времето, когато аз съм там. Обаче остава за по-дълго време. Иван Йорданов, който е с нея, отива с нея. И решават да останат и да не се върнат. Обаче изпадат в тежко положение. Той заминава за Испания или за Португалия, не мога да разбера. Оказва се по някакъв начин обратно, че не иска да се върне обратно. От тук му отнемат паспорта, правят го невъзвращенец. И той три-четири години там се занимава, остава в много тежко положение. Идва и иска пари от служители на посолството. Аз даже съм бил свидетел на едно такова искане и съм му разрешил и съм го показал на човека да му дадат една сума, която той да я върне. В тежко положение е изпаднал, не можем да го смятаме, че е враг. Но той прави някакви необмислени действия, с които показва, че върши някаква много сериозна работа, даже привидни, уж, че изпълнява някакви задачи. Защото получил от Людмила Живкова, от други карт бланш да прави проучване на този художник от Видин, той е от еврейски произход, как му беше името. Уж по този повод прави проучване как той там се отнася и т.н. Нищо не е написал Иван. Защото не му се отдаваше, нямаше как. Останаха до положение да мият чинии в разни ресторанти той и жена му, или да обслужват разни семейства в тежко положение. Тук искам да кажа, че когато Владо Костов остава, излезе българският чадър или опитът той да бъде убит с чадъра. Този случай знаете го, с Георги Марков в Англия. И Владо Костов, и той затова, че е бил намушкан или че по него е била изстреляна сачма.

Не питам дали е вярно.

Аз съм писал по този въпрос. Тук има измама колкото си искаш. Защото по французите даже по този повод не са изпратили на българските следователи какво са намерили медицинските заключения какво са намерили на гърба на Владо Костов. Никой в България не е получил това от французите. Пренебрегват този случай. Казват: „Това си е наша работа, тук вие си вършете следствието. Това е”. Не дават медицинските заключения на техните лекари, които са правени, след като уж казват, че на Владо Костов е правена някаква операция, или е извадена някаква сачма. Както и да е.

Да, Владо Костов се намира в библиотеката на университета Нантер. Там влиза и Иван Йорданов. По какъв повод, не знам. Срещат се там, разговарят и пр., но Владо Костов докладва на френските специални служби, че по него върви Иван Йорданов. Иван Йорданов е арестуван няколко дни след това, прави се обиск в къщата му, експулсиран е в България, без абсолютно да бъде уведомявана жена му. Жена му разбира по-късно. Защото те го арестуват и го експулсират на следващия ден без той да се види с жена си. Важното е, че когато го арестуват, в полицията или в ДСТ, веднага му задават въпроси: „Кой Ви нареди да следите Владо Костов? Значи Вие сте участвали в неговото нараняване. Станков ли Ви нареди?” Те правят алюзията, че аз съм наредил на Иван Йорданов да го следи, че аз съм този, който е давал указанието да бъде изстреляна сачмата по него в метрото. Искам да Ви кажа, че не са прощавали на българите, да ни изследват докрая, кои са и как са. И българите могат да изгонят от тука, поне един или двама. Аз, естествено, не съм обикновен заместник на посланика, съветник. Че и цената ми ще бъде по-голяма, предполагам.

Иван Йорданов, когато се връща тук, и когато го експулсират, и когато нашите органи го питат, затова защото, след това защото след като го експулсират, с него ще трябва да се занимават органите, да каже защо го гонят и каква работа е свършил, и дори и тогава нашите органи са смятали да подадат протестна нота за това французите го експулсират по такъв начин. Жена му остава там без издръжка, няма кой да я издържа. Ние трябваше да се занимаваме с нея, за да я върнем и нея, да й платим билети, това създава проблеми. Тук обаче някаква идея се заражда да изпратят протестна нота до французите, че по такъв начин постъпват. Това вече ми го каза Иван Йорданов. Аз обаче разбрах тази работа и изказах абсолютно отрицателно мнение, че трябва да се занимаваме с този случай по този начин. Не знаем какво са го питали, не знаем какво е отговорил, да не попаднем в капан. Затова да отбегнем този въпрос, и да не се занимаваме, така и стана. Искам да кажа, че французите не ме гониха, оставиха ме, аз самият се върнах чак след година и половина – в края на 1978 г. Но фактът, че имаме избягал човек, имаме изгонени един-двама, фактът че подходиха да вербуват един от секретните източници на посолството, какъвто е шифровачът, когото искат да вербуват – разузнаването беше ударено, макар и не пряко, но косвено. То вече трудно работеше. Предпазливостта беше начело, внимателно се подхождаше, избягваха се контактите, т.е. резултатите явно се намалиха. Това оказа отрицателно въздействие и влияние на цялостната работа на разузнаването. Благодарение на тези акции на французите. Пак казвам, не така демонстративно, това е всъщност моето впечатление по това време. Защото оттогава минаха 35 години оттогава. Моята внучка, която се роди по онова време, вече направи 35 години. След това си спомняше, че откакто съм се върнал - 35 години. И много неща са забравени, разбира се. И след като не след това не съм се занимавал изключително с Франция, нещата бледнеят.

Нека все пак да се върнем все пак на 1968 година. По време на събитията казвате, че сте бил в София. На каква длъжност?

В разузнаването бях, началник на службата, която се занимаваше по въпросите на политическите операции, активните мероприятия и дезинформацията. Затова защото по времето, в което съм бил в Центъра, аз съм отговарял почти през цялото време - от 1962, хващам и периода от 1968, но моята работа няма отношение към вътрешните проблеми на страната.

Исках да Ви питам – за външните, каква е оценката Ви за периода от 60-те години на 20-ти век, защото тогава стават много неща, и специално 1968 година?

През 1968 вниманието ми е насочено към Чехословакия. Аз за студентските събития във Франция, вече прекъснах отношенията си отношенията си с Франция, нямах отношения нито пряко косвено.

Но сте бил достатъчно запознат?

Запознат, доколкото един разузнавач трябва да се запознае с проблемите на Франция. Но не беше единствено Франция. Аз трябваше да се запозная с проблемите на Турция, на Гърция по онова време. Защото дейността на тази служба беше насочена към НАТО като организация, към САЩ, като главния противник на българското разузнаване, към Турция и Гърция, които пък са главните противници на Балканите. Трябваше да се внимава и да не допуснем някакъв нов блок на Балканите срещу България – обединяване на Турция, Гърция и Югославия.

Вие като историк не знам дали помните, след като Тито напусна Коминформбюро и мина на другата страна, и влезе в движението на необвързаните, един от активните създатели на това движение с Насър, със Сукарно тогава става въпрос и се сключва нов договор – балкански. Не знам защо в нашата историография този въпрос се отбягва. Този договор е просъществувал няколко години. Той не е бил денонсиран. Никоя от страните, Турция, Гърция и Югославия, не го е денонсирала. Но тогава е сключен такъв договор. Искам да кажа, че стремежът на нашата служба беше да не допусне създаването на нов блок. И заради това вниманието ни беше към Турция и Гърция, да няма такова сближаване между тези страни.

Освен това към Чехословакия, дотолкова доколкото там беше едно от мероприятията на съветската държава, на Варшавския договор, и доколкото сме били член на тази организация, косвено сме взимали участие. Хайде вече пряко, с нашите войски, които отидоха в Чехословакия. Но от друга страна, как, кое е предизвикало това, кои са били силите, от страна на Запада, които са предизвикали тези събития.

Това е много важен проблем.

Нашето внимание беше да се разобличат онези сили, които в крайна сметка са се стремели да придадат един друг характер на социализма в тази страна. Може би тогава така сме смятали. Идеологизацията е толкова силна, че да създаваме някакъв социализъм с някакво друго лице се е смятало като вражески елемент. Още повече, имайте предвид, че т.нар. „тайни операции” на ЦРУ, известни с американското име „къвърд екшънс”, датират от 1948 година, или по-скоро от тогава им се дава карт бланш с указа на Хари Труман като новия президент на Съединените щати. Там влизат вече създаването на партизански съпротивителни движения в Русия и в другите страни, откъсването на тези страни, противопоставяне на комунистическите сили и други, които могат да смущават западните страни. Т.е. един указ с подробни указания къде да бъде насочено вниманието на ЦРУ именно по тази част – политическите операции и както те ги наричат - „тайни операции”, „къвърд екшънс”. Един указ, който действа през цялото време, опитите за създаване на съпротивително движение в Украйна, опитите за горянското движение в България, това не е чиста измишльотина и изобретение на българските съпротивителни движения, Радио Донау, което беше обградено през това време, опитите да се откъсне Албания, и самата Югославия, през това време. Това са преките действия на тези служби по отношение на социалистическите страни. И 1968, въпреки че не е било пряко, то е пробив да се направи. То не е случайно явление, то е елемент на тази цялостна дейност, която по-нататък се разширява. Този указ на Хари Труман, който следи, а аз претендирам, че след това излезе много информация за тези действия. Хора, ръководители на ЦРУ, дават по-подробни указания за това и се оформя определението вече с малко по-нова терминология. Там отиват вече въпросите и за използването на паравоенни сили, там където въпросите за влияние не действат. Тук става въпрос за политическо влияние, за създаване на партии. И Вие ще видите, че по-нататък сенатска комисия се занимава с тези въпроси и определя, какво означава това. Че тайните операции са ключов компонент на външната политика на Съединените щати. И ако проследим вмешателството, дали е правилно или не, не говоря по това. Опитите за убийство на ръководители, убийството на ръководители, шантажи, заговори, на 26 убийства на ръководители, 40 опита за убийства или за шантажи, вмешателства във външните работи на страни, като интервенции, да не ги изброявам, като започна от Виетнам, Корея, Чили, и пр. и пр., участие в изменение на изборите, опорочаване на изборите, като започнем от Италия, Франция, като започнем разделянето на студентските и профсъюзните движения в света. Т.е. всичко това е резултат от външната политика на Съединените щати, при която се използват тайните операции. Подготовка на хора, вербуване на хора, организиране на метежи, организиране на провокации и т.н., главно в изпълнение на основната външна политика на Съединените щати да бъде обградена с приятелски правителства и страни. Това е общо. И това е казано в тези документи. Съединените щати не могат да търпят в света липсата на демократични държави, но всички правителства, които не са съгласни с политиката на Съединените щати, по някакъв начин трябва да бъдат отстранявани. Да не говорим за азиатските, да не говорим за Индонезия, да не говорим за Индонезия, да не говорим за Филипините.

А какво място има в това отношение правителството на Дьо Гол?

Дьо Гол вече има друга работа. Аз по-малко съм се занимавал с активните мероприятия на французите. Дори англичаните, които са майсторите, изобретателите на активните мероприятия, политическата война. Защото активните мероприятия това е наш термин. Защото точният термин се равнява на „политикъл уор афеър”, „политическата война”, „псайкалоджикъл уор афеър”, на „психологическата война”. Равнява се и на тайните операции на САЩ. Това са компонентите на цялата психологическа война. Само че ние имаме едни определения, едни цели, докато при Съединените щати, особено през Студената война, тези операции имат други цели. Те достигат до войни. Те достигат до полувоенни операции. Докато при нас, ако изключим Чехословакия, която може да се говори като елемент на политическа операция, с използването на силите. Тук аз съвсем обективно го твърдя. Нямаме друга. И ако сметнем и Афганистан с влизането на съветските войски. Като елемент на активните мероприятия. След като с политическо влияние не можа да се установи власт в Афганистан, благоприятна за Съветския съюз, прибягнаха до военни действия. Както и в Чехословакия, но там има и договор, докато с Афганистан няма договор. Но по мое мнение може да се включи като вмешателство във вътрешните работи на една страна. Затова защото тайните операции, и дори активните операции, казано обективно, представляват вмешателство във вътрешните работи на другите страни. Разузнаването има две основни цели – едната е да събира информация и да предоставя на ръководните органи за това какво става по света и какво трябва да се направи евентуално при взимането на решение за действия. Докато политическите операции, тайните операции, активните мероприятия, показват какво трябва да се направи, за да се обезпечи изпълнението на тактическите и стратегическите задачи на държавното ръководство по отношение на една страна, на един съюз, по отношение на една партия, ако щете, на едно движение и т.н.

Така че тук французите не ги виждах, поне нямам и данни, понеже са дребна работа, около продължаване ефекта около убийството на папата, не сътрудничеха много добре с онези италиански органи, които искаха да разследват „Сивите вълци”, които се намираха във Франция, представители на турската организация, към която се намира и самият Акджа. Иначе, няма и литература, в това отношение, нито французите са писали. Докато в това отношение е характерно за американците, че те се хвалят. Дори в една от книжките казваха, че тези момчета от ЦРУ се надпреварваха да кажат кой какво е свършил повече в този свят. И затова има повече публикации в Съединените щати по отношение на тайните операции на самото ЦРУ, отколкото във всяка друга страна. Нито в Англия ще намерите такива публикации, американците са провеждали активни мероприятия, но не с тези мащаби, защото Англия не може да се сравнява със Съединените щати. Защото Съединените щати харчат милиарди долари за това, за да обезпечат своето глобално надмощие над света.

Така че във Франция дори и по това време по времето на Младежкия фестивал, аз си спомням, имах един, не беше ми подчинен, който беше в щаба, понеже той вършеше преводаческа работа, отколкото някаква друга. Защото тук са се занимавали вътрешните служби, да виждат кой с какво се занимава, нашето внимание беше далеч от това. Така ние през 1968 с някои от информациите се мъчехме нашите ръководители да бъдат по-убедителни, в отношенията си към влизането на войски в Чехословакия. Това беше през август. Някъде преди това, аз, като ръководител на тази служба, трябваше да отида и посетих ГДР. Тогава си спомням, че се майтапихме с германските колеги, по времето когато правих срещата, ставаше дума че сме в Дрезден, Дрезден е близко до Чехословакия, до чехословашка граница. Докато аз пътувам с влака и когато се връщам, събитията бяха станали, дано не сме ги предизвикали ние. Разбира се това е майтап, ние с други въпроси сме се занимавали.

Така че нашето внимание беше насочено към разобличаването на опитите на Запада да откъснат Чехословакия, защото отиваше към откъсване. Дори и събитията в Унгария, ако сметнем и тях като елемент на политически мероприятия, на активни мероприятия. Вече това е 1956 година. Дори тогава в разузнаването нямаше такива служби, нямаше такива отдели, които да се занимават с активни мероприятия, с дезинформация и пр. По това време аз съм в Англия. Върнах се през 1960 г. През 1961 г. – в Протокола на Външно, през 1962 г. съм в Съветския съюз на Школа, прословутата школа на КГБ, дето твърдят непрекъснато. И през 1963 съм шеф и един от създателите на тази служба, т.е. от тогава съществуват активните мероприятия. В Съветския съюз малко по-рано – може би през 1959 г. Може би, формално може да се смята, че и тази намеса в Унгария може да се смята, че пак е елемент на политическо мероприятие, за да не се позволи откъсването на Унгария, но то е продукт или противодействие на другата страна. Но то не е решение само на унгарците, нито пък тяхна идея, то е подтиквано, около това се е работило много. Аз пак казвам от къде произтича цялата работа. През 1947 се създава ЦРУ. Дотогава Съединените щати имат една много слаба служба за външно разузнаване – ОСС, Отдел за стратегически изследвания. Външното разузнаване се върши даже от представители на ФБР. Чак през 1947 година се хвърлят толкова много сили и средства. И така започва Студената война. Русия трябва да се гледа. Свърши с Хитлер, западните страни проблеми с Германия, имат проблеми с Източния блок, Съветският съюз, другите страни. През 1947 година е създаването на ЦРУ. През 1948 г. се оформя така нареченото направление „тайните операции”. Не може да се каже, че то е просъществувало много нормално. И против него е имало много опити от страна на ръководители на ЦРУ, за ликвидирането му. Ставало е въпрос дали е полезно или не. Никога не са се отказвали напълно. Дори когато става обследването на събитията в Чили, през 1975 г. и затова как е станало убийството на Алиенде, има две комисии, една от Сената и една от самото ЦРУ, там критикуват ЦРУ, че са виновни, че превишават правата си, но всичко става с разрешение на президента. Но президентът ги защитава. Всичко това е един дълъг процес, това е Студената война, Студената война за мен е най-дългата психологическа война, от едната и от другата страна. Води се война, и всякакви обяснения на случайности нямат място. Има причини, има и следствие. Няма изолирани елементи. Няма изолиран Виетнам, няма изолирана Корея, няма изолирана Индонезия, няма изолиран Сукарно, опити да бъде отстранен, няма изолирани явления в латиноамериканските страни, да не говорим пък за Куба. Целенасочено обезпечаване на глобалното господство на Съединените щати. Дори да вземем събитията в Суец. Унгарските събития съвпадат долу-горе със събитията в Суец през 1956 г. Опасност за война. Французи и англичани бяха оставени сами, Съединените щати не ги подкрепиха, когато Насър национализира Суецкия канал. Тогава Хрущов каза: „Ако вие изпратите войски, ние ще изпратим доброволци”. Американците останаха настрана. Американците майсторски си върнаха, но това, което те искаха да вземат. Защото вече имаха господство и на Балканите. Отстраниха англичаните. Ставаше въпрос за деколонизацията. Американците искаха да се намесят и да влияят в страните, които до това време са били колонии на англичани и на французи. Понеже те тогава, в края на 40-те и началото на 50-те – деколонизацията, обявяването на Индия и на Китай, африканските страни, т.е. процесът на деколонизацията, това пространство трябваше да се заеме и американците тръгнаха и натам и изместиха англичаните на много места. Вярно е, англичаните провеждаха някакви мероприятие, но далеч по-малко, те нямаха силите да го правят. Те искаха да си запазят своето влияние поне на места, а не да атакуват, както американците. Американците искаха да навлязат, те бяха атакуващите, те не не се отбраняваха, те искаха да заемат мястото, те заеха позициите си благодарение на мощта си, на материалните си и финансовите си възможности. Така че войната тогава, е на това положение, така наречената Студена война, и тя не определя какво значи Студена, затова защото на много места тя стана и гореща. Във Виетнам къде е Студената. Във Виетнам французите ядоха боя през 1954 г. – Диен Биен Фу.

След това лозунгът „Не искаме втори Диен Биен Фу!” за войната в Алжир.

Да. Но тук американците подкрепяха Хо Ши Мин в битката му срещу французите. Това исторически е доказано през онова време. Както подкрепяха Саддам Хюсеин във войната му срещу Иран. Американците подкрепяха Хо Ши Мин и неговата организация за удара им за независимост по отношение на Франция. След това обаче минаха на страната, опасността за тях стана по-голяма, Хо Ши Мин, Южен Виетнам, Съветски съюз, трябваше да се намесват. В Чили Студена война ли беше – гореща, в някои от другите страни Студена война ли беше?

В Алжир Студена война ли беше?

Алжир беше гореща война. Активните мероприятия, трябва да си го признаем, че са вмешателство във вътрешните работи. Но това не го измислихме ние, пак казвам, аз говоря общо за онова време, за социалистическия лагер, бяхме просто принудени да отговорим по някакъв начин. Затова защото активното мероприятие означава политическо влияние. Т.е. означава създаване на благоприятна обстановка в съответните страни, за осъществяване на нашата външна политика. С чистата дипломация не всичко може да се постигне. Може, отчасти, но тук трябват и други елементи. От другата страна на дейността на външнополитическото разузнаване. И тези активни мероприятия трябва да бъдат здраво свързани с външната политика. Те не се провеждат самоцелно. Вярно е, че в някои случаи „разведката” може да си е позволила действия, не особено съгласувани. Но правилото е, че трябва да бъдат съгласувани, трябва да бъдат в някаква степен утвърдени и потвърдени от най-висшето ръководство, включително и от главния външен дипломат – външния министър. При американците този случай се е движел и активните мероприятия, със знанието на президента, в повечето случаи с неговото предварително знание. Но там имаш определена страна. Докато при нас малко сме по-разширени, малко сме по-разводнени. При нас говорим за НАТО. При нас говорим за агресивната политика на Съединените щати, по какъв начин да я дискредитираме, да разобличаваме и т.н. Но ние не казваме по какъв начин да се смени правителството в Италия, затова защото то не е добре или не е приятелски настроено към България. Затова в нашите мероприятия подобни неща не са предвидени, а и нямаме силите за подобни неща – това е другият въпрос. В нашите мероприятия може да видите опит да се разстройват, или да не се позволи на Съединените щати да обърнат Гърция и Турция в един определен момент, срещу България. Просто да не допускаме, да има по-голям разнобой между тези страни. За да можем ние да се възползваме и да реализираме нашата външна политика с Гърция, с Турция по онова време. Да избегнем конфликтите, да влияем на прогресивните сили там.

 

X

Right Click

No right click