СТЕФАН АВРАМОВ
ГЕРОИЧНИ ВРЕМЕНА
РОМАНТИКАТА НА МАКЕДОНИЯ
Том II
СОФИЯ, 1942
Бележки, редакция и подбор на снимки: Христо Милков
Дигитална обработка: Любомир Грозданов
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
44
45
46
47
48
49
50
51
52
53
54
55
56
57
58
59
60
61
62
63
64
65
66
67
68
69
70
71
72
73
74
75
76
77
78
79
80
81
82
83
84
85
86
87
88
89
90
91
92
93
94
95
96
97
98
99
100
101
102
103
104
105
106
107
108
109
110
111
112
113
114
115
116
117
118
119
120
121
122
123
124
125
126
127
128
129
130
131
132
133
134
135
136
137
138
139
140
141
142
143
144
145
146
147
148
149
150
151
152
153
154
155
156
157
158
Дисциплиниращите действия на ВМОРО в областта на образованието, които в някои окръзи придобиват особена важност, остават неизследвани полета в българската историческа наука. Отделни бележки върху отношението на ВМОРО към учебния процес и опитите да се модернизира представата на населението за нуждата от просвета прави Воин Божинов, но те са лишени от задълбочено изясняване на проблема. Авторът се фокусира върху диспута между ВМОРО и Българската екзархия относно ръководенето на училищния живот в Македония и Одринско, без да поставя въпроса за интервенциите на Организацията във всекидневието през погледа на нейната образователна политика.1 На връзките между ВМОРО и Екзархията, както и на учителските години на отделни революционни дейци има посветени по-значими научни трудове и публикации, но не отразяват пряката намеса на Организацията в училищния живот в Македония и Одринско.2 Можем да кажем, че те по-скоро синхронизират дейността на двете институции, обединени от обща кауза.
Д-р Илко Дренков е преподавател в Катедрата по история в Югозападен университет „Неофит Рилски”, завеждащ семинарните занятия по „Нова обща история”. Член е на Македонския научен институт и е с научни интереси в сферата на британската политика по отношение на Македонския въпрос. На тази тема е посветена и първата му монография, излязла тази година – „Великобритания и Македонският въпрос (1919-1949)”
Създаването на Балканския съюз безспорно е от изключително значение за международните отношения от началото на ХХ в. За пръв път балканските нации успяват да намерят достатъчно аргументи и политическа воля, за да обединят сили срещу един общ противник. Съюзът е изграден по подобие на големите военно-политически блокове – Антантата и Тройния съюз. Самото негово създаване се случва под егидата и особената благосклонност на една от Великите сили. Естествено е, че в изграждането на военно-политическо обединение между балканските славянски държави Русия вижда проводник и защитник на своите имперски амбиции в региона, но от значение е прецедентът за образуване и действие на общобалкански съюз. Още от самото начало България и Сърбия изместват основния замисъл на Петербург. Вместо да бъде преграда за австро-унгарската експанзия по посока на Солун Балканският съюз веднага насочва своите усилия към ликвидирането на османската власт в Румелия. В първоначалните планове на руската дипломация не влизат нито привличането на Гърция към съюза, нито започването на война срещу Османската империя. Въпреки това Русия остава твърдо зад Балканския съюз. Пример за това е подкрепата, която руската дипломация дава на България по отношение на румънските претенции в Добруджа по време на Балканската война 1912 – 1913 г. Разнопосочните интереси и припокриващите се претенции на балканските държави, обаче заплашват сериозно целостта на този крехък военен съюз. Нарастващото напрежение между българи от една страна и сърби и гърци от друга по отношение на териториалното преразпределение след победата над Османската империя предвещава кървав край на Балканския съюз. Петербург действа мудно по отношение на туширане на зреещия конфликт. От една страна руската дипломация предпочита да запази по-голям брой балкански държави като свои съюзници, от друга страна централното положение на България би я превърнало в сериозен съперник за руските интереси към зоната на Проливите.
