Балканите

Героични времена. Романтиката на Македония

Посещения: 1616

 

ЕПОПЕЯТА НА „НОЖЪТ”

 

Сръбският писател Јеротеј Рачанин
в пътеписа си за Велес казва:

Пак дойдохме на 14 конак у Велес, град български, а турците го наричат Кюпрюлю.

И там тече река, която се нарича Вардар, много голяма”.

(Гласник ХII-1871 г., стр. 299).

 

През 1904 година, след прекомерни усилия и най-важното след споразумението с Борис Сарафова, сръбската пропаганда успя да изпрати в Македония първата си честа. Войводата-ренегат Григор Соколов Лямев1, родом от с. Небрегово, Прилепско, преведен от кумановския воевода Боби Стойчев (сарафист), премина Вардара и се загнезди в Поречието, което благодарение на своите бойни гори и планини, приюти ренегата и четниците му и стана база на пропагандата. Последната, поради невежеството на селската маса и отправянето й на гурбет само в Сърбия, лесно посърби този бедстващ горски край, обаче, нейният хищен поглед се бе спрял на Бабуна-планина; Азот2 стана нейната прицелна точка. За да постигне своите цели, пропагандата почна да предлага на учителите, свещениците и на по-влиятелните селяни в този край месечни заплати, за да станат нейни агенти. Мнозина от по-будните организационни деятели се намериха пред алтернативата, да станат агенти на пропагандата или да останат непокварени членове на ВМОРО и умрат като македонски българи. Мнозина от тях с твърдост и достойнство запазиха своята чест и име, но, впоследствие, паднаха от платените оръдия на пропагандата.

През 1905 и 1905 година се изживяха люти и кървави борби между ВМОРО и пропагандата, в които борби на бранното поле паднаха стотици бранници: четници, войводи и организационни работници. Пропагандата, след убийството из засада на войводите Стефан Димитров3, Панчо Костадинов4 и Гого Ацев, чрез масов терор, поддържана и подпомагана от турците, окончателно се настани и завзе всички села в Азот, с изключение на с. Бистрица, което още се държеше и даваше мощен отпор.

За да се ликвидира окончателно с пропагандата в този край, се чувстваше нуждата от един енергичен организатор, с по-широк кръгозор и житейска опитност, който да отпочне борбата с нова тактика, нови форми и методи, на когото да се даде императивен мандат да заглуши местния сепаратизъм и насочи усилията си за окончателното унищожение на пропагандата. Това беше наложително, защото Велешкият революционен район, състоящ се от подрайоните „Азот”, „Клепата” и „Кюмюрджи кол” (полските села), представляваше най-важния стратегически възел, през който преминаваха почти всички чети, транспорти и кореспонденция на ВМОРО за Битолския вилает, а също и на единствения етап за евакуация на ранени и подгонени революционни деятели. Със загубата на Бабунята и завземането ѝ от пропагандата, ВМОРО рискуваше да изгуби базата си защото щеше да се лиши от своя пряк канален път. Налагаше се едно преорганизиране на силите, защото почти всяка сръбска чета имаше по един инструктор сръбски офицер, който проучваше местата, сгодни за устройване на засади и нерядко нашите чети попадаха в кръстосания огън на пропагандата.

В борбата с пропагандата и турските войски Бабуна-планина стана Голгота за стотици беззаветно предани бранници, които се изкачваха по стръмния ѝ път и намираха своя жизнен край. Едни падаха, други прииждаха… но всички умираха с една единствена мисъл: как по-скоро да се унищожи сръбската пропаганда.

В това тежко време на бран, ВМОРО изживяваше стремления към сепаратизъм на известни нейни дейци. Мимо това, един след друг, мнозина от първите дейци на ВМОРО паднаха по македонските бранни поля и от ден на ден се отлагаше, за по-добри времена, окончателната ликвидация със сръбската пропаганда.

Масовият терор на пропагандата стресна ВМОРО, която, за да може поне отчасти да пресече домогванията ѝ, през лятото на 1907 г. реши да изпрати по-големи сили, със задача да се нанесе един мощен удар на нелегалната сила на пропагандата и да се заемат Азот и Поречието, след което да се справят и с интелектуалните й сили във Велес и Прилеп.

1В началото на м. юлий в Бабуна-планина, между селата Попадия5 -Никодим6 -Ракле7, се групираха организационните чети на: Михаил Чаков (велешката околийска чета), Петър Ацев (прилепската околийска чета), Мирчо Найденов и Георги Мориховски (прилепски районни чети), както и минаващите за битолско чети: костурската, под войводството на Христо Цветков и битолската – с Таню Николов.

През 1946 г. Таню воевода прави дарение от почти цялото си имущество и спестявания на Дома за сираци в Асеновград, който днес носи името му.

Тук на Бабуна стануваха 150 четници, придружени от 300 души милиционери. На 11. юлий сборните чети обсаждат с. Никодим, за да се справят с влезлите в селото сръбски чети, обаче, част от тях сполучи да избяга, а останалата част от четниците се скрива в скривници, приготвени по-рано от хората на пропагандата.

Виждайки, че организационните чети във всяко отношение ги превъзходстват и страхувайки се от окончателно разбиване на силите им, хората на пропагандата, за да могат да нанесат един по-голям удар на ВМОРО, пръстъпват към най-позорното деяние – предателството. Те дават на турската власт най-подробни сведения за движението на организационните чети, поради което на войските от Битоля, Прилеп, Воден, Лерин, Тиквеш и Велес получават бързо нареждане веднага да навлязат в Бабуна. Прилепският градски революционен комитет, узнавайки от турци в услуга на ВМОРО за приготовленията на властта, съобщава на организационните чети да се оттеглят към Мориховско8, обаче надценявайки силите си и за да не се внесе малодушие всред бойците, войводите забавят оттеглянето, очаквайки да се присъедини към тях идещата от към Вардар чета на Иван Наумов Алябака9.

2Войводският съвет, следейки осторожно движението на пропагандата и очаквайки пристигането на войските, разделя силите си на две групи; първата, състояща се от четите на Петър Ацев, Т. Николов10 и Георги Мориховски11, заедно с милицията остават на „Попадийските чукари”, а втората – от четите на Михаил Чаков12, Христо Цветков13 и Мирчо Найденов14 – заема върха „Ножът”, близо и непосредствено до с. Ракле. Оттам две групи от по 8 души от местните чети на Велко Апостолов Попадийски15 и Секула Ораовдолски16 отиват на охрана на „Ясенова глава”, между селата Никодим и Владиловци17.

На 13. юлий вечерта, извикани с бързо нареждане, войводите Мих. Чаков, Хр. Цветков и Мирчо Найденов отиват на съвет при войводите от ядрото на „Попадийски чукари”, а временно за войвода на „Ножът” остава секретарят на Велешката чета Петко Койчев18.

През нощта пристига и 50-членната чета на Иван Наумов-Алябака, която с усилен маршрут, едва сполучи да пристигне на „Попадийски чукари”.

От завърналите се от рекогносцировка четници, войводският съвет узна за наближаващата опасност и, за да може да даде по-мощен отпор на неприятеля, веднага изпраща куриер на „Ножът” със заповед: всички четници да се приберат на „Попадийската воденица”. Едновременно с куриера на войводския съвет, на „Ножът” пристига и куриер от Велко Апостолов, който съобщава за бързото настъпление на войски към тая висота.

3По това време, на „Ножът”, след заминаването на войводите на съвет, бяха останали 54 четници. Между тях беше цялата костурска чета, брояща 30 души. Войводата й Христо Цветков, при заминаването си за войводския съвет, беше я поверил на своя помощник Атанас Попов19, родом от костурското село Шестеово – един буен и до безумие храбър 19-годишен юноша.

Когато куриерите предават заповедта на войводския съвет да се приберат на „Попадийска воденица” Атанас Попов и Трендафил Думбалаков от името на костурчани им заявяват: „Считаме тая заповед за неуместна и нереволюционна; няма да се подчиним на нея и че за укор на трихилядната вража орда, която от всички страни обкръжава „Ножът”, ще приемем боя”.

На възраженията на куриерите да прибързат, те възразяват: „Ще кажете на войводите, че това е безвъзвратното решение на костурчани и че това решение те ще го изпълнят, даже ако останат сами, презирайки опасността и рискувайки да умрат до един. Ний тук дойдохме да се бием, а не да се крием”. С тези слова, силни и страшни, те се сбогуват с куриерите.

Тия слова, обаче, при явната поддръжка на Петко Койчев и Найдо Андреев Арсов от с. Папрадища, възпламеняват всички бранници от другите чети. И всред едно трогателно прегръщане и разцелуване, злокобното решение биде взето единодушно и единогласно от всички: да встъпят в бой, да измрат до един, но да не отстъпят „Ножът”. И всички усилено започват укрепяването на „Ножът”.

Куриерите, виждайки настъплението на първите неприятелски вериги, едва сполучват да се приберат при ядрото и съобщават решението на защитниците на „Ножът”. И войводи, и четници, виждайки необмислената им постъпка, се смайват от това решение. Да им се помогне е вече късно, тъй като всички пътища, водещи към „Ножът”, са обхванати от неприятеля, а грамадни военни части настъпват и към „Попадийските чукари”.

На 14. юлий, още с пукване на зората, неприятелските вериги са вече обиколили от всички страни „Ножът”. Боят се почва с ожесточение от двете страни. По същото време и на „Попадийски чукари” се води ожесточено сражение с настъпващия неприятел, но Енвер бей20 отправя към „Ножът” големи сили.

Отправената от Енвер бей покана към защитниците на „Ножът” да се предадат се посреща с презрение. Неприятелските вериги настъпват и стягат ежеминутно обръча. Всред адското свистене на куршуми мнозина падат мъртви, а други – тежко ранени, но все пак защитата духом не пада. Към пладне се изстрелват и последните куршуми.

Смъртта вече спуща своята коса и почва безмилостно да коси… Всички виждат своя последен час. Всред нестихващия огън на неприятеля едни хвърлят бомби, други чупят пушки и револвери, трети горят амуниция… Чуват се последните бойни песни. Заредяват се седем бомби, върху които всички оцелели бойци налягат и, всред трясъка на възпламенените бомби, парчета от ръце и крака, от кости и месо се пръскат по всички страни на скалите. Турските низами21, виждайки разигралата се набързо пред очите им ужасна трагедия, остават изумени от идеализма и саможертвата на шепата борци.

Усетилите мърша хищни орли и гарвани пристигат и почват да грачат над всред скалите на „Ножът”…

346px ENPER PASHA WARMINISTERВсред гробното мълчание на „Ножът”, командващият турската орда Енвер бей, пристига на местопроизшествието и върхът почернява от низами. Някои от тях се спущат на полебрани и набързо събличат дрехите на по-рано падналите четници и ги оставят съвършено голи. Виждайки мародерските похвати на низамите си, Енвер бей се обръща към тях с думите: „Никой да не смее да докосне и оскверни героите!... Виждате ли, как комитите презират смъртта!... Бият се и умират като герои!... Тяхно е бъдещето!....” По заповед на бъдещия устройвач на „Хуриета”, три хиляди байонети се вдигат нагоре, взема се за почест и последователно се изстрелват три залпа във въздуха, придружени от възгласите „Аллах”, „Аллах”. Италианският жандармерийски офицер Луций, инструктор при специалната жандармерия, фотографира жертвите, след което Енвер бей дава заповед на пристигналите селяни да погребат героите, според християнските обичаи.

Веднага след това войските потеглят към „Попадийски чукари”, дето се води ожесточено сражение. Но там положението е друго. Там участват дългогодишни опитни войводи, които ръководят сражението, очаквайки мрака да настели грешната земя, за да направят пробив в неприятелските вериги. По решението на войводския съвет, войводата Михаил Чаков и четникът Цвятко Апостолов Попадийски сполучват да се измъкнат от полесражението, отиват в с. Попадия и събират 20 въоръжени милиционери. Към 10 часа вечерта милицията отива в тил на неприятеля, изненадва го със залпов огън и внася смут всред него. Чувайки бойния глас на манлихеровите пушки в тил на неприятеля и усещайки неговото смущение, сборните чети с вихрен щурм пробиват неприятелските вериги и пристигат на Фарешката воденица, посрещнати от населението с хляб и топла храна. За да заблудят неприятеля и заличат за дълго време следите си, сборните чети се изтеглят в с. Галища22 – Мориховско, от където заминават в различни направления.

„Ножът” смрази кръвта на турските войници, които, впоследствие, със страхопочитание и наивност разказваха сред народа за безумната смърт на шепата борци. Снимката на капитан Луций преминава от ръка на ръка и, надлъж и нашир от Бабуна, се създаде дивната легенда за 54-те орлета.

5

Силуетите на 54-те бранници блуждаят бранните усои и древни пещери на майка Бабуна; при изгрев и заник те безспирно догонват небесния лазур на Беласица, Пирин и Галичица и лъчезарните Охрид и Преспа, очаквайки деня, в който белите гълъби – предвестници на свободата – ще литнат към Пелагония и разнесат благата вест, всред народа-мъченик, че горските орли са освободили майката родина. И тогава ще бъде ден първий, в който и планинарските буйни ручеи и нежният утринник и шумният Вардар на воля ще възпеят зората на свободата.

 

1Григор Соколов Ламев (името се среща и като Глигор Ляме, на сръбски: Глигор Соколовић или Gligor Sokolović), наричан Небреговски, е ренегат, сърбомански воевода, бивш четник на Върковния комитет и войвода на ВМРО. Според Коста Църнушанов той е първообраз на антигероя на романа на Димитър Талев „Гласовете ви чувам” Йосиф от Рапа.
2В края на 19 и началото на XX век в Азот, намира силна почва сръбската пропаганда в Македония. Много от селата в областта са сърбомански, верни на Цариградската патриаршия. Според секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев в 1905 година патриаршистки села са Богомила, Капиново, Габровник и Мокрени. Бистрица, Ореше, Папрадище, Стари град, Мартолци, Поменово и Црешнево са български екзархийски, а Нежилово, Никодим, Ораов дол и Теово са разделени между сърбомани и българи. В Азот действат четите на сръбската пропаганда на Григор Соколович, Василие Тръбич и Йован Бабунски. До 1908 година в борба с четите на ВМОРО сръбската въоръжена пропаганда завзема повечето села в областта. Селото, което устоява на сръбския натиск, е Бистрица. След Хуриета и разпускането на четите някои от селата се връщат към Българската екзархия. Вж.: Стефанъ Н. Аврамовъ "Революционни борби въ Азоть (Велешко) и Порѣчието", Материали за историята на македонското освободително движение, книга X, Македонски Наученъ Институтъ, София 1929.
3Стефан Димитров е български революционер, велешки войвода на ВМОРО.
4Пенчо Константинов – велешки воевода след убийството на Стефан Димитров.
5Попадия – общ. Чашка, обл. Клепа, Македония. В XIX век Попадия е чисто българско село във Велешка кааза, нахия Азот на Османската империя. В църквата „Свети Никола“ са запазени иконописни дела от XVII век. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Попадия (Popadia) е посочено като село с 48 домакинства и 215 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век Попадия има 550 жители българи християни. Жителите му в началото на века са под върховенството на Българската екзархия - според статистиката на секретаря на Екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Попадия живеят 640 българи екзархисти.  След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Попадия (Popadija) като българско християнско село.
6Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година Никодимъ има 900 жители, всички българи християни. Според митрополитПоликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Никодин има 70 сръбски къщи.По данни на секретаря на „Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) през 1905 Никодим има 240 българи екзархисти. Според секретен доклад на българското консулство в Скопие 46 от 129 къщи в селото през 1903 година под натиска на сръбската пропаганда в Македония признават Цариградската патриаршия.
7В XIX век Ракле е изцяло българско село в Прилепска кааза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Ракле е посочено като село във Велешка каза с 60 домакинства и 276 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година Ракле има 580 жители, всички българи християни. В началото на XX век българското население на селото е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) през 1905 година във Ракле има 616 българи екзархисти. Край село Ракле се намира връх Ножот, на който на 14 юли 1907 г. се води една от най-кръвопролитните битки на революционното движение на българите от Македония и Одринско срещу османски войски останала в историята като Битката на връх Ножот.
8Марѝово или Морѝово (понякога книжовно Марѝхово или Морѝхово, е историко-географска област в южната част на Македония, Морихово се споменава като част от Мъгленската епархия на Охридската архиепископия в хрисовула на император Василий II от 1019 година. В Мариово по време на османското владичество не е заселвано турско или друго мюсюлманско население и не е извършвана ислямизация.
9Иван Наумов, наречен Алябака или Алябако е български революционер, войвода на ВМОРО, борец за свободата на българите в Македония и Тракия.
10Таню Николов Жеков, известен и като Тане войвода, е български революционер, виден деец на националноосвободителното движение на българите в Македония и Тракия войвода на Вътрешната македоно-одринска и Вътрешната тракийска революционна организация, участник във войните за национално обединение. Четата има за основна задача да води борба с въоръжената сръбска пропаганда, преследвайки четите на Йован Бабунски и Глигор Лямев из Бабуна планина. През юни 1907 година води сражения с турски аскер и сръбски чети при селата Кърстец, Попадия, Никодин и Ракле, Прилепско. Коста Църнушанов приема, че Тане Николов е прототип на героя на Димитър Талев от романа „Гласовете ви чувам“, жестокия войвода Ганев.
11Георги Иванов Спирков, известен като Гьоре Ленищанец и Гьоре Мориховски, е български революционер, прилепски войвода на ВМОРО, От 1899 година е член на организацията и ръководи селския революционен комитет в Ленища. От края на 1900 година до 1903 година е в затвора, а след това е четник при Петър Ацев и участва в Илинденско-Преображенското въстание. След потушаването на въстанието е назначен за районен войвода. През 1905 година Трайко Краля, Петър Ацев, Гьоре Спирков и Кръстьо Гермов правят среща с Глигор Соколович, който с фалшиви документи ги убеждава да го допуснат в Македония. Заедно с другата прилепска чета на Мирчо Найденов участва в битката на Ножот през юли 1907 г. Обединената чета на Тане Николов, Гьоре Спирков и Мирчо Найденов е обградена от аскер при Топлица. При бягството на четите Гьоре Спирков е тежко ранен и се самоубива на 15 август (нов стил: 28 август) 1907 г. В сражението е ранен Ташко от Воденско, и са убити Йордан Драндарев от Пловдив, Никола Странжата от Хасково, Христоско от Пловдив, Пиле от реканските села, Диме от Фариш и други.
12Михаил Чаков – български военен и революционер, войвода от ВМОРО, съратник на Гоце Делчев, Христо Чернопеев, Пейо Яворов, воювал през войните за национално освобождение.
13Христо Цветков Поповски е български революционер, деец на ВМОРО, участник в Илинденско-Преображенското, въстание, районен войвода на Костурския революционен район, сражава се срещу четите на гръцката пропаганда, през Балканската война доброволец в Македоно-одринското опълчение, през Първата световна война получил разрешение от българското главно командване да води борба със сръбските чети.
14Мирчо Найденов Георгиев, известен като Мирчо Найдов и Свакярчето, е български революционер, прилепски околийски войвода на ВМОРО. Прилепските чети на Найденов и Гьоре Спирков взимат участие в битката на връх Ножот на 14 юли 1907 г. След избухването на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в четата на Кръстьо Гермов, а по-късно в 1 рота на 9 велешка дружина. На 7 ноември 1912 година е ранен. Носител е на орден „За храброст“ IV степен. През Първата световна война служи в 5 пехотен македонски полк на 11 македонска дивизия, а след това в ротата на Тане Николов в Моравската военноинспекционна област.
15Велко Апостолов Попадийски или Попадичанец. Влиза във ВМОРО и е четник при Стефан Димитров и Панчо Константинов. След Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година е главен войвода във Велешко, поради липсата на районен войвода. Участва в сражението на Ножот в 1907 година. Загива в 1908 година в село Скачинци заедно с двама свои четници, предаден от сърбомани. Според Васил Балевски Велко Попадийски и Милан Змията са разкрити от турско заптие и убити след престрелка във Велес.
16Секула Христов Ораовдолски - четник при Панчо Константинов в 1904 година, когато заедно с Велко Попадийски и Дачо Йотов убива вуйчо си поп Чуря, поставил се в услуга на сръбската пропаганда в Македония. Четата на Секула Ораовдолски участва в епичното сражение на Ножот през юли 1907 година. През ноември 1911 година става велешки районен войвода.
17Владиловци - селото е разположено в областта Азот югозападно от град Велес. В XIX век Владиловци е чисто българско село във Велешка кааза, нахия Азот на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Влатиловци (Vlatilovtzi) е посочено като село с 50 домакинства и 212 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век Владилово или Владиловци има 500 жители българи християни. Жителите му в началото на века са под върховенството на Българската екзархия - според статистиката на секретаря на Екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година във Владиловци (Vladilovtzi) живеят 680 българи екзархисти. Според секретен доклад на българското консулство в Скопие 75 от 77 къщи в селото през 1907 година под натиска на сръбската пропаганда в Македония признават Цариградската патриаршия, но след Младотурската революция от 1908 година се връщат към Българската екзархия. При избухването на Балканската война в 1912 година 2 души от Владиловци са доброволци в Македоно-одринското опълчение. След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Владиловци (Vladilovci) като българско християнско село.
18Петко Койчев – деец на ВМОРО. Включва се в Македоно-одринското освободително движение и става подвойвода на чета в Костурско. По-късно е подвойвода и на велешката чета. Ръководител на позицията на връх Ножот. Загива в последвалата битка.
19Атанас Попов - влиза в редиците на ВМОРО и става помощник-войвода на костурския войвода Христо Цветков. Атанас Попов оглавява четата на Цветков по време на битката на Ножот. Атанас Попов, оглавяващ костурската чета в отсъствието на Христо Цветков, Трендафил Думбалаков, самоотлъчил се юнкер от военното училище, Петко Койчев от Панагюрище, Найдо Арсов от село Папрадища и всички останали четници отказват да напуснат връх Ножот въпреки ненадеждността на позицията. По време на битката цялата чета на Попов и самият Попов са убити на 15 юли 1907 г.
20Исмаил Енвер, известен още като Енвер паша, или Енвер бей е османски и турски военен и политически деец, идеолог на пантюркизма и панислямизма. Активен участник в Младотурската революция от 1908 година, един от лидерите на младотурската партия Комитет за единство и прогрес.
21Низам – редовната войска на Османската империя.
22Село Галища, Егейска Македония, Република Гърция - Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 Галища има 600 жители българи християни и 160 българи мохамедани. В началото на XX век християнското население на Галища е под върховенството на Българската екзархия и остава екзархийско до 1912 година. По данни на секретаря на Екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в селото има 720 българи екзархисти и работи българско училище. Гръцка статистика от 1905 година представя селото като смесено гръцко-българско-турско с 228 жители гърци, 180 българи и 350 турци. Според Христо Силянов в 1906 година селото пострадва от гръцки андартски нападения. Според Георги Константинов Бистрицки Галища преди Балканската война има 100 български и 50 помашки къщи. При избухването на Балканската война в 1912 година шестима души от Галища са доброволци в Македоно-одринското опълчение.

 

X

Right Click

No right click