Балканите

Героични времена. Романтиката на Македония

Посещения: 1611

 

Велешките воеводи срещу сръбската въоръжена пропаганда
 
АЛЕКСИ МАРТУЛКОВ – БИСМАРК

 

1Роден през 1878 г. във Велес, закърмен още от крехките си младини с революционното слово на апостолите, той тръгва по неравния път на народния труженик. Още в 1895 г. той е оформен социалдемократ. През 1899 г. той влиза в кръжока „Гемиджии”. Като народен учител той учителства в селата Нежилово1, Никодим, Крива Круша2, Велешко, а след това и в с. Бегнища3, Тиквешко. През Илинденското въстание той взе участие в Кумановско като организатор, а през 1904 и 1905 г. той е четник в четата на Иван Наумов Албака и е първият му съветник.

Със своето хубаво държание той бе търсен от всички групировки и неговият глас се чуваше. Със своите разсъждения, воля и характер, той се налагаше и ставаше арбитър между спорещите, поради което велешани го наричат Бисмарк. Той беше убеден социалдемократ и разсъждаваше като такъв. Пропагандата му предложи да бъде неин организатор, смятайки, че нему е безразлично българин ли ще бъде, или сърбин. На това предложение той заяви: „Аз съм социалдемократ, моите убеждения стоят много по-високо от вашите пари и, макар от глад да умра, ще си остана такъв, какъвто майка ми ме е родила”.

През време на учителстването на Иван [Йован] Бабунски4 в сръбското училище във Велес, Мартулков заедно с Диме Чочето (бивш ръководител на Велес) сполучват да убедят Бабунски да стане български учител, на което предложение той се съгласява, обаче предлага да му се плаща 10 лири месечна заплата, колкото му плаща пропагандата. Чочето и Мартулков, виждайки, че това ще бъде от голяма полза за народа, веднага Диме се явява при митрополит Мелетий и го моли да ходатайства пред Екзархията да бъде приет за екзархийски учител. Обаче митрополитът му заявява, че по никой начин не ще ходатайства за сръбското мекере, понеже няма вяра в него като стипендиант на сръбския орден „Св. Сава”. Този отказ на митрополита да бъде приет българинът Иван Бабунски за екзархийски учител го тласна още по-далече, за да стане палач на своя народ.

Винаги гладен и жаден, винаги окъсан, Мартулски е готов да спори всякога и с всички за начините и средствата за освобождаване на родината. Септемврий 1908 г. го сварва учител в с. Нежилово, Азот, когато се произвеждаха първите хюриетски избори за подгласници за избиране на депутати. Състезават се две листи: българска и коалиционна (младотурци със сърбомани). Пропагандата, като естествен съюзник с турците, вдига на крак своите хора. Въоръжените чети на Бабунски и Търбич5 се явяват на изборите урни в с. Богомила6 само с револвери. Понеже цялото население бе попаднало под техния терор, те напълно вярваха, че изборите ще бъдат спечелени от тях. И мало и голямо беше навело глава от страха пред бесния терор на пропагандата.

Всички гласоподаватели българи от селата Бистрица7, Црешново8, Теово9, Ореше10, Папрадище11, половината гласоподаватели от с. с. Ораовдол12 и Габровник13 влизат групово в с. Богомила и, манифестирайки своята националност, явно гласуват за българската листа. Тази демонстрация вбесява войводите на пропагандата Бабунски и Търбич.

Гласоподавателите от с. Богомила, Оморани14 (заедно с албанците от последното село), Мартулци15, Мокрани16, малка част от Теово, албанци от Согле и Габровник (малка част), водени и напътствани от сръбските войводи, гласуват за коалиционната листа.

2При това положение се очертават два фронта. Остава да гласува само с. Нежилово. Пристигат и нежиловци. Опасявайки се, че ако нежиловци пред страха от главореза Бабунски, гласуват за коалиционната листа тя ще спечели, още повече виждайки как Бабунски и Търбич, четниците им, всички надошли от Поречието учители и свещеници на пропагандата се мъчат да сломят духа на нежиловци, Мартулков отива всред нежиловци и им заявява: „Аз съм назначен учител във вашето село от митрополит Мелетий, който е ваш духовен баща. Ако го признаете, вие ще си останете в лоното на Екзархията и ще гласувате за българската листа”. Селяните, окуражени от бодрото слово на Мартулкова, единодушно заявяват, че те са българи и че ще гласуват за българската листа. Но в това време се намесват Бабунски и Търбич. При това положение нежиловци изпадат пред алтернативата: ако гласуват за българската листа ще попаднат под ударите на сръбските главорези; ако гласуват за коалиционната листа трябва да станат явни сърбомани. У тях започва борба на живот и смърт.

Виждайки, че нежиловци не смеят открито да излязат и гласуват за българската листа, Мартулков застава сред нежиловци и им заявява: „Нима не ви стигат толкова мъки и неволи, нима пак ще гласувате за своите касапи? За да бъде вълкът [сит] и агнето цяло, най-добре ще направите за народа, но понеже такава листа няма, то за да ви е мирна глава, не гласувайте за никоя листа, протестирайки против вашите касапи, бойкотирайте избора и се върнете в село”. Думите на Мартулкова попадат като балсам в душата на изтерзаните нежиловци и те единодушно заявяват, че няма да гласуват и ще се върнат в село.

3Бабунски и Търбич с четниците си се нахвърлят върху Мартулкова, но в негова помощ се явяват организационните дейци Петър Ацев17 и Андрея Ангелов от с. Теово, а след тях и Тодор Оровчанов18 и неколцина бистричани и орешани. Двата лагера застават едни срещу други, с извадени револвери, готови да окървавят изборната урна.

В критическия момент турската власт се намесва и арестува Мартулкова и другарите му, обаче те настояват заедно с тях да бъдат отстранени и Бабунски, Търбич и хората им. След отстраняването им нежиловци гласуват.

През 1909 г. събитията в Турция се развиваха с главоломна бързина. Поради дигането на конституцията, младотурците почнаха да събират доброволци за превземането на Цариград и свалянето на Абдул Хамида. Под непосредственото влияние на Йор[дан]. Шуркова19, от страна на велешките граждани се направи следното предложение до Джемиета: До възстановяването на ново законно конституционно управление в отоманската империя в града Велес да се учреди Комитет за обществена безопасност, на който да се подчиняват всички граждански и военни власти в града и околията.

По принцип, младотурците, имайки предвид болшинството на българското население в града и околията, се съгласяват за образуването на такъв комитет, обаче, предлагат в тоя комитет да вземат участие и сърбоманите. На това искане на младотурците велешани енергично се противопоставят, като им заявяват: „Ние не признаваме на сърбоманите гражданственост, третираме ги като жалки оръдия на сръбската държава, понеже ние особено се гнусим от обстоятелството, че сърбоманството със силата на огън и меч се насажда всред народа. Ние се възмущаваме от обстоятелството, че вие искате да поставите агентите на сръбската пропаганда на равна нога с българското и турското население в града и околията. Ние с продажници не можем да влизаме в никакво споразумение.”

Младотурците, по силата на стеклите се обстоятелства, от една страна, и от друга поради грамадното мнозинство на българското население в града и околията, отстъпват от своето становище, поради което се учредява Комитет за обществената безопасност (Муфтелит комисон), състоящ се от 12 члена: 6 души турци (членовете на Джемиета) и 6 българи: Димитър Ничев, Ризо Ризов, Йордан Шурков, Алекси Мартулков и др.

На 12 октомври 1912 г. сръбски войски окупираха града Велес и околията. Още в медения месец те се проявиха като завоеватели.

През 1913 год. на Връбница (една седмица преди Великден) назначеният от сърбите кмет на гр. Велес Димитриевич заедно с постоянното присъствие, което е всецяло в ръцете на сърбите, свиква общинския съвет на заседание. Той настоява, че в такова опасно време, когато военните власти са безотговорни, общинските съветници трябва да бъдат осторожни и избегнат суровостта на военните и настоява общинският съвет да вземе решение да не допуска българския митрополит Мелетий (който замества временно Екзарха в Цариград), да се върне във Велес, като за това дадат подписа си пред правителството в Белград.

Настъпва гробно мълчание. Общинските съветници-велешани стоят като замаяни. Взима думата общинският съветник Алекси Мартулков и възразява на кмета със следните думи: „Ние, общинските съветници от града Велес, понеже сме назначени от административната власт, а не сме избрани с редовен избор от гражданите, нямаме легитимното право да вземаме решение от името и за сметка на цялото гражданство, които нашите решения да го ангажират. Ние не можем да вземем това решение от негово име, особено по един такъв важен и от голямо значение въпрос, защото ние, общинските съветници, родени в града, знаем чувствата на гражданите към митрополит Мелетия, който е духовен глава на цялата епархия. Имайки предвид, че това гражданство е водило кървави борби за създаването на Екзархията, знаейки, че цялото гражданство е дало морални и материални жертви за своята родна църква, още повече, че то даде в миналото кървава дан с убийството на Димитър Брезев при черквата „Св. Спас” в града, в борбата за черковни правдини и отделяне от гръцката патриаршия, - както аз, така вярвам също и останалите общински съветници велешани, не ще се решат на такъв акт, без да се допитаме до целокупното гражданство, което в случая е най-компетентно да се произнесе по предложението на г-н кмета. Каквото реши гражданството, ние ще го приемем като закон. Защото, в противен случай, ако ние решим и говорим от негово име, без да сме упълномощени за това, то ще се нахвърли върху нас и върху нашите глави ще се излее неговата мъст. Ето защо моля този въпрос да не се подлага на разрешение от сегашния състав на общината, който, пак повтарям, понеже не е законно избран, не е компетентен да се произнесе и взема решения от името на гражданството”.

6Това смело държание на Мартулкова даде възможност на всички общински съветници да го поддържат напълно. Поради категоричния отказ на общинските съветници да излязат от името на гражданството и сложат подписите си против допускането на митрополит Мелетия в епархията му, сръбското правителство допусна митрополит Мелетий, който няколко дни преди това преди Великден пристигна във Велес и заема поста си.

През есента на 1914 г., след дълго обмисляне и изяснение на положението, велешани избират комитет: Алекси Мартулков, Йордан Шурков, Никола Войницалиев, Никола Панов и др., на които се възлага пропагандирането и организирането на масовото дезертиране от сръбската армия на българите и турците. Това беше голям удар за сърбите, които поддържаха, че цялото мъжко население от Македония е доброволно мобилизирано в сръбската армия и че драговолно се бие на фронта; че няма нито един дезертьор, избягал в България и че нито един политически затворник не се намира в сръбските затвори.

След организирането си Комитетът почва своята дейност. В разстояние на 2-3 месеца комитетът изпраща в България около 2000 души дезертьори българи и турци, а на 1 януарий 1915 г. комитетът препраща още около 1500 души дезертьори.

Комитетът бе заловен и осъдени всички негови членове на по 20 години затвор. Алекси Мартулков заедно с всички другари от комитета бе отведен с отстъпващите сръбски войски към Албания, обаче, при Струга настъпващите войски на VІІІ Тунджанска дивизия пресече пътя и спаси Мартулкова и другарите му от явна смърт.

След войните Алекси Мартулков, лежал дълго време в турски и сръбски затвори, заедно със жълтата си гостенка, за да не умре той и семейството му от глад, става бояджийски работник по мостовете на БДЖ, пак гладен и жаден, пак гол и бос, но все пак с гордото съзнание, че на този свят един път се живее и че трябва да се изживее човешки – в борба за поробените и угнетените.

 

СТЕФАН ПЕТКОВ СИРКЕТО

(велешки воевода)

 

Стефан Петков е роден през 1865 г. Той е рожба на южнобългарския градец Чирпан, който излъчи из своите пазви: поета революционер П.К. Яворов, Серско-Драмския терорист Пейо Радев Гарвалов (магистър по фармация), храбрият Зъхренски войвода Христо Манов (Нанев) и смелия бунтовник-воевода Коста Нунков.

През 1905 г. той заминава за Лондон, където следва двугодишните полицейски курсове. След завръщането си в България, макар и назначен на голяма полицейска служба, неискайки да бъде оръдие на разни партизани, той отказва да я приеме.

В една среща след Балканската война, той непоколебимо заяви: „Нашият град даде две дузини пламенни борци за свободата на македонския роб, но било писано на Македония да остане в ръцете на сърби и гърци… Всичко ще изоставя и ще тръгна по кървавите им дири, да довърша започнатото от тях дело”.

Както в своя роден градец, така и като началник на военно-полицейската секция във Велес през Европейската война Стефан Петков се ползва с много добро име.

През тригодишното си преживяване в гр. Велес, той се чувстваше у дома си, обикна гражданите, както и те него. Отстъплението на българските войски през 1918 г. му се отрази много зле. В неговата душа стана бърз прелом. Макар наближаващ вече 60-те години, той агитира всред велешани да не бягат в България, а да останат по домовете си и да се борят на нова сметка срещу поробителя. Виждайки, че се колебаят, той невъзмутимо им заявява: „Досега бях три години между вас, обикнах Македония, която стана мое второ отечество и не искам да я напусна. Тук ще остана между вас и ще се борим кой как може”. Този беззаветен пример на Стефан Петков даде кураж на мнозина, които му подадоха братска ръка и останаха по домовете си.

Той остана на своята тежка дума. Той броди цели 5 години със своите другари македонските балкани, посрещан и изпращан от поробения народ. Неговият хумор във време на преследванията му от потерите ще остане незаличим спомен всред велешани. Ту като войвода, ту като просяк, ту като стар турчин, той безспирно броди Велешко и буди всред народи вярата за по-добри бъднини.

През една тиха звездна нощ, след дълго мъчително лутане заедно с четата на Цветан Орашевски, капнали съвършено от умора, се разнася тихият и приятен глас на Стефана:

- Овде деца, ке сме на конак.

По-младите четници, току-що влезли в четата, не разбирайки думите на войводата, се споглеждат едни други, но не смеят да се противят.

- Тая вечер ке спим на хотел „Звездоброй” – повтаря шеговито войводата и пръв ляга всред камънаците на сипея, а след него и четниците, лягат и новодошлите.

- Тук е „Църни връх” – забелязва един от четниците.

- Е, да. На тоя хотел други път не сме спали – отговаря войводата.

Весел смях залива бродящите четници.

Велешани никога няма да забравят бай Стефана, който с младите беше млад, със старците – старец; те не ще забравят тоя духовит старец, изоставил на произвола на съдбата своето семейство, отдавайки се с цялата си любяща душа в помощ на поробения народ, давайки личен пример на младите как може да се изостави мило и драго и как да се брани поробен народ.

Единствена негова мечта беше да умре всред града Велес, но уви – съдбата му бе предопределила друго.

След 5-годишно непрестанно преследване от потери, съвършенно изтощен и страдащ вече от гръдна болест, в 1923 г. той се прибира в България и на 27. ХІІ. 1928 г. почина в своя роден град – далеч от свидната Бабуна, далеч от поробения народ.

 

СЕКУЛА ХРИСТОВ ОРАОВДОЛСКИ20

(велешки воевода)

 

7След Илинденското въстание, особено в 1904 година, когато в Поречието се загнезди нелегалната сила на сръбската пропаганда, Азот стана символ на смъртта и гробница на стотици буйни ентусиазирани младежи, придошли от всички краища, гдето се чува българска реч, да се борят срещу домогванията на пропагандата, която се силеше чрез злато и куршум да прави населението „прави сърби”. В борбата с четите на пропагандата и нейния естествен съюзник, турската войска, Бабунията стана Голгота за стотици беззаветно преданни борци, които се изкачваха по стръмните ѝ синури и намираха своя жизнен край. Едни падаха, други прииждаха, но всички убираха с една единствена мисъл, как по-скоро да се унищожи сръбската пропаганда. Поречието, със своите буйни гори и балкани, стана добър приют за Григор Соколов, които от него създадоха главна база на пропагандата. Последнята, поради невежеството на селската маса, намери почва в тоя край, обаче хищният поглед на пропагандата се бе спрял на Бабуна планина и Азот й стана прицелна точка. Последнята, за да постигне своите цели, почна да предлага на учителите, свещенниците и по-влиятелните селяни в тоя край месечни заплати, за да станат нейни агенти. Мнозина от по-будните организационни деятели се намираха пред алтернативата, или да приемат срещу злато да станат агенти на пропагандата, или да останат непокварени членове на ВМРО и умрат като македонски българи. Те с твърдост и достойнство запазиха своята чест и име и, впоследствие паднаха от куршумите на пропагандата.

След като поп Чуря стана агент на пропагандата, неговият племенник Секула, който беше съвършенно млад момък, възмутен от гнъсната роля на вуйка си, напуша с. Ораовдол и става четник в четата на велешкия войвода Стефан Димитров21.

Секула е роден в с. Ораовдол, Азот (Велешка околия) около 1880 година. Той взима най-активно участие в следните сражения и акции:

Сражението при пещерата „Яворът”, между селата Бистрица и Црешново, Влешко, на 15 ІV 1905 год., с четата на сърбоманина Тренко;

Сражението в „Орешки ливади”, край с. Ореше, Велешко, на 6 Май 10-5 г., с четата на сърбоманина Григор Соколов, в което сражение падна убит войводата Стефан Димитров;

В сражението в с. Степанци, на 18 Юний 1905 г. между организационната чета на Панчо Константинов22 със сръбските чети;

Панчо беше съвсем непретенциозен, съвършено изоставилъ себе си, но пъкъ извънредно копнеещъ да види окончателно очистенъ района си отъ сръбската пропаганда. Той искаше на всяка цена да издигне своя районъ в организационно отношение на оная висота, на каквато се радваха не малко райони в Битолско. Той ни най-малко не жалеше своя животъ, а водеше боевете с открити гърди, заявявайки предъ четниците и милицията: ние ще паднемъ въ тая ожесточена борба — борба за животъ и смърть между насъ и сръбската пропаганда — нашите малки братчета ще ни заместят, но Велешко трябва да се изчисти отъ пропагандата. Той се кали в тежката борба. Него сън го не ловеше, до като не извърши предприетата задача. Той стана любимец и на четници и на населението и на всички дейци, преминаващи през Велешко на пъть за Битолско”.

Аврамов, Стефан. „Революционни борби въ Азот (Велешко) и Поречието“, Материали за историята на македонското освободително движение, книга X, Македонски Научен Институт, София 1929.

 

В сражението на върха „Мукос” през м-ц Юний 1905 г. между организационната чета на Панчо Константинов със сръбските чети;

Секула, заедно с Дачо Йотов и Велко Попадийски, изпълни смъртната присъда върху своя вуйко поп Чуря, в с. Ораовдол, който беше един от дейните агенти на пропагандата;

В сражението при с. Крапа, Поречието, на 6 Август 1905 г. между четите на Панчо Константинов, Иван Наумов Абляка и Дякон Евстатий с четите на сръбската пропаганда;

Бе в сражението в с. Ореше, Велешко, на 24 Септемврий 1905 г. между четите на Панчо Константинов и Иван Наумов Абляка с четите на сръбската пропаганда;

В сражението на велешката чета на П. Константинов и скопската на Боби Стойчев на 18 Април 1906 година с трихиляден турски аскер в монастира „Св. Иван” при с. Ветърско;

В сражението в с. Крапа, Поречието и запалването на селото от четите на Панчо Константинов и Гого Ацев;

В сражението на местността „Куртов Камък”, над село Папрадище, на 25 Юний 1906 год., със сръбските чети, в което сражение паднаха убити войводите Панчо Константинов и Гого Ацев;

В сражението между велешката чета и сръбската чета при с. Смиловци, на 28 І 1907 година;

В сражението при пещерата „Яворът” на Великден 1907 год. със сръбската чета, дето пада убит сръбският войвода Тренко;

В сражението между велешката чета и четата на Тано Николов с турския аскер в Никодимския балкан на 20 V 1907 година.

В сражението при „Попадийски чукари” и „Ножот” на 14 Юлий 1907 година.

В есента на 1907 година Секула става районен войвода в Азот.

12След Хюриета той се прибира със семейството си България, където да се отдаде на мирен труд. Обаче, събитията в неговия роден край се развиваха така, че макар изтощен от преумора, наложи му се да напусне работата си и да замине. През 1910 година Секула замина като велешки войвода.

Поради настъпилите „приятелски” връзки между правителствата на България и Сърбия, които вече се готвеха за сключването на съюз за война против турската империя, сръбските чети, по нареждане от Белград, почват да търсят разбирателство с организационната чета. По повод на това „разбирателство”, войводата Секула получава писмо от сръбския войвода Никола Оморански, да се срещнат в с. Мокрани и уредят миролюбиво някои недоразумения. Секула, неподозирайки готвената му засада, отива на исканата среща, обаче ренегатът Оморански поставя засада и обстрелва четата. Секула, макар и тежку ранен, сполучва да отиде в с. Бистрица, гдето почва да се лекува. На шестия ден след раняването му, на 18 Януарий 1912 година (Атанасовден), поради предателство от агентите на пропагандата, турска потеря напада с. Бистрица и убива тежко ранения войвода Секула.

Така завърши своя жизнен край Секула, запазвайки своя род и чест, бранейки своя край от посърбяване цели 8 години, като даде всичко за народа, което можеше един скромен ратник да даде.

 

1През XIX век Нежилово е изцяло българско село във Велешка кааза, нахия Хасий на Османската империя. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век селото има 470 жители, всички българи християни. Според секретен доклад на българското консулство в Скопие 30 от общо 68 къщи в селото стават сърбомански през 1895 година. Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Нежилово има 32 сръбски къщи. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Нежилово (Nejilovo) живеят 304 българи екзархисти и 240 българи патриаршисти сърбомани и в селото работи сръбско училище. След Младотурската революция от 1908 година сърбоманските къщи се връщат към Българската екзархия. При избухването на Балканската война в 1912 година 5 души от Нежилово са доброволци в Македоно-одринското опълчение. След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Нежилово (Nežilovo) като наскоро посърбено българско село. На етническата си карта на Северозападна Македония. в 1929 година Афанасий Селишчев отбелязва Нежилово като българско село.
2В XIX век Крива круша е село във Велешка кааза, Нахия Азот на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Крива круша (Criva Croucha) е посочено като село с 13 домакинства и 54 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век Крива Круша има 155 жители, всички българи християни. Жителите му в началото на века са под върховенството на Българската екзархия - според статистиката на секретаря на Екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Крива круша (Kriva-Kroucha) живеят 152 българи екзархисти. През 1907 година деецът на сръбската пропаганда в Македония войводата Йован Бабунски изпраща заплашителни писма до селяните от Крива круша да се откажат от Българската екзархия. При избухването на Балканската война в 1912 година двама човека от Крива круша са доброволци в Македоно-одринското опълчение. След Междусъюзническата война в 1913 година селото остава в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Крива круша (Krivakruša) като българско християнско село.
3В XIX век Бегнище е българско село в Тиквешка кааза на Османската империя. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 г. Бегнища има 860 жители българи християни. Цялото християнско население на селото е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Бегнища (Begnichta) има 1360 българи екзархисти. По данни на българското военно разузнаване в 1908 година: „Беглища [е] християнско село (до 150 къщи), което е най-фанатично и дава най-голям отпор на турците. Преди няколко години жителите му изгорили находящия се тук жандармерийски пост. Сега в селото стоят 6 жандарми и 25 - 30 войници. Селото е свободно и богато”. При избухването на Балканската война в 1912 година 4 души от Бегнище са доброволци в Македоно-одринското опълчение. По време на войната в селото влизат сръбски части. Според доклад на Глигор Варналиев, главен български учител в Кавадарци, през януари 1913 година сръбски четници от Черна ръка провеждат обезоръжителна акция, при която жестоко са малтретирани кмета Христо Спанджов, свещеника Илия Григоров и други трима българи. Търсен е българският учител Коста Димитров, за да бъде убит, защото ходил във Велес да доведе българската войска. След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия. През 1919 година сърбоманският войвода Йован Бабунски отвлича и убива общинския кмет в Бегнище Иван Даскалов.
На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Беглища (Beglišta) като българско християнско село.
4Йован Стоилков Стойков, известен повече като Йован Бабунски, е сърбоман, един от основните войводи на Сръбската въоръжена пропаганда в Македония в началото на XX век. Учи в Белград ската гимназия като стипендиант на дружеството „Свети Сава”.В 1891 г. влиза в семинарията. Записва се в педагогическо училище в Ниш, а след това завършва педагогическото училище в Белград. Стойков се връща в Македония като завършен сърбоман и става сръбски учител в Теово. През 1900 г. става учител в село Богомила, известно като едно от първите селища, поддали се на сръбската пропаганда в областта и свърталище на четата на сърбомана Григор Соколович. Поради добрата си школовка из сръбските гимназии той е един от основните пропагандатори на сръбството в Македония. Поради шпиониране в полза на османските власти Георги Сугарев ликвидира брата и бащата на Бабунски. След Илинденско-Преображенското въстание в 1903 г. той бяга в Сърбия. Семейството му се преселва в Белград, където си купува къща. Четата на Бабунски действа във Велешко и Поречието заедно с четите на Тренко Руянов, Глигор Соколов, Василие Търбич и Цено Марков. След Младотурската революция в 1908 г. Бабунски се легализира, но през 1910 г. убива Петър Чупаров от ВМОРО. Преследван е от османските власти, заловен и осъден на 10 години затвор, но успява да избяга в Сърбия. През 1912 г. по време на Балканската война Йован Бабунски е начело на сърбоманска чета, подпомагаща настъпващата сръбска войска. В 1913 г. участва в потушаването на Тиквешкото въстание. Срещу Благовец на 1914 г. четата му избива и изхвърля във варницата в двора на църквата „Св. Св. Константин и Елена“ в Разловци всички свещеници и клисари от околните села, за които се подозирало, че са пробългарски настроени. Веднага след избухването на Първата световна война през юли 1914 г. отново застава начело на чета. След възстановяването на сръбската власт във Вардарска Македония през есента на 1918 г. Бабунски е начело на голяма чета, която извършва убийството на много българи. Само в Тиквешко са убити показно около 30 души – свещеници, кметове, бивши учители и други – Иван Даскалов, кмет на Бегнище, поп Христо Мицев от Чемерско, Петър Константинов, български учител в Ресава, Иван Паризов от Дибранец, кмет на Дреново и много други. На 15 ноември 1918 г. четата му избива в Суровичево местните българи Гьока Митредимев, Кръста Митредимев, Васил Гюшев, Никола Петрочанов и Григор Милачев. След смъртта на Бабунски в 1924 г. край железопътната линия до село Теово е изграден негов паметник, който е разрушен от българските власти през 1941 г.
5Василие Търбич, известен като Васил Велешки, е сръбски войвода на чета на сръбската въоръжена пропаганда, действала в Македония. Става монах в Атон, но след убийството на български монах в Хилендарския манастир от страна на сръбски гимназисти от Солун, е принуден да напусне Света гора. Включва се в сръбската въоръжена пропаганда като войвода на чета във Велешко. По време на Балканската война е начело на чета на Черна ръка, която тероризира видните българи в Ресен и Ресенско под предлог общо разоръжаване на селата. Така например Ефтим Трайков от Крани, който отказва да предаде пушката си, е жестоко пребит и заровен до кръста в земята. В Сливница са бити с часове до смърт Крум Сливенчанец и българският свещеник Петър. Извършени са мащабни реквизиции от видните българи Михаил Татарчев, Георги Трайчев, братя Ляпчеви. Напълно обрани са къщите на забегналите в България. Търбич участва в смазването на Тиквешкото въстание в 1913 година. По време на Първата световна война действа 6 месеца като разузнавач в тила на българските части, като неговите действия осуетява началникът на военно-полицейската секция във Велес Стефан Петков. След войната Търбич става политик и депутат от Югославската национална партия. Той е баща на Войче Търбич, четнически войвода от Втората световна война.
6Богомила е главното село на областта Азот и е разположено на 50 километра западно от град Велес, на река Бабуна между планините Якубица и Бабуна. В XIX век то е българско село във Велешка кааза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Богомиле е посочено като село със 110 домакинства и 479 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век Богомила има 900 жители българи християни.
В началото на XX век в Богомила пуска корени сръбската пропаганда в Македония и по-голямата част от жителите му в началото на века са сърбомани под върховенството на Цариградската патриаршия. Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Богомила има 147 сръбски къщи. Според статистиката на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Богомила живеят 152 българи екзархисти и 1096 българи патриаршисти сърбомани и в селото работят българско и сръбско училище.  През войната селото е окупирано от сръбски части и след Междусъюзническата война в 1913 година остава в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Богумил (Bogumil) като наскоро посърбено българско село. На етническата си карта на Северозападна Македония в 1929 година Афанасий Селишчев отбелязва Богумил като българско село. Селото пострадва значително по време на Втората световна война. Български армейски и полицейски части провеждат Бабунската акция край селото с цел да унищожат Велешко-прилепския народоосвободителен партизански отряд „Димитър Влахов“.
7В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 г., Бристрица (Bristritza) е посочено като село със 105 домакинства и 459 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век Бистрица има 1100 жители, всички българи християни. В началото на XX век цялото селото е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Бистрица (Bistritza) има 1184 българи екзархисти и в селото работи и българско училище. В началото на ХХ век въпреки засиления натиск, Бистрица устоява на опитите на въоръжената сръбска пропаганда да принуди селото да се откаже от българщината. Бистрица запазва своята българска просвета, като остава под върховенството на Екзархията. До Балканската война бистричани не позволяват на сръбска чета да влезе в селото им. При избухването на Балканската война единадесет човека от Бистрица са доброволци в Македоно-одринското опълчение. След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия. На етническата си карта от 1927 годинаЛеонард Шулце Йена показва Бистрица (Bistrica) като наскоро посърбено българско село.
8В XIX век, независимо, че географски принадлежи на Поречието, Црешнево административно е част от Прилепска кааза на Османската империя. В "Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника", издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Крапа е посочено два пъти - веднъж като част от Прилепска каза под името Црешново (Tzreschnovo) като село с 45 домакинства и 188 жители българи и втори път като част от Кичевска каза под името Тършнево (Tarschnévo) с 35 домакинства и 138 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 г. Црешново е населявано от 505 жители българи християни. Цялото село в началото на XX век е сърбоманско. Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Црешнево има 65 сръбски къщи. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Црешнео има 640 българи патриаршисти сърбомани и в селото функционира сръбско училище. След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия. На етническата си карта на Северозападна Македония в 1929 година Афанасий Селишчев отбелязва Црешнево като българско село.
9В XIX век Теово е българско село във Велешка кааза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Теово (Teovo) е посочено като село със 100 домакинства и 428 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век Теово има 850 жители българи християни. Според секретен доклад на българското консулство в Скопие 50 от 110 къщи в селото през 1895 година признават Цариградската патриаршия. Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Теово има 56 сръбски къщи. Според статистиката на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Теово живеят 480 българи екзархисти и 400 българи патриаршисти сърбомани и в селото работят българско и сръбско училище. След Междусъюзническата война в 1913 година селото остава в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Техово (Tehovo) като наскоро посърбено българско село.
10Ореше заедно със съседното село Папрадище е мияшко село, заселено от мияци от реканските села Росоки, Лазарополе и Могорче, които забягват тук от честите албански разбойнически нападения към края на XVII и началото на XVIII век. В "Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника", издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Ореше (Oréché) е посочено като село с 40 домакинства със 188 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век Орѣше има 460 жители българи християни. Жителите му в началото на века са под върховенството на Българската екзархия - според статистиката на секретаря на Екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Ореше (Orеché) живеят 584 българи екзархисти. Според секретен доклад на българското консулство в Скопие 73 от 102 къщи в селото през 1906 година под натиска на сръбската пропаганда в Македония признават Цариградската патриаршия, но след Младотурската революция от 1908 година се връщат към Българската екзархия. При избухването на Балканската война в 1912 година 23 души от Ореше са доброволци в Македоно-одринското опълчение. След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия.
На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Ореше (Orеšе) като наскоро посърбено българско село. На етническата си карта на Северозападна Македония в 1929 година Афанасий Селишчев отбелязва Ореше като българско село.
11В "Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника", издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Папрадища (Papradichta) е посочено като село с 18 домакинства с 85 жители българи и 200 мюсюлмани. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век Папрадища има 420 жители българи християни. Жителите му в началото на века са под върховенството на Българската екзархия. Според статистиката на секретаря на Екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Папрадища живеят 592 българи екзархисти и в селото работи българско училище. След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Папрадища (Papradišta) като наскоро посърбено българско село. На етническата си карта на Северозападна Македония в 1929 година Афанасий Селишчев отбелязва Попрадища като българско село. (Вж.бел. 10).
12Ораов Дол - В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Ораовдо (Oraovdo) е посочено като село със 154 домакинства и 512 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век Ораховъ Долъ има 512 жители, всички българи християни. Според секретен доклад на българското консулство в Скопие 32 от общо 90 къщи в селото стават сърбомански през 1895 година. Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Ораов дол има 33 сръбски къщи. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Ораховдол (Orahovdol) има 456 българи екзархисти и 256 българи патриаршисти сърбомани, като в селото работят и българско, и сръбско училище. След Младотурската революция от 1908 година 50 сърбомански къщи се връщат към Българската екзархия. След Междусъюзническата война в 1913 година селото остава в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Орахов дол (Orahovdol) като наскоро посърбено българско село.
13В XIX век Габровник е изцяло българско село във Велешка кааза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Габровник (Gabrovnik) е посочено като село с 26 домакинства и 116 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век Габровикъ има 225 жители, всички българи християни. Според секретен доклад на българското консулство в Скопие 12 от 31 къщи в селото през 1901 година признават Цариградската патриаршия. Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Габровник има 13 сръбски къщи. Според статистиката на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Габровник (Gabrovnik) живеят 152 българи екзархисти и 96 българи патриаршисти сърбомани. След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Габровник (Gabrovnik) като наскоро посърбено българско село.
14В XIX век Оморани е село във Велешка кааза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Оморани (Omorani) е посочено като село с 16 домакинства. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век Оморани има 780 жители българи християни и 120 турци. Според секретен доклад на българското консулство в Скопие 96 от 113 къщи в селото през 1902 година признават Цариградската патриаршия. Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Оморане има 87 сръбски къщи. Според статистиката на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Габровник (Gabrovnik) живеят 136 българи екзархисти, 768 българи патриаршисти сърбомани и 6 цигани и в селото работят българско и сръбско училище. След Междусъюзническата война в 1913 година селото остава в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Хоморан (Homoran) като смесено село на наскоро посърбени българи и турци.
15В XIX век Мартулци е село във Велешка кааза, Нахия Азот на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Мартолци (Martoltzi е посочено като село с 35 домакинства и 126 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век Мартулци има 340 жители, всички българи християни. Жителите му в началото на века са под върховенството на Българската екзархия. Според статистиката на секретаря на Екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Мартолци (Martoltzi) живеят 312 българи екзархисти. Според секретен доклад на българското консулство в Скопие всичките 39 къщи в Мартинци през 1907 година под натиска на сръбската пропаганда в Македония признават Цариградската патриаршия.
При избухването на Балканската война в 1912 година Мартулци дава 8 доброволци в Македоно-одринското опълчение. След Междусъюзническата война в 1913 година селото остава в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Мартовце (Martovce) като българско християнско село.
16В XIX век Мокрени е българско село във Велешка кааза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Мокрени (Mokreno) е посочено като село с 48 домакинства и 257 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век селото има 450 жители, всички българи християни. Според секретен доклад на българското консулство в Скопие всичките 64 къщи в селото през 1895 година признават Цариградската патриаршия. Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Мокране има 72 сръбски къщи. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Мокрено (Mokreno) има 512 българи патриаршисти сърбомани и в селото работи сръбско училище. При избухването на Балканската война в 1912 година Мокрени дава един доброволец в Македоно-одринското опълчение. След Междусъюзническата война в 1913 година селото остава в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Мокрени (Mokreni) като наскоро посърбено българско село.
17Петър Ацев Хаджикостадинов Симоновски е български революционер, прилепски войвода на ВМОРО. Използва псевдонимите Герасим, Дедото, Дедо Петре, Сакъллията даскал, Тале. Учител в Прилеп, Крушево и други селища в Македония. Влючва се във революционната дейност на ВМОРО, околийски войвода в Прилепско. Петър Ацев е представител на Прилепския революционен район на Смилевския конгрес в началото на 1903 година, като е един от основните противници на провеждането на въстанието. За основна причина изтъква лошото въоръжение в района си. Избран за запасен член на Генералния щаб, съставен от Даме Груев, Анастас Лозанчев и Борис Сарафов. След края на въстанието е избран за нелегален член на окръжния комитет. Води редица сражения с османски части и чети на сръбската и гръцката пропаганда в Македония. През 1907 година участва в битката на Ножот. На Кюстендилския конгрес от 1908 година Петър Ацев е избран за допълнителен член на ЦК на ВМОРО. В 1910 година е арестуван след убийството на сръбския войвода Глигор Соколов. Осводобен е за кратко, но през септември 1910 година по време на обезоръжителната акция на младотурците е отново арестуван. На 12 ноември 1910 г. е осъден на доживотен затвор. 15 месеца е разкарван из различни затвори в Македония и Мала Азия. Освободен е през средата на 1911 година. Участва като доброволец в Балканската война, след това и в Първата световна война. През 1917 година подписва Мемоара на българи от Македония от 27 декември 1917 г.  Лазар Томов пише в сп. Илюстрация Илинден за кончината му: „На 20 април 1939 г. се помина в гр. Пловдив почти пожизнения председател на бюрото на конгресите на Илинденската организация. В същия ден радиото разнесе скръбната вест за смъртта на големия българин и борец за свободота на Македония по всички краища на българските земи. Много български сърца се свиха от жал за него, много негови другари, приятели и познати, пророниха сълзи за своя свиден водач”.
18Тодор Георгиев Оровчанов или Оряховчанов или Оровчанец завършва българското педагогическо училище в Скопие и след това работи като учител във Велес. Член е на околийския комитет на ВМОРО в 1901 – 1902 г. Четник е при братовчед си Иван Алябака в 1905 г., а в 1906 г. е секретар при Борис Сарафов. Оровчанов е окръжен войвода на Солунския революционен окръг от 1907 до 1908 г. По време на Балканската война е войвода на чета №50 на Македоно-одринското опълчение, с която действа във Велешко.  След Междусъюзническата война е учител в Елена. Произведен е в офицерски чин през Първата световна война. Тодор Оровчанов служи като командир на 48 планински взвод на Планинска дивизия в Моравската военноинспекционна област.
19Йордан (Юрдан) Ст. Шурков е български революционер, драматург и журналист, участник в македоно-одринското освободително движение.
20Очеркът за Секула Христов Ораовдолски е поместен в Списание „Илюстрация Илинден“ от октомврийския брой от 1929 г. Списанието излиза в София от април 1927 г. до май 1944 г. в 10 книги годишно. Тиражът му варира от 1400 до 5000 броя. Списанието е издание на Илинденската организация. Автор на очерка е Стефан Аврамов. Агенция „Фокус“ публикува поредица „Забравени страници от българската литература”, малко известни или непубликувани. http://m.focus-news.net/.
21Стефан Димитров учи математика в Софийския университет, но в 1900 година го напуска и става учител в кукушкото трикласно училище. Влиза във ВМОРО. През май 1901 година по време на Солунската афера заедно с 12 съмишленици е арестуван от турската власт. Осъден е на 7 години затвор в Подрум кале, но е амнистиран през 1903 година след Илинденско-Преображенското въстание. След завръщането си става четник при Апостол Петков в Ениджевардарско. През пролетта на 1904 година е изпратен от ВМОРО за войвода във Велешко на мястото на убития Никола Дечев. От 2 май до 5 юни Стефан Димитров е делегат на Прилепския конгрес, организиран от Даме Груев, Гьорче Петров, Пере Тошев и други, с цел възстановяване революционните райони след въстанието. Стефан Димитров влиза в разпра с близкия на Борис Сарафов, Иван Наумов – Алябака, в резултат на което дълго време организацията във Велешко страда. На 23 декември 1904 г. Димитров залавя в Башино село сърбоманския четнически войвода Наце Янкович и го екзекутира. На 2 януари 1905 г. Стефан Димитров участва на Скопския конгрес на ВМОРО. През февруари 1905 година при село Богомила Стефан Димитров дава сражение на Григор Соколов – Ляме, но на 15 април, с помощта на Кямил ага, четата на Стефан Димитров разбива сръбската чета на Тренко Руянов в местността „Яворът”, между селата Бистрица и Црешново. Стефан Димитров загива на 5 май 1905 г. при село Гостиражни след изненадващо нападение на четата на Григор Соколов. На негово място велешки войвода става Панчо Константинов, а на помощника на Димитров Пеню Шиваров е забранено да работи повече във Велешко.
22Панчо Константинов - Завършва 5 клас на Първа мъжка софийска гимназия, а след това постъпва във Военното училище, което завършва в 1903 година и постъпва на служба в Тринадесети пехотен Рилски полк. Като подпоручик участва в Илинденско-Преображенското въстание и ръководи чета в сражения при връх Китка и на Султан тепе. Във Велес Панчо Константинов замества на 20 май 1905 г. убития войвода Стефан Димитров. През 1905 и 1906 година Панчо Константинов привлича в четата си редица опитни и по-образовани четници, за да се даде отпор на сръбските чети, които след Илинденското въстание са много активни във Велешко. Заздравяват се позициите в редица села, в които сръбската пропаганда и сърбоманство са успели да намерят почва. Четата наказва няколко шпиони сърбомани, които са в услуга на сръбските чети. На 19 юни 1905 г. в село Степанци Панчо Константинов дава сражение на Григор Соколов - Ляме, но се оттегля при пристигането на турски аскер. В края на месец юни съединява сили с четите на охридския войвода Деян Димитров, прилепския Георги Ацев и кичевския войвода Петър Радев - Пашата. На 27 юни дават сражение на четата на Григор Соколов при връх Мукос в Бабуна, в което Панчо Константинов и няколко четници са ранени, пада и един убит четник. Четите на войводите Боби Стойчев и Панчо Константинов са обградени от 3000 души турски аскер на 18 април 1906 г. в манастира „Свети Йоан Ветерски“ при село Ветерско, Велешко. Сражението продължава през целия ден и положението на обсадените чети става критично. С настъпването на нощта четите пробиват обсадата и се спасяват. На 25 юни 1906 година четата на подпоручик Панчо Константинов попада в засада, организирана от Григор Соколов и Йован Бабунски в местността Куртов камък заедно с четата на Георги Ацев. В сражението Панчо Константинов и Георги Ацев загиват.

 

X

Right Click

No right click