Балканите

Героични времена. Романтиката на Македония

Посещения: 1613

 

СРАЖЕНИЕТО В МОНАСТИРЯ „СВ. ИВАН” ПРИ
СЕЛО ВЕТЪРСКО ПРЕЗ 1906 ГОД.

 

Китната пролет е в пълен разцвет, навред е изпъстрено с полски цветя, които внасят струи от свежест сред пътуващите в бялата нощ уморени юноши. Всеки прикляка, късайки кокичета и минзухар, да украси морни гърди. Наблизо се зачува разговор и всички залягат на гърди. След разменени пароли пристига организационен куриер, изпратен да отведе четата при скопския войвода Боби Стойчев1. Тая вест преизпълни сърцата на четниците. След малко Боби посрещна четата на Панчо Константинов и се размениха братски целувки. Боби съобщи, че има голямо раздвижване на войскови части и че предстои дълъг поход, за да се излезе от Овчеполията и денува на по-безопасно място.

Тиха априлска нощ… Небосклонът е изпъстрен с милиони звезди, които, трептейки, изпущат гальовни лъчи към майката-земя. И войводи, и четници, и куриери гледаха угрижено лунната нощ… Всеки желаеше да се скрие неверния другар-месечко, който ухилено поглеждаше и пущаше своята бледа светлина, от която се открояваха сенките на пътуващите орлета. Излезлият напред куриер се върна и даде сигнал да се залегне и пази пълна тишина. След продължителна почивка четата бе в бърз поход. След преминаване на едно малко възвишение, насреща се забелязаха овчари, които, пръснали своите стада на пàша, се надпреваряха да свирят на кавали тъжни народни песни. Четата се отби от пътя си и лазешком се мъчи да се промъкне далеч от човешки поглед… но пронизителен кучешки лай прокобва тихата нощ и… дузина кучета налетяха към четата… В миг кавалите спират… Последваха няколко изстрели и свиркания, без да се отговори от четата, която с бърза крачка се стреми да се оттегли от застрашеното място, около което наблизо са разположени турски села. Бързайки с усилена крачка през нивите и заобикаляйки селищата, към полунощ четата пристигна в монастиря „Св. Иван”, Ветърско, където – макар че игуменът липсваше от монастиря – Боби настоя да се денува там. Четниците с радост посрещат предложението на войводата, но все пак в душата на мнозина бе залегнало съмнението, че врагът е по следите на четата.

След окончателното решение да се денува в монастиря, голяма част от четниците, уморени от изтощителния поход, се настаняват из стаите да поспят. Самонадеяният смелчак Боби, презирайки страха от неприятеля, поставя охрана само вътре в монастиря, без да изпрати такава по кръстопътищата. Всички заспиват, само охраната бодърства и обикаля монастирския двор.

На 18 април, призори, четникът Цоню Андрейчев зачува вън от монастиря разговор на турски език, веднага взема охраната да провери. Зазорява се и охраната вижда движуща се към монастиря турска потера, събужда войводите, които обхождат монастирския двор и виждат, че около монастирските стени дошлият по-рано аскер е заел позиции. По заповед, Андрейчев събужда спящите четници в най-близката стая и ги предупреждава да вземат оръжието си и тихо да се промъкнат в двора. Четниците бързо излизат на коридора, но от един залп на противника пада убит четника Янко Кръстев. В миг всички са на бойна нога и се почва интензивна работа за укрепяване на монастиря. Дръжте се сега момчета, сега ще се мре – смеешком повтаря Андрей Варналиев. Четниците заемат определените места по монастирските сгради и стаи, отгдето отговарят на противниковите залпове. Заповедите на войводите се изпълняват безпрекословно и с въодушевление. От различни направления пристигат редовни войски и башибозук. Боят се командва лично от австрийци, джандармерийски офицери на турска служба.

Още от зори боят се води непрекъснато, но към 9 часа пред пладне се ожесточава. Неколкократните атаки сполучливо се отбиват. На предложенията за капитулация четниците отговарят с дружен залп. Въодушевени от жестоката неравна борба срещу хилядния противник и опиянени от действията на другарите бомбохвъргачи, всички пеят: „Народ герой, не търпи той, в робството ужасен е”, поддържани от мощния глас на Васил Калдаръмов. И войводи, и четници са с крепката вяра, че ще задържат противника през деня, а с настъпване на нощта… не литнат.

По пладнина всичко около монастиря почернява от аскер, надминаващ 3000 души. Почва се ураганен огън и се прави опит да се прескочат монастирските стени, обаче накачилите се по стените неприятели намират смъртта си от куршумите на зорко следящите бойци. От смелото държане на заприщените орлета, аскерът се смутява и отстъпва назад.

След пладне настъпва едночасово затишие, което дава възможност за превързване на ранените и заемане на по-изгодни позиции.

Слънцето прижуря, а попуканите устни на бойците трептят за капка вода, но всички с нетърпение чакат настъпването на нощта. Към 4 часа сражението се засиля, противникът сипе град куршуми, които съскат като оси между защитниците. Всред адския трясък неприятелят атакува с всички сили, но няколко сполучливо хвърлени бомби и хладнокръвното държане на войводите заразява бойците, които с песни отбиват атаката. Последва затишие и тук-там се обажда неприятелят. За да се респектира противникът до настъпване на нощта, дава се нареждане да се пестят патроните и да не се стреля безразборно.

Привечер пристигат полски оръдия и почват да се наместят на позиция по Кожленския рид. Аскерът, окуражен от това, стяга обръча от всички страни. Сражението, макар и рядко, продължава безспирно. За щастие почва да вали дъжд и мрак настъпи в околността. Към 9 часа се взима окончателно решение Тодор Дочев с група четници и бомби да щурмува неприятеля, за да се пробият неприятелските вериги.

Настъпи най-тежкият момент – моментът на изпитание… всички се гледат в очите, без да си продумат… очите говорят. Всеки иска достойно да изпълни своя свещен дълг. По даден сигнал приготвената група със силен замах отвори монастирскатата врата и облегналите се на нея войници падат на очите си. В ръкопашния бой падат десетина войници, от групата намират смъртта си Андрей Варналиев и Александър Латовчето, а тежко ранени Димитър Какачев и Аврам Братчето.

При настъпилата суматоха, група четници бързо хвърлят бомби срещу налитащия кавалерийски взвод, който, изплашен от адския трясък, отстъпва в паника; прииждат пехотински части, нови бомби последват и ураганна атака… В миг бойците изскачат от вратата, разкъсват турските вериги и отлитат в тил на неприятеля, който, в настъпилата суматоха, вместо да гони бойците, почват да се бият един друг и догде се опомнят, плячката им избяга. На другия ден аскерът плъзна из селата да обискира и търси комитите.

По една случайност на 21. IV. в с. Лугунци бе избита цялата чета на Боби, мнозина селяни избити и селото изгорено.

Велешката чета се намери пред алтернатива: ако стои в с. Новачене, ще бъде открита и избита от плъзналия аскер, от една страна, а от друга – пътищата, запазени от неприятеля и не може да се излезе. Понеже в критични минути давещия се и за сламка се лови, у Панчо Константинов узря и закрепна мисълта да влезе във Велес, - жест, от който на мнозина биха побелели косите. На четниците направи предложение: „От монастиря се спасихме, нов живот живеем – спасени сме, е, ако можем, да влезем в града, иначе сме изгубени”. Всички с радост посрещнаха думите на младия войвода. Организационните куриери донесоха, че шосето е завардено и постовете отстоят в страни на стотина крачки.

На 21 април към полунощ, с голямо самообладание и присъствие на духа, на по десетина крачки един от друг се промъкнаха незабелязано по шосето и призори цялата чета, носейки ранения четник Дочо Буджаков, влезе в къщата на Войнов, вуйко на войводата. Събуден от сън, Войнов разцелува Константинова и набързо настанява цялата чета в къщата си, без да държи сметка за опасността. Войнов съобщи на организационните дейци за спасението на четата, които един след друг идат да я видят. Турците разбраха, че четата е в града, но пред страха да развалят спокойствието си и да не станат междуособици в града, си правеха оглушки. След 10 дневна почивка четата замина в района си.

През м. юний Велешката и Прилепската чети със 150 милиционери запали оръжейния склад на сръбската пропаганда в с. Крапа, от който склад хвърчащите бомби подпалиха голяма част от селото. На връщане от Крапа, на 25 юний отрядът попадна на устроените от сърбоманите засади на „Куртов  камък”, дето паднаха убити войводите Панчо Константинов и Гого Ацев.

Свещените сенки на Константинов и Ацев бродят бранните усои на дивната Бабуна, очаквайки прокудени другари да се завърнат свободни и щастливи в родния им край.

 
ТРАГЕДИЯТА В СЕЛО СКАЧАНЦИ – ВЕЛЕШКО

 

3В края на Юлий 1914 г. във Велешко пристигна седмочленната чета на Владимир Сланков2, посрещната от ръководителя на града Велес Ангел Бондиков. Четата поема задачата: да организира населението и го приучи да не дава реквизиция на сръбската армия, да уреди редовно съобщение и подпомага бежанците, отиващи в България, а най-вече, да пресече железопътните съобщения между Велес-Градско. Впоследствие същата трябваше да се справи с неколцина сърбомани. Обаче, за голямо нещастие, още при пристигане на четата, по едно недоразумение, известният предател Христо Попов, от с. Скаченци3, сполучва да се наложи на четата, убеждавайки Каме Дворишки и Ильо Касев да забравят старите вражди и заработят задружно против черната орисия на непоносимия сръбски режим. Неусетно на тая въдица се улавят всички и предателят става организационен ръководител. И несъзнателно четата поставя своето съществуване на преброени дни.

На 7 Август се получава съобщение от Велес, че сръбските главорези Иван Бабунски, Васил Търбич и Божко ще минат от Велес за Гевгели да преследват организационните чети на Христо Чаушев, Стойчо Чочков и Петър Овчаров. За да пресече домогванията на тия главорези, организационната чета отива в с. Гърнища и поставя на ж.п. линията адска машина, с действие от Велес към Градско.

Четата бързо отстъпва, с решение да се пръсне на три групи: първата да остане във Велешко, втората – в Тиквешко, а третата – Мориховско. Наближавайки Скаченци, пред четата се явява куриер, за да я отведе за нощуване в селото. Всички недоумяват кой е куриерът, обаче, Ильо Касев заявява, че той по-рано наредил, щото четата да остане в село Скаченци, в къщата на Христо Попов, като най-сигурно и неподозирано място. След пререкания, за да не стане разрив между четниците, четата остава в с. Скаченци. Към 3 часа след полунощ, влизайки в селото, Каме Дворнишки4 забелязва, че всички прозорци на общинската канцелария светят. Това обстоятелство му навява прокоба и нерадостни мисли, обаче, в момента, когато се обяснява с Ильо Касев, чува се гърмежът на поставената адска машина, на която се натъкнал един пътнически влак, идещ от Гевгели и осуетява плана на четата.

По неволя, четата се установява в една квартира и четниците се мъчат да заспят, обаче у всички заляга убеждението, че са останали в змийско гнездо. Призори Аврамов с особен вик се разбужда и започва да разправя на събудилите се другари своя грозен сън: „че една жена с дете водела биволче, което изпуснала и то се нахвърлило върху четата. В борбата с биволчето всички четници се стопили, като лоени свещи, а Аврамов единствен останал и се разплакал за нещастието на другарите си”. Всеки почва да тълкува съня по своему и никой не заспива.

Съмва се. Всички стават и наблюдават по прозорците на стаята. Слънцето, вдигнало се нависоко, прижуря. Още преди обяд каменната къща е съвършено нагряна и от задух става нетърпимо. Всички с нетърпение чакат настъпването на нощта, за да изскочат от змийското гнездо. Но не би… У всички заляга, че тук ще стане нещо грозно…

Слънцето по обяд, издигнало се високо на небосвода, изпуща своите палящи лъчи и горещината става нетърпима. Но при все това никой не се разсъблича, всички стоят на бойна нога, облени в пот и задушени от нетърпимата горещина. Каме Дворнишки, следейки безспирно движението в село, схваща, че нещо става в селото, обаче уверението на лукавия Димко Тухладжията донякъде внасят успокоение. Но това е само за малко.

4

Всъщност, на 8 Август, предателят Христо Попов причаква контрачетите на Бабунски, Търбич и Божко, които той извикал предния ден, и ги настанява в селото. Понеже сръбските войводи не се решават да нападнат организационната чета посред ден, знаейки какви бойки хора участват в нея, предателят си послужва с лукавство. В три часа след обяд предателят Христо Попов изпраща една жена, която уплашено съобщава: „Бягайте, Каме, че сърбите идат”. Четниците, виждайки предателството, грабват пушките си и взимат решение да излязат вън от селото.

Лукавият селянин Димко Тухладжията (дясна ръка на предателя), който през деня се чуди как да угоди на четниците, предлага услугите си и повежда четата уж да я изведе в канарите, а всъщност я вкарва в засадата и съумява да избяга назад. Във време на прибежката Ильо Касев и Лазо Беглер (присъединил се отпосле към четата) остават назад.

Едва четата навлиза 5-6 крачки в дерето, от засада се изсипват ураганни залпове. Каме Дворишки, вървейки пръв – ударен в челото, пада като дъска, без дума да продума; Ицо Бондиков – ранен тежко в главата и врата – с тежка мъка цитира съня на Аврамов: „Георги, биволчето, жената… детето” и пада на земята мъртъв. Набързо падат тежко ранени войводата Сланков в дясната ръка, Борис Йорданов в двата крака и Георги Табаков в гърдите. Всичко това става за минута. По една случайност, само Георги Аврамов остава незасегнат от вихрения танц на съскащите куршуми. Последният, за да даде възможност на ранените да отстъпят, отправя бомбов огън срещу настъпващия неприятел. За момент той се обръща назад и вижда Борис Йорданов с насочен револвер към челото, хвърля се върху него и му отнема револвера. Тежкораненият Борьо, виждайки просълзения си другар, се прояснява и взима тъкмо обратното решение и замолва: „Георги, вземи бомбите от убитите другари, постави ги пред мене, вземай Сланков и бягайте, поне вие да се спасите… изядоха ни сърбите ... дано ви бъда полезен…” Сланков и Аврамов бързо отстъпват към селото, двама сръбски четници им пресичат пътя, обаче, от първата хвърлена бомба падат убити. Аврамов отвежда Сланков в една селска воденица и му превързва раната. В тоя промеждутък Борьо хвърля бомбите срещу неприятеля и дава възможност за отстъплението на двамата. Последната бомба зарежда и поставя под себе си и… всред адския трясък на бомбата Борьо Йорданов посреща геройски смъртта.

5Във воденицата влизат Ильо Касев и Лазо Беглер. Първият се развиква: „Защо стоите тук, бе братя, не чувате ли какво сражение водят другарите ни”. Щом узнава съдбата на четиримата, Касев за момент се вцепенява и не може дума да продума. След като събира мислите си, той, със задушен от вълнение глас, извика: „И за всичко това само аз съм виновен… аз заставих другарите да останат в това змийско гнездо”, но куршумите започват да съскат като оси и не му дават възможност да се доизкаже.

Четворката се укрепява във воденицата, върху която се изсипва ураганният огън на многобройния неприятел. Маузерките започват своя бърз марш и пеят в хор тъжната и злокобна песен на настъпващата смърт… Смъртта пуща своята коса и почва да коси… Лазо Беглер подскача покосен от вражи куршум.

В това време предателят се промъква до самата врата на воденицата. Касев прокарва пушката си през една дупка на зида и я допира до гърдите му, обаче при стрелбата пушката му направи засечка. Предателят Христо Попов, виждайки насочената пушка срещу гърдите му, веднага избягва и се скрива зад къщите.

Под насрещната бука, лазещи по гърди, пристигат потераджии и заемат позиции между големите камънаци, от където почват да отправят чест залпов огън. Изправилият се до буката сръбски войвода Божко, давайки някакви заповеди, пада от куршумите на бойците от воденицата.

- Утепаха ни Божко войвода – се чува глас всред озверения неприятел, като войводите подканят потераджиите да вземат воденицата на щурм, обаче последните не се решават да сторят това.

От воденицата почват да отговарят само две пушки и то срещу прицелна точка, щателно пазейки куршумите.

- Сланков, Касев, Аврамов, предайте се, ще ви направим сръбски войводи, да видите как се живее у Београда – се провиква със силен глас Иван Бабунски.

- Ще се бием, докато кръв кипи в жилите ни, а когато ни избиете, смятайте ни за „прави сърби” – отговаря Ильо Касев.

От кръстосания огън на неприятеля - пушечен и бомбов – маса парчета от каменните стени се пръскат и от рикошет защитниците получават множество рани по лицето и тялото.

Към 6 часа след пладне, един потераш припълзява и бързо хвърля една бомба във воденицата. Пионерът Аврамов грабва бомбата и стремително я хвърля подарък в неприятелските редове, която се пръсва и нанася голямо поражение всред неприятеля. Тежкораненият от бомбата милиционер Малек (турчин от Велес) почва да псува Бабунски, че му изял кукята. Мнозина ранени потераджии почват да ругаят войводата си, че те се криели, а само тях излагали.

Изведнъж стрелбата затихва и се чува пискливият глас на Иван Бабунски: „Предайте се, бе, юнаци, вий сте родени само за сръбски войводи, а овой наши къркачи нищо не валят”. В отговор на това, от воденицата се отправят два куршума и Бабунски заляга зад един зид.

Привечер настава пълна тишина около воденицата. Само сенките на потерашите се мяркат зад зидовете и буката.

От силни болки войводата Сланков едва може да се крепи, но при все това той с лявата ръка подава на стрелците нужните бойни материали и следи движението на противника… Гордият орел… става безсилен, но все пак той не изгубва присъствие на духа… той се мъчи да стреля с лявата ръка, но и тя увисва… продупчена от вражи куршум. Студена пот смразява неговото чело, виждайки своята безпомощност.

Мръква се. Тъмен облак надвисва над проклетата воденица. В дерето, поради гъстите върбалаци нищо не се вижда.

Знаяйки, че неприятелят е само на няколко крачки, очакващ като хищник своите жертви и мислейки че Лазо Беглер е мъртъв, тройката изхвърля всички непотребни вещи и, за да не произвежда шум, си сваля опинците… приготовлявайки се към последното средство за спасение – щурмът. Тройката разчита на щурма, смятайки че ако остане във воденицата, жив човек не може да се спаси, а може би и всички.

В изпълнение на взетото решение полека отварят вратата на воденицата и, със зарязани пушки и с бомби в ръка излизат вън. Всичко е утихнало… чуват се само песните на щурците. Пръв тръгва Касев и, без да бъде усетен от неприятеля, преминава дерето и се изкачва до отсрещния стръмен бряг. След това един след друг се промъкват Сланков и Аврамов. Около тройката царува гробна тишина, само далечен злокобен кучи лай се дочува. В тъмната злокобна нощ, опрени един о други, тримата другари се прегръщат и разцелуват. След малка ориентация тройката навлиза в една нива и изведнъж зачува стенещите викове на Беглер, излязъл вече в дерето: „Къде сте, бе, братя, кому ме оставяте”.

Потерашите чувайки стоновете на Беглер, се нахвърлят към дерето, надпреварвайки се да викат: „Стойте бе, бугараши”. Една неприятелска група напуща засадата и се отправя към дерето, по която неприятелската засада отправя залпов огън. В тъмнината, по недоразумение, неприятелят почва междуособица. Тройката, виждайки как противникът се бие един друг, навлиза в една царевица, но от една засада припукват пушки, повтарят и войводата Сланков, задавяйки се от бликащата от устата му жежка кръв, отправя последна молба: „… Другари… ако ме обичате… доубийте ме… не ме оставяйте мърцина… братски ви моля… свършете с мене… сега да ви видя колко ме обичате…. след това бягайте и отмъстете на предателя… аз…аз… Сбогом, братлета…”

В създадената бъркотия неприятелят се обстрелва един друг, а Касев и Аврамов, вземайки последно сбогом с безжизнения труп на любимия войвода, отстъпват и сполучват на ранина да се докопат и прикрият в „Малката Клепа”.

Ильо Касев, смятайки себе си за виновен, задето е принудил четата да денува в Скаченци, през целия ден не намира спокойствие. Окайвайки загубата на доблестните си другари, той изпада в извънредно мрачно настроение, навежда глава и казва:

- Георги… Георги… аз трябва да умра…не мога да понеса тая катастрофа… как ще гледам хората в очите… всеки ще мисли, че аз…. Че аз съм виновник; не, аз трябва да умра. – Изведнъж изважда револвера и го допира до челото си, но Аврамов бързо му го отнема и му внушава, че те на всяка цена трябва да се спасят, за да отмъстят за падналите другари.

Касев се съгласява привидно на това, остава две-три крачки назад, и с един куршум туря край на своя мъченически живот.

В сражението край воденицата сръбската потера дава 10 убити и мнозина ранени. Властта, за да пренесе ранените потераши във Велес, реквизира всички селски кола, които образуват цял керван от Скаченци за Велес. Из селата, през които пътува керванът с ранените, мало и голямо се прикрива, за да не падне под ударите на потерашите.

Главорезът Бабунски залавя тежко ранения Лазо Беглер и го откарва във Велес, за да може да узнае интелектуалните подбудители на комитите из Велешко, обаче Лазо умира от тежките си рани. Като последица от Скаченската афера, в затвора попадат Ангел Бондиков и 15 души граждани и селяни.

Останалият единствен жив четник, Георги Аврамов Чирпанлията, намира подслон във верни на ВМРО хора. Щом потераджиите му узнават следите, той се мъчи на два пъти да прегази Вардар, обаче бива обстрелван от силната охрана. Съвършено оголял – за да не бъде заловен от тръгналите по дирята му потераши – той се отправя към Мориховско. Едва след 4 месечно скитане – церейки раните си и хранейки се със жълъди от дъбиците на Кожух планина, той намира Гевгелийската чета на Стойчо Чочков и се присъединява към нея.

Така предателски намират своя жизнен край смелият атентатор Сланков, хрисимият и самоотвержен Каме, безстрашният Ицо, твърдият като гранитна скала Борьо, измъченият по турските зандани Касев и младият Табаков. Те умряха от предателски куршум, но младото поколение, при изгрев и заник, работейки по ниви и лозя из Клепата, тихо припява бурната песен на Скаченските мъченици, проклинайки предателя, и със затаен дъх очаква деня, в който сред народа ще се понесе благата вест за бягството на пришълците от роден кът.

 

СРАЖЕНИЕТО В С. ПАРАЛОВО – МОРИХОВСКО

Предателството на Петър Лигушев

Убийството на Г. Сугарев

 

6Битолският окръжен войвода Георги Сугарев е от оная плеяда скромни и беззаветно предани дейци на Македонската епопея, които, всред вихъра на неравната борба срещу потисниците на народа, умряха с усмивка на уста за достойно изпълнен свещен дълг и върху чиито свещени кости всред народните маси, като исполин израсна съзнанието за революционна борба из македонските бранни поля.

Сугарев е роден през 1876 година в гр. Битоля от крайно бедни родители. Преживяната мизерия от ранни години в голяма степен се бе отпечатала по лицето му. Още в детските си години той почувства омраза и отвращение към поробителя, които в юношеските му години добиват все по-голям и по-голям размер. Едва завършил ІV клас на Битолската гимназия, поради големите семейни лишения, той напуща гимназията и се отдава на учителската кариера, в която той единствено намери своето призвание: да буди народа и да го учи как да мре за свободата си. Той учителства в Демир-Хисарско, Кичевско и Поречието, а по-после и в града Битоля.

8През 1901 година, недоволен от легалната учителска дейност, той грабва пушката и става четник в четата на Никола Петров Русински5, който се е движил с четата си в Демир-Хисарско, Крушовско и Охридско. Последният, виждайки у Сугарева ценни заложби за бъдещ войвода и организатор, му дава подтик за по-добра подготовка, която бързо се възприема от младото даскалче. Така той почва своята революционна дейност: като четник и организатор. Той, обаче, през същата година бе избран за член на ръководното тяло на организацията в града Битоля и, за да може да изпълнява възложената му организационна длъжност, става учител в Битоля.

10Шумната Битоля и надменните ефендита, заедно с влечугите около тях, погнусиха издън душа скромния Сугарев. Като член на окръжното тяло, той напуща града и почва нелегална дейност. Неговият висок организаторски интелект превъзпита мнозина от неговите четници, между които Алексо Стефанов, Блаже Биринчето6, Димко Могилчето7, Иван Пашата8, Трайко Краля9, Ставри[e] Спиров10, Михаил Йосков и др., и впоследствие мнозина от тях станаха районни войводи. Той бродеше навсякъде, дето се почувстваше нужда от неговата смела организаторска опитност. Така той преброди Битолско поле, Мориховско, Демир-Хисарско, Кичевско, Ресенско, Крушовско и Поречието. Той обичаше да общува със селяните, водейки по цели нощи разговори по революционните и по частно домакинските и селски тежнения на дадено село. Той беше извънредно тих, спокоен и разсъдлив: обичаше да изслушва и винаги бе справедлив в преценката си по какъвто и да било въпрос. Каквито и конфликти да се появяваха всред организациите, Сугаревата намеса ги притъпяваше още в зародиша им. Той имаше твърд характер и силна воля, крайно упорит в съжденията си и никога не отстъпяше от заетото веднъж от него становище. Той притежаваше ценни качества за един добър ръководител.

11Илинденската епопея го завари битолски войвода, а впоследствие бе назначен горски началник в Гяватоколския район и взема участие във водените ожесточени сражения. Тихият, скромен и винаги мълчалив Сугарев, със своето държане, създаде всред населението дивни легенди. Той нямаше неприятели, а само любящи го братя.

Във вихъра на неравната борба мнозина смели борци сложиха своя живот пред олтаря на свободата… малцина останаха живи. По-първите дейци и ръководящи лица от градските и селски организации се намираха в ужасно положение. Потери тръгнаха по селата да търсят оръжие. Всичко тръпне за участта на ближния си. Мнозина се отчаяха и заминаха далеч от бащин край. Даме бе единственият, който със стоицизъм понесе грозната катастрофа. На неговия повик: „И вие ли ще ме изоставите” – Сугарев, Узунов и Дякон Евстатий11 се хвърлят в прегръдките на Груева с думите: „От народа сме и с народа ще споделим мъки и неволи”. Така Сугарев стана един от първите сподвижници на Даме Груев, който виждаше и чувстваше болките народни, като със своята непринудена усмивка, почна да утешава и ободрява: „Ако турците сега сполучиха да потушат въстанието, при друг случай не ще могат да сторят това и ще дойде ден велик, в който ще изгрее, като зорницата, мечтаната свобода на македонския народ, точно така, както говореха и неколцината още Дамеви другари и сподвижници. Тая четворка, скитайки от район в район, от село на село, гонена и преследвана, след едногодишна къртовска работа изгради наново много по-мощни и солидни организации в целия Битолски вилает. Така беззаветно работи Сугарев всред народа и поддържа духа му до края на 1904 година, когато поради болест, бе принуден да се прибере на почивка в България.

14През август 1905 г., пътувайки за Битолско, Сугарев пристигна с 28 четници в Азот. Той идеше в тоя край да поведе една по-ефикаска борба против домогванията на сръбската пропаганда. Неговото пристигане внесе голяма радост сред народа и четниците. На всички от устата излизаше радостната вест: „Сугарев пристигна”. Ние, малчуганите, чувствахме и разбирахме желанията на народа и нескрита радост бликваше в душата ни, виждайки как народът цени своите заслужили безкористни организационни дейци.

Сугарев съобщи на велешките войводи Панчо Константинов и Иван Алябака за срещата си с Даме Груева в Кратовско и разменените мисли с него по отношение мерките, които трябва да се вземат срещу пропагандата, заявявайки, че той с цялата си чета, докато бъде повикан в Битолско, ще остане във Велешко. Детинска радост озари челата на двамата велешки войводи, които не намираха думи да му изкажат радостта си. След дълги борби в Бабуна, по спешна работа Сугарев замина за Битолско да се срещне с ръководните лица в тоя революционен район и уговори с тях съвместно действие на всички организационни чети от битолския и скопския вилаети през пролетта на 1906 г. да се справят със сръбската пропаганда в Поречието.

През пролетта на 1906 г., поради появяване на гръцки андарти в Мориховско и Буф-кол, от една страна, и от друга – поради навлизането на сръбската чета от поречието в с. Карбуница (Кичевско), с действията на които се заплашваха няколко района, на Сугарев бе възложено да се справи предварително с андартите. В началото на м. март председателят на окръжното тяло П. Лигушев предписа на Сугарев заедно с ресенския войвода дякон Евстатий да заминат веднага с Хисарския Алексо Стефанов и дякон Евстатий, предвид лошото време и други съображения, писмено съобщават, че това ще направят щом като се оправи времето. Тогава ренегатът-предател Лигушев устройва следната игра: предписва на дякона да замине веднага в Битоля, а на Сугарев предписва незабавно да тръгне в Мориховско, уверявайки го, че и дяконът с четата си ще го настигне по пътя. В това си писмо той с ехиден тон пише на Сугарева: „Е да, войводи, които ги чакат хубави и млади годенички, не им се иска да се излагат и умират”. Това писмо засяга силно честолюбието на Сугарева, който, несхващайки мръсните замисли на Лигушев, огорчен и обиден от подигравката, напуща Смилево, за да изпълни волята на окръжното тяло. Минавайки през с. Кукурчани, той поиска писмено среща с дякона, който по това време беше в Битоля, обаче писмото му попада в ръцете на Лигушев. Последният, без да го предаде по принадлежност, отговаря Сугареву, че има голямо раздвижване на аскер в града и дяконът няма възможност да направи исканата среща. На другия ден – 23 март – дяконът се научи за писмото на Сугарева и го взема. Дяконът, предчувствайки опасността, която застрашаваше Сугарев и четата му, особено в тоя момент, когато мнозина от дейните организационни деятели в Битоля нямаха никакво доверие в Лигушев, веднага през нощта тръгна от Битоля за с. Агларци на исканата среща. Обаче Сугарев заминава за Паралово, без да може да направи дяконът каквото и да било за повръщането му обратно. Дяконът, докато турските войски през деня почват да настъпват за Паралово, едва сполучи да се прикрие в с. Караманци.

На 24 март 1906 година ст. стил, преди, зори, вследствие предумишленото предателство на Петър Лигушев, който имаше направо с валията и беше предал целия маршрут на Сугаревата чета, многобройни турски пълчища заобиколиха четата при гората над Параловския манастир. След ожесточено сражение, което трая от сутринта до обяд, падна убит на бранното поле войводата Сугарев с 22-та си другари.

Към Сугарева, Г. п. Христов, Павел Христов, дякон Евстатий и др. организационни дейци, Лигушев питаеше голяма омраза и той се реши чрез предателство да се отърве от безпощадната им критика и Сугарев бе една от първите му жертви. Без съмнение е, че и предателството на ресенската чета и сражението във Вълко-дере бе негово дело.

Така в неравната битка за надмощие на тъмните сили от типа на Лигушевци, падна на македонското бранно поле един от скромните македонски труженици, който бе искрено обичан за неговите високи човешки добродетели.

 

Заплакало е Марийово, за Георги Сугарев

Песен за Георги Сугарев

 

Заплакало е Марийово, Марийово,
за той ми Георги, Георги Сугарев,
камо си Георги сега да дойдиш, леле да дойдиш,
от душманите да ни куртулиш.

Тогаш извика Георги Сугарев, леле Сугарев,
от Демирхисарските балкани,
слушам ви народ, народ поробен, леле поробен,
слушам ви гласои, гласои жалостни.

Сега наскоро яз ке дойдам, леле ке дойдам,
со трийсе отбрани момчиня,
сите со пусти манлихери, леле манлихери,
сите со наган револвери.

 

Свещените сенки на 23-та параловци бродят из бранните усои на Мориховските балкани и мътните води на кървавата Църна и, когато изгрее зората на свободата, битолчани, разхождайки се из Пелистер, при полъхване на вечерника и зашумяване на гората, с болка на душата ще съзерцават Мориховските балкани и кървавата Църна да зърнат силуетите на 23-та витязи.

 
СРАЖЕНИЕТО ВЪВ ВЪЛКО ДЕРЕ [ВЪЛКОДЕРИ]12

 

25На 30 Април 1906 г. ст. стил, Ресенската чета напусна с. Дупени и тръгна по организационна работа из района си с маршрут през нощта да посети селата Царедвор [Царев двор]13, Дърмени и Покървеник14.

Слънцето клони на заник и лека-полека като че ли потъва в дълбините на легендарната Преспа. Небосклонът на запад стана кървавочервен. Слънчевият спектър изпраща последните свои багри, които представляват дивна картина.

Китната пролет е в своя разцвет: навред се разнасят благоухания от разпъпилите се в изобилие кокичета и минзухар, навред е изпъстрено с нежни цветя. Някои четници с младенчески пориви късат цветя и правят букети за посрещане китния Май, а други – в най-весело настроение водят разговор и копнеят по-скоро да стигнат под синьото лазурно небе на Преспа, за да се любуват на шумното плискане езерните води и слушат нощната им бурна песен…

Стъмни се. Чер саван покри родната земя.

Четата с бърза крачка минава близо около Ресенските казарми в момента, когато турската военна музика свиреше вечерна заря. Група четници, унесени от хубавата мелодия едва-едва крачат…. не им се иска да се отдалечат и с тъга за изгубени щастливи минути отминават напред…

Четата пристигна в Царедвор [Царев двор], престоя два часа по организационна работа и напусна селото; към полунощ пристигна в с. Дърмени, посрещната от енергичния селски учител Никола Мильовски15. Извърши организационната си беседа и продължи своя маршрут. Призори тя влезе в с. Покървеник, дето и остана да денува, пръсната в няколко квартири.

Всред зеленина и росни цветя, веднага майските шеги с бърз ход минаваха от квартира на квартира, повръщаха се преувеличени и всеки се домогваше да майоса разнежилите се от настъпилия Май другари.

Смях и пукот се разнасяха из четнишките квартири; развесели се и селото, всеки тича да се види със спретнатите млади момци.

Току в най-веселото настроение пристигна селската охрана и донесе на войводата, че голяма турска потера бързо настъпва към селото. За момент бойците са в пълна бойна готовност и с усилени крачки бързаха да заемат една от височините край селото; обаче противникът, забелязвайки движението на четата, направи завой и пресече пътя й за отстъпление. С голяма охрана и умело прибягване, макар и силно обстрелвана, четата пристигна в чифлигарското селце Вълко дере [Вълкодери], смятайки от там да се промъкне до село Перово, находяще се на брега на Преспанското езеро за където замина куриер да предупреди организацията да приготви чунове (големи лодки) за отвеждане четата във вътрешността на езерото. Но не би… всичко напусто. От направената рекогносцировка се оказа, че единственият път за отстъпление към с. Перово е зает от войските на Ниязи бей и че четата се намира в пълна обсада.

За всички стана ясно, че има предварително предателство на маршрута на четата и че първият ден на китния Май ще бъде окървавен. Майското настроение за миг се замени с чувството за самосъхранение. И селяни и четници се питаха един друг: откъде иде предателството? Предатели сред населението няма и четата е гордостта му. Турчин золумджия не смей да свърне край селата, страхувайки се от папаза и комитите му. Почти цяла година четата е неуловима, пътищата й потайни и незнайни, нейната интензивна дейност и организационен похват бяха учудили противника и, за нещастие, на първия ден на Май, четата се намери в безиходно положение и рискуваше да бъде избита в предстоящия бой с хилядния противник. Разговорът се въртеше все на тая тема и всички се чудеха: кой е предателят?

26Противникът настъпваше към селото от всички страни и обстрелваше четата, която в настъпилия критически момент се раздели на две групи: едната – командвана от войводата дякон Евстатий, а другата – от помощника му Кръстю Трайков16. Противникът се приближи и налиташе с голямо ожесточение. Двете групи, за да се запазят от бясната канонада, заеха в най-високата част на селото две от селските къщи, организираха отбраната и почнаха неравната борба за живот и смърт.

„Един от стълбовете на българския дух в тоя прабългарски край, в края на своя живот Кръсте Трайков достигна най-висше щастие - пръв той посрещна освободителите на родния му край и, подобно на преподобний Йосиф целуна той ожидано очакваното българското знаме, целуна го и треперейки от вълнение, от щастие и радост изрече: „Нине, отпущаещи раба Твоего Владико!”

Към 10 часа преди обяд сражението е в своята стихия. Раненият секретар на четата Константин Крачолов17 продължи да стреля с лявата ръка. Турските войски, командвани от Ниязи бей стягаха обръча и настъпваха в бесни атаки, които четата посрещаше най-хладнокръвно и сточната си стрелба няколко пъти ги повърна в безредно отстъпление. След обяд, в помощ на неприятеля, пристигна подкрепление от Охридския гарнизон и башибозук от околните турски села. Двадесетях заприщени бойци с бойни песни водеха сражението.

 

Народна песен за войводата на ВМОРО Кръстьо Трайков Ресенски

и битката при преспанското село Вълкодери)

Оригинален текст

Се зададе темен облак
От към изток и по запад
То не беше темен облак,
току беше турски сган.
Сардисая планиньето
и селото Вълкодери.

И го гледа караулот,
караулот и стражата.
Абер стори на четата
на четата во селото:
„Я станите мили братя
оти сме си сардисани“.

Кръсте вика: „ке стреляме“
стража вика: „да бегаме“.
Се захвати бойот страшен,
меду Турци и комити.
Пушки пукат, бомби гърмат
и комити се умират.

Турци викат: „Алах, Алах“,
„Ура“ викат комитите,
Кръсте войвода им вика:
„Сите братя, ай по мене,
кладайте ги ножовите
запалете ги бомбите“.

Командващият турските войски Ниязи бей, убеден, че с пехотата не ще може да сломи отчаяната съпротива на шепата бойци, изиска от Битоля артилерия и кавалерия.

Към заник – окуражени от нови подкрепления – турците наближиха четата на около 30-40 крачки, а група войници се промъкнаха и залегнаха под самите прозорци на обсадените къщи, с намерението да проникнат в тил на четата. Четниците употребиха свръхестествени усилия и с барабанен огън приковаха противника на място. По даден сигнал на командващия неприятелските вериги спряха стрелбата. След временно затишие, залегналите под прозорците на обсадените къщи турски войници, влязоха в ролята на парламентьори и заведоха преговори с четата, обещавайки пълна милост от султана на доброволно предалите се четници. Неприятелят почна тия пазарлъци, за да разколебае някои четници и внесе смут сред четата, обаче от прозореца на една къща четникът Димитър Върбанов на чист турски език им отговори: „Не щем милост от кървав султан, няма да лепнем позор на челата си, ще се бием докато бъдем избити… след това можете да се гаврите с нашите трупове”. Тая смела декларация озвери неприятеля, който почна да налита с бесни атаки, обаче няколко сполучливо хвърлени бомби го заставиха да се отдръпне на почетно разстояние.

31След жесток бой, при прозорците на къщата паднаха убити секретарят на четата Константин П. Крачолов, четниците Жечо Павлов, Велчо Загоров, Петър Станев и Петър Бабинчев от с. Янковец, а войводата тежко ранен в лявата ръка. Последният, опасявайки се да не се поддаде на силните болки и внесе смут, продължи да води сражението.

Свечери се и чер мрак настла околността, а боят продължаваше безспирно; неприятелят подпали няколко къщи, за да следи и поддържа правилно обсадата. Всичко гори в пламъци и пронизителни писъци се носеха в тъмната злокобна нощ. Огнените язици избухваха с голяма ярост, обхващаха околността и осветляваха бойното поле. Четниците се задушаваха от силния пушек, но като изваяни от червен Ресенски мрамор, стояха приковани на позициите си. Нарежданията на войводата се изпълняваха бързо и със спокойствие се следеше най-малкото движение на неприятеля… Неземна радост бликаше в очите на орлетата за изпълнен достойно свещен дълг…

Приближи уговореният момент за пробив… минутите се виждаха безконечно дълги… безкрайни… Пресъхналите от жажда устни, напукани до кръв, чувството за самосъхранение и мисълта за паднали свидни другари караше всички да литнат и прокъсат неприятелските кордони. Към 10 часа всички бяха на бойна нога и очакваха заповедите на войводата, който предупреди четниците, ако някой се заблуди по време на щурма, да се прибира на сборен пункт в с. Болно.

Настъпи най-тежкият момент… часът е 10… всички станаха, държейки в една ръка пушка, в друга – бомба, с буен плам в очи, стремглаво напуснаха къщите, атакуваха противника, хвърлиха бомби и с жесток бой пробиха неприятелските кордони, давайки жертва трима убити четници.

Смутеният аскер изгуби следите на четата, която заедно с тримата ранени четници с усилен поход достигна с. Болно18.

Кавалерията и артилерията пристигна в Ресен след щурма на четата. След двудневно претърсване войските се върнаха обратно, без да открият следите на четата.

Във вихъра на неравната борба с няколколкохилядната турска армия, Ресенската чета изгуби интелигентния си боен кадър. Не се чу вече мелодичният глас на певеца Петър, веселият смях на Жеча, неспокойният кънтящ глас на Коста и тихият шепот на скромния Велчо…

В Болно и другите села, дето отиваше четата, мъже и жени я посрещнаха и оплакваха изгубените навеки жизнерадостни левент момци, обичани с жар от народа за тяхната беззаветна преданост към народа-роб. Тъга обхвана четниците за свидни другари: никой не смееше да заговори за тях… всички мълчаха… това мълчание като студен душ им вледени челата и скръбта наложи своя печат.

Вкупом с древните Самуилови витязи, неуспокоените духове на Крачолов, Павлов, Загоров и Станев бродят безспирно дивната и легендарна царствена Преспа и блуждаят силуетите на величествените й палати; при изгрев и заник те с радост догонват лазурните езерни води, очаквайки със затаен дъх свещената тръба на прокудени другари да засвири: „Зората на свободата”.

 

1Боби Стойчев с псевдонима Бобев е български офицер и революционер, скопски и кумановски войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Стойчев е запасен подофицер от българската армия. През 1902 година се включва в национално-освободителната борба на българите в Македония. През Илинденско-преображенското въстание на 9 август 1903 (стар стил) година при село Дивле четата на Боби Стойчев среща обединената чета на Кръстю Лазаров, кратовския войвода Димче Берберчето и велешкия войвода подпоручик Панчо Константинов, при село Сопот дават сражение на турска потеря. Оттеглят се и през Сърбия се прибират в България, където за кратко са интернирани. Преди края на въстанието правят повторен опит за навлизане в Македония, но четата се разпада. През лятото на 1904 година по поръчение на Борис Сарафов по погрешка прокарва за пръв път сръбски войвода в Македония - Григор Соколович Ляме, като му отваря достъп до куриерските служби на ВМОРО. Ляме се представя за войвода изпратен от мнимо македонско дружество в Ниш, а всъщност е пионер на сръбската пропаганда в Македония. В последствие той преминава официално на страната на Сърбия. Боби Стойчев, след като разбира заблудата си, се извинява за това, че е подпомагал сърбоманската чета на Соколович. Поради сериозното раздвижване на турските войски в Овче поле обединените чети на Боби Стойчев и подпоручик Панчо Константинов се пренасят във Велешко през ранната пролет на 1906 година. На 17 април четата се разполага за почивка в двора на манастира „Свети Йоан Ветерски“ край село Ветерско. Поради голямата си самоувереност Боби Стойчев допуска четата да бъде обградена в манастира от турски аскер. На следващия ден се водят целодневни сражения между четниците и повече от 3 000 души редовна армия. През нощта, под прикритието на силен дъжд, четниците командвани от Никола Дочев пробиват пътя си навън и сутринта се прикриват при село Новачани. На 20 април четата на Боби Стойчев се отделя и тръгва към Гюришкия манастир, при поредна проява на непредпазливост Боби Стойчев оставя четата си да денува в село Лугунци. Сутринта на 21 април селото е обградено от турски аскер, турците подпалват селото и избиват невинните му жители, в боя пада и цялата чета и сам войводата Боби Стойчев.
2Владимир Сланков влиза във ВМОРО като четник на Мише Развигоров, Ефрем Чучков и Стоян Мишев от 1906 година. След два неуспешни опита за атентат срещу Яне Сандански е заловен през 1909 година от властите. Измъчван е жестоко, осъден на 15 години затвор и по-късно заточен в Мала Азия. Освободен през 1911 година след амнистия отново се включва в революционната дейност с четата на Тодор Александров. Заедно с Кръстьо Лазаров е организатор на така наречените Магарешки атентати. При избухването на Балканската война с цялата чета е доброволец в Македоно-одринското опълчение и участва в освобождението на Кукуш. През юли 1914 година Сланков пристига в окупираното от Сърбия Велешко с четата си от 8 души. Велешкият ръководител на ВМОРО Ангел Бондиков я препраща за Клепата, за да накаже поставилите се в услуга на новите власти. Четата получава информация, че сръбските войводи Василие Търбич, Божко Вирянец и Йован Бабунски ще заминат с влака за Гевгелийско, за да действат срещу тамошните чети на ВМОРО — на Христо Аргиров - Чауша, Стойчо Чочков и Петър Овчаров. Сланков организира атентат на железопътната линия Велес - Солун, но вместо влака със сръбските войводи е взривен товарен влак. Предадени от сърбоманския кмет на Скачинци Христо Поппавлов, четниците са обградени от сръбските контрачети. След сражение на 8 август/26 август 1914 г. загиват всички без Георги Аврамов, който се спасява и се присъединява към гевгелийската чета на Стойчо Чочков и Лазо Беглер, който е заловен. След разкрития на тежкоранения Беглер са арестувани Ангел Бондиков и петнайсетина други дейци на ВМОРО. Сръбските власти извършват поредица от репресии над българското население в района.
3В XIX век Скачинци е българско село във Велешка кааза, нахия Клепа на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Скачанци (Scatchantzi) е посочено като село с 48 домакинства и 226 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 г. Скаченци има 500 жители, всички българи християни. В началото на XX век жителите на селото са под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) през 1905 година в Скачинци (Skatchintzi) има 520 българи екзархисти. След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Скачанци (Skačanci) като българско християнско село.
4Камен (Каме) Лазаров, известен като Дворищки е един от най-будните дейци на ВМОРО преди и след Илинденско-Преображенското въстание. Преди Хуриета е легален деец, а след това става четник, а в 1910 година и войвода в Клепа. Според Георги Аврамов „той е един от първите ратници, който не позволи на сръбската пропаганда да навлезе в родната му Клепа“. През Балканската война Лазаров е четник при Дамян Мартинов. Влиза в четата на Владимир Сланков през лятото на 1914 година. Загива на 8 август 1914 г. в сражение със сръбската потеря в околностите на село Скаченци.
5Никола Петров Русински използва псевдоними като Апостол Скитов, Атила Елеонски, Благой Атанасов, Ианкол, Найден Стоянов, Никола Яначков и Атила.. Завършва гимназия в Кочани. Още в периода 1893 – 1895, когато е в Цариград, той се образова политически и става близък на социалистическите идеи. Първоначално се включва в редиците на Македонската организация и участва в Четническата акция през 1895 година. Между септември 1895 година и март 1897 година Никола Русински учи в подофицерската школа в София. Там се запознава с Гоце Делчев, който го привлича във ВМОРО като четник на Малешевската организационна чета на Васил Чочов, която отвлича Назлъм бей същата година. През 1900 година Никола Русински е изпратен от Гоце Делчев да организира Битолския революционен окръг. Развива бойната подготовка на четниците в Демирхисарско, Крушовско, Кичевско между 1900 - август 1901 година, Прилепско от август до ноември 1901 година, Охридско и Стружко от ноември 1901 до декември 1902 година, Битолското поле и Мариово до 1903 година. В четата си Русински като подвойводи в собствени райони действат Йордан Пиперката, Велко Марков и Гюрчин Наумов-Пляка, Ванчо Сърбаков, Тасе Христов, Георги Сугарев и други. През лятото на 1901 година в Поречието Никола Русински залавя чета от пет души, подготвена от сръбската пропаганда. Войводите Янаки Янев и Арсо Мицков приемат предложението му да се присъединят към ВМОРО. Участва като делегат от Мариовския район на Смилевския конгрес, като е избран за член на щаба на Прилепското горско началсвто, заедно с Петър Ацев и Тасе Христов. По време на Илинденско-Преображенското въстание командва и леринските чети, които се изместват в района му вследствие на трудното положение в Леринско. Участва в Балканската война, след войната е кандидат за парламентарните избори в Пиринския район, но е мобилизиран и участва в Първата световна война. В София, между двете световни войни, Никола Русински изживява голяма лична драма – след дълго боледуване почиват съпругата му и двете им дъщери. След това, отдаден изцяло на социалистическата каузау той подпомага и укрива нелегални комунистически дейци. Умира в София на 14 юни 1942 г. в крайна бедност. Публикува книгата „Принос към историята на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (градивния период) за времето 1900-1903“.
6Блаже Кръстев – Биринчето се включва във ВМОРО в родното си село Бирино и организира собствена чета. През Илинденско-Преображенското въстание, заедно с Иван Наумов-Алябака, на 2 август превземат турските казарми в Крушево. Под ръководството на Пито Гули Блаже Кръстев отбранява града от турските нападения.След въстанието Блаже Кръстев е от малцината войводи, които остават на територията на Македония, за да продължат да организират чети. В края на 1904 година се включва в четата на Гюрчин Наумов-Пляка и при Иван Наумов-Алябака, с който във Велешко се бори със сръбската пропаганда в Македония. През 1905 година участва в обединените антисръбски действия, заедно с четите на Дамян Груев, Георги Сугарев и Иван Наумов-Алябака, в Поречието и Азот. До смъртта на Гюрчин войвода е негов заместник, а след това става районен войвода. През 1907 година е Крушовски районен войвода, помощник му е Георги Ралев и действат с общо 20 четници. При опит да бъде арестуван от 12 жандармеристи, той повежда сражение, избива всички и бяга в България през 1909 година, като след това е изпратен от Тодор Александров обратно в Крушевско. Много хора в Крушевско са арестувани и изтезавани за укривателство на Блаже Кръстев, а девет души са осъдени от властите на 16 и 5 години затвор. Загива на 31 май 1911 г., в борба с четата на преминалия на младотурска страна Дончо Тодоров, край Журче. Трупът му е занесен първо в Крушево, после в Битоля, където е фотографиран.
7Димко Сарванов, наречен Димко Могилчето или Димче Могилчев влиза в четата на Георги Сугарев и действа с нея в Битолско и Мариово. След разделянето ѝ е четник при Иван Кафеджията, с която по време на Илинденското въстание действа в Пелистер и Преспа. В 1904 година става войвода на самостоятелна чета. Негов четник е Груйо Акелов. След смъртта на Георги Сугарев продължава борбата срещу четите на гръцката пропаганда в Мариово. Определен е за битолски районен войвода като действа с 8 души четници и в района на Малко Мариово. Негови помощник войводи са Христо Атанасов, Иван Димов Пашата и Алексо Стефанов.. На 4 януари 1908 година Сарванов попада в засада в село Ношпал и за да не попадне жив в ръцете на турците, се самоубива. Погребан е в гробището в двора на църквата „Света Неделя“ в Битоля.
8Иван Димов се включва във ВМОРО и от 1902 година става четник при Георги Сугарев. През Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година е в четата на Иван Кафеджията. Води самостоятелна чета в Шурковска планина и Преспанско, а след това в Кичевско и Битолско. През 1904 година е назначен за районен войвода в битолското поле. Заедно с Димче Сарванов и Трайко Краля действат срещу набезите на гръцката въоръжена пропаганда в Македония. Негов четник е Груйо Акелов. На 1 юли 1905 г. край село Могила убиват известния турски насилник Шефки ага. Действа като помощник районен войвода на Димче Сарванов. За район на действие има полските села в Пелагония от дясната страна на река Черна и Гяваткол и се движи с 6 четници. В края на 1907 година Иван Димов се разболява тежко от дифтерит и умира в Битоля.
9Трайко Краля се включва във ВМОРО. По време на Илинденско-Преображенското въстание е четник при прилепския войвода Кръстьо Гермов и при Иван Кафеджията. През 1904 година става районен войвода в Мариовско и води сражения с турски аскери и гръцки андарти. Гръцкият андарт Петър Сугарев с четата си избиват цялото му семейство - баща му, братята и сестрите му, общо 10 души. След Младотурската революция заедно с Георги Касапчето и Алексо Стефанов възстановяват революционната дейност в Битолско. От 1910 година Трайко Краля действа в Горноджумайско с Дончо Златков. Загива в сражение с турци през 1911 година край Симитли или на 27 март 1912 г. между Тросково и Дъбочица.
10Ставре Спиров през 1902 година става член на ВМОРО и действа като терорист. През Илинденско-Преображенското въстание е битолски центрови войвода. Участва в Балканската война като доброволец в Македоно-одринското опълчение. През Първата световна война служи в 64 пехотен полк на 11 дивизия. Умира в София на 16 декември 1934 г.
11Георги Димитров Шкорнов (Шкорлев), известен като Дякон Евстатий или Черния войвода става послушник в Зографския манастир, където приема името Евстатий. В 1896 година завършва българската католическа семинария в Солун. Служи като дякон в българската църква в румънската столица Букурещ, но в 1903 година е привлечен към македонското освободително движение от Даме Груев и се включва в четата на Борис Сарафов. На Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг на ВМОРО дякон Евстатий е избран за член на Горското началство в Гяватколския революционен район. Взема участие в Илинденско-Преображенското въстание, като след потушаването му остава в Македония и заедно с Даме Груев обикаля Битолския и Солунския революционен окръг. През 1906 - 1907 година е околийски войвода в Ресенско. През 1908 година е делегат на Кюстендилския конгрес на ВМОРО. През Балканската война дякон Евстатий е войвода на партизанска чета (взвод) №29 на Македоно-одринско опълчение, съставена от 14 души. Навлиза в Македония с четата на Григор Джинджифилов и водят сражение на връх Чавките. Поред освобождават Сборско (14.X), Кронцелево (18.X), Почеп (24.X) и други, а до 28.X прочистват от турски части Мъглен. Успява да се спаси от новоустановената гръцка власт и през Междусъюзническата война е в Сборната партизанска рота на МОО.
12В края на XIX век Вълкодери е село в Ресенска нахия на Битолска каза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873, Вълкодере (Vlkodéré) е посочено като село в каза Ресен с 11 домакинства и 32 жители българи. Според българския географ Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“), през 90-те години на XIX век Вълкодери има 90 жители българи християни. По време на Илинденското въстание селото е нападнато от турски аскер, изгорени са 10 къщи, отвлечен е целият добитък и е убит 100-годишният Тома Карамфилов. От селото като четник във въстанието загива Трайчо Георгиев. Всички християнски жители на Вълкодери в началото на XX век са под върховенството на Българската екзархия. Според статистиката на секретаря на Екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година населението на Вълкодери се състои от 80 българи екзархисти. В селото има българско училище.
13В XIX век Царев двор е село в Битолска кааза, Нахия Долна Преспа на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873, Царидвор (Tzaridvor) е посочено като село със 125 домакинства и 200 жители мюсюлмани и 120 българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година Царедворъ има 1025 жители, от които 650 българи християни, 350 българи мохамедани и 25 турци. По време на Илинденското въстание селото е нападнато от турски аскер. От селото през въстанието загиват Коте Андонов, Никола Кокарев, Таневица Стоевска и четникът Ристе Нунев. В началото на XX век българското население на селото е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) през 1905 година в Царедвор има 760 българи екзархисти и работи българско училище. Царев двор е сред най-богатите села на областта и се намира на шосейния път Битоля – Корча. През 1910 година със 750 лири местните българи построяват нова училищна сграда на два етажа, с осем стаи и салон. По време на Балканската война 6 души от Царев двор се включват като доброволци в Македоно-одринското опълчение. По време на войната в селото влизат сръбски части. През войната селото е окупирано от сръбски части и остава в Сърбия след Междусъюзническата война.
14В XIX век Покървеник е село в Битолска кааза, Нахия Долна Преспа на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873, Пакървени (Pakrvéni) е посочено като село с 36 домакинства и 88 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година Покървеник има 220 жители, всички българи християни. В началото на XX век жителите на селото е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) през 1905 година в Покървеник има 192 българи екзархисти. До Балканските войни в селото работи българско училище.
15Никола Мильовски влиза във ВМОРО в 1902 година. Участва в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година. Десет години е учител в горнопреспанските села Лева река, Дърмени, Царев двор и Болно и в долнопреспанските Щърково, Медово и Опая, като навсякъде е ръководител на революционните комитети. В 1912 година по време на Балканската война в Царев двор, където е учител Мильовски, влизат сръбски части. На 14 ноември сръбските власти арестуват Мильовски и свещеника от Царев двор Харалампи Георгиев, както и свещеника от Езерани Насте Пейчинов и ги заплашват с убийство, ако не се обявят за сърби. Когато българските първенци отказват ги пребиват от бой и ги затварят. Най-жестоко е пребит Мильовски. В 1915 година емигрира в България и става чиновник в Сметната палата. Към 1926 година ръководи Разузнавателната организация на ВМРО за Ресенска околия.
16Кръсте Трайков се включва в дейността на ВМОРО, заедно с брат си Иван (Йонче) Трайков, който е убит през 1905 година. Действа като четник в Охридско, а след това е назначен за околийски войвода в Преспа. През Илинденско-Преображенското въстание действа като войвода в Преспа и води много сражения с турски аскер при Горно Круше, Лева река, Кривени, Болно, а при Вълкодери (заедно с Георги Шкорнов) е тежко ранен, но успява да избяга. През 1904 г. е в четата на Спиро Олчев. От 1905 е околийски войвода в Ресенско. През 1906 година Алберт Сониксен се среща с Кръстьо Трайков, по времето когато войводата като сарафист има пререкания с комитета в Битоля. При избухването на Балканската война в 1912 година е войвода на партизанска чета №56 на Македоно-одринското опълчение, с която освобождава Ресен. По-късно през Междусъюзническата война е в Сборната партизанска рота.След окупацията на Вардарска и Егейска Македония от Сърбия и Гърция Трайков се включва с четата си в съпротивата и става ресенски войвода на ВМОРО. През 1917 година подписва Мемоара на българи от Македония от 27 декември 1917 година. През 1919 година е арестуван от сръбската власт и лежи 3 години в затвор. След освобождението си се завръща в България. През 1923 година заминава в САЩ, където участва в организирането на новосъздадената Македонска патриотична организация. След завръщането си в България в началото на 30-те години е сред видните дейци на михайловисткото крило на ВМРО. След Деветнадсетомайския преврат от 1934 година той, както и други дейци на разтурената ВМРО са арестувани от новата власт. При присъединяване на Вардарска Македония от България през 1941 година Кръсте Трайков се включва в организирането на Българските акционни комитети и е председател на ресенския комитет. Избран е в местното настоятелство на Илинденска организация, а също и за кмет на града. Умира след тежко боледуване на 7 януари 1942 г. в Ресен, тогава в Царство България. Погребан е с почести в ресенския храм „Св. Св. Кирил и Методий“, като архиерейският наместник Александър Попевтимов и кметът Кирил Ников произнасят слова.
17Константин Крачолов е първи братовчед е на поета и революционер Пейо Яворов. Присъединява се към ВМОРО и става четник при Панчо Константинов и участва в сражението при връх Китка през Илинденско-преображенското въстание от юли 1903 година. След това е четник при Георги Шкорнов в Ресенско. По-късно е самостоятелен войвода в Ресенско. Ранен е тежко и се самоубива на 1 май 1906 г. в сражение с турски аскер край Вълкодери.
18В XIX век Болно е село в Битолска кааза, нахия Долна Преспа на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873, Бохчо (Bohtcho) е посочено като село с 55 домакинства и 135 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година Боуно има 500 жители, всички българи християни. В началото на XX век българското население на селото е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) през 1905 година в Боуно има 640 българи екзархисти и функционира българско училище. По време на Илинденското въстание Боуно е неколкократно нападнато от турски аскер и башибозук, цялото е ограбено и са опожарени всички 96 къщи. Убити са Тасе Кръстев, Наум Стойчев, Динка Тасева, Менка Митрева, Кръсте Настев, Митре Тасев, Ристе Тасев, Стефо Настев, изнасилени са някои от селските жени, а четниците Митре Темелков, Трайчо Митрев, Кирчо Василев, Кипре Василев, Иванчо Радев, Кръсте Настев, Стефо Наумов, Тано Ристов, Нанчо Ставрев, Гошо Цветков и Никола Митов са зверски убити, след дадената от султана амнистия. При избухването на Балканската война седем човека от Болно са доброволци в Македоно-одринското опълчение.

 

X

Right Click

No right click