Балканите

Героични времена. Романтиката на Македония

Посещения: 1615

 

ПЕТЪР ЮРУКОВ

 

1Той е роден през 1880 г. в балканското градче Карлово. Закърмен с легендарните подвизи на Василя Левски, в неговата крехка душа става преврат; той, още като юноша, възмъжава и търси поприще за своя пламтящ революционен дух. Като ученик в железарското училище в Самоков, той влиза в близки връзки с Гоце Делчев и у него заговорва гласът на идеалиста, закипява бурната му тракийска кръв. Юруков е от оня кръжок идеалисти, които с пълно себеотрицание отдадоха ум, воля и съзнание и енергия за делото на брата-роб и пристъпиха към саможертва. Като член на Железарския  ученически  революционен  кръжок, през 1901 год. Юруков влиза в Тиквешко с войводата Атанас Бабата1. През 1903 г. с 20 четници той влезе наново в Тиквешко като войвода и ръководител на околията през време на Илинденското въстание. Към края на 1903 г. той се завърна на почивка, като за негови заместници временно остави Гельо Галишки и Христо Гувев. През пролетта на 1904 г. Юруков се върна в Тиквешко като околийски войвода със своите другари Пешо Самарджиев2, Добри Даскалов3 и Душо Желев4, разделя на четири района околията, като дава по един район на тримата си другари, а четвъртият остава за него.

От 1901 до 1904 г. есента, Юруков води много сражения, между които: Копривщенското, Драгоженското, Чашищкото (Дряновица), Бешишкото и много други.

През есента на 1904 г. Юруков участва в сбирката, която стана из селата на Бабуна-планина за възстановяване на ВМОРО.

През 1905 г. по заповед на ВМОРО, той пое ръководството на разнебитения крушовски революционен район, който след злополучното въстание имаше нужда от един смел ръководител.

През есента на 1905 г., по заповед на Битолския окръжен комитет, Юруков, придружен от един четник, тръгва за Щипско да прибере оръжието и бойните материали за Битолския окръг, оставени на съхранение там след убийството на покойния крушовски войвода Никола Карев. В Прилепско го посреща Кръсто Гермов-Шакир с четата си и го съпровожда до Прилепец, в което село се разделят: Юруков отива да пренощува в монастира „Св. Никола”, а Гермов – за с. Крушовица. През нощта Юруков е бил усетен от турци колджии5, които нощували в монастиря. Рано сутринта му устройват засада, където пада тежко ранен и куршумът застава под капачето на коляното. Колджиите го залавят, за да го отнесат в Прилеп, но пристигналата милиция от Прилепец напада колджиите и отнема Юрукова. Пристига и Кръстю Гермов, който взема мерки и препраща Юруков на лечение в Крушово. След 6-7 месечно мъчително боледуване в Крушово и Прилеп, смъртта се яви като спасител и го отърва от тежките и мъчителни страдания. Неговите стенания още пищят в ушите на прилепчани, които страдаха заедно с него.

В лицето на Петър Юруков, крушовчани изгубиха идеалиста революционер и организатор, който, със своята блага душа и неуморен труд, набързо издигна разнебитения от погрома Крушовски район на завидно положение.

 

ЮЛИЙ РОЗЕНТАЛ

 

Чисти въ техните младежки пориви, неотразимо мили образи изкачатъ отъ задгробното царство на свещените македонски сенки, и добили плът и кръв, шестват в тоя миг пред просълзения ми поглед... Юлий Розентал, студент-поет с русата остра брадичка, покосен от турски куршум в самия дебют на своето четуване...

Силяновъ, Христо. Освободителните борби на Македония, том I. София,

Издание на Илинденската Организация, 1933. с. 101.

 

Илинденската епопея, проявила се в масово и спонтанно революционно движение в Западна Македония, изненада цяла Европа. ВМРО учуди света със своята бойкост и издържливост, а особено със с геройските подвизи на нейните „гемеджии”, които направиха редица атентати в Солун и другаде, заявявайки, че тя се бори за свободата на македонския роб, гарантираща неговата националност, която свобода, ако миром не се даде, ще се вземе с оръжие в ръка.

С трепет в душата всеки чакаше новини от Смилево, от Крушово и другите бойни райони на въстаналия роб. Пресата не се четеше, а просто се поглъщаше. Какви ли неновини се пръскаха от противната страна, за да подбият влиянието на това народно дело.

В интелигенцията заговори обществената съвест и нейният глас озари лицата на младежта и я изправи пред олтара на саможертвата. Мнозина идеалисти в своята най-крехка възраст напуснаха гимназии и университети и навлязоха в пределите на Македония бойна, където с пушки на рамо да отстояват каузата на въстаналия роб, който беше грабнал оръжие да извоюва своята лелеяна свобода.

7Между мнозината смели и беззаветно предани на родината родни чада, с бляскав ореол ще остане изписано името на Юлия Розентал6, студент юрист. Той е син на полския дворянин д-р Август фон Розентал7, който, вследствие на организираното въстание в Малорусия против крепостничеството, бил осъден на смърт, а отпосле помилван и изпратен на заточение в Сибир. Там през 14. ІV. 1872 год. в Иркутск се родил Юлий. През 1880 год. д-р Август фон Розентал заедно с цялото си семейство се преселва в България, където Юлий Розентал завършва средното си образование и се записва в Юридическия факултет. Младият Юлий напълно се чувстваше българин. Още на млади години той превежда от полски на български „С огън и меч” – роман от Хенрих Сенкевич, а след смъртта му се напичати неговата стихотворна творба „Недопети.. песни”, 1904 година.

Чувствайки се неразривно свързан с второто си Отечество, той се взираше в мъките и неволите на македонския роб, като написа следното стихотворение, укорявайки българина и третирайки себе си за такъв, поместено в „Недопети песни”:

Омръзнаха ми твоите въздишки безконечни,
Дотегнаха ми твоите сълзи и стонове,
Ти с тях възбуждаш само ирония ядовита,
Презрение и смях у твойте врагове.

Касапинът не вижда на агнето сълзите,
Соколът не чуй молбите на малките врабци,
Вълкът не гледа, боли ли кротката овчица,
Не, със сълзи се не вземат победни венци!

………………………………………………….

Борци, борци ни трябват, а не деца страхливи,
Що сълзи само леят, въздишат и мълчат,
Борци ни трябват горди, що смело в бой отиват,
Що храбро се сражават и мъжествено мрат!

Щом Илинденското въстание се подигна, Юлий Розентал влезе в състава на Велешката чета, под ръководството на Николай Дечев, в която като смел и предприемчив младеж с неколцина четници съставиха техническото отделение – бобмохвъргачи.
Но [на] 12 Септемврий 1903 г., пътувайки да премине Вардара, четата бе обградена от многобройна турска потера при село Луково, Кратовско.

Всред вихъра на неравната борба с турската потера паднаха убити мнозина четници, между които самия войвода Николай Дечев и Юлий Розентал.

Така завърши своя жизнен край младият и самоотвержен идеалист Юлий Розентал, който през целия си живот се бори и умря като пламенен революционер.

Името на Юлий Розентал блещи като бисерно зърно на македонското бранно поле, осеяно с именни и безименни герои, сложили своите свещени кости върху кладата на Революцията.

 

БОЯН ПАНАЙОТОВ

 

8Боянчо е роден в София през 1883 година и още невръстен юноша остана кръгъл сирак. В гимназията той почва да чете и препрочита революционната литература, неговата крехка душа възмъжава и той почва да търси поприще за своя пламтящ революционен дух. По време на Илинденското въстание у него заговорва гласът на идеалиста, закипява буйната му кръв и той чува за поробения брат, сближава се с революционните дейци и отлита в Македония, към която робска страна неудържимо го тласка Провидението. И Боянчо стана един от пламенните и ентусиазирани революционни дейци. Той е от оная фаланга идеалисти, които, по интуиция, схванаха че техният жизнен път е тоя на стръмната македонска Голгота. Той безвъзвратно отдаде своя ум, характер, воля, ентусиазъм, съзнание и енергия за изграждането на бранната мощ на брата-роб. Така Боянчо с младенчески жар поднесе своята дан пред олтаря на свободата.

Боянчо избра попрището на тероризма и стана един от първите народни отмъстители, тъй като тая роля му подхождаше и той всецяло се отдаде на нея. Без много да парадира, съвършено незнаен и с чуждо имен, той работи в Скопие, а отпосле се прехвърли в Битолско и град Битоля. Там той стана любимец и на стари, и на млади. И мало и голямо познаваше Боянчо, но неговото име се произнасяше само на ухо или в интимен кръг. Така безшумно той вършеше възложената му организационна работа. В бъдеще, когато ще могат да се изнесат неговите дела, образът на тоя народен труженик ще блесне в пълна ясност.

В 1906 год. левантинецът Филип Вилс, английски поданик, по нареждането на гръцката пропаганда, се скрива в гръкоманското гнездо в Петринските колиби, Ресенско, от където почва да шантажира. Той пише писмо до английския консул в Битоля, че е заловен от Ресенската чета и че последнята иска за него откуп 5000 турски лири, които консулът да изпрати за освобождението му, като устроява така работата, че чрез мистификация, тези пари да паднат в ръцете на гръцката пропаганда, а ВМРО да бъде дискредитирана пред чуждия свят. Организацията, чрез ресенския войвода Дякон Евстатий и специално натовареният за тази цел член на окръжния комитет в Битоля – Милан Матов – почва усилено да търси прибежището на шантажиста. Гръкоманите, виждайки, че ще бъде разнищена нишката на тая мръсна афера, пущат Вилса, който се явява на английския консул и почва да го лъже, обаче консулът го изгонва най-позорно и му забранява повече да стои в Битоля.

Организацията откри единия от съучастниците на Вилса в лицето на Коста Ставрев Нанчов, по народност влах, живущ в Ресен, току-що отдал се в услуга на сръбската пропаганда и бе почнал да образува гнездо в гр. Ресен. Последното трябваше още в самия му зародиш да бъде унищожено. Макар че окръжният комитет не искаше да изпрати Боянчо, последният се налага и пристига в Ресен. Една вечер, когато Коста Ставрев Нанчов се прибира от турското кафене за дома си, Боянчо го пресреща, изважда револвера си и – с думите „така умират предателите” – го застрелва. Седящите из кафенетата турци, чувайки гърмежа, се затичват, а Боянчо – обиколен отвсякъде – захапва дулото на своя револвер и туря край на своя жизнен революционен път.

Така в Ресен загина в разцвета на своята свидна младост един от предтечите на революционния тероризъм, който винаги се явяваше като дамоклев меч пред очите на продажниците.

 

ДЯКОН ЕВСТАТИЙ

 

18Дяконът Евстатий е роден в 1873 г. в с. Нестрам, Костурско. В 1888 г. постъпва ученик в Карейското училище в Атон, в 1892 г. – в Цариградската семинария, а в 1893 г. – в католическата семинария в Солун. През 1986 г., по нареждане на Екзархията, постъпва в солунската българска община. Там бива заподозрян в нелегална дейност и избягва посредством Даме Груев в България. Впоследствие става дякон при Бъларската църква в Букурещ.

Неговата единствена мечта беше да види своя край свободен и народът отдаден на мирен труд. През м. януарий 1903 г., виждайки че за свободата на брата-роб не ще молитва, а мотика, дякон Евстатий без разрешение на духовната власт напуща Букурещ, дохожда в София и с група свои другари се присъединява към голямата чета на Борис Сарафова, която заминаваше за Битолско.

През време на Илинденското въстание дяконът участва като горски началник в Гявато-Смилево. След злополучния край на въстанието дяконът заедно с Даме Груев, Георги Сугарев и Христо Узунов, придружени от двама четници, остават всред населението цялата зима, за да могат да дадат вяра и кураж на измъченото българско население. През февруарий 1904 г. заедно с Даме Груев обиколиха целия Битолски вилает и част от Солунския, за възстановяване и преорганизиране на районите, които бяха взели участие във въстанието и тия, които бяха пострадали от същото.

На 6 август 1905 г. ст. ст., като ресенско-преспански войвода, дяконът заедно с четата си взе най-активно участие в сражението при с. Крапа, Поречието, заедно с четите на Панчо Константинов и Иван Наумов Абляка.

На 1 май 1906 г. четата му е заобиколена в чифлика Вълко-дере до Преспанското езеро от хилядната армия на Ниязи ефенди. В сражението дяконът се държа безумно храбро и не позволи на войската през деня да подпали къщите, в които четата се бе настанила. През нощта атакува противника с бомбов огън и излезе от обсадата.

През Балканската война дяконът беше началник на партизански отряд и воденско-мъгленски войвода.

Последните години той изживяваше много болезнено. Изоставен на произвола на съдбата, защото не искаше да се продава, той гладуваше.

Със самоотлъчването си от букурещката църква, за да вземе участие в Илинденското въстание, той биде заличен от списъците на духовенството. Той с хумор заявяваше: „Аз съм нито риба, нито рак” – защото духовенството не го третираше за духовник, а не можеше да бъде мирянин, защото не искаше да хвърли расото. На придумванията на някои близки приятели да хвърли расото, за да не гладува, демонстративно отговаряше: „Проявих своята революционна дейност – единствената радост в моя живот – като дякон Евстатий; ако хвърля расото… кой ще ме познае? Ако някой смей, нека се опита да ме свали”.

Неговите последни думи бяха: „Стига да бъда товар на своите близки другари… ето вече 45 дни лежа, без да ви съобщя, за да не ме изпратите в болница… черен и мръсен е за мене света… нека по-скоро свърша и отида при Груев и Сугарев”.

Той измина своя житейски път така, както всеки горд революционер, изоставен от всички и изхвърлен като непотребна вещ, изпратен от илинденци към вечния покой.

Така всред стохилядната македонска емиграция, между която има стотици крупни богаташи, които строят къщи и вили за свое лично удоволствие, тупайки се в гърдите като големи патриоти, умря от глад и изтощение дякон Евстатий, - един от най-първите защитници на Смилево през време на Илинденското въстание, отритнат от всички, защото всичкия негов жизнен сок биде изцеден за „благото на Македония”, а след това като непотребна вещ бе отбягнат от „патриотите”.

 

АЛЕКСАНДЪР СОКОЛОВ

 

9Илинденската епопея, проявила се в масово и спонтанно революционно движение в Западна Македония, изненада цяла Европа. ВМРО учуди света със своята стойкост и издръжливост, а особено с геройските подвизи на нейните „гемиджии”, които направиха редица атентати в Солун и др, заявявайки, че в такъв тежък момент са необходими в кървавата борба за брата-роб, напуснаха гимназии и университет и навлязоха в пределите на Македония бойна с пушка на рамо да отстояват каузата на робите, които бяха грабнали пушка да извоюват своята свобода.

В интелигенцията заговори обществената съвест и нейният глас озари лицата на младежта и я изправи пред олтара на саможертвата. В такива сюблимни моменти народът излъчва своите най-добри синове, които, в стремежа си да премерят силите си с грамадните пълчища на турския аскер и башибозук. И с тази си саможертва тия идеалисти записаха редица светли страници в историята на македонското освободително движение.

Измежду стотиците интелигентни синове на родината мина като метеор и бързо угасна Александър Соколов, от София, студент-математик, буен и ентусиазиран младеж, син на един от най-видните български войводи на Легията на Сима Соколов, от с. Грознатовци, Трънско. Синът на стария войвода искаше да изненада своя стар баща и да му докаже, че кръвта вода не става и че ненапразно носи неговото неопетнено име. С големи надежди и топли пориви да бъде полезен на брата-роб, младият Соколов се измъкна тихо от бащин покрив и, заедно с група студенти, замина с четата на велешкия войвода Николай Дечев за Македония. На път за Велешко, между селата Витоша и Лески, Коцанско, на 5 септемврий 1903 година, четата на Николай Дечев бе ударена от многобройна турска потера, гдето младият и жизнерадостен Александър Соколов, заедно със своите другари Милан Стоилов, студент-медик и Марко Марков, студент-математик, а наскоро след това в сражението при с. Луково, Кратовско, загина и близкият им другар Юлий-Цезар Розентал, студент-юрист.

Поклон пред паметта на тия борци-идеалисти.

 

НИКОЛА ПЕТРОВ РУСИНСКИ

 

RusinskiРусински заема видно място всред Македонското освободително движене, където бъдещият историк ще му отреди. Той със своите дела стои наравно с величавата фигура на Михаил Апостолов Попето, скромния и самоотвержен Марко Лерински, незаменимия воин Христо Чернопеев и хрисимия Атанас Бабата.

Русински е дете на дивния Малеш, харамийско гнездо на легендарния Дядо Илю. Останал невръстно сираче, преживял детството си между роднини и страшна оскъдица, той изпил до дъно горчивата чаша на поробената рая и в него се калил борческият дух на народния бранник.

През 1893 г. малешевският дерибей Ибрахим Топуз вселил страх и трепет всред раята. Един ден пред селските старейшини се явил Никова Петров и им заявил, че той ще отърве народа от дерибея и, ако не може да избяга, ще се самоубие. Зарадвали се старейшините и със сълзи на очи го изпратили. На другия ден пристигнал дерибеят, но един сръчен удар на Петров го повалил на земята. Зарадвала се раята в Малеш, понесли се песни и хора по селата, а дълго време турци золумджии не смеяли да влязат в селата. Така Русински бързо израстнал в очите на стари и млади, той станал любимец на раята.

Петров избягал от родния си балкан и през 1895 г. постъпил в подофицерската школа в София, за да бъде полезен на родината. Школуван година и половина във военното изкуство, той заедно с Михаил Попето организират чета под войводството на подофицера Васил Чочов и заминават за Малешевско. Там ги застигнал и Гоце Делчев с четата си. Апостолът, виждайки военната школовка и организаторски похват у Петров, слял двете чети в една и я поверил под войводството на Никола Петров, а на Михаил Попето посочил пътя на апостол.

През 1900 г. Гоце Делчев изпраща Русински с мисия в Куманово, Скопие, Велес, Крушово и Битоля. В Битоля, след като сполучил поединично, а отпосле и масовото организиране на еснафите, интелигенцията и учащата се младеж, единодушно бил избран за организатор и войвода с район на действие Битолско, Крушевско, Кичевско и Демир-Хисар. През тази година той сполучи да организира над стотина села. В неговата образцова чета стажуваха мнозина интелигентни младежи, кандидати за войводи и организатори. Русински подготви за войводи: Георги Сугарев, Велю Марков, Йордан Питерката, Ванчо Сърбака, Наки Янев, Арсо Мицков и др, които заемаха новите райони.

Той бе изпращан от район в район, за да притъпява появили се търкания между революционните деятели. В Прилеп той сполучи да омекчи партизанските борби, организира голяма част от селата и остави за войвода Даме Попова. През ноемврий 1901 г. той бе изпратен да организира Одхриско-Стружкия район. Русински прояви голяма дейност, като организира стотина села и даде военна подготовка на бъдещите войводи: Христо Узунов, Тасе Христов, Деян Димитров, Цвятко Стоянов, Марко Павлов, Поп Христо, Никола Митрев и Велю Илиев, като въоръжи района с около 2000 гръцки пушки „Гра”, които той достави чрез албанци.

На 18 май 1902 г. четата на Русински унищожи 8-членната турска разбойническа чета на Буджет бей.

Едва що завършил своята организаторска работа в Охридско в началото на декемврий 1902 г. той бил изпратен да организира Битолското поле и Морихово, където 80% от българското население беше под ведомството на гръцката патриаршия и където се бяха появили гръцки андартски чети.

На конгреса в Смилево той беше получил назначение през Илинденското въстание да бъде войвода в Прилепско, но след загубата на леринския войвода Георги Папанчев, понеже Прилепско не вземаше участие във въстанието, Русински пое ръководството на четирите лерински чети около Нидже-планина под войводството на Лечо п. Анастасов, Алеко Джорлев, Тане Стойчев и Илия Гъсков. Той участва в сраженията на 12 август 1903 г. на Будимирци, в тия на Барбеш и Каймакчалан на 22 август, както и в сражението при с. Беловодица.

Русински взе най-активно участие в хуриетските борби, а войните прекара в редовете на войската.

В 1918 г., когато родината остана пак под чуждо робство, той остана всред народа на Малешевията, където селяните го избраха за кмет на Владимировската съединена община и подпредседател на общинския миров съд, с което доказаха, че ценят своите труженици. Към края на 1920 г. му били устроени три засади, но сполучил да се спаси. През началото на февруарий 1921 г. сръбските четнишки войводи решили да бъде убит. Селската чета – всред снежните бури – натоварва малолетните му деца в дисагите на два коня и ги прекарва отсам границата. Но семейството му не било пощадено от бялата смърт. Пристигат в Кюстендил измръзнали, женя му заболя от плеврит и загина, умряха едно по друго и трите му деца. Жестоката съдба отреди на този народен бранник да гледа с мъка и тъп поглед как умират децата му, без да има материални средства за лекуването им, защото смяташе, че революционерът няма да бъде едновременно и революционер и търговец.

 

АРСО ЙОВЕВ ЛОКВИЧКИ

 

В Поречието най-жаркият застъпник за интересите на ВМОРО беше Арсо с брата си Ион. Арсо е роден около 1870 год. Неуморно се бореше той против домогванията на пропагандата в родното си село Локвица8 и цялото Поречие, както и в Азот. Двамата братя локвичани бяха познати на всички преминаващи революционни деятели през Вардара за Битолско и обратно. Арсо беше човек с висок ръст, широкоплещест и здравеняк; лицето му бе прошарено от слаба сипаница, останала от детските години. Като майстор зидар и горянин дълги години е живял д Трансилванските гори и благодарение на своя природен ум, макар че беше без школско образование, знаеше да чете и пише на български и румънски езици. Дългото му пък общуване с по-видните апостоли и организатори на ВМОРО бе създало у него висок революционен дух и съзнание на честен труженик. Впоследствие той сложи на карта своето и на семейството си съществуване, само и само да бъде полезен на своя роден край. Илинденското въстание го завари в родния край и той взема активно участие в него, като услужваше на Крушовския и Кичевския райони.

sr dokumentСлед настаняването на Григор Соколов в Поречието, Арсо бе един от първите, който заедно с брата си Ион почна отчаяна борба и в най-трудните моменти се явяваше на помощ на велешките чети. Той беше винаги мрачно настроен, рядко се случваха моменти на радост у него. Семейството му живееше в Локвица под постоянния тормоз на пропагандата. Единствената причина да пощадят семейството му е обстоятелството, че те разчитаха кога и да е, че Арсо ще стане техен човек.

На 6 август 1905 г. Арсо бе тежко ранен в десния крак в сражението при с. Крапа, като куршумът заседна в месото. Раята му гнояса и кракът му се поду страшно. Можеше да последва зараза, та решихме да го „оперираме”. Прочистих добре раната от гной, дезинфекцирах бръснач в тенджера с кипяща вода и, по неволя, станах „хирург”. Напипах куршума към здравата част на прасето му и почнах да изрязвам здравото месо, за да направя отвор и изтикам куршума. Един го държи за ръцете, двама за краката и операцията продължава: кръв шурти и пръска, а Арсо невъзмутимо пее. След направения разрез промих раната с гроздова ракия, навих на пръчка памук и марля и сполучих да изтикам куршума, който падна съвършенно зеленясал. Благодарение на масажите и прочистването на раната, Арсо за десетина дни се изправи на крака и у него заговори гордият дух на планинеца, готов за борба.

Той беше един от най-способните съгледвачи и разузнавачи, като напълно умееше да прикрива следите си. Той без ни най-малка умора вземаше на час по 15 километра път. Като планинец, той притежаваше редки и ценни качества, които високо го издигаха над другите. През своите разузнавания из Поречието, той по цели дни стоеше гладен, за да може сполучливо да извърши възложената му задача. Той беше любимец на всички четници и на местното население в селата Бистрица, Ореше, и Папрадище, в които села той обичаше да прави своята почивка. Макар и млад, всички го наричаха „дядо Арсо”.

Беззаветната преданост на Арсо към македонското освободително дело най-ярко блесна от последния му геройски подвиг, който го издигна пред очите на целия поробен народ като мъченик за народното дело. Тоя му подвиг е следния: През 1922 г. Арсо Локвички заедно с Петър Ацев, от с. Теово, Велешко, натоварени със специална организационна задача – да проведат листата на сръбската комунистическа партия и разстроят официалната сръбска листа на изборите – бяха заловени от сръбските власти.Сред дълги малтретирания и разкарвания, скопският военен съд ги осъди на смърт и на 10 март 1928 год. те бидоха разстреляни.

 

В БРАН С ВОЙВОДАТА МИТРЕ ВЛАХА

 

Пъто ти фатен, Митре
от дванайсе страни
ой, море Митре, Митре влаше
куртулия (тур. спасение) нема.
Айде, море, пиле ке се стора
пак ке им избегам.

Петров – Македонски, Благой, „Наранена земя“,

Бургас, 1995 г., стр.30

 

Малцина, и между най-известните, биха могли да се сравнят по несъкрушим дух , абсолютна безупречност и заслуги с Митре Влаха, бившия неграмотен овчарь, който получи въ четите образование до степен че носеше винаги в чантата си революционна литература и си служеше с шифър. Митре надвиши всички по нравствено величие: той никога ни миг не се отлъчи от народа, с който бе срастнал. Дори след въстанието той не напусна Македония и загина, без да види България, която толкова много обичаше, занесъл в гроба нейния идеализиран образ.

Силянов, Христо. Освободителните борби на Македония,

София, 1933, стр. 100.

 

В най-крайния южен предел на македонската земя – Костурско, преди и след Илинденската епопея представляваше чиличена бариера, която спираше безспирния напор на гръцката пропаганда. За да се изпълни девизът „разделяй и владей”, пропагандата, поддържана всецяло от костурския каймакамин, изпращаше андартски чети с огън и меч да елинизират тоя чисто български край. Там се водеше епична борба на два фронта, борба, в която народът даде скъпи жертви.

Българското население в тая неплодородна местност, за да се прехрани, бе принудено да емигрира из големите градове на Ориента и далечна Америка, но всеки емигрант тъгуваше и милееше за своя роден край. С труд и постоянство се изградиха хубави домове в чудно красивите селца, скрити в пазвите на оросените с кръвта на деди и прадеди планински усои.

Приказно красива и идилична беше романтичната епоха на македонското освободително движение от 1895 година до Балканската война. За да запазят своето народностно съзнание и да отстояват срещу напора на андартите против елинизирането, костурчани изпращаха своите синове в българските гимназии в Битоля и Солун. Тая твърдина излъчи от своето общожитие цял низ незабравими свои синове, които застанаха начело на революционното движение и с пълно себеотрицание се бориха и умряха на жертвената клада. Между тоя низ от загинали в бран войводи и организатори, като неугасим факел, блещеше стройната фигура на именития войвода Митре Влаха.

Всред бесния напор на андарти, золумджии-бегове и харамии, когато синовете на тая твърдина падаха в непосилната бран, романтичната епоха набеляза с огнен знак и неукия кономладски пастир Митре Влаха. Тя му вдъхна неугасим борчески дух и го нареди рамо до рамо с борящата се фаланга от блади витязи да отстоява свещената хауза на поробения народ. Така той от пастушка, със своя природен ум, се издигна до положението да ръководи един от костурските райони – Корещата, а след това цяло Костурско.

vlahМитре Влаха е роден в с. Кономлади. Израстнал всред неволята на народа, изпил до дъно, заедно със селяните, горчивата чаша на страданията, още с първия си подвиг – наказанието на един страшен кръвопиец – той израсна като великан в очите на селенията.

Намираше ли се някое село в опасност, с вихрен набег той се явяваше, внасяйки страх и трепет сред андарти и золумджии, а радост сред народа.

Денуваше ли пък тоя планински страж край някое село, селяните спокойно се отдаваха на своя тежък труд и звънка родна песен се понасяше из ниви и гори, защото знаяха, че над тях денонощно бди легендарният защитник на робите.

А верен страж народен беше Митре. След кървавото потушаване на Илинденското въстание, когато плъзнаха безброй потери низ села и планини, когато всички революцинни сили бяха заставени да напуснат роден край, той остана на своя роден пост, защото не намираше сили да остави селяните на произвола на андартите и харамиите.

Във вихъра на неравната борба с андарти и турски потери, Преспанската чета получи писмо от Костурското горско ръководно тяло, в което я молеха да им се притече на помощ. – Безумна радост бликаше по лицата на преспанци, че скоро ще видят легендарния юнак Митре Влаха.

Привечер трите организационни чуна бяха готови за път, в които насядаха по шестима бранници. С един сръчен удар, гребците чунари отделиха чуновете от брега и ги отправиха по тихата вода на Преспанското езеро.

Нощта е тиха, лазурна. Небосклонът бързо се обсипа с безброй трептящи звезди, които, със своята бледоматова светлина, ориентираха гребците. Плискането на вълните всред нощния покой наподобяваше вълшебна музика, дирижирана от великия майстор – природата. На небесния лазур се появи луната, осветлявайки нощния марш на „флотилията”. Фееричната лунна нощ развесели всички. Екнаха хорови песни из гърдите на младежта.

От беспирното блъскане на лопатите се образуваха водоскоци, които като бисерни гирлянди се пръскаха над чуновете и оросяваха сияющите лица на нощните бродници. Под напрегнатия взор на лунната нощ, от рефлексия в тихо надигащите се вълни се очертаваха фантастични картини: ту една, ту няколко лодки се появяваха на хоризонта и изведнъж се гмуркаха във водната стихия, ту изскачаха над водата и наново потъваха.

Неусетно луната се скри в летящите облаци, звездите изчезнаха от небосвода и настъпи непроницаем мрак. Ударени от водовъртеж, чуновете се пръснаха на три страни, но пак се прибраха от опитните гребци в една линия. В борбата с водовъртежа и чунове и пътници се обляха с вода. Чуновете се подигаха върху вълните и с бесен устрем потъваха в низината, подигаха се отново върху разярените вълни. Всички се държаха здраво за чуновете да не намерят дъното на езерото. Изведнъж грамадна вълна понесе чуновете, които сякаш увиснаха във въздуха. Смут настъпи всред младежта, а гребците с насмешка гледаха младежите.

След избягване опасността, чуновете се понесоха спокойно и бързо настъпи опомняне. Дълго се води разговор все около дъното на езерото.

- Що ни трябваше да се качваме на дърво без корен – се засмя Крачолов, поглеждайки към Дуко.

- За малко щяхме да ловим пъстърва към дъното, а? – му отговори Дуко, който минаваше за най-страхлив.

- Кое би избрал, Дуко – се обади друг – рибите ли да те изядат, или андартите да те уловят?

- Хилядо пъти е по-добре рибите да ме изядат, отколкото на лукавия кир Яни пленник да бъда – отговори Дуко, като си стягаше пояса и гледаше към небето.

- Сега като преминахте страшното, дрънкайте братя, колкото ви глас държи – обади се един от гребците, който дотогава усилено гребеше.

- Внимавайте – каза друг гребец – ще отбием чуновете в ляво, после пак ще свърнем… не бойте се, момчета… стари рибари сме… няма да ядем пясък… друга работа ни чака!...

Шегите опомниха всички. Някои почнаха да се срамуват от минутната уплаха и почнаха дръзко да говорят и да се присмиват един другиму. Всеки искаше да прикрие своята уплаха, приписвайки я другиму. Но оправданията на някои внесоха всред пътуващите буйно и радостно кикотене.

- Ето на!... близо сме при Линк – извика радостно един от гребците. Ако не се лъжа, виждат се вече хора на брега.

- Да!... Да!... Виждат се… Виждат се… - извика ухилен Дуко – който беше застанал на носа на чуна.

Всички се надигнаха и отправиха поглед към брега. Там вече ясно се виждаха силуетите на неколцина души, чуваше се глухият и неразбран говор. Един от тях, който стоеше настрана от групата и се взираше в чуновете, извика силно:

- Вляво, братя, вляво.

- Ти ли си Германе? – се провикна гребецът от първия чун, който беше познал гласа на викащия.

- Аз съм… аз… карайте малко вляво до скалата.

При наближаване брега „флотилията” спря; група селяни нагазиха във водата и закачиха с въже първия чун, който за миг бе изтеглен на брега. Един след други бяха изтеглени и останалите два чуна.

Преспанци скочиха от лодките, посрещнати с прегръдки от селяните, които чувстваха, че тези въоръжени хора са им мили и близки, готови и живота си дадат за тях. Бързо всички насядаха на брега, запушиха цигари и почнаха да се споменават имена, провикваха се, смеяха се и забравиха преживяното през бурната нощ.

Но оживеният разговор бе прекъснат от очакващия бродниците куриер, който им заяви: „Хайде, братя, нека по-скоро да успокоим Митре, който ви очаква към Буковик”.

Макар и уморени, щом чуха, че Митре чака, бродниците се надигнаха, простиха се братски със селяните и тръгнаха след куриера. След малко те се изгубиха в тъмнината. Селяните също се отправиха към селото, като се стараеха да направят това незабелязано, защото пристигането на преспанци трябваше да се запази в тайна.

cheta karshakovЗазори се вече, когато бродниците пристигнаха към мястото, където трябваше вече да намерят костурчани. И изведнъж по зигзагите на една стръмна пътека, проточила се като пепелянка, из гората се показа рошавата глава на смелия войвода Атанас Кършаков9. С луд набег се спусна той с тримата си другари по стръмната пътека и сърдечно се разцеулва с преспанци. Радост бликаше в тях, когато видяха между тримата тоя пламенен младеж, за когото тъй много се говореше. Но радостта при все това не беше още пълна, защото не бяха видели самия Митре. – Кършаков бързо поведе младежите, които като диви кози неуморно тичаха след него по козята пътека, докато пристигнаха на една голяма поляна, обградена отвред с девствена букова гора. От края на гората изскочи строен, мургав човек, с гъста сбита брада и голяма коса. Всички тутакси се сетиха, че това е самият Митре Влаха.

- Е, бре, преспанци… хайде, бре, бракя, откога ви чекаме – порзвуча мощният му глас на чистия сутришен въздух в тая дива гора – аз се изплаших да не ви е прибрал цар Самуил в подводния си сарай!... Е-хе-хей, дяконе, ако вивиждам сега овде, колко ли молитви си изчел, а?

- И без петли се съмва, Митре – закиска се дякон Евстатий и пръв прегърна и разцелува с Митре.

Зад него се показа из гората тих младеж, с мечтателен поглед, комуто приляхаше да бъде ръководител, отколкото войвода. Изтичаха се преспанци и прегърнаха Пандо Кляшева. После всички се събраха на една група и сърдечно се разцелуваха.

Митре Влаха със своите проницателни очи внимателно оглеждаше пристигналите младежи, като че ли искаше с поглед да измери силите им. И изведнъж, като се поотдалечи от групата, плесна с ръце и извиха: „Мори, дяконе, от кай ги намери овия левент момци” – приближи се и един по един ги заблъска по гърдите, като се смееше и едвам прикриваше възхищението си.

PandoklyashevСлед малко Митре се надигна, спусна се към двама четници, които изскочиха из гората с издялани дървета, пое ги от тях и набързо сглоби чекрък. Върху чекръка се поставиха заклани и почистени вече агнета и, въртейки чекръка над буйния огън, Митре запя дива и радостна песен. Докато се печеха агнетата, младежите, наобиколили Кляшева10, слушаха неговото пламенно слово за безсмъртната идея за свобода и добруване. От време на време Митре Влаха надигаше глава и питаше: „Стига ли са, а” – сочейки печащите се агнета.

Дяконът рече: „Та това са само за мен, а”?!

- За тебе… за тебе – весело и бързо говореше Митре с вирната глава.

След малко настана тишина, защото устата на всичи бяха заети с разкъсване, дъвчене и облизване – най-важната работа в тоя момент. Като излапаха всичко, хайдушката трапеза се вдигна, образуваха се няколко групи и табакерите минаваха от ръка на ръка. Едни лениво пушеха, други отидоха да сменят постовете, а повечето налягаха около огньовете, за да поспят. След малко на бивуакът всичко утихна, само хъркането на някои спящи се долавяше.

Митре Влаха, грамаден и разнежен, обикаляше спящите и внимателно ги завиваше с гуните. После се отдели настрана, запуши лула и с тънка усмивка съгледа спящите, сякаш виждаше във въображението си бягащите андарти, подгонени от тия неспиращи се пред нищо витязи. Той устреми поглед към Желево и Псодер и после извика: „Ой, мори, бясно куче, жив ке те уловя” – бързо дръпна къдравата си брада и навлезе в гората.

Няколко дни по-рано селяните в селата из Мала Преспа са получили писмено заплашване от гръцката пропаганда, с което се искаше да станат патриаршисти, а ако не го сторят, тогава ще бъдат наказани. Писмата носят важния и надут подпис на гръцки: „Архигос тон елиникон соматон ту Монастириу Василакис Лахтарис”, т. е. Началникът на гръцките чети в Битолско – В. Лахтарис.

Знаяйки това, четите заемаха най-удобния пункт, отгдето отлично следяха движението на андартите в с. Желево, вземайки строги мерки за запазване на селата Оровик и Буковник.

На следния ден от пристигането на преспанци – 15.Х.1905 г. – всички чети се вляха в един отряд заедно под ръководството на Митре Влаха. Войводите образуваха щаба, три групи да маневрират и устройват засади, а четвъртата – щурмова.

Слънцето клонеше към заник, обливайки с огненото си зарево лазурните брегове на Мала Преспа.

Гледайки тоя необикновено кървавочервен заник, Митре Влаха, който най-зорко наблюдаваше билото на планината, с умислена шеговитост се обръщаше към тревожно веселите младежи: „Кръв ке падне тая нощ, момчета… вижте слънцето… ке ги изтепаме андартите… Жив човек не трябва да излезе!...Айде, мори, дяконче, благославяй… Хайде, мори, че гледам ония в Желево се размърдаха”.

- С овая ке ги благославям – дигна пушката си дяконът.

Момчетата се разсмяха, но все пак гледаха пронизителните очи на Митре, в които сякаш искаха да прочетат скорошната си съдба.

Изведнъж Митре Влаха тревожно свали бинокъла, който досега не слазяше от очите му и строго заповяда веднага групите да заемат определените из пунктове.

Шеговитостта му изчезна. Младите неволно се покориха на достойния харамия и за миг се пръснаха.

След половин час пропукаха пушки в Оровник. Лахтарис с 120 андарти заобиколи селото, после предпазливо навлезе в центъра и един по един залови набелязаните от желевските гръкомани дванадестмина селяни, които постави възрази на селския площад.

Разбрали жените и децата страшната напаст, която ги налетя, скриваха се в къщурките, събираха се навсякъде накуп и съвсем забъркани обезумяваха от ужас. Някои по-смели старци и баби се явиха пред Лахтарис и просеха милост за заловените и вързани селяни. Но Лахтарис без да им обърне никакво внимание, приближил към 12-те вързани и с ехидност им заявил, че ще изгори цялото село, а тях ще избие най-после, за да видят пламъците сред своите къщи и смъртта на децата си. Окуражен от безпрепятственото заемане на селото, Лахтарис с явно доволство и надменност питал пленниците: „Е-е-е!... Къде е Митре?... Защо не дойде да ви отърве, страх го е, а?...

Селяните мълчали, следели зорко от къде ще се появи Митре.

Лахтарис продължавал да хули Митре и злобно да се подиграва с пленниците и, напълно убеден в своята лека „победа”, а също така уверен, че не го заплашва никаква опасност, се отдава на пир за отпразнуване победата.

Бавно се разстила полуздрачът в планинските усои със своя сребърен покров. Заромоня ситен дъжд и скоро тежък здрач обви със своята мантия покрусеното село. От време на време се дочуваха викове на андарти и женски писъци.

Изведнъж лумнаха грамадни огньове из четиритях краища на селото. И андарти и селяни са в почуда и изненада. Групи анднарти бързо се събраха около Лахтарис, който в пълно недоумение и уплаха, дава нареждане на няколко андарти да разберат какво значат тези огньове.

Но в това време изведнъж, като гръм от ясно небе, се понесе мощният и решителен глас на началника на щурмовата група: „Стой!... Не мърдай!” – и два залпа от манлихери и трасъкът на няколко бомби внесоха страшна суматоха в забърканите и без това андарти, които видяха няколко трупа пред себе си. Но тази изненада беше само за миг. Съзнавайки страшното положение, в което са изпаднали, андартите се впуснаха в противната посока, захвърляйки раници и гуни, но се натъкнаха на засадите, от където бързо щракнаха манлихери. Пълен смут настъпи сред андартите. Оставяйки 13 трупа на селския площад, андартите – тичайки къде очи им видяха в тъмната и злокобна за тях нощ – бягайки от една засада, натъкваха се на друга, откъдето ги посрещаха пушечни залпове. Като разбраха, че единственото им спасение е да се съберат на едно място и да се оттеглят в планината, почва да се чува тяхната парола „Крит” и отговорът „мит”. Търсейки се един друг, безспирно се чудваше „Крит-мит”, „Крит-мит”, което в бързото произнасяне се дочуваше „Къде е Митре”…., „Къде е Митре”. Мислейки, че андартите търсят него, той се провикна с победоносен глас: „Елате овде, бре, еленикос овде е Митре”. Зачули неговия мощен глас, андартите за миг престанаха да произнасят паролата и като пилци се разбягаха низ планината.

Поради пристигането на турската потера в селото, щурмовата група бързо освободи пленените селяни, предава им братските поздрави на войводата и напуща селото, отнасяйки горещата благодарност на пострадалите селяни на войводата, който пък през сълзи отговори: „Що ни е по сила, ще го правим за нашите братя”.

През една бранна нощ на 22 февруарий 1907 г. войводата Митре Влаха11 падна пронизан от куршумите на турска потеря в с. Жупаница, близо до Костур.

Всред вихъра на неравната борба на два фронта, неукият пастир остави голямо име всред народа, което вековете не могат да заличат, защото той се роди, живя, бори се и умре всред народа-мъченик – изживявайки с мъка неговите радости и скърби.

 

МИХАИЛ АПОСТОЛОВ ПОПЕТО
1871-1903

 

Попето е най-големият по значение ученик на Делчева.
Той е първият войвода на агитационно-организаторска чета.

Силянов, Христо. Освободителните борби на Македония, том I,

издание на Илинденската Организация, София, 1933, стр.99.

 

Героичните времена на Македонската романтика до Илинденското въстание отбелязаха с огнени знаци по челата редица смели борци. Между чиличените редици на тая фаланга най-ярко блещи чистата като кристал фигура на незаменимия апостол-организатор Попето.

Ако го погледнеш – нищо човек ще си кажеш, но ако го проследиш, не можеш да не се възхитиш от приказния герой, който по нищо не отстъпва на Васил Левски и Гоце Делчева.

Още при първа среща Гоце вижда в хрисимия кавалерийски подофицер необходимия му сътрудник и съзнателен борец, който отиваше да се бори и мре за свободата на брата-роб и който не говреше нищо за себе си. И Гоце не се излъга. Макар неук, със своя природен ум и организаторски дух, с който природата го бе щедро надарила, Попето пое братски от Гоце тежкия кръст на апостол, бори се, създаде чиличените редици на ВМОРО и умря на своя пост, без око му да трепне, защото това беше неговата заветна мечта – да умре за народа.

Неукият радомирски шоп в движението се яви като една от най-крупните личности. Той бе упорит и не се отчайваше. Ако веднага не му се отдадеше да организира дадено село, той повтаряше, потретяше и най-после със своята вдъхновена организаторска дейност и преданост той се налагаше. Той търсеше да налучка правия път и не считаше за срам, ако се обърне към някой народен учител или по-интелигентен четник, както и към местните хора, да иска упътвания за непосредствени агитации в дадени села.

От тоя простодушен апостол лъхаше чист идеализъм, себеотрицание, смел организаторски дух, човеколюбие и всеотдайност.

Седем години непрестанно той беше на своя пост, гол, бос и окъсан, гладен и жаден, бдеше като часовой на своя пост.

333px Mihail popetoПопето е роден в с. Долна Диканя, Радомирско. Израстнал всред низините на народа, от невръстно дете пристига в София да дири прехраната си. Служил в конницата и като подофицер е бил назначен в конната стража. С голяма упоритост той се мъчел да се самообразова, криейки в своята душа най-големия си природен дар – любовта си към поробените, унижените и оскърбените – за които той се биеше като лъв из македонските бранни полета.

Попето притежаваше непоколебимия дух на добър организатор и познавач на човешката душа. Бързо той създаде образцов четнишки институт и даде школовка на редица революционни чети. Негови ученици в това отношение са: Хр. Чернопеев, Марко Лерински, Кръсто Асенов, Атанас Бабата, Кръсто Българията и редица войводи.

Попето беше човек, роден за смели акции и враг на отчаянието. Макар винаги гладен и окъсан, той никога не изпадна в отчаяние. Прекарал редица сражения при организирането на Сярско, Поройско, Кукушко, Струмишко, Гевгелийско, Воденско, Солунско, Джумайско, Малешевско и Пиянечко, той и в най-страшните моменти е пеял своите любими Ботеви песни. Веднъж при спор междуреволюционни деятели, при нападките на един ръководител в Кукушко по адрес на селяни от селата на южна Беласица, той пламенно се застъпи за тях, като заяви: „Що искате от тях? От една страна патриканата ги заплашва и им вади душата, от другата – турски потери, ний се явяваме от трета старана и искаме веднага да тръгнат с нас. Дела… дела… трябва да видят. До един месец ще бъдат примерни, както тия от Тодораците… Щом разберат кой се грижи за тях и кой може да жертва тяхното благо – ще дойдат”. И Попето удържа на думата си.

Михаил Герджиков, един от близките сподвижници на Попето, в спомените си най-добре характеризира тоя смел борец, като пише: „Воденският район решихме да се повери на Михаил Попето, който минаваше между нас за най-тактичен организатор. А дотогава през Воден не бе минавала чета. В Тиквешко се случи един път, че вече трети ден не бяхме яли и бяхме много изнурени. Хванахме един овчарин и го пратихме за хляб; всички бяхме изпаднали. Едни спяха, а Попето се кърпеше. Аз седнах до него и бях взел малко отчаяна поза. Той никого не оставяше да се отчайва, той пееше песни, катереше се по дърветата, правеше шеги, разсмиваше ни, изобщо не ни даваше да се отчайваме. Аз бях се умислил. Той ме погледна и ме попита: „Абе, адаш, какво си се умислил”. Аз му се оплаках, че измежду тоя народ има и такива, които са готови да ни предадат и пр. Попето отговори: „Знаеш ли, аз не съм тръгнал за тия, които ни предават, а за тия хора в народа, които чувстват и мислят като нас. И ако да бяхме срещали ние тези хора, сигурно те щяха да ни дадат хляб”. Този отговор ми направи впечатление и аз се убедих, че Попето съзнателно се бе предал на революционната борба, а не като някои други войводи, които, тъй да се каже, по инерция бяха потеглили по общото течение. Попето е бил кавалерист, знаеше да стреля с лявата ръка, сетне е бил стражар в София, в Стамболово време, пращали са го да слуша клуба на социалистите и той там намерил, че тези хора не говорят глупости.”

Попето – двойникът на Гоце – не вдигаше аларма около себе си. Той имаше чудесен нюх, намираше необходимите му хора из македонските селяни и където се явяваше да сее семето на революцията, той предразполагаше и стари и млади.

Сред зима, камък и дърво се пука, а Попето с късо пълто и вечния си спътник – памуклия антерия – се свиваше в турското кафене до джамията при Софийските минерални бани, замислен и унесен за отвъд.

Така Попето служи всеотдайно на поробените българи, бори се, създаде необходимия кадър от млади революционни сили и във вихъра на борбата намери своята смърт.

 

ОХРИДСКИЯТ ВОЙВОДА ДЕЯН ДИМИТРОВ

 

Един от смелите витязи на лазурния Охрид е незабравимият войвода Деян Димитров12. Той е родом от с. Лактине13, Охридско. Изпил до дъно горчивата чаша на страдалеца-роб, той се калява в борбата и стана един от първите между борците за род и родина.

Преди Илинденското въстание, войводата Деян, заедно с група другари, пристига без оръжие в Охридско, където бързо се въоръжава и започва своята безшумна революционна дейност, както всички чеда на този край. Той беше висок и строен човек, буен, храбър и способен войвода. През време на въстанието той взема най-активно участие в Охридска Дебърца, като след злополучния му край той с тъга в душата временно напуска своя роден край.

През м. юний 1905 г., Деян със своята чета, придружен от кичевската чета на Пешо Радев Пашата, премина Вардара и Велешко, като Пашата остана в своя район – Кичевско, а Деян премина в Охридско. През цялата година той работи в Охридско за стабилизиране на всички селски организации, особено в Дебърцата.

В началото на м. октомврий 1906 г. Деян Димитров по организационна работа влиза в града Охрид и се настанява в къщата на Дуле Снегаров.14

laktine

След престояването на Деяна няколко дни в тази къща, за да бъде в по-сигурно прибежище, Дуле Снегаров съобщава на Евстатий Киселинов, че ще му изпрати един гостенин, който да бъде добре пазен. (Къщата на Киселинов се смяташе в града за много сигурно прибежище на революционери. Неговият най-голям син Никола Киселинов преди въстанието беше наел хан в с. Сливово, Охридско, с единствената цел да дава приют на организационните хора. Две седмици преди въстанието, той биде убит от турците в своя хан). Както било уговорено, момичето на Дуле Снегаров – Ревейка, отвежда Деяна в къщата на Киселинови. Някои граждани имали скрита омраза към войводата Деян и, за да му отмъстят, без да си дават сметка, че той е войвода, го предават на властта. Понеже предателите не знаяли в какво положение се намира Деян, съобщават на властта, че уж той бил болен от ревматизъм и не можел да се движи.15

Полицейският пристав Абдулаа, за да се покаже пред началството си за голям герой, взема със себе си таксилидара (бирника) Реджебаа, придружен от един гражданин, носещ тефтерите на таксилидара и отива в къщата на Евстатий Киселинов. Последният бил на лозето по работа, малкото му момиченце Зорка – из града, а у дома била останала жена му, 16 годишната му дъщеря Аспася и баба Зографина.

Аспасия Киселинова веднага схваща положението, качва се на горния етаж и съобщава на войводата, че полицията е дошла за обиск и той да направи всичко възможно за спасяването си.

Понеже друг изход нямало, Деян влиза в един стенен долап, пълен с дрехи, Аспасия бързо прибира архивата му и я взема със себе си. Полицаят Абдулаа се качва горе и силно блъска вратата на стаята. Майката и бабата на Аспасия заявяват на полицая: „Момичето се страхува и за да се успокои, извикайте българският махленски мухтар да присъства, тогава момичето ще отвори вратата. Обаче Абдулаа продължава да се мъчи да строши вратата.

След прикриването на архивата Аспасия отваря вратата. Полицаят се втурва в стаята си с насочен револвер и започва да търси Деяна, мислейки, че се крие зад гърба на девойката. Виждайки насреща си долапа, той започва да стреля там. Деян отговаря отвътре със стрелба и ранява Абдулаа, обаче револверът му се заплел в някакви конци и прави засечка. Виждайки тази беда, Деян със сила отваря долапа и се хвърля върху Абдулаа, поваля го на земята и му нанася силни удари. По това време Реджебаа стреля от стълбището, но се страхува да не убие вместо Деяна самия Абдулаа. Аспасия, която присъствала на борбата в стаята, виждайки, че револверът на Деяна не работи, издърпва из ръцете на Абдулаа и го подава на Деяна, който стреля и ранява Реджебаа. Последният, съвършено изплашен, промъква се към стълбището и заедно с гражданина избягва на улицата.

Нямайки възможност да избяга от другаде, Деян се качва на тавана и понеже нямало отвор, той със своята структура вдига нагоре част от покрива и излиза върху керемидите на къщата и от там скача в дворната бахча. След като се поокопитил от удара, който получил при скачането, той бързо се прехвърля през няколко дворни огради и влиза в къщата на Санта Троянова, която пък го отвежда в къщата на Василка Гр. Янева (за по-голяма сигурност).

В къщата била приготвена скривница още преди въстанието, под дюшемето на една от стаите – висока човешки бой. Деян влиза скривника, а домакинята – Василка веднага постила леглото си над самия скривник, легнала и се преструвала на болна. Децата й, знаейки как трябва да се прикриват революционни деятели, излизат на двора и с тревожен глас изплакали: „Леле… леле майка ни умира!”. Веднага дохождат съседки бабички, почват да я разтриват, започвайки приживе да я оплакват, при все че не знаят нищо за „тежката болест” на Василка.

Полицията прави щателен обиск в махалата „Панданос”, за да узнае дирята на войводата Деян и Аспасия Киселинова. Много граждани са жестоко бити, но без никакъв резултат.

Полицията влиза в двора на Василка и надниква в стаята, тъй като вратите и прозорците били разтворени. В стаята били баба Кръста Йосифова и други жени. Виждайки, че Деян пуши в скривника и пушек излиза в стаята, баба Кръста, която е знаяла, че Деян е в скривника, запалва подадената от Деяна цигара през една дупка и по такъв начин премахва съмнението на пушека.

Турците навлезли в стаята, но виждайки тежко болната домакиня и сълзите на децата, чули писъците на оплаквачките баби, уверили се в близката смърт на домакинята и се оттеглили, без да правят обиск.

След два дни в къщата на Василка пристига Ревейка Дуле Снегарова и донася дрехите на своята майка Дитка, която е също стройна и висока като Деяна. Той облича женските дрехи, взема едно бебе в ръцете си и воден от децата на Василка, отива в „Месокастро”, до чинара, от където го вземат други и отвеждат в къщата на Кръста Йосифова. Там престоява няколко дни, след което се преоблича в дрехите на една селянка от с. Рамне и един ден, в натоварената с жито кола на воденичаря Ламбе Стефов, с бебе в ръце, минава посред чаршията и заминава за с. Рамне.

Още при избягването на Деяна от къщата на Киселинови – Аспасия Киселинова, която с голяма самоотверженост присъства на сражението между Деяна и турците в стаята и спаси Деяна, като му подава револвера на ранения Абдулаа, пред страха че ще бъде непременно убита, напуска бащината си къща и се приютява в по-далечни къщи.

При обиските в града, при влизането в къщата на Васил Стружанчев, Аспасия Киселинова, която по това време е била там, запазвайки пълно самообладание и плетейки чорап, заявява на полицейските, че тя е домакинята на къщата. Неподозирайки нищо, полицаите, след щателен обиск, напущат къщата. Така Аспасия след дълго прикриване в Охрид, най-вече в къщата на Кръста Йосифова, преоблечена в селска носия на млада невеста, с пеленаче на ръце, заблуди бдителната полиция и напусна Охрид, престоява цели 8 месеца в с. Брежани, Охридско, а оттам по нелегален път отива в Битоля. След снабдяването ѝ с паспорт под чуждо име, придружена от един четник, Аспасия заминава при своя брат в София.

Полицейската власт, ожесточена от убийството на Абдулаа и раняването на Реджебаа, неможейки да улови Деян войвода и Аспасия Киселинова, жестоко малтретира семейство Киселинови, за да може да изтръгне показания кой е довел в къщата Деян войвода. Малолетната Зорка Киселинова е била жестоко бита до посиняване, но все пак отговаряла: „Не знам, не бях в къщи”. Раненият Реджеб ага на очна ставка съобщава, че момичето не е било в къщи и едва тогава престанали да я бият.

По тая афера бяха осъдени от Битолския валийски съд: Аспасия Киселинова на смърт чрез обесване, като присъдата се изпълни след залавянето ѝ; Евстатий Киселинов, жена му Баба Зографина на по три години тъмничен затвор, който те излежаха в Битолския затвор, където умря баба Зографина, а с обявяването на Хуриета Киселинови бяха освободени.

Дълги години след това, минавайки покрай къщата на Киселинови, турците със страхопочитание гледаха към къщата, в която Деян войвода наказа със смърт дръзкия полицай Абдураа.

 

ЛАМБЕ БЛАЖЕВ
1880-1921 г.

 

lambe blajevЛамбе Блажев е родом от с. Опеинца16, Охридско, пред 1880 г. През Илинденското въстание той взима активно участие като четник и на 31 август 1903 г. в сражението на м. „Решани”, Охридско, бива ранен в дясната ръка, в следствие на което остана инвалид.

След злополучния край на въстанието той се легализира и започна търговия в колониал в гр. Охрид. През 1915 г., когато българските войски бяха пред вратите на Охрид, войници от отстъпващата сръбска армия разбиват магазина на Ламбе и го разграбват, като там останали двама войници да строшат желязната каса. Неподозирайки, че в магазина са останали войници, Ламбе отива да види дали е останало нещо от стоката му, обаче там заварва двама сръбски войници, от които единият със секира, а другият с чук, да разбиват касата му. Щом ги вижда, войниците се нахвърлят да го пребият,обаче в завързалата се борба той сполучва да отнеме секирата и в магазина се започва жестока борба, в която Ламбе излиза победител и остава в своя магазин труповете на двамата сръбски войници, след което изнася труповете и ги изхвърля в реката срещу „Чинаря” (историческото дърво, което е просъществувало няколко века).

През 1918 г. още при завръщането на сърбите в Охрид, той бе заловен и осъден на 20 години тъмничен затвор за убийството на двамата сръбски войници, макарче той е пазил своя живот и имот от двамата разбивачи на дома му. Заедно с него е осъден и младежът Филип К. Киприянов, от Охрид, за голямото му „престъпление”, че бил свалил от някой магазин някаква фирма, писана на сръбски език, тоже на 20 години. Когато апелират делото за намаление наказанието и се явяват в апелацията, оковани за двата крака с пранги, те биват осъдени на смърт.

iliyaНа 2 април 1921 г. сръбската власт оповестява, че за назидание, на м. „Ръча” ще бъдат публично разстреляни двама престъпници. Сутринта рано Ламбе Блажев и Филип Киприянов биват изправени пред един изкопан ров, пълен с вода и се дава заповед за застрелването им. Тогава Ламбе извиква с висок глас: „Не стига ли, че ме държахте във влажен затвор три години, а и сега трябва да гние тялото ми във вода. Не искам да ми връзвате очите. Не ме е страх от вашите куршуми”.

Веднага се дават вистрели и две тела падат в пълния ров с вода.

Макар че е доказана самозащита срещу двамата сръбски войници на Ламбе Блажев, той е съден и осъден и впоследствие застрелян единствено затова, че е зет на войводите Илия Йосифов17 и Наум Йосифов18 от гр. Охрид.

Макар че Ламбе Блажев остави жена вдовица с 6 малолетни сирачета без никакви средства, сърбите не се задоволиха с убийството на бащата, а по един насилствен начин заставят съпругата му да внесе 6000 динара „ятак парасъ”, задето Ламбе е „квартирувал” три години в затвора.

 

1Атанас Иванов Димитров, наречен Бабата и Пазарджиклията постъпва в Унтерофицерското училище в София и през 1897 година става член на ВМОРО. Наречен е Бабата заради едрото му телосложение и голямата му глава. Заедно с Марко Лерински, Христо Чернопеев и Михаил Апостолов Попето, е сред първите военни инструктори, изпратени в Македония от Гоце Делчев. През 1897 Атанас Бабата постъпва във върховистката чета на Антон Бузуков и заедно с четите на Гоце Делчев и Кочо Муструка обикалят Драмско и Серско. В началото на 1901 година Атанас Бабата е помощник войвода в тиквешката чета на Петър Юруков, а по-късно същата година става самостоятелен войвода. Участва в аферата „Мис Стоун“ заедно с Христо Чернопеев, Яне Сандански, Сава Михайлов, Кръстьо Асенов и Андон Кьосето. По време на Илинденско-Преображенското въстание четата на Атанас Бабата действа в Кратовско, където води няколко тежки сражения с многохилядна турска войска. В Кратовско основният проблем пред Атанас Бабата е засилената след въстанието сръбска пропаганда. След предателство от сърбомани на 11 юли 1904 г. четите на Атанас Бабата, Славейко Арсов и Стоян Донски са обградени при светиниколското село Горно Гюгянци. След шестчасово сражение, в което турците използват артилерия и кавалерия, четите успяват да пробият кордона и да се измъкнат, като загиват 20 четника и войводата Донски, а раненият войвода Славейко Арсов се самоубива. След сражението кратовската чета на Атанас Бабата извършва клане в Кокошине като наказва със смърт шпионите. На 13 декември 1904 г. кратовската чета под командването на Атанас Бабата изненадва и разбива в Шопско Рудари сръбската чета на Йован Довезенски. Осем сръбски четници загиват и четата се пръска. На другия ден войводата Боби Стойчев унищожава изцяло в манастира край Беляковци, откъснала се група от четата на Довезенски. На конгреса на Скопския революционен район, провел се на 2 януари 1905 г. над село Кнежево, Бабата е избран за член на окръжното ръководство на Скопски район. На 25 юни 1905 г. четата на Атанас Бабата попада на потеря между селата Куклица и Пендак. Четата от 21 души заема връх Видин, който е обсаден от няколкохилядна турска войска и башибозук. От Куманово пристигат и два ескадрона османска кавалерия, а по-късно и планинска артилерия, която започва да обстрелва върха. След приключване на мунициите четниците чупят пушките си, унищожават архива и се самовзривяват. Последен възпламенява своята бомба войводата.
2Петър (Пешо) Самарджиев учи в Самоковското железарско училище, където става член ВМОРО и влиза в тайния революционен кръжок „Трайко Китанчев“, начело с Никола Дечев. През 1901 — 1902 година е четник на Михаил Апостолов - Попето и Христо Чернопеев. През Илинденско-Преображенското въстание Самарджиев е войвода на тиквешката чета в отряда на Чернопеев и се сражава при село Витоша и при Ново село, Кочанско. След поражението на въстанието е тиквешки околийски войвода. Делегат е на Прилепския конгрес на ВМОРО през май 1904 година. В началото на юни 1905 година Самарджиев отново навлиза в Македония с чета, която се състои от Коста Тодоров (секретар), братята Ангел и Йордан, Васил Пачеджиев от Баня, Гюро, Василев, Бишеков. По-късно към четата на Самарджиев се присъединяват и войводата Душо Желев, чиято чета е разбита, както и четата на войводата Христо Симеонов. Самарджиев действа няколко месеца в Струмишко и Тиквешко и на няколко пъти участва в сблъсъци с османски военни части. Самарджиев залавя между Неготино и Кавадарци тиквешкия каймакамин албанеца Ибрахим ага и го обесва, за което получава задочна смъртна присъда от военния съд в Солун и е обявена награда от 500 лири за главата му. През зимата се завръща в България. На 21 юни 1906 г. Самарджиев попада в засада на османски войски между селата Петрово, Дрен и Клисура в местността Преслапот и загива в сражението.
3Добри Даскалов учи в Солунската българска гимназия и в Американския колеж в Самоков, където участва в тайния революционен кръжок „Трайко Китанчев“. В 1901 година става член на ВМОРО и влиза в четата на Яне Сандански, а по-късно на Христо Чернопеев. В 1902 година участва в аферата „Мис Стоун“. Избран е за делегат на Солунския конгрес от 1903 година, но не успява да присъства. По време на Илинденско-Преображенското въстание действа в родния си Тиквеш с четата на Петър Самарджиев. В 1904 година е делегат на Прилепския конгрес на Битолския революционен окръг, в 1905 – на Втория солунски окръжен конгрес и на Рилския конгрес, а в 1908 – на Кюстендилския конгрес. Действа като районен войвода, а негови помощници са Васил Пачаджиев с 8 души чета и Дончо Лазаров с 5-8 четници. На 30 юни 1905 г. води голямо сражение с турски аскер в Ресава, а край Шивец с върховистка чета. След Хуриета в 1908 година е сред основателите на Народната федеративна партия (българска секция) и член на ръководството ѝ.
4Душо Желев учи от 1896 година в Самоковското железарско училище и заедно с Никола Дечев и други ученици основава революционния кръжок „Трайко Китанчев“. Включва се активно в борбите на македонските и тракийските българи за освобождение. Четник е при Михаил Апостолов, а от 1900 година е четник на Георги Кондолов в Странджа. От началото на 1901 година е четник в Кратовско, а по-късно до 1903 година е заместник войвода на тиквешката чета на Добри Даскалов. По време на Илинденско-Преображенското въстание е войвода на техническата чета, част от няколкото чети нахлули в Кочанско от България под ръководството на Христо Чернопеев. След двуседмични сражения Желев с още няколко четници се оттегля в Кюстендил. През февруари 1904 година навлиза в Македония но четата му е разбита и той се спасява по чудо и се присъединява към четата на Петър Самарджиев. Участва в залавянето и обесването на тиквешкия каймакамин албанеца Ибрахим ага. До октомври 1904 е районен войвода в Тиквеш, където работи заедно с Петър Юруков по възстановяването на организацията. В началото на ноември двамата се връщат в България, където Юруков се лекува. От началото на 1905 година Душо Желев е районен войвода в Малешевско, но в края на годината е тежко ранен и се връща в България. След Младотурската революция в 1908 година Желев се установява в България. Член е на Илинденската организация. След освобождението на Вардарска Македония в 1941 година многократно посещава Македония.
5Колджия (тур.) – надзирател, пазач, BGЖАРГОН, Речника на улицата, https://www.bgjargon.com/.
6Юлий Цезар Август Розентал е български поет и революционер. Син на полския революционер, барон, лекар и анархист Август Розентал и брат на художника Август Розентал. През 1880 г. семейството се преселва в Княжество България, където Юлий завършва Габровската гимназия, но е изключен заедно с брат си заради „пропагандиране на социализма сред съучениците“. Учител е в различни Търновско и Новозагорско, учи в Софийския университет право, В същото време, под въздействие на Пейо Яворов, се включва в редиците на ВМОРО. През август 1902 година влиза нелегално в Македония и два месеца провежда обучение за работа с взривни материали на четници на организацията. Заедно с Александър Соколов постъпва в четата на велешкия войвода Никола Дечев и е избран за секретар и командир на „техническото отделение“. С четата заминава за Македония, за да вземе участие в Илинденско-Преображенското въстание. Загива в сражение край кратовското село Луково на 12/25 септември 1903 г. Четата е обкръжена от редовна войска и башибозук. Розентал ръководи група бомбохвъргачи, но е ранен тежко в крака. При опита за оттегляне на оцелелите четници, решава да остане на позицията, за да ги прикрива. Брат му - учителят и поет Август Розентал е един от художниците, зографисали катедралния храм „Св. Александър Невски”, той също загива за свободата на България в Балканската война при Гечкенли-Селиолу като доброволец. Произведенията на Юлий Розентал са събрани и издадени от Антон Страшимиров под заглавието „Недопети песни” през 1904 г. В ново време Радка Пенчева събужда за нов живот творчеството му с книгата „Недопети песни” (2010).
7Барон Август фон Розентал произхожда от чешкия пански род Лъвовете от Розентал (Rožmitál или Rosental), който освобождава от зависимост и дава права на бюргерите си още в 16 век. Родът емигрира в Полша след победата на император Фердинанд II в битката при Бела планина през 1620 година. Ранни сведения за Август Розентал могат да се намерят в стиховете на Николай Добролюбов „К Розенталю“. През 1855 года, след като завършва Киевския университет, където е и член на „Кирило-Методиево дружество“, той дава свобода на своите крепостни селяни. Той прави прокламация в която заявява, че свободата на селячеството не е работа на царя и на централната власт, а може да се даде и индивидуално от полската шляхта. За тази си дейност той е бил наказан с изпращане в Сибир. Какво се случва двайсет години след изпращането му в Сибир и неговото освобождение, информация за това може да се намери в съвременния печат на Сърбия, където той се появява като лекар кинезитерапевт, учил в Пекин, но без лекарски диплом. Спрямо него е било повдигнато обвинително дело в Кралство Сърбия, на 23 август 1882, за практикуване на лекарска практика без разрешение и с последвало наказание от 100 гулдена и иск за екстрадиране от страната. Пред съда той се защитава, че правата за практиката са му отнети още в Киев и преди да бъде изпратен в Сибир и че той не е мошеник и евреин, а поляк и католик и в допълнение руски благородник.

След като негови последователи заплащат глобата, Август Розентал заедно със съпругата си и шестте си деца, три момчета и три момичета се мести в новоосвободеното Княжество България. Розентал е поклонник на „свободната мисъл“ и там той е като един от основателите на анархизма в страната, заедно със Спиро Гулабчев, последовател и на сиромахомилството. Покрай приятелството му с д-р Николай Судзиловски, който е руски анархист и е близък другар на Ботев, още от Одеската гимназия, той прави опит да се свърже в България и с останалите живи Ботеви съратници. Те след Освобождението на България заедно с д-р Август фон Розентал и Спиро Гулабчев поставят началото на организираното анархистическо движение. След кратко спречкване с тогавашния министър-председател Стамболов, Август Розентал е изселен от София в град Враня където намира и смъртта си при борба с разразилата се там тифусна епидемия.
8В XIX век Локвица е село в Поречка нахия на Кичевска каза на Османската империя. В "Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника", издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Локвища (Lokvischta) е посочено като село със 154 домакинства с 330 жители българи и 200 мюсюлмани.
Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 г. селото е населявано от 840 жители българи християни. В началото на XX век Локвица е българско село в сърбоманската област Поречие, което остава под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Локвица има 136 българи екзархисти. В 1911 година сръбската пропаганда се опитва да привлече локвичани на своя страна, за да ликвидира последното гнездо на българщината в Поречието. Според рапорт на дебърския митрополит Козма в края на 1912 или началото на 1913 година сръбските власти подлагат на репресии местния български свещеник Димитрий, когото изгонват от селото заради отказа му да се признае за подведомствен на сръбския владика Варнава. След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия. След края на Първата световна война 18 бежанци от Локвица са настанени в Жедненска община, Радомирско. На етническата си карта на Северозападна Македония в 1929 година Афанасий Селишчев отбелязва Локвица като българско село.
9Атанас (Насо) Андреев Кършаков (Каршияков), наричан Лъва учи в Битолската българска класическа гимназия, но я напуска и влиза в редовете на ВМОРО. Става четник при Марко Лерински, а по-късно центрови войвода в Костурски революционен район. Заедно с Лазар Киселинчев, Васил Чекаларов и Дельо Марковски организира канали за внос на оръжие от Албания и Гърция. На 8 юли 1903 година, месец преди избухването на Илинденско преображенското въстание, Кършаков е тежко ранен от хора на предателя Коте Христов. След въстанието участва в отблъскването на Гръцката въоръжена пропаганда в Костурско. Така през септември 1905 година четата на Кършаков отблъсква андартско нападение над село Бесвина. На 4 юли 1907 г. четата на Кършаков се сражава край село Стенско (днес Стена, Гърция) с андартските чети на капитан Рупакяс (Георгиос Томбрас) и капитан Лахтарас, както и с пристигнала по-късно турска войскова част. Тежко ранен, Кършаков се добира до Стенско, където се самоубива, за да не попадне в ръцете на противника. Четниците му отрязват главата му, за да я запазят и се оттеглят към село Дъмбени (днес Дендрохори, Гърция), където правят снимка за спомен с отрязаната глава на своя войвода.
10Панталей Янаков Наков е известен и като Пандо Кляшев. Използва псевдоними като Аристотел и П. Корсикански. Учи в Костурското българско третокласно училище. От 1896 до 1899 година учи в Солунската българска гимназия, а от 1899 до 1900 в Битолската българска класическа мъжка гимназия. В края на 1898 година Кляшев влиза в Революционното братство, а след разпадането му се присъединява към ВМОРО. Учителства една година в родното си село Смърдеш, а през юли 1901 година влиза в четата на Марко Лерински. Кляшев участва като делегат от Костурски революционен район на Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг. По време на Илинденското въстание през 1903 година е член на Костурското горско началство и взима участие в нападението на турската войска при село Вишени и в освобождаването на градчетата Клисура и Невеска. След въстанието идва в България, а през пролетта на 1904 година отново влиза с чета в Костурско. Междувременно се включва във Временния комитет на Борис Сарафов в София. През 1906 година е избран за член на Битолския окръжен революционен комитет. Пандо Кляшев загива с цялата си чета на 31 юли 1907 година в сражение с турска войска в местността Лильовски Осойки край село Дреновени (днес Кранионас), Костурско. С него загиват Никола Михов, Лазар Палчев от Връбник, Петър Клянев, Нумо Марковски от Косинец и Васил Хаджипавлов от Желево.
11На 13 март 1907 година, районната чета на ВМОРО влиза в Жупанища и наказва със смърт предателите Кольо Гечов, Ставро Шишов и Димитър Апостолов, както и издалия комитетски тайни Христо Попов, което обаче според костурския ръководител на ВМОРО Георги Христов е грешка, тъй като предателството не се дължи на тях. Според Георги Константинов Бистрицки предателството е дело на „предателската Апостольовска фамилия в селото“, чиито най-известни членове са Лазар Апостолов и поп Аргир Апостолов. Според гръцки източници предателят е апоскепският гъркоман Иван Хаджимангов. Семейството на Митре Влаха е прехвърлено в България. Войводата Митре Влаха застрелва тримата си четници, след което застрелва сам себе си.
12Деян Мицков Димитров — Карпата през 1901 година се присъединява към ВМОРО и е четник при Тале Горанов, а от 1902 година е подвойвода на Никола Русински в Дебърцата, Охридско с 9 души четници. Четата на Димитров унищожава сейменина и кръволок Ризо както и серия предатели в Охридско. В средата на март четата на Деян Димитров е обградена от турски аскер в Ърбино. Успява да разбие обръча и да избяга с четата си, но войводата на притеклата му се на помощ чета Тома Давидов е убит. По време на Илинденско-Преображенското въстание взема участие в сражението при Сирулски рид, Гърмешница и други, а след въстанието през Куманово и Враня пристига в Княжество България. Той се завръща в Македония през юни 1905 година и до края на годината действа във Велешко срещу Сръбската въоръжена пропаганда в Македония. От началото на 1906 година до Хуриета от юли 1908 година действа като помощник войвода на Петър Чаулев в Охридско. През септември 1912 година, в навечерието на Балканската война, е заловен от турците, изведен е в местността Опчелин край Песочани, облят е с газ и е запален жив.
13В XIX век Лактине е българско село в нахия Дебърца на Охридската каза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година Лактиние (Laktinié) е посочено като село с 40 домакинства със 125 жители българи. Според Васил Кънчов в 90-те години Лактинье има 70 къщи. Според статистиката му („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година Лактинье е населявано от 480 жители, всички българи християни. В началото на XX век цялото население на селото е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев в 1905 година в Лактине има 560 българи екзархисти и функционира българско училище.
14Къщата на Дуле Снегаров по това време беше свърталище на всички революционери. Той беше заможен човек и работеше сладкарство, обаче, биде заподозрян от турците и бе принуден да избяга в България и умря в крайна мизерия. – б. а., С. А.
15Предателите се знаят от мнозина, но нека историята си каже тежката дума за тяхното гнъсно дело. – б.а., С. А.
16В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Опеница (Opénitza) е посочено като село със 100 домакинства с 295 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 г. Опейнца е населявано от 470 жители, всички българи християни. В началото на XX век цялото население на Опеница е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Опейнца има 480 българи екзархисти и в него функционира българско училище.
17Илия Йосифов започва революционната си дейност през 1907 г. отначало като четник, а после като помощник-войвода. След Младотурската революция е заловен от турските власти и хвърлен в затвор, където прекарва в продължение на 3 години. В началото на 1912 г. е освободен и отново продължава революционната си дейност. Заедно със свой другар извършва атентат върху банка „Салоник” в Битоля. След това възглавява чета в Битолския край. През 1914 г. е заловен от сръбските власти и отново е осъден на затвор. При откарването му в скопския затвор е изтезаван жестоко, след което е и убит. (Куманов, М. Македония. Кратък исторически справочник. София, Тинапрес. 1993, с. 115).
18Наум Йосифов още като юноша се увлича в идеите на ВМОРО. Взема дейно участие в Илинденско-Преображенското въстание. След въстанието е четник в четата на Иван Наумов Абляка, с която в продължение на няколко години броди из Македония. По време на Младотурската революция се включва в изграждането на Юнашко дружество в Битоля. Скоро след това застава начело на Чета в Гяватолския район и организира редица атентати в Битоля и неговата околност. През Балканската война отново е войвода на чета и действа в тила на сръбската армия в Охридско. След намесата на България в Първата световна война възглавява нова чета. Не преустановява революционната си дейност и след Първата световна война. От 1923 г. насетне влиза няколкократно във Вардарска Македония като войвода на чета. (Куманов, М. Македония. Кратък исторически справочник. София, Тинапрес. 1993, с. 115).

X

Right Click

No right click