Балканите

Героични времена. Романтиката на Македония

Посещения: 1610

 

МИЯЦИТЕ СРЕЩУ СРЪБСКАТА ВЪОРЪЖЕНА ПРОПАГАНДА
ВМОРО В БЕЗИЗХОД – ЦЕНТРАЛИСТИ СРЕЩУ САРАФИСТИ

 

СВЕЩЕНИК ИВАН АВРАМОВ ЧУПАРОВ

 

13Отец Иван1 е роден през 1880 година в с. Парадище (Азот), Велешко. Той завършва ІІІ клас, след което почва занаята на своя баща. Мияците, каквито са двете Велешки села Папрадище и Ореше, заселени в края на ХVІІ век от мияшкия източник Река (Дебърско), отдавна са носители в Балканския полуостров на четирите изкуства: архитектура, иконопиство, резбарство и източно пение. И бащата на Ивана, носящ библейското име Авраам, както е обичай това за мияците, които в изкуството си боравят много често с библейски теми, гради църкви из Македония. И синът му Иван гради църква, ала в душата си строи друга една църква… Зараждащата се обаче тогава сръбска пропаганда на всяка цена се стреми да го направи „прави” сърбин, когато младият Иван мислеше съвсем обратното: как да очисти родния си край от сърбоманството, вследствие на което, едва 22-годишен, той приема свещеническия сан за Папарадишката енория, от гдето той почва да работи най-активно против домогванията на сръбската пропаганда.

През 1904 година нелегалната сила на сръбската пропаганда напълно използва момента, когато Стефан Димитров (редовно избран от ВМОРО за велешки околийски войвода) и Иван Наумов Аблака (сарафистки войвода) бяха в много обтегнати отношения и по един смел начин се настани необезпокоявана от никого. Поречието със своите буйни гори и балкани стана добър приют за Григор Соколов Лямев и другарите му, които създадоха от него главна бойна база на пропагандата. Последнята, поради невежеството на селската маса, намери почва в тоя край, обаче хищният поглед на Григор Соколова, се бе спрял на Бабуна планина. Азот стана прицелната точка на пропагандата. Последнята, за да постигне своите цели, почна да предлага на учителите, свещениците и по-влиятелните селяни в тоя край месечни заплати, за да станат нейни агенти. Мнозина от по-будните организационни деятели се намериха пред алтернативата или да приемат, или да останат непокварени членове на ВМРО и умират като македонски българи. Те с твърдост и достойнство запазиха своята чест и име и впоследствие паднаха от куршумите на пропагандата.

През 1905 година лошите отношения на пропагандата между Стефан Димитров и Иван Абалака принесоха неизброими лоши последици за по-нататъшната борба срещу пропагандата. Съгласно нарежданията на велешкото градско ръководство, Стефан Димитров започва усилена борба с Алабака за изгонването му от Велешко. Алабакът, смятайки, че макар и човек на Сарафов, е революционер и никой не може да му отнеме правото да се бори за свободата на своята родина, се противопостави на Димитрова. Така ожесточената борба между двете чети не се локализира само между тях, а тъкмо напротив, поради водената агитация населението се раздели на два лагера – централисти и сарафисти. Изострилите се партизански отношения и борби не дадоха възможност нито на Димитров, нито на Алабака да развият още по-силна дейност срещу пропагандата. При така стеклите се обстоятелства най-добрите организационни работници се подлагаха на терор, било от едната, било от другата страна. Димитров ги третираше за сарафисти, Алабака за централисти и много жестокости се извършиха в тази междуособица. Последнята ще остане като черна страница, която бъдещият историк ще впише за сметка на Велешката околия. От друга страна тия междуособици дадоха възможност дадоха възможност по-лесно да се настани Григор Соколов със своята чета в Поречието и да нанася систематически удари на организационните чети и на отделните нейни дейци.

Пропущането на Григор Соколов в Поречието, преведен през Вардара от сарафисткия войвода Боби Стойчев, от една страна и от друга недоразумението и крайно неприязнените отношения между войводите Димитров и Алабака, докараха организацията в този край до безизход, та настъпи трагизъм в организационния живот. За да изпълни решението на Велешкото ръководно тяло, Стефан Димитров напада в с. Папрадище четата на Алабака, който по това време търси поп Ивана да го убие, защото не го приема в селото като сарафист. Алабака, неискайки да се пролива братска кръв, намира по-благоразумно да се оттегли в Поречието.

14За да затвърди своето положение в Поречието, пропагандата беше решила да заеме една от най-непристъпните местности на Азот, находяща се между Поречието и с. Богомила. В тая местност се намират селата Ореше, Папрадище, Црешново, Нежилово и Къпиново. Щом заемеше тези села, тя запазваше тила си и можеше по-свободно да преминава от Поречието в Азот и обратно. Пропагандата първоначално направи много опити да подкупи някои от учителите, свещениците и по-видните дейци от организациите от Ореше, Папрадище и Црешново, обаче това не й се отдаде. Но при все това в нейната мрежа попаднаха Зафир Дамянов и Китан Станков, от с. Ореше, които от време на време й бяха в услуга. В тоя край пропагандата срещна най-сериозна и отчаяна съпротива в лицето на младия и енергичен свещеник в с. Папрадище отец Иван Аврамов Чупаров. Последният беше трън в очите на сърбоманите от с. Богомила. Напразни бяха обещанията на пропагандата за моралните и материални облаги, които ще добие поп Иван, ако стане сърбоманин, напразни бяха и заплашванията за убийството му. Поп Иван не искаше да стане ренегат за някакви мръсни наполеони, които му се предлагаха като месечна заплата от страна на пропагандата. В разгара на борбата между ВМОРО и сръбската пропаганда той вземаше активно участие против пропагандата. На няколко пъти Григор Соколов обсажда къщата му, за да го залови, обаче поп Иван избягваше от селото. След няколко засади през пролетта на 1905 год. Григор Соколов с четата си обсажда ненадейно къщата на поп Иван, залавя го и откарва в с. Мокрени, а отпосле в балкана край с. Габровник. По заповед на Григора четниците му изкопават един трап, в който поставят поп Иван, нахвърлят пръстта, като по този начин остава да стърчи само главата на свещеника. Тъй заровен в земята, поп Иван преживява адски мъки, но все пак отказва да стане агент на пропагандата, заявявайки, че е българин, а като убият, да изпратят костите му в Белградския музей, като кости на „прави” сърбин. Това озлобява Григор, който дава заповед да бъде убит. Обаче, поради настояванията на сърбоманите от с. Богомила, които се опасяваха да не се ожесточат мияците от Папрадище и Ореше, от една страна, и от друга – да не се приложат и спрямо тях тия мерки, смекчават Григора, който най-сетне освобождава поп Иван под условие, че той ще остане пасивен зрител и не ще вземе участие в каквито и да било организационни работи. След завръщането си в Папрадище, поп Иван почва да спи с „пушка при нозе” и впоследствие заедно с Арсо Локвички и Нежиловския ръководител Гюро стана постоянен спътник на велешката чета, винаги готов в нейните акции. Постоянните заплашвания, отправяни до него от хората на пропагандата не го стреснаха; неговата твърдост и решителност даваха кураж на мияците от Ореше и Папрадище.

Във време на междуособиците между Стефан Димитров и Алабака, поп Иван явно поддържаше първия, третирайки го като титулярен войвода от ВМОРО и не признаваше Алабака. След убийството на Димитров заместникът му Пеню Шиваров със своя лош характер и разпасаност навлече върху си омразата на цялото местно население, но при все това поп Иван, придържайки се строго в рамките на организационния устав, поддържаше Шиваров и не даваше прием в селото на Иван Наумов Алабака. Последният бе силно намразил отчето, поради което поп Иван почва да се крие и от Алабака. През лятото на 1905 год., обаче, поп Иван и Алабака, когато вече бе избран за околийски войвода Панчо Константинов, станаха добри приятели, като Алабака схвана, че отчето се е държал в рамките на организационния устав.

Така ред усилни години отец Иван се бори на живот и смърт с адептите на пропагандата в Азот. Наскоро преди Балканската война отец Иван биде назначен за свещеник в града Велес, тъй като му беше невъзможно да стои в Папрадище.

На самия ден 16 Юний 1912 година при започване на военните действия между България и Сърбия, сръбската власт залавя поп Иван и, след тежки изтезания, го съсича на парчета и хвърля останките му във Вардара. Гражданите отпосле намират останките му низ Вардара и ги погребват.

Така отец Иван, един от най-верните синове на ВМРО, завърши своята пастирска кариера и, като роден син на Македония, остана верен на твърдия си мияшки род и не стана „прави” сърбин.

 

1Неговият брат Ангелко Чупаров е четник във ВМОРО. През есента на 1907 година районният войвода Милан Змията го праща като куриер с писмо от село Бистрица във Велес. Чупаров е предаден от сърбомани и е обграден от турска част между селата Чашка и Еловец. За да не попадне кореспонденцията в ръцете на властите, Чупаров поглъща писмото и се застрелва.

 

X

Right Click

No right click