Балканите

Героични времена. Романтиката на Македония

Посещения: 1670

 

ПЕЙО РАДЕВ ГАРВАЛОВ
(1876-1907)

 

10Пейо Р. Гарвалов1 е роден през 1876 г. в гр. Чирпан. Той беше от близките приятели на П.К.Яворов, с когото бяха съвръстници и другари още от ученическата скамейка. Той беше мургав, строен и внушителен младеж. Скромност и благодушие витаеше в неговата душа, но при все това той беше упорит, характерен и волеви човек. От неговия орлов поглед и прямолинейност и другари и противници свеждаха очи. Като дете на бедно семейство, той с много лишения. Завърши загребския университет с титлана магистър по фармация. Като аптекар в София, Лъджене и другаде, той се ползваше с добро име и беше обичан от гражданството.

Илинденската епопея, проявила се в масово и спонтанно революционно движение, изненада цяла Европа. ВМРО учуди света със своята бойкост и издръжливост. В интелигенцията заговори обществената съвест и нейният глас озари лицата на младежта и я изправи пред олтара на саможертвата. Между мнозината идеалисти, които в своята най-крехка възраст напуснаха гимназии и университети и влязоха в пределите на Македония бойна, където с пушки на рамо да отстояват каузата на въстаналия роб, който бе грабнал оръжие да извоюва своята мечтана свобода, се нареди и Пейо Гарвалов.

Така Гарвалов напусна своето поприще, което му обещаваше състояние и разкошен живот. Нито молбите на неговите близки, които виждаха неговото блестяще бъдеще, нито пък сълзите на неговата стара майка, бяха в състояние да го отклонят от предначертания път. Той се прости със своята стара майка, презря всички облаги и се понесе със своята стихия към Долината на Сълзите, където в борбата с народните потисици, да подаде своята да подаде своята десница на брата-роб. Той беше от оная фаланга идеалисти, в очите на които ВМОРО стоеше над всичко. Тя беше за тях всесилна и вездесъща, на която те служеха със своята беззаветна преданост.

В широката и необятна душа на бунтовника Гарвалов се бе приютило по нещичко от твърдата вяра на Гоце в Делото, от убедителното слово на Даме, от организаторските способности на Михаил Попето, от безумната храброст на Чернопеева, от хладнокръвието на Орцето и от динамичния вихрен полет на Кръстю Асенова.

В Серския революционен окръг бързо го оцениха и от четник той скоро стана член на окръжния комитет с обект Драмско. Този район беше в ръцете на гръцката пропаганда, която разполагаше с грамадни парични средства, поддържана открито от турската официална власт, която прилагаше девиза „разделяй и владей”, но това не го отчая. Той беше решил да се бори с пропагандата с всички средства и методи на революционния обсег.

Революционната дейност на Пейо Гарвалов е един дълъг низ от смели набези против гръцката пропаганда и турската войска, с които свои дела той внесе униние и загриженост всред противника и укрепи вярата за по-добри бъднини всред народните маси и революционните кадри на организацията в Драмско. Делата на Пейо винаги бяха изпълнени с широк замах и с най-голяма вяра за нанасяне силен удар всред редовете на противника.

За неговата смела терористична дейност черпя сведения от едно писмо из Македония, печатано в „Наш живот”, година І, книга VІІ, от Април 1907 г., което с ред усилия намерих в Народната библиотека, от което правя следните извадки:

11„…След няколко изстъпления на гърците: убийството на Караманов, Георги Коджабашията и др., някои изстъпления на Драмския гръцки владика, стана нужда да се яви на сцената районната чета. Тя се състоеше от 18 души и се движеше в района раздробена. Срещу Петровден 1906 г. тя се събра в Х., водена от Михаил Даев, Пейо Радев Гарвалов и др. Обмислюва се цяла нощ какво да се предприеме. Войводите се спряха на следното кърваво решение: трима да се явят в 1 часа надвечер в Драма и да нападнат Казиното, където се събират гръцките първенци. Други трима в същия ден и час да се явят в село Плевня, друг гръцки център с класно гръцко училище също да нападнат гръцкото кафене, а останалите да направят същия ден и същия час четнишко нападение на Горенци, седалище на гръцки владишки наместник. Решението бе дръзко. Изискваше жертви, но важното бе да се успее, т.е. да се предвидят всички случайности, да не се осуети плана. И това се постигна. Войводите и четниците бяха няколкогодишни, значи опитни нелегални работници – на това едничко се дължеше успехът.

Ето по ред акциите:

В Драма: Акцията се повери на Пейо Радев Гарвалов, от гр. Чирпан, свършил по аптекарството в Загреб. Негови сподвижници бяха Димитър Каракузов от с. Калапот, Драмско2 и Димо п. Игнатов от Битолско. Те се облякоха в хубави европейски дрехи, туриха си чисти алени фесове и слязоха в Драма като пътници. Носеха само револвери и по една бомба. Планът им беше надвечер да тръгнат на разходка заедно с всички драмчани и на мръкване, точно в 1 часа по турски, ще нападнат казиното. Трудността бе, че в Драма организацията няма своя стряха, при туй градът е всред поле, достъпен е само на легална нога. Трябвало би да се слезе на хан. Ето разказа на едничкия оцелял от тримата терористи Пейо Радев Гарвалов:

„За пръв път слизах в Драма, бях твърде угрижен за угрижен за предприятието, не мислех да оцелея и не запомних от коя страна влязохме. Туй беше много важно. После ми причини неописуеми мъки. Каруцарят ни остави в едно кафене с градина вън от града. Ний, прилично облечени, изпихме бавно кафетата и когато плъпна целият град на вечерни разходки, сляхме се с шарения свят от турци, гърци и евреи; мълчахме, отминавахме предпазливо тия, които ни заглеждаха по-подозрително и най-после се озовахме всред града, като си въртяхме тънките бастунчета. Димитър Каракузов, като тукашен, ни изведе еднъж край Казиното, огледахме го хубаво, погледнахме си часовниците и отминахме. Не беше още часът тъкмо един. Казиното бе като кафене „Македония” в София, на ъгъл с два реда големи прозорци и врати твърде големи и широко разтворени. То бе пълно с отбор от гръцки свят и беше твърде открито, напълно пригодено за бомбите ни. Това ни зарадва, а и развълнува. Почувствахме, че планът ни ще успее по бляскаво, отколкото предполагахме, когато го взимахме в горите. Другарите ми ги обзе нетърпение, искаха веднага да се върнем и свършим, но у мене се намери коравина да ги въздържа, за да изпълня плана буквално. Ний заобиколихме няколко улици и пунктом в 1 часа бяхме пред казиното. То бе както преди препълнено със свят. Разпределили си бяхме места: Каракузов ще действа от входа, аз през отворените прозорци от едната страна, а Димо п. Игнатов, от другата – също през прозорците. Каракузов беше снажен, внушителен. Той щеше да отбие с фигурата си бягащите към прозорците от двете страни и щеше да ги изложи на нашите бомби и револвери. Пред кафенето е имало трима заптии, но ний не ги забелязахме. Не можеше да ги забележим, защото не мислехме да оцеляваме. Задачата ни бе не да отмъстяваме, а да съкрушим гръцкия терор, с беззаветността на саможертвани членове на всесилната и вездесъща организация. Така разбирахме, а и такава беше задачата, която изпълнявахме. Застанали на ъгъл по няколко метра един от друг, все още с бастунчета в ръцете си. Пръв изтърва бастуня си Каракузов, с цигара в уста, която уж ще пали. Наведе се да вземе бастуня си и с всичка сила метна бомбата в кафенето. Гърмът беше ужасен. За момент всичко се вдърви, притъмня и после хукнаха към прозорците. Последваха нашите бомби. А зад нас вече гърмяха револвери. Това бяха заптиите, които ние тепърва видяхме. Миг беше туй. Изгубих другарите си. Аз стрелях и бягах по улицата. Тя опустя пред мен, после опустя и зад мене. Не знам как се озовах всред турските гробища, спотаих се зад голям камък. На това място стоях две денонощия. Първата нощ не посмях да изляза, биха ме хванали, вярвах да е обсаден градът. Втората нощ вече съзнах, че не знам накъде да вървя, нито знаех града, нито пък помнех откъде влязохме. Мъчеше ме жажда, а повече сън, но устоях. Ако усетех, че ще ме обори сън, щях да се застрелям. На третата нощ изпълзях и се измъкнах напосоки из града. Щастието ме изведе в селото, в което бяхме преспали на идването”.

„Това бе в Драма. Там паднаха 11 гърци убити, повече от револверите на тримата ни терористи. Бомбите излязоха несполучливи. Те със силна взривна материя се разбивали в прах и убивали само тия, при които непосредствено паднели. И по-добре. Ефектът бе желаният. Смъртта на двамата ни другари всред Драма бе бляскава. При това между падналите гърци бе и председателят на комитета им – директорът на „Балтото”. Много богат фанатик и неоспорваем от никого глава на гърцизма в окръга. Щастлив случай за нашия атентат. Той изкупваше материално двете ни жертви. Успехът на предприятието беше пълен: настръхнаха окръжието с двата града Драма и Кавала. Помежду бе загадката. Атентатът в Драма бе извършен от трима, а се намериха само два трупа. Смели куриери слязоха в Драма и донесоха новината, че между убитите не е Пейо Радев. Гърците и турците също мълвяха, че са видели и трети – лично момче, което ще трябвало да е войводата, но което изчезнало. Туй беше невероятно. В Драма нямаше българи, а за турци и гърци излизаше, че и там има организация. Кой инак би укрил терориста. Ние два дена чакахме със замряло сърце изчезналия, но от него нямаше ни помен. Третата нощ на съмване ни събудиха две моми сестри, отърчали и не могат да говорят, плачат и се смеят: Пейо Радев се вмъкнал у тях, познал им дома, обадил им се и изгубил съзнание”.

Така беззаветно Пейо броди Драмско, докато през м. май 1907 година заедно със студента Филев влиза в с. Баница – Серско3 по организационна работа. Там бива открит и, за да не попадне в ръцете на турската войска, той изважда своя револвер и отправя един удар в сърцето си.

След минута и Филев се самоубил.

След тия два револверни гърмежи, аскерът навлиза, обаче намира само труповете на Гарвалов и Филев.

Смъртта на Пейо Гарвалов бе посрещната и от легални и от нелегални дейци от Серския революционен окръг с голяма скръб, тъй като през които села беше преминал, той бе оставил диря.

Драмчани и Серчани никога не ще забравят благата усмивка на Пейо, който и в най-страшните минути срещаше опасността с усмивка на уста.

Пейо е жив в душите и сърцата на останалите живи другари.

 

КОНСТАНТИН ИВ. НУНКОВ

 

Чисти въ техните младежки пориви, неотразимо мили образи изскачат отъ задгробното царство на свещените македонски сенки, и добили плът и кръв, шествуват в тоя миг пред просълзения ми поглед... Коста Нунков от Чирпан, висок, с блага усмивка, която никога не изчезваше от брадатото му лице, винаги загрижен за хода на комитетските работи и винаги зает с приготовления за заминаване отвъд...

Силянов, Христо. Освободителните борби на Македония, София, 1933, стр. 101.

 

15Константин Нунков4 е роден в гр. Чирпан на 8 юний 1877 година. Той е рожба на тоя южнобългарски градец, който излъчи и своите стрехи: Пейо К. Яворов, буйният терорист от Драма Пейо Радев Гарвалов, самоотверженият Зъхненски войвода Христо Манов и смелият Велешки войвода Стефан Петков – Сиркето – деца на една генерация, всички съвръстници.

Нунков беше висок, строен и извънредно пъргав младеж. Той беше горещ темперамент и прямолинен; търсеше истината и правдата, на които служеше без корист и не можеше да търпи търгашеството, които негови качества го издигаха го издигаха пред другари и съратници.

Още в неговите крехки младини нищетата похлопа в родния му западнал градец, където можеха да живеят само по-заможните семейства, а дребните семейства, а дребните еснафи и работници бяха обречени заедно със своите семейства на физическо изтощение. Това именно сиромашко тегло и неговите последици се бяха врязали живо в душата на невръстния Нунков.

Като ученик в ІV клас поради един бунт на учениците в Пловдивската гимназия, Нунков бе изключен и по неволя завинаги се прости с мечтата си – да има гимназиално образование. Той беше жаден за наука, но грубата действителност се изпречи на неговия път. Още като невръстно дете, изоставен на произвола на съдбата, той трябваше да се грижи за насъщния хляб. Той се помъчи да завърши гимназията в друг град, обаче това не му се удаде.

Така той се прости с много свои мечти и реши да добие с постоянен труд своето самообразование. През тоя период, може смело да се каже, печатарските работници бяха едни от най-издигнатите в просветно отношение, вследствие на което той реши да изучи печатарския занаят. Така той става словослагател. Отпосле, той влиза в другарски връзки с Димитър Бойкинов, Герджиков и др. младежи в Пловдив и се отдава всецяло на изучаване на анархическата литература.

През 1895 година, още 18-годишен юноша, той заминава четник в Македония. Поради неподготовката на въстанието5 и лекомислието на тогавашните дейци паднаха много жертви и цели села бяха опожарени. Неспокойната душа на Нункова от това разрушение се разочарова. Но при все това в него се загнезди мисълта, че в Македония трябва да се действа само на терористични начала. За тази тактика и метод на действие из поробените краища, той усилено се подготвя и искаше да се наложи на известни среди, държащи кормилото на будната македонска съвест по онова време.

Той постъпва да отслужи военната си тегоба, с единствената цел да изучи военното изкуство, което се явяваше така необходимо за бъдещите му революционни действия. Като войник той се запознава с минно-подривното дело, обаче недоволен от това що бе научил в казармата, той след уволняването си от военна служба, на свои средства заминава в Швейцария, за да се запознае по-основно с минно-взривното дело. В Женева, между руските революционери-емигранти, той преживява няколко месеца. В постоянните беседи с руските кръжоци, той се оформява напълно убеден анархист. И от завръщането си от Швейцария до последния момент на своя бурен живот, Нунков, където отиваше и говореше с някого, непрестанно разправяше за динамит и бомби.

В неговото революционно поприще го спъваше обстоятелството, че той трябваше да подпомогне своята малка сестра да завърши гимназията. Това именно го застави няколко години неуморно да работи и издържа своята сестра. Щом последнята взема своята матура, Нунков се видя свободен от всякакви грижи и всецяло със своята отзивчива душа се отдаде на македонското освободително движение.

През 1900 година Нунков влезе с чета в Джумайско, където по това време се водеха ожесточени сражения с върховистите. При една засада, устроена от върховистка чета, Константин Нунков пада тежко ранен и едва сполучва да се прибере на лечение в България.

Виждайки, че в Македония върлуват върховистки чети и не желаейки да пролива братска кръв, той реши да продължи своята революционна дейност в Одринско. През същата 1900 г. той като „търговец на едро”, последователно посещава Одрин, Малко Търново и други градове, предлагайки на градските революционни комитети да му отпуснат необходимите материални средства, за да може със свои другари да устрои атентати по ж.п. линията Мустафа-Паша – Цариград. Обаче по това време дейците, поставени начело на току-що зараждащото се революционно движение в Одринско, бяха слабо подготвени, неопитни и най-главното, недоверчиви, поради което Нунков не можа да сполучи в своята мисия. Това, разбира се, не отчая Нункова, и той продължи да търси допирни точки с разни комитети, за да може да навлезе в Одринско.

През 1901 и 1902 г. той обикаля Ахъ-Челебийско, предлагайки услугите си да устрои атентат по ж.п. линия Дедеагач-Гюмюрджина-Ксанти, обаче, не му се дадоха необходимите материали и той се завръща в България. Със своите обиколки из Одринския вилает Нунков доби голяма опитност и познания на местните условия в този край, поради което, подпомогнат от група одрински дейци на конгреса през 1902 г., той сполучи да се наложи. По решение на конгреса нему се възложи да организира Гюмюрджинско и Дедеагачко, като същевременно проучи и местните условия за извършване на атентати. Нунков се заема с възложената му работа в този район, където го и завари въстанието, в което той взема активно участие. През 1904 г., недоволен от слабата дейност в Одринския вилает, той пред конгреса в гр Варна слага дадения му мандат, за да може да се отдаде всецяло в услугите на ВМОРО с район на действие в Македония, където той искаше да осъществи обмислените си предварителни планове за атентати по ж.п. линия Куманово-Велес.

Константин Нунков се числеше към групата на анархистите-терористи. По принцип, тактиката и методите на действие на тази група в борбата за освобождение на македонския народ се свеждаха единствено в безогледния и систематичен терор и атентати върху висши турски сановници, европейски капиталисти, европейски банкови институти и ж.п. линии. Мнозина дейци от тая група се явяваха в услуга на ВМОРО, като бяха използвани в някои терористични акции.

Като убеден терорист, с голяма теоретическа и практическа подготовка по взривните материали, от една страна, и особено под влиянието на анархическите среди в България и Швейцария, Нунков с възторг възприе теорията на безогледния и систематичен терор. През 1901 година той излиза със специална своя брошура, в която защищава своите възгледи. През 1902 година, Нунков излиза с новата си брошура „Взривните вещества и тяхното употребление”, с която брошура дава теоретически полезни съвети и напътствия, необходими при манипулирането на взривни материали, бомби и пр.

Перспективата, която се очертаваше пред мирогледа на основателите и идеолозите на ВМОРО, т.е. тяхното становище за голямата роля, която трябваше обезателно да изиграе градската и селска маса в едно добре организирано въстание, по разбиранията на анархиста-терорист Константин Нунков, се виждаше илюзорна. Впоследствие, обаче, през 1904 година, когато Нунков застана начело на Кумановския революционен район, той започна да отстъпва от първоначалното си становище. Той намери в Кумановско мощни селски организации и узна голямата мрежа на пробуждащите се от летаргия робски маси; той видя мрежите, които кръстосваха четиритях краища на Македония. Това фактическо положение на нещата, което, поради слабата организация в Одринско, му се виждаше невероятно. Изведнъж изпъкна пред него оная силна и мощна ВМОРО, която беше вездесъща и смела в своите революционни стремежи. В неговата душа бързо настъпи пълен прелом. Макар и убеден анархист-терорист, Нунков бързо схвана, че такава една всенародна революционна организация с течение на времето ще се наложи със своите методи на действие, със своята тактика и цели на общественото мнение в Европа, вследствие на което напълно възприе становището на ВМОРО и с целия си жар на пламенен бунтовник всецяло се отдаде на градивна работа.

Със своя организаторски дух и бунтовнишки стремеж, Константин Нунков бързо преорганизира възложения му Кумановски революционен район, подготвяйки се през пролетта да начене терористически акции и атентати. Наред с това той се впусна в една бърза акция за унищожаването на няколко сърбомански гнезна в Кумановско.

Но не би. На 11 февруарий 1905 година войводата Константин Нунков с група четници влиза в село Къшани (Кумановско), където залавя и екзекутира осъдения на смърт шпионин Петруш, след което бързо се оттегля в с. Кутли-бег (Кумановско) при останалите си четници. Обаче, в друго шпионско око издебва четата и на 12 февруарий 1905 година голяма потера окръжва четата. Започва се ожесточено сражение между четата и потерата, което трае 5-6 часа. Привечер, поради привършване на патроните, цялата чета се втурва на щурм да си пробие път. В разразилата се кървава стихия всички четници падат избити. Войводата Нунков, макар и тежко ранен, пред очите на потерашите сполучва да счупи пушката и револвера, за да не паднат в неприятелски ръце.

Така завърши своя жизнен край младият Нунков в македонското бранно поле, който никога не ще бъде забравен от кумановчани, които в шегите и кротките усмивки на Нункова виждаха олицетворение на човека-идеалист, роден само за смели подвизи.

„Винаги, когато става дума за село Къшани, пише по този повод видният тракийски деятел и съвременник на Нунков, Христо Караманджуков, веднага ще изпъква паметният кървав акт и заедно с него и ликът на онази бурна и мила натура Константин Нунков, главният герой на произведената кървава драма. Тук сред избити десет души наши другари, пронизан от неприятелски куршум, войводата агитатор не забрави да счупи пушката си и револвера и тогава тихо склопява навеки своите хубави очи.”

Яворов посвещава на Константин Нунков творба, която е първото му публикувано стихотворение.

Напред!
Уви! Кой може да търпи
да гледа с скръстени ръце,
когато има във гърди
човешки чувства и сърце?! —

Как тича с ножа да мъсти
в борба и огън клетий роб,
без жал полага си кости
и среща гордо смърт и гроб!

А днес? — Зад сините гори
наш брат въстанал е с[ъс] меч
за чест, свобода… там гори
борбата с пламен; там картеч
и жупел носи вярна смърт:
там меч с[ъс] меч се е преплел,
там, там героите днес мрът
в борба с[ъс] врага побеснел.

Пет века робство, тъмота!
Пет века варварства, ужас,
най-грозни мъки, теглила,
в[ъв] зверски нокте, зверски бяс
пълни се чашата — преля,
търпение всяко се свърши,
в[ъв] кокал ножът веч опря!
„Съдбата ножът да реши“,
прошепна робът и пламна.
Пламна, възкръсна мощен дух
във таз измъчена страна,
обляна с кърви; в тоз край глух —
„Или свобода, или смърт!“ —
повтаря днеска горский ек.
„Или свобода или смърт!“ —
робът проглася се човек.

Там братска помощ се ище,
подкрепа в святото дело,
там дълг човешки ни зове
да мрем за общото добро!
Позор! Позор ще е зарад нас,
ако оставим наший брат
в[ъв] този грозно-свещен час
да падне — втором превий врат.
Ще ни потомството презре,
ще се отвърне настрана,
историята нас ще прикове
в век на позорната стена.
О, трижд свещено е дело
за чест и волност да умрем;
нек викнем с роба наедно:
„Ах! Долу турския ярем!“

Край

П. К. Яворов, „Събрани съчинения в пет тома“, Български писател, С.1977–1979, под редакцията на К. Куюмджиев

 

ХРИСТО МАНОВ
(1878-1906)

 

Христо Манов6 е роден през 1878 в гр. Чирпан. Той беше висок, снажен, мургав като мавър; беше крайно честолюбив и не можеше да понесе никаква обида; в момент на раздразняване мъчно можеше да се успокои; той беше упорит, крайно решителен и волеви човек, като само с един поглед сковаваше противника си. Неговият баща беше един от първите богаташи в града, занимаващ се с търговия и лихварство. Христо Манов завършва прогимназиалното си образование в родния си град, след което, по настояванията на своя баща, постъпи във Военното училище в София през 1895 година. Със своя буен темперамент, той влиза в очите на началството си и не можа да завърши военното училище, на два пъти беше изключван и през 1897 година се прибра при семейството си в Чирпан, където известно време работи като търговски служещ в манифактурен магазин. Колкото баща му беше човек с чорбаджийски разбирания, толкова напротив, синът му беше надъхан с новите революционни идеи. Той по природа беше бунтовник и не можеше да търпи консерватизма на своя баща. Това именно става причина Христо Манов, обезпечен в своята прехрана при баща си, да напусне бащината стряха. През 1902 год. той пристига в София, където работи тежка физическа работа, а впоследствие отива във Варна и се настанява като служещ в окръжното инженерство.

Веднъж Манов се разхождал край пристанището и наблюдавал как пристанищните работници разтоварват един параход със стоки. Един от работниците се разсмял и му казал: „Аз нося на гърба си едно буре със зехтин, а ти, младо момче, имаш гърбина за две”. По тоя повод Манов влиза в разговор с работниците, с които се сприятелява и впоследствие, харесвайки техния босяшки живот, напуща службата си и постъпва на работа като пристанищен работник. Манов, като човек със здрава структура и с по-висок интелект, бързо завладява масата пристанищни работници и в скоро време туря основите на Дружеството на пристанищните работници, като продължава да изкарва насъщния си залък с физически труд.

През 1905 година Манов се запознава с Драмския войвода Михаил Дайев. Последният вижда в лицето на Христо пламенен революционер и в няколко срещи го спечелва за македонската кауза. През м. април с. г. Манов се прощава със своите другари и заминава за Драмско7 като четник в Дайевата чета. След 3-4 месеца Манов на дело се проявява и Дайев го назначава за групов началник и му отделя една чета от десетина души, с район в Зъхненско. Оттогава именно почват революционните набези на Христо Манов в Зъхненско и Драмско, с които той внася страх и трепет всред адептите на гръцката пропаганда, смущава върховете на пропагандата и внася ентусиазъм и вяра в борбата сред местното българско население. В малко време Христо Манов се издига пред очите на дейците от Серския революционен окръг и пред очите на местното население.

Между многото революционни действия на Христо Манов на първо място са следните:

На 24 декемврий 1905 година Христо Манов с четата си влиза в с. Горенци, Зъхненско. Там той устроява селско организационно събрание. Горенските гръкомани предават четата. Аскерът от с. Егри-дере и башибозук от с. Пършово пристигат в Горенци и обсаждат селото. Четата се намира в черквата. Положението е критическо, обаче Манов не изгубва присъствието на духа си. Той дава бързо нареждане да се изкопае една дупка в черковната сграда и заедно с другарите си навлиза в съседния двор. Оттам четата се опитва да излезе вън от селото, обаче се натъква на засада и завежда сражение. След едночасов пушечен бой четата с щурм сполучва да се промъкне през турските вериги и пристига в село Калапот, Драмско.

На 17 януарий 1906 година, Манов, придружен от четниците Димитър Запрянов8, Тачо х. Стоенчев9, Тодор Берберов и милиция от с. Скрижово, поставя засади в местността „Голак”, Скрижовско землище, за да причака андартите, отиващи в с. Егри-Дере (родното село на андарта Атанас) за отпразнуването на Атанасов ден. Щом попадат андартите в засадата, Манов изиква със силен глас: „Долу пушките!”. Андартите се изплашват, припукват пушки от страна на четата, вследствие на което капитан Колуш и двамата му андарти Атанас и Кочо се предават на четата.

19Наскоро след тая акция околийският войвода Михаил Дайев възлага на Христо Манов да приложи наказателната санкция на Серския революционен окръг върху Васил Камбуков, от с. Егри-Дере, Зъхненско, председател на гръцкия комитет в Драмско, едър тютюнотърговец. Манов, придружен от четниците си Димитър Запрянов, Тачо х. Стоенчев, Тодор Добринович, Тодор Берберов и др., влиза в с. Егри-Дере и тайно се приближава към къщата на Камбукова. Един от гавазите на Камбукова съгледва четата и веднага от къщата последват няколко залпа. Но при все това Манов дава бързи нареждания, вследствие на което Димитър Запрянов се прехвърля през зида, отваря вратата на четата – посрещната от залпове от Камбуковите хора – навлиза в къщата и в ръкопашен бой избива Камбуков и гавазите му, запалва къщата му и бързо отстъпва в балкана. Квартируващата до самото село застава от 20 души турски войски почват да обстрелват четата, обаче никой от тях не се осмелява да тръгне по следите ѝ.

През пролетта на 1906 година гръцкият митрополит в с. Драма, Христосимус, придружен от дякона си и 10 души турски джандарми, обикаля посред селата Плевня, Горенци, Егри-Дере и др., заплашвайки българското население да напусне екзархията и премине в лоното на патриаршията, като даде нови нуфузи и се покаже от гръцка народност. Тази владишка агитация повлиява на голяма част от селяните в с. Горенци. Горенчани, под давлението на един от видните организационни дейци по това време, а именно селския богаташ Котин, който застава начело на гръкоманската акция в селото. Мнозина селяни, поради страха от гръцкия владика и Котина, стават гръкомани. Новият гръкоманин Котин, знаяйки, че с деянието си нарушава статутите на организацията и че последнята не ще му прости за това родоотстъпничество, чрез гръцкия владика в Драма сполучва да настани в с. Горенци една група от 20 души войници за охрана на селото от четнишко нападение. При това положение, четата мъчно можела да навлезе в Горенци и накаже Котина и останалите горенски първенци гръкомани. Драмският околийски войвода Михаил Дайев – подпомогнат от своите помощници и четници – след ред съвещания, взема решението: да се поръчат 6 костюма аскерски дрехи комплект заедно с 6 пушки „Маузер” както и нужното за тях снаряжение в гр. Кавала. Тая поръчка в скоро време бива изпълнена и препратена в с. Скрижово.10

След получаване на известието от с. Скрижово, че поръчката е получена, възлага мисията на Христо Манов да отиде в с. Скрижово, да приеме снаряжението и с него да преоблече и въоръжи шестима от своите четници, които владеят добре турски език и не са познати в с. Горенци, да влязат в селото и да арестуват уж по заповед на Зъхненския каймакамин селския първенец Котин, като над селото ще бъдат посрещнати от четата и отведат в балкана пленника и приведат в изпълнение наложената му санкция.

Решението е било много смело, но веднъж взето – трябвало да се изпълни. Манов пристигнал с четата си в с. Скрижово и получава оръжието и снаряжението. След това той избира следните четници: Тодор Берберов, Наум Терзистанчев, Георги Баталов, Димитър Каракузов, Иван Арнаутчето и Илия Златков – всички владеещи турски език, като ги преоблича в турски дрехи и въоръжава с маузери.

При това положение четата остава да прекара първия ден на Великден в местността „Остров Бърци”, над с. Скрижово (едни от най-добрите позиции на стария войвода Стою Скрижовалията). Там пристигат ръководителите и първите хора на организацията в с. Скрижово и прекарват заедно с четата празника.

След празниците четата се снабдява с храна за два дни всред балкана. Завалява силен дъжд, който продължава цели два дена. Очаквайки да спре проливния дъжд, четата навлиза в едно дере, което в дъното завършвало с наклонена стена, няколко метра висока. На върша на стената бил поставен за часовой четникът Димитър Каракузов и долу в дерето Тачо х. Стоенчев. Макар че четата е била на прикрито място, по една случайност тя била забелязана от един гръкоманин овчар, който съобщава на Горенските чорбаджии гръкомани, които изиграли добре своята юдинска роля. Веднага от Драма, Серес и Кавала пристига аскер, под началството на Тефиков (бивш български офицер), по народност турчин, и Мехмед Колааси, началник на авджитабура. Рано сутринта, на 12 април 1906 г. ст. ст., когато всички четници са спели, часовоят на „Динкова поляна”, Димитър Каракузов вижда пристигащия аскер и съобщава на Тачо х. Стоенчев, който бързо събужда всички четници. Манов дава нареждане на четата да се приготви за бой. Придружен от Тачо х. Стоенчев се изкачват на скалата при Димитър Каракузов и виждат настъпващите турски вериги, с пушки, приготвени за стрелба. Манов дава сигнал и тройката отправя един залп към командването на войската. От тоя залп падат убити на място един офицер и сигналистът. От неочаквания залп аскерът се огъва, една част от него се разбягва, а друга част заема позиции към височината. Цялата чета се намира в безизходно положение. Тя трябва да води борба на живот и смърт. Манов дава заповед на преоблечените с турски дрехи четници да излязат напред и да заемат висотата „Пилаф-тепе”, пък Димитър Запрянов с трима четници да заеме съседната рътлина. С останалите четници Манов трябвало да заеме друга една рътлина.

За миг се разиграва следнята комедия: шестимата четници с аскерски дрехи почват да бягат напред по дерето, а останалите да ги гонят. Редовната войска, виждайки как „аскерът” бяга и комитите ги гонят – понеже е от три гарнизона и войниците не се познават едни други – ударват на бяг. Докато се опомни турската войска, понеже местността позволява, шестимата преоблечени „аскерлии” и Димитър Запрянов с групата си заемат показаните им позиции на двете рътлини. Христо Манов с останалите четници трябвало да заеме позиция на един гол хълм. Пръв настъпва Христо Манов, а след него останалите четници. Преминавайки през „Дикова поляна”, турският аскер от 500-600 души отправя силен пушечен огън. Прибягвайки поединично преминават стотина метра. Манов дава заповед да преминат незалесеното пространство. За миг стрелбата се засиля, четата бива заобиколена от прииждащи турски части. Манов, виждайки, че аскерът може да ги обхване, бързо избягва напред десетина крачки и заляга, след него прибягват и останалите четници. Там залягат и около половин час водят ожесточено сражение, като веригите на прииждащите турски части обхващат четата като в обръч. По едно време Тачо х. Стоенчев, нечувайки нарежданията на Манова, няколко пъти го запитва накъде да отстъпват, обаче никакъв отговор не последва от Манова, който стои лежешком за стрелба. Като мълния в ума на залегналите край него четници минава мисълта, че буйният и решителен началник трябва да е убит. Един от четниците, под град от куршуми, отива при него и вижда, че е ударен в челото, но при все това здраво държи пушка. При един малък застой четниците бързо се изправят и поставят Манова с обърнат поглед към „Пилаф-тепе”. Той преди започването на сражението, заявил на другарите си с втренчен поглед към „Пилаф-тепе”: „Тук искам да бъда убит, за да мога да наблюдавам цяло Драмско”, обаче не се изпълни неговото последно желание, а бе пронизан от вражи куршум под самото било на „Пилаф-тепе”.

Под прикритието на пушечната стрелба на четниците от „Пилаф-тепе”, Тачо х. Стоенчев, Георги Баталов и Иван Арнаутчето, взимайки си последно „прости” с Манова, ударват на щурм и заемат добра позиция, като при отстъплението получават леки рани Баталов и Арнаутчето.

Трите групи от четата заемат трите предназначени позиции и водят боя до късна нощ. През настъпилата тъмна нощ четата се прикрива в гъстата гора, отбягвайки засадите и през „Добро поле” отива в планината „Боз-даг”, от там в манастира „Св. Димитър”, от където вземат храни и заминават в с. Куманиче – Неврокопско.

Четата остави на полебрани своя водач – храбрият и самоотвержен Христо Манов, а от турска страна падат десетки войници. През нощта, тайно от населението, аскерът реквизира коне и катъри, с които цяла нощ пренася убитите аскерлии и ги погребват в турските гробища в село Пършово.

Останалият верен на организацията Митруш Марков, от с. Горенци, заедно със сина си Васил, вземат тайно тялото на Христо Манов и го погребват в гробищата при черквата „Св. Марина”, под един стар чинар, като му поставят кръст с надпис: „Тук почива Христо Манов от Чирпан”.11

Така падна на полебрани един от смелите ратници на революционно Драмско от предателството на гръцката пропаганда, срещу която той постоянно се бореше на живот и смърт в Драмско и Зъхненско.

Манов, поради своята неустрашимост и смел дух, остави кървава диря в поробена Македония, която диря освежава младите борци и им дава крепка вяра в борбата, вяра, която никои земни сили не могат да сломят.

 

1Пейо Гарвалов произхожда от бедно семейство, но след като завършва средното си образование в Чирпан се записва студент в Загреб, където завършва фармация и получава магистърска степен. Работи като аптекар в София и Лъджене, докато неговият приятел поетът и революционер Пейо Яворов не го привлича към ВМОРО. В началото на 1906 година Гарвалов става четник при драмския войвода Михаил Даев. На 6 юли 1906 г. организацията извършва три успоредни нападения - над гръцките центрове в Драма, Плевня и Горенци. Гарвалов, заедно с Димитър Каракузов и Димо Попигнатов (Попигнов) нападат с бомби казиното в Драма, основен пункт на гръцката пропаганда в района. В завързалите се сражения по улиците на града двамата съратници на Гарвалов са убити, загиват 11 гърци, между които и главата на градския гръцки комитет, а Гарвалов успешно се прибира при четата си. В началото на 1907 година е избран за член на Серския окръжен революционен комитет и е назначен за войвода в Драмско. На 6 април същата година в село Баница заедно с другаря си Кирил Филев се самоубиват след като привършват мунициите в сражение с турски аскер. В Чирпан има училище на името на Пейо Гарвалов.
2Старото местно население на Калапот е дервенджийско, чисто българско. През втората половина на XIX век селото е част от казата Зъхна на Серския санджак. Гръцка статистика от 1866 година показва Калаподи (Καλαπόδι) като село с 1550 жители православни българи. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Калапот (Kalapot) е посочено като село с 328 домакинства и 1000 жители българи. В 1889 година Стефан Веркович („Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“) отбелязва Калапот като село с 240 български къщи. Към 1900 година според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) Калапот брои 2500 жители българи. Всички жители на Калапот в началото на XX век са под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на Екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Калапот (Kalapot) има 3200 българи екзархисти и работи българско начално училище с 2 учители и 129 ученици. В миналото Калапот е било село на черкви и манастири – 8 на брой. Манастири имало в околовръст навсякъде, но най-голям от тях бил „Свети Димитър“, построен със средства на казата. При избухването на Балканската война в 1912 година 35 души от Калапот са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
3Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873, Баница (Bnitsa) има 101 домакинства с 330 жители българи. В статистическите си таблици Веркович отбелязва Баница като село със 131 български къщи. В 1891 година Георги Стрезов определя селото като част от Баницакол и пише, че в Баница живеят 840 българи християни. Селото е чисто екзархистко. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в селото има 1080 българи екзархисти. Край село Баница на 4 май 1903 г. в сражение с османска жандармерия загива Гоце Делчев. Жителите на Баница участват активно в Илинденското въстание и 88 къщи в селото са опожарени от османските войски (църквата е единствената оцеляла сграда. В 1910 година според училищния инспектор към Българската екзархия в Сяр Константин Георгиев в Баница функционира българско училище с учител Б. Христов, а учениците са общо 30 (27 момчета и 3 момичета). При избухването на Балканската война девет души от Баница са доброволци в Македоно-одринското опълчение. През войната селото е освободено от българската армия и тогава то има 160 къщи. Но в 1913 по време на Междусъюзническата война Баница е разорено и изгорено от гръцката армия, като една част от населението е избито а друга, бяга в България. Баничани се заселват в Мехомия, Бачево, Неврокоп, Свети Врач и на други места. В 1922 година селото е прекръстено на Карие. След 1919 година част от униатските жители на селото се установяват край Гара Левуново, където основават село Делчево, днес Ново Делчево.
4Константин Нунков с псевдоними Давид, Огнянов е български революционер, взима участие в така наречената Четническа акция, която е организирана от Македонския комитет в 1895 година. Оставя спомени за въстанието, озаглавени „Въстаническото знаме“, публикувани във „Войнишка сбирка“ в 1901 г. Приема идеите на анархизма. В 1900 година влиза с чета в Горноджумайско. През януари 1902 година е в революционния пункт на ВМОРО в Проглед и проучва условията за атентати в Ксантийско и Ахъчелебийско. На Пловдивския конгрес през 1902 година му е възложена организационната работа в Гюмюрджинско и Дедеагачко. През декември 1902 година пристига заедно с Димо Николов, Петър Чапкънов и Теню Колев от Аладаа, снабдени с адски машини и 100 килограма динамит в Дедеагачко, където трябва да подпомогнат Марин Чолаков и да проучат възможностите за атентати по железопътната линия. Прави неуспешни опити за атентати по време на Илинденско-Преображенското въстание. През юли 1904 година става войвода в Кумановско, където се бори срещу Сръбската въоръжена пропаганда в Македония. На 2 януари 1905 г. е делегат на Скопския конгрес на ВМОРО във Кнежево. На 8 февруари 1905 г. край село Кутлибег в битка с турски аскер Коста Нунков загива заедно със седемчленната си чета и четирима милиционери от съседните села, начело с Пешо Иванов от Пезово.
5Четническата акция.
6Племенник на Христо Манов е Наум Асенков, деец на ВМРО.
7В Драмско има само няколко по-будни български екзархийски села.
8Димитър Запрянов е покръстен във ВМОРО заедно с Тане Николов от Марин Чолаков и Стефан Чакъров. Взема участие в Илинденско-Преображенското въстание. През пролетта на 1905 година като войник от 8-а пионерна дружина в Стара Загора дезертира и се присъединява към драмската чета на Михаил Даев. През декември същата година преминава в новосформираната чета на Христо Манов. Неин район е областта Зъхна, където активно действа гръцката въоръжена пропаганда. След смъртта на войводата Христо Манов на 12 април, четата е поета от Запрянов. Като войвода дава сражение на турците при село Алистрат, а през септември 1906 година при Плевня. През 1907 година влиза с четата си в село Волак, залавя известния гъркоманин Маджир Купчу, организатор на гръцки андартски чети и изпълнява наложената му от Серското окръжно революционно тяло смъртна присъда. Същата година напада и разбива андартите в гъркоманското Анастасия. През 1908 година Димитър Запрянов е назначен за войвода в Кратовския революционен район, където дава отпор на сръбската пропаганда в Македония. Няколко месеца след обявяването на Младотурската революция се легализира. В изпълнение на решението на Кюстендилския конгрес, Тане Николов заедно с Димитър Запрянов и Иван Москов, на 24 септември 1908 г. извършва покушение над Яне Сандански в Бошнак хан в Солун. Покушението е неуспешно. През 1909 година Запрянов е убит по заповед на Яне Сандански.
9Тачо Хаджистоенчев e роден в Стара Загора. По-големият му брат Иван загива през 1902 г. като четник при село Ковачево, Разложко. Още 17-годишен Тачо прави опит да се включи в чета, заминаваща за Македония. Молбата му е отхвърлена от Задграничното представителство на ВМОРО с мотива, че е още твърде млад и неопитен. Завършва пети гимназиален клас. На следващата 1905 година обаче, вече навършил 18 години, Тачо Хаджистоенчев се включва в четата на драмския войвода Михаил Даев. Близо две години той обикаля Драмско заедно с Даев и участва в редица сражения с турски потери и гръцки андарти. Секретар е и в четата на Христо Манов. Към края на 1906 Тачо се прибира в България, но през пролетта на 1907 отново се връща в Драмско, придружен от приятеля си от Стара Загора Стоян Медникаров. През есента отново се прибира в България, за да отбие редовната си военна служба. След казармата започва работа като жп работник. След краха на Хуриета група дейци на ВМОРО, начело с Тодор Александров и Христо Чернопеев започват възстановяването на ВМОРО. Тачо Хаджистоенчев през 1911 година постъпва в четата на Христо Чернопеев. През декември 1911 година Тачо Хаджистоенчев поема ръководството на Организацията в Разложка околия. До Балканската война е разложки войвода, четата му взема активно участие в освобождението на Пиринска Македония. Участва в Балканската война в 1912 година като доброволец в Македоно-одринското опълчение и се сражава в четата на Георги Занков, във Втора отделна партизанска рота и във 2 рота на 15 щипска дружина. Носител е на орден „За храброст“ IV степен. По време на Първата световна война Тачо Хаджистоенчев е взводен командир в 4 пехотен македонски полк от Единадесета пехотна македонска дивизия. Участва в потушаването на Топлишкото въстание като командир на партизански взвод.
10През Възраждането Скрижово е едно от големите, будни и развити в стопанско отношение села на Зъхненската каза на Серския санджак с чисто българско население. Местните българи водят непрекъснати борби с гърцизма, поради което гръцките длъжностни и духовни лица до 1912 година наричат селото „акропол на схизмата“ и „главна крепост на българизма“. Гръцка статистика от 1866 година показва Скрижово като чисто българско село с 1500 жители православни българи. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873, Серижево (Serijévo) е посочено като село със 240 домакинства с 810 жители българи. В 1889 година Стефан Веркович („Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“) отбелязва Скриживо като село с 200 български къщи. Към 1900 година според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“), населението на Скрижово брои 1680 българи-християни. Според данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година християнското население на селото се състои от 2488 българи екзархисти. В селото функционира 1 начално българско училище с 1 учител и 66 ученика. При избухването на Балканската война  петдесет и осем души от селото са доброволци в Македоно-одринското опълчение. В 1913 година селото има 320 семейства с около 2000 души. През юли 1913 година по време на Междусъюзническата война Скрижово е разорено и опожарено от гърците, а голяма част от местните българи се спасяват в България. В селото остават само няколко гръкомански семейства, част от които през 1944 година също се преселват в България. Най-много наследници на бежанци от Скрижово днес живеят в Гоце Делчев и района, Сандански и по-малко в Пловдив, Асеновград и други. На мястото на изселилите се българи са заселени гърци бежанци от Турция. Според преброяването от 1928 година Скрижово е изцяло бежанско село със 120 бежански семейства с 505 души. В 1927 година селото е прекръстено на Скопия.
11След 1913 година, когато Драмско попада в Гърция, гробът на Христо Манов е заличен.

 

X

Right Click

No right click