Балканите

Героични времена. Романтиката на Македония

Посещения: 1669
 
СТЕФАН АВРАМОВ

 

ГЕРОИЧНИ ВРЕМЕНА

РОМАНТИКАТА НА МАКЕДОНИЯ

 

ТОМ I
 
СОФИЯ, 1932

Печатница П. Глушков

 

Бележки, редакция и подбор на снимки: Христо Милков

Дигитална обработка: Любомир Грозданов

 

Районен съвет, 1903 г.
Районен съвет, 1903 г.

Михаил Ганчев, Сотир Атанасов, Боби Стойчев и отгоре Антон Шипков и Атанас Бабата. Алманах Македония

Четата на Боби Стойчев
Четата на Боби Стойчев
Тодор Александров
Тодор Александров

Христо Матов, Георги Мончев, Владимир Сланков и Никола Иванов в Димотика през Балканската война

Четите на Блаже Кръстев и Георги Ралев
Четите на Блаже Кръстев и Георги Ралев
Четата на Шкорнов (в средата с черния калпак).
Четата на Шкорнов (в средата с черния калпак).

Долу вдясно Константин Крачолов, над него Жечо Павлов и Петър Станев вляво.

Четата на Шкорнов
Четата на Шкорнов

с четите на Георги Мончев, Гоце Междуречки, Григор Джинджифилов, Стамен Темелков и Христо Цветков.

Сугаревата чета
Сугаревата чета
Окръжните войводи на ВМОРО след Младотурската революция, юли 1908 г.
Окръжните войводи на ВМОРО след Младотурската революция, юли 1908 г.
Гюрчин Петров, неизвестен, Кръсте Трайков, Никола Досев и друг.
Гюрчин Петров, неизвестен, Кръсте Трайков, Никола Досев и друг.
Четата на Кръсте Трайков
Четата на Кръсте Трайков
Четата на Тодор Оровчанов
Четата на Тодор Оровчанов
Четата на Стефан Димитров (втори легнал)
Четата на Стефан Димитров (втори легнал)
Войводите на съвет.
Войводите на съвет.

Сборната чета на Скопския конгрес, 1905 г. Войводите Ефрем Чучков, Мише Развигоров, Атанас Бабата, Стефан Димитров, Кръстьо Българията, Петър Ангелов, Константин Нунков и други.

Четата на Панчо Константинов (седналият в средата), 1905 г.
Четата на Панчо Константинов (седналият в средата), 1905 г.
Чета на Панчо Константинов, Алманах Македония
Чета на Панчо Константинов, Алманах Македония
Четата на Петър Юруков (отпред в средата) в 1903 г.
Четата на Петър Юруков (отпред в средата) в 1903 г.

Отпред втори отляво е Тодор Дочев.

Четите на Йордан Спасов (в бяло) и Петър Юруков (в черно), 20 юни 1905 г.
Четите на Йордан Спасов (в бяло) и Петър Юруков (в черно), 20 юни 1905 г.
Сборната чета на Скопския конгрес.
Сборната чета на Скопския конгрес.

Войводите Ефрем Чучков, Мише Развигоров, Атанас Бабата, Стефан Димитров, Кръстьо Българията, Петър Ангелов, Коста Нунков и други. Алманах Македония

Четите на Тачо Хаджистоенчев (седнал в средата с бяла шапка) и Коста Митев.
Четите на Тачо Хаджистоенчев (седнал в средата с бяла шапка) и Коста Митев.
Четата на Деян Димитров, 1905 г.
Четата на Деян Димитров, 1905 г.
Previous Next Play Pause
1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20

 

Романтичната епоха на Македонското освободително движение започна от основаването на ВМОРО и трая до Балканската война. Под непосредственото ръководство на апостолите Гоце и Даме, през тия две десетилетия, будното българско общежитие, в лицето на народните учители в Македония, в лицето на народните учители в Македония, създаде чиличените редици на една идейна фаланга борци за защита на поробените. Плъзнаха по гори и планини, по села и градове въоръжени чети, да защитават поробения народ от харамийски банди и злосторници. В тази фаланга взеха непосредствено участие свободолюбиви борци – идеалисти, от всички краища де се чува българска реч, на път за стръмната Македония.

Като скромен непосредствен участник в предилинденската, илинденската и следилинденска революционна бран, обществен дълг ми се налага, доколкото ми позволяват силите, да дам кратки характеристики на редица революцинни бранници, които с усмивка на уста умираха в защита на поробените.

Една част от тази романтика на борците-идеалисти, по свое желание, взе г. Петър Глушков, с намерение да ги печати. Ако излязат от печат, то ще се дължи на материалната подкрепа на г. Глушкова, роден син на буйния Вардар. А за останалите 4-5 тома ще се печатат, може би, когато Македония се види напълно свободна.

София, април 1934 г.                                                     Авторът

 

 


 

ЕПОПЕЯТА НА „НОЖЪТ”

 

Сръбският писател Јеротеј Рачанин
в пътеписа си за Велес казва:

Пак дойдохме на 14 конак у Велес, град български, а турците го наричат Кюпрюлю.

И там тече река, която се нарича Вардар, много голяма”.

(Гласник ХII-1871 г., стр. 299).

 

През 1904 година, след прекомерни усилия и най-важното след споразумението с Борис Сарафова, сръбската пропаганда успя да изпрати в Македония първата си честа. Войводата-ренегат Григор Соколов Лямев1, родом от с. Небрегово, Прилепско, преведен от кумановския воевода Боби Стойчев (сарафист), премина Вардара и се загнезди в Поречието, което благодарение на своите бойни гори и планини, приюти ренегата и четниците му и стана база на пропагандата. Последната, поради невежеството на селската маса и отправянето й на гурбет само в Сърбия, лесно посърби този бедстващ горски край, обаче, нейният хищен поглед се бе спрял на Бабуна-планина; Азот2 стана нейната прицелна точка. За да постигне своите цели, пропагандата почна да предлага на учителите, свещениците и на по-влиятелните селяни в този край месечни заплати, за да станат нейни агенти. Мнозина от по-будните организационни деятели се намериха пред алтернативата, да станат агенти на пропагандата или да останат непокварени членове на ВМОРО и умрат като македонски българи. Мнозина от тях с твърдост и достойнство запазиха своята чест и име, но, впоследствие, паднаха от платените оръдия на пропагандата.

През 1905 и 1905 година се изживяха люти и кървави борби между ВМОРО и пропагандата, в които борби на бранното поле паднаха стотици бранници: четници, войводи и организационни работници. Пропагандата, след убийството из засада на войводите Стефан Димитров3, Панчо Костадинов4 и Гого Ацев, чрез масов терор, поддържана и подпомагана от турците, окончателно се настани и завзе всички села в Азот, с изключение на с. Бистрица, което още се държеше и даваше мощен отпор.

За да се ликвидира окончателно с пропагандата в този край, се чувстваше нуждата от един енергичен организатор, с по-широк кръгозор и житейска опитност, който да отпочне борбата с нова тактика, нови форми и методи, на когото да се даде императивен мандат да заглуши местния сепаратизъм и насочи усилията си за окончателното унищожение на пропагандата. Това беше наложително, защото Велешкият революционен район, състоящ се от подрайоните „Азот”, „Клепата” и „Кюмюрджи кол” (полските села), представляваше най-важния стратегически възел, през който преминаваха почти всички чети, транспорти и кореспонденция на ВМОРО за Битолския вилает, а също и на единствения етап за евакуация на ранени и подгонени революционни деятели. Със загубата на Бабунята и завземането ѝ от пропагандата, ВМОРО рискуваше да изгуби базата си защото щеше да се лиши от своя пряк канален път. Налагаше се едно преорганизиране на силите, защото почти всяка сръбска чета имаше по един инструктор сръбски офицер, който проучваше местата, сгодни за устройване на засади и нерядко нашите чети попадаха в кръстосания огън на пропагандата.

В борбата с пропагандата и турските войски Бабуна-планина стана Голгота за стотици беззаветно предани бранници, които се изкачваха по стръмния ѝ път и намираха своя жизнен край. Едни падаха, други прииждаха… но всички умираха с една единствена мисъл: как по-скоро да се унищожи сръбската пропаганда.

В това тежко време на бран, ВМОРО изживяваше стремления към сепаратизъм на известни нейни дейци. Мимо това, един след друг, мнозина от първите дейци на ВМОРО паднаха по македонските бранни поля и от ден на ден се отлагаше, за по-добри времена, окончателната ликвидация със сръбската пропаганда.

Масовият терор на пропагандата стресна ВМОРО, която, за да може поне отчасти да пресече домогванията ѝ, през лятото на 1907 г. реши да изпрати по-големи сили, със задача да се нанесе един мощен удар на нелегалната сила на пропагандата и да се заемат Азот и Поречието, след което да се справят и с интелектуалните й сили във Велес и Прилеп.

1В началото на м. юлий в Бабуна-планина, между селата Попадия5 -Никодим6 -Ракле7, се групираха организационните чети на: Михаил Чаков (велешката околийска чета), Петър Ацев (прилепската околийска чета), Мирчо Найденов и Георги Мориховски (прилепски районни чети), както и минаващите за битолско чети: костурската, под войводството на Христо Цветков и битолската – с Таню Николов.

През 1946 г. Таню воевода прави дарение от почти цялото си имущество и спестявания на Дома за сираци в Асеновград, който днес носи името му.

Тук на Бабуна стануваха 150 четници, придружени от 300 души милиционери. На 11. юлий сборните чети обсаждат с. Никодим, за да се справят с влезлите в селото сръбски чети, обаче, част от тях сполучи да избяга, а останалата част от четниците се скрива в скривници, приготвени по-рано от хората на пропагандата.

Виждайки, че организационните чети във всяко отношение ги превъзходстват и страхувайки се от окончателно разбиване на силите им, хората на пропагандата, за да могат да нанесат един по-голям удар на ВМОРО, пръстъпват към най-позорното деяние – предателството. Те дават на турската власт най-подробни сведения за движението на организационните чети, поради което на войските от Битоля, Прилеп, Воден, Лерин, Тиквеш и Велес получават бързо нареждане веднага да навлязат в Бабуна. Прилепският градски революционен комитет, узнавайки от турци в услуга на ВМОРО за приготовленията на властта, съобщава на организационните чети да се оттеглят към Мориховско8, обаче надценявайки силите си и за да не се внесе малодушие всред бойците, войводите забавят оттеглянето, очаквайки да се присъедини към тях идещата от към Вардар чета на Иван Наумов Алябака9.

2Войводският съвет, следейки осторожно движението на пропагандата и очаквайки пристигането на войските, разделя силите си на две групи; първата, състояща се от четите на Петър Ацев, Т. Николов10 и Георги Мориховски11, заедно с милицията остават на „Попадийските чукари”, а втората – от четите на Михаил Чаков12, Христо Цветков13 и Мирчо Найденов14 – заема върха „Ножът”, близо и непосредствено до с. Ракле. Оттам две групи от по 8 души от местните чети на Велко Апостолов Попадийски15 и Секула Ораовдолски16 отиват на охрана на „Ясенова глава”, между селата Никодим и Владиловци17.

На 13. юлий вечерта, извикани с бързо нареждане, войводите Мих. Чаков, Хр. Цветков и Мирчо Найденов отиват на съвет при войводите от ядрото на „Попадийски чукари”, а временно за войвода на „Ножът” остава секретарят на Велешката чета Петко Койчев18.

През нощта пристига и 50-членната чета на Иван Наумов-Алябака, която с усилен маршрут, едва сполучи да пристигне на „Попадийски чукари”.

От завърналите се от рекогносцировка четници, войводският съвет узна за наближаващата опасност и, за да може да даде по-мощен отпор на неприятеля, веднага изпраща куриер на „Ножът” със заповед: всички четници да се приберат на „Попадийската воденица”. Едновременно с куриера на войводския съвет, на „Ножът” пристига и куриер от Велко Апостолов, който съобщава за бързото настъпление на войски към тая висота.

3По това време, на „Ножът”, след заминаването на войводите на съвет, бяха останали 54 четници. Между тях беше цялата костурска чета, брояща 30 души. Войводата й Христо Цветков, при заминаването си за войводския съвет, беше я поверил на своя помощник Атанас Попов19, родом от костурското село Шестеово – един буен и до безумие храбър 19-годишен юноша.

Когато куриерите предават заповедта на войводския съвет да се приберат на „Попадийска воденица” Атанас Попов и Трендафил Думбалаков от името на костурчани им заявяват: „Считаме тая заповед за неуместна и нереволюционна; няма да се подчиним на нея и че за укор на трихилядната вража орда, която от всички страни обкръжава „Ножът”, ще приемем боя”.

На възраженията на куриерите да прибързат, те възразяват: „Ще кажете на войводите, че това е безвъзвратното решение на костурчани и че това решение те ще го изпълнят, даже ако останат сами, презирайки опасността и рискувайки да умрат до един. Ний тук дойдохме да се бием, а не да се крием”. С тези слова, силни и страшни, те се сбогуват с куриерите.

Тия слова, обаче, при явната поддръжка на Петко Койчев и Найдо Андреев Арсов от с. Папрадища, възпламеняват всички бранници от другите чети. И всред едно трогателно прегръщане и разцелуване, злокобното решение биде взето единодушно и единогласно от всички: да встъпят в бой, да измрат до един, но да не отстъпят „Ножът”. И всички усилено започват укрепяването на „Ножът”.

Куриерите, виждайки настъплението на първите неприятелски вериги, едва сполучват да се приберат при ядрото и съобщават решението на защитниците на „Ножът”. И войводи, и четници, виждайки необмислената им постъпка, се смайват от това решение. Да им се помогне е вече късно, тъй като всички пътища, водещи към „Ножът”, са обхванати от неприятеля, а грамадни военни части настъпват и към „Попадийските чукари”.

На 14. юлий, още с пукване на зората, неприятелските вериги са вече обиколили от всички страни „Ножът”. Боят се почва с ожесточение от двете страни. По същото време и на „Попадийски чукари” се води ожесточено сражение с настъпващия неприятел, но Енвер бей20 отправя към „Ножът” големи сили.

Отправената от Енвер бей покана към защитниците на „Ножът” да се предадат се посреща с презрение. Неприятелските вериги настъпват и стягат ежеминутно обръча. Всред адското свистене на куршуми мнозина падат мъртви, а други – тежко ранени, но все пак защитата духом не пада. Към пладне се изстрелват и последните куршуми.

Смъртта вече спуща своята коса и почва безмилостно да коси… Всички виждат своя последен час. Всред нестихващия огън на неприятеля едни хвърлят бомби, други чупят пушки и револвери, трети горят амуниция… Чуват се последните бойни песни. Заредяват се седем бомби, върху които всички оцелели бойци налягат и, всред трясъка на възпламенените бомби, парчета от ръце и крака, от кости и месо се пръскат по всички страни на скалите. Турските низами21, виждайки разигралата се набързо пред очите им ужасна трагедия, остават изумени от идеализма и саможертвата на шепата борци.

Усетилите мърша хищни орли и гарвани пристигат и почват да грачат над всред скалите на „Ножът”…

346px ENPER PASHA WARMINISTERВсред гробното мълчание на „Ножът”, командващият турската орда Енвер бей, пристига на местопроизшествието и върхът почернява от низами. Някои от тях се спущат на полебрани и набързо събличат дрехите на по-рано падналите четници и ги оставят съвършено голи. Виждайки мародерските похвати на низамите си, Енвер бей се обръща към тях с думите: „Никой да не смее да докосне и оскверни героите!... Виждате ли, как комитите презират смъртта!... Бият се и умират като герои!... Тяхно е бъдещето!....” По заповед на бъдещия устройвач на „Хуриета”, три хиляди байонети се вдигат нагоре, взема се за почест и последователно се изстрелват три залпа във въздуха, придружени от възгласите „Аллах”, „Аллах”. Италианският жандармерийски офицер Луций, инструктор при специалната жандармерия, фотографира жертвите, след което Енвер бей дава заповед на пристигналите селяни да погребат героите, според християнските обичаи.

Веднага след това войските потеглят към „Попадийски чукари”, дето се води ожесточено сражение. Но там положението е друго. Там участват дългогодишни опитни войводи, които ръководят сражението, очаквайки мрака да настели грешната земя, за да направят пробив в неприятелските вериги. По решението на войводския съвет, войводата Михаил Чаков и четникът Цвятко Апостолов Попадийски сполучват да се измъкнат от полесражението, отиват в с. Попадия и събират 20 въоръжени милиционери. Към 10 часа вечерта милицията отива в тил на неприятеля, изненадва го със залпов огън и внася смут всред него. Чувайки бойния глас на манлихеровите пушки в тил на неприятеля и усещайки неговото смущение, сборните чети с вихрен щурм пробиват неприятелските вериги и пристигат на Фарешката воденица, посрещнати от населението с хляб и топла храна. За да заблудят неприятеля и заличат за дълго време следите си, сборните чети се изтеглят в с. Галища22 – Мориховско, от където заминават в различни направления.

„Ножът” смрази кръвта на турските войници, които, впоследствие, със страхопочитание и наивност разказваха сред народа за безумната смърт на шепата борци. Снимката на капитан Луций преминава от ръка на ръка и, надлъж и нашир от Бабуна, се създаде дивната легенда за 54-те орлета.

5

Силуетите на 54-те бранници блуждаят бранните усои и древни пещери на майка Бабуна; при изгрев и заник те безспирно догонват небесния лазур на Беласица, Пирин и Галичица и лъчезарните Охрид и Преспа, очаквайки деня, в който белите гълъби – предвестници на свободата – ще литнат към Пелагония и разнесат благата вест, всред народа-мъченик, че горските орли са освободили майката родина. И тогава ще бъде ден първий, в който и планинарските буйни ручеи и нежният утринник и шумният Вардар на воля ще възпеят зората на свободата.

 

1Григор Соколов Ламев (името се среща и като Глигор Ляме, на сръбски: Глигор Соколовић или Gligor Sokolović), наричан Небреговски, е ренегат, сърбомански воевода, бивш четник на Върковния комитет и войвода на ВМРО. Според Коста Църнушанов той е първообраз на антигероя на романа на Димитър Талев „Гласовете ви чувам” Йосиф от Рапа.
2В края на 19 и началото на XX век в Азот, намира силна почва сръбската пропаганда в Македония. Много от селата в областта са сърбомански, верни на Цариградската патриаршия. Според секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев в 1905 година патриаршистки села са Богомила, Капиново, Габровник и Мокрени. Бистрица, Ореше, Папрадище, Стари град, Мартолци, Поменово и Црешнево са български екзархийски, а Нежилово, Никодим, Ораов дол и Теово са разделени между сърбомани и българи. В Азот действат четите на сръбската пропаганда на Григор Соколович, Василие Тръбич и Йован Бабунски. До 1908 година в борба с четите на ВМОРО сръбската въоръжена пропаганда завзема повечето села в областта. Селото, което устоява на сръбския натиск, е Бистрица. След Хуриета и разпускането на четите някои от селата се връщат към Българската екзархия. Вж.: Стефанъ Н. Аврамовъ "Революционни борби въ Азоть (Велешко) и Порѣчието", Материали за историята на македонското освободително движение, книга X, Македонски Наученъ Институтъ, София 1929.
3Стефан Димитров е български революционер, велешки войвода на ВМОРО.
4Пенчо Константинов – велешки воевода след убийството на Стефан Димитров.
5Попадия – общ. Чашка, обл. Клепа, Македония. В XIX век Попадия е чисто българско село във Велешка кааза, нахия Азот на Османската империя. В църквата „Свети Никола“ са запазени иконописни дела от XVII век. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Попадия (Popadia) е посочено като село с 48 домакинства и 215 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век Попадия има 550 жители българи християни. Жителите му в началото на века са под върховенството на Българската екзархия - според статистиката на секретаря на Екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Попадия живеят 640 българи екзархисти.  След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Попадия (Popadija) като българско християнско село.
6Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година Никодимъ има 900 жители, всички българи християни. Според митрополитПоликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Никодин има 70 сръбски къщи.По данни на секретаря на „Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) през 1905 Никодим има 240 българи екзархисти. Според секретен доклад на българското консулство в Скопие 46 от 129 къщи в селото през 1903 година под натиска на сръбската пропаганда в Македония признават Цариградската патриаршия.
7В XIX век Ракле е изцяло българско село в Прилепска кааза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Ракле е посочено като село във Велешка каза с 60 домакинства и 276 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година Ракле има 580 жители, всички българи християни. В началото на XX век българското население на селото е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) през 1905 година във Ракле има 616 българи екзархисти. Край село Ракле се намира връх Ножот, на който на 14 юли 1907 г. се води една от най-кръвопролитните битки на революционното движение на българите от Македония и Одринско срещу османски войски останала в историята като Битката на връх Ножот.
8Марѝово или Морѝово (понякога книжовно Марѝхово или Морѝхово, е историко-географска област в южната част на Македония, Морихово се споменава като част от Мъгленската епархия на Охридската архиепископия в хрисовула на император Василий II от 1019 година. В Мариово по време на османското владичество не е заселвано турско или друго мюсюлманско население и не е извършвана ислямизация.
9Иван Наумов, наречен Алябака или Алябако е български революционер, войвода на ВМОРО, борец за свободата на българите в Македония и Тракия.
10Таню Николов Жеков, известен и като Тане войвода, е български революционер, виден деец на националноосвободителното движение на българите в Македония и Тракия войвода на Вътрешната македоно-одринска и Вътрешната тракийска революционна организация, участник във войните за национално обединение. Четата има за основна задача да води борба с въоръжената сръбска пропаганда, преследвайки четите на Йован Бабунски и Глигор Лямев из Бабуна планина. През юни 1907 година води сражения с турски аскер и сръбски чети при селата Кърстец, Попадия, Никодин и Ракле, Прилепско. Коста Църнушанов приема, че Тане Николов е прототип на героя на Димитър Талев от романа „Гласовете ви чувам“, жестокия войвода Ганев.
11Георги Иванов Спирков, известен като Гьоре Ленищанец и Гьоре Мориховски, е български революционер, прилепски войвода на ВМОРО, От 1899 година е член на организацията и ръководи селския революционен комитет в Ленища. От края на 1900 година до 1903 година е в затвора, а след това е четник при Петър Ацев и участва в Илинденско-Преображенското въстание. След потушаването на въстанието е назначен за районен войвода. През 1905 година Трайко Краля, Петър Ацев, Гьоре Спирков и Кръстьо Гермов правят среща с Глигор Соколович, който с фалшиви документи ги убеждава да го допуснат в Македония. Заедно с другата прилепска чета на Мирчо Найденов участва в битката на Ножот през юли 1907 г. Обединената чета на Тане Николов, Гьоре Спирков и Мирчо Найденов е обградена от аскер при Топлица. При бягството на четите Гьоре Спирков е тежко ранен и се самоубива на 15 август (нов стил: 28 август) 1907 г. В сражението е ранен Ташко от Воденско, и са убити Йордан Драндарев от Пловдив, Никола Странжата от Хасково, Христоско от Пловдив, Пиле от реканските села, Диме от Фариш и други.
12Михаил Чаков – български военен и революционер, войвода от ВМОРО, съратник на Гоце Делчев, Христо Чернопеев, Пейо Яворов, воювал през войните за национално освобождение.
13Христо Цветков Поповски е български революционер, деец на ВМОРО, участник в Илинденско-Преображенското, въстание, районен войвода на Костурския революционен район, сражава се срещу четите на гръцката пропаганда, през Балканската война доброволец в Македоно-одринското опълчение, през Първата световна война получил разрешение от българското главно командване да води борба със сръбските чети.
14Мирчо Найденов Георгиев, известен като Мирчо Найдов и Свакярчето, е български революционер, прилепски околийски войвода на ВМОРО. Прилепските чети на Найденов и Гьоре Спирков взимат участие в битката на връх Ножот на 14 юли 1907 г. След избухването на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в четата на Кръстьо Гермов, а по-късно в 1 рота на 9 велешка дружина. На 7 ноември 1912 година е ранен. Носител е на орден „За храброст“ IV степен. През Първата световна война служи в 5 пехотен македонски полк на 11 македонска дивизия, а след това в ротата на Тане Николов в Моравската военноинспекционна област.
15Велко Апостолов Попадийски или Попадичанец. Влиза във ВМОРО и е четник при Стефан Димитров и Панчо Константинов. След Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година е главен войвода във Велешко, поради липсата на районен войвода. Участва в сражението на Ножот в 1907 година. Загива в 1908 година в село Скачинци заедно с двама свои четници, предаден от сърбомани. Според Васил Балевски Велко Попадийски и Милан Змията са разкрити от турско заптие и убити след престрелка във Велес.
16Секула Христов Ораовдолски - четник при Панчо Константинов в 1904 година, когато заедно с Велко Попадийски и Дачо Йотов убива вуйчо си поп Чуря, поставил се в услуга на сръбската пропаганда в Македония. Четата на Секула Ораовдолски участва в епичното сражение на Ножот през юли 1907 година. През ноември 1911 година става велешки районен войвода.
17Владиловци - селото е разположено в областта Азот югозападно от град Велес. В XIX век Владиловци е чисто българско село във Велешка кааза, нахия Азот на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Влатиловци (Vlatilovtzi) е посочено като село с 50 домакинства и 212 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век Владилово или Владиловци има 500 жители българи християни. Жителите му в началото на века са под върховенството на Българската екзархия - според статистиката на секретаря на Екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година във Владиловци (Vladilovtzi) живеят 680 българи екзархисти. Според секретен доклад на българското консулство в Скопие 75 от 77 къщи в селото през 1907 година под натиска на сръбската пропаганда в Македония признават Цариградската патриаршия, но след Младотурската революция от 1908 година се връщат към Българската екзархия. При избухването на Балканската война в 1912 година 2 души от Владиловци са доброволци в Македоно-одринското опълчение. След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Владиловци (Vladilovci) като българско християнско село.
18Петко Койчев – деец на ВМОРО. Включва се в Македоно-одринското освободително движение и става подвойвода на чета в Костурско. По-късно е подвойвода и на велешката чета. Ръководител на позицията на връх Ножот. Загива в последвалата битка.
19Атанас Попов - влиза в редиците на ВМОРО и става помощник-войвода на костурския войвода Христо Цветков. Атанас Попов оглавява четата на Цветков по време на битката на Ножот. Атанас Попов, оглавяващ костурската чета в отсъствието на Христо Цветков, Трендафил Думбалаков, самоотлъчил се юнкер от военното училище, Петко Койчев от Панагюрище, Найдо Арсов от село Папрадища и всички останали четници отказват да напуснат връх Ножот въпреки ненадеждността на позицията. По време на битката цялата чета на Попов и самият Попов са убити на 15 юли 1907 г.
20Исмаил Енвер, известен още като Енвер паша, или Енвер бей е османски и турски военен и политически деец, идеолог на пантюркизма и панислямизма. Активен участник в Младотурската революция от 1908 година, един от лидерите на младотурската партия Комитет за единство и прогрес.
21Низам – редовната войска на Османската империя.
22Село Галища, Егейска Македония, Република Гърция - Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 Галища има 600 жители българи християни и 160 българи мохамедани. В началото на XX век християнското население на Галища е под върховенството на Българската екзархия и остава екзархийско до 1912 година. По данни на секретаря на Екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в селото има 720 българи екзархисти и работи българско училище. Гръцка статистика от 1905 година представя селото като смесено гръцко-българско-турско с 228 жители гърци, 180 българи и 350 турци. Според Христо Силянов в 1906 година селото пострадва от гръцки андартски нападения. Според Георги Константинов Бистрицки Галища преди Балканската война има 100 български и 50 помашки къщи. При избухването на Балканската война в 1912 година шестима души от Галища са доброволци в Македоно-одринското опълчение.

 


 

АПОСТОЛЪТ

 

GotzeПриказно красивата романтична епоха на Македонското освободително движение бе отредила на македонската твърдина Кукуш, излъчила из своите стрехи чутовни борци по Възраждането и революционни бранници, да откърми и първоапостолът Гоце Делчев, който през време н своя живот и бран даде най-реален израз на всенародния устрем към свобода и благоденствие.

Застанал на първата редица на челния отряд на съпротивителната сила на пристъпващите към смъртта бранници, Гоце бе непоколебимият горд дух на Македония и пътеводната звезда на робите край Вардар, защото приживе бе вече легенда всред революционизираните градове и села.

Епохата-кърмачка преведе Гоце през солунската гимназия1, военното училище в София, Щип и Ново село, където като учител, големият син на Македония влезе в близки връзки с теоретика на ВМОРО Даме Груева.

Било като търговец, пътник, селянин или свещеник; било преоблечен като турчин, или пък като водач на някоя чета, или организатор, пътуващ с някоя чета, апостолът обикаля цяло десетилетие накацалите по високите чукари най-страшните планински усои селски колиби. Във вихъра на стихийната борба за живот и смърт, той се изравни и уточни с Левски, Ботйов и Караджата.

Гоце пред другари и селяни бе изпълнен със смирение и доброта, но в работата – смел и неотстъпчив. Неговият благ поглед, преизпълнен с простодушност и много човечност, предразполагаше и най-закоравелия нехранимайко-харамия да се смири и тръгне по стъпките на апостола за всеотдайно служене на народа. Неговото име приживе бе обкичено с лаври; то се носеше всред поробените с благоговение и всички вярваха в благата му реч. - „Гоце каза…” – свършен факт. Той обичаше и търсеше само хората на делото, на саможертвата; не се страхуваше, че може да бъде изместен от другиго, защото не беше никак славолюбив. Напротив, той създаде и лансира редица революционни деятели, между които, като разгорени факли пламтят имената на Михаил Апостолов Попето2, Чернопеев3, П. К. Яворов, Хаджидимов, Кръстю Асенов и Гощанов.

333px Mihail popetoКогато Попето организира първите четнишки кадри за водене на една системна четнишка герила във всеки революционен район, тоя простодушен и хрисим подофицер от с. Диканя – Радомирско изведнъж израсна в очите на Гоце и стана негов любимец. Тия двама апостоли бяха се разбрали без думи, без спорове, само със своя благ братски поглед.

Прибързаното Илинденско въстание съкруши Гоце, защото още не беше изградена съпротивителната сила на робите.

Със своята човечност, великодушие и саможертва, първоапостолът на македонската революция е легенда не само за младите поколения, но е и легенда за своите случайно останали живи другари бранници и македонски селяни.

 

1Солунската българска мъжка гимназия.
2Михаил Апостолов Райнов, наричан Михал Постолов, Попето и Черкез Михаил, е подофицер от българската армия и деец на ВМОК и ВМОРО.
3Черньо Пеев, наричан Христо Чернопеев и Черния, е капитан от българската армия и деец на националноосвободителното движение в Македония и Одринско, ръководител на Струмишкия окръг на ВМОРО.

 


 

ИЛИНДЕН!

 

423px Dame Gruev by Dimitar KarastoyanovПървоапостолите на Вътрешната-Македоно-Одринска революционна организация, преди още да поставят основите на това народно дело, са се вдъхновявали от мисълта, че с постигане на първата задача – организирането на учителския кадър – потиснатият народ ще се пробуди и бързо ще поникнат първите филизи на оня ръководен център, който със своите невидими нишки, ще обхване пръснатите селца и градове по планини и долини низ цялата поробена страна. Те налучкаха правия път и надеждите им се оправдаха: учителството изигра възложената му организаторска роля и в скоро време млади сили, отърсени от личен егоизъм за благоденствие, поеха стръмния път към свещения бунт; страната бе осеяна с революционни гнезда, които в едно десетилетие вдъхнаха вяра всред жизнените сили на народа-мъченик, който на Илинден с голи ръце се изправи като титан и си премери силите с турските пълчища – подвиг, какъвто рядко се среща в историята на народите.

Бъдещият безпристрастен историк правилно ще прецени бунта на раята срещу феодалния режим и тиранията на бегове и спахии, заедно с актива и пасива на величавата Илинденска епопея, но при все това Илинден ще си остане най-скъпата рожба на приказно-красивата романтична епопея на всенародния устрем на македонското общежитие към свобода и благоденствие.

Провидението бе отредило на загнездилото се всред усоите на Бигла-планина с. Смилево, излъчило от своето общежитие любимия вожд на Илинденската епопея – Дамян Груева, да изиграе историческа роля в подготовката и изпълнението на въстанието и стане за през вековете искрящ факел на Балканите.

Georgi ChuranovЕдин от първите между първите бунтовници е и Георги Чуранов – ръководител на Смилево от основаването на ВМОРО, а през самото въстание горски секторен началник. Той е от оная фаланга самоотвержени скромни ратници, които всред вихъра на неравната борба с османските пълчища на Бахтияр-паша, сложиха на кладата на революционната Смилевска република всички свои морални и материални ценности. Един негов подвиг най-добре характеризира и откри на показ пред народа широката душа на този горд син на племето мияци.

Илинден – ден първий. Привечер. Турските войници излязоха на открито за вечерна молитва. В това време щабът на въстаниците: Груев, Сарафов и Лозанчев заедно с четите на дякон Евстатий и Георги Чуранов заеха центъра на селото, четата на горския началник Георги Сугарев зае пътя към Гявато, а смилевските чети на Стоян Донски, Даме Мисков1, Пере Жабчев и др. обсадиха селото.

Миг на радост и тревога, миг на радостно очакване.

В миг екна първия залп от огнеблъвките на почувствалите се вече свободни републиканци, последван от громко ура!...

Неочакваният пушечен залп внесе пълна суматоха всред войската. Войниците се огънаха и на групи се изпокриха из селските къщи. Скоро от хана на Чуранов започнаха да се обаждат с чести залпове турските войници, давайки подкрепа на ония от казармата. В съседство с хана, Чуранов имаше друго, още по-хубаво здание. За да не бъде заето от войската, щабът реши да се опожари това здание, а от там да се разпространи пожарът и изгони войската от хана. Сам собственикът Г. Чуранов достави тенекия газ, запалиха зданието под град от куршуми.

Stoyan donskiЛумнаха огнени езици в тъмната нощ и след малко стихийният пожар се пренесе и в хана, който бе напуснат веднага от войската.

Горят!... бачо Георги… горят!.... – викна Даме Груев и прегърна Чуранов.

- Нека изгорят, Даме!... Не ме жалете, бре, братя!... Когато изгоним от нашата земя агата, по-нови и по-хубави ще направя, се провикна Чуранов, запявайки революционната песен: „Не щем ний богатство, не щем ний пари, но искаме свобода, човешки правдини…”, последван от громкия бас на Даме Мискова, а след това бе поета от всички въстаници.

Тоя революционен жест на Смилевския ръководител и войвода, пропит с идеализъм и презрение към материалните блага, внесе ентусиазъм всред въстаниците. Така гордият мияк посрещна унищожението на единственото свое стопанство, изградено с труд и пот, и то в миг, когато цялото му домочадие от жена и невръстни деца скитаха низ усоите на Бигла-планина, а още твърде младият му първенец участваше в четата на Даме Мискова, за да изпита своята буйна стихия в прогон с вековния враг.

След 25-дневно просъществуване на свободната Смилевска република, пред бесния напор на турските пълчища, желязната броня на 500-те илинденци се скъса и победителят се отдаде на кървави изстъпления върху беззащитните жени и деца.

Мнозина загубиха вярата в борбата, но дядо Георги остана твърд на своя мияшки род, утешавайки по-слабите духом с бодрите слова: „Сега ни биха, но друг път пак ще ги бием и ще се освободим”.

BASA 1782K 3 210 1 Dame GruevИлинден свети като неугасим факел на свещения бунт за свобода и добруване, факел, който осветлява неувяхващите страници на приказно красивата и идилична романтична епоха на илинденци, които, със секири и лопати, образуваха чиличена броня против грамадните пълчища на Бактиар-пашовата армия.

Илинден ще остане светлото знаме на балканските народи, върху което илинденци със собствената си кръв написаха незаличимите от вековете лозунги на поробените народи: „Свобода и братство”.

През чиличените редици на революционните кадри в Македонското освободително движение преминаха хиляди знайни и незнайни, именни и безименни бранници, които, изкачвайки се по стръмната Голгота с факела на бунта, драговолно слагаха своя живот пред жертвената клада на Свободата. Имената на мнозина се запечатаха с огнени знаци на скрижалите на Македония, станаха легендарни и будят култ на идеализъм и себеотрицание.

Във вихъра на неравната борба за свобода и добруване, една двойка от тези бранници, фрапиращи със своя устрем към саможертва, са Мерджанов – Соколов. Съдбата събра тия младежи в неразривни братски връзки, приобщи ги, живяха неразделно всред бури и несгоди, докато намериха своя жизнен край в разгара на стихийната си мощ. В своята революционна дейност те се допълняха и образуваха едно единно неделимо Мерджанов – Соколов. За да се говори за единия, без друго трябва да се говори и за другия.

Динамичният дух на Светослав Мерджанов имаше естествения си съюзник в кроткия, мълчалив и наблюдателен реалист Петър Соколов. В моменти на възторг, когато Мерджанов се възпламеняваше и почваше да развива своите планове за големи терористически акции, погледът на Соколов го заставяше да се спре и обсъди с последния по-обстойно всяка своя проява и да прецени всяко свое действие. По такъв начин Петър Соколов се явяваше като регулатор на неспокойния дух на Мерджанова.

Светослав Мерджанов е рожба на южнобългарския градец Карнобат през 1875 год. Строен, мургав, със живи черти и малка брада. Макар и със средно образование, но, по подготовка и интелект стърчеше над мнозина свои съвременници. Изобщо взето от Мерджанова лъхаше олицетворение на мъжественост и смелост. Горещ темперамент, ентусиазъм и твърде много сантименталност бликаше от неспокойната душа на тоя бунтовник. За момент се възпламеняваше, бързо изпадаше в разочарование, но никога духом не падаше. Неговите мисли се рояха и не му даваха спокойствие. Енергия и воля бликаше от стройната му фигура.

През периода на своята четнишка дейност Мерджанов се убеждава, че не ще бъде полезен на делото, защото четнишкият институт му се виждаше идиличен. Той не искаше да преследва с пушка в ръка турския войник и да го убива, а се стремеше да смаже корена на злото – феодалният режим в Турция. Той отдавна беше вече застанал на становището, че трябва да се извършат големи терористически акции, които по-осезаемо да засегнат Отоманската империя и да я изложат пред чуждия свят. Било като четник, било като терорист, Мерджанов винаги се стремеше да бъде сред първите редици на борбата за свободата на робите.

Той се среща с мнозина от водачите на ВМОРО и е в постоянен контакт с тях, обаче, нуждата от много парични средства отлагаха изпълнението на разработените от него в големи детайли терористически планове, макар че се възприемаха по принцип от отговорните фактори на ВМОРО. Но всички тия отлагания не го отчайваха. Работейки в това направление, той заминава за Женева. В постоянните беседи с руските емигрантски революционни кръжоци, той напълно се оформи като индивидуалист и възприе теорията на безогледния и систематичен терор.

Petar Sokolov Svetoslav MerdzhanovПетър Соколов е роден в 1870 година в гр. Кюстендил. Той имаше висок ръст и здрава структура, мургаво лице, черна коса и брада. По природа мълчалив, спокоен, тих, съобразителен и прямолинеен, но внимателен и наблюдателен. Макар да беше фанатик индивидуалист, в неговата душа растеше и се развиваше усет с изящното и красивото. Той имаше художествени дарби като портретист.

Соколов беше син на бедни родители и през целия си живот не беше видял радост, а само неволи и несгоди, което се беше отпечатало по неговото сурово лице с печата на грубата действителност. Едва завършил средното си образование той се впуска в бурния революционен живот и в кратко време сполучи да заеме подобающе място всред другарите си. Неговата прямота, искреност и смелост са едничката причина, за да бъде обичан от другарите си.

Докато Мерджанов беше човек, който бързо се възпламеняваше, Соколов, като по-спокойна натура, коригираше своя другар и го заставяше да гледа по-реално на всяко начинание.

Перспективата, която се очертаваше пред мирогледа на основателите и идеолозите на ВМОРО, т.е. тяхното становище за голямата роля, която обезателно трябваше да изиграят градските и най-важно селските маси в едно добре организирано и подготвено всенародно въстание, по разбиранията на Соколов и Мерджанов се виждаше неправдоподобно. При все това, те – като мнозина други техни съмишленици – се отдадоха в услуга на македонското освободително движение, с единствената мисъл да бъдат полезни на това дело.

По това време Македония представляваше: център на Балканите и кръстопът на важни железопътни и морски пътища; обект на съперничества не само на всички балкански държави, но и на Великите Сили, които имаха грамадни политически интереси, свързани с владеенето на Средиземното море, което беше главна база за техните морски сили и пряк път за техните колонии, от една страна, а от друга – те бяха пласирали в Македония много капитали в банкови и други големи предприятия. Всичко това даваше повод на Мерджанов и Соколов да замислят един по-чувствителен удар върху тия жизнени интереси на Великите Сили, за да може по тоя начин да се постави пред чуждия свят на разглеждане проблема на Македония и се обърне по-голямо внимание върху борбите на македонския народ за неговото освобождение.

След завръщането си от Женева, мисълта на Мерджанова изцяло е вече заета с македонската проблема. Всички разговори, които водеше, той все за динамит и бомби разправяше. В неговото революционно поприще най-голяма пречка се явяваха паричните средства.

Boris SarafovРаботейки упорито, за да може да реализира някои от своите планове, през 1899 год. Мерджанов влиза в разбирателство с Борис Сарафов2, който му обещава своята безрезервна подкрепа. Без паричната подкрепа на Борис Сарафова, групата на Мерджанова не можеше да се прояви. Веднъж снабден с парични средства, Мерджанов започна своята дейност. По това време пристига от Велес анархистът Йордан Шурков. Последният убеждава Мерджанова да отидат да посетят градовете: Скопие, Велес и Солун. В Солун Мерджанов и Шурков влизат във връзка с учениците Орце поп Йорданов3, Константин Кирков, Владимир Пингов, Илия Тръчков и Тодор Богданов, всички от гр. Велес, членове на революционния кръжок „Гемиджии”.

След размяна на мисли „гемиджиите” възприемат напълно тактиката и методите на действия на Мерджанова. Но, за да се пристъпи към една по-голяма терористическа дейност в Цариград, Солун, Скопие и Битоля, са били необходими грамадни парични средства. Мерджанов настоява пред Орце поп Йорданов и К. Кирков на всяка цена да намерят пари по конспиративен начин. В една беседа, Йордан Шурков предлага на Константин Кирков и Тодор Богданов, като синове на богати търговски семейства, да бъдат скрити от групата „Гемиджии” и се поиска откуп от бащите им, за да бъдат пуснати на свобода. Това „пленяване” се възприема от цялата група и „гемиджиите” К. Кирков и Т. Богданов се скриват в квартирата на Мерджанов в Солун, находяща се във французкия квартал, която той държал под наем в дома на една французойка. Кирков и Богданов пишат писма на своите бащи и им съобщават за своето пленяване, молейки ги да внесат откупа. След дълго водене на преговорите, виждайки, че тази акция не ще се получи, Йордан Шурков – за да може да се излезе от това инсценирано „пленяване” с успех – предава „самозаловилите” се Кирков и Богданов в ръцете на ВМОРО и тогава бащата на Кирков внася 300 лири турски откуп, обаче, през време на дълго водените преговори се изразходва голяма част от откупа.

През същата 1899 година, с паричната подкрепа и поддръжка на Борис Сарафов, „гемиджиите” почват своята работа за прокопаване на канал под Банк-Отоман, а Мерджанов, Соколов и Петър Манджуков заминават за Цариград. Групата дълго време се мъчи да подготви атентат против султан Абдул Хамид, обаче, поради силната охрана, тая акция се изоставя, защото по никакъв начин не са могли да се приближат към султанската каляска при отиването в джамията. Впоследствие групата възприема плана за разрушението на Банк-Отоман в Цариград в Цариград, с единствената цел да се обърне вниманието на „хуманна” Европа към робството в Македония. В тяхна помощ е бил изпратен от групата „Гемиджии”, членът от последната група Павел Шатев.

gemijii

Със съдействието на печатаря Нанчо Стоянов, родом от гр. Ресен, който настанява групата в своя печатарски склад, намиращ се срещу самата Банк-Отоман, групата започва своята дейност. Самата няколкомесечна къртовска работа под земята, работейки на две смени: една седмица Мерджанов и Соколов, друга седмица Манджуков4 и Шатев, те сполучили да прокопаят един канал под земята – минаващ под улицата и навлизащ под основите на самото банково здание – дълбок около 4 метра под нивото на улицата. Каналът е бил окончателно завършен, оставало само да се постави взривът и да се възпламени. Групата е разполагала с малко взривни материали. В услуга се явява членът от Арменския революционен комитет Козаков, като им обещава да достави необходимото количество взрив. Той чрез свои идейни другари доставил динамит от Батум. Динамитът пристигнал, той го освободил по контрабанден начин от пристанището, след което го предал на арменци хамали, за да го отнесат в една негова конспиративна квартира. Случайно един полицай забелязал, че хамалите, носейки тежките куфари, пъшкали от тежестта. Той ги проследил и, когато отнесли куфарите в къщата, извикал други полицаи и блокирал къщата. Арменците хамали били заловени от полицаите, обаче, те не са знаели какво носят. Не подозирайки, че хамалите са арестувани, Козаков влиза в двора на къщата и полицаите го залавят. Подложен на разпит, Козаков не издал групата на Мерджанова. Като руски поданик, Руското посолство го изискало и изпратило в Одеса, където бил осъден на заточение. След Козаковата афера, веднага Цариградската полиция тръгва на лов за подозрителни лица. Между многото арестувани българи и арменци, били заловени Мерджанов, Соколов, Манджуков и Шатев.

Pavel ShatevПрез време на тримесечния затвор в Цариград, Мерджанов се проявява със своята смелост и находчивост, като съумява – макар и разделени в четири отделни килии – да влезе в преписка със своите другари и им диктува какво да говорят пред следствената власт. Благодарение на тая негова смелост, нищо не е разкрито по отношение на прокопания канал под Банк-Отоман. След това по застъпничеството на Българското правителство, те били освободени и екстернирани.

Няколко месеци след тези събития, в Цариград пристигнал Александър Кипров да проучи и да види изработения канал от Мерджановата група. Той влязъл във връзка с Нанчо Стоянов, който го завел в своя склади Кипров видял прокопания канал. Кипров след туй изпраща шифровано писмо до ЦК на ВМОРО, в което описва подробно извършената работа от групата Мерджанов. Това писмо попада в ръцете на Цариградската полиция, която сполучва да го дешифрира и намира канала. Кипров, щом научил, че каналът е открит, веднага сполучил да избяга, а Нанчо Стоянов и баща му Калчо Стоянов били заловени и осъдени на доживотен затвор и умрели в гр. Синоп - Мала Азия.

Виждайки, че с откриването на канала в Цариград, акцията вече е компрометирана, Мерджанов отново започва да крои планове за нови акции. През 1901 г. Мерджанов и Соколов заедно с арменския революционер Бедрос Серемджиян организират чета, състояща се от българи и арменци, с която навлизат в Одринско. Четата поставила взрив на ж.п. линия срещу идещия Ориент-Експрес, обаче атентатът излязъл несполучлив. Четата сполучила да се оттегли без жертви.

Тая несполука силно въздействала на Мерджанова, който, за да снабди четата със средства за други атентати, заловил Нури бей (син на голям чифликсайбия Мустафа бей в Одринско), за да получи голям откуп. Съобщават на Мустафа бей да внесе искания откуп за сина си, обаче, той веднага съобщил на властта в Одрин. Силни войскови отделения се отправили по дирите на четата, като при с. Фикел (Свиленградско) войските обсадили четата от всички страни. Завежда се сражение, в което падат убити Петър Соколов и Татул Зармарян от гр. Малгара, а Светослав Мерджанов и др. четници тежко ранени.

Виждайки, че всичко е изгубено и че бегчето ще му се изплъзне из ръцете, от една страна, и от друга – разярен от смъртта на Соколова, Мерджанов пред очите на турската войска застрелва пленения Нури бей.

Ottoman bank thessalonikiТурската войска залавя ранените, Мерджанов, Бедрос Серемджиян и Оник Торосиян и ги отвеждат в Одрин.5 Там ранените били излекувани, след което бяха осъдени от военния съд на смърт чрез обесване. Присъдата била изпълнена на 9. Декемврий 1901 година пред вратата на „Ески джамия” в Одрин.

Когато е отивал към бесилката, Светослав Мерджанов е бил съвършено спокоен. В момента към пристъпване на екзекуцията, той вдига глава нагоре и почва да държи пламенна реч, заклеймявайки политическия феодален строй и властниците в Турция. По заповед, стражата се нахвърля върху Мерджанова и му забранила повече да говори. Тогава Мерджанов блъснал джелата, който се тъкмял да му постави въжето на врата, и извиква: „Да живее революцията! Долу кървавата тирания!” – бързо прехвърля през мускулестата си шия въжето и увисва на бесилката.

Неговият безстрашен пристъп към смъртта поразява и самите екзекутори и местното турско население в града Одрин.Така се пръснаха между суеверното турско население легенди за тоя сербез гяур.

Соколов и Мерджанов умряха на бранното поле, но техните ученици-гемиджии след две години продължиха тяхното дело и извършиха своя подвиг – атентатът върху Банк-Отоман в Солун и изгарянето на французкия параход „Гвадалкивир”.

Guadal2

1Дамян (Даме) Павлов Мисков е български революционер, деец на ВМОРО.
2Иван Вазов пише стихотворението „Борис Сарафов“ от цикъла „Радостта на сенките“:
О, Македоньо, майко свята,
за теб борих се и живях;
от смърт не плашех се в борбата,
но аз от свои я приех.
Отидох жертва аз безплодна
на братска злоба, но простих,
че днеска виждам те свободна -
о, майко красна, що любих!”
Песни за Македония, 1916 г.
3Йордан Георгиев (Гьошев) Попйорданов, известен като Орце, е български революционер - анархист, ръководител на солунските атентатори. Учи в Солунската българска мъжка гимназия. Като шестокласник прекъсва образованието си и заминава в София, откъдето се прехвърля в Солун. Там става основен член на кръга на „Гемиджиите“. На 16 април 1903 г. взривява динамита в прокопания тунел под Банк Отоман в Солун и я вдига във въздуха. Загива на 17 април 1903 г., хвърляйки последните си бомби върху обсаждащите го турски войници.
4Петър Георгиев Манджуков с псевдоними Ал-Манджук, Брут, Илия Дуров е български революционер анархист, деец на ВМОРО и ВМОК.
5Турците успяват да заловят останалите ранени, но все още живи Мерджанов, Христо Хаджиилиев,Георги Фотев, Бедрос Сиремджиян и Оник Торосян. Те отсичат главите на загиналите българи и арменци и ги дават да ги носят до Одрин на техните другари. Главата на Соколов се паднала на Мерджанов.

 


 

ГЕМИДЖИИТЕ

ДИМИТЪР МЕЧЕВ (МЕЧЕТО)

(1870-1903)

 

Град Велес и в тъмната епоха на робството и в близкото минало излъчи из своите пазви буйни и ентусиазирани младежи, които, било като народни будители, учители, войводи, четници, организатори или терористи, се пръснаха низ поробената родина, за да се борят, кой как може, със слово или меч, за свободата или светлината. Смело може да се каже, че Велес в това отношение заема едно от най-първите места. Дали плачът на великата македонска река, която кърми велешани и омайва със своя жалобен повик за свобода и добруване или пък горещото слънце, пръскайки своите животворни лъчи в амфитеатрално разположените градски къщи от двете страни на Вардара, влива ведри струи и в тъй кипящата буйна кръв на тия повардарци, та още от крехката възраст се проявяват със своя висок бунтовнически дух или пък по атавизъм носят по нещо от непримиримия дух на богомилите – бабуни, това остава тайна на майката-земя. Но все пак има нещо отличително във велешанина, което тика младежта към стихийния бунт, което кара тия хора още в най-мрачната епоха да не бъдат рая покорна на раи и бегове.

Велес откърми плеяда борци, които, изкачвайки се по стръмната голгота, поднасяха своя живот пред жертвеника на свободата, без ни най-малко да мислят за земните блага. Между тия деца на Вардара, със своята чистота и идеализъм към саможертва, блещи смелият подвиг на Солунските съзаклятници, които през 1903 г. със своята рицарска смърт изпъкнаха пред поробения македонски народ и всяха страх и трепет всред поробителя и смут в европейския капитал.

2Революционният кръжок „Гемиджии” е основан през 1899 г. от велешаните: Йордан п. Йорданов (Орце)1, Коста Ив. Кирков2, Димитър Мечев3, Тодор Органджиев4, Илия Тръчков5, Тодор Богданов, Георги Богданов, Илия п. Йорданов и Милан Арсов6, а впоследствие в кръжока влизат П. Шатев, Марко Бошнаков7, Владимир Генджов и др.

Димитър Мечев е душата на съзаклятието и касиер на „Гемиджиите”. Той е роден във Велес през 1870 г. Първоначалното си образование получил в родния си град и, оставайки сирак, той завинаги се прощава с училището. Той имаше висок ръст, изпито лице, малки очи, черна къдрава тук-там прошарена коса. Неговото особено чело показваше, че той е човек със здрав ум и с висок морал. Детинството и юношеството си е изживял в крайна мизерия, която завинаги беше отпечатала своя образ по лицето му. Като дете той е продавал специален разтеглив шекер на прът, който постоянно е трябвало да го дърпа с пръстите и от тегленето пръстите на дясната ръка в края бяха съвършено надебелени. Вследствие изживяната мизерия, неговият инстинкт го караше да бъде крайно пестелив.

Макар и невръстен младеж, още при основаването на ВМОРО той става неин член и назначен за терорист. Поради изпълнението на една смъртна присъда, той напуща родния си град и става четник. Мечето беше извънредно мълчалив, краен песимист и отбягваше да влиза в разговори, но беше наблюдателен и прозорлив ум. Към интелигенцията той дълго време питаеше недоверие, смятайки, че интелигентът не е способен към саможертва. Той изслушва всекиго с особено внимание, запечатваше в ума си всичкия разговор и след това насаме правеше анализ и даваше своето заключение: дали му вярва и ли не.

3За да не бъде товар на когото и да било, след всяко завръщане от Македония на почивка, той постъпваше като работник било в мината Перник, било другаде, за да изкара с чер труд насъщния си хляб.

В началото на 1902 г., завръщайки се от Швейцария, Орце п. Йорданов сполучва да привлече отново в кръжока Мечето, в когото е имал сляпа вяра, като на положителен и смел конспиратор. На първо време изпраща Мечето в Одрин, където да прокопае подземен канал за разрушаване на Австрийската поща, обаче поради независящи от кръжока причини, тая акция се изоставя и Мечев се прибира в София и, като представител на групата, изпълнява своята мисия, особено по препращането на взривни и др. материали в Солун.

Крайно недоверчив и резервиран, той работи предпазливо и не възлага никому работа без обстойно проучване, поради което „Гемиджиите” го иронизираха с думите: Диме не стъпва на чурук8 дъска. Той ревниво пази касата на кръжока и постоянно влиза в конфликт с някои от другарите, ако искат добре да се нахранят, защото той се задоволяваше само с 5 стотинки хляб и 5 стотинки кисело мляко. Той не можеше да си прости разкоша, ако похарчи за храни повече от 2 гроша, защото съзнаваше, че тези пари са народни и че те трябва да се пестят, а не да се пръскат без сметка.

В началото на м. март 1903 г., понеже хората-къртици бяха приготвили канала под Банк Отоман, взривът поставен и можел да се възпламени само с цигара, Мечето пристига в Солун, за да вземе участие в акциите.

Iliya TrachkovНа 16 април през нощта Мечето с Илия Тръчков и Милан Арсов поставят взрив на моста върху ж.п. линия Солун-Деде-Агач, но от взрива се поврежда само един локомотив.

На 17 април Мечето и Тръчков отишли да запалят инсталацията за светителен газ, но били открити и прогонени със стрелба. Те отиват в своята квартира, близо до хотел „Салоник”, затварят желязната врата е от терасата почват да хвърлят бомби. След жестоко сражение, останали без бойни припаси, Мечето и Тръчков се самоубиват.

Димитър Мечев беше дете на народа; той живя с неговите мъки, изпита всички горчивини на живота, но запази до последния си момент своя горд дух, знаейки, че попрището на революционера е придружено с тежки страдания и че спокойствие за революционера ще настъпи само след смъртта.

Така изживя Мечето своя нерадостен път.

 

ЙОРДАН ПОП ЙОРДАНОВ (ОРЦЕТО)
(1881-1903)

 

Йордан п. Йорданов е роден в гр. Велес през 1881 г. Първоначалното си образование получил във Велес, а гимназиалното продължил в Солунската гимназия.

На пръв поглед, със своя висок ръст и сухо мургаво лице, Орцето изглеждаше кротък и смирен младеж. Всъщност, обаче, неговият темперамент не му позволяваше да се задържи повече от 5-10 минути на едно място. Неговата неспокойна душа търсеше отдушник. Още от ученическата скамейка той се проявява като водач. Недоволен от държанието на един учител в гимназията, той увлича всички ученици към бунт. Някои от тях, сплашени от директора, веднага прекланят глава, а други – по-късно. Възмутен от държанието на своите съученици, незавършил още VІ клас, Орцето се прощава с гимназията и се впуска в бурния революционен живот, с целия свой чиличен дух и нескончаема енергия.

Природно скрит в себе си и крайно недоверчив, със своята проницателност той подбира другарите си, проучва ги обстойно и ги подготвя за конспиратори. Любящ силните духом, той питае органическа омраза към несериозните и податливите. Не случайно издигналите се и смятащи себе си за народни водачи, той гледа с ирония. Във всички спорове той поддържа винаги практическата страна – реалното в живота. Само с един – два разговора Орцето опознаваше сериозните хора. Като вещ познавач на революционните движения в света, особено французката революция, той с ярки примери подкрепя своите доводи по актюелни въпроси с ясна, кратка и убедителна реч. Като конспиратор, той учело се съобразява с мястото и наличните условия. По изражението на неговото лице се четеше вяра към делото и непокорен дух на убеден революционер. Във всички спорове Орцето умееше да се налага със своя висок дух. Той живя и умря, без да се подчини на каквато и да била дисциплина, защото бе краен индивидуалист.

Той посрещаше нерадостите и пречките в живота безропотно и, щом ги преодолееше, на лицето му се отпечатваше усмивка, тъй дълго очаквана от „гемиджиите”9. От омраза към суетността той не искаше да се фотографира и остави своя портрет, смятайки, че истинският революционер не трябва да търси след смъртта си.

Орцето заедно с неразделния си другар Коста Ив. Кирков са основателите на революционния кръжок „Гемиджиите”. Руските революционери са първите техни вдъхновители и учители, а задграничната руска литература, излизаща в Швейцария се чете с ентусиазъм и обстойно обсъжда и разяснява от кръжока. Тя им определя тактиката и методите за борба против турската тирания в Македония, която представляваше най-главния обект в борбата. Те не се интересуваха от дребните за тях сражение с турските войски от страна на организационните чети, а се стремяха да направят големи революционни акции, от което да се почувства и в самия султански дворец стихийната мощ на Македонското освободително движение.

Поради липса на парични средства, макар и двата канали-лагъми в Цариград и Солун под зданията на Банк Отоман да бяха почти окончателно готови, бяха изоставени. За да започнат своята дейност, трябваше да намерят средства за работа и взривни материали. През 1901 г. Орце п. Йорданов заминава за Швейцария, където се среща с емигранти руски революционери. Там той вече, от постоянния контакт с тях, напълно се оформява като индивидуалист-терорист и с възторг възприема теорията на безогледния и систематичен терор, като средство, чрез което ще се постигнат що-годе правдини на поробения народ. През време на пребиваването си в Париж, Орцето се среща с Борис Сарафова, който от своя страна напълно възприема неговата теза и финансира кръжока.

В началото на 1902 г. Орцето напуща Швейцария и пристига в София. С големи усили той сполучва да привлече в кръжока самоотвержения и безукорно предания на революцията Димитър Мечев, работящ по това време като работник в мината Перник., комуто възлага тежката задача по пренасянето на взривните материали в Солун, след което заминава в Македонската столица и пристъпва към осъществяването на Солунските акции.

6Орцето си остава фанатик в своите убеждения. Благодарение на своята силна воля и проницателен ум, вместо да бъде разколебан от ежедневните препятствия, той преодолява всички препятствия, работейки безспир и умора и запазвайки в пълна тайна удара, който трябваше да се нанесе над поробителя. За илюстрация може да се изтъкне следният факт: Б. Сарафов, в изпълнение на своето обещание, изпраща хилядо килограма динамит, поставен в 12 бурета като химикалии, чрез свои приятели в Марсилия за Деде-Агач, според както са уговорили с Орцето. Пратката се адресирала до Деде-Агач, защото в Солунската митница контролът бил много щателен. Пратката минала благополучно и Орцето ангажирал един търговец грък срещу 100 лири възнаграждение да освободи „стоката” от Деде-Агачката митница и да му я донесе в Солун, като му дал разноските по митото и 50 лири от възнаграждението, а останалите 50 лири да му предаде при получаването на „стоката”. По една случайност Иван Гарванов влиза в разбирателство с гърка и го убедил, че тая стока е лично за него и да я предаде на посоченото от него лице след като я освободи и си получи останалото възнаграждение. Гъркът се съгласил и я предал на посоченото от Гарванова лице. Орцето чака няколко дни и не получава никакви сведения от гърка. Той веднага заминава за Деде-Агач, но никаква следа от гърка, който, след като предал стоката на Гарванова, заминал за Атина. За да узнае истината, Орцето писмено запитва Сарафова, който нарежда да се провери и параходната компания „Фресине” от Марсилия съобщава, какво 12 бурета химическо производство са били експедирани от Марсилия и на 14.ІІ.1903 г. стоката е била изтеглена от митницата в Деде-Агач. Узнавайки играта на Гарванова, Отчето се възмущава и заявява: „Ако Гарванов не е член на Централния комитет на ВМОРО, то не бих пожалил неговия живот за нищо, защото той разби нашите надежди за една дейност от един по-голям мащаб., но няма да посегнем на него, за да не напакостим на Организацията”. От този момент Орцето прекъсва всякакви сношения с Гарванова.

Макар и убеден индивидуалист, той влагаше в методите и тактиката на терористическата група „Гемиджии” своите лични и непосредствени разбирания”. Понеже турската власт със своите многобройни пълчища беше неуязвима, той насочи борбата си срещу европейските капитали, които поддържаха тиранията на султан Абдул-Хамида.

Орцето имаше големи заложби на идеен водач и мъчно може да се даде една правилна преценка на неговия революционен гений. Той живя и се бори за народа, без нито за момент да помисли за своето лично съществуване.

След подпалването на французкия параход „Гвадалквивир” и след разрушаване инсталацията на светилен газ от Кирков, Орце п. Йорданов лично запалва фитила на подготвения взрив в канала под Банк Отоман и хвърля зданието във въздуха; след това Орцето пресреща Коста Кирков на уреченото място, качват се двамата на файтон, преминават пред театър „Еден” и хотел „Египет”, хвърляйки няколко бомби, промъква се в своята квартира от където почва да хвърля бомби срещу турските войници, докато пада убит. Гледайки смелостта на убития Орце, Хюсни ефенди-Араб бинбаши не позволява на турските войници да намушкат тялото на убития Орце, заявявайки: „Нека тоя герой ви служи за пример, как трябва да се жертвате и умирате за народните идеали”.

Така живя и умря Орцето със своите разбирания, давайки своя живот за свободата и поробения народ, без даже да остави своя лик за спомен, защото той беше далеч от мисълта за слава и почести.

Силуетът на непоколебимия Орце витае около Банк Отоман и, бродейки македонската столица нагазва сините води на Егея, за да не гледа новото робство на своите братя.

 

Константин Ив. Кирков
(1882-1903)

 

Kostadin KirkovКонстантин Ив. Кирков е роден през 1882 г. във Велес, а гимназиалното в Солунската българска гимназия. Младеж с естествена красота и физически добре развит. Като ученик той е крайно внимателен към всички свои другари. Със своя беззаветен идеализъм, скромност и благодушие, той става най-любимия другар в кръжока. Обичащ силните духом и презиращ малодушните, той е смятал отчаянието за порок. По време на спорове в групата, неговите отмерени горещи слова се забивали като гвоздеи по челата на „гемиджиите”. Той питаеше органическа омраза към суетните хора. Към близките си другари се обръщаше с усмивка на уста. В кръжока не е търпял полумерки и винаги с хумор подлага на критика своите другари, налагайки своите лични разбирания по дадени въпроси.

Под неговия женствен образ се е криела стихията на бунта и една страшна по замисъл идея – тая на безпощадното разрушение. Решителен и смел във всички прояви на групата, той гледа на смъртта като нещо обикновено, стига само да се извърши подвиг и да умре. Като човек и съзаклятник Кирков представлява от себе си образец на подражание. Той беше начетен младеж и, познаващ основно всички социално-революционни движения, всред кръжока се налага със своята компетентност като теоретик наравно с Орцето. Благодарение на неговата силна памет Кирков е правил пред кръжока устен анализ на цели епизоди от французката революция от където е черпил своите вдъхновения. Той вървеше по пътя на своя учител Слави Мерджанов.

Като индивидуалист, той не подлежеше на дисциплина и не можеше да търпи никакви авторитети. Според неговите лични разбирания, революционер може да бъде само този, който се откаже завинаги от всички земни блага и възприеме революцията като професия. И той, както Орцето, не иска да се фотографира. На горещите молби на домашните си да им изпрати поне един портрет за спомен в къщи, той отказва да стори това.

Неговите първи вдъхновители и учители са руските революционери. Той с ентусиазъм чете и обстойно обсъжда в кръжока задграничната им литература.

Кирков чака с нетърпение последния час, в който ще пристъпи към страхотните атентати. Намирайки се прага на смъртта, в последните беседи на своите другари, той настоятелно поддържа своята теза, щото всички до един след извършването на акциите, ако не бъдат избити от турските войски, да се самоубият, но жив човек от „гемиджиите” да не остане. Със своя фанатизъм той е безподобен в историята на Македонското освободително движение в тоя период.

След разрушаването на инсталацията за въздушен газ лично от него и след разрушаването на Банк Отоман от Орцето, възползвани от настъпилия мрак и паника в града, на предварително уговореното място Кирков и Орцето се срещат, качват се на файтон, преминават край театър „Еден” и хотел „Египет”, хвърлят няколко бомби и внасят още повече смут сред властта, след което едва сполучват да си отидат до квартирите.

На 18 април, рано сутринта, Коста Кирков, облечен изящно, с нов пискюллия фес, излиза от квартирата си и отива да изпълни последния свой революционен и другарски дълг. Той пристига на улица „Сабри паша” пред централната поща, за да постави вътре в помещението взрив. Опитва се да влезе в станцията, но часовоят поискал да го обискира. Виждайки, че не може да влезе в станцията, Кирков бързо се отдръпва и се готви да възпламени една бомба, обаче в това време бил промушен от часовоя.

Коста Кирков умря, но даде жив пример как умира идеалистът революционер, как със своята смърт той окончателно изпълни своя другарски зов: „Винаги делата стоят по-високо от думите”.

 

ВЛАДИМИР ПИНГОВ10
(1883-1903)

 

Владимир Пингов е роден през 1883 г. във Велес. Той бе с нисък ръст, здрава структура и жизнерадостен темперамент. Възпитаник е на българската гимназия в Солун. Веселяк до голяма степен. В свободното си време със своя искрен предразполагащ хумор, макар и в най-опасни минути, той заразява другарите си и внася веселост. При изпълнение на възложената му работа той е бил извънредно спокоен и предпазлив. И като ученик и като конспиратор, Пингов прекарва повече от времето си уединено, занимавайки се с реализирането на възложените му задачи от кръжока.

Пингов има голям дял в Солунското съзаклятие. Нему лично до голяма степен се дължи сполучливото завършване на подземния канал. През 1900 г., той наема един дюкян непосредствено до зданието на Банк-Отоман и отваря бръснарница, без някога изобщо да е имал понятие от бръснарски занаят. Той е „стопанинът” на бръснарницата, а Илия Тръчков му става чирак. Понеже освен близки хора за клиенти почнали да прииждат и непознати хора и за да не се компрометира акцията, Слави Мерджанов, по препоръката на Арменския революционен комитет, изпраща от Цариград в Солун арменчето Кристи, което, за да не буди съмнение, под гръцкото име Кьосе Аристиди, става съдружник на Пингов и бръснарницата взема друг облик. В един ъгъл на магазина, зад едно перде се намирал входът на мазето, където Орце п. Йорданов, Владо Пингов, Димитър Кощанов, Павел Шатев и Димитър Генджев (от Велес) копаят канал под Банк Отоман, обаче поради липса на средства го изоставят.

През лятото на 1902 г., когато Орце се завръща от Швейцария и пристига в Солун, той наема друг магазин (защото първият бил вече зает от други наематели), в който Марко Ив. Бошнаков, родом от гр. Охрид (умрял като заточеник във Фезан), продава бакалски стоки. От този бакалски магазин отново се започва прокопаването на канала, в който Пингов взема голямо участие и който канал най-после послужи за разрушаването на Банк-Отоман.

През тригодишния период на подготовката на атентатите, на Пингова се възлагат много опасни задачи, които той безукорно ги изпълнява, без да загуби своята жизнерадост. Той, като фаталист, е смятал, че което му е предопределено от съдбата, не може да се избегне и ни най-малко не мислил за запазването на своя живот.

На 17 април, след разрушаването на Банк-Отоман, Пингов запали съседното здание „Бошнак хан” и се отправя към квартирата на Мечето и Тръчков, които водели сражение с войската и, опитвайки се да мине входната врата на „Топхането”, бил застрелян от часовоя.

Така завърши своя жизнен път Владимир Пингов, който и в най-критическите минути със своята жизнерадостна натура е внасял ведри струи сред живота на „Гемиджиите”.

 

ИВАН НАУМОВ АБЛЯКА
(1878-1907)

 

Иван Наумов е роден в 1878 г. в с. Ораовец, Велешко, където е преживял детинството си. Още в най-крехото си юношество, като син на бедни родители, той отива на гурбет в Солун. В престолния град на Македония той дълги години изнемогва от тежка физическа работа за насъщния корав залък. Благодарение на своята желязна структура и ентусиазъм за борба през 1898 г. той влиза в очите на Михаил Попето, който го посветил в тайния кръжок на ВМОРО в Солун. След редица смели акции, в Иван Наумова се оформи бъдещия безстрашен и смел войвода.

Той беше висок, широкоплещест и здравеняк, с мургаво лице и черна коса, които го оприличаваха на мавър, поради което получи прякора „Абляк”. Неговият орлов поглед, войнствен дух, походка, смелост, вяра в делото и пристъп към саможертва го издигаха пред очите на другари и противници. Него го вълнуваше една-едничка мисъл – свободата на родината. Във време на сраженията и с турци, и със сърби, той налиташе като разярен лъв, увличайки със себе си четниците. Във Велешко, Прилепско и Поречието той бе единственият войвода, който бе вселил страх в редовете на сръбската пропаганда, агентите на която го смятаха за неуязвим.

През 1901 и 1902 г. той взема активно участие като войвода в Одринско. През време на Илинденската епопея в сражението при казармите в гр. Крушово, като секторен войвода, пеейки Ботйовата безсмъртна балада: „Тоз който падне в бой за свобода, той не умира…” Аблякът с развято знаме зае своя обект – казармите, за което народът го възпя като звездалия (белязан със звезда на челото).

9

След злополучния край на въстанието той не се отчая, а през 1904 г. обикаля Велешко, Крушевско, Кичевско и Поречието. През 1904 и 1905 г., в редица ожесточени сражения с четите на сръбската пропаганда Алблякът на Григор Соколов Лямев да заеме „Азот”, която местност бе стратегически пункт за владението на цялата Бабуния.

Абляка участва в редица сражения, между които: в селата Оморане и Вир със сръбски чети; през 1905 г. със сръбска потеря в с. Палишевци, Кумановско, и с Ореше, Велешко; в 1907 г. при Ножът – Попадийски чукари.

През есента на 1907 г. той пристига в Белица, Кичевско. По бърза и неотложна работа от организационнен характер той се отдалечава от четата си, но на връщане бил съгледан от минаващия случайно аскер, който му предлага да се предаде. Отстъпвайки към четата си, Аблака завежда сражение с аскера и след ожесточена престрелка загина в разцвета на младостта си, когато в него бликаше ентусиазъм за борба и освобождение.

Неговата загуба най-много се почувства в Бабуна планина. Присъствието му в този край принуждаваше Григор Соколова да държи сметка за произволите си, знаейки, че Абляка не прощава.

Щом Абляка загина, виждайки се с развързани ръце, пропагандата в края на 1907 година съвършено се настани в „Азот”.

Аблякът падна на бранно поле, но неговият горд и безстрашен вихрен полет витае из непристъпните скали на майка Бабуна и при еднообразния напев на трепетликите и шумния плисък на ручеите. Още се носи басовият напев на Абляка: „Тоз който падне в бой за свобода, той не умира…”.

 

1„Първо място в съзаклятието се пада на Орцето. Той беше млад, на двадесет и две години, висок, сух, с кестеняви коси и мургаво лице, интелигентен, начетен и пропит с общочовешки чувства и крайни, присъщи на възрастта му и обясними с тежкия хамидовски ярем над родината му възгледи върху живота и света. Орце беше живо олицетворение на извънредно силна воля, упорита твърдост и непоколебимо постоянство.
Както през време на подготвителния период на атентатите, така и при изпълнението им, Орце беше душата на съзаклятието. Само неговата пламенна вяра в правотата на избрания път, твърдостта му, неговият трезвен и практичен ум както и неизчерпаемата му енергия и желязна воля можаха да преодолеят невероятните пречки за успеха на започнатото дело.
Той не можеше да търпи светотатството с делото. Разправят, че в едно солунско кафене, гдето хората на кръжока често отиваха да пият кафе, група българи спорили в присъствието на кръжока, заемащ едно от кюшетата на кафенето, върху разногласията между върховисти и централисти. Орце, след като се вслушал в спора, станал от местото си, ударил по една плесница на спорещите, заявявайки им, че в кафене не могат да се водят подобни спорове, и се върнал на местото си. Спорещите българи навели глави без да реагират, признавайки правотата на искането на Орце.
Предупреждаването на семейството на директора на отоманската банка да се спаси от явна смърт, за което поменахме на друго место, издава една високо благородна душа у Орцето.
Орце беше и крайно брутален и дори нахален, когато някой от другарите му разсеяно изпълняваше възложената му задача. Той се нахвърли брутално срещу най-верния си другар, Коста Кирков, и то в деня, когато започваха атентатите, за гдето на време не е била занесена храна на Мечето, който беше на стража в подземието на банката, и за гдето Коста се е вгледал в мазето на банката през решетката на улицата и с това можал да хвърли съмнение между случайните минувачи за готвения атентат. Това издава началнически качества у незабравимия герой.
Някои от другарите сравняват Орцето с динамита; той имаше сродни качества с динамита: има ли препятствия, Орце избухваше с цялата си душа, няма ли препятствия, той беше тих и миловиден като същинско момиче.
Орце, не вярвайки на силите и добрата воля на някои от съзаклятниците, се държеше крайно арогантно спрямо тях Това отнемаше много усилия на останалите другари за да подържат необходимата сдушеност за успеха на акцията.
Ръководството на цялото съзаклятие бъше в ръцете на Орце. Той поддържаше външните връзки с София и Цариград писмено и лично. Той вземаше паричните суми и ги разпределяше между другарите. Впрочем всичко това ставаше без всякакви формалности, защото верните до фанатизъм едни към други съзаклятници никога не помисляха даже да дирят сметка за поверените им и изразходвани суми. Посещенията в Швейцария и София бяха шлифовали доста груби черти от характера на Орце. Той беше индиферентен към живота и нуждите му. Цялото му същество беше обзето от намислената идея. Нищо не беше в състояние да го отклони от строго начертания план.
Няколко седмици преди атентатите родителите на Орце, тежко загрижени за милото си чедо, особено след убийството в Велес на по-големия му брат Милан, пак във връзка с революцията на поробените българи в Македония, изпратиха един доверен свой сродник да увещава Орцето, щото последният да се откаже от плановете си и да се смили над своите родители. Орце отклони всичко това с един внушителен жест заявявайки, те той не иска да живее робски живот." (Психологическите портрети на Гемиджиите, включени тук, са от брошурата на Ст. Симеонов, "Солунското съзаклятие" (София, 1921).
2„Вторият по величина герой е Костадин Иван Василев Кирков, именуван от другарите Коста. Той беше млад и хубавец. У него интелигентността и красотата взаимно си съперничеха. Тоя млад момък беше олицетворение на възвишен идеализъм, свойствен само на лица, израснали в среда, гдето фамилните традиции и общият морал са най-голямата ценност.
И Коста, както Орцето, беше пропит с крайно възвишени и общочовешки идеи и чувства. Той беше високо благороден, крайно учтив в отношенията си и никога не мислеше за себе си, а всичко оставаше за своите другари, идеята и отечеството. Ако Орце беше материалната връзка на съзаклятническия кръжок, Коста представляваше духовното звено, което обединяваше и огряваше душите на всички съзаклятници и съчувственици.
Коста беше най-цялостна натура, способен както за умозрителна наука тъй и за практическа революционна борба. Тези негови качества не представляваха един парадокс, защото характерната черта в обикновения му живот беше извънредната нежност в чувства и мисли, а в време на борба Коста беше смел и великодушен.” (Психологическите портрети на Гемиджиите, включени тук, са от брошурата на Ст. Симеонов, "Солунското съзаклятие" (София, 1921).
3Павел Шатев: „Димитър Мечев със своята пестеливост стана пословичен. Когато забележеше, че някой от нас харчи повече от обичайното, било за храна, било за жилище или облекло, той с часове не можеше да се успокои, ядосваше се, което се отразяваше на нервите му, без туй изострени от дългите страдания и безпокойства. Сам Мечев живееше много скромно и щадеше народната пара."
"Третият по ред герой е Димитър Мечев, наричан от другарите си Мечето. Той бeше корав и смeл революционер и дългогодишен сподвижник по Перистер и Бабуна на Гоце Делчев и Дамян Груев и техен личен приятел. Той имаше средна възраст. Най-вече от всички той беше изпил чашата на разочарованието в революционните борби и беше изтърпял извънредно големи физически и морални терзания. Това беше го хвърлило в особено голям песимизъм за всичко в живота.
На глед Мечето не беше тъй красив и приветлив, обаче по душа той беше извънредно нежен, благороден и отзивчив. Всички, които еж имали случай да се запознаят отблизо с него, са оставали смаяни от неговия ум, характер, воля и чувства. „Няма да кажа голям, а ще река велик безсребреник беше Мечето!", заявява един от живите му другари.
В моменти на почивка любимото занятие на Мечето беше черната работа в мината „Перник". Само там той можеше да намери спокойствие и мир на всички мисли, които го занимаваха за робска Македония. В разрез с мнозинството от тогавашните деятели на революционната организация той избягваше да тежи на ръководните фактори и на народа, и по тоя начин според своите разбирания той успяваше да запази сво-бодата си и да избегне всякакви ангажименти, които биха спънали действията му и биха му наложили ком-промиси в живота.” (Психологическите портрети на Гемиджиите, включени тук, са от брошурата на Ст. Симеонов, "Солунското съзаклятие" (София, 1921).
4Тодор Органджиев - български инженер и революционер в Македония. Учи в Солунската българска гимназия и същевременно под прикритието, че изпълнява търговски поръчки на баща си прехвърля динамит от Кочани през Велес за Солун. Привлечен от Слави Мерджанов в анархистичен революционен кръжок, който подготвя Солунските атентати. След тях бяга от Велес в Скопие при чичо си Лазар, който е екзархийски свещеник и му помага да се прехвърли в България. Заминава за Дрезден, където завършва Техническия университет в 1911 година. В началото на Балканската война Тодор Органджиев е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в неговата Инженерно-техническата част. По време на Първата световна война Тодор Органджиев участва в строителството на теснолинейката от Градско до Прилеп. След края на войната работи в София като инженер. Поддържа връзки с Павел Шатев, когото свързва с комунистите, и е близък приятел на Георги Занков.
5„Илия Тръчков беше най-мълчаливият от всички, ала, в замяна на това, той беше най-изпълнителният и делови герой. Както общата работа на Орце не можеше да върви без сътрудничеството на Коста, защото двамата взаимно се допълваха, така и в отделната конкретна акция Илия Тръчков допълваше Мечето.
Илия, макар и много по-млад от Мечето, беше храбър и експанзивен по природа. Тези качества на Илия ярко го отличаваха от останалите съзаклятници, макар да притежаваше и той повечето от качествата на останалите свои другари.
Илия беше млад, връстник на Коста и Орце, образован, физически достатъчно развит, колкото атлет, толкова и левент по душа и външност. Като венец на всички в характера на Илия беше свойствената му дързост при появата на опасности и беззаветна преданост към другарите и делото." (Психологическите портрети на Гемиджиите, включени тук, са от брошурата на Ст. Симеонов, "Солунското съзаклятие" (София, 1921).
6Милан Арсов - по време на атентатите хвърля бомба в летния театър Алхамбра. По-късно е заловен, съден и изпратен на заточение във Фезан, където умира от туберкулозна ангина на 8 юни 1908 г.
7Марко Бошняков -  преди атентатите наема дюкян срещу Отоманската банка, от който е прокопан тунела до основите на банката. След атаките е арестуван и съден на смърт. В последствие е изпратен на заточение във Фезан, където умира на 15.02.1908 г.
8Чурук (тур.) – гнил; нещо нездраво; нехранимайко, некачествен или неблагонадежден човек; изгнил, развален, болен.
9„Гемиджии” – група хора, простили се вече с живота и отпуснали своята лодка в бурното житейско море, която, или ще изкарат благополучно на брега, или ще я разбият в скалите.
10Владимир Пингов е петият по ред герой. Той беше също така връстник на останалите съзаклятници и любимец на целия кръжок поради веселия си характер. Владо, в противовес на Орце и Мечето, беше олицетворение на епикуреизма.
В най-трудните и трагични моменти, при многобройните пречки, когато съмнението на Мечето го тровеше до болезненост, а умът на Орцето изнемогваше, Владо с своя флегматизъм увличаше всички и им въздействуваше насърчително. Владо правеше всичко това по инстинкт и несъзнателно. Обаче неговите вeрни другари се ползуваха твърде много от това му качество и високо го ценяха.
Скромен, на глед спокоен, Владо беше горещо предан на делото и винаги беше готов да умре за него. Ала и последната си минута от живота той искаше да изживее така, както е присъщо на мнозина велешани." (Психологическите портрети на Гемиджиите, включени тук, са от брошурата на Ст. Симеонов, "Солунското съзаклятие" (София, 1921).

 


 

Велешките воеводи срещу сръбската въоръжена пропаганда
 
АЛЕКСИ МАРТУЛКОВ – БИСМАРК

 

1Роден през 1878 г. във Велес, закърмен още от крехките си младини с революционното слово на апостолите, той тръгва по неравния път на народния труженик. Още в 1895 г. той е оформен социалдемократ. През 1899 г. той влиза в кръжока „Гемиджии”. Като народен учител той учителства в селата Нежилово1, Никодим, Крива Круша2, Велешко, а след това и в с. Бегнища3, Тиквешко. През Илинденското въстание той взе участие в Кумановско като организатор, а през 1904 и 1905 г. той е четник в четата на Иван Наумов Албака и е първият му съветник.

Със своето хубаво държание той бе търсен от всички групировки и неговият глас се чуваше. Със своите разсъждения, воля и характер, той се налагаше и ставаше арбитър между спорещите, поради което велешани го наричат Бисмарк. Той беше убеден социалдемократ и разсъждаваше като такъв. Пропагандата му предложи да бъде неин организатор, смятайки, че нему е безразлично българин ли ще бъде, или сърбин. На това предложение той заяви: „Аз съм социалдемократ, моите убеждения стоят много по-високо от вашите пари и, макар от глад да умра, ще си остана такъв, какъвто майка ми ме е родила”.

През време на учителстването на Иван [Йован] Бабунски4 в сръбското училище във Велес, Мартулков заедно с Диме Чочето (бивш ръководител на Велес) сполучват да убедят Бабунски да стане български учител, на което предложение той се съгласява, обаче предлага да му се плаща 10 лири месечна заплата, колкото му плаща пропагандата. Чочето и Мартулков, виждайки, че това ще бъде от голяма полза за народа, веднага Диме се явява при митрополит Мелетий и го моли да ходатайства пред Екзархията да бъде приет за екзархийски учител. Обаче митрополитът му заявява, че по никой начин не ще ходатайства за сръбското мекере, понеже няма вяра в него като стипендиант на сръбския орден „Св. Сава”. Този отказ на митрополита да бъде приет българинът Иван Бабунски за екзархийски учител го тласна още по-далече, за да стане палач на своя народ.

Винаги гладен и жаден, винаги окъсан, Мартулски е готов да спори всякога и с всички за начините и средствата за освобождаване на родината. Септемврий 1908 г. го сварва учител в с. Нежилово, Азот, когато се произвеждаха първите хюриетски избори за подгласници за избиране на депутати. Състезават се две листи: българска и коалиционна (младотурци със сърбомани). Пропагандата, като естествен съюзник с турците, вдига на крак своите хора. Въоръжените чети на Бабунски и Търбич5 се явяват на изборите урни в с. Богомила6 само с револвери. Понеже цялото население бе попаднало под техния терор, те напълно вярваха, че изборите ще бъдат спечелени от тях. И мало и голямо беше навело глава от страха пред бесния терор на пропагандата.

Всички гласоподаватели българи от селата Бистрица7, Црешново8, Теово9, Ореше10, Папрадище11, половината гласоподаватели от с. с. Ораовдол12 и Габровник13 влизат групово в с. Богомила и, манифестирайки своята националност, явно гласуват за българската листа. Тази демонстрация вбесява войводите на пропагандата Бабунски и Търбич.

Гласоподавателите от с. Богомила, Оморани14 (заедно с албанците от последното село), Мартулци15, Мокрани16, малка част от Теово, албанци от Согле и Габровник (малка част), водени и напътствани от сръбските войводи, гласуват за коалиционната листа.

2При това положение се очертават два фронта. Остава да гласува само с. Нежилово. Пристигат и нежиловци. Опасявайки се, че ако нежиловци пред страха от главореза Бабунски, гласуват за коалиционната листа тя ще спечели, още повече виждайки как Бабунски и Търбич, четниците им, всички надошли от Поречието учители и свещеници на пропагандата се мъчат да сломят духа на нежиловци, Мартулков отива всред нежиловци и им заявява: „Аз съм назначен учител във вашето село от митрополит Мелетий, който е ваш духовен баща. Ако го признаете, вие ще си останете в лоното на Екзархията и ще гласувате за българската листа”. Селяните, окуражени от бодрото слово на Мартулкова, единодушно заявяват, че те са българи и че ще гласуват за българската листа. Но в това време се намесват Бабунски и Търбич. При това положение нежиловци изпадат пред алтернативата: ако гласуват за българската листа ще попаднат под ударите на сръбските главорези; ако гласуват за коалиционната листа трябва да станат явни сърбомани. У тях започва борба на живот и смърт.

Виждайки, че нежиловци не смеят открито да излязат и гласуват за българската листа, Мартулков застава сред нежиловци и им заявява: „Нима не ви стигат толкова мъки и неволи, нима пак ще гласувате за своите касапи? За да бъде вълкът [сит] и агнето цяло, най-добре ще направите за народа, но понеже такава листа няма, то за да ви е мирна глава, не гласувайте за никоя листа, протестирайки против вашите касапи, бойкотирайте избора и се върнете в село”. Думите на Мартулкова попадат като балсам в душата на изтерзаните нежиловци и те единодушно заявяват, че няма да гласуват и ще се върнат в село.

3Бабунски и Търбич с четниците си се нахвърлят върху Мартулкова, но в негова помощ се явяват организационните дейци Петър Ацев17 и Андрея Ангелов от с. Теово, а след тях и Тодор Оровчанов18 и неколцина бистричани и орешани. Двата лагера застават едни срещу други, с извадени револвери, готови да окървавят изборната урна.

В критическия момент турската власт се намесва и арестува Мартулкова и другарите му, обаче те настояват заедно с тях да бъдат отстранени и Бабунски, Търбич и хората им. След отстраняването им нежиловци гласуват.

През 1909 г. събитията в Турция се развиваха с главоломна бързина. Поради дигането на конституцията, младотурците почнаха да събират доброволци за превземането на Цариград и свалянето на Абдул Хамида. Под непосредственото влияние на Йор[дан]. Шуркова19, от страна на велешките граждани се направи следното предложение до Джемиета: До възстановяването на ново законно конституционно управление в отоманската империя в града Велес да се учреди Комитет за обществена безопасност, на който да се подчиняват всички граждански и военни власти в града и околията.

По принцип, младотурците, имайки предвид болшинството на българското население в града и околията, се съгласяват за образуването на такъв комитет, обаче, предлагат в тоя комитет да вземат участие и сърбоманите. На това искане на младотурците велешани енергично се противопоставят, като им заявяват: „Ние не признаваме на сърбоманите гражданственост, третираме ги като жалки оръдия на сръбската държава, понеже ние особено се гнусим от обстоятелството, че сърбоманството със силата на огън и меч се насажда всред народа. Ние се възмущаваме от обстоятелството, че вие искате да поставите агентите на сръбската пропаганда на равна нога с българското и турското население в града и околията. Ние с продажници не можем да влизаме в никакво споразумение.”

Младотурците, по силата на стеклите се обстоятелства, от една страна, и от друга поради грамадното мнозинство на българското население в града и околията, отстъпват от своето становище, поради което се учредява Комитет за обществената безопасност (Муфтелит комисон), състоящ се от 12 члена: 6 души турци (членовете на Джемиета) и 6 българи: Димитър Ничев, Ризо Ризов, Йордан Шурков, Алекси Мартулков и др.

На 12 октомври 1912 г. сръбски войски окупираха града Велес и околията. Още в медения месец те се проявиха като завоеватели.

През 1913 год. на Връбница (една седмица преди Великден) назначеният от сърбите кмет на гр. Велес Димитриевич заедно с постоянното присъствие, което е всецяло в ръцете на сърбите, свиква общинския съвет на заседание. Той настоява, че в такова опасно време, когато военните власти са безотговорни, общинските съветници трябва да бъдат осторожни и избегнат суровостта на военните и настоява общинският съвет да вземе решение да не допуска българския митрополит Мелетий (който замества временно Екзарха в Цариград), да се върне във Велес, като за това дадат подписа си пред правителството в Белград.

Настъпва гробно мълчание. Общинските съветници-велешани стоят като замаяни. Взима думата общинският съветник Алекси Мартулков и възразява на кмета със следните думи: „Ние, общинските съветници от града Велес, понеже сме назначени от административната власт, а не сме избрани с редовен избор от гражданите, нямаме легитимното право да вземаме решение от името и за сметка на цялото гражданство, които нашите решения да го ангажират. Ние не можем да вземем това решение от негово име, особено по един такъв важен и от голямо значение въпрос, защото ние, общинските съветници, родени в града, знаем чувствата на гражданите към митрополит Мелетия, който е духовен глава на цялата епархия. Имайки предвид, че това гражданство е водило кървави борби за създаването на Екзархията, знаейки, че цялото гражданство е дало морални и материални жертви за своята родна църква, още повече, че то даде в миналото кървава дан с убийството на Димитър Брезев при черквата „Св. Спас” в града, в борбата за черковни правдини и отделяне от гръцката патриаршия, - както аз, така вярвам също и останалите общински съветници велешани, не ще се решат на такъв акт, без да се допитаме до целокупното гражданство, което в случая е най-компетентно да се произнесе по предложението на г-н кмета. Каквото реши гражданството, ние ще го приемем като закон. Защото, в противен случай, ако ние решим и говорим от негово име, без да сме упълномощени за това, то ще се нахвърли върху нас и върху нашите глави ще се излее неговата мъст. Ето защо моля този въпрос да не се подлага на разрешение от сегашния състав на общината, който, пак повтарям, понеже не е законно избран, не е компетентен да се произнесе и взема решения от името на гражданството”.

6Това смело държание на Мартулкова даде възможност на всички общински съветници да го поддържат напълно. Поради категоричния отказ на общинските съветници да излязат от името на гражданството и сложат подписите си против допускането на митрополит Мелетия в епархията му, сръбското правителство допусна митрополит Мелетий, който няколко дни преди това преди Великден пристигна във Велес и заема поста си.

През есента на 1914 г., след дълго обмисляне и изяснение на положението, велешани избират комитет: Алекси Мартулков, Йордан Шурков, Никола Войницалиев, Никола Панов и др., на които се възлага пропагандирането и организирането на масовото дезертиране от сръбската армия на българите и турците. Това беше голям удар за сърбите, които поддържаха, че цялото мъжко население от Македония е доброволно мобилизирано в сръбската армия и че драговолно се бие на фронта; че няма нито един дезертьор, избягал в България и че нито един политически затворник не се намира в сръбските затвори.

След организирането си Комитетът почва своята дейност. В разстояние на 2-3 месеца комитетът изпраща в България около 2000 души дезертьори българи и турци, а на 1 януарий 1915 г. комитетът препраща още около 1500 души дезертьори.

Комитетът бе заловен и осъдени всички негови членове на по 20 години затвор. Алекси Мартулков заедно с всички другари от комитета бе отведен с отстъпващите сръбски войски към Албания, обаче, при Струга настъпващите войски на VІІІ Тунджанска дивизия пресече пътя и спаси Мартулкова и другарите му от явна смърт.

След войните Алекси Мартулков, лежал дълго време в турски и сръбски затвори, заедно със жълтата си гостенка, за да не умре той и семейството му от глад, става бояджийски работник по мостовете на БДЖ, пак гладен и жаден, пак гол и бос, но все пак с гордото съзнание, че на този свят един път се живее и че трябва да се изживее човешки – в борба за поробените и угнетените.

 

СТЕФАН ПЕТКОВ СИРКЕТО

(велешки воевода)

 

Стефан Петков е роден през 1865 г. Той е рожба на южнобългарския градец Чирпан, който излъчи из своите пазви: поета революционер П.К. Яворов, Серско-Драмския терорист Пейо Радев Гарвалов (магистър по фармация), храбрият Зъхренски войвода Христо Манов (Нанев) и смелия бунтовник-воевода Коста Нунков.

През 1905 г. той заминава за Лондон, където следва двугодишните полицейски курсове. След завръщането си в България, макар и назначен на голяма полицейска служба, неискайки да бъде оръдие на разни партизани, той отказва да я приеме.

В една среща след Балканската война, той непоколебимо заяви: „Нашият град даде две дузини пламенни борци за свободата на македонския роб, но било писано на Македония да остане в ръцете на сърби и гърци… Всичко ще изоставя и ще тръгна по кървавите им дири, да довърша започнатото от тях дело”.

Както в своя роден градец, така и като началник на военно-полицейската секция във Велес през Европейската война Стефан Петков се ползва с много добро име.

През тригодишното си преживяване в гр. Велес, той се чувстваше у дома си, обикна гражданите, както и те него. Отстъплението на българските войски през 1918 г. му се отрази много зле. В неговата душа стана бърз прелом. Макар наближаващ вече 60-те години, той агитира всред велешани да не бягат в България, а да останат по домовете си и да се борят на нова сметка срещу поробителя. Виждайки, че се колебаят, той невъзмутимо им заявява: „Досега бях три години между вас, обикнах Македония, която стана мое второ отечество и не искам да я напусна. Тук ще остана между вас и ще се борим кой как може”. Този беззаветен пример на Стефан Петков даде кураж на мнозина, които му подадоха братска ръка и останаха по домовете си.

Той остана на своята тежка дума. Той броди цели 5 години със своите другари македонските балкани, посрещан и изпращан от поробения народ. Неговият хумор във време на преследванията му от потерите ще остане незаличим спомен всред велешани. Ту като войвода, ту като просяк, ту като стар турчин, той безспирно броди Велешко и буди всред народи вярата за по-добри бъднини.

През една тиха звездна нощ, след дълго мъчително лутане заедно с четата на Цветан Орашевски, капнали съвършено от умора, се разнася тихият и приятен глас на Стефана:

- Овде деца, ке сме на конак.

По-младите четници, току-що влезли в четата, не разбирайки думите на войводата, се споглеждат едни други, но не смеят да се противят.

- Тая вечер ке спим на хотел „Звездоброй” – повтаря шеговито войводата и пръв ляга всред камънаците на сипея, а след него и четниците, лягат и новодошлите.

- Тук е „Църни връх” – забелязва един от четниците.

- Е, да. На тоя хотел други път не сме спали – отговаря войводата.

Весел смях залива бродящите четници.

Велешани никога няма да забравят бай Стефана, който с младите беше млад, със старците – старец; те не ще забравят тоя духовит старец, изоставил на произвола на съдбата своето семейство, отдавайки се с цялата си любяща душа в помощ на поробения народ, давайки личен пример на младите как може да се изостави мило и драго и как да се брани поробен народ.

Единствена негова мечта беше да умре всред града Велес, но уви – съдбата му бе предопределила друго.

След 5-годишно непрестанно преследване от потери, съвършенно изтощен и страдащ вече от гръдна болест, в 1923 г. той се прибира в България и на 27. ХІІ. 1928 г. почина в своя роден град – далеч от свидната Бабуна, далеч от поробения народ.

 

СЕКУЛА ХРИСТОВ ОРАОВДОЛСКИ20

(велешки воевода)

 

7След Илинденското въстание, особено в 1904 година, когато в Поречието се загнезди нелегалната сила на сръбската пропаганда, Азот стана символ на смъртта и гробница на стотици буйни ентусиазирани младежи, придошли от всички краища, гдето се чува българска реч, да се борят срещу домогванията на пропагандата, която се силеше чрез злато и куршум да прави населението „прави сърби”. В борбата с четите на пропагандата и нейния естествен съюзник, турската войска, Бабунията стана Голгота за стотици беззаветно преданни борци, които се изкачваха по стръмните ѝ синури и намираха своя жизнен край. Едни падаха, други прииждаха, но всички убираха с една единствена мисъл, как по-скоро да се унищожи сръбската пропаганда. Поречието, със своите буйни гори и балкани, стана добър приют за Григор Соколов, които от него създадоха главна база на пропагандата. Последнята, поради невежеството на селската маса, намери почва в тоя край, обаче хищният поглед на пропагандата се бе спрял на Бабуна планина и Азот й стана прицелна точка. Последнята, за да постигне своите цели, почна да предлага на учителите, свещенниците и по-влиятелните селяни в тоя край месечни заплати, за да станат нейни агенти. Мнозина от по-будните организационни деятели се намираха пред алтернативата, или да приемат срещу злато да станат агенти на пропагандата, или да останат непокварени членове на ВМРО и умрат като македонски българи. Те с твърдост и достойнство запазиха своята чест и име и, впоследствие паднаха от куршумите на пропагандата.

След като поп Чуря стана агент на пропагандата, неговият племенник Секула, който беше съвършенно млад момък, възмутен от гнъсната роля на вуйка си, напуша с. Ораовдол и става четник в четата на велешкия войвода Стефан Димитров21.

Секула е роден в с. Ораовдол, Азот (Велешка околия) около 1880 година. Той взима най-активно участие в следните сражения и акции:

Сражението при пещерата „Яворът”, между селата Бистрица и Црешново, Влешко, на 15 ІV 1905 год., с четата на сърбоманина Тренко;

Сражението в „Орешки ливади”, край с. Ореше, Велешко, на 6 Май 10-5 г., с четата на сърбоманина Григор Соколов, в което сражение падна убит войводата Стефан Димитров;

В сражението в с. Степанци, на 18 Юний 1905 г. между организационната чета на Панчо Константинов22 със сръбските чети;

Панчо беше съвсем непретенциозен, съвършено изоставилъ себе си, но пъкъ извънредно копнеещъ да види окончателно очистенъ района си отъ сръбската пропаганда. Той искаше на всяка цена да издигне своя районъ в организационно отношение на оная висота, на каквато се радваха не малко райони в Битолско. Той ни най-малко не жалеше своя животъ, а водеше боевете с открити гърди, заявявайки предъ четниците и милицията: ние ще паднемъ въ тая ожесточена борба — борба за животъ и смърть между насъ и сръбската пропаганда — нашите малки братчета ще ни заместят, но Велешко трябва да се изчисти отъ пропагандата. Той се кали в тежката борба. Него сън го не ловеше, до като не извърши предприетата задача. Той стана любимец и на четници и на населението и на всички дейци, преминаващи през Велешко на пъть за Битолско”.

Аврамов, Стефан. „Революционни борби въ Азот (Велешко) и Поречието“, Материали за историята на македонското освободително движение, книга X, Македонски Научен Институт, София 1929.

 

В сражението на върха „Мукос” през м-ц Юний 1905 г. между организационната чета на Панчо Константинов със сръбските чети;

Секула, заедно с Дачо Йотов и Велко Попадийски, изпълни смъртната присъда върху своя вуйко поп Чуря, в с. Ораовдол, който беше един от дейните агенти на пропагандата;

В сражението при с. Крапа, Поречието, на 6 Август 1905 г. между четите на Панчо Константинов, Иван Наумов Абляка и Дякон Евстатий с четите на сръбската пропаганда;

Бе в сражението в с. Ореше, Велешко, на 24 Септемврий 1905 г. между четите на Панчо Константинов и Иван Наумов Абляка с четите на сръбската пропаганда;

В сражението на велешката чета на П. Константинов и скопската на Боби Стойчев на 18 Април 1906 година с трихиляден турски аскер в монастира „Св. Иван” при с. Ветърско;

В сражението в с. Крапа, Поречието и запалването на селото от четите на Панчо Константинов и Гого Ацев;

В сражението на местността „Куртов Камък”, над село Папрадище, на 25 Юний 1906 год., със сръбските чети, в което сражение паднаха убити войводите Панчо Константинов и Гого Ацев;

В сражението между велешката чета и сръбската чета при с. Смиловци, на 28 І 1907 година;

В сражението при пещерата „Яворът” на Великден 1907 год. със сръбската чета, дето пада убит сръбският войвода Тренко;

В сражението между велешката чета и четата на Тано Николов с турския аскер в Никодимския балкан на 20 V 1907 година.

В сражението при „Попадийски чукари” и „Ножот” на 14 Юлий 1907 година.

В есента на 1907 година Секула става районен войвода в Азот.

12След Хюриета той се прибира със семейството си България, където да се отдаде на мирен труд. Обаче, събитията в неговия роден край се развиваха така, че макар изтощен от преумора, наложи му се да напусне работата си и да замине. През 1910 година Секула замина като велешки войвода.

Поради настъпилите „приятелски” връзки между правителствата на България и Сърбия, които вече се готвеха за сключването на съюз за война против турската империя, сръбските чети, по нареждане от Белград, почват да търсят разбирателство с организационната чета. По повод на това „разбирателство”, войводата Секула получава писмо от сръбския войвода Никола Оморански, да се срещнат в с. Мокрани и уредят миролюбиво някои недоразумения. Секула, неподозирайки готвената му засада, отива на исканата среща, обаче ренегатът Оморански поставя засада и обстрелва четата. Секула, макар и тежку ранен, сполучва да отиде в с. Бистрица, гдето почва да се лекува. На шестия ден след раняването му, на 18 Януарий 1912 година (Атанасовден), поради предателство от агентите на пропагандата, турска потеря напада с. Бистрица и убива тежко ранения войвода Секула.

Така завърши своя жизнен край Секула, запазвайки своя род и чест, бранейки своя край от посърбяване цели 8 години, като даде всичко за народа, което можеше един скромен ратник да даде.

 

1През XIX век Нежилово е изцяло българско село във Велешка кааза, нахия Хасий на Османската империя. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век селото има 470 жители, всички българи християни. Според секретен доклад на българското консулство в Скопие 30 от общо 68 къщи в селото стават сърбомански през 1895 година. Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Нежилово има 32 сръбски къщи. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Нежилово (Nejilovo) живеят 304 българи екзархисти и 240 българи патриаршисти сърбомани и в селото работи сръбско училище. След Младотурската революция от 1908 година сърбоманските къщи се връщат към Българската екзархия. При избухването на Балканската война в 1912 година 5 души от Нежилово са доброволци в Македоно-одринското опълчение. След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Нежилово (Nežilovo) като наскоро посърбено българско село. На етническата си карта на Северозападна Македония. в 1929 година Афанасий Селишчев отбелязва Нежилово като българско село.
2В XIX век Крива круша е село във Велешка кааза, Нахия Азот на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Крива круша (Criva Croucha) е посочено като село с 13 домакинства и 54 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век Крива Круша има 155 жители, всички българи християни. Жителите му в началото на века са под върховенството на Българската екзархия - според статистиката на секретаря на Екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Крива круша (Kriva-Kroucha) живеят 152 българи екзархисти. През 1907 година деецът на сръбската пропаганда в Македония войводата Йован Бабунски изпраща заплашителни писма до селяните от Крива круша да се откажат от Българската екзархия. При избухването на Балканската война в 1912 година двама човека от Крива круша са доброволци в Македоно-одринското опълчение. След Междусъюзническата война в 1913 година селото остава в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Крива круша (Krivakruša) като българско християнско село.
3В XIX век Бегнище е българско село в Тиквешка кааза на Османската империя. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 г. Бегнища има 860 жители българи християни. Цялото християнско население на селото е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Бегнища (Begnichta) има 1360 българи екзархисти. По данни на българското военно разузнаване в 1908 година: „Беглища [е] християнско село (до 150 къщи), което е най-фанатично и дава най-голям отпор на турците. Преди няколко години жителите му изгорили находящия се тук жандармерийски пост. Сега в селото стоят 6 жандарми и 25 - 30 войници. Селото е свободно и богато”. При избухването на Балканската война в 1912 година 4 души от Бегнище са доброволци в Македоно-одринското опълчение. По време на войната в селото влизат сръбски части. Според доклад на Глигор Варналиев, главен български учител в Кавадарци, през януари 1913 година сръбски четници от Черна ръка провеждат обезоръжителна акция, при която жестоко са малтретирани кмета Христо Спанджов, свещеника Илия Григоров и други трима българи. Търсен е българският учител Коста Димитров, за да бъде убит, защото ходил във Велес да доведе българската войска. След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия. През 1919 година сърбоманският войвода Йован Бабунски отвлича и убива общинския кмет в Бегнище Иван Даскалов.
На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Беглища (Beglišta) като българско християнско село.
4Йован Стоилков Стойков, известен повече като Йован Бабунски, е сърбоман, един от основните войводи на Сръбската въоръжена пропаганда в Македония в началото на XX век. Учи в Белград ската гимназия като стипендиант на дружеството „Свети Сава”.В 1891 г. влиза в семинарията. Записва се в педагогическо училище в Ниш, а след това завършва педагогическото училище в Белград. Стойков се връща в Македония като завършен сърбоман и става сръбски учител в Теово. През 1900 г. става учител в село Богомила, известно като едно от първите селища, поддали се на сръбската пропаганда в областта и свърталище на четата на сърбомана Григор Соколович. Поради добрата си школовка из сръбските гимназии той е един от основните пропагандатори на сръбството в Македония. Поради шпиониране в полза на османските власти Георги Сугарев ликвидира брата и бащата на Бабунски. След Илинденско-Преображенското въстание в 1903 г. той бяга в Сърбия. Семейството му се преселва в Белград, където си купува къща. Четата на Бабунски действа във Велешко и Поречието заедно с четите на Тренко Руянов, Глигор Соколов, Василие Търбич и Цено Марков. След Младотурската революция в 1908 г. Бабунски се легализира, но през 1910 г. убива Петър Чупаров от ВМОРО. Преследван е от османските власти, заловен и осъден на 10 години затвор, но успява да избяга в Сърбия. През 1912 г. по време на Балканската война Йован Бабунски е начело на сърбоманска чета, подпомагаща настъпващата сръбска войска. В 1913 г. участва в потушаването на Тиквешкото въстание. Срещу Благовец на 1914 г. четата му избива и изхвърля във варницата в двора на църквата „Св. Св. Константин и Елена“ в Разловци всички свещеници и клисари от околните села, за които се подозирало, че са пробългарски настроени. Веднага след избухването на Първата световна война през юли 1914 г. отново застава начело на чета. След възстановяването на сръбската власт във Вардарска Македония през есента на 1918 г. Бабунски е начело на голяма чета, която извършва убийството на много българи. Само в Тиквешко са убити показно около 30 души – свещеници, кметове, бивши учители и други – Иван Даскалов, кмет на Бегнище, поп Христо Мицев от Чемерско, Петър Константинов, български учител в Ресава, Иван Паризов от Дибранец, кмет на Дреново и много други. На 15 ноември 1918 г. четата му избива в Суровичево местните българи Гьока Митредимев, Кръста Митредимев, Васил Гюшев, Никола Петрочанов и Григор Милачев. След смъртта на Бабунски в 1924 г. край железопътната линия до село Теово е изграден негов паметник, който е разрушен от българските власти през 1941 г.
5Василие Търбич, известен като Васил Велешки, е сръбски войвода на чета на сръбската въоръжена пропаганда, действала в Македония. Става монах в Атон, но след убийството на български монах в Хилендарския манастир от страна на сръбски гимназисти от Солун, е принуден да напусне Света гора. Включва се в сръбската въоръжена пропаганда като войвода на чета във Велешко. По време на Балканската война е начело на чета на Черна ръка, която тероризира видните българи в Ресен и Ресенско под предлог общо разоръжаване на селата. Така например Ефтим Трайков от Крани, който отказва да предаде пушката си, е жестоко пребит и заровен до кръста в земята. В Сливница са бити с часове до смърт Крум Сливенчанец и българският свещеник Петър. Извършени са мащабни реквизиции от видните българи Михаил Татарчев, Георги Трайчев, братя Ляпчеви. Напълно обрани са къщите на забегналите в България. Търбич участва в смазването на Тиквешкото въстание в 1913 година. По време на Първата световна война действа 6 месеца като разузнавач в тила на българските части, като неговите действия осуетява началникът на военно-полицейската секция във Велес Стефан Петков. След войната Търбич става политик и депутат от Югославската национална партия. Той е баща на Войче Търбич, четнически войвода от Втората световна война.
6Богомила е главното село на областта Азот и е разположено на 50 километра западно от град Велес, на река Бабуна между планините Якубица и Бабуна. В XIX век то е българско село във Велешка кааза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Богомиле е посочено като село със 110 домакинства и 479 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век Богомила има 900 жители българи християни.
В началото на XX век в Богомила пуска корени сръбската пропаганда в Македония и по-голямата част от жителите му в началото на века са сърбомани под върховенството на Цариградската патриаршия. Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Богомила има 147 сръбски къщи. Според статистиката на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Богомила живеят 152 българи екзархисти и 1096 българи патриаршисти сърбомани и в селото работят българско и сръбско училище.  През войната селото е окупирано от сръбски части и след Междусъюзническата война в 1913 година остава в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Богумил (Bogumil) като наскоро посърбено българско село. На етническата си карта на Северозападна Македония в 1929 година Афанасий Селишчев отбелязва Богумил като българско село. Селото пострадва значително по време на Втората световна война. Български армейски и полицейски части провеждат Бабунската акция край селото с цел да унищожат Велешко-прилепския народоосвободителен партизански отряд „Димитър Влахов“.
7В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 г., Бристрица (Bristritza) е посочено като село със 105 домакинства и 459 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век Бистрица има 1100 жители, всички българи християни. В началото на XX век цялото селото е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Бистрица (Bistritza) има 1184 българи екзархисти и в селото работи и българско училище. В началото на ХХ век въпреки засиления натиск, Бистрица устоява на опитите на въоръжената сръбска пропаганда да принуди селото да се откаже от българщината. Бистрица запазва своята българска просвета, като остава под върховенството на Екзархията. До Балканската война бистричани не позволяват на сръбска чета да влезе в селото им. При избухването на Балканската война единадесет човека от Бистрица са доброволци в Македоно-одринското опълчение. След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия. На етническата си карта от 1927 годинаЛеонард Шулце Йена показва Бистрица (Bistrica) като наскоро посърбено българско село.
8В XIX век, независимо, че географски принадлежи на Поречието, Црешнево административно е част от Прилепска кааза на Османската империя. В "Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника", издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Крапа е посочено два пъти - веднъж като част от Прилепска каза под името Црешново (Tzreschnovo) като село с 45 домакинства и 188 жители българи и втори път като част от Кичевска каза под името Тършнево (Tarschnévo) с 35 домакинства и 138 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 г. Црешново е населявано от 505 жители българи християни. Цялото село в началото на XX век е сърбоманско. Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Црешнево има 65 сръбски къщи. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Црешнео има 640 българи патриаршисти сърбомани и в селото функционира сръбско училище. След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия. На етническата си карта на Северозападна Македония в 1929 година Афанасий Селишчев отбелязва Црешнево като българско село.
9В XIX век Теово е българско село във Велешка кааза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Теово (Teovo) е посочено като село със 100 домакинства и 428 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век Теово има 850 жители българи християни. Според секретен доклад на българското консулство в Скопие 50 от 110 къщи в селото през 1895 година признават Цариградската патриаршия. Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Теово има 56 сръбски къщи. Според статистиката на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Теово живеят 480 българи екзархисти и 400 българи патриаршисти сърбомани и в селото работят българско и сръбско училище. След Междусъюзническата война в 1913 година селото остава в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Техово (Tehovo) като наскоро посърбено българско село.
10Ореше заедно със съседното село Папрадище е мияшко село, заселено от мияци от реканските села Росоки, Лазарополе и Могорче, които забягват тук от честите албански разбойнически нападения към края на XVII и началото на XVIII век. В "Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника", издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Ореше (Oréché) е посочено като село с 40 домакинства със 188 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век Орѣше има 460 жители българи християни. Жителите му в началото на века са под върховенството на Българската екзархия - според статистиката на секретаря на Екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Ореше (Orеché) живеят 584 българи екзархисти. Според секретен доклад на българското консулство в Скопие 73 от 102 къщи в селото през 1906 година под натиска на сръбската пропаганда в Македония признават Цариградската патриаршия, но след Младотурската революция от 1908 година се връщат към Българската екзархия. При избухването на Балканската война в 1912 година 23 души от Ореше са доброволци в Македоно-одринското опълчение. След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия.
На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Ореше (Orеšе) като наскоро посърбено българско село. На етническата си карта на Северозападна Македония в 1929 година Афанасий Селишчев отбелязва Ореше като българско село.
11В "Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника", издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Папрадища (Papradichta) е посочено като село с 18 домакинства с 85 жители българи и 200 мюсюлмани. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век Папрадища има 420 жители българи християни. Жителите му в началото на века са под върховенството на Българската екзархия. Според статистиката на секретаря на Екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Папрадища живеят 592 българи екзархисти и в селото работи българско училище. След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Папрадища (Papradišta) като наскоро посърбено българско село. На етническата си карта на Северозападна Македония в 1929 година Афанасий Селишчев отбелязва Попрадища като българско село. (Вж.бел. 10).
12Ораов Дол - В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Ораовдо (Oraovdo) е посочено като село със 154 домакинства и 512 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век Ораховъ Долъ има 512 жители, всички българи християни. Според секретен доклад на българското консулство в Скопие 32 от общо 90 къщи в селото стават сърбомански през 1895 година. Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Ораов дол има 33 сръбски къщи. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Ораховдол (Orahovdol) има 456 българи екзархисти и 256 българи патриаршисти сърбомани, като в селото работят и българско, и сръбско училище. След Младотурската революция от 1908 година 50 сърбомански къщи се връщат към Българската екзархия. След Междусъюзническата война в 1913 година селото остава в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Орахов дол (Orahovdol) като наскоро посърбено българско село.
13В XIX век Габровник е изцяло българско село във Велешка кааза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Габровник (Gabrovnik) е посочено като село с 26 домакинства и 116 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век Габровикъ има 225 жители, всички българи християни. Според секретен доклад на българското консулство в Скопие 12 от 31 къщи в селото през 1901 година признават Цариградската патриаршия. Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Габровник има 13 сръбски къщи. Според статистиката на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Габровник (Gabrovnik) живеят 152 българи екзархисти и 96 българи патриаршисти сърбомани. След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Габровник (Gabrovnik) като наскоро посърбено българско село.
14В XIX век Оморани е село във Велешка кааза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Оморани (Omorani) е посочено като село с 16 домакинства. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век Оморани има 780 жители българи християни и 120 турци. Според секретен доклад на българското консулство в Скопие 96 от 113 къщи в селото през 1902 година признават Цариградската патриаршия. Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Оморане има 87 сръбски къщи. Според статистиката на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Габровник (Gabrovnik) живеят 136 българи екзархисти, 768 българи патриаршисти сърбомани и 6 цигани и в селото работят българско и сръбско училище. След Междусъюзническата война в 1913 година селото остава в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Хоморан (Homoran) като смесено село на наскоро посърбени българи и турци.
15В XIX век Мартулци е село във Велешка кааза, Нахия Азот на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Мартолци (Martoltzi е посочено като село с 35 домакинства и 126 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век Мартулци има 340 жители, всички българи християни. Жителите му в началото на века са под върховенството на Българската екзархия. Според статистиката на секретаря на Екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Мартолци (Martoltzi) живеят 312 българи екзархисти. Според секретен доклад на българското консулство в Скопие всичките 39 къщи в Мартинци през 1907 година под натиска на сръбската пропаганда в Македония признават Цариградската патриаршия.
При избухването на Балканската война в 1912 година Мартулци дава 8 доброволци в Македоно-одринското опълчение. След Междусъюзническата война в 1913 година селото остава в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Мартовце (Martovce) като българско християнско село.
16В XIX век Мокрени е българско село във Велешка кааза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Мокрени (Mokreno) е посочено като село с 48 домакинства и 257 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век селото има 450 жители, всички българи християни. Според секретен доклад на българското консулство в Скопие всичките 64 къщи в селото през 1895 година признават Цариградската патриаршия. Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Мокране има 72 сръбски къщи. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Мокрено (Mokreno) има 512 българи патриаршисти сърбомани и в селото работи сръбско училище. При избухването на Балканската война в 1912 година Мокрени дава един доброволец в Македоно-одринското опълчение. След Междусъюзническата война в 1913 година селото остава в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Мокрени (Mokreni) като наскоро посърбено българско село.
17Петър Ацев Хаджикостадинов Симоновски е български революционер, прилепски войвода на ВМОРО. Използва псевдонимите Герасим, Дедото, Дедо Петре, Сакъллията даскал, Тале. Учител в Прилеп, Крушево и други селища в Македония. Влючва се във революционната дейност на ВМОРО, околийски войвода в Прилепско. Петър Ацев е представител на Прилепския революционен район на Смилевския конгрес в началото на 1903 година, като е един от основните противници на провеждането на въстанието. За основна причина изтъква лошото въоръжение в района си. Избран за запасен член на Генералния щаб, съставен от Даме Груев, Анастас Лозанчев и Борис Сарафов. След края на въстанието е избран за нелегален член на окръжния комитет. Води редица сражения с османски части и чети на сръбската и гръцката пропаганда в Македония. През 1907 година участва в битката на Ножот. На Кюстендилския конгрес от 1908 година Петър Ацев е избран за допълнителен член на ЦК на ВМОРО. В 1910 година е арестуван след убийството на сръбския войвода Глигор Соколов. Осводобен е за кратко, но през септември 1910 година по време на обезоръжителната акция на младотурците е отново арестуван. На 12 ноември 1910 г. е осъден на доживотен затвор. 15 месеца е разкарван из различни затвори в Македония и Мала Азия. Освободен е през средата на 1911 година. Участва като доброволец в Балканската война, след това и в Първата световна война. През 1917 година подписва Мемоара на българи от Македония от 27 декември 1917 г.  Лазар Томов пише в сп. Илюстрация Илинден за кончината му: „На 20 април 1939 г. се помина в гр. Пловдив почти пожизнения председател на бюрото на конгресите на Илинденската организация. В същия ден радиото разнесе скръбната вест за смъртта на големия българин и борец за свободота на Македония по всички краища на българските земи. Много български сърца се свиха от жал за него, много негови другари, приятели и познати, пророниха сълзи за своя свиден водач”.
18Тодор Георгиев Оровчанов или Оряховчанов или Оровчанец завършва българското педагогическо училище в Скопие и след това работи като учител във Велес. Член е на околийския комитет на ВМОРО в 1901 – 1902 г. Четник е при братовчед си Иван Алябака в 1905 г., а в 1906 г. е секретар при Борис Сарафов. Оровчанов е окръжен войвода на Солунския революционен окръг от 1907 до 1908 г. По време на Балканската война е войвода на чета №50 на Македоно-одринското опълчение, с която действа във Велешко.  След Междусъюзническата война е учител в Елена. Произведен е в офицерски чин през Първата световна война. Тодор Оровчанов служи като командир на 48 планински взвод на Планинска дивизия в Моравската военноинспекционна област.
19Йордан (Юрдан) Ст. Шурков е български революционер, драматург и журналист, участник в македоно-одринското освободително движение.
20Очеркът за Секула Христов Ораовдолски е поместен в Списание „Илюстрация Илинден“ от октомврийския брой от 1929 г. Списанието излиза в София от април 1927 г. до май 1944 г. в 10 книги годишно. Тиражът му варира от 1400 до 5000 броя. Списанието е издание на Илинденската организация. Автор на очерка е Стефан Аврамов. Агенция „Фокус“ публикува поредица „Забравени страници от българската литература”, малко известни или непубликувани. http://m.focus-news.net/.
21Стефан Димитров учи математика в Софийския университет, но в 1900 година го напуска и става учител в кукушкото трикласно училище. Влиза във ВМОРО. През май 1901 година по време на Солунската афера заедно с 12 съмишленици е арестуван от турската власт. Осъден е на 7 години затвор в Подрум кале, но е амнистиран през 1903 година след Илинденско-Преображенското въстание. След завръщането си става четник при Апостол Петков в Ениджевардарско. През пролетта на 1904 година е изпратен от ВМОРО за войвода във Велешко на мястото на убития Никола Дечев. От 2 май до 5 юни Стефан Димитров е делегат на Прилепския конгрес, организиран от Даме Груев, Гьорче Петров, Пере Тошев и други, с цел възстановяване революционните райони след въстанието. Стефан Димитров влиза в разпра с близкия на Борис Сарафов, Иван Наумов – Алябака, в резултат на което дълго време организацията във Велешко страда. На 23 декември 1904 г. Димитров залавя в Башино село сърбоманския четнически войвода Наце Янкович и го екзекутира. На 2 януари 1905 г. Стефан Димитров участва на Скопския конгрес на ВМОРО. През февруари 1905 година при село Богомила Стефан Димитров дава сражение на Григор Соколов – Ляме, но на 15 април, с помощта на Кямил ага, четата на Стефан Димитров разбива сръбската чета на Тренко Руянов в местността „Яворът”, между селата Бистрица и Црешново. Стефан Димитров загива на 5 май 1905 г. при село Гостиражни след изненадващо нападение на четата на Григор Соколов. На негово място велешки войвода става Панчо Константинов, а на помощника на Димитров Пеню Шиваров е забранено да работи повече във Велешко.
22Панчо Константинов - Завършва 5 клас на Първа мъжка софийска гимназия, а след това постъпва във Военното училище, което завършва в 1903 година и постъпва на служба в Тринадесети пехотен Рилски полк. Като подпоручик участва в Илинденско-Преображенското въстание и ръководи чета в сражения при връх Китка и на Султан тепе. Във Велес Панчо Константинов замества на 20 май 1905 г. убития войвода Стефан Димитров. През 1905 и 1906 година Панчо Константинов привлича в четата си редица опитни и по-образовани четници, за да се даде отпор на сръбските чети, които след Илинденското въстание са много активни във Велешко. Заздравяват се позициите в редица села, в които сръбската пропаганда и сърбоманство са успели да намерят почва. Четата наказва няколко шпиони сърбомани, които са в услуга на сръбските чети. На 19 юни 1905 г. в село Степанци Панчо Константинов дава сражение на Григор Соколов - Ляме, но се оттегля при пристигането на турски аскер. В края на месец юни съединява сили с четите на охридския войвода Деян Димитров, прилепския Георги Ацев и кичевския войвода Петър Радев - Пашата. На 27 юни дават сражение на четата на Григор Соколов при връх Мукос в Бабуна, в което Панчо Константинов и няколко четници са ранени, пада и един убит четник. Четите на войводите Боби Стойчев и Панчо Константинов са обградени от 3000 души турски аскер на 18 април 1906 г. в манастира „Свети Йоан Ветерски“ при село Ветерско, Велешко. Сражението продължава през целия ден и положението на обсадените чети става критично. С настъпването на нощта четите пробиват обсадата и се спасяват. На 25 юни 1906 година четата на подпоручик Панчо Константинов попада в засада, организирана от Григор Соколов и Йован Бабунски в местността Куртов камък заедно с четата на Георги Ацев. В сражението Панчо Константинов и Георги Ацев загиват.

 


 

СРАЖЕНИЕТО В МОНАСТИРЯ „СВ. ИВАН” ПРИ
СЕЛО ВЕТЪРСКО ПРЕЗ 1906 ГОД.

 

Китната пролет е в пълен разцвет, навред е изпъстрено с полски цветя, които внасят струи от свежест сред пътуващите в бялата нощ уморени юноши. Всеки прикляка, късайки кокичета и минзухар, да украси морни гърди. Наблизо се зачува разговор и всички залягат на гърди. След разменени пароли пристига организационен куриер, изпратен да отведе четата при скопския войвода Боби Стойчев1. Тая вест преизпълни сърцата на четниците. След малко Боби посрещна четата на Панчо Константинов и се размениха братски целувки. Боби съобщи, че има голямо раздвижване на войскови части и че предстои дълъг поход, за да се излезе от Овчеполията и денува на по-безопасно място.

Тиха априлска нощ… Небосклонът е изпъстрен с милиони звезди, които, трептейки, изпущат гальовни лъчи към майката-земя. И войводи, и четници, и куриери гледаха угрижено лунната нощ… Всеки желаеше да се скрие неверния другар-месечко, който ухилено поглеждаше и пущаше своята бледа светлина, от която се открояваха сенките на пътуващите орлета. Излезлият напред куриер се върна и даде сигнал да се залегне и пази пълна тишина. След продължителна почивка четата бе в бърз поход. След преминаване на едно малко възвишение, насреща се забелязаха овчари, които, пръснали своите стада на пàша, се надпреваряха да свирят на кавали тъжни народни песни. Четата се отби от пътя си и лазешком се мъчи да се промъкне далеч от човешки поглед… но пронизителен кучешки лай прокобва тихата нощ и… дузина кучета налетяха към четата… В миг кавалите спират… Последваха няколко изстрели и свиркания, без да се отговори от четата, която с бърза крачка се стреми да се оттегли от застрашеното място, около което наблизо са разположени турски села. Бързайки с усилена крачка през нивите и заобикаляйки селищата, към полунощ четата пристигна в монастиря „Св. Иван”, Ветърско, където – макар че игуменът липсваше от монастиря – Боби настоя да се денува там. Четниците с радост посрещат предложението на войводата, но все пак в душата на мнозина бе залегнало съмнението, че врагът е по следите на четата.

След окончателното решение да се денува в монастиря, голяма част от четниците, уморени от изтощителния поход, се настаняват из стаите да поспят. Самонадеяният смелчак Боби, презирайки страха от неприятеля, поставя охрана само вътре в монастиря, без да изпрати такава по кръстопътищата. Всички заспиват, само охраната бодърства и обикаля монастирския двор.

На 18 април, призори, четникът Цоню Андрейчев зачува вън от монастиря разговор на турски език, веднага взема охраната да провери. Зазорява се и охраната вижда движуща се към монастиря турска потера, събужда войводите, които обхождат монастирския двор и виждат, че около монастирските стени дошлият по-рано аскер е заел позиции. По заповед, Андрейчев събужда спящите четници в най-близката стая и ги предупреждава да вземат оръжието си и тихо да се промъкнат в двора. Четниците бързо излизат на коридора, но от един залп на противника пада убит четника Янко Кръстев. В миг всички са на бойна нога и се почва интензивна работа за укрепяване на монастиря. Дръжте се сега момчета, сега ще се мре – смеешком повтаря Андрей Варналиев. Четниците заемат определените места по монастирските сгради и стаи, отгдето отговарят на противниковите залпове. Заповедите на войводите се изпълняват безпрекословно и с въодушевление. От различни направления пристигат редовни войски и башибозук. Боят се командва лично от австрийци, джандармерийски офицери на турска служба.

Още от зори боят се води непрекъснато, но към 9 часа пред пладне се ожесточава. Неколкократните атаки сполучливо се отбиват. На предложенията за капитулация четниците отговарят с дружен залп. Въодушевени от жестоката неравна борба срещу хилядния противник и опиянени от действията на другарите бомбохвъргачи, всички пеят: „Народ герой, не търпи той, в робството ужасен е”, поддържани от мощния глас на Васил Калдаръмов. И войводи, и четници са с крепката вяра, че ще задържат противника през деня, а с настъпване на нощта… не литнат.

По пладнина всичко около монастиря почернява от аскер, надминаващ 3000 души. Почва се ураганен огън и се прави опит да се прескочат монастирските стени, обаче накачилите се по стените неприятели намират смъртта си от куршумите на зорко следящите бойци. От смелото държане на заприщените орлета, аскерът се смутява и отстъпва назад.

След пладне настъпва едночасово затишие, което дава възможност за превързване на ранените и заемане на по-изгодни позиции.

Слънцето прижуря, а попуканите устни на бойците трептят за капка вода, но всички с нетърпение чакат настъпването на нощта. Към 4 часа сражението се засиля, противникът сипе град куршуми, които съскат като оси между защитниците. Всред адския трясък неприятелят атакува с всички сили, но няколко сполучливо хвърлени бомби и хладнокръвното държане на войводите заразява бойците, които с песни отбиват атаката. Последва затишие и тук-там се обажда неприятелят. За да се респектира противникът до настъпване на нощта, дава се нареждане да се пестят патроните и да не се стреля безразборно.

Привечер пристигат полски оръдия и почват да се наместят на позиция по Кожленския рид. Аскерът, окуражен от това, стяга обръча от всички страни. Сражението, макар и рядко, продължава безспирно. За щастие почва да вали дъжд и мрак настъпи в околността. Към 9 часа се взима окончателно решение Тодор Дочев с група четници и бомби да щурмува неприятеля, за да се пробият неприятелските вериги.

Настъпи най-тежкият момент – моментът на изпитание… всички се гледат в очите, без да си продумат… очите говорят. Всеки иска достойно да изпълни своя свещен дълг. По даден сигнал приготвената група със силен замах отвори монастирскатата врата и облегналите се на нея войници падат на очите си. В ръкопашния бой падат десетина войници, от групата намират смъртта си Андрей Варналиев и Александър Латовчето, а тежко ранени Димитър Какачев и Аврам Братчето.

При настъпилата суматоха, група четници бързо хвърлят бомби срещу налитащия кавалерийски взвод, който, изплашен от адския трясък, отстъпва в паника; прииждат пехотински части, нови бомби последват и ураганна атака… В миг бойците изскачат от вратата, разкъсват турските вериги и отлитат в тил на неприятеля, който, в настъпилата суматоха, вместо да гони бойците, почват да се бият един друг и догде се опомнят, плячката им избяга. На другия ден аскерът плъзна из селата да обискира и търси комитите.

По една случайност на 21. IV. в с. Лугунци бе избита цялата чета на Боби, мнозина селяни избити и селото изгорено.

Велешката чета се намери пред алтернатива: ако стои в с. Новачене, ще бъде открита и избита от плъзналия аскер, от една страна, а от друга – пътищата, запазени от неприятеля и не може да се излезе. Понеже в критични минути давещия се и за сламка се лови, у Панчо Константинов узря и закрепна мисълта да влезе във Велес, - жест, от който на мнозина биха побелели косите. На четниците направи предложение: „От монастиря се спасихме, нов живот живеем – спасени сме, е, ако можем, да влезем в града, иначе сме изгубени”. Всички с радост посрещнаха думите на младия войвода. Организационните куриери донесоха, че шосето е завардено и постовете отстоят в страни на стотина крачки.

На 21 април към полунощ, с голямо самообладание и присъствие на духа, на по десетина крачки един от друг се промъкнаха незабелязано по шосето и призори цялата чета, носейки ранения четник Дочо Буджаков, влезе в къщата на Войнов, вуйко на войводата. Събуден от сън, Войнов разцелува Константинова и набързо настанява цялата чета в къщата си, без да държи сметка за опасността. Войнов съобщи на организационните дейци за спасението на четата, които един след друг идат да я видят. Турците разбраха, че четата е в града, но пред страха да развалят спокойствието си и да не станат междуособици в града, си правеха оглушки. След 10 дневна почивка четата замина в района си.

През м. юний Велешката и Прилепската чети със 150 милиционери запали оръжейния склад на сръбската пропаганда в с. Крапа, от който склад хвърчащите бомби подпалиха голяма част от селото. На връщане от Крапа, на 25 юний отрядът попадна на устроените от сърбоманите засади на „Куртов  камък”, дето паднаха убити войводите Панчо Константинов и Гого Ацев.

Свещените сенки на Константинов и Ацев бродят бранните усои на дивната Бабуна, очаквайки прокудени другари да се завърнат свободни и щастливи в родния им край.

 
ТРАГЕДИЯТА В СЕЛО СКАЧАНЦИ – ВЕЛЕШКО

 

3В края на Юлий 1914 г. във Велешко пристигна седмочленната чета на Владимир Сланков2, посрещната от ръководителя на града Велес Ангел Бондиков. Четата поема задачата: да организира населението и го приучи да не дава реквизиция на сръбската армия, да уреди редовно съобщение и подпомага бежанците, отиващи в България, а най-вече, да пресече железопътните съобщения между Велес-Градско. Впоследствие същата трябваше да се справи с неколцина сърбомани. Обаче, за голямо нещастие, още при пристигане на четата, по едно недоразумение, известният предател Христо Попов, от с. Скаченци3, сполучва да се наложи на четата, убеждавайки Каме Дворишки и Ильо Касев да забравят старите вражди и заработят задружно против черната орисия на непоносимия сръбски режим. Неусетно на тая въдица се улавят всички и предателят става организационен ръководител. И несъзнателно четата поставя своето съществуване на преброени дни.

На 7 Август се получава съобщение от Велес, че сръбските главорези Иван Бабунски, Васил Търбич и Божко ще минат от Велес за Гевгели да преследват организационните чети на Христо Чаушев, Стойчо Чочков и Петър Овчаров. За да пресече домогванията на тия главорези, организационната чета отива в с. Гърнища и поставя на ж.п. линията адска машина, с действие от Велес към Градско.

Четата бързо отстъпва, с решение да се пръсне на три групи: първата да остане във Велешко, втората – в Тиквешко, а третата – Мориховско. Наближавайки Скаченци, пред четата се явява куриер, за да я отведе за нощуване в селото. Всички недоумяват кой е куриерът, обаче, Ильо Касев заявява, че той по-рано наредил, щото четата да остане в село Скаченци, в къщата на Христо Попов, като най-сигурно и неподозирано място. След пререкания, за да не стане разрив между четниците, четата остава в с. Скаченци. Към 3 часа след полунощ, влизайки в селото, Каме Дворнишки4 забелязва, че всички прозорци на общинската канцелария светят. Това обстоятелство му навява прокоба и нерадостни мисли, обаче, в момента, когато се обяснява с Ильо Касев, чува се гърмежът на поставената адска машина, на която се натъкнал един пътнически влак, идещ от Гевгели и осуетява плана на четата.

По неволя, четата се установява в една квартира и четниците се мъчат да заспят, обаче у всички заляга убеждението, че са останали в змийско гнездо. Призори Аврамов с особен вик се разбужда и започва да разправя на събудилите се другари своя грозен сън: „че една жена с дете водела биволче, което изпуснала и то се нахвърлило върху четата. В борбата с биволчето всички четници се стопили, като лоени свещи, а Аврамов единствен останал и се разплакал за нещастието на другарите си”. Всеки почва да тълкува съня по своему и никой не заспива.

Съмва се. Всички стават и наблюдават по прозорците на стаята. Слънцето, вдигнало се нависоко, прижуря. Още преди обяд каменната къща е съвършено нагряна и от задух става нетърпимо. Всички с нетърпение чакат настъпването на нощта, за да изскочат от змийското гнездо. Но не би… У всички заляга, че тук ще стане нещо грозно…

Слънцето по обяд, издигнало се високо на небосвода, изпуща своите палящи лъчи и горещината става нетърпима. Но при все това никой не се разсъблича, всички стоят на бойна нога, облени в пот и задушени от нетърпимата горещина. Каме Дворнишки, следейки безспирно движението в село, схваща, че нещо става в селото, обаче уверението на лукавия Димко Тухладжията донякъде внасят успокоение. Но това е само за малко.

4

Всъщност, на 8 Август, предателят Христо Попов причаква контрачетите на Бабунски, Търбич и Божко, които той извикал предния ден, и ги настанява в селото. Понеже сръбските войводи не се решават да нападнат организационната чета посред ден, знаейки какви бойки хора участват в нея, предателят си послужва с лукавство. В три часа след обяд предателят Христо Попов изпраща една жена, която уплашено съобщава: „Бягайте, Каме, че сърбите идат”. Четниците, виждайки предателството, грабват пушките си и взимат решение да излязат вън от селото.

Лукавият селянин Димко Тухладжията (дясна ръка на предателя), който през деня се чуди как да угоди на четниците, предлага услугите си и повежда четата уж да я изведе в канарите, а всъщност я вкарва в засадата и съумява да избяга назад. Във време на прибежката Ильо Касев и Лазо Беглер (присъединил се отпосле към четата) остават назад.

Едва четата навлиза 5-6 крачки в дерето, от засада се изсипват ураганни залпове. Каме Дворишки, вървейки пръв – ударен в челото, пада като дъска, без дума да продума; Ицо Бондиков – ранен тежко в главата и врата – с тежка мъка цитира съня на Аврамов: „Георги, биволчето, жената… детето” и пада на земята мъртъв. Набързо падат тежко ранени войводата Сланков в дясната ръка, Борис Йорданов в двата крака и Георги Табаков в гърдите. Всичко това става за минута. По една случайност, само Георги Аврамов остава незасегнат от вихрения танц на съскащите куршуми. Последният, за да даде възможност на ранените да отстъпят, отправя бомбов огън срещу настъпващия неприятел. За момент той се обръща назад и вижда Борис Йорданов с насочен револвер към челото, хвърля се върху него и му отнема револвера. Тежкораненият Борьо, виждайки просълзения си другар, се прояснява и взима тъкмо обратното решение и замолва: „Георги, вземи бомбите от убитите другари, постави ги пред мене, вземай Сланков и бягайте, поне вие да се спасите… изядоха ни сърбите ... дано ви бъда полезен…” Сланков и Аврамов бързо отстъпват към селото, двама сръбски четници им пресичат пътя, обаче, от първата хвърлена бомба падат убити. Аврамов отвежда Сланков в една селска воденица и му превързва раната. В тоя промеждутък Борьо хвърля бомбите срещу неприятеля и дава възможност за отстъплението на двамата. Последната бомба зарежда и поставя под себе си и… всред адския трясък на бомбата Борьо Йорданов посреща геройски смъртта.

5Във воденицата влизат Ильо Касев и Лазо Беглер. Първият се развиква: „Защо стоите тук, бе братя, не чувате ли какво сражение водят другарите ни”. Щом узнава съдбата на четиримата, Касев за момент се вцепенява и не може дума да продума. След като събира мислите си, той, със задушен от вълнение глас, извика: „И за всичко това само аз съм виновен… аз заставих другарите да останат в това змийско гнездо”, но куршумите започват да съскат като оси и не му дават възможност да се доизкаже.

Четворката се укрепява във воденицата, върху която се изсипва ураганният огън на многобройния неприятел. Маузерките започват своя бърз марш и пеят в хор тъжната и злокобна песен на настъпващата смърт… Смъртта пуща своята коса и почва да коси… Лазо Беглер подскача покосен от вражи куршум.

В това време предателят се промъква до самата врата на воденицата. Касев прокарва пушката си през една дупка на зида и я допира до гърдите му, обаче при стрелбата пушката му направи засечка. Предателят Христо Попов, виждайки насочената пушка срещу гърдите му, веднага избягва и се скрива зад къщите.

Под насрещната бука, лазещи по гърди, пристигат потераджии и заемат позиции между големите камънаци, от където почват да отправят чест залпов огън. Изправилият се до буката сръбски войвода Божко, давайки някакви заповеди, пада от куршумите на бойците от воденицата.

- Утепаха ни Божко войвода – се чува глас всред озверения неприятел, като войводите подканят потераджиите да вземат воденицата на щурм, обаче последните не се решават да сторят това.

От воденицата почват да отговарят само две пушки и то срещу прицелна точка, щателно пазейки куршумите.

- Сланков, Касев, Аврамов, предайте се, ще ви направим сръбски войводи, да видите как се живее у Београда – се провиква със силен глас Иван Бабунски.

- Ще се бием, докато кръв кипи в жилите ни, а когато ни избиете, смятайте ни за „прави сърби” – отговаря Ильо Касев.

От кръстосания огън на неприятеля - пушечен и бомбов – маса парчета от каменните стени се пръскат и от рикошет защитниците получават множество рани по лицето и тялото.

Към 6 часа след пладне, един потераш припълзява и бързо хвърля една бомба във воденицата. Пионерът Аврамов грабва бомбата и стремително я хвърля подарък в неприятелските редове, която се пръсва и нанася голямо поражение всред неприятеля. Тежкораненият от бомбата милиционер Малек (турчин от Велес) почва да псува Бабунски, че му изял кукята. Мнозина ранени потераджии почват да ругаят войводата си, че те се криели, а само тях излагали.

Изведнъж стрелбата затихва и се чува пискливият глас на Иван Бабунски: „Предайте се, бе, юнаци, вий сте родени само за сръбски войводи, а овой наши къркачи нищо не валят”. В отговор на това, от воденицата се отправят два куршума и Бабунски заляга зад един зид.

Привечер настава пълна тишина около воденицата. Само сенките на потерашите се мяркат зад зидовете и буката.

От силни болки войводата Сланков едва може да се крепи, но при все това той с лявата ръка подава на стрелците нужните бойни материали и следи движението на противника… Гордият орел… става безсилен, но все пак той не изгубва присъствие на духа… той се мъчи да стреля с лявата ръка, но и тя увисва… продупчена от вражи куршум. Студена пот смразява неговото чело, виждайки своята безпомощност.

Мръква се. Тъмен облак надвисва над проклетата воденица. В дерето, поради гъстите върбалаци нищо не се вижда.

Знаяйки, че неприятелят е само на няколко крачки, очакващ като хищник своите жертви и мислейки че Лазо Беглер е мъртъв, тройката изхвърля всички непотребни вещи и, за да не произвежда шум, си сваля опинците… приготовлявайки се към последното средство за спасение – щурмът. Тройката разчита на щурма, смятайки че ако остане във воденицата, жив човек не може да се спаси, а може би и всички.

В изпълнение на взетото решение полека отварят вратата на воденицата и, със зарязани пушки и с бомби в ръка излизат вън. Всичко е утихнало… чуват се само песните на щурците. Пръв тръгва Касев и, без да бъде усетен от неприятеля, преминава дерето и се изкачва до отсрещния стръмен бряг. След това един след друг се промъкват Сланков и Аврамов. Около тройката царува гробна тишина, само далечен злокобен кучи лай се дочува. В тъмната злокобна нощ, опрени един о други, тримата другари се прегръщат и разцелуват. След малка ориентация тройката навлиза в една нива и изведнъж зачува стенещите викове на Беглер, излязъл вече в дерето: „Къде сте, бе, братя, кому ме оставяте”.

Потерашите чувайки стоновете на Беглер, се нахвърлят към дерето, надпреварвайки се да викат: „Стойте бе, бугараши”. Една неприятелска група напуща засадата и се отправя към дерето, по която неприятелската засада отправя залпов огън. В тъмнината, по недоразумение, неприятелят почва междуособица. Тройката, виждайки как противникът се бие един друг, навлиза в една царевица, но от една засада припукват пушки, повтарят и войводата Сланков, задавяйки се от бликащата от устата му жежка кръв, отправя последна молба: „… Другари… ако ме обичате… доубийте ме… не ме оставяйте мърцина… братски ви моля… свършете с мене… сега да ви видя колко ме обичате…. след това бягайте и отмъстете на предателя… аз…аз… Сбогом, братлета…”

В създадената бъркотия неприятелят се обстрелва един друг, а Касев и Аврамов, вземайки последно сбогом с безжизнения труп на любимия войвода, отстъпват и сполучват на ранина да се докопат и прикрият в „Малката Клепа”.

Ильо Касев, смятайки себе си за виновен, задето е принудил четата да денува в Скаченци, през целия ден не намира спокойствие. Окайвайки загубата на доблестните си другари, той изпада в извънредно мрачно настроение, навежда глава и казва:

- Георги… Георги… аз трябва да умра…не мога да понеса тая катастрофа… как ще гледам хората в очите… всеки ще мисли, че аз…. Че аз съм виновник; не, аз трябва да умра. – Изведнъж изважда револвера и го допира до челото си, но Аврамов бързо му го отнема и му внушава, че те на всяка цена трябва да се спасят, за да отмъстят за падналите другари.

Касев се съгласява привидно на това, остава две-три крачки назад, и с един куршум туря край на своя мъченически живот.

В сражението край воденицата сръбската потера дава 10 убити и мнозина ранени. Властта, за да пренесе ранените потераши във Велес, реквизира всички селски кола, които образуват цял керван от Скаченци за Велес. Из селата, през които пътува керванът с ранените, мало и голямо се прикрива, за да не падне под ударите на потерашите.

Главорезът Бабунски залавя тежко ранения Лазо Беглер и го откарва във Велес, за да може да узнае интелектуалните подбудители на комитите из Велешко, обаче Лазо умира от тежките си рани. Като последица от Скаченската афера, в затвора попадат Ангел Бондиков и 15 души граждани и селяни.

Останалият единствен жив четник, Георги Аврамов Чирпанлията, намира подслон във верни на ВМРО хора. Щом потераджиите му узнават следите, той се мъчи на два пъти да прегази Вардар, обаче бива обстрелван от силната охрана. Съвършено оголял – за да не бъде заловен от тръгналите по дирята му потераши – той се отправя към Мориховско. Едва след 4 месечно скитане – церейки раните си и хранейки се със жълъди от дъбиците на Кожух планина, той намира Гевгелийската чета на Стойчо Чочков и се присъединява към нея.

Така предателски намират своя жизнен край смелият атентатор Сланков, хрисимият и самоотвержен Каме, безстрашният Ицо, твърдият като гранитна скала Борьо, измъченият по турските зандани Касев и младият Табаков. Те умряха от предателски куршум, но младото поколение, при изгрев и заник, работейки по ниви и лозя из Клепата, тихо припява бурната песен на Скаченските мъченици, проклинайки предателя, и със затаен дъх очаква деня, в който сред народа ще се понесе благата вест за бягството на пришълците от роден кът.

 

СРАЖЕНИЕТО В С. ПАРАЛОВО – МОРИХОВСКО

Предателството на Петър Лигушев

Убийството на Г. Сугарев

 

6Битолският окръжен войвода Георги Сугарев е от оная плеяда скромни и беззаветно предани дейци на Македонската епопея, които, всред вихъра на неравната борба срещу потисниците на народа, умряха с усмивка на уста за достойно изпълнен свещен дълг и върху чиито свещени кости всред народните маси, като исполин израсна съзнанието за революционна борба из македонските бранни поля.

Сугарев е роден през 1876 година в гр. Битоля от крайно бедни родители. Преживяната мизерия от ранни години в голяма степен се бе отпечатала по лицето му. Още в детските си години той почувства омраза и отвращение към поробителя, които в юношеските му години добиват все по-голям и по-голям размер. Едва завършил ІV клас на Битолската гимназия, поради големите семейни лишения, той напуща гимназията и се отдава на учителската кариера, в която той единствено намери своето призвание: да буди народа и да го учи как да мре за свободата си. Той учителства в Демир-Хисарско, Кичевско и Поречието, а по-после и в града Битоля.

8През 1901 година, недоволен от легалната учителска дейност, той грабва пушката и става четник в четата на Никола Петров Русински5, който се е движил с четата си в Демир-Хисарско, Крушовско и Охридско. Последният, виждайки у Сугарева ценни заложби за бъдещ войвода и организатор, му дава подтик за по-добра подготовка, която бързо се възприема от младото даскалче. Така той почва своята революционна дейност: като четник и организатор. Той, обаче, през същата година бе избран за член на ръководното тяло на организацията в града Битоля и, за да може да изпълнява възложената му организационна длъжност, става учител в Битоля.

10Шумната Битоля и надменните ефендита, заедно с влечугите около тях, погнусиха издън душа скромния Сугарев. Като член на окръжното тяло, той напуща града и почва нелегална дейност. Неговият висок организаторски интелект превъзпита мнозина от неговите четници, между които Алексо Стефанов, Блаже Биринчето6, Димко Могилчето7, Иван Пашата8, Трайко Краля9, Ставри[e] Спиров10, Михаил Йосков и др., и впоследствие мнозина от тях станаха районни войводи. Той бродеше навсякъде, дето се почувстваше нужда от неговата смела организаторска опитност. Така той преброди Битолско поле, Мориховско, Демир-Хисарско, Кичевско, Ресенско, Крушовско и Поречието. Той обичаше да общува със селяните, водейки по цели нощи разговори по революционните и по частно домакинските и селски тежнения на дадено село. Той беше извънредно тих, спокоен и разсъдлив: обичаше да изслушва и винаги бе справедлив в преценката си по какъвто и да било въпрос. Каквито и конфликти да се появяваха всред организациите, Сугаревата намеса ги притъпяваше още в зародиша им. Той имаше твърд характер и силна воля, крайно упорит в съжденията си и никога не отстъпяше от заетото веднъж от него становище. Той притежаваше ценни качества за един добър ръководител.

11Илинденската епопея го завари битолски войвода, а впоследствие бе назначен горски началник в Гяватоколския район и взема участие във водените ожесточени сражения. Тихият, скромен и винаги мълчалив Сугарев, със своето държане, създаде всред населението дивни легенди. Той нямаше неприятели, а само любящи го братя.

Във вихъра на неравната борба мнозина смели борци сложиха своя живот пред олтаря на свободата… малцина останаха живи. По-първите дейци и ръководящи лица от градските и селски организации се намираха в ужасно положение. Потери тръгнаха по селата да търсят оръжие. Всичко тръпне за участта на ближния си. Мнозина се отчаяха и заминаха далеч от бащин край. Даме бе единственият, който със стоицизъм понесе грозната катастрофа. На неговия повик: „И вие ли ще ме изоставите” – Сугарев, Узунов и Дякон Евстатий11 се хвърлят в прегръдките на Груева с думите: „От народа сме и с народа ще споделим мъки и неволи”. Така Сугарев стана един от първите сподвижници на Даме Груев, който виждаше и чувстваше болките народни, като със своята непринудена усмивка, почна да утешава и ободрява: „Ако турците сега сполучиха да потушат въстанието, при друг случай не ще могат да сторят това и ще дойде ден велик, в който ще изгрее, като зорницата, мечтаната свобода на македонския народ, точно така, както говореха и неколцината още Дамеви другари и сподвижници. Тая четворка, скитайки от район в район, от село на село, гонена и преследвана, след едногодишна къртовска работа изгради наново много по-мощни и солидни организации в целия Битолски вилает. Така беззаветно работи Сугарев всред народа и поддържа духа му до края на 1904 година, когато поради болест, бе принуден да се прибере на почивка в България.

14През август 1905 г., пътувайки за Битолско, Сугарев пристигна с 28 четници в Азот. Той идеше в тоя край да поведе една по-ефикаска борба против домогванията на сръбската пропаганда. Неговото пристигане внесе голяма радост сред народа и четниците. На всички от устата излизаше радостната вест: „Сугарев пристигна”. Ние, малчуганите, чувствахме и разбирахме желанията на народа и нескрита радост бликваше в душата ни, виждайки как народът цени своите заслужили безкористни организационни дейци.

Сугарев съобщи на велешките войводи Панчо Константинов и Иван Алябака за срещата си с Даме Груева в Кратовско и разменените мисли с него по отношение мерките, които трябва да се вземат срещу пропагандата, заявявайки, че той с цялата си чета, докато бъде повикан в Битолско, ще остане във Велешко. Детинска радост озари челата на двамата велешки войводи, които не намираха думи да му изкажат радостта си. След дълги борби в Бабуна, по спешна работа Сугарев замина за Битолско да се срещне с ръководните лица в тоя революционен район и уговори с тях съвместно действие на всички организационни чети от битолския и скопския вилаети през пролетта на 1906 г. да се справят със сръбската пропаганда в Поречието.

През пролетта на 1906 г., поради появяване на гръцки андарти в Мориховско и Буф-кол, от една страна, и от друга – поради навлизането на сръбската чета от поречието в с. Карбуница (Кичевско), с действията на които се заплашваха няколко района, на Сугарев бе възложено да се справи предварително с андартите. В началото на м. март председателят на окръжното тяло П. Лигушев предписа на Сугарев заедно с ресенския войвода дякон Евстатий да заминат веднага с Хисарския Алексо Стефанов и дякон Евстатий, предвид лошото време и други съображения, писмено съобщават, че това ще направят щом като се оправи времето. Тогава ренегатът-предател Лигушев устройва следната игра: предписва на дякона да замине веднага в Битоля, а на Сугарев предписва незабавно да тръгне в Мориховско, уверявайки го, че и дяконът с четата си ще го настигне по пътя. В това си писмо той с ехиден тон пише на Сугарева: „Е да, войводи, които ги чакат хубави и млади годенички, не им се иска да се излагат и умират”. Това писмо засяга силно честолюбието на Сугарева, който, несхващайки мръсните замисли на Лигушев, огорчен и обиден от подигравката, напуща Смилево, за да изпълни волята на окръжното тяло. Минавайки през с. Кукурчани, той поиска писмено среща с дякона, който по това време беше в Битоля, обаче писмото му попада в ръцете на Лигушев. Последният, без да го предаде по принадлежност, отговаря Сугареву, че има голямо раздвижване на аскер в града и дяконът няма възможност да направи исканата среща. На другия ден – 23 март – дяконът се научи за писмото на Сугарева и го взема. Дяконът, предчувствайки опасността, която застрашаваше Сугарев и четата му, особено в тоя момент, когато мнозина от дейните организационни деятели в Битоля нямаха никакво доверие в Лигушев, веднага през нощта тръгна от Битоля за с. Агларци на исканата среща. Обаче Сугарев заминава за Паралово, без да може да направи дяконът каквото и да било за повръщането му обратно. Дяконът, докато турските войски през деня почват да настъпват за Паралово, едва сполучи да се прикрие в с. Караманци.

На 24 март 1906 година ст. стил, преди, зори, вследствие предумишленото предателство на Петър Лигушев, който имаше направо с валията и беше предал целия маршрут на Сугаревата чета, многобройни турски пълчища заобиколиха четата при гората над Параловския манастир. След ожесточено сражение, което трая от сутринта до обяд, падна убит на бранното поле войводата Сугарев с 22-та си другари.

Към Сугарева, Г. п. Христов, Павел Христов, дякон Евстатий и др. организационни дейци, Лигушев питаеше голяма омраза и той се реши чрез предателство да се отърве от безпощадната им критика и Сугарев бе една от първите му жертви. Без съмнение е, че и предателството на ресенската чета и сражението във Вълко-дере бе негово дело.

Така в неравната битка за надмощие на тъмните сили от типа на Лигушевци, падна на македонското бранно поле един от скромните македонски труженици, който бе искрено обичан за неговите високи човешки добродетели.

 

Заплакало е Марийово, за Георги Сугарев

Песен за Георги Сугарев

 

Заплакало е Марийово, Марийово,
за той ми Георги, Георги Сугарев,
камо си Георги сега да дойдиш, леле да дойдиш,
от душманите да ни куртулиш.

Тогаш извика Георги Сугарев, леле Сугарев,
от Демирхисарските балкани,
слушам ви народ, народ поробен, леле поробен,
слушам ви гласои, гласои жалостни.

Сега наскоро яз ке дойдам, леле ке дойдам,
со трийсе отбрани момчиня,
сите со пусти манлихери, леле манлихери,
сите со наган револвери.

 

Свещените сенки на 23-та параловци бродят из бранните усои на Мориховските балкани и мътните води на кървавата Църна и, когато изгрее зората на свободата, битолчани, разхождайки се из Пелистер, при полъхване на вечерника и зашумяване на гората, с болка на душата ще съзерцават Мориховските балкани и кървавата Църна да зърнат силуетите на 23-та витязи.

 
СРАЖЕНИЕТО ВЪВ ВЪЛКО ДЕРЕ [ВЪЛКОДЕРИ]12

 

25На 30 Април 1906 г. ст. стил, Ресенската чета напусна с. Дупени и тръгна по организационна работа из района си с маршрут през нощта да посети селата Царедвор [Царев двор]13, Дърмени и Покървеник14.

Слънцето клони на заник и лека-полека като че ли потъва в дълбините на легендарната Преспа. Небосклонът на запад стана кървавочервен. Слънчевият спектър изпраща последните свои багри, които представляват дивна картина.

Китната пролет е в своя разцвет: навред се разнасят благоухания от разпъпилите се в изобилие кокичета и минзухар, навред е изпъстрено с нежни цветя. Някои четници с младенчески пориви късат цветя и правят букети за посрещане китния Май, а други – в най-весело настроение водят разговор и копнеят по-скоро да стигнат под синьото лазурно небе на Преспа, за да се любуват на шумното плискане езерните води и слушат нощната им бурна песен…

Стъмни се. Чер саван покри родната земя.

Четата с бърза крачка минава близо около Ресенските казарми в момента, когато турската военна музика свиреше вечерна заря. Група четници, унесени от хубавата мелодия едва-едва крачат…. не им се иска да се отдалечат и с тъга за изгубени щастливи минути отминават напред…

Четата пристигна в Царедвор [Царев двор], престоя два часа по организационна работа и напусна селото; към полунощ пристигна в с. Дърмени, посрещната от енергичния селски учител Никола Мильовски15. Извърши организационната си беседа и продължи своя маршрут. Призори тя влезе в с. Покървеник, дето и остана да денува, пръсната в няколко квартири.

Всред зеленина и росни цветя, веднага майските шеги с бърз ход минаваха от квартира на квартира, повръщаха се преувеличени и всеки се домогваше да майоса разнежилите се от настъпилия Май другари.

Смях и пукот се разнасяха из четнишките квартири; развесели се и селото, всеки тича да се види със спретнатите млади момци.

Току в най-веселото настроение пристигна селската охрана и донесе на войводата, че голяма турска потера бързо настъпва към селото. За момент бойците са в пълна бойна готовност и с усилени крачки бързаха да заемат една от височините край селото; обаче противникът, забелязвайки движението на четата, направи завой и пресече пътя й за отстъпление. С голяма охрана и умело прибягване, макар и силно обстрелвана, четата пристигна в чифлигарското селце Вълко дере [Вълкодери], смятайки от там да се промъкне до село Перово, находяще се на брега на Преспанското езеро за където замина куриер да предупреди организацията да приготви чунове (големи лодки) за отвеждане четата във вътрешността на езерото. Но не би… всичко напусто. От направената рекогносцировка се оказа, че единственият път за отстъпление към с. Перово е зает от войските на Ниязи бей и че четата се намира в пълна обсада.

За всички стана ясно, че има предварително предателство на маршрута на четата и че първият ден на китния Май ще бъде окървавен. Майското настроение за миг се замени с чувството за самосъхранение. И селяни и четници се питаха един друг: откъде иде предателството? Предатели сред населението няма и четата е гордостта му. Турчин золумджия не смей да свърне край селата, страхувайки се от папаза и комитите му. Почти цяла година четата е неуловима, пътищата й потайни и незнайни, нейната интензивна дейност и организационен похват бяха учудили противника и, за нещастие, на първия ден на Май, четата се намери в безиходно положение и рискуваше да бъде избита в предстоящия бой с хилядния противник. Разговорът се въртеше все на тая тема и всички се чудеха: кой е предателят?

26Противникът настъпваше към селото от всички страни и обстрелваше четата, която в настъпилия критически момент се раздели на две групи: едната – командвана от войводата дякон Евстатий, а другата – от помощника му Кръстю Трайков16. Противникът се приближи и налиташе с голямо ожесточение. Двете групи, за да се запазят от бясната канонада, заеха в най-високата част на селото две от селските къщи, организираха отбраната и почнаха неравната борба за живот и смърт.

„Един от стълбовете на българския дух в тоя прабългарски край, в края на своя живот Кръсте Трайков достигна най-висше щастие - пръв той посрещна освободителите на родния му край и, подобно на преподобний Йосиф целуна той ожидано очакваното българското знаме, целуна го и треперейки от вълнение, от щастие и радост изрече: „Нине, отпущаещи раба Твоего Владико!”

Към 10 часа преди обяд сражението е в своята стихия. Раненият секретар на четата Константин Крачолов17 продължи да стреля с лявата ръка. Турските войски, командвани от Ниязи бей стягаха обръча и настъпваха в бесни атаки, които четата посрещаше най-хладнокръвно и сточната си стрелба няколко пъти ги повърна в безредно отстъпление. След обяд, в помощ на неприятеля, пристигна подкрепление от Охридския гарнизон и башибозук от околните турски села. Двадесетях заприщени бойци с бойни песни водеха сражението.

 

Народна песен за войводата на ВМОРО Кръстьо Трайков Ресенски

и битката при преспанското село Вълкодери)

Оригинален текст

Се зададе темен облак
От към изток и по запад
То не беше темен облак,
току беше турски сган.
Сардисая планиньето
и селото Вълкодери.

И го гледа караулот,
караулот и стражата.
Абер стори на четата
на четата во селото:
„Я станите мили братя
оти сме си сардисани“.

Кръсте вика: „ке стреляме“
стража вика: „да бегаме“.
Се захвати бойот страшен,
меду Турци и комити.
Пушки пукат, бомби гърмат
и комити се умират.

Турци викат: „Алах, Алах“,
„Ура“ викат комитите,
Кръсте войвода им вика:
„Сите братя, ай по мене,
кладайте ги ножовите
запалете ги бомбите“.

Командващият турските войски Ниязи бей, убеден, че с пехотата не ще може да сломи отчаяната съпротива на шепата бойци, изиска от Битоля артилерия и кавалерия.

Към заник – окуражени от нови подкрепления – турците наближиха четата на около 30-40 крачки, а група войници се промъкнаха и залегнаха под самите прозорци на обсадените къщи, с намерението да проникнат в тил на четата. Четниците употребиха свръхестествени усилия и с барабанен огън приковаха противника на място. По даден сигнал на командващия неприятелските вериги спряха стрелбата. След временно затишие, залегналите под прозорците на обсадените къщи турски войници, влязоха в ролята на парламентьори и заведоха преговори с четата, обещавайки пълна милост от султана на доброволно предалите се четници. Неприятелят почна тия пазарлъци, за да разколебае някои четници и внесе смут сред четата, обаче от прозореца на една къща четникът Димитър Върбанов на чист турски език им отговори: „Не щем милост от кървав султан, няма да лепнем позор на челата си, ще се бием докато бъдем избити… след това можете да се гаврите с нашите трупове”. Тая смела декларация озвери неприятеля, който почна да налита с бесни атаки, обаче няколко сполучливо хвърлени бомби го заставиха да се отдръпне на почетно разстояние.

31След жесток бой, при прозорците на къщата паднаха убити секретарят на четата Константин П. Крачолов, четниците Жечо Павлов, Велчо Загоров, Петър Станев и Петър Бабинчев от с. Янковец, а войводата тежко ранен в лявата ръка. Последният, опасявайки се да не се поддаде на силните болки и внесе смут, продължи да води сражението.

Свечери се и чер мрак настла околността, а боят продължаваше безспирно; неприятелят подпали няколко къщи, за да следи и поддържа правилно обсадата. Всичко гори в пламъци и пронизителни писъци се носеха в тъмната злокобна нощ. Огнените язици избухваха с голяма ярост, обхващаха околността и осветляваха бойното поле. Четниците се задушаваха от силния пушек, но като изваяни от червен Ресенски мрамор, стояха приковани на позициите си. Нарежданията на войводата се изпълняваха бързо и със спокойствие се следеше най-малкото движение на неприятеля… Неземна радост бликаше в очите на орлетата за изпълнен достойно свещен дълг…

Приближи уговореният момент за пробив… минутите се виждаха безконечно дълги… безкрайни… Пресъхналите от жажда устни, напукани до кръв, чувството за самосъхранение и мисълта за паднали свидни другари караше всички да литнат и прокъсат неприятелските кордони. Към 10 часа всички бяха на бойна нога и очакваха заповедите на войводата, който предупреди четниците, ако някой се заблуди по време на щурма, да се прибира на сборен пункт в с. Болно.

Настъпи най-тежкият момент… часът е 10… всички станаха, държейки в една ръка пушка, в друга – бомба, с буен плам в очи, стремглаво напуснаха къщите, атакуваха противника, хвърлиха бомби и с жесток бой пробиха неприятелските кордони, давайки жертва трима убити четници.

Смутеният аскер изгуби следите на четата, която заедно с тримата ранени четници с усилен поход достигна с. Болно18.

Кавалерията и артилерията пристигна в Ресен след щурма на четата. След двудневно претърсване войските се върнаха обратно, без да открият следите на четата.

Във вихъра на неравната борба с няколколкохилядната турска армия, Ресенската чета изгуби интелигентния си боен кадър. Не се чу вече мелодичният глас на певеца Петър, веселият смях на Жеча, неспокойният кънтящ глас на Коста и тихият шепот на скромния Велчо…

В Болно и другите села, дето отиваше четата, мъже и жени я посрещнаха и оплакваха изгубените навеки жизнерадостни левент момци, обичани с жар от народа за тяхната беззаветна преданост към народа-роб. Тъга обхвана четниците за свидни другари: никой не смееше да заговори за тях… всички мълчаха… това мълчание като студен душ им вледени челата и скръбта наложи своя печат.

Вкупом с древните Самуилови витязи, неуспокоените духове на Крачолов, Павлов, Загоров и Станев бродят безспирно дивната и легендарна царствена Преспа и блуждаят силуетите на величествените й палати; при изгрев и заник те с радост догонват лазурните езерни води, очаквайки със затаен дъх свещената тръба на прокудени другари да засвири: „Зората на свободата”.

 

1Боби Стойчев с псевдонима Бобев е български офицер и революционер, скопски и кумановски войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Стойчев е запасен подофицер от българската армия. През 1902 година се включва в национално-освободителната борба на българите в Македония. През Илинденско-преображенското въстание на 9 август 1903 (стар стил) година при село Дивле четата на Боби Стойчев среща обединената чета на Кръстю Лазаров, кратовския войвода Димче Берберчето и велешкия войвода подпоручик Панчо Константинов, при село Сопот дават сражение на турска потеря. Оттеглят се и през Сърбия се прибират в България, където за кратко са интернирани. Преди края на въстанието правят повторен опит за навлизане в Македония, но четата се разпада. През лятото на 1904 година по поръчение на Борис Сарафов по погрешка прокарва за пръв път сръбски войвода в Македония - Григор Соколович Ляме, като му отваря достъп до куриерските служби на ВМОРО. Ляме се представя за войвода изпратен от мнимо македонско дружество в Ниш, а всъщност е пионер на сръбската пропаганда в Македония. В последствие той преминава официално на страната на Сърбия. Боби Стойчев, след като разбира заблудата си, се извинява за това, че е подпомагал сърбоманската чета на Соколович. Поради сериозното раздвижване на турските войски в Овче поле обединените чети на Боби Стойчев и подпоручик Панчо Константинов се пренасят във Велешко през ранната пролет на 1906 година. На 17 април четата се разполага за почивка в двора на манастира „Свети Йоан Ветерски“ край село Ветерско. Поради голямата си самоувереност Боби Стойчев допуска четата да бъде обградена в манастира от турски аскер. На следващия ден се водят целодневни сражения между четниците и повече от 3 000 души редовна армия. През нощта, под прикритието на силен дъжд, четниците командвани от Никола Дочев пробиват пътя си навън и сутринта се прикриват при село Новачани. На 20 април четата на Боби Стойчев се отделя и тръгва към Гюришкия манастир, при поредна проява на непредпазливост Боби Стойчев оставя четата си да денува в село Лугунци. Сутринта на 21 април селото е обградено от турски аскер, турците подпалват селото и избиват невинните му жители, в боя пада и цялата чета и сам войводата Боби Стойчев.
2Владимир Сланков влиза във ВМОРО като четник на Мише Развигоров, Ефрем Чучков и Стоян Мишев от 1906 година. След два неуспешни опита за атентат срещу Яне Сандански е заловен през 1909 година от властите. Измъчван е жестоко, осъден на 15 години затвор и по-късно заточен в Мала Азия. Освободен през 1911 година след амнистия отново се включва в революционната дейност с четата на Тодор Александров. Заедно с Кръстьо Лазаров е организатор на така наречените Магарешки атентати. При избухването на Балканската война с цялата чета е доброволец в Македоно-одринското опълчение и участва в освобождението на Кукуш. През юли 1914 година Сланков пристига в окупираното от Сърбия Велешко с четата си от 8 души. Велешкият ръководител на ВМОРО Ангел Бондиков я препраща за Клепата, за да накаже поставилите се в услуга на новите власти. Четата получава информация, че сръбските войводи Василие Търбич, Божко Вирянец и Йован Бабунски ще заминат с влака за Гевгелийско, за да действат срещу тамошните чети на ВМОРО — на Христо Аргиров - Чауша, Стойчо Чочков и Петър Овчаров. Сланков организира атентат на железопътната линия Велес - Солун, но вместо влака със сръбските войводи е взривен товарен влак. Предадени от сърбоманския кмет на Скачинци Христо Поппавлов, четниците са обградени от сръбските контрачети. След сражение на 8 август/26 август 1914 г. загиват всички без Георги Аврамов, който се спасява и се присъединява към гевгелийската чета на Стойчо Чочков и Лазо Беглер, който е заловен. След разкрития на тежкоранения Беглер са арестувани Ангел Бондиков и петнайсетина други дейци на ВМОРО. Сръбските власти извършват поредица от репресии над българското население в района.
3В XIX век Скачинци е българско село във Велешка кааза, нахия Клепа на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Скачанци (Scatchantzi) е посочено като село с 48 домакинства и 226 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 г. Скаченци има 500 жители, всички българи християни. В началото на XX век жителите на селото са под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) през 1905 година в Скачинци (Skatchintzi) има 520 българи екзархисти. След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия. На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Скачанци (Skačanci) като българско християнско село.
4Камен (Каме) Лазаров, известен като Дворищки е един от най-будните дейци на ВМОРО преди и след Илинденско-Преображенското въстание. Преди Хуриета е легален деец, а след това става четник, а в 1910 година и войвода в Клепа. Според Георги Аврамов „той е един от първите ратници, който не позволи на сръбската пропаганда да навлезе в родната му Клепа“. През Балканската война Лазаров е четник при Дамян Мартинов. Влиза в четата на Владимир Сланков през лятото на 1914 година. Загива на 8 август 1914 г. в сражение със сръбската потеря в околностите на село Скаченци.
5Никола Петров Русински използва псевдоними като Апостол Скитов, Атила Елеонски, Благой Атанасов, Ианкол, Найден Стоянов, Никола Яначков и Атила.. Завършва гимназия в Кочани. Още в периода 1893 – 1895, когато е в Цариград, той се образова политически и става близък на социалистическите идеи. Първоначално се включва в редиците на Македонската организация и участва в Четническата акция през 1895 година. Между септември 1895 година и март 1897 година Никола Русински учи в подофицерската школа в София. Там се запознава с Гоце Делчев, който го привлича във ВМОРО като четник на Малешевската организационна чета на Васил Чочов, която отвлича Назлъм бей същата година. През 1900 година Никола Русински е изпратен от Гоце Делчев да организира Битолския революционен окръг. Развива бойната подготовка на четниците в Демирхисарско, Крушовско, Кичевско между 1900 - август 1901 година, Прилепско от август до ноември 1901 година, Охридско и Стружко от ноември 1901 до декември 1902 година, Битолското поле и Мариово до 1903 година. В четата си Русински като подвойводи в собствени райони действат Йордан Пиперката, Велко Марков и Гюрчин Наумов-Пляка, Ванчо Сърбаков, Тасе Христов, Георги Сугарев и други. През лятото на 1901 година в Поречието Никола Русински залавя чета от пет души, подготвена от сръбската пропаганда. Войводите Янаки Янев и Арсо Мицков приемат предложението му да се присъединят към ВМОРО. Участва като делегат от Мариовския район на Смилевския конгрес, като е избран за член на щаба на Прилепското горско началсвто, заедно с Петър Ацев и Тасе Христов. По време на Илинденско-Преображенското въстание командва и леринските чети, които се изместват в района му вследствие на трудното положение в Леринско. Участва в Балканската война, след войната е кандидат за парламентарните избори в Пиринския район, но е мобилизиран и участва в Първата световна война. В София, между двете световни войни, Никола Русински изживява голяма лична драма – след дълго боледуване почиват съпругата му и двете им дъщери. След това, отдаден изцяло на социалистическата каузау той подпомага и укрива нелегални комунистически дейци. Умира в София на 14 юни 1942 г. в крайна бедност. Публикува книгата „Принос към историята на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (градивния период) за времето 1900-1903“.
6Блаже Кръстев – Биринчето се включва във ВМОРО в родното си село Бирино и организира собствена чета. През Илинденско-Преображенското въстание, заедно с Иван Наумов-Алябака, на 2 август превземат турските казарми в Крушево. Под ръководството на Пито Гули Блаже Кръстев отбранява града от турските нападения.След въстанието Блаже Кръстев е от малцината войводи, които остават на територията на Македония, за да продължат да организират чети. В края на 1904 година се включва в четата на Гюрчин Наумов-Пляка и при Иван Наумов-Алябака, с който във Велешко се бори със сръбската пропаганда в Македония. През 1905 година участва в обединените антисръбски действия, заедно с четите на Дамян Груев, Георги Сугарев и Иван Наумов-Алябака, в Поречието и Азот. До смъртта на Гюрчин войвода е негов заместник, а след това става районен войвода. През 1907 година е Крушовски районен войвода, помощник му е Георги Ралев и действат с общо 20 четници. При опит да бъде арестуван от 12 жандармеристи, той повежда сражение, избива всички и бяга в България през 1909 година, като след това е изпратен от Тодор Александров обратно в Крушевско. Много хора в Крушевско са арестувани и изтезавани за укривателство на Блаже Кръстев, а девет души са осъдени от властите на 16 и 5 години затвор. Загива на 31 май 1911 г., в борба с четата на преминалия на младотурска страна Дончо Тодоров, край Журче. Трупът му е занесен първо в Крушево, после в Битоля, където е фотографиран.
7Димко Сарванов, наречен Димко Могилчето или Димче Могилчев влиза в четата на Георги Сугарев и действа с нея в Битолско и Мариово. След разделянето ѝ е четник при Иван Кафеджията, с която по време на Илинденското въстание действа в Пелистер и Преспа. В 1904 година става войвода на самостоятелна чета. Негов четник е Груйо Акелов. След смъртта на Георги Сугарев продължава борбата срещу четите на гръцката пропаганда в Мариово. Определен е за битолски районен войвода като действа с 8 души четници и в района на Малко Мариово. Негови помощник войводи са Христо Атанасов, Иван Димов Пашата и Алексо Стефанов.. На 4 януари 1908 година Сарванов попада в засада в село Ношпал и за да не попадне жив в ръцете на турците, се самоубива. Погребан е в гробището в двора на църквата „Света Неделя“ в Битоля.
8Иван Димов се включва във ВМОРО и от 1902 година става четник при Георги Сугарев. През Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година е в четата на Иван Кафеджията. Води самостоятелна чета в Шурковска планина и Преспанско, а след това в Кичевско и Битолско. През 1904 година е назначен за районен войвода в битолското поле. Заедно с Димче Сарванов и Трайко Краля действат срещу набезите на гръцката въоръжена пропаганда в Македония. Негов четник е Груйо Акелов. На 1 юли 1905 г. край село Могила убиват известния турски насилник Шефки ага. Действа като помощник районен войвода на Димче Сарванов. За район на действие има полските села в Пелагония от дясната страна на река Черна и Гяваткол и се движи с 6 четници. В края на 1907 година Иван Димов се разболява тежко от дифтерит и умира в Битоля.
9Трайко Краля се включва във ВМОРО. По време на Илинденско-Преображенското въстание е четник при прилепския войвода Кръстьо Гермов и при Иван Кафеджията. През 1904 година става районен войвода в Мариовско и води сражения с турски аскери и гръцки андарти. Гръцкият андарт Петър Сугарев с четата си избиват цялото му семейство - баща му, братята и сестрите му, общо 10 души. След Младотурската революция заедно с Георги Касапчето и Алексо Стефанов възстановяват революционната дейност в Битолско. От 1910 година Трайко Краля действа в Горноджумайско с Дончо Златков. Загива в сражение с турци през 1911 година край Симитли или на 27 март 1912 г. между Тросково и Дъбочица.
10Ставре Спиров през 1902 година става член на ВМОРО и действа като терорист. През Илинденско-Преображенското въстание е битолски центрови войвода. Участва в Балканската война като доброволец в Македоно-одринското опълчение. През Първата световна война служи в 64 пехотен полк на 11 дивизия. Умира в София на 16 декември 1934 г.
11Георги Димитров Шкорнов (Шкорлев), известен като Дякон Евстатий или Черния войвода става послушник в Зографския манастир, където приема името Евстатий. В 1896 година завършва българската католическа семинария в Солун. Служи като дякон в българската църква в румънската столица Букурещ, но в 1903 година е привлечен към македонското освободително движение от Даме Груев и се включва в четата на Борис Сарафов. На Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг на ВМОРО дякон Евстатий е избран за член на Горското началство в Гяватколския революционен район. Взема участие в Илинденско-Преображенското въстание, като след потушаването му остава в Македония и заедно с Даме Груев обикаля Битолския и Солунския революционен окръг. През 1906 - 1907 година е околийски войвода в Ресенско. През 1908 година е делегат на Кюстендилския конгрес на ВМОРО. През Балканската война дякон Евстатий е войвода на партизанска чета (взвод) №29 на Македоно-одринско опълчение, съставена от 14 души. Навлиза в Македония с четата на Григор Джинджифилов и водят сражение на връх Чавките. Поред освобождават Сборско (14.X), Кронцелево (18.X), Почеп (24.X) и други, а до 28.X прочистват от турски части Мъглен. Успява да се спаси от новоустановената гръцка власт и през Междусъюзническата война е в Сборната партизанска рота на МОО.
12В края на XIX век Вълкодери е село в Ресенска нахия на Битолска каза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873, Вълкодере (Vlkodéré) е посочено като село в каза Ресен с 11 домакинства и 32 жители българи. Според българския географ Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“), през 90-те години на XIX век Вълкодери има 90 жители българи християни. По време на Илинденското въстание селото е нападнато от турски аскер, изгорени са 10 къщи, отвлечен е целият добитък и е убит 100-годишният Тома Карамфилов. От селото като четник във въстанието загива Трайчо Георгиев. Всички християнски жители на Вълкодери в началото на XX век са под върховенството на Българската екзархия. Според статистиката на секретаря на Екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година населението на Вълкодери се състои от 80 българи екзархисти. В селото има българско училище.
13В XIX век Царев двор е село в Битолска кааза, Нахия Долна Преспа на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873, Царидвор (Tzaridvor) е посочено като село със 125 домакинства и 200 жители мюсюлмани и 120 българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година Царедворъ има 1025 жители, от които 650 българи християни, 350 българи мохамедани и 25 турци. По време на Илинденското въстание селото е нападнато от турски аскер. От селото през въстанието загиват Коте Андонов, Никола Кокарев, Таневица Стоевска и четникът Ристе Нунев. В началото на XX век българското население на селото е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) през 1905 година в Царедвор има 760 българи екзархисти и работи българско училище. Царев двор е сред най-богатите села на областта и се намира на шосейния път Битоля – Корча. През 1910 година със 750 лири местните българи построяват нова училищна сграда на два етажа, с осем стаи и салон. По време на Балканската война 6 души от Царев двор се включват като доброволци в Македоно-одринското опълчение. По време на войната в селото влизат сръбски части. През войната селото е окупирано от сръбски части и остава в Сърбия след Междусъюзническата война.
14В XIX век Покървеник е село в Битолска кааза, Нахия Долна Преспа на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873, Пакървени (Pakrvéni) е посочено като село с 36 домакинства и 88 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година Покървеник има 220 жители, всички българи християни. В началото на XX век жителите на селото е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) през 1905 година в Покървеник има 192 българи екзархисти. До Балканските войни в селото работи българско училище.
15Никола Мильовски влиза във ВМОРО в 1902 година. Участва в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година. Десет години е учител в горнопреспанските села Лева река, Дърмени, Царев двор и Болно и в долнопреспанските Щърково, Медово и Опая, като навсякъде е ръководител на революционните комитети. В 1912 година по време на Балканската война в Царев двор, където е учител Мильовски, влизат сръбски части. На 14 ноември сръбските власти арестуват Мильовски и свещеника от Царев двор Харалампи Георгиев, както и свещеника от Езерани Насте Пейчинов и ги заплашват с убийство, ако не се обявят за сърби. Когато българските първенци отказват ги пребиват от бой и ги затварят. Най-жестоко е пребит Мильовски. В 1915 година емигрира в България и става чиновник в Сметната палата. Към 1926 година ръководи Разузнавателната организация на ВМРО за Ресенска околия.
16Кръсте Трайков се включва в дейността на ВМОРО, заедно с брат си Иван (Йонче) Трайков, който е убит през 1905 година. Действа като четник в Охридско, а след това е назначен за околийски войвода в Преспа. През Илинденско-Преображенското въстание действа като войвода в Преспа и води много сражения с турски аскер при Горно Круше, Лева река, Кривени, Болно, а при Вълкодери (заедно с Георги Шкорнов) е тежко ранен, но успява да избяга. През 1904 г. е в четата на Спиро Олчев. От 1905 е околийски войвода в Ресенско. През 1906 година Алберт Сониксен се среща с Кръстьо Трайков, по времето когато войводата като сарафист има пререкания с комитета в Битоля. При избухването на Балканската война в 1912 година е войвода на партизанска чета №56 на Македоно-одринското опълчение, с която освобождава Ресен. По-късно през Междусъюзническата война е в Сборната партизанска рота.След окупацията на Вардарска и Егейска Македония от Сърбия и Гърция Трайков се включва с четата си в съпротивата и става ресенски войвода на ВМОРО. През 1917 година подписва Мемоара на българи от Македония от 27 декември 1917 година. През 1919 година е арестуван от сръбската власт и лежи 3 години в затвор. След освобождението си се завръща в България. През 1923 година заминава в САЩ, където участва в организирането на новосъздадената Македонска патриотична организация. След завръщането си в България в началото на 30-те години е сред видните дейци на михайловисткото крило на ВМРО. След Деветнадсетомайския преврат от 1934 година той, както и други дейци на разтурената ВМРО са арестувани от новата власт. При присъединяване на Вардарска Македония от България през 1941 година Кръсте Трайков се включва в организирането на Българските акционни комитети и е председател на ресенския комитет. Избран е в местното настоятелство на Илинденска организация, а също и за кмет на града. Умира след тежко боледуване на 7 януари 1942 г. в Ресен, тогава в Царство България. Погребан е с почести в ресенския храм „Св. Св. Кирил и Методий“, като архиерейският наместник Александър Попевтимов и кметът Кирил Ников произнасят слова.
17Константин Крачолов е първи братовчед е на поета и революционер Пейо Яворов. Присъединява се към ВМОРО и става четник при Панчо Константинов и участва в сражението при връх Китка през Илинденско-преображенското въстание от юли 1903 година. След това е четник при Георги Шкорнов в Ресенско. По-късно е самостоятелен войвода в Ресенско. Ранен е тежко и се самоубива на 1 май 1906 г. в сражение с турски аскер край Вълкодери.
18В XIX век Болно е село в Битолска кааза, нахия Долна Преспа на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873, Бохчо (Bohtcho) е посочено като село с 55 домакинства и 135 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година Боуно има 500 жители, всички българи християни. В началото на XX век българското население на селото е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) през 1905 година в Боуно има 640 българи екзархисти и функционира българско училище. По време на Илинденското въстание Боуно е неколкократно нападнато от турски аскер и башибозук, цялото е ограбено и са опожарени всички 96 къщи. Убити са Тасе Кръстев, Наум Стойчев, Динка Тасева, Менка Митрева, Кръсте Настев, Митре Тасев, Ристе Тасев, Стефо Настев, изнасилени са някои от селските жени, а четниците Митре Темелков, Трайчо Митрев, Кирчо Василев, Кипре Василев, Иванчо Радев, Кръсте Настев, Стефо Наумов, Тано Ристов, Нанчо Ставрев, Гошо Цветков и Никола Митов са зверски убити, след дадената от султана амнистия. При избухването на Балканската война седем човека от Болно са доброволци в Македоно-одринското опълчение.

 


 

ПЕТЪР ЮРУКОВ

 

1Той е роден през 1880 г. в балканското градче Карлово. Закърмен с легендарните подвизи на Василя Левски, в неговата крехка душа става преврат; той, още като юноша, възмъжава и търси поприще за своя пламтящ революционен дух. Като ученик в железарското училище в Самоков, той влиза в близки връзки с Гоце Делчев и у него заговорва гласът на идеалиста, закипява бурната му тракийска кръв. Юруков е от оня кръжок идеалисти, които с пълно себеотрицание отдадоха ум, воля и съзнание и енергия за делото на брата-роб и пристъпиха към саможертва. Като член на Железарския  ученически  революционен  кръжок, през 1901 год. Юруков влиза в Тиквешко с войводата Атанас Бабата1. През 1903 г. с 20 четници той влезе наново в Тиквешко като войвода и ръководител на околията през време на Илинденското въстание. Към края на 1903 г. той се завърна на почивка, като за негови заместници временно остави Гельо Галишки и Христо Гувев. През пролетта на 1904 г. Юруков се върна в Тиквешко като околийски войвода със своите другари Пешо Самарджиев2, Добри Даскалов3 и Душо Желев4, разделя на четири района околията, като дава по един район на тримата си другари, а четвъртият остава за него.

От 1901 до 1904 г. есента, Юруков води много сражения, между които: Копривщенското, Драгоженското, Чашищкото (Дряновица), Бешишкото и много други.

През есента на 1904 г. Юруков участва в сбирката, която стана из селата на Бабуна-планина за възстановяване на ВМОРО.

През 1905 г. по заповед на ВМОРО, той пое ръководството на разнебитения крушовски революционен район, който след злополучното въстание имаше нужда от един смел ръководител.

През есента на 1905 г., по заповед на Битолския окръжен комитет, Юруков, придружен от един четник, тръгва за Щипско да прибере оръжието и бойните материали за Битолския окръг, оставени на съхранение там след убийството на покойния крушовски войвода Никола Карев. В Прилепско го посреща Кръсто Гермов-Шакир с четата си и го съпровожда до Прилепец, в което село се разделят: Юруков отива да пренощува в монастира „Св. Никола”, а Гермов – за с. Крушовица. През нощта Юруков е бил усетен от турци колджии5, които нощували в монастиря. Рано сутринта му устройват засада, където пада тежко ранен и куршумът застава под капачето на коляното. Колджиите го залавят, за да го отнесат в Прилеп, но пристигналата милиция от Прилепец напада колджиите и отнема Юрукова. Пристига и Кръстю Гермов, който взема мерки и препраща Юруков на лечение в Крушово. След 6-7 месечно мъчително боледуване в Крушово и Прилеп, смъртта се яви като спасител и го отърва от тежките и мъчителни страдания. Неговите стенания още пищят в ушите на прилепчани, които страдаха заедно с него.

В лицето на Петър Юруков, крушовчани изгубиха идеалиста революционер и организатор, който, със своята блага душа и неуморен труд, набързо издигна разнебитения от погрома Крушовски район на завидно положение.

 

ЮЛИЙ РОЗЕНТАЛ

 

Чисти въ техните младежки пориви, неотразимо мили образи изкачатъ отъ задгробното царство на свещените македонски сенки, и добили плът и кръв, шестват в тоя миг пред просълзения ми поглед... Юлий Розентал, студент-поет с русата остра брадичка, покосен от турски куршум в самия дебют на своето четуване...

Силяновъ, Христо. Освободителните борби на Македония, том I. София,

Издание на Илинденската Организация, 1933. с. 101.

 

Илинденската епопея, проявила се в масово и спонтанно революционно движение в Западна Македония, изненада цяла Европа. ВМРО учуди света със своята бойкост и издържливост, а особено със с геройските подвизи на нейните „гемеджии”, които направиха редица атентати в Солун и другаде, заявявайки, че тя се бори за свободата на македонския роб, гарантираща неговата националност, която свобода, ако миром не се даде, ще се вземе с оръжие в ръка.

С трепет в душата всеки чакаше новини от Смилево, от Крушово и другите бойни райони на въстаналия роб. Пресата не се четеше, а просто се поглъщаше. Какви ли неновини се пръскаха от противната страна, за да подбият влиянието на това народно дело.

В интелигенцията заговори обществената съвест и нейният глас озари лицата на младежта и я изправи пред олтара на саможертвата. Мнозина идеалисти в своята най-крехка възраст напуснаха гимназии и университети и навлязоха в пределите на Македония бойна, където с пушки на рамо да отстояват каузата на въстаналия роб, който беше грабнал оръжие да извоюва своята лелеяна свобода.

7Между мнозината смели и беззаветно предани на родината родни чада, с бляскав ореол ще остане изписано името на Юлия Розентал6, студент юрист. Той е син на полския дворянин д-р Август фон Розентал7, който, вследствие на организираното въстание в Малорусия против крепостничеството, бил осъден на смърт, а отпосле помилван и изпратен на заточение в Сибир. Там през 14. ІV. 1872 год. в Иркутск се родил Юлий. През 1880 год. д-р Август фон Розентал заедно с цялото си семейство се преселва в България, където Юлий Розентал завършва средното си образование и се записва в Юридическия факултет. Младият Юлий напълно се чувстваше българин. Още на млади години той превежда от полски на български „С огън и меч” – роман от Хенрих Сенкевич, а след смъртта му се напичати неговата стихотворна творба „Недопети.. песни”, 1904 година.

Чувствайки се неразривно свързан с второто си Отечество, той се взираше в мъките и неволите на македонския роб, като написа следното стихотворение, укорявайки българина и третирайки себе си за такъв, поместено в „Недопети песни”:

Омръзнаха ми твоите въздишки безконечни,
Дотегнаха ми твоите сълзи и стонове,
Ти с тях възбуждаш само ирония ядовита,
Презрение и смях у твойте врагове.

Касапинът не вижда на агнето сълзите,
Соколът не чуй молбите на малките врабци,
Вълкът не гледа, боли ли кротката овчица,
Не, със сълзи се не вземат победни венци!

………………………………………………….

Борци, борци ни трябват, а не деца страхливи,
Що сълзи само леят, въздишат и мълчат,
Борци ни трябват горди, що смело в бой отиват,
Що храбро се сражават и мъжествено мрат!

Щом Илинденското въстание се подигна, Юлий Розентал влезе в състава на Велешката чета, под ръководството на Николай Дечев, в която като смел и предприемчив младеж с неколцина четници съставиха техническото отделение – бобмохвъргачи.
Но [на] 12 Септемврий 1903 г., пътувайки да премине Вардара, четата бе обградена от многобройна турска потера при село Луково, Кратовско.

Всред вихъра на неравната борба с турската потера паднаха убити мнозина четници, между които самия войвода Николай Дечев и Юлий Розентал.

Така завърши своя жизнен край младият и самоотвержен идеалист Юлий Розентал, който през целия си живот се бори и умря като пламенен революционер.

Името на Юлий Розентал блещи като бисерно зърно на македонското бранно поле, осеяно с именни и безименни герои, сложили своите свещени кости върху кладата на Революцията.

 

БОЯН ПАНАЙОТОВ

 

8Боянчо е роден в София през 1883 година и още невръстен юноша остана кръгъл сирак. В гимназията той почва да чете и препрочита революционната литература, неговата крехка душа възмъжава и той почва да търси поприще за своя пламтящ революционен дух. По време на Илинденското въстание у него заговорва гласът на идеалиста, закипява буйната му кръв и той чува за поробения брат, сближава се с революционните дейци и отлита в Македония, към която робска страна неудържимо го тласка Провидението. И Боянчо стана един от пламенните и ентусиазирани революционни дейци. Той е от оная фаланга идеалисти, които, по интуиция, схванаха че техният жизнен път е тоя на стръмната македонска Голгота. Той безвъзвратно отдаде своя ум, характер, воля, ентусиазъм, съзнание и енергия за изграждането на бранната мощ на брата-роб. Така Боянчо с младенчески жар поднесе своята дан пред олтаря на свободата.

Боянчо избра попрището на тероризма и стана един от първите народни отмъстители, тъй като тая роля му подхождаше и той всецяло се отдаде на нея. Без много да парадира, съвършено незнаен и с чуждо имен, той работи в Скопие, а отпосле се прехвърли в Битолско и град Битоля. Там той стана любимец и на стари, и на млади. И мало и голямо познаваше Боянчо, но неговото име се произнасяше само на ухо или в интимен кръг. Така безшумно той вършеше възложената му организационна работа. В бъдеще, когато ще могат да се изнесат неговите дела, образът на тоя народен труженик ще блесне в пълна ясност.

В 1906 год. левантинецът Филип Вилс, английски поданик, по нареждането на гръцката пропаганда, се скрива в гръкоманското гнездо в Петринските колиби, Ресенско, от където почва да шантажира. Той пише писмо до английския консул в Битоля, че е заловен от Ресенската чета и че последнята иска за него откуп 5000 турски лири, които консулът да изпрати за освобождението му, като устроява така работата, че чрез мистификация, тези пари да паднат в ръцете на гръцката пропаганда, а ВМРО да бъде дискредитирана пред чуждия свят. Организацията, чрез ресенския войвода Дякон Евстатий и специално натовареният за тази цел член на окръжния комитет в Битоля – Милан Матов – почва усилено да търси прибежището на шантажиста. Гръкоманите, виждайки, че ще бъде разнищена нишката на тая мръсна афера, пущат Вилса, който се явява на английския консул и почва да го лъже, обаче консулът го изгонва най-позорно и му забранява повече да стои в Битоля.

Организацията откри единия от съучастниците на Вилса в лицето на Коста Ставрев Нанчов, по народност влах, живущ в Ресен, току-що отдал се в услуга на сръбската пропаганда и бе почнал да образува гнездо в гр. Ресен. Последното трябваше още в самия му зародиш да бъде унищожено. Макар че окръжният комитет не искаше да изпрати Боянчо, последният се налага и пристига в Ресен. Една вечер, когато Коста Ставрев Нанчов се прибира от турското кафене за дома си, Боянчо го пресреща, изважда револвера си и – с думите „така умират предателите” – го застрелва. Седящите из кафенетата турци, чувайки гърмежа, се затичват, а Боянчо – обиколен отвсякъде – захапва дулото на своя револвер и туря край на своя жизнен революционен път.

Така в Ресен загина в разцвета на своята свидна младост един от предтечите на революционния тероризъм, който винаги се явяваше като дамоклев меч пред очите на продажниците.

 

ДЯКОН ЕВСТАТИЙ

 

18Дяконът Евстатий е роден в 1873 г. в с. Нестрам, Костурско. В 1888 г. постъпва ученик в Карейското училище в Атон, в 1892 г. – в Цариградската семинария, а в 1893 г. – в католическата семинария в Солун. През 1986 г., по нареждане на Екзархията, постъпва в солунската българска община. Там бива заподозрян в нелегална дейност и избягва посредством Даме Груев в България. Впоследствие става дякон при Бъларската църква в Букурещ.

Неговата единствена мечта беше да види своя край свободен и народът отдаден на мирен труд. През м. януарий 1903 г., виждайки че за свободата на брата-роб не ще молитва, а мотика, дякон Евстатий без разрешение на духовната власт напуща Букурещ, дохожда в София и с група свои другари се присъединява към голямата чета на Борис Сарафова, която заминаваше за Битолско.

През време на Илинденското въстание дяконът участва като горски началник в Гявато-Смилево. След злополучния край на въстанието дяконът заедно с Даме Груев, Георги Сугарев и Христо Узунов, придружени от двама четници, остават всред населението цялата зима, за да могат да дадат вяра и кураж на измъченото българско население. През февруарий 1904 г. заедно с Даме Груев обиколиха целия Битолски вилает и част от Солунския, за възстановяване и преорганизиране на районите, които бяха взели участие във въстанието и тия, които бяха пострадали от същото.

На 6 август 1905 г. ст. ст., като ресенско-преспански войвода, дяконът заедно с четата си взе най-активно участие в сражението при с. Крапа, Поречието, заедно с четите на Панчо Константинов и Иван Наумов Абляка.

На 1 май 1906 г. четата му е заобиколена в чифлика Вълко-дере до Преспанското езеро от хилядната армия на Ниязи ефенди. В сражението дяконът се държа безумно храбро и не позволи на войската през деня да подпали къщите, в които четата се бе настанила. През нощта атакува противника с бомбов огън и излезе от обсадата.

През Балканската война дяконът беше началник на партизански отряд и воденско-мъгленски войвода.

Последните години той изживяваше много болезнено. Изоставен на произвола на съдбата, защото не искаше да се продава, той гладуваше.

Със самоотлъчването си от букурещката църква, за да вземе участие в Илинденското въстание, той биде заличен от списъците на духовенството. Той с хумор заявяваше: „Аз съм нито риба, нито рак” – защото духовенството не го третираше за духовник, а не можеше да бъде мирянин, защото не искаше да хвърли расото. На придумванията на някои близки приятели да хвърли расото, за да не гладува, демонстративно отговаряше: „Проявих своята революционна дейност – единствената радост в моя живот – като дякон Евстатий; ако хвърля расото… кой ще ме познае? Ако някой смей, нека се опита да ме свали”.

Неговите последни думи бяха: „Стига да бъда товар на своите близки другари… ето вече 45 дни лежа, без да ви съобщя, за да не ме изпратите в болница… черен и мръсен е за мене света… нека по-скоро свърша и отида при Груев и Сугарев”.

Той измина своя житейски път така, както всеки горд революционер, изоставен от всички и изхвърлен като непотребна вещ, изпратен от илинденци към вечния покой.

Така всред стохилядната македонска емиграция, между която има стотици крупни богаташи, които строят къщи и вили за свое лично удоволствие, тупайки се в гърдите като големи патриоти, умря от глад и изтощение дякон Евстатий, - един от най-първите защитници на Смилево през време на Илинденското въстание, отритнат от всички, защото всичкия негов жизнен сок биде изцеден за „благото на Македония”, а след това като непотребна вещ бе отбягнат от „патриотите”.

 

АЛЕКСАНДЪР СОКОЛОВ

 

9Илинденската епопея, проявила се в масово и спонтанно революционно движение в Западна Македония, изненада цяла Европа. ВМРО учуди света със своята стойкост и издръжливост, а особено с геройските подвизи на нейните „гемиджии”, които направиха редица атентати в Солун и др, заявявайки, че в такъв тежък момент са необходими в кървавата борба за брата-роб, напуснаха гимназии и университет и навлязоха в пределите на Македония бойна с пушка на рамо да отстояват каузата на робите, които бяха грабнали пушка да извоюват своята свобода.

В интелигенцията заговори обществената съвест и нейният глас озари лицата на младежта и я изправи пред олтара на саможертвата. В такива сюблимни моменти народът излъчва своите най-добри синове, които, в стремежа си да премерят силите си с грамадните пълчища на турския аскер и башибозук. И с тази си саможертва тия идеалисти записаха редица светли страници в историята на македонското освободително движение.

Измежду стотиците интелигентни синове на родината мина като метеор и бързо угасна Александър Соколов, от София, студент-математик, буен и ентусиазиран младеж, син на един от най-видните български войводи на Легията на Сима Соколов, от с. Грознатовци, Трънско. Синът на стария войвода искаше да изненада своя стар баща и да му докаже, че кръвта вода не става и че ненапразно носи неговото неопетнено име. С големи надежди и топли пориви да бъде полезен на брата-роб, младият Соколов се измъкна тихо от бащин покрив и, заедно с група студенти, замина с четата на велешкия войвода Николай Дечев за Македония. На път за Велешко, между селата Витоша и Лески, Коцанско, на 5 септемврий 1903 година, четата на Николай Дечев бе ударена от многобройна турска потера, гдето младият и жизнерадостен Александър Соколов, заедно със своите другари Милан Стоилов, студент-медик и Марко Марков, студент-математик, а наскоро след това в сражението при с. Луково, Кратовско, загина и близкият им другар Юлий-Цезар Розентал, студент-юрист.

Поклон пред паметта на тия борци-идеалисти.

 

НИКОЛА ПЕТРОВ РУСИНСКИ

 

RusinskiРусински заема видно място всред Македонското освободително движене, където бъдещият историк ще му отреди. Той със своите дела стои наравно с величавата фигура на Михаил Апостолов Попето, скромния и самоотвержен Марко Лерински, незаменимия воин Христо Чернопеев и хрисимия Атанас Бабата.

Русински е дете на дивния Малеш, харамийско гнездо на легендарния Дядо Илю. Останал невръстно сираче, преживял детството си между роднини и страшна оскъдица, той изпил до дъно горчивата чаша на поробената рая и в него се калил борческият дух на народния бранник.

През 1893 г. малешевският дерибей Ибрахим Топуз вселил страх и трепет всред раята. Един ден пред селските старейшини се явил Никова Петров и им заявил, че той ще отърве народа от дерибея и, ако не може да избяга, ще се самоубие. Зарадвали се старейшините и със сълзи на очи го изпратили. На другия ден пристигнал дерибеят, но един сръчен удар на Петров го повалил на земята. Зарадвала се раята в Малеш, понесли се песни и хора по селата, а дълго време турци золумджии не смеяли да влязат в селата. Така Русински бързо израстнал в очите на стари и млади, той станал любимец на раята.

Петров избягал от родния си балкан и през 1895 г. постъпил в подофицерската школа в София, за да бъде полезен на родината. Школуван година и половина във военното изкуство, той заедно с Михаил Попето организират чета под войводството на подофицера Васил Чочов и заминават за Малешевско. Там ги застигнал и Гоце Делчев с четата си. Апостолът, виждайки военната школовка и организаторски похват у Петров, слял двете чети в една и я поверил под войводството на Никола Петров, а на Михаил Попето посочил пътя на апостол.

През 1900 г. Гоце Делчев изпраща Русински с мисия в Куманово, Скопие, Велес, Крушово и Битоля. В Битоля, след като сполучил поединично, а отпосле и масовото организиране на еснафите, интелигенцията и учащата се младеж, единодушно бил избран за организатор и войвода с район на действие Битолско, Крушевско, Кичевско и Демир-Хисар. През тази година той сполучи да организира над стотина села. В неговата образцова чета стажуваха мнозина интелигентни младежи, кандидати за войводи и организатори. Русински подготви за войводи: Георги Сугарев, Велю Марков, Йордан Питерката, Ванчо Сърбака, Наки Янев, Арсо Мицков и др, които заемаха новите райони.

Той бе изпращан от район в район, за да притъпява появили се търкания между революционните деятели. В Прилеп той сполучи да омекчи партизанските борби, организира голяма част от селата и остави за войвода Даме Попова. През ноемврий 1901 г. той бе изпратен да организира Одхриско-Стружкия район. Русински прояви голяма дейност, като организира стотина села и даде военна подготовка на бъдещите войводи: Христо Узунов, Тасе Христов, Деян Димитров, Цвятко Стоянов, Марко Павлов, Поп Христо, Никола Митрев и Велю Илиев, като въоръжи района с около 2000 гръцки пушки „Гра”, които той достави чрез албанци.

На 18 май 1902 г. четата на Русински унищожи 8-членната турска разбойническа чета на Буджет бей.

Едва що завършил своята организаторска работа в Охридско в началото на декемврий 1902 г. той бил изпратен да организира Битолското поле и Морихово, където 80% от българското население беше под ведомството на гръцката патриаршия и където се бяха появили гръцки андартски чети.

На конгреса в Смилево той беше получил назначение през Илинденското въстание да бъде войвода в Прилепско, но след загубата на леринския войвода Георги Папанчев, понеже Прилепско не вземаше участие във въстанието, Русински пое ръководството на четирите лерински чети около Нидже-планина под войводството на Лечо п. Анастасов, Алеко Джорлев, Тане Стойчев и Илия Гъсков. Той участва в сраженията на 12 август 1903 г. на Будимирци, в тия на Барбеш и Каймакчалан на 22 август, както и в сражението при с. Беловодица.

Русински взе най-активно участие в хуриетските борби, а войните прекара в редовете на войската.

В 1918 г., когато родината остана пак под чуждо робство, той остана всред народа на Малешевията, където селяните го избраха за кмет на Владимировската съединена община и подпредседател на общинския миров съд, с което доказаха, че ценят своите труженици. Към края на 1920 г. му били устроени три засади, но сполучил да се спаси. През началото на февруарий 1921 г. сръбските четнишки войводи решили да бъде убит. Селската чета – всред снежните бури – натоварва малолетните му деца в дисагите на два коня и ги прекарва отсам границата. Но семейството му не било пощадено от бялата смърт. Пристигат в Кюстендил измръзнали, женя му заболя от плеврит и загина, умряха едно по друго и трите му деца. Жестоката съдба отреди на този народен бранник да гледа с мъка и тъп поглед как умират децата му, без да има материални средства за лекуването им, защото смяташе, че революционерът няма да бъде едновременно и революционер и търговец.

 

АРСО ЙОВЕВ ЛОКВИЧКИ

 

В Поречието най-жаркият застъпник за интересите на ВМОРО беше Арсо с брата си Ион. Арсо е роден около 1870 год. Неуморно се бореше той против домогванията на пропагандата в родното си село Локвица8 и цялото Поречие, както и в Азот. Двамата братя локвичани бяха познати на всички преминаващи революционни деятели през Вардара за Битолско и обратно. Арсо беше човек с висок ръст, широкоплещест и здравеняк; лицето му бе прошарено от слаба сипаница, останала от детските години. Като майстор зидар и горянин дълги години е живял д Трансилванските гори и благодарение на своя природен ум, макар че беше без школско образование, знаеше да чете и пише на български и румънски езици. Дългото му пък общуване с по-видните апостоли и организатори на ВМОРО бе създало у него висок революционен дух и съзнание на честен труженик. Впоследствие той сложи на карта своето и на семейството си съществуване, само и само да бъде полезен на своя роден край. Илинденското въстание го завари в родния край и той взема активно участие в него, като услужваше на Крушовския и Кичевския райони.

sr dokumentСлед настаняването на Григор Соколов в Поречието, Арсо бе един от първите, който заедно с брата си Ион почна отчаяна борба и в най-трудните моменти се явяваше на помощ на велешките чети. Той беше винаги мрачно настроен, рядко се случваха моменти на радост у него. Семейството му живееше в Локвица под постоянния тормоз на пропагандата. Единствената причина да пощадят семейството му е обстоятелството, че те разчитаха кога и да е, че Арсо ще стане техен човек.

На 6 август 1905 г. Арсо бе тежко ранен в десния крак в сражението при с. Крапа, като куршумът заседна в месото. Раята му гнояса и кракът му се поду страшно. Можеше да последва зараза, та решихме да го „оперираме”. Прочистих добре раната от гной, дезинфекцирах бръснач в тенджера с кипяща вода и, по неволя, станах „хирург”. Напипах куршума към здравата част на прасето му и почнах да изрязвам здравото месо, за да направя отвор и изтикам куршума. Един го държи за ръцете, двама за краката и операцията продължава: кръв шурти и пръска, а Арсо невъзмутимо пее. След направения разрез промих раната с гроздова ракия, навих на пръчка памук и марля и сполучих да изтикам куршума, който падна съвършенно зеленясал. Благодарение на масажите и прочистването на раната, Арсо за десетина дни се изправи на крака и у него заговори гордият дух на планинеца, готов за борба.

Той беше един от най-способните съгледвачи и разузнавачи, като напълно умееше да прикрива следите си. Той без ни най-малка умора вземаше на час по 15 километра път. Като планинец, той притежаваше редки и ценни качества, които високо го издигаха над другите. През своите разузнавания из Поречието, той по цели дни стоеше гладен, за да може сполучливо да извърши възложената му задача. Той беше любимец на всички четници и на местното население в селата Бистрица, Ореше, и Папрадище, в които села той обичаше да прави своята почивка. Макар и млад, всички го наричаха „дядо Арсо”.

Беззаветната преданост на Арсо към македонското освободително дело най-ярко блесна от последния му геройски подвиг, който го издигна пред очите на целия поробен народ като мъченик за народното дело. Тоя му подвиг е следния: През 1922 г. Арсо Локвички заедно с Петър Ацев, от с. Теово, Велешко, натоварени със специална организационна задача – да проведат листата на сръбската комунистическа партия и разстроят официалната сръбска листа на изборите – бяха заловени от сръбските власти.Сред дълги малтретирания и разкарвания, скопският военен съд ги осъди на смърт и на 10 март 1928 год. те бидоха разстреляни.

 

В БРАН С ВОЙВОДАТА МИТРЕ ВЛАХА

 

Пъто ти фатен, Митре
от дванайсе страни
ой, море Митре, Митре влаше
куртулия (тур. спасение) нема.
Айде, море, пиле ке се стора
пак ке им избегам.

Петров – Македонски, Благой, „Наранена земя“,

Бургас, 1995 г., стр.30

 

Малцина, и между най-известните, биха могли да се сравнят по несъкрушим дух , абсолютна безупречност и заслуги с Митре Влаха, бившия неграмотен овчарь, който получи въ четите образование до степен че носеше винаги в чантата си революционна литература и си служеше с шифър. Митре надвиши всички по нравствено величие: той никога ни миг не се отлъчи от народа, с който бе срастнал. Дори след въстанието той не напусна Македония и загина, без да види България, която толкова много обичаше, занесъл в гроба нейния идеализиран образ.

Силянов, Христо. Освободителните борби на Македония,

София, 1933, стр. 100.

 

В най-крайния южен предел на македонската земя – Костурско, преди и след Илинденската епопея представляваше чиличена бариера, която спираше безспирния напор на гръцката пропаганда. За да се изпълни девизът „разделяй и владей”, пропагандата, поддържана всецяло от костурския каймакамин, изпращаше андартски чети с огън и меч да елинизират тоя чисто български край. Там се водеше епична борба на два фронта, борба, в която народът даде скъпи жертви.

Българското население в тая неплодородна местност, за да се прехрани, бе принудено да емигрира из големите градове на Ориента и далечна Америка, но всеки емигрант тъгуваше и милееше за своя роден край. С труд и постоянство се изградиха хубави домове в чудно красивите селца, скрити в пазвите на оросените с кръвта на деди и прадеди планински усои.

Приказно красива и идилична беше романтичната епоха на македонското освободително движение от 1895 година до Балканската война. За да запазят своето народностно съзнание и да отстояват срещу напора на андартите против елинизирането, костурчани изпращаха своите синове в българските гимназии в Битоля и Солун. Тая твърдина излъчи от своето общожитие цял низ незабравими свои синове, които застанаха начело на революционното движение и с пълно себеотрицание се бориха и умряха на жертвената клада. Между тоя низ от загинали в бран войводи и организатори, като неугасим факел, блещеше стройната фигура на именития войвода Митре Влаха.

Всред бесния напор на андарти, золумджии-бегове и харамии, когато синовете на тая твърдина падаха в непосилната бран, романтичната епоха набеляза с огнен знак и неукия кономладски пастир Митре Влаха. Тя му вдъхна неугасим борчески дух и го нареди рамо до рамо с борящата се фаланга от блади витязи да отстоява свещената хауза на поробения народ. Така той от пастушка, със своя природен ум, се издигна до положението да ръководи един от костурските райони – Корещата, а след това цяло Костурско.

vlahМитре Влаха е роден в с. Кономлади. Израстнал всред неволята на народа, изпил до дъно, заедно със селяните, горчивата чаша на страданията, още с първия си подвиг – наказанието на един страшен кръвопиец – той израсна като великан в очите на селенията.

Намираше ли се някое село в опасност, с вихрен набег той се явяваше, внасяйки страх и трепет сред андарти и золумджии, а радост сред народа.

Денуваше ли пък тоя планински страж край някое село, селяните спокойно се отдаваха на своя тежък труд и звънка родна песен се понасяше из ниви и гори, защото знаяха, че над тях денонощно бди легендарният защитник на робите.

А верен страж народен беше Митре. След кървавото потушаване на Илинденското въстание, когато плъзнаха безброй потери низ села и планини, когато всички революцинни сили бяха заставени да напуснат роден край, той остана на своя роден пост, защото не намираше сили да остави селяните на произвола на андартите и харамиите.

Във вихъра на неравната борба с андарти и турски потери, Преспанската чета получи писмо от Костурското горско ръководно тяло, в което я молеха да им се притече на помощ. – Безумна радост бликаше по лицата на преспанци, че скоро ще видят легендарния юнак Митре Влаха.

Привечер трите организационни чуна бяха готови за път, в които насядаха по шестима бранници. С един сръчен удар, гребците чунари отделиха чуновете от брега и ги отправиха по тихата вода на Преспанското езеро.

Нощта е тиха, лазурна. Небосклонът бързо се обсипа с безброй трептящи звезди, които, със своята бледоматова светлина, ориентираха гребците. Плискането на вълните всред нощния покой наподобяваше вълшебна музика, дирижирана от великия майстор – природата. На небесния лазур се появи луната, осветлявайки нощния марш на „флотилията”. Фееричната лунна нощ развесели всички. Екнаха хорови песни из гърдите на младежта.

От беспирното блъскане на лопатите се образуваха водоскоци, които като бисерни гирлянди се пръскаха над чуновете и оросяваха сияющите лица на нощните бродници. Под напрегнатия взор на лунната нощ, от рефлексия в тихо надигащите се вълни се очертаваха фантастични картини: ту една, ту няколко лодки се появяваха на хоризонта и изведнъж се гмуркаха във водната стихия, ту изскачаха над водата и наново потъваха.

Неусетно луната се скри в летящите облаци, звездите изчезнаха от небосвода и настъпи непроницаем мрак. Ударени от водовъртеж, чуновете се пръснаха на три страни, но пак се прибраха от опитните гребци в една линия. В борбата с водовъртежа и чунове и пътници се обляха с вода. Чуновете се подигаха върху вълните и с бесен устрем потъваха в низината, подигаха се отново върху разярените вълни. Всички се държаха здраво за чуновете да не намерят дъното на езерото. Изведнъж грамадна вълна понесе чуновете, които сякаш увиснаха във въздуха. Смут настъпи всред младежта, а гребците с насмешка гледаха младежите.

След избягване опасността, чуновете се понесоха спокойно и бързо настъпи опомняне. Дълго се води разговор все около дъното на езерото.

- Що ни трябваше да се качваме на дърво без корен – се засмя Крачолов, поглеждайки към Дуко.

- За малко щяхме да ловим пъстърва към дъното, а? – му отговори Дуко, който минаваше за най-страхлив.

- Кое би избрал, Дуко – се обади друг – рибите ли да те изядат, или андартите да те уловят?

- Хилядо пъти е по-добре рибите да ме изядат, отколкото на лукавия кир Яни пленник да бъда – отговори Дуко, като си стягаше пояса и гледаше към небето.

- Сега като преминахте страшното, дрънкайте братя, колкото ви глас държи – обади се един от гребците, който дотогава усилено гребеше.

- Внимавайте – каза друг гребец – ще отбием чуновете в ляво, после пак ще свърнем… не бойте се, момчета… стари рибари сме… няма да ядем пясък… друга работа ни чака!...

Шегите опомниха всички. Някои почнаха да се срамуват от минутната уплаха и почнаха дръзко да говорят и да се присмиват един другиму. Всеки искаше да прикрие своята уплаха, приписвайки я другиму. Но оправданията на някои внесоха всред пътуващите буйно и радостно кикотене.

- Ето на!... близо сме при Линк – извика радостно един от гребците. Ако не се лъжа, виждат се вече хора на брега.

- Да!... Да!... Виждат се… Виждат се… - извика ухилен Дуко – който беше застанал на носа на чуна.

Всички се надигнаха и отправиха поглед към брега. Там вече ясно се виждаха силуетите на неколцина души, чуваше се глухият и неразбран говор. Един от тях, който стоеше настрана от групата и се взираше в чуновете, извика силно:

- Вляво, братя, вляво.

- Ти ли си Германе? – се провикна гребецът от първия чун, който беше познал гласа на викащия.

- Аз съм… аз… карайте малко вляво до скалата.

При наближаване брега „флотилията” спря; група селяни нагазиха във водата и закачиха с въже първия чун, който за миг бе изтеглен на брега. Един след други бяха изтеглени и останалите два чуна.

Преспанци скочиха от лодките, посрещнати с прегръдки от селяните, които чувстваха, че тези въоръжени хора са им мили и близки, готови и живота си дадат за тях. Бързо всички насядаха на брега, запушиха цигари и почнаха да се споменават имена, провикваха се, смеяха се и забравиха преживяното през бурната нощ.

Но оживеният разговор бе прекъснат от очакващия бродниците куриер, който им заяви: „Хайде, братя, нека по-скоро да успокоим Митре, който ви очаква към Буковик”.

Макар и уморени, щом чуха, че Митре чака, бродниците се надигнаха, простиха се братски със селяните и тръгнаха след куриера. След малко те се изгубиха в тъмнината. Селяните също се отправиха към селото, като се стараеха да направят това незабелязано, защото пристигането на преспанци трябваше да се запази в тайна.

cheta karshakovЗазори се вече, когато бродниците пристигнаха към мястото, където трябваше вече да намерят костурчани. И изведнъж по зигзагите на една стръмна пътека, проточила се като пепелянка, из гората се показа рошавата глава на смелия войвода Атанас Кършаков9. С луд набег се спусна той с тримата си другари по стръмната пътека и сърдечно се разцеулва с преспанци. Радост бликаше в тях, когато видяха между тримата тоя пламенен младеж, за когото тъй много се говореше. Но радостта при все това не беше още пълна, защото не бяха видели самия Митре. – Кършаков бързо поведе младежите, които като диви кози неуморно тичаха след него по козята пътека, докато пристигнаха на една голяма поляна, обградена отвред с девствена букова гора. От края на гората изскочи строен, мургав човек, с гъста сбита брада и голяма коса. Всички тутакси се сетиха, че това е самият Митре Влаха.

- Е, бре, преспанци… хайде, бре, бракя, откога ви чекаме – порзвуча мощният му глас на чистия сутришен въздух в тая дива гора – аз се изплаших да не ви е прибрал цар Самуил в подводния си сарай!... Е-хе-хей, дяконе, ако вивиждам сега овде, колко ли молитви си изчел, а?

- И без петли се съмва, Митре – закиска се дякон Евстатий и пръв прегърна и разцелува с Митре.

Зад него се показа из гората тих младеж, с мечтателен поглед, комуто приляхаше да бъде ръководител, отколкото войвода. Изтичаха се преспанци и прегърнаха Пандо Кляшева. После всички се събраха на една група и сърдечно се разцелуваха.

Митре Влаха със своите проницателни очи внимателно оглеждаше пристигналите младежи, като че ли искаше с поглед да измери силите им. И изведнъж, като се поотдалечи от групата, плесна с ръце и извиха: „Мори, дяконе, от кай ги намери овия левент момци” – приближи се и един по един ги заблъска по гърдите, като се смееше и едвам прикриваше възхищението си.

PandoklyashevСлед малко Митре се надигна, спусна се към двама четници, които изскочиха из гората с издялани дървета, пое ги от тях и набързо сглоби чекрък. Върху чекръка се поставиха заклани и почистени вече агнета и, въртейки чекръка над буйния огън, Митре запя дива и радостна песен. Докато се печеха агнетата, младежите, наобиколили Кляшева10, слушаха неговото пламенно слово за безсмъртната идея за свобода и добруване. От време на време Митре Влаха надигаше глава и питаше: „Стига ли са, а” – сочейки печащите се агнета.

Дяконът рече: „Та това са само за мен, а”?!

- За тебе… за тебе – весело и бързо говореше Митре с вирната глава.

След малко настана тишина, защото устата на всичи бяха заети с разкъсване, дъвчене и облизване – най-важната работа в тоя момент. Като излапаха всичко, хайдушката трапеза се вдигна, образуваха се няколко групи и табакерите минаваха от ръка на ръка. Едни лениво пушеха, други отидоха да сменят постовете, а повечето налягаха около огньовете, за да поспят. След малко на бивуакът всичко утихна, само хъркането на някои спящи се долавяше.

Митре Влаха, грамаден и разнежен, обикаляше спящите и внимателно ги завиваше с гуните. После се отдели настрана, запуши лула и с тънка усмивка съгледа спящите, сякаш виждаше във въображението си бягащите андарти, подгонени от тия неспиращи се пред нищо витязи. Той устреми поглед към Желево и Псодер и после извика: „Ой, мори, бясно куче, жив ке те уловя” – бързо дръпна къдравата си брада и навлезе в гората.

Няколко дни по-рано селяните в селата из Мала Преспа са получили писмено заплашване от гръцката пропаганда, с което се искаше да станат патриаршисти, а ако не го сторят, тогава ще бъдат наказани. Писмата носят важния и надут подпис на гръцки: „Архигос тон елиникон соматон ту Монастириу Василакис Лахтарис”, т. е. Началникът на гръцките чети в Битолско – В. Лахтарис.

Знаяйки това, четите заемаха най-удобния пункт, отгдето отлично следяха движението на андартите в с. Желево, вземайки строги мерки за запазване на селата Оровик и Буковник.

На следния ден от пристигането на преспанци – 15.Х.1905 г. – всички чети се вляха в един отряд заедно под ръководството на Митре Влаха. Войводите образуваха щаба, три групи да маневрират и устройват засади, а четвъртата – щурмова.

Слънцето клонеше към заник, обливайки с огненото си зарево лазурните брегове на Мала Преспа.

Гледайки тоя необикновено кървавочервен заник, Митре Влаха, който най-зорко наблюдаваше билото на планината, с умислена шеговитост се обръщаше към тревожно веселите младежи: „Кръв ке падне тая нощ, момчета… вижте слънцето… ке ги изтепаме андартите… Жив човек не трябва да излезе!...Айде, мори, дяконче, благославяй… Хайде, мори, че гледам ония в Желево се размърдаха”.

- С овая ке ги благославям – дигна пушката си дяконът.

Момчетата се разсмяха, но все пак гледаха пронизителните очи на Митре, в които сякаш искаха да прочетат скорошната си съдба.

Изведнъж Митре Влаха тревожно свали бинокъла, който досега не слазяше от очите му и строго заповяда веднага групите да заемат определените из пунктове.

Шеговитостта му изчезна. Младите неволно се покориха на достойния харамия и за миг се пръснаха.

След половин час пропукаха пушки в Оровник. Лахтарис с 120 андарти заобиколи селото, после предпазливо навлезе в центъра и един по един залови набелязаните от желевските гръкомани дванадестмина селяни, които постави възрази на селския площад.

Разбрали жените и децата страшната напаст, която ги налетя, скриваха се в къщурките, събираха се навсякъде накуп и съвсем забъркани обезумяваха от ужас. Някои по-смели старци и баби се явиха пред Лахтарис и просеха милост за заловените и вързани селяни. Но Лахтарис без да им обърне никакво внимание, приближил към 12-те вързани и с ехидност им заявил, че ще изгори цялото село, а тях ще избие най-после, за да видят пламъците сред своите къщи и смъртта на децата си. Окуражен от безпрепятственото заемане на селото, Лахтарис с явно доволство и надменност питал пленниците: „Е-е-е!... Къде е Митре?... Защо не дойде да ви отърве, страх го е, а?...

Селяните мълчали, следели зорко от къде ще се появи Митре.

Лахтарис продължавал да хули Митре и злобно да се подиграва с пленниците и, напълно убеден в своята лека „победа”, а също така уверен, че не го заплашва никаква опасност, се отдава на пир за отпразнуване победата.

Бавно се разстила полуздрачът в планинските усои със своя сребърен покров. Заромоня ситен дъжд и скоро тежък здрач обви със своята мантия покрусеното село. От време на време се дочуваха викове на андарти и женски писъци.

Изведнъж лумнаха грамадни огньове из четиритях краища на селото. И андарти и селяни са в почуда и изненада. Групи анднарти бързо се събраха около Лахтарис, който в пълно недоумение и уплаха, дава нареждане на няколко андарти да разберат какво значат тези огньове.

Но в това време изведнъж, като гръм от ясно небе, се понесе мощният и решителен глас на началника на щурмовата група: „Стой!... Не мърдай!” – и два залпа от манлихери и трасъкът на няколко бомби внесоха страшна суматоха в забърканите и без това андарти, които видяха няколко трупа пред себе си. Но тази изненада беше само за миг. Съзнавайки страшното положение, в което са изпаднали, андартите се впуснаха в противната посока, захвърляйки раници и гуни, но се натъкнаха на засадите, от където бързо щракнаха манлихери. Пълен смут настъпи сред андартите. Оставяйки 13 трупа на селския площад, андартите – тичайки къде очи им видяха в тъмната и злокобна за тях нощ – бягайки от една засада, натъкваха се на друга, откъдето ги посрещаха пушечни залпове. Като разбраха, че единственото им спасение е да се съберат на едно място и да се оттеглят в планината, почва да се чува тяхната парола „Крит” и отговорът „мит”. Търсейки се един друг, безспирно се чудваше „Крит-мит”, „Крит-мит”, което в бързото произнасяне се дочуваше „Къде е Митре”…., „Къде е Митре”. Мислейки, че андартите търсят него, той се провикна с победоносен глас: „Елате овде, бре, еленикос овде е Митре”. Зачули неговия мощен глас, андартите за миг престанаха да произнасят паролата и като пилци се разбягаха низ планината.

Поради пристигането на турската потера в селото, щурмовата група бързо освободи пленените селяни, предава им братските поздрави на войводата и напуща селото, отнасяйки горещата благодарност на пострадалите селяни на войводата, който пък през сълзи отговори: „Що ни е по сила, ще го правим за нашите братя”.

През една бранна нощ на 22 февруарий 1907 г. войводата Митре Влаха11 падна пронизан от куршумите на турска потеря в с. Жупаница, близо до Костур.

Всред вихъра на неравната борба на два фронта, неукият пастир остави голямо име всред народа, което вековете не могат да заличат, защото той се роди, живя, бори се и умре всред народа-мъченик – изживявайки с мъка неговите радости и скърби.

 

МИХАИЛ АПОСТОЛОВ ПОПЕТО
1871-1903

 

Попето е най-големият по значение ученик на Делчева.
Той е първият войвода на агитационно-организаторска чета.

Силянов, Христо. Освободителните борби на Македония, том I,

издание на Илинденската Организация, София, 1933, стр.99.

 

Героичните времена на Македонската романтика до Илинденското въстание отбелязаха с огнени знаци по челата редица смели борци. Между чиличените редици на тая фаланга най-ярко блещи чистата като кристал фигура на незаменимия апостол-организатор Попето.

Ако го погледнеш – нищо човек ще си кажеш, но ако го проследиш, не можеш да не се възхитиш от приказния герой, който по нищо не отстъпва на Васил Левски и Гоце Делчева.

Още при първа среща Гоце вижда в хрисимия кавалерийски подофицер необходимия му сътрудник и съзнателен борец, който отиваше да се бори и мре за свободата на брата-роб и който не говреше нищо за себе си. И Гоце не се излъга. Макар неук, със своя природен ум и организаторски дух, с който природата го бе щедро надарила, Попето пое братски от Гоце тежкия кръст на апостол, бори се, създаде чиличените редици на ВМОРО и умря на своя пост, без око му да трепне, защото това беше неговата заветна мечта – да умре за народа.

Неукият радомирски шоп в движението се яви като една от най-крупните личности. Той бе упорит и не се отчайваше. Ако веднага не му се отдадеше да организира дадено село, той повтаряше, потретяше и най-после със своята вдъхновена организаторска дейност и преданост той се налагаше. Той търсеше да налучка правия път и не считаше за срам, ако се обърне към някой народен учител или по-интелигентен четник, както и към местните хора, да иска упътвания за непосредствени агитации в дадени села.

От тоя простодушен апостол лъхаше чист идеализъм, себеотрицание, смел организаторски дух, човеколюбие и всеотдайност.

Седем години непрестанно той беше на своя пост, гол, бос и окъсан, гладен и жаден, бдеше като часовой на своя пост.

333px Mihail popetoПопето е роден в с. Долна Диканя, Радомирско. Израстнал всред низините на народа, от невръстно дете пристига в София да дири прехраната си. Служил в конницата и като подофицер е бил назначен в конната стража. С голяма упоритост той се мъчел да се самообразова, криейки в своята душа най-големия си природен дар – любовта си към поробените, унижените и оскърбените – за които той се биеше като лъв из македонските бранни полета.

Попето притежаваше непоколебимия дух на добър организатор и познавач на човешката душа. Бързо той създаде образцов четнишки институт и даде школовка на редица революционни чети. Негови ученици в това отношение са: Хр. Чернопеев, Марко Лерински, Кръсто Асенов, Атанас Бабата, Кръсто Българията и редица войводи.

Попето беше човек, роден за смели акции и враг на отчаянието. Макар винаги гладен и окъсан, той никога не изпадна в отчаяние. Прекарал редица сражения при организирането на Сярско, Поройско, Кукушко, Струмишко, Гевгелийско, Воденско, Солунско, Джумайско, Малешевско и Пиянечко, той и в най-страшните моменти е пеял своите любими Ботеви песни. Веднъж при спор междуреволюционни деятели, при нападките на един ръководител в Кукушко по адрес на селяни от селата на южна Беласица, той пламенно се застъпи за тях, като заяви: „Що искате от тях? От една страна патриканата ги заплашва и им вади душата, от другата – турски потери, ний се явяваме от трета старана и искаме веднага да тръгнат с нас. Дела… дела… трябва да видят. До един месец ще бъдат примерни, както тия от Тодораците… Щом разберат кой се грижи за тях и кой може да жертва тяхното благо – ще дойдат”. И Попето удържа на думата си.

Михаил Герджиков, един от близките сподвижници на Попето, в спомените си най-добре характеризира тоя смел борец, като пише: „Воденският район решихме да се повери на Михаил Попето, който минаваше между нас за най-тактичен организатор. А дотогава през Воден не бе минавала чета. В Тиквешко се случи един път, че вече трети ден не бяхме яли и бяхме много изнурени. Хванахме един овчарин и го пратихме за хляб; всички бяхме изпаднали. Едни спяха, а Попето се кърпеше. Аз седнах до него и бях взел малко отчаяна поза. Той никого не оставяше да се отчайва, той пееше песни, катереше се по дърветата, правеше шеги, разсмиваше ни, изобщо не ни даваше да се отчайваме. Аз бях се умислил. Той ме погледна и ме попита: „Абе, адаш, какво си се умислил”. Аз му се оплаках, че измежду тоя народ има и такива, които са готови да ни предадат и пр. Попето отговори: „Знаеш ли, аз не съм тръгнал за тия, които ни предават, а за тия хора в народа, които чувстват и мислят като нас. И ако да бяхме срещали ние тези хора, сигурно те щяха да ни дадат хляб”. Този отговор ми направи впечатление и аз се убедих, че Попето съзнателно се бе предал на революционната борба, а не като някои други войводи, които, тъй да се каже, по инерция бяха потеглили по общото течение. Попето е бил кавалерист, знаеше да стреля с лявата ръка, сетне е бил стражар в София, в Стамболово време, пращали са го да слуша клуба на социалистите и той там намерил, че тези хора не говорят глупости.”

Попето – двойникът на Гоце – не вдигаше аларма около себе си. Той имаше чудесен нюх, намираше необходимите му хора из македонските селяни и където се явяваше да сее семето на революцията, той предразполагаше и стари и млади.

Сред зима, камък и дърво се пука, а Попето с късо пълто и вечния си спътник – памуклия антерия – се свиваше в турското кафене до джамията при Софийските минерални бани, замислен и унесен за отвъд.

Така Попето служи всеотдайно на поробените българи, бори се, създаде необходимия кадър от млади революционни сили и във вихъра на борбата намери своята смърт.

 

ОХРИДСКИЯТ ВОЙВОДА ДЕЯН ДИМИТРОВ

 

Един от смелите витязи на лазурния Охрид е незабравимият войвода Деян Димитров12. Той е родом от с. Лактине13, Охридско. Изпил до дъно горчивата чаша на страдалеца-роб, той се калява в борбата и стана един от първите между борците за род и родина.

Преди Илинденското въстание, войводата Деян, заедно с група другари, пристига без оръжие в Охридско, където бързо се въоръжава и започва своята безшумна революционна дейност, както всички чеда на този край. Той беше висок и строен човек, буен, храбър и способен войвода. През време на въстанието той взема най-активно участие в Охридска Дебърца, като след злополучния му край той с тъга в душата временно напуска своя роден край.

През м. юний 1905 г., Деян със своята чета, придружен от кичевската чета на Пешо Радев Пашата, премина Вардара и Велешко, като Пашата остана в своя район – Кичевско, а Деян премина в Охридско. През цялата година той работи в Охридско за стабилизиране на всички селски организации, особено в Дебърцата.

В началото на м. октомврий 1906 г. Деян Димитров по организационна работа влиза в града Охрид и се настанява в къщата на Дуле Снегаров.14

laktine

След престояването на Деяна няколко дни в тази къща, за да бъде в по-сигурно прибежище, Дуле Снегаров съобщава на Евстатий Киселинов, че ще му изпрати един гостенин, който да бъде добре пазен. (Къщата на Киселинов се смяташе в града за много сигурно прибежище на революционери. Неговият най-голям син Никола Киселинов преди въстанието беше наел хан в с. Сливово, Охридско, с единствената цел да дава приют на организационните хора. Две седмици преди въстанието, той биде убит от турците в своя хан). Както било уговорено, момичето на Дуле Снегаров – Ревейка, отвежда Деяна в къщата на Киселинови. Някои граждани имали скрита омраза към войводата Деян и, за да му отмъстят, без да си дават сметка, че той е войвода, го предават на властта. Понеже предателите не знаяли в какво положение се намира Деян, съобщават на властта, че уж той бил болен от ревматизъм и не можел да се движи.15

Полицейският пристав Абдулаа, за да се покаже пред началството си за голям герой, взема със себе си таксилидара (бирника) Реджебаа, придружен от един гражданин, носещ тефтерите на таксилидара и отива в къщата на Евстатий Киселинов. Последният бил на лозето по работа, малкото му момиченце Зорка – из града, а у дома била останала жена му, 16 годишната му дъщеря Аспася и баба Зографина.

Аспасия Киселинова веднага схваща положението, качва се на горния етаж и съобщава на войводата, че полицията е дошла за обиск и той да направи всичко възможно за спасяването си.

Понеже друг изход нямало, Деян влиза в един стенен долап, пълен с дрехи, Аспасия бързо прибира архивата му и я взема със себе си. Полицаят Абдулаа се качва горе и силно блъска вратата на стаята. Майката и бабата на Аспасия заявяват на полицая: „Момичето се страхува и за да се успокои, извикайте българският махленски мухтар да присъства, тогава момичето ще отвори вратата. Обаче Абдулаа продължава да се мъчи да строши вратата.

След прикриването на архивата Аспасия отваря вратата. Полицаят се втурва в стаята си с насочен револвер и започва да търси Деяна, мислейки, че се крие зад гърба на девойката. Виждайки насреща си долапа, той започва да стреля там. Деян отговаря отвътре със стрелба и ранява Абдулаа, обаче револверът му се заплел в някакви конци и прави засечка. Виждайки тази беда, Деян със сила отваря долапа и се хвърля върху Абдулаа, поваля го на земята и му нанася силни удари. По това време Реджебаа стреля от стълбището, но се страхува да не убие вместо Деяна самия Абдулаа. Аспасия, която присъствала на борбата в стаята, виждайки, че револверът на Деяна не работи, издърпва из ръцете на Абдулаа и го подава на Деяна, който стреля и ранява Реджебаа. Последният, съвършено изплашен, промъква се към стълбището и заедно с гражданина избягва на улицата.

Нямайки възможност да избяга от другаде, Деян се качва на тавана и понеже нямало отвор, той със своята структура вдига нагоре част от покрива и излиза върху керемидите на къщата и от там скача в дворната бахча. След като се поокопитил от удара, който получил при скачането, той бързо се прехвърля през няколко дворни огради и влиза в къщата на Санта Троянова, която пък го отвежда в къщата на Василка Гр. Янева (за по-голяма сигурност).

В къщата била приготвена скривница още преди въстанието, под дюшемето на една от стаите – висока човешки бой. Деян влиза скривника, а домакинята – Василка веднага постила леглото си над самия скривник, легнала и се преструвала на болна. Децата й, знаейки как трябва да се прикриват революционни деятели, излизат на двора и с тревожен глас изплакали: „Леле… леле майка ни умира!”. Веднага дохождат съседки бабички, почват да я разтриват, започвайки приживе да я оплакват, при все че не знаят нищо за „тежката болест” на Василка.

Полицията прави щателен обиск в махалата „Панданос”, за да узнае дирята на войводата Деян и Аспасия Киселинова. Много граждани са жестоко бити, но без никакъв резултат.

Полицията влиза в двора на Василка и надниква в стаята, тъй като вратите и прозорците били разтворени. В стаята били баба Кръста Йосифова и други жени. Виждайки, че Деян пуши в скривника и пушек излиза в стаята, баба Кръста, която е знаяла, че Деян е в скривника, запалва подадената от Деяна цигара през една дупка и по такъв начин премахва съмнението на пушека.

Турците навлезли в стаята, но виждайки тежко болната домакиня и сълзите на децата, чули писъците на оплаквачките баби, уверили се в близката смърт на домакинята и се оттеглили, без да правят обиск.

След два дни в къщата на Василка пристига Ревейка Дуле Снегарова и донася дрехите на своята майка Дитка, която е също стройна и висока като Деяна. Той облича женските дрехи, взема едно бебе в ръцете си и воден от децата на Василка, отива в „Месокастро”, до чинара, от където го вземат други и отвеждат в къщата на Кръста Йосифова. Там престоява няколко дни, след което се преоблича в дрехите на една селянка от с. Рамне и един ден, в натоварената с жито кола на воденичаря Ламбе Стефов, с бебе в ръце, минава посред чаршията и заминава за с. Рамне.

Още при избягването на Деяна от къщата на Киселинови – Аспасия Киселинова, която с голяма самоотверженост присъства на сражението между Деяна и турците в стаята и спаси Деяна, като му подава револвера на ранения Абдулаа, пред страха че ще бъде непременно убита, напуска бащината си къща и се приютява в по-далечни къщи.

При обиските в града, при влизането в къщата на Васил Стружанчев, Аспасия Киселинова, която по това време е била там, запазвайки пълно самообладание и плетейки чорап, заявява на полицейските, че тя е домакинята на къщата. Неподозирайки нищо, полицаите, след щателен обиск, напущат къщата. Така Аспасия след дълго прикриване в Охрид, най-вече в къщата на Кръста Йосифова, преоблечена в селска носия на млада невеста, с пеленаче на ръце, заблуди бдителната полиция и напусна Охрид, престоява цели 8 месеца в с. Брежани, Охридско, а оттам по нелегален път отива в Битоля. След снабдяването ѝ с паспорт под чуждо име, придружена от един четник, Аспасия заминава при своя брат в София.

Полицейската власт, ожесточена от убийството на Абдулаа и раняването на Реджебаа, неможейки да улови Деян войвода и Аспасия Киселинова, жестоко малтретира семейство Киселинови, за да може да изтръгне показания кой е довел в къщата Деян войвода. Малолетната Зорка Киселинова е била жестоко бита до посиняване, но все пак отговаряла: „Не знам, не бях в къщи”. Раненият Реджеб ага на очна ставка съобщава, че момичето не е било в къщи и едва тогава престанали да я бият.

По тая афера бяха осъдени от Битолския валийски съд: Аспасия Киселинова на смърт чрез обесване, като присъдата се изпълни след залавянето ѝ; Евстатий Киселинов, жена му Баба Зографина на по три години тъмничен затвор, който те излежаха в Битолския затвор, където умря баба Зографина, а с обявяването на Хуриета Киселинови бяха освободени.

Дълги години след това, минавайки покрай къщата на Киселинови, турците със страхопочитание гледаха към къщата, в която Деян войвода наказа със смърт дръзкия полицай Абдураа.

 

ЛАМБЕ БЛАЖЕВ
1880-1921 г.

 

lambe blajevЛамбе Блажев е родом от с. Опеинца16, Охридско, пред 1880 г. През Илинденското въстание той взима активно участие като четник и на 31 август 1903 г. в сражението на м. „Решани”, Охридско, бива ранен в дясната ръка, в следствие на което остана инвалид.

След злополучния край на въстанието той се легализира и започна търговия в колониал в гр. Охрид. През 1915 г., когато българските войски бяха пред вратите на Охрид, войници от отстъпващата сръбска армия разбиват магазина на Ламбе и го разграбват, като там останали двама войници да строшат желязната каса. Неподозирайки, че в магазина са останали войници, Ламбе отива да види дали е останало нещо от стоката му, обаче там заварва двама сръбски войници, от които единият със секира, а другият с чук, да разбиват касата му. Щом ги вижда, войниците се нахвърлят да го пребият,обаче в завързалата се борба той сполучва да отнеме секирата и в магазина се започва жестока борба, в която Ламбе излиза победител и остава в своя магазин труповете на двамата сръбски войници, след което изнася труповете и ги изхвърля в реката срещу „Чинаря” (историческото дърво, което е просъществувало няколко века).

През 1918 г. още при завръщането на сърбите в Охрид, той бе заловен и осъден на 20 години тъмничен затвор за убийството на двамата сръбски войници, макарче той е пазил своя живот и имот от двамата разбивачи на дома му. Заедно с него е осъден и младежът Филип К. Киприянов, от Охрид, за голямото му „престъпление”, че бил свалил от някой магазин някаква фирма, писана на сръбски език, тоже на 20 години. Когато апелират делото за намаление наказанието и се явяват в апелацията, оковани за двата крака с пранги, те биват осъдени на смърт.

iliyaНа 2 април 1921 г. сръбската власт оповестява, че за назидание, на м. „Ръча” ще бъдат публично разстреляни двама престъпници. Сутринта рано Ламбе Блажев и Филип Киприянов биват изправени пред един изкопан ров, пълен с вода и се дава заповед за застрелването им. Тогава Ламбе извиква с висок глас: „Не стига ли, че ме държахте във влажен затвор три години, а и сега трябва да гние тялото ми във вода. Не искам да ми връзвате очите. Не ме е страх от вашите куршуми”.

Веднага се дават вистрели и две тела падат в пълния ров с вода.

Макар че е доказана самозащита срещу двамата сръбски войници на Ламбе Блажев, той е съден и осъден и впоследствие застрелян единствено затова, че е зет на войводите Илия Йосифов17 и Наум Йосифов18 от гр. Охрид.

Макар че Ламбе Блажев остави жена вдовица с 6 малолетни сирачета без никакви средства, сърбите не се задоволиха с убийството на бащата, а по един насилствен начин заставят съпругата му да внесе 6000 динара „ятак парасъ”, задето Ламбе е „квартирувал” три години в затвора.

 

1Атанас Иванов Димитров, наречен Бабата и Пазарджиклията постъпва в Унтерофицерското училище в София и през 1897 година става член на ВМОРО. Наречен е Бабата заради едрото му телосложение и голямата му глава. Заедно с Марко Лерински, Христо Чернопеев и Михаил Апостолов Попето, е сред първите военни инструктори, изпратени в Македония от Гоце Делчев. През 1897 Атанас Бабата постъпва във върховистката чета на Антон Бузуков и заедно с четите на Гоце Делчев и Кочо Муструка обикалят Драмско и Серско. В началото на 1901 година Атанас Бабата е помощник войвода в тиквешката чета на Петър Юруков, а по-късно същата година става самостоятелен войвода. Участва в аферата „Мис Стоун“ заедно с Христо Чернопеев, Яне Сандански, Сава Михайлов, Кръстьо Асенов и Андон Кьосето. По време на Илинденско-Преображенското въстание четата на Атанас Бабата действа в Кратовско, където води няколко тежки сражения с многохилядна турска войска. В Кратовско основният проблем пред Атанас Бабата е засилената след въстанието сръбска пропаганда. След предателство от сърбомани на 11 юли 1904 г. четите на Атанас Бабата, Славейко Арсов и Стоян Донски са обградени при светиниколското село Горно Гюгянци. След шестчасово сражение, в което турците използват артилерия и кавалерия, четите успяват да пробият кордона и да се измъкнат, като загиват 20 четника и войводата Донски, а раненият войвода Славейко Арсов се самоубива. След сражението кратовската чета на Атанас Бабата извършва клане в Кокошине като наказва със смърт шпионите. На 13 декември 1904 г. кратовската чета под командването на Атанас Бабата изненадва и разбива в Шопско Рудари сръбската чета на Йован Довезенски. Осем сръбски четници загиват и четата се пръска. На другия ден войводата Боби Стойчев унищожава изцяло в манастира край Беляковци, откъснала се група от четата на Довезенски. На конгреса на Скопския революционен район, провел се на 2 януари 1905 г. над село Кнежево, Бабата е избран за член на окръжното ръководство на Скопски район. На 25 юни 1905 г. четата на Атанас Бабата попада на потеря между селата Куклица и Пендак. Четата от 21 души заема връх Видин, който е обсаден от няколкохилядна турска войска и башибозук. От Куманово пристигат и два ескадрона османска кавалерия, а по-късно и планинска артилерия, която започва да обстрелва върха. След приключване на мунициите четниците чупят пушките си, унищожават архива и се самовзривяват. Последен възпламенява своята бомба войводата.
2Петър (Пешо) Самарджиев учи в Самоковското железарско училище, където става член ВМОРО и влиза в тайния революционен кръжок „Трайко Китанчев“, начело с Никола Дечев. През 1901 — 1902 година е четник на Михаил Апостолов - Попето и Христо Чернопеев. През Илинденско-Преображенското въстание Самарджиев е войвода на тиквешката чета в отряда на Чернопеев и се сражава при село Витоша и при Ново село, Кочанско. След поражението на въстанието е тиквешки околийски войвода. Делегат е на Прилепския конгрес на ВМОРО през май 1904 година. В началото на юни 1905 година Самарджиев отново навлиза в Македония с чета, която се състои от Коста Тодоров (секретар), братята Ангел и Йордан, Васил Пачеджиев от Баня, Гюро, Василев, Бишеков. По-късно към четата на Самарджиев се присъединяват и войводата Душо Желев, чиято чета е разбита, както и четата на войводата Христо Симеонов. Самарджиев действа няколко месеца в Струмишко и Тиквешко и на няколко пъти участва в сблъсъци с османски военни части. Самарджиев залавя между Неготино и Кавадарци тиквешкия каймакамин албанеца Ибрахим ага и го обесва, за което получава задочна смъртна присъда от военния съд в Солун и е обявена награда от 500 лири за главата му. През зимата се завръща в България. На 21 юни 1906 г. Самарджиев попада в засада на османски войски между селата Петрово, Дрен и Клисура в местността Преслапот и загива в сражението.
3Добри Даскалов учи в Солунската българска гимназия и в Американския колеж в Самоков, където участва в тайния революционен кръжок „Трайко Китанчев“. В 1901 година става член на ВМОРО и влиза в четата на Яне Сандански, а по-късно на Христо Чернопеев. В 1902 година участва в аферата „Мис Стоун“. Избран е за делегат на Солунския конгрес от 1903 година, но не успява да присъства. По време на Илинденско-Преображенското въстание действа в родния си Тиквеш с четата на Петър Самарджиев. В 1904 година е делегат на Прилепския конгрес на Битолския революционен окръг, в 1905 – на Втория солунски окръжен конгрес и на Рилския конгрес, а в 1908 – на Кюстендилския конгрес. Действа като районен войвода, а негови помощници са Васил Пачаджиев с 8 души чета и Дончо Лазаров с 5-8 четници. На 30 юни 1905 г. води голямо сражение с турски аскер в Ресава, а край Шивец с върховистка чета. След Хуриета в 1908 година е сред основателите на Народната федеративна партия (българска секция) и член на ръководството ѝ.
4Душо Желев учи от 1896 година в Самоковското железарско училище и заедно с Никола Дечев и други ученици основава революционния кръжок „Трайко Китанчев“. Включва се активно в борбите на македонските и тракийските българи за освобождение. Четник е при Михаил Апостолов, а от 1900 година е четник на Георги Кондолов в Странджа. От началото на 1901 година е четник в Кратовско, а по-късно до 1903 година е заместник войвода на тиквешката чета на Добри Даскалов. По време на Илинденско-Преображенското въстание е войвода на техническата чета, част от няколкото чети нахлули в Кочанско от България под ръководството на Христо Чернопеев. След двуседмични сражения Желев с още няколко четници се оттегля в Кюстендил. През февруари 1904 година навлиза в Македония но четата му е разбита и той се спасява по чудо и се присъединява към четата на Петър Самарджиев. Участва в залавянето и обесването на тиквешкия каймакамин албанеца Ибрахим ага. До октомври 1904 е районен войвода в Тиквеш, където работи заедно с Петър Юруков по възстановяването на организацията. В началото на ноември двамата се връщат в България, където Юруков се лекува. От началото на 1905 година Душо Желев е районен войвода в Малешевско, но в края на годината е тежко ранен и се връща в България. След Младотурската революция в 1908 година Желев се установява в България. Член е на Илинденската организация. След освобождението на Вардарска Македония в 1941 година многократно посещава Македония.
5Колджия (тур.) – надзирател, пазач, BGЖАРГОН, Речника на улицата, https://www.bgjargon.com/.
6Юлий Цезар Август Розентал е български поет и революционер. Син на полския революционер, барон, лекар и анархист Август Розентал и брат на художника Август Розентал. През 1880 г. семейството се преселва в Княжество България, където Юлий завършва Габровската гимназия, но е изключен заедно с брат си заради „пропагандиране на социализма сред съучениците“. Учител е в различни Търновско и Новозагорско, учи в Софийския университет право, В същото време, под въздействие на Пейо Яворов, се включва в редиците на ВМОРО. През август 1902 година влиза нелегално в Македония и два месеца провежда обучение за работа с взривни материали на четници на организацията. Заедно с Александър Соколов постъпва в четата на велешкия войвода Никола Дечев и е избран за секретар и командир на „техническото отделение“. С четата заминава за Македония, за да вземе участие в Илинденско-Преображенското въстание. Загива в сражение край кратовското село Луково на 12/25 септември 1903 г. Четата е обкръжена от редовна войска и башибозук. Розентал ръководи група бомбохвъргачи, но е ранен тежко в крака. При опита за оттегляне на оцелелите четници, решава да остане на позицията, за да ги прикрива. Брат му - учителят и поет Август Розентал е един от художниците, зографисали катедралния храм „Св. Александър Невски”, той също загива за свободата на България в Балканската война при Гечкенли-Селиолу като доброволец. Произведенията на Юлий Розентал са събрани и издадени от Антон Страшимиров под заглавието „Недопети песни” през 1904 г. В ново време Радка Пенчева събужда за нов живот творчеството му с книгата „Недопети песни” (2010).
7Барон Август фон Розентал произхожда от чешкия пански род Лъвовете от Розентал (Rožmitál или Rosental), който освобождава от зависимост и дава права на бюргерите си още в 16 век. Родът емигрира в Полша след победата на император Фердинанд II в битката при Бела планина през 1620 година. Ранни сведения за Август Розентал могат да се намерят в стиховете на Николай Добролюбов „К Розенталю“. През 1855 года, след като завършва Киевския университет, където е и член на „Кирило-Методиево дружество“, той дава свобода на своите крепостни селяни. Той прави прокламация в която заявява, че свободата на селячеството не е работа на царя и на централната власт, а може да се даде и индивидуално от полската шляхта. За тази си дейност той е бил наказан с изпращане в Сибир. Какво се случва двайсет години след изпращането му в Сибир и неговото освобождение, информация за това може да се намери в съвременния печат на Сърбия, където той се появява като лекар кинезитерапевт, учил в Пекин, но без лекарски диплом. Спрямо него е било повдигнато обвинително дело в Кралство Сърбия, на 23 август 1882, за практикуване на лекарска практика без разрешение и с последвало наказание от 100 гулдена и иск за екстрадиране от страната. Пред съда той се защитава, че правата за практиката са му отнети още в Киев и преди да бъде изпратен в Сибир и че той не е мошеник и евреин, а поляк и католик и в допълнение руски благородник.

След като негови последователи заплащат глобата, Август Розентал заедно със съпругата си и шестте си деца, три момчета и три момичета се мести в новоосвободеното Княжество България. Розентал е поклонник на „свободната мисъл“ и там той е като един от основателите на анархизма в страната, заедно със Спиро Гулабчев, последовател и на сиромахомилството. Покрай приятелството му с д-р Николай Судзиловски, който е руски анархист и е близък другар на Ботев, още от Одеската гимназия, той прави опит да се свърже в България и с останалите живи Ботеви съратници. Те след Освобождението на България заедно с д-р Август фон Розентал и Спиро Гулабчев поставят началото на организираното анархистическо движение. След кратко спречкване с тогавашния министър-председател Стамболов, Август Розентал е изселен от София в град Враня където намира и смъртта си при борба с разразилата се там тифусна епидемия.
8В XIX век Локвица е село в Поречка нахия на Кичевска каза на Османската империя. В "Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника", издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Локвища (Lokvischta) е посочено като село със 154 домакинства с 330 жители българи и 200 мюсюлмани.
Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 г. селото е населявано от 840 жители българи християни. В началото на XX век Локвица е българско село в сърбоманската област Поречие, което остава под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Локвица има 136 българи екзархисти. В 1911 година сръбската пропаганда се опитва да привлече локвичани на своя страна, за да ликвидира последното гнездо на българщината в Поречието. Според рапорт на дебърския митрополит Козма в края на 1912 или началото на 1913 година сръбските власти подлагат на репресии местния български свещеник Димитрий, когото изгонват от селото заради отказа му да се признае за подведомствен на сръбския владика Варнава. След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия. След края на Първата световна война 18 бежанци от Локвица са настанени в Жедненска община, Радомирско. На етническата си карта на Северозападна Македония в 1929 година Афанасий Селишчев отбелязва Локвица като българско село.
9Атанас (Насо) Андреев Кършаков (Каршияков), наричан Лъва учи в Битолската българска класическа гимназия, но я напуска и влиза в редовете на ВМОРО. Става четник при Марко Лерински, а по-късно центрови войвода в Костурски революционен район. Заедно с Лазар Киселинчев, Васил Чекаларов и Дельо Марковски организира канали за внос на оръжие от Албания и Гърция. На 8 юли 1903 година, месец преди избухването на Илинденско преображенското въстание, Кършаков е тежко ранен от хора на предателя Коте Христов. След въстанието участва в отблъскването на Гръцката въоръжена пропаганда в Костурско. Така през септември 1905 година четата на Кършаков отблъсква андартско нападение над село Бесвина. На 4 юли 1907 г. четата на Кършаков се сражава край село Стенско (днес Стена, Гърция) с андартските чети на капитан Рупакяс (Георгиос Томбрас) и капитан Лахтарас, както и с пристигнала по-късно турска войскова част. Тежко ранен, Кършаков се добира до Стенско, където се самоубива, за да не попадне в ръцете на противника. Четниците му отрязват главата му, за да я запазят и се оттеглят към село Дъмбени (днес Дендрохори, Гърция), където правят снимка за спомен с отрязаната глава на своя войвода.
10Панталей Янаков Наков е известен и като Пандо Кляшев. Използва псевдоними като Аристотел и П. Корсикански. Учи в Костурското българско третокласно училище. От 1896 до 1899 година учи в Солунската българска гимназия, а от 1899 до 1900 в Битолската българска класическа мъжка гимназия. В края на 1898 година Кляшев влиза в Революционното братство, а след разпадането му се присъединява към ВМОРО. Учителства една година в родното си село Смърдеш, а през юли 1901 година влиза в четата на Марко Лерински. Кляшев участва като делегат от Костурски революционен район на Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг. По време на Илинденското въстание през 1903 година е член на Костурското горско началство и взима участие в нападението на турската войска при село Вишени и в освобождаването на градчетата Клисура и Невеска. След въстанието идва в България, а през пролетта на 1904 година отново влиза с чета в Костурско. Междувременно се включва във Временния комитет на Борис Сарафов в София. През 1906 година е избран за член на Битолския окръжен революционен комитет. Пандо Кляшев загива с цялата си чета на 31 юли 1907 година в сражение с турска войска в местността Лильовски Осойки край село Дреновени (днес Кранионас), Костурско. С него загиват Никола Михов, Лазар Палчев от Връбник, Петър Клянев, Нумо Марковски от Косинец и Васил Хаджипавлов от Желево.
11На 13 март 1907 година, районната чета на ВМОРО влиза в Жупанища и наказва със смърт предателите Кольо Гечов, Ставро Шишов и Димитър Апостолов, както и издалия комитетски тайни Христо Попов, което обаче според костурския ръководител на ВМОРО Георги Христов е грешка, тъй като предателството не се дължи на тях. Според Георги Константинов Бистрицки предателството е дело на „предателската Апостольовска фамилия в селото“, чиито най-известни членове са Лазар Апостолов и поп Аргир Апостолов. Според гръцки източници предателят е апоскепският гъркоман Иван Хаджимангов. Семейството на Митре Влаха е прехвърлено в България. Войводата Митре Влаха застрелва тримата си четници, след което застрелва сам себе си.
12Деян Мицков Димитров — Карпата през 1901 година се присъединява към ВМОРО и е четник при Тале Горанов, а от 1902 година е подвойвода на Никола Русински в Дебърцата, Охридско с 9 души четници. Четата на Димитров унищожава сейменина и кръволок Ризо както и серия предатели в Охридско. В средата на март четата на Деян Димитров е обградена от турски аскер в Ърбино. Успява да разбие обръча и да избяга с четата си, но войводата на притеклата му се на помощ чета Тома Давидов е убит. По време на Илинденско-Преображенското въстание взема участие в сражението при Сирулски рид, Гърмешница и други, а след въстанието през Куманово и Враня пристига в Княжество България. Той се завръща в Македония през юни 1905 година и до края на годината действа във Велешко срещу Сръбската въоръжена пропаганда в Македония. От началото на 1906 година до Хуриета от юли 1908 година действа като помощник войвода на Петър Чаулев в Охридско. През септември 1912 година, в навечерието на Балканската война, е заловен от турците, изведен е в местността Опчелин край Песочани, облят е с газ и е запален жив.
13В XIX век Лактине е българско село в нахия Дебърца на Охридската каза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година Лактиние (Laktinié) е посочено като село с 40 домакинства със 125 жители българи. Според Васил Кънчов в 90-те години Лактинье има 70 къщи. Според статистиката му („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година Лактинье е населявано от 480 жители, всички българи християни. В началото на XX век цялото население на селото е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев в 1905 година в Лактине има 560 българи екзархисти и функционира българско училище.
14Къщата на Дуле Снегаров по това време беше свърталище на всички революционери. Той беше заможен човек и работеше сладкарство, обаче, биде заподозрян от турците и бе принуден да избяга в България и умря в крайна мизерия. – б. а., С. А.
15Предателите се знаят от мнозина, но нека историята си каже тежката дума за тяхното гнъсно дело. – б.а., С. А.
16В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Опеница (Opénitza) е посочено като село със 100 домакинства с 295 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 г. Опейнца е населявано от 470 жители, всички българи християни. В началото на XX век цялото население на Опеница е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Опейнца има 480 българи екзархисти и в него функционира българско училище.
17Илия Йосифов започва революционната си дейност през 1907 г. отначало като четник, а после като помощник-войвода. След Младотурската революция е заловен от турските власти и хвърлен в затвор, където прекарва в продължение на 3 години. В началото на 1912 г. е освободен и отново продължава революционната си дейност. Заедно със свой другар извършва атентат върху банка „Салоник” в Битоля. След това възглавява чета в Битолския край. През 1914 г. е заловен от сръбските власти и отново е осъден на затвор. При откарването му в скопския затвор е изтезаван жестоко, след което е и убит. (Куманов, М. Македония. Кратък исторически справочник. София, Тинапрес. 1993, с. 115).
18Наум Йосифов още като юноша се увлича в идеите на ВМОРО. Взема дейно участие в Илинденско-Преображенското въстание. След въстанието е четник в четата на Иван Наумов Абляка, с която в продължение на няколко години броди из Македония. По време на Младотурската революция се включва в изграждането на Юнашко дружество в Битоля. Скоро след това застава начело на Чета в Гяватолския район и организира редица атентати в Битоля и неговата околност. През Балканската война отново е войвода на чета и действа в тила на сръбската армия в Охридско. След намесата на България в Първата световна война възглавява нова чета. Не преустановява революционната си дейност и след Първата световна война. От 1923 г. насетне влиза няколкократно във Вардарска Македония като войвода на чета. (Куманов, М. Македония. Кратък исторически справочник. София, Тинапрес. 1993, с. 115).


 

МИЯЦИТЕ СРЕЩУ СРЪБСКАТА ВЪОРЪЖЕНА ПРОПАГАНДА
ВМОРО В БЕЗИЗХОД – ЦЕНТРАЛИСТИ СРЕЩУ САРАФИСТИ

 

СВЕЩЕНИК ИВАН АВРАМОВ ЧУПАРОВ

 

13Отец Иван1 е роден през 1880 година в с. Парадище (Азот), Велешко. Той завършва ІІІ клас, след което почва занаята на своя баща. Мияците, каквито са двете Велешки села Папрадище и Ореше, заселени в края на ХVІІ век от мияшкия източник Река (Дебърско), отдавна са носители в Балканския полуостров на четирите изкуства: архитектура, иконопиство, резбарство и източно пение. И бащата на Ивана, носящ библейското име Авраам, както е обичай това за мияците, които в изкуството си боравят много често с библейски теми, гради църкви из Македония. И синът му Иван гради църква, ала в душата си строи друга една църква… Зараждащата се обаче тогава сръбска пропаганда на всяка цена се стреми да го направи „прави” сърбин, когато младият Иван мислеше съвсем обратното: как да очисти родния си край от сърбоманството, вследствие на което, едва 22-годишен, той приема свещеническия сан за Папарадишката енория, от гдето той почва да работи най-активно против домогванията на сръбската пропаганда.

През 1904 година нелегалната сила на сръбската пропаганда напълно използва момента, когато Стефан Димитров (редовно избран от ВМОРО за велешки околийски войвода) и Иван Наумов Аблака (сарафистки войвода) бяха в много обтегнати отношения и по един смел начин се настани необезпокоявана от никого. Поречието със своите буйни гори и балкани стана добър приют за Григор Соколов Лямев и другарите му, които създадоха от него главна бойна база на пропагандата. Последнята, поради невежеството на селската маса, намери почва в тоя край, обаче хищният поглед на Григор Соколова, се бе спрял на Бабуна планина. Азот стана прицелната точка на пропагандата. Последнята, за да постигне своите цели, почна да предлага на учителите, свещениците и по-влиятелните селяни в тоя край месечни заплати, за да станат нейни агенти. Мнозина от по-будните организационни деятели се намериха пред алтернативата или да приемат, или да останат непокварени членове на ВМРО и умират като македонски българи. Те с твърдост и достойнство запазиха своята чест и име и впоследствие паднаха от куршумите на пропагандата.

През 1905 година лошите отношения на пропагандата между Стефан Димитров и Иван Абалака принесоха неизброими лоши последици за по-нататъшната борба срещу пропагандата. Съгласно нарежданията на велешкото градско ръководство, Стефан Димитров започва усилена борба с Алабака за изгонването му от Велешко. Алабакът, смятайки, че макар и човек на Сарафов, е революционер и никой не може да му отнеме правото да се бори за свободата на своята родина, се противопостави на Димитрова. Така ожесточената борба между двете чети не се локализира само между тях, а тъкмо напротив, поради водената агитация населението се раздели на два лагера – централисти и сарафисти. Изострилите се партизански отношения и борби не дадоха възможност нито на Димитров, нито на Алабака да развият още по-силна дейност срещу пропагандата. При така стеклите се обстоятелства най-добрите организационни работници се подлагаха на терор, било от едната, било от другата страна. Димитров ги третираше за сарафисти, Алабака за централисти и много жестокости се извършиха в тази междуособица. Последнята ще остане като черна страница, която бъдещият историк ще впише за сметка на Велешката околия. От друга страна тия междуособици дадоха възможност дадоха възможност по-лесно да се настани Григор Соколов със своята чета в Поречието и да нанася систематически удари на организационните чети и на отделните нейни дейци.

Пропущането на Григор Соколов в Поречието, преведен през Вардара от сарафисткия войвода Боби Стойчев, от една страна и от друга недоразумението и крайно неприязнените отношения между войводите Димитров и Алабака, докараха организацията в този край до безизход, та настъпи трагизъм в организационния живот. За да изпълни решението на Велешкото ръководно тяло, Стефан Димитров напада в с. Папрадище четата на Алабака, който по това време търси поп Ивана да го убие, защото не го приема в селото като сарафист. Алабака, неискайки да се пролива братска кръв, намира по-благоразумно да се оттегли в Поречието.

14За да затвърди своето положение в Поречието, пропагандата беше решила да заеме една от най-непристъпните местности на Азот, находяща се между Поречието и с. Богомила. В тая местност се намират селата Ореше, Папрадище, Црешново, Нежилово и Къпиново. Щом заемеше тези села, тя запазваше тила си и можеше по-свободно да преминава от Поречието в Азот и обратно. Пропагандата първоначално направи много опити да подкупи някои от учителите, свещениците и по-видните дейци от организациите от Ореше, Папрадище и Црешново, обаче това не й се отдаде. Но при все това в нейната мрежа попаднаха Зафир Дамянов и Китан Станков, от с. Ореше, които от време на време й бяха в услуга. В тоя край пропагандата срещна най-сериозна и отчаяна съпротива в лицето на младия и енергичен свещеник в с. Папрадище отец Иван Аврамов Чупаров. Последният беше трън в очите на сърбоманите от с. Богомила. Напразни бяха обещанията на пропагандата за моралните и материални облаги, които ще добие поп Иван, ако стане сърбоманин, напразни бяха и заплашванията за убийството му. Поп Иван не искаше да стане ренегат за някакви мръсни наполеони, които му се предлагаха като месечна заплата от страна на пропагандата. В разгара на борбата между ВМОРО и сръбската пропаганда той вземаше активно участие против пропагандата. На няколко пъти Григор Соколов обсажда къщата му, за да го залови, обаче поп Иван избягваше от селото. След няколко засади през пролетта на 1905 год. Григор Соколов с четата си обсажда ненадейно къщата на поп Иван, залавя го и откарва в с. Мокрени, а отпосле в балкана край с. Габровник. По заповед на Григора четниците му изкопават един трап, в който поставят поп Иван, нахвърлят пръстта, като по този начин остава да стърчи само главата на свещеника. Тъй заровен в земята, поп Иван преживява адски мъки, но все пак отказва да стане агент на пропагандата, заявявайки, че е българин, а като убият, да изпратят костите му в Белградския музей, като кости на „прави” сърбин. Това озлобява Григор, който дава заповед да бъде убит. Обаче, поради настояванията на сърбоманите от с. Богомила, които се опасяваха да не се ожесточат мияците от Папрадище и Ореше, от една страна, и от друга – да не се приложат и спрямо тях тия мерки, смекчават Григора, който най-сетне освобождава поп Иван под условие, че той ще остане пасивен зрител и не ще вземе участие в каквито и да било организационни работи. След завръщането си в Папрадище, поп Иван почва да спи с „пушка при нозе” и впоследствие заедно с Арсо Локвички и Нежиловския ръководител Гюро стана постоянен спътник на велешката чета, винаги готов в нейните акции. Постоянните заплашвания, отправяни до него от хората на пропагандата не го стреснаха; неговата твърдост и решителност даваха кураж на мияците от Ореше и Папрадище.

Във време на междуособиците между Стефан Димитров и Алабака, поп Иван явно поддържаше първия, третирайки го като титулярен войвода от ВМОРО и не признаваше Алабака. След убийството на Димитров заместникът му Пеню Шиваров със своя лош характер и разпасаност навлече върху си омразата на цялото местно население, но при все това поп Иван, придържайки се строго в рамките на организационния устав, поддържаше Шиваров и не даваше прием в селото на Иван Наумов Алабака. Последният бе силно намразил отчето, поради което поп Иван почва да се крие и от Алабака. През лятото на 1905 год., обаче, поп Иван и Алабака, когато вече бе избран за околийски войвода Панчо Константинов, станаха добри приятели, като Алабака схвана, че отчето се е държал в рамките на организационния устав.

Така ред усилни години отец Иван се бори на живот и смърт с адептите на пропагандата в Азот. Наскоро преди Балканската война отец Иван биде назначен за свещеник в града Велес, тъй като му беше невъзможно да стои в Папрадище.

На самия ден 16 Юний 1912 година при започване на военните действия между България и Сърбия, сръбската власт залавя поп Иван и, след тежки изтезания, го съсича на парчета и хвърля останките му във Вардара. Гражданите отпосле намират останките му низ Вардара и ги погребват.

Така отец Иван, един от най-верните синове на ВМРО, завърши своята пастирска кариера и, като роден син на Македония, остана верен на твърдия си мияшки род и не стана „прави” сърбин.

 

1Неговият брат Ангелко Чупаров е четник във ВМОРО. През есента на 1907 година районният войвода Милан Змията го праща като куриер с писмо от село Бистрица във Велес. Чупаров е предаден от сърбомани и е обграден от турска част между селата Чашка и Еловец. За да не попадне кореспонденцията в ръцете на властите, Чупаров поглъща писмото и се застрелва.

 


 

ПЕЙО РАДЕВ ГАРВАЛОВ
(1876-1907)

 

10Пейо Р. Гарвалов1 е роден през 1876 г. в гр. Чирпан. Той беше от близките приятели на П.К.Яворов, с когото бяха съвръстници и другари още от ученическата скамейка. Той беше мургав, строен и внушителен младеж. Скромност и благодушие витаеше в неговата душа, но при все това той беше упорит, характерен и волеви човек. От неговия орлов поглед и прямолинейност и другари и противници свеждаха очи. Като дете на бедно семейство, той с много лишения. Завърши загребския университет с титлана магистър по фармация. Като аптекар в София, Лъджене и другаде, той се ползваше с добро име и беше обичан от гражданството.

Илинденската епопея, проявила се в масово и спонтанно революционно движение, изненада цяла Европа. ВМРО учуди света със своята бойкост и издръжливост. В интелигенцията заговори обществената съвест и нейният глас озари лицата на младежта и я изправи пред олтара на саможертвата. Между мнозината идеалисти, които в своята най-крехка възраст напуснаха гимназии и университети и влязоха в пределите на Македония бойна, където с пушки на рамо да отстояват каузата на въстаналия роб, който бе грабнал оръжие да извоюва своята мечтана свобода, се нареди и Пейо Гарвалов.

Така Гарвалов напусна своето поприще, което му обещаваше състояние и разкошен живот. Нито молбите на неговите близки, които виждаха неговото блестяще бъдеще, нито пък сълзите на неговата стара майка, бяха в състояние да го отклонят от предначертания път. Той се прости със своята стара майка, презря всички облаги и се понесе със своята стихия към Долината на Сълзите, където в борбата с народните потисици, да подаде своята да подаде своята десница на брата-роб. Той беше от оная фаланга идеалисти, в очите на които ВМОРО стоеше над всичко. Тя беше за тях всесилна и вездесъща, на която те служеха със своята беззаветна преданост.

В широката и необятна душа на бунтовника Гарвалов се бе приютило по нещичко от твърдата вяра на Гоце в Делото, от убедителното слово на Даме, от организаторските способности на Михаил Попето, от безумната храброст на Чернопеева, от хладнокръвието на Орцето и от динамичния вихрен полет на Кръстю Асенова.

В Серския революционен окръг бързо го оцениха и от четник той скоро стана член на окръжния комитет с обект Драмско. Този район беше в ръцете на гръцката пропаганда, която разполагаше с грамадни парични средства, поддържана открито от турската официална власт, която прилагаше девиза „разделяй и владей”, но това не го отчая. Той беше решил да се бори с пропагандата с всички средства и методи на революционния обсег.

Революционната дейност на Пейо Гарвалов е един дълъг низ от смели набези против гръцката пропаганда и турската войска, с които свои дела той внесе униние и загриженост всред противника и укрепи вярата за по-добри бъднини всред народните маси и революционните кадри на организацията в Драмско. Делата на Пейо винаги бяха изпълнени с широк замах и с най-голяма вяра за нанасяне силен удар всред редовете на противника.

За неговата смела терористична дейност черпя сведения от едно писмо из Македония, печатано в „Наш живот”, година І, книга VІІ, от Април 1907 г., което с ред усилия намерих в Народната библиотека, от което правя следните извадки:

11„…След няколко изстъпления на гърците: убийството на Караманов, Георги Коджабашията и др., някои изстъпления на Драмския гръцки владика, стана нужда да се яви на сцената районната чета. Тя се състоеше от 18 души и се движеше в района раздробена. Срещу Петровден 1906 г. тя се събра в Х., водена от Михаил Даев, Пейо Радев Гарвалов и др. Обмислюва се цяла нощ какво да се предприеме. Войводите се спряха на следното кърваво решение: трима да се явят в 1 часа надвечер в Драма и да нападнат Казиното, където се събират гръцките първенци. Други трима в същия ден и час да се явят в село Плевня, друг гръцки център с класно гръцко училище също да нападнат гръцкото кафене, а останалите да направят същия ден и същия час четнишко нападение на Горенци, седалище на гръцки владишки наместник. Решението бе дръзко. Изискваше жертви, но важното бе да се успее, т.е. да се предвидят всички случайности, да не се осуети плана. И това се постигна. Войводите и четниците бяха няколкогодишни, значи опитни нелегални работници – на това едничко се дължеше успехът.

Ето по ред акциите:

В Драма: Акцията се повери на Пейо Радев Гарвалов, от гр. Чирпан, свършил по аптекарството в Загреб. Негови сподвижници бяха Димитър Каракузов от с. Калапот, Драмско2 и Димо п. Игнатов от Битолско. Те се облякоха в хубави европейски дрехи, туриха си чисти алени фесове и слязоха в Драма като пътници. Носеха само револвери и по една бомба. Планът им беше надвечер да тръгнат на разходка заедно с всички драмчани и на мръкване, точно в 1 часа по турски, ще нападнат казиното. Трудността бе, че в Драма организацията няма своя стряха, при туй градът е всред поле, достъпен е само на легална нога. Трябвало би да се слезе на хан. Ето разказа на едничкия оцелял от тримата терористи Пейо Радев Гарвалов:

„За пръв път слизах в Драма, бях твърде угрижен за угрижен за предприятието, не мислех да оцелея и не запомних от коя страна влязохме. Туй беше много важно. После ми причини неописуеми мъки. Каруцарят ни остави в едно кафене с градина вън от града. Ний, прилично облечени, изпихме бавно кафетата и когато плъпна целият град на вечерни разходки, сляхме се с шарения свят от турци, гърци и евреи; мълчахме, отминавахме предпазливо тия, които ни заглеждаха по-подозрително и най-после се озовахме всред града, като си въртяхме тънките бастунчета. Димитър Каракузов, като тукашен, ни изведе еднъж край Казиното, огледахме го хубаво, погледнахме си часовниците и отминахме. Не беше още часът тъкмо един. Казиното бе като кафене „Македония” в София, на ъгъл с два реда големи прозорци и врати твърде големи и широко разтворени. То бе пълно с отбор от гръцки свят и беше твърде открито, напълно пригодено за бомбите ни. Това ни зарадва, а и развълнува. Почувствахме, че планът ни ще успее по бляскаво, отколкото предполагахме, когато го взимахме в горите. Другарите ми ги обзе нетърпение, искаха веднага да се върнем и свършим, но у мене се намери коравина да ги въздържа, за да изпълня плана буквално. Ний заобиколихме няколко улици и пунктом в 1 часа бяхме пред казиното. То бе както преди препълнено със свят. Разпределили си бяхме места: Каракузов ще действа от входа, аз през отворените прозорци от едната страна, а Димо п. Игнатов, от другата – също през прозорците. Каракузов беше снажен, внушителен. Той щеше да отбие с фигурата си бягащите към прозорците от двете страни и щеше да ги изложи на нашите бомби и револвери. Пред кафенето е имало трима заптии, но ний не ги забелязахме. Не можеше да ги забележим, защото не мислехме да оцеляваме. Задачата ни бе не да отмъстяваме, а да съкрушим гръцкия терор, с беззаветността на саможертвани членове на всесилната и вездесъща организация. Така разбирахме, а и такава беше задачата, която изпълнявахме. Застанали на ъгъл по няколко метра един от друг, все още с бастунчета в ръцете си. Пръв изтърва бастуня си Каракузов, с цигара в уста, която уж ще пали. Наведе се да вземе бастуня си и с всичка сила метна бомбата в кафенето. Гърмът беше ужасен. За момент всичко се вдърви, притъмня и после хукнаха към прозорците. Последваха нашите бомби. А зад нас вече гърмяха револвери. Това бяха заптиите, които ние тепърва видяхме. Миг беше туй. Изгубих другарите си. Аз стрелях и бягах по улицата. Тя опустя пред мен, после опустя и зад мене. Не знам как се озовах всред турските гробища, спотаих се зад голям камък. На това място стоях две денонощия. Първата нощ не посмях да изляза, биха ме хванали, вярвах да е обсаден градът. Втората нощ вече съзнах, че не знам накъде да вървя, нито знаех града, нито пък помнех откъде влязохме. Мъчеше ме жажда, а повече сън, но устоях. Ако усетех, че ще ме обори сън, щях да се застрелям. На третата нощ изпълзях и се измъкнах напосоки из града. Щастието ме изведе в селото, в което бяхме преспали на идването”.

„Това бе в Драма. Там паднаха 11 гърци убити, повече от револверите на тримата ни терористи. Бомбите излязоха несполучливи. Те със силна взривна материя се разбивали в прах и убивали само тия, при които непосредствено паднели. И по-добре. Ефектът бе желаният. Смъртта на двамата ни другари всред Драма бе бляскава. При това между падналите гърци бе и председателят на комитета им – директорът на „Балтото”. Много богат фанатик и неоспорваем от никого глава на гърцизма в окръга. Щастлив случай за нашия атентат. Той изкупваше материално двете ни жертви. Успехът на предприятието беше пълен: настръхнаха окръжието с двата града Драма и Кавала. Помежду бе загадката. Атентатът в Драма бе извършен от трима, а се намериха само два трупа. Смели куриери слязоха в Драма и донесоха новината, че между убитите не е Пейо Радев. Гърците и турците също мълвяха, че са видели и трети – лично момче, което ще трябвало да е войводата, но което изчезнало. Туй беше невероятно. В Драма нямаше българи, а за турци и гърци излизаше, че и там има организация. Кой инак би укрил терориста. Ние два дена чакахме със замряло сърце изчезналия, но от него нямаше ни помен. Третата нощ на съмване ни събудиха две моми сестри, отърчали и не могат да говорят, плачат и се смеят: Пейо Радев се вмъкнал у тях, познал им дома, обадил им се и изгубил съзнание”.

Така беззаветно Пейо броди Драмско, докато през м. май 1907 година заедно със студента Филев влиза в с. Баница – Серско3 по организационна работа. Там бива открит и, за да не попадне в ръцете на турската войска, той изважда своя револвер и отправя един удар в сърцето си.

След минута и Филев се самоубил.

След тия два револверни гърмежи, аскерът навлиза, обаче намира само труповете на Гарвалов и Филев.

Смъртта на Пейо Гарвалов бе посрещната и от легални и от нелегални дейци от Серския революционен окръг с голяма скръб, тъй като през които села беше преминал, той бе оставил диря.

Драмчани и Серчани никога не ще забравят благата усмивка на Пейо, който и в най-страшните минути срещаше опасността с усмивка на уста.

Пейо е жив в душите и сърцата на останалите живи другари.

 

КОНСТАНТИН ИВ. НУНКОВ

 

Чисти въ техните младежки пориви, неотразимо мили образи изскачат отъ задгробното царство на свещените македонски сенки, и добили плът и кръв, шествуват в тоя миг пред просълзения ми поглед... Коста Нунков от Чирпан, висок, с блага усмивка, която никога не изчезваше от брадатото му лице, винаги загрижен за хода на комитетските работи и винаги зает с приготовления за заминаване отвъд...

Силянов, Христо. Освободителните борби на Македония, София, 1933, стр. 101.

 

15Константин Нунков4 е роден в гр. Чирпан на 8 юний 1877 година. Той е рожба на тоя южнобългарски градец, който излъчи и своите стрехи: Пейо К. Яворов, буйният терорист от Драма Пейо Радев Гарвалов, самоотверженият Зъхненски войвода Христо Манов и смелият Велешки войвода Стефан Петков – Сиркето – деца на една генерация, всички съвръстници.

Нунков беше висок, строен и извънредно пъргав младеж. Той беше горещ темперамент и прямолинен; търсеше истината и правдата, на които служеше без корист и не можеше да търпи търгашеството, които негови качества го издигаха го издигаха пред другари и съратници.

Още в неговите крехки младини нищетата похлопа в родния му западнал градец, където можеха да живеят само по-заможните семейства, а дребните семейства, а дребните еснафи и работници бяха обречени заедно със своите семейства на физическо изтощение. Това именно сиромашко тегло и неговите последици се бяха врязали живо в душата на невръстния Нунков.

Като ученик в ІV клас поради един бунт на учениците в Пловдивската гимназия, Нунков бе изключен и по неволя завинаги се прости с мечтата си – да има гимназиално образование. Той беше жаден за наука, но грубата действителност се изпречи на неговия път. Още като невръстно дете, изоставен на произвола на съдбата, той трябваше да се грижи за насъщния хляб. Той се помъчи да завърши гимназията в друг град, обаче това не му се удаде.

Така той се прости с много свои мечти и реши да добие с постоянен труд своето самообразование. През тоя период, може смело да се каже, печатарските работници бяха едни от най-издигнатите в просветно отношение, вследствие на което той реши да изучи печатарския занаят. Така той става словослагател. Отпосле, той влиза в другарски връзки с Димитър Бойкинов, Герджиков и др. младежи в Пловдив и се отдава всецяло на изучаване на анархическата литература.

През 1895 година, още 18-годишен юноша, той заминава четник в Македония. Поради неподготовката на въстанието5 и лекомислието на тогавашните дейци паднаха много жертви и цели села бяха опожарени. Неспокойната душа на Нункова от това разрушение се разочарова. Но при все това в него се загнезди мисълта, че в Македония трябва да се действа само на терористични начала. За тази тактика и метод на действие из поробените краища, той усилено се подготвя и искаше да се наложи на известни среди, държащи кормилото на будната македонска съвест по онова време.

Той постъпва да отслужи военната си тегоба, с единствената цел да изучи военното изкуство, което се явяваше така необходимо за бъдещите му революционни действия. Като войник той се запознава с минно-подривното дело, обаче недоволен от това що бе научил в казармата, той след уволняването си от военна служба, на свои средства заминава в Швейцария, за да се запознае по-основно с минно-взривното дело. В Женева, между руските революционери-емигранти, той преживява няколко месеца. В постоянните беседи с руските кръжоци, той се оформява напълно убеден анархист. И от завръщането си от Швейцария до последния момент на своя бурен живот, Нунков, където отиваше и говореше с някого, непрестанно разправяше за динамит и бомби.

В неговото революционно поприще го спъваше обстоятелството, че той трябваше да подпомогне своята малка сестра да завърши гимназията. Това именно го застави няколко години неуморно да работи и издържа своята сестра. Щом последнята взема своята матура, Нунков се видя свободен от всякакви грижи и всецяло със своята отзивчива душа се отдаде на македонското освободително движение.

През 1900 година Нунков влезе с чета в Джумайско, където по това време се водеха ожесточени сражения с върховистите. При една засада, устроена от върховистка чета, Константин Нунков пада тежко ранен и едва сполучва да се прибере на лечение в България.

Виждайки, че в Македония върлуват върховистки чети и не желаейки да пролива братска кръв, той реши да продължи своята революционна дейност в Одринско. През същата 1900 г. той като „търговец на едро”, последователно посещава Одрин, Малко Търново и други градове, предлагайки на градските революционни комитети да му отпуснат необходимите материални средства, за да може със свои другари да устрои атентати по ж.п. линията Мустафа-Паша – Цариград. Обаче по това време дейците, поставени начело на току-що зараждащото се революционно движение в Одринско, бяха слабо подготвени, неопитни и най-главното, недоверчиви, поради което Нунков не можа да сполучи в своята мисия. Това, разбира се, не отчая Нункова, и той продължи да търси допирни точки с разни комитети, за да може да навлезе в Одринско.

През 1901 и 1902 г. той обикаля Ахъ-Челебийско, предлагайки услугите си да устрои атентат по ж.п. линия Дедеагач-Гюмюрджина-Ксанти, обаче, не му се дадоха необходимите материали и той се завръща в България. Със своите обиколки из Одринския вилает Нунков доби голяма опитност и познания на местните условия в този край, поради което, подпомогнат от група одрински дейци на конгреса през 1902 г., той сполучи да се наложи. По решение на конгреса нему се възложи да организира Гюмюрджинско и Дедеагачко, като същевременно проучи и местните условия за извършване на атентати. Нунков се заема с възложената му работа в този район, където го и завари въстанието, в което той взема активно участие. През 1904 г., недоволен от слабата дейност в Одринския вилает, той пред конгреса в гр Варна слага дадения му мандат, за да може да се отдаде всецяло в услугите на ВМОРО с район на действие в Македония, където той искаше да осъществи обмислените си предварителни планове за атентати по ж.п. линия Куманово-Велес.

Константин Нунков се числеше към групата на анархистите-терористи. По принцип, тактиката и методите на действие на тази група в борбата за освобождение на македонския народ се свеждаха единствено в безогледния и систематичен терор и атентати върху висши турски сановници, европейски капиталисти, европейски банкови институти и ж.п. линии. Мнозина дейци от тая група се явяваха в услуга на ВМОРО, като бяха използвани в някои терористични акции.

Като убеден терорист, с голяма теоретическа и практическа подготовка по взривните материали, от една страна, и особено под влиянието на анархическите среди в България и Швейцария, Нунков с възторг възприе теорията на безогледния и систематичен терор. През 1901 година той излиза със специална своя брошура, в която защищава своите възгледи. През 1902 година, Нунков излиза с новата си брошура „Взривните вещества и тяхното употребление”, с която брошура дава теоретически полезни съвети и напътствия, необходими при манипулирането на взривни материали, бомби и пр.

Перспективата, която се очертаваше пред мирогледа на основателите и идеолозите на ВМОРО, т.е. тяхното становище за голямата роля, която трябваше обезателно да изиграе градската и селска маса в едно добре организирано въстание, по разбиранията на анархиста-терорист Константин Нунков, се виждаше илюзорна. Впоследствие, обаче, през 1904 година, когато Нунков застана начело на Кумановския революционен район, той започна да отстъпва от първоначалното си становище. Той намери в Кумановско мощни селски организации и узна голямата мрежа на пробуждащите се от летаргия робски маси; той видя мрежите, които кръстосваха четиритях краища на Македония. Това фактическо положение на нещата, което, поради слабата организация в Одринско, му се виждаше невероятно. Изведнъж изпъкна пред него оная силна и мощна ВМОРО, която беше вездесъща и смела в своите революционни стремежи. В неговата душа бързо настъпи пълен прелом. Макар и убеден анархист-терорист, Нунков бързо схвана, че такава една всенародна революционна организация с течение на времето ще се наложи със своите методи на действие, със своята тактика и цели на общественото мнение в Европа, вследствие на което напълно възприе становището на ВМОРО и с целия си жар на пламенен бунтовник всецяло се отдаде на градивна работа.

Със своя организаторски дух и бунтовнишки стремеж, Константин Нунков бързо преорганизира възложения му Кумановски революционен район, подготвяйки се през пролетта да начене терористически акции и атентати. Наред с това той се впусна в една бърза акция за унищожаването на няколко сърбомански гнезна в Кумановско.

Но не би. На 11 февруарий 1905 година войводата Константин Нунков с група четници влиза в село Къшани (Кумановско), където залавя и екзекутира осъдения на смърт шпионин Петруш, след което бързо се оттегля в с. Кутли-бег (Кумановско) при останалите си четници. Обаче, в друго шпионско око издебва четата и на 12 февруарий 1905 година голяма потера окръжва четата. Започва се ожесточено сражение между четата и потерата, което трае 5-6 часа. Привечер, поради привършване на патроните, цялата чета се втурва на щурм да си пробие път. В разразилата се кървава стихия всички четници падат избити. Войводата Нунков, макар и тежко ранен, пред очите на потерашите сполучва да счупи пушката и револвера, за да не паднат в неприятелски ръце.

Така завърши своя жизнен край младият Нунков в македонското бранно поле, който никога не ще бъде забравен от кумановчани, които в шегите и кротките усмивки на Нункова виждаха олицетворение на човека-идеалист, роден само за смели подвизи.

„Винаги, когато става дума за село Къшани, пише по този повод видният тракийски деятел и съвременник на Нунков, Христо Караманджуков, веднага ще изпъква паметният кървав акт и заедно с него и ликът на онази бурна и мила натура Константин Нунков, главният герой на произведената кървава драма. Тук сред избити десет души наши другари, пронизан от неприятелски куршум, войводата агитатор не забрави да счупи пушката си и револвера и тогава тихо склопява навеки своите хубави очи.”

Яворов посвещава на Константин Нунков творба, която е първото му публикувано стихотворение.

Напред!
Уви! Кой може да търпи
да гледа с скръстени ръце,
когато има във гърди
човешки чувства и сърце?! —

Как тича с ножа да мъсти
в борба и огън клетий роб,
без жал полага си кости
и среща гордо смърт и гроб!

А днес? — Зад сините гори
наш брат въстанал е с[ъс] меч
за чест, свобода… там гори
борбата с пламен; там картеч
и жупел носи вярна смърт:
там меч с[ъс] меч се е преплел,
там, там героите днес мрът
в борба с[ъс] врага побеснел.

Пет века робство, тъмота!
Пет века варварства, ужас,
най-грозни мъки, теглила,
в[ъв] зверски нокте, зверски бяс
пълни се чашата — преля,
търпение всяко се свърши,
в[ъв] кокал ножът веч опря!
„Съдбата ножът да реши“,
прошепна робът и пламна.
Пламна, възкръсна мощен дух
във таз измъчена страна,
обляна с кърви; в тоз край глух —
„Или свобода, или смърт!“ —
повтаря днеска горский ек.
„Или свобода или смърт!“ —
робът проглася се човек.

Там братска помощ се ище,
подкрепа в святото дело,
там дълг човешки ни зове
да мрем за общото добро!
Позор! Позор ще е зарад нас,
ако оставим наший брат
в[ъв] този грозно-свещен час
да падне — втором превий врат.
Ще ни потомството презре,
ще се отвърне настрана,
историята нас ще прикове
в век на позорната стена.
О, трижд свещено е дело
за чест и волност да умрем;
нек викнем с роба наедно:
„Ах! Долу турския ярем!“

Край

П. К. Яворов, „Събрани съчинения в пет тома“, Български писател, С.1977–1979, под редакцията на К. Куюмджиев

 

ХРИСТО МАНОВ
(1878-1906)

 

Христо Манов6 е роден през 1878 в гр. Чирпан. Той беше висок, снажен, мургав като мавър; беше крайно честолюбив и не можеше да понесе никаква обида; в момент на раздразняване мъчно можеше да се успокои; той беше упорит, крайно решителен и волеви човек, като само с един поглед сковаваше противника си. Неговият баща беше един от първите богаташи в града, занимаващ се с търговия и лихварство. Христо Манов завършва прогимназиалното си образование в родния си град, след което, по настояванията на своя баща, постъпи във Военното училище в София през 1895 година. Със своя буен темперамент, той влиза в очите на началството си и не можа да завърши военното училище, на два пъти беше изключван и през 1897 година се прибра при семейството си в Чирпан, където известно време работи като търговски служещ в манифактурен магазин. Колкото баща му беше човек с чорбаджийски разбирания, толкова напротив, синът му беше надъхан с новите революционни идеи. Той по природа беше бунтовник и не можеше да търпи консерватизма на своя баща. Това именно става причина Христо Манов, обезпечен в своята прехрана при баща си, да напусне бащината стряха. През 1902 год. той пристига в София, където работи тежка физическа работа, а впоследствие отива във Варна и се настанява като служещ в окръжното инженерство.

Веднъж Манов се разхождал край пристанището и наблюдавал как пристанищните работници разтоварват един параход със стоки. Един от работниците се разсмял и му казал: „Аз нося на гърба си едно буре със зехтин, а ти, младо момче, имаш гърбина за две”. По тоя повод Манов влиза в разговор с работниците, с които се сприятелява и впоследствие, харесвайки техния босяшки живот, напуща службата си и постъпва на работа като пристанищен работник. Манов, като човек със здрава структура и с по-висок интелект, бързо завладява масата пристанищни работници и в скоро време туря основите на Дружеството на пристанищните работници, като продължава да изкарва насъщния си залък с физически труд.

През 1905 година Манов се запознава с Драмския войвода Михаил Дайев. Последният вижда в лицето на Христо пламенен революционер и в няколко срещи го спечелва за македонската кауза. През м. април с. г. Манов се прощава със своите другари и заминава за Драмско7 като четник в Дайевата чета. След 3-4 месеца Манов на дело се проявява и Дайев го назначава за групов началник и му отделя една чета от десетина души, с район в Зъхненско. Оттогава именно почват революционните набези на Христо Манов в Зъхненско и Драмско, с които той внася страх и трепет всред адептите на гръцката пропаганда, смущава върховете на пропагандата и внася ентусиазъм и вяра в борбата сред местното българско население. В малко време Христо Манов се издига пред очите на дейците от Серския революционен окръг и пред очите на местното население.

Между многото революционни действия на Христо Манов на първо място са следните:

На 24 декемврий 1905 година Христо Манов с четата си влиза в с. Горенци, Зъхненско. Там той устроява селско организационно събрание. Горенските гръкомани предават четата. Аскерът от с. Егри-дере и башибозук от с. Пършово пристигат в Горенци и обсаждат селото. Четата се намира в черквата. Положението е критическо, обаче Манов не изгубва присъствието на духа си. Той дава бързо нареждане да се изкопае една дупка в черковната сграда и заедно с другарите си навлиза в съседния двор. Оттам четата се опитва да излезе вън от селото, обаче се натъква на засада и завежда сражение. След едночасов пушечен бой четата с щурм сполучва да се промъкне през турските вериги и пристига в село Калапот, Драмско.

На 17 януарий 1906 година, Манов, придружен от четниците Димитър Запрянов8, Тачо х. Стоенчев9, Тодор Берберов и милиция от с. Скрижово, поставя засади в местността „Голак”, Скрижовско землище, за да причака андартите, отиващи в с. Егри-Дере (родното село на андарта Атанас) за отпразнуването на Атанасов ден. Щом попадат андартите в засадата, Манов изиква със силен глас: „Долу пушките!”. Андартите се изплашват, припукват пушки от страна на четата, вследствие на което капитан Колуш и двамата му андарти Атанас и Кочо се предават на четата.

19Наскоро след тая акция околийският войвода Михаил Дайев възлага на Христо Манов да приложи наказателната санкция на Серския революционен окръг върху Васил Камбуков, от с. Егри-Дере, Зъхненско, председател на гръцкия комитет в Драмско, едър тютюнотърговец. Манов, придружен от четниците си Димитър Запрянов, Тачо х. Стоенчев, Тодор Добринович, Тодор Берберов и др., влиза в с. Егри-Дере и тайно се приближава към къщата на Камбукова. Един от гавазите на Камбукова съгледва четата и веднага от къщата последват няколко залпа. Но при все това Манов дава бързи нареждания, вследствие на което Димитър Запрянов се прехвърля през зида, отваря вратата на четата – посрещната от залпове от Камбуковите хора – навлиза в къщата и в ръкопашен бой избива Камбуков и гавазите му, запалва къщата му и бързо отстъпва в балкана. Квартируващата до самото село застава от 20 души турски войски почват да обстрелват четата, обаче никой от тях не се осмелява да тръгне по следите ѝ.

През пролетта на 1906 година гръцкият митрополит в с. Драма, Христосимус, придружен от дякона си и 10 души турски джандарми, обикаля посред селата Плевня, Горенци, Егри-Дере и др., заплашвайки българското население да напусне екзархията и премине в лоното на патриаршията, като даде нови нуфузи и се покаже от гръцка народност. Тази владишка агитация повлиява на голяма част от селяните в с. Горенци. Горенчани, под давлението на един от видните организационни дейци по това време, а именно селския богаташ Котин, който застава начело на гръкоманската акция в селото. Мнозина селяни, поради страха от гръцкия владика и Котина, стават гръкомани. Новият гръкоманин Котин, знаяйки, че с деянието си нарушава статутите на организацията и че последнята не ще му прости за това родоотстъпничество, чрез гръцкия владика в Драма сполучва да настани в с. Горенци една група от 20 души войници за охрана на селото от четнишко нападение. При това положение, четата мъчно можела да навлезе в Горенци и накаже Котина и останалите горенски първенци гръкомани. Драмският околийски войвода Михаил Дайев – подпомогнат от своите помощници и четници – след ред съвещания, взема решението: да се поръчат 6 костюма аскерски дрехи комплект заедно с 6 пушки „Маузер” както и нужното за тях снаряжение в гр. Кавала. Тая поръчка в скоро време бива изпълнена и препратена в с. Скрижово.10

След получаване на известието от с. Скрижово, че поръчката е получена, възлага мисията на Христо Манов да отиде в с. Скрижово, да приеме снаряжението и с него да преоблече и въоръжи шестима от своите четници, които владеят добре турски език и не са познати в с. Горенци, да влязат в селото и да арестуват уж по заповед на Зъхненския каймакамин селския първенец Котин, като над селото ще бъдат посрещнати от четата и отведат в балкана пленника и приведат в изпълнение наложената му санкция.

Решението е било много смело, но веднъж взето – трябвало да се изпълни. Манов пристигнал с четата си в с. Скрижово и получава оръжието и снаряжението. След това той избира следните четници: Тодор Берберов, Наум Терзистанчев, Георги Баталов, Димитър Каракузов, Иван Арнаутчето и Илия Златков – всички владеещи турски език, като ги преоблича в турски дрехи и въоръжава с маузери.

При това положение четата остава да прекара първия ден на Великден в местността „Остров Бърци”, над с. Скрижово (едни от най-добрите позиции на стария войвода Стою Скрижовалията). Там пристигат ръководителите и първите хора на организацията в с. Скрижово и прекарват заедно с четата празника.

След празниците четата се снабдява с храна за два дни всред балкана. Завалява силен дъжд, който продължава цели два дена. Очаквайки да спре проливния дъжд, четата навлиза в едно дере, което в дъното завършвало с наклонена стена, няколко метра висока. На върша на стената бил поставен за часовой четникът Димитър Каракузов и долу в дерето Тачо х. Стоенчев. Макар че четата е била на прикрито място, по една случайност тя била забелязана от един гръкоманин овчар, който съобщава на Горенските чорбаджии гръкомани, които изиграли добре своята юдинска роля. Веднага от Драма, Серес и Кавала пристига аскер, под началството на Тефиков (бивш български офицер), по народност турчин, и Мехмед Колааси, началник на авджитабура. Рано сутринта, на 12 април 1906 г. ст. ст., когато всички четници са спели, часовоят на „Динкова поляна”, Димитър Каракузов вижда пристигащия аскер и съобщава на Тачо х. Стоенчев, който бързо събужда всички четници. Манов дава нареждане на четата да се приготви за бой. Придружен от Тачо х. Стоенчев се изкачват на скалата при Димитър Каракузов и виждат настъпващите турски вериги, с пушки, приготвени за стрелба. Манов дава сигнал и тройката отправя един залп към командването на войската. От тоя залп падат убити на място един офицер и сигналистът. От неочаквания залп аскерът се огъва, една част от него се разбягва, а друга част заема позиции към височината. Цялата чета се намира в безизходно положение. Тя трябва да води борба на живот и смърт. Манов дава заповед на преоблечените с турски дрехи четници да излязат напред и да заемат висотата „Пилаф-тепе”, пък Димитър Запрянов с трима четници да заеме съседната рътлина. С останалите четници Манов трябвало да заеме друга една рътлина.

За миг се разиграва следнята комедия: шестимата четници с аскерски дрехи почват да бягат напред по дерето, а останалите да ги гонят. Редовната войска, виждайки как „аскерът” бяга и комитите ги гонят – понеже е от три гарнизона и войниците не се познават едни други – ударват на бяг. Докато се опомни турската войска, понеже местността позволява, шестимата преоблечени „аскерлии” и Димитър Запрянов с групата си заемат показаните им позиции на двете рътлини. Христо Манов с останалите четници трябвало да заеме позиция на един гол хълм. Пръв настъпва Христо Манов, а след него останалите четници. Преминавайки през „Дикова поляна”, турският аскер от 500-600 души отправя силен пушечен огън. Прибягвайки поединично преминават стотина метра. Манов дава заповед да преминат незалесеното пространство. За миг стрелбата се засиля, четата бива заобиколена от прииждащи турски части. Манов, виждайки, че аскерът може да ги обхване, бързо избягва напред десетина крачки и заляга, след него прибягват и останалите четници. Там залягат и около половин час водят ожесточено сражение, като веригите на прииждащите турски части обхващат четата като в обръч. По едно време Тачо х. Стоенчев, нечувайки нарежданията на Манова, няколко пъти го запитва накъде да отстъпват, обаче никакъв отговор не последва от Манова, който стои лежешком за стрелба. Като мълния в ума на залегналите край него четници минава мисълта, че буйният и решителен началник трябва да е убит. Един от четниците, под град от куршуми, отива при него и вижда, че е ударен в челото, но при все това здраво държи пушка. При един малък застой четниците бързо се изправят и поставят Манова с обърнат поглед към „Пилаф-тепе”. Той преди започването на сражението, заявил на другарите си с втренчен поглед към „Пилаф-тепе”: „Тук искам да бъда убит, за да мога да наблюдавам цяло Драмско”, обаче не се изпълни неговото последно желание, а бе пронизан от вражи куршум под самото било на „Пилаф-тепе”.

Под прикритието на пушечната стрелба на четниците от „Пилаф-тепе”, Тачо х. Стоенчев, Георги Баталов и Иван Арнаутчето, взимайки си последно „прости” с Манова, ударват на щурм и заемат добра позиция, като при отстъплението получават леки рани Баталов и Арнаутчето.

Трите групи от четата заемат трите предназначени позиции и водят боя до късна нощ. През настъпилата тъмна нощ четата се прикрива в гъстата гора, отбягвайки засадите и през „Добро поле” отива в планината „Боз-даг”, от там в манастира „Св. Димитър”, от където вземат храни и заминават в с. Куманиче – Неврокопско.

Четата остави на полебрани своя водач – храбрият и самоотвержен Христо Манов, а от турска страна падат десетки войници. През нощта, тайно от населението, аскерът реквизира коне и катъри, с които цяла нощ пренася убитите аскерлии и ги погребват в турските гробища в село Пършово.

Останалият верен на организацията Митруш Марков, от с. Горенци, заедно със сина си Васил, вземат тайно тялото на Христо Манов и го погребват в гробищата при черквата „Св. Марина”, под един стар чинар, като му поставят кръст с надпис: „Тук почива Христо Манов от Чирпан”.11

Така падна на полебрани един от смелите ратници на революционно Драмско от предателството на гръцката пропаганда, срещу която той постоянно се бореше на живот и смърт в Драмско и Зъхненско.

Манов, поради своята неустрашимост и смел дух, остави кървава диря в поробена Македония, която диря освежава младите борци и им дава крепка вяра в борбата, вяра, която никои земни сили не могат да сломят.

 

1Пейо Гарвалов произхожда от бедно семейство, но след като завършва средното си образование в Чирпан се записва студент в Загреб, където завършва фармация и получава магистърска степен. Работи като аптекар в София и Лъджене, докато неговият приятел поетът и революционер Пейо Яворов не го привлича към ВМОРО. В началото на 1906 година Гарвалов става четник при драмския войвода Михаил Даев. На 6 юли 1906 г. организацията извършва три успоредни нападения - над гръцките центрове в Драма, Плевня и Горенци. Гарвалов, заедно с Димитър Каракузов и Димо Попигнатов (Попигнов) нападат с бомби казиното в Драма, основен пункт на гръцката пропаганда в района. В завързалите се сражения по улиците на града двамата съратници на Гарвалов са убити, загиват 11 гърци, между които и главата на градския гръцки комитет, а Гарвалов успешно се прибира при четата си. В началото на 1907 година е избран за член на Серския окръжен революционен комитет и е назначен за войвода в Драмско. На 6 април същата година в село Баница заедно с другаря си Кирил Филев се самоубиват след като привършват мунициите в сражение с турски аскер. В Чирпан има училище на името на Пейо Гарвалов.
2Старото местно население на Калапот е дервенджийско, чисто българско. През втората половина на XIX век селото е част от казата Зъхна на Серския санджак. Гръцка статистика от 1866 година показва Калаподи (Καλαπόδι) като село с 1550 жители православни българи. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Калапот (Kalapot) е посочено като село с 328 домакинства и 1000 жители българи. В 1889 година Стефан Веркович („Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“) отбелязва Калапот като село с 240 български къщи. Към 1900 година според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) Калапот брои 2500 жители българи. Всички жители на Калапот в началото на XX век са под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на Екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Калапот (Kalapot) има 3200 българи екзархисти и работи българско начално училище с 2 учители и 129 ученици. В миналото Калапот е било село на черкви и манастири – 8 на брой. Манастири имало в околовръст навсякъде, но най-голям от тях бил „Свети Димитър“, построен със средства на казата. При избухването на Балканската война в 1912 година 35 души от Калапот са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
3Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873, Баница (Bnitsa) има 101 домакинства с 330 жители българи. В статистическите си таблици Веркович отбелязва Баница като село със 131 български къщи. В 1891 година Георги Стрезов определя селото като част от Баницакол и пише, че в Баница живеят 840 българи християни. Селото е чисто екзархистко. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в селото има 1080 българи екзархисти. Край село Баница на 4 май 1903 г. в сражение с османска жандармерия загива Гоце Делчев. Жителите на Баница участват активно в Илинденското въстание и 88 къщи в селото са опожарени от османските войски (църквата е единствената оцеляла сграда. В 1910 година според училищния инспектор към Българската екзархия в Сяр Константин Георгиев в Баница функционира българско училище с учител Б. Христов, а учениците са общо 30 (27 момчета и 3 момичета). При избухването на Балканската война девет души от Баница са доброволци в Македоно-одринското опълчение. През войната селото е освободено от българската армия и тогава то има 160 къщи. Но в 1913 по време на Междусъюзническата война Баница е разорено и изгорено от гръцката армия, като една част от населението е избито а друга, бяга в България. Баничани се заселват в Мехомия, Бачево, Неврокоп, Свети Врач и на други места. В 1922 година селото е прекръстено на Карие. След 1919 година част от униатските жители на селото се установяват край Гара Левуново, където основават село Делчево, днес Ново Делчево.
4Константин Нунков с псевдоними Давид, Огнянов е български революционер, взима участие в така наречената Четническа акция, която е организирана от Македонския комитет в 1895 година. Оставя спомени за въстанието, озаглавени „Въстаническото знаме“, публикувани във „Войнишка сбирка“ в 1901 г. Приема идеите на анархизма. В 1900 година влиза с чета в Горноджумайско. През януари 1902 година е в революционния пункт на ВМОРО в Проглед и проучва условията за атентати в Ксантийско и Ахъчелебийско. На Пловдивския конгрес през 1902 година му е възложена организационната работа в Гюмюрджинско и Дедеагачко. През декември 1902 година пристига заедно с Димо Николов, Петър Чапкънов и Теню Колев от Аладаа, снабдени с адски машини и 100 килограма динамит в Дедеагачко, където трябва да подпомогнат Марин Чолаков и да проучат възможностите за атентати по железопътната линия. Прави неуспешни опити за атентати по време на Илинденско-Преображенското въстание. През юли 1904 година става войвода в Кумановско, където се бори срещу Сръбската въоръжена пропаганда в Македония. На 2 януари 1905 г. е делегат на Скопския конгрес на ВМОРО във Кнежево. На 8 февруари 1905 г. край село Кутлибег в битка с турски аскер Коста Нунков загива заедно със седемчленната си чета и четирима милиционери от съседните села, начело с Пешо Иванов от Пезово.
5Четническата акция.
6Племенник на Христо Манов е Наум Асенков, деец на ВМРО.
7В Драмско има само няколко по-будни български екзархийски села.
8Димитър Запрянов е покръстен във ВМОРО заедно с Тане Николов от Марин Чолаков и Стефан Чакъров. Взема участие в Илинденско-Преображенското въстание. През пролетта на 1905 година като войник от 8-а пионерна дружина в Стара Загора дезертира и се присъединява към драмската чета на Михаил Даев. През декември същата година преминава в новосформираната чета на Христо Манов. Неин район е областта Зъхна, където активно действа гръцката въоръжена пропаганда. След смъртта на войводата Христо Манов на 12 април, четата е поета от Запрянов. Като войвода дава сражение на турците при село Алистрат, а през септември 1906 година при Плевня. През 1907 година влиза с четата си в село Волак, залавя известния гъркоманин Маджир Купчу, организатор на гръцки андартски чети и изпълнява наложената му от Серското окръжно революционно тяло смъртна присъда. Същата година напада и разбива андартите в гъркоманското Анастасия. През 1908 година Димитър Запрянов е назначен за войвода в Кратовския революционен район, където дава отпор на сръбската пропаганда в Македония. Няколко месеца след обявяването на Младотурската революция се легализира. В изпълнение на решението на Кюстендилския конгрес, Тане Николов заедно с Димитър Запрянов и Иван Москов, на 24 септември 1908 г. извършва покушение над Яне Сандански в Бошнак хан в Солун. Покушението е неуспешно. През 1909 година Запрянов е убит по заповед на Яне Сандански.
9Тачо Хаджистоенчев e роден в Стара Загора. По-големият му брат Иван загива през 1902 г. като четник при село Ковачево, Разложко. Още 17-годишен Тачо прави опит да се включи в чета, заминаваща за Македония. Молбата му е отхвърлена от Задграничното представителство на ВМОРО с мотива, че е още твърде млад и неопитен. Завършва пети гимназиален клас. На следващата 1905 година обаче, вече навършил 18 години, Тачо Хаджистоенчев се включва в четата на драмския войвода Михаил Даев. Близо две години той обикаля Драмско заедно с Даев и участва в редица сражения с турски потери и гръцки андарти. Секретар е и в четата на Христо Манов. Към края на 1906 Тачо се прибира в България, но през пролетта на 1907 отново се връща в Драмско, придружен от приятеля си от Стара Загора Стоян Медникаров. През есента отново се прибира в България, за да отбие редовната си военна служба. След казармата започва работа като жп работник. След краха на Хуриета група дейци на ВМОРО, начело с Тодор Александров и Христо Чернопеев започват възстановяването на ВМОРО. Тачо Хаджистоенчев през 1911 година постъпва в четата на Христо Чернопеев. През декември 1911 година Тачо Хаджистоенчев поема ръководството на Организацията в Разложка околия. До Балканската война е разложки войвода, четата му взема активно участие в освобождението на Пиринска Македония. Участва в Балканската война в 1912 година като доброволец в Македоно-одринското опълчение и се сражава в четата на Георги Занков, във Втора отделна партизанска рота и във 2 рота на 15 щипска дружина. Носител е на орден „За храброст“ IV степен. По време на Първата световна война Тачо Хаджистоенчев е взводен командир в 4 пехотен македонски полк от Единадесета пехотна македонска дивизия. Участва в потушаването на Топлишкото въстание като командир на партизански взвод.
10През Възраждането Скрижово е едно от големите, будни и развити в стопанско отношение села на Зъхненската каза на Серския санджак с чисто българско население. Местните българи водят непрекъснати борби с гърцизма, поради което гръцките длъжностни и духовни лица до 1912 година наричат селото „акропол на схизмата“ и „главна крепост на българизма“. Гръцка статистика от 1866 година показва Скрижово като чисто българско село с 1500 жители православни българи. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873, Серижево (Serijévo) е посочено като село със 240 домакинства с 810 жители българи. В 1889 година Стефан Веркович („Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“) отбелязва Скриживо като село с 200 български къщи. Към 1900 година според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“), населението на Скрижово брои 1680 българи-християни. Според данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година християнското население на селото се състои от 2488 българи екзархисти. В селото функционира 1 начално българско училище с 1 учител и 66 ученика. При избухването на Балканската война  петдесет и осем души от селото са доброволци в Македоно-одринското опълчение. В 1913 година селото има 320 семейства с около 2000 души. През юли 1913 година по време на Междусъюзническата война Скрижово е разорено и опожарено от гърците, а голяма част от местните българи се спасяват в България. В селото остават само няколко гръкомански семейства, част от които през 1944 година също се преселват в България. Най-много наследници на бежанци от Скрижово днес живеят в Гоце Делчев и района, Сандански и по-малко в Пловдив, Асеновград и други. На мястото на изселилите се българи са заселени гърци бежанци от Турция. Според преброяването от 1928 година Скрижово е изцяло бежанско село със 120 бежански семейства с 505 души. В 1927 година селото е прекръстено на Скопия.
11След 1913 година, когато Драмско попада в Гърция, гробът на Христо Манов е заличен.

 


 

МИХАИЛ Т. ДАИЕВ

 

(Пленяването на английския полковник Елиот)

 

12През м. Юний 1905 година в местността „Мочура” – „Мозговица” в Пирин-планина се състоя конгресът на Серския революционен окръг. Конгресът, между другите свои решения, възложи свободната драмска революционна околия на войводата Михаил Даиев.

Михаил Т. Даиев беше 28 годишен младеж, родом от гр. Балчик, син на видния търговец Тодор Даиев. Младият Даиев имаше завършено средно образование; той беше интелигентен и културен човек, с артистична душа, ползващ се с голям авторитет сред революционните среди и местното население в целия Серски окръг.

В четата на Даиева се числяха като четници: Тодор Паница1; Христо Манов – гр. Чирпан; Димитър Запрянов – с. Кара Оман, Хасковско; Тачо х. Стоенчев – Ст. Загора; Тодор Добринович – София; Тодор С. Берберов – Копривщица; Наум Терзистанев – Балчик и Еню Какачев – Казанлък.

В изпълнение на конгресното решение, Михаил Т. Даиев заема Драмската околия с четата си. По онова време духът всред българското население в Драмско беше съвършено сломен от надигащата се гръцка пропаганда, която не избираше средства, за да се наложи на българското население и да го елинизира. Изключение правеха само с. с. Скрижово, Калапот и Гюреджик2 – в които българският елемент не се страхуваше от нелегалната сила на гръцката пропаганда и с твърдост отстояваше срещу нападенията на нейните адепти. Измежду селата дотолкова се беше засилила гръцката пропаганда, щото нерядко в някоя къща се срещаше единият брат да запази своята българска националност, а другият брат да стане гръкоманин и да се ненавиждат. Вследствие на пръсканите в изобилие пари от пропагандата в Драмско, някои от селяните бяха станали агенти на пропагандата срещу заплащане и вършеха шпионаж.

Драмската чета около шест месеца преживява маса несгоди и предателства от страна на гръкоманите, но при все това Даиев не се отчайва. Той беше решил да преодолее всички трудности и да влезе в близък контакт с местното население, да се опознае добре с него и да му вдъхне вяра и надежда за по-добри бъднини. Благодарение на обстоятелството, че всички селяни от с. Скрижово предлагат своите братски услуги на Даиева, той бързо създава една добре подготвена революционна мрежа с верни и отбрани хора в селото, вследствие на което той намери най-здрава опора на своята революционна дейност. Макар че с. Скрижово беше обиколено отвред с гръкомански села, скрижовци забравиха своята полска работа и поеха тежкия кръст на революционната борба. В лицето на скрижовци Даиев намери верни другари, а в самото село най-сигурното прибежище.

Даиев беше пламенен борец, с отзивчива артистична душа; неговите пламтящи очи сковаваха на място всеки опонент. Той действаше много решително и със стремителни набези. Ако четата се появи в някое село, докато гръкоманите сполучат да я предадат, дошлият аскер не я намираше в селото, защото четата беше вече на 20-30 километра далеч от селото.

Щом Даиев се наложи в Драмско и се почувства, че е почувствал на здрава опора, първата му грижа беше да се отърве от трима агенти на пропагандата в с. Калапот, от които се боеше цялото население. В изпълнение на това, наложиха се три наказателни санкции: първи бе обесен – Неделчо, втори Тодор и трети – Чорбаджи Кръстю. Наказанието на последния се наложи, защото за да прикрие оставените му на съхранение 100 лири организационни пари, той предава на юзбашията3 в с. Карлуково четата на Драмския войвода Мирчо, който пада убит на местността „Прасалъка” заедно с куриерите от с. Калапот, а останалите му четници са се спасили. След наложената от четата с. Калапот стана революционно гнездо по подобие на с. Скрижово.

Впоследствие пък през 1906 година, когато от Зъхненската чета на Христо Манов бе наказан със смърт председателя на Гръкоманския комитет в Драмско – Васил Камбуков, от с. Егри дере, бързо селата Егри дере и Горенци навлязоха в редовете на организацията и от селяните излязоха добри революционни дейци.

През 1906 година войводата Михаил Даиев, преоблечен в местна носия, влезе в с. с. Просечен4, Кобалища, Плевня и Височен, където със своята бойкост, темперамент и себеотрицание, се наложи и в тези села, където се образуваха ръководни тела на организацията. След това вече Драмската чета започна редовно обиколката си в тях, които – макар че се намират в полето и са опъстрени с турци и гръкомани – Даиев намираше широк прием всред българщината, тъй като в тези села вече имаше здрави бойни ядра на организацията, добре екипирани и готови за борба с гръцката пропаганда.

Вследстие на тоя силен революционен подем в Драмско, бързо се разнесе между българското население в Драмско и градовете Драма и Кавала широката и плодотворна деятелност на Даиева. Живущите в Драма и Кавала българи от Ахъ-Челебийско чрез подписка тайно събират пари и изпраща в околийската каса за нуждите на четата. От друга страна те изпращат и костюми на четниците. От така събраните пари, през пролетта на 1906 година, Даиев направи покупки и стегна Скрижовската милиция с нов образец къси манлихерови пушки, а в някои села, където гръцката пропаганда имаше силни гнезда, на организационните хора изпрати по някой револвер.

Мнозина младежи из драмските и зъхненските села, виждайки бойкостта на драмската чета, навлязоха в нейните редове и по такъв начин четата се преобрази. Новите четници допринесоха много за засилването на организацията в Драмската революционна околия.

Пръв от местното население влезе в четата Георги Чауша от с. Горенци, след това: Димитър Каракузов от с. Калапот (другар на Пейо Радев Гарвалов – паднал убит в атентата в Драма), Яни Богатинов, Начо от Плевня, Анго Просеченлията (Селим Чауш) от с. Просечен, Иванчо Карлуковалията, Илия Златев от с. Клупешна, Тодор Волаклията и Георги Баталов от с. Волак.

По това време в четата дойде и така наречения от четниците и местното население бай Пейо (Пейо Радев Гарвалов), магистър на фармацията, който направи атентата в гр. Драма в гръцкото казино. Със своята положителност и праволинейност по всички революционни акции и въобще по всички въпроси, свързани с деятелността на Драмската чета, Пейо Радев Гарвалов спечели симпатиите на цялото местно население, поради което старците го наричаха „бай Пейо”. Той получи първите си четнишки познания от Даиева. Придошлите четници от селата бяха необучени за каквото и да била сериозна работа, вследствие на което Даиев се зае с тях и в едномесечно обучение по Серския Боздаг и висотите над с. Калапот той направи от тях отлични бойци и впоследствие ги разпрати в групите на Христо Манев, Г. Астраджиев, Д. Запрянов, а отпосле и при Стефан Чавдаров и Тачо х. Стоенчев.

Stefan Chavdarov IMAROБлагодарение на факта, че от местното население се попълваха кадрите на четата и че новите четници имаха влияние всред Драмските и Зъхненските села, самото местно население доби вяра и кураж да се борят с гръцката пропаганда и да бъдат винаги в услуга на организационната чета. Освен това пък новите четници познаваха кои селяни могат да бъдат в услуга на пропагандата и спрямо такива се вземаха енергични мерки да ги отклонят от това позорно дело. С тия свои действия и широк размах Даиев постигна голяма победа над пропагандата, която се изплаши и почна да държи отбранително положение и то само в силните свои гнезда, т. е. там, където по села се намираха гарнизони с турска войска.

Водената революционна борба срещу гръцката пропаганда гълташе много парични средства, които излизаха от празните джобове на и без това изтощеното българско население, което беше съвършено обедняло. За да облекчи поне отчасти местното българско население и издръжката на целия район да се снеме от плещите на народа, Даиев реши да потърси източници от другаде, най-вече с налагане на данък на състоятелните хора в Драмско и Зъхненско, от каквато народност и да бъдат те, като тия суми се събират по начини и средства, каквито организацията наложи.

Драмският атентат, извършен от Пейо Радев Гарвалов и другарите му в гръцкото казино изплаши и турци и гърци. Организацията доби авторитет всред всички народности. Нейното име се произнасяше със страхом Божий.

Цяла година Даиев търсеше източници за финансовото стабилизиране на организацията в Драмско, обаче все неуспешно.

Към средата на м. Юний 1907 година се получи известие, че в гр. Кавала е пристигнал английският полковник Елиот, за да извърши инспекционен преглед за дейността на английските жандармерийски офицери в тоя край.

Това съобщение озари лицето на пламенния борец Михаил Даиев. След дълго обмисляне, той реши на всяка цена да залови полковник Елиот и да го прикрие в Балкана като пленник и вземе голям откуп от него. С вземаните пари от откупа той искаше да стабилизира своя район във финансово отношение, като го снабди с всички необходими военни материали и снаряжение.

В изпълнение на своя предначертан план Мих. Даиев, от името на населението на с. Гюреджик, отправя до полковник Елиот колективно заявление, написано на английски език, подписано от селяните на с. Гюреджик, в което заявление се излага непоносимия терор, вършен от квартируващия аскер, за безчестията върху моми и невести от турския мюлязим и пр… С това заявление се искаше, пред вид на това, че макар досега много пъти са направени оплаквания до жандармерийските офицери, последните – заблуждавани и ласкани от богатото гръцко общество в Драма и Драмския гръкомански комитет, не са вземали под внимание тъжбите и не са ги приели и чуят истината от техните уста.

Щом полковник Елиот получил писмото, съобщил на подателя, че след няколко дни ще пристигне в с. Гюреджик, като за деня на пристигането ще съобщи на коджабашията.

Щом Даиев се научи, че полковник Елиот ще направи анкета в с. Гюреджик, той веднага дава нареждане на груповите си началници (помощник войводи) да се съберат в с. Калапот. На път за с. Гюреджик цялата чета остава на квартира в мандрата на организационния деец Мятката. В тая мандра Даиев съобщава на своите помощници плана за залавянето на полковник Елиота. От целия състав на четата, брояща 28 четници, Даиев избира най-подходящите и най-смелите за тая особена революционна акция 10 души: Мих. Т. Даиев, Паница, Ал. Буйнов, Тачо х. Стоенчев, Васил Шутенков (подофицер от флотата), Йовчо Черкезов (подофицер от флотата), Георги Маджиров, Ефр. Караджов и Иван Карлуковчето; останалите 18 души Даиев поверява на Стефан Чавдаров.

Вечерта Мих. Даиев с десетчленна чета влиза в с. Гюреджик,като настанява четата в две квартири по пет човека. По това време Ст. Чавдаров с четата стои вън от селото да чака писмени нареждания от Даиева. При пристигането на селския ръководител, Даиев му дава нареждане да приготви за квартира на полковник Елиот къщата, стояща срещу къщата, заета от Даиева. След това той съобщава с писмо на Чавдаров, щото при получаване заповед цялата чета ще слезе към казармата, понеже местността е гориста и, при даден от четата изстрел, да открие залпов огън по прозорците и по вратите на казармата, с цел да задържи аскера, за да може четата да плени полковник Елиота и излезе вън от селото, като след това Чавдаров с четата да се качи на висотата над с. Гюреджик, където да се укрепи и на сутринта да укрепи залпов огън към казармата, за да може да се замаскира отвличането на полковник Елиота към Али-Ботуш.

Коджабашията5 получава съобщение по двама кавалеристи (турски войници от жандармерията), че полковник Елиот ще пристигне вечерта.

Веднага Даиев нареди чрез ръководителя да се поставят милиционери-часови на закрито място по шосето Драма-Неврокоп, от където да следят пристигането на полковника, като тези часови бъдат поставени далече един от други, но така че да се виждат първия с втория, втория с третия, третия с четвъртия и т.н., като при задаването на полковник да се дадат последователно един на друг сигнал с фесовете, без да бъдат забелязани от коджабашията, който да даде нареждане да бият църковните камбани, камбаненият звън ще бъде знак както за Даиева, така и за Чавдарова, че Елиот пристига.

Към 2 часа след обяд полковник Елиот пристигна с едно отделение кавалеристи, посрещнат с биене на камбаните от коджабашията, свещениците, учителите, първенците на селото и мюлязима6 с квартируващия в селото аскер. След обичайното приветствие, той бе въведен в определената за него квартира.

Даиев наблюдава през прозорците на квартирата си пристигането на полковник Елиота и веднага изпраща съобщение на Чавдарова да бъде готов, който пък от своя страна към 5 часа почва да се приближава към селото и да чака сигнал за действие от Даиева.

Когато полковник Елиот останал насаме с коджабашията, той го запитал: „Не е ли в селото войводата Даиев? Аз искам да се срещна с него, защото французкият жандармерийски офицер в Серес е правил среща с него и ми го похвали, че бил много интелигентен и симпатичен войвода”. В отговор на тия похвали, коджабашията – понеже нямал нареждане от Даиева да съобщава каквото и да било за него – му заявил, че не познава такъв войвода.

След завръщането си от квартирата на полковника, коджабашията отива веднага при Даиева и му съобщава за желанието на полковник Елиот да се срещне с него. Даиев връща отново коджабашията при полковник Елиот, да му каже, че се бил научил какво има такъв войвода, но той бил към с. Волак и, ако желае, той може да изпрати хора, които го познават, да уредят срещата. Полковник Елиот възприема напълно предложенията на коджабашията. Последният се връща пак при Даиева и му съобщава решението на полковника. След около час време коджабашията отново отива при полковник Елиота и му съобщава, че Даиев е вече пристигнал в селото и че е напълно съгласен с исканата среща, обаче полковникът да отстрани старшия стражар грък, който му прислужва, та привечер в тъмнината Даиев незабелязано от никого да отиде в неговата квартира. Той възприема напълно искането на Даиева, поради което коджабашията отива при Даиева и му съобщава, че прислугата ще бъде премахната и че полковникът ще го чака в квартирата си.

Понеже планът на Даиева се напълно изменя, той дава нареждане на Ст. Чавдаров да се повърне с четата на стария си бивак и да чака ново нареждане. В това положение Даиев с нетърпение чака настъпването на нощта.

Нощта настъпи, обаче, луната осветляваше селото и всяко движение по улиците се виждаше. Даиев забелязва под сачака7 на квартирата и пред къщата на Елиота и други съседни къщи, наредени на стража аскерлии, вследствие на което той се усъмнил, че може би има предателство. Някои от четниците настояват пред Даиева да излязат от селото, докато не е пристигнал повече аскер от Драма и околните пунктове, обаче той се противопоставя и реши да остане със своите хора в селото.

На прозореца на стаята, в която квартируваше подполковник Елиот нямаше пердета. Това даваше възможност на Даиева и четниците да наблюдават как цяла нощ полковникът се разхожда из стаята и поглядва от къде ще се зададе Даиев. Четата е в боен ред, никой не спи, готови са за каквато и да била изненада. Оставеният часовой за наблюдение на аскера на разсъмване пристига и съобщава на Даиева, че аскерът се прибира в строй и минал по пътя за към казармата.

Щом се разсъмва, полковник Елиот извиква коджабашията и му заявил: „Защо ме излъгахте, та ме заставихте цяла нощ да не спя в очакване на войводата Даиев?”.

„Вие обещахте да отстраните прислугата си, пък, тъкмо напротив, охраната ви бе засилена и от местния аскер и това попречи на Даиев да дойде при вас” – му отговаря коджабашията.

(Отпосле се узна, че старшият стражар грък се усъмнил от постоянното движение на коджабашията, не изпълнил заповедта на полковник Елиот и от своя страна наредил аскер да остане на охрана).

След дълго обмисляне полковник Елиот казал на коджабашията: „Кажи на войводата, че сега няма по улицата аскер и аз ще отида при Даиева, ако ли пък забележа аскер, ще отида пред къщата, уж да пия вода”. Даиев щом чул, че полк. Елиот желае сам да дойде в неговата квартира, веднага заповед всички да слезнат в яхъра, като определя задача: Даиев, Т. х. Стоенчев и Васил Шутенков да застанат зад коритото на чешмата при пленяването на полковника, ще открият огън срещу аскера, за да могат останалите свободно да го откарат в близката гора. През дупката на вратата Даиев забелязва, че той идва към квартирата и с неприкривано вълнение съобщава, че след неговото отвличане Драмският район ще има на разположение един милион откуп. Обаче, полковник Елиот заминава вратата на къщата. Тогава Даиев отваря вратата и четниците излизат, като всеки се заема с възложената му задача. Четниците залавят полковника, обаче, той макар висок и снажен, се подмята като топка в ръцете им, ляга по земята, вика колкото му глас държи: „чауш… джандарми…” Четниците, без да го обискират, го понасят. На неговия вик се отзовават аскерлии, но от чешмата Даиев с Тачо х. Стоенчев и Шутенков посрещат аскера с залпов огън. Аскерлиите схващат, че полковник Елиот е пленен от четата, бързо залягат и започват на високо, за да не убият полковника. Последният не иска да върви след четата, вследствие на което той бе завързан за едната ръка с въже. При това положение той се съгласява да върви след четата.

Мюлязимът, виждайки, че полковникът ще бъде отведен в плен, изпраща група аскер да пресече пътя за отстъпление на четата. Групата, която водеше пленника, го оставя на свобода, за да може да се справи с аскера, който я обстрелва. В тоя момент полковник Елиот бързо изважда револвера си и убива Йовчо Черкезов, наранява тежко в главата четника Иван Карлуковчанчето и стреля върху Паница, след което с въжето на ръка, правейки зигзази, избягва зад една къща и отива при аскера.

В това време всред село се вече водеше ожесточено сражение. Местното население се беше изпокрило. Четата остава между двете крила на аскера и силно обстрелвана, но при все това четниците отбиваха атаката на аскера. В това време се чува мощно „ура…ааа” и Чавдаров с другарите си пристига, удря в тил аскера и го пръсва. След малко, обаче, аскерът, схващайки, че четата е малочислена, се окопити и започна отново атаките си. Четата със щурм си пробива път през аскера и навлезе в близките ниви, посети с царевица. Благодарение на високата царевица, четата се измъква и заема височината над селото. Там пристигна и раненият четник Иванчо Карлуковчанчето, облян в кърви и съвършено занемял. По мимическите му знаци другарите му разбират, че иска вода. Всред едни големи карпи8, четниците му намират малко застояла вода, дават му да пие и веднага той се съвършено парализира. Понеже смъртта не настъпваше, а раненият преживяваше грозни мъки, биде взето решение четникът Георги Баталов да убие своя другар, за да не се мъчи. Така завърши трагично един от смелите четници.

Даиев с цялата чета през деня следи движението на аскера в селото и около него, където по нареждане на полковник Елиота се правеха щателни обиски. Виждайки, че четата може да изпадне в много тежко положение, Даиев – поради гористата местност, която позволяваше дневен поход – се оттегля и привечер пристига в Старгач планина, Неврокопско, а на другата сутрин се озова в Али-Ботуш, без да може да й намерят дирите от многохилядния аскер, отправен от Драма, Неврокоп, Демир Хисар и Сяр.

След тази несполучлива акция на Драмската чета полковник Елиот по свое усмотрение арестува почти всички селяни, които са ходили при него в квартирата му, като хора, които са имали пръст в неговото залавяне, при все че беше напълно уверен какво само коджабашията (кметът на селото) беше във връзка с Даиева. Но при все това полковник Елиот свидетелства в съда против тях и последният осъди някои на 12 години, а друга по на 6-7 години тъмничен затвор, обаче, през 1908 години след Хуриета те излязоха от затвора, като им бе дадена амнистия.

Тая несполучлива акция на Даиева, която не ставаше със съгласието на Серския революционен окръг, реши и неговата съдба.

Житейският път на Михаил Даиев бе кратък, но той го извървя като смел революционер, със себеотрицание, без да се плаши от смъртта, която дебнеше по стъпките му.

Даиев живя и умря като артист-революционер.

 

1Паница, Тодор. Влиза в македонското движение през 1902 г. Участва във всички важни събития в Македония в началото на ХХ век – Илинденско-Преображенското въстание, Младотурският преврат, Балканската и Първата световна войни; след войните е в тъй наречената левица на македонското движение.

През 1907 г. убива Борис Сарафов и Иван Гарванов, с което се слага началото на братоубийствата в македонското движение. Тодор Паница се поставя в услуга на няколко чужди разузнавания – на Русия, Сърбия и Гърция. В тази си роля той нанася непоправими беди на македонската борба и е един от проводниците на разединението на революционното движение. Заради тази му зловредна дейност, ВМРО, ръководена от Тодор Александров, а по-късно и от Иван Михайлов, го осъжда на смърт. Убит е от Менча Кърничева на 8 май 1925 г. в Бургтеатър във Виена по време на театрален спектакъл. (Серафимов, Ц. Енциклопедичен справочник за Македония и македонските работи. София, Орбел, 2004, с. 237 ).
2В края на XIX век Васил Кънчов пише, че Гюреджик има 120 български къщи. Според статистиката на Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година Гиреджик (Гюреджик) има 500 жители българи християни. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година християнското население на Дюреджик (Duiouredjik) се състои от 1360 българи екзархисти и в селото действа основно българско училище с един учител и 45 ученика. При избухването на Балканската война тринадесет души от Руждене са доброволци в Македоно-одринското опълчение. По време на войната селото е освободено от части на българската армия, но след Междусъюзническата война е опожарено от гръцката армия и остава в Гърция. В 1913 година къщите са не повече от 120. Според гръцката статистика, през 1913 година в Руждене (Γκιουρετζίκ, Гюреджик) живеят 481 души. През 1913 и 1918 година се изселват 35 български семейства в България, а останалите в 1925 година. Настанени са в Пловдив и района, Неврокоп и района, Ямболско. На негово място са настанени гърци бежанци. Към 1928 година Руждене е смесено местно-бежанско село със 44 семейства и 159 души бежанци.
3Юзбаши (тур.)– ротен командир, началник на 100 души войници. От „юз”  - сто. https://www.bgjargon.com/.
4В 1879 година митрополит Герман III Драмски повежда борба с българщината в Просечен, Плевня, Волак и другите драмски села и успява да накара властите да арестуват просеченския български учител Георги Иванов. От 1880 до 1884 година български учител в Просечен е Георги Гърнев, който печели уважението на населението и на общината. В края на XIX век Васил Кънчов пише, че Просочен има 25 турски къщи, 30 влашки и 270 български, от които 50 патриаршистки. Според статистиката на Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година Просѣченъ (Просоченъ) има 1600 жители българи християни и 800 турци, 480 власи и 50 цигани. Населението на селото в края на 19 и началото на XX век е разделено в конфесионално отношение. Според Кънчов: „една гъркоманска църква „Св. Архангел“ и една българска „Св. Димитър“. Българско мъжко и женско училище с 2 учителя, 1 учителка и 70 ученика, момчета и момичета. Гъркомански училища мъжко и девическо с 1 учител, 1 учителка и 65 ученика всичко. Броят на къщите е 500, между които 260 турски, а останалите български”. Както по много места във вилаетите, тъй и в Просечен има Екзархийска и Гъркоманска партия. Християните в един и същи двор притежават две църкви. Голямата е в ръцете на гъркоманското меншество, а малката – под разположението на Екзархийското болшинство. В 1900 година българският търговски агент в Сяр пише до министър-председателя Тодор Иванчов: „Между селата в Драмско, на които гръцката пропаганда е обърнала особено внимание да ги погърчи, е и селото Просечен... Това село, ако и да е изключително българско, обаче по-голямата част от жителите му признават ведомството на Патриаршията, която поддържа там десетина учители и учителки и един доктор по медидицина, грък по народност”. Към 1904 година 150 къщи от селото са на българи екзархисти и 150 – на българи патриаршисти гъркомани. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година християнското население на Просечен (Prossetchen) се състои от 1296 българи екзархисти и 568 българи патриаршисти гъркомани, 20 гърци, 378 власи и 12 албанци. В селото действат едно прогимназиално и едно основно българско училище с 5 учители и 90 ученици, както и едно прогимназиално и едно основно гръцко училище с 4 учители и 100 ученици. След Младотурската революция жителите на Просечен изпращат следната телеграма до Отоманския парламент: „Селото ни, което се състои от 156 къщи български и 152 къщи гъркомански, има една черква. Гърците, ползувайки се от беззаконието на стария режим, присвоиха си черквата и днес я считат за своя собственост. Тъй като днес е минал периодът на грабителството, молим да се вземат най-справедливи решения по този въпрос, с което ще се спомогне за благоденствието на нашата държава.” По време на Балканската война 10 души от Просечен се включват като доброволци в Македоно-одринското опълчение. Делегация от трима души: българинът Георги Демиров, гръцкият учител Банков и един турски бей предават града на войводата Тодор Паница, който през следващите дни отбранява от напредващите турски части. Селото остава в Гърция след Междусъюзническата война. Според гръцката статистика, през 1913 година в Просечен живеят 4120 души. Антон Страшимиров пише за временното освобождение на Просечен в 1916 година по време на Първата световна война: „Българската паланка Просечен (западно от Драма, почти в полето) държи палмата на тютюневото производство... Няколко хилядното население на Просечен бе изпълнило полето пред паланката. В нея биеха тържествено камбани и клепала. А пред народа в полето два хора разливаха оди на свободата и маршове на победите ни от Чаталджа до Охрид. Генералът прегърна първенецът селянин, който го посрещна с реч и сълзи. Тогава се втурнаха хилядите жени и деца да целуват ръцете и скута на българския генерал”. В 1918 година в селото има 2020 българи и 480 власи, а според сведения на Йордан Н. Иванов населението на селото е около 4000 души, от които 3200 българи (900 от тях гъркомани), а останалите са турци и малко цигани. Българите се изселват в България на вълни – в 1913, в 1918 година и след това и се настаняват в Неврокоп и района, Пловдив, Станимака, Пазарджик и на други места. В селото остават няколко десетки гъркомански семейства и идват и българи от околните села. На мястото на изселилите се са настанени гърци бежанци. Към 1928 година Просечен е смесено местно-бежанско село с 645 семейства и 2588 души бежанци.
5Коджабашия (тур.) – селски кмет, своеобразен старейшина и местен първенец в османска Румелия. https://www.bgjargon.com/.
6Мюлязим (тур.) – в късната Османска империя младши офицерски чин, еквивалентен на лейтенант, https://www.bgjargon.com/.
7Сачак (тур.) – издадена стряха на къща.
8Карпа – скала, зъбер, https://www.bgjargon.com/.

 


 

ПОДВИГЪТ НА МАРА БУНЕВА1

 

Mara Buneva 2Пет години бурни ни делят от 13 януарий 1928 година. През този ден на суровата зима една свидна рожба на кичестия Полог, разхождайки се към шумния Вардар, с бърз изстрел поваля един от най-свирепите ни и жестоки врагове на своя народ, а друг отправя в своите младенчески гърди. Тя отправя последния куршум в своите гърди, в които туптеше сърцето на идеалиста, готов да живее и твори съдбата на целокупния български народ.

Още в люлката закърмена от приспивните песни на своята майка в борбите за род и родина, преживявайки в детските години жестоките нрави на арнаути-люти, за да излезе върху пришелеца-завоевател, който в стремежа си да асимилира цял народ не избира средствата и прийомите си.

Младата и интелигентна македонка напуща своя поробен край и емигрира в България. Макар вече омъжена, нейната душа се озарява от вечния й спътник – стихийния бунт, който я изправя на изпитание: да забрави своя измъчен народ и да заживее спокойно своя съпружески живот или да се отдаде на своята заветна мечта и поеме тежкия и труден път към Македонската Голгота. И в борбата, бушуваща в нейната душа, тя избра пътя, осеян с тръне, напуща своя любим другар и с твърди крачки се запъти към своята родна земя, за да изпълни своята мисия.

Мара Бунева отиде в Скопие с оформени възгледи по отношение на поробителя. Тя пристъпи към саможертвата с висок идеализъм, безвъзвратно решена на саможертвата. Тя доказа пред света, че в борбата си за свобода и добруване, македонският народ не ще се спре пред никакви драконовски закони и че който му се изпречи на пътя, ще бъде пометен от бурята на накипялата народна мъст.

Velimir PrelicВ лицето на Прелича2 тя виждаше човека – звяр. А кой беше Прелич? – той още от турския режим беше душата на сръбската пропаганда в Скопие. Под булото на секретар на сръбската митрополия, той беше първият помощник на шефа на сръбската пропаганда Богдан Раденкович3 и на главния инспектор на „сръбските” училища в Македония Йован Киркович. Прелич, поради своя садизъм върху народа-мъченик, доби прозвището „Демонът на Скопие”. Той инсценира скопския процес на Македонската академическа младеж и една част от нея изби, а другата изпрати в Главняча4.

Доста време тя следи демонската роля на правния референт, докато чашата на търпението се преля и в нейната душа забушува мъстта на народната героиня. И тя с един сръчен изстрел отмъсти за своите поругани и измъчени братя.5

Македонката и в миналото и сега дава много жени героини, но подвигът на Мара Бунева е подвиг, който е осветен от кристален ореол и ще свети за вечни времена като най-чист македонски бисер.

Подвигът на жената-титан внесе страх и трепет всред пришлеците-завоеватели. За момент всички шумадийци се изплашиха и занемя Скопие. Последва масов терор, но при все туй жестокият джелат на македонската академическа младеж биде повален от куршума на един нежен филиз на героичното Тетово.

Това дело, извършено с голяма вяра и съзнание, с висок култ по пътя на саможертвата, вля нови струи бодра кръв в жилите на измъчения народ, вдъхвайки му вяра и надежда за по-добри бъднини.

Мара Бунева скова ума на жестокия шумадиец, който дотогава, отричащ националността на македонския българин и окачествявайки го с прозвището „южно-сърбиянец” от Дардания, изведнъж започна да пише в своята преса за Македония и македонските българи.

- Аз отдавна готвех атентата и го извърших не поради лична омраза към Прелича, а защото той постъпва зле с македонците и защото аз обичам своето отечество – са последните думи на народната героиня, след като тя има доблестта да насочи своя револвер и отправи един куршум в своите млади гърди.6

Какъв идеализъм, какви нежни струи от неземна любов се крият в нейните последни думи!

Ръката на Мара Бунева – това е македонската съвест. В нея гореше свещения огън на идеализма и себеотрицанието, които тя остави цели и неопятнени на кладата на саможертвата!

Мара Бунева на дело доказа, че има жени-титани.

GlavnjaaМакедония, от основаването на ВМРО, даде плеяда именни и безименни герои, които всред вихъра на неравната борба, слагаха в своя живот пред олтаря на свободата, но подвигът на Мара Бунева е един светъл лъч на обвера всред македонската младеж, един от примерите на идеалистите – как може да се умира с усмивка на устни за любящата родина.

Силуетът на Мара Бунева броди из хладните води на великата македонска река и е верен страж на будната македонска мисъл; нейният борчески дух и култ към саможертва плени македонския младеж и му шепне на ухото: „Македонският народ – синовете на който знаят да презират смъртта и мъжествено да умират – заслужава свободата, за която непрестанно се бори и умира”!

Духът на Мара Бунева ще се успокои само тогава, когато види родните орлета, накацали на вечноснежния Шар, окървавената Бабуна, засмяната Галичица, гордия Вич, лъчеразните Охрид, Преспа и Костур и дивната Пелагония, свободни и мощни.

Мара Бунева е жива!... Тя ще пребъде в душите и сърцата на грядущите македонски поколения!

Няколко десетилетия по-късно вождът на ВМРО Иван Михайлов ще запише в спомените си:

„Беше мъглив, влажен ден. Сякаш още виждам как по измокрената й връхна дреха се стичаха дъждовните капки. Нямаше какво повече да си кажем. Очите й ме гледаха уверено. И в ръкуването й почувствах нейната сигурност; а заедно с това и едва доловимия трепет на ръката й – знак, че искаше да ме прегърне, за сбогом с мене и с всички, които след нея отиваха в борбата.

Някаква вина и мъка чувствам и досега, че пропуснах да я прегърна. Загледан бях в очите й, за да й изразя всичко, което с думи бе неизразимо в тоя момент; а може би ме възпря подсъзнателното ми тогавашно ми – очевидно пресилено и престаромодно схващане за коректно отношение.

Ако има наистина друг свят, в което искам да вярваме, там ще поправя грешката си, мила сестро Мара!...”

(Серафимов, Ц. Енциклопедичен справочник за Македония и македонските работи.

София. Орбел, 2004, с. 54).

 

1Мара Бунева учи в скопската стопанска гимназия, а след края на Първата световна война заминава за България. Завършва висше образование в Софийския университет, след което се жени за офицера от българската армия Иван Хранков. Брат ѝ Борис Бунев я привлича в редовете на ВМРО и тя започва да изпълнява поръчки на революционната организация, като на няколко пъти минава границата с конспиративни задачи. През 1927 година се установява в Скопие, в къщата на роднините си Хаджиристич, съседна на тази на Велимир Прелич. Завършва курс по шев и отваря собствено шивашко ателие, междувременно се сближава със семейство Прелич и влиза във висшето сръбско общество в града. На 13 януари 1928 г. Мара Бунева разстрелва в центъра на Скопие на стария Камен мост на Вардар Велимир Прелич, след което се прострелва в гърдите. Велимир Прелич е юридически съветник на Скопска Бановина и като такъв е отговорен за Скопския студентски процес срещу дейците на Македонската младежка тайна революционна организация. Запитана от сръбския офицер, пристигнал пръв на мястото на атентата, защо е убила Прелич, Мара Бунева отговаря: „Заради мъченията, които той извърши над моите братя студенти. Защото обичам отечеството си.“  Мара Бунева умира на следващия ден, 14 януари от раните си. Погребението ѝ е извършено без свещеник и опело в безименен гроб. Тя бива погребана на скопските гробища тайно, без присъствие на близки, от полицията. След няколко дни младежи покрили гроба й с цветя. И властите веднага заличават гроба, отнасяйки тленните й останки незнайно къде. Три дне след смъртта й панихиди в нейна памет са устроени в София и другаде из България, а след това сред емиграцията в САЩ и Канада.
2Велимир Прелич през 1904 година е изпратен в Скопие като секретар на митрополит Фармилян Скопски, но в действителност, организира сръбската пропаганда в Македония. След Младотурската революция в 1908 година е делегат на Първата сръбска конференция, провела се между 12 и 15 август 1908 г. в Скопие, на която е основана Сръбска демократическа лига в Османската империя. Прелич е полковник от сръбската полиция и юридически съветник на губернатора на Вардарска бановина (според други източници — на Скопското велико жупанство). По заповед на Велимир Прелич през 1927 година на Скопския студентски процес срещу дейците на Македонската младежка тайна революционна организация, подсъдимите са подложени на жестоки изтезания — стягане на главите, чупене на ръцете и дори заравяне живи заради българското си самосъзнание.
3Богдан Раденкович е секретар на Скопската митрополия. Поддържа сръбската пропаганда в Скопско в сътрудничество със сръбските консули. Член е на скопския комитет и главен организатор на сръбската четническа акция в империята. Посредник е между сръбското консулство и четническите войводи. Той често е в контакти със сръбския вицеконсул в Скопие Милан Ракич. В 1905 година османската полиция залавя един селянин, който след мъчения признава, че Раденкович е председател на сръбския комитет в Скопие.  След Младотурската революция в 1908 година е сред 26-те делегати на Първата сръбска конференция, провела се между 12 и 15 август 1908 г. в Скопие. Избран е Централен комитет, начело с Раденкович. Делегатите основават Сръбска демократическа лига – първата политическа партия на сърбите в Османската империя. В края на 1909 година Раденкович е замесен в Кожленската афера. Тогава след едно убийство са арестувани много изтъкнати членове на сръбските организации в Скопско. Един от заловените заявява на разпитите, че Раденкович е сред главните инициатори на убийството и той е принуден да напусне Скопие. По-късно аферата заглъхва вследствие на подкуп на властите. В 1910 година Раденкович заминава за Цариград, за да представлява сърбите в Османската империя. Прави постъпки пред турските власти да се спре терора над сърбите в Гнилянска каза. Преди Балканската война Раденкович получава задача да се опита да осъществи сътрудничество с албанските водачи против империя. През септември 1912 година е организирано голямо разузнаване в Косово, а той оглавява група от четирима офицери. В 1911 година Раденкович е инициатор за създаването на Черна ръка. Заедно с Любомир Иванович и Воислав Танкосич пише правилника на организацията „Обединение или смърт“, по подобие на немските тайни националистически сдружения и на италианските карбонари. След разгрома на Сърбия в Първата световна война в 1915 година, Раденкович е изпратен в Корча, за да организира разузнавателна служба и чрез проверени хора да установи връзка с окупираните територии. На 15 март 1917 г. сръбското главно командване издава заповед за арест на полковник Раденкович като член на Черна ръка. На Солунския процес главен обвиняем е Драгутин Димитриевич Апис, обвинен за планиран атентат срещу сръбския престолонаследник Александър Караджорджевич и министър-председателя Пашич. За Раденкович не са открити никакви конкретни доказателства за участие в плановете и е обвинен като член на нелегална организация, и че на 9 май 1911 г. е един от авторите на устава ѝ. Болният от туберкулоза Раденкович, умира в затворническата болница на 30 юли 1917 г.
4Главняча – исторически затвор, намиращ се в старото здание на Градското управление на Белград (новото е издигнато през 20-те години на ХХ век на Обличево венце), издигащо се между 1864 г. и 1953 г. (сега на негово място се намира зданието на Химическия факултет на Белградския университет). В сградата на Главното управление на Белград се разположени две полицейски отделения – административно и углавно, и затвор в подземието. Затворническите килии получават наименования от затворниците, които са били държани там. Най известните килии са:
-„Главната” или „Главняча”, по което зданието получава названието си;
-„Чорка”, която няма прозорци;
-„Женският салон” за жени-затворнички;
-„Господарските помещения” за „високопоставени” затворници.
През 1911 г. зданието придобива сред жителите на Белград прозвището „Главняча”, а самите затворнически помещения се наричат „Чорка”. Този затвор става първият, специално създаден за политически затворници: дотогава тях ги държат в Белградската крепост. През 1918 году, след образуването на Югославия, затворът става чисто политически. През декември 1920 г. е приет законът под названието „Обзнана”, през юни 1921 г.  — „Законът за защита на държавата”, а през януари 1929 г. се установява „Диктатърата от 6 януари”. На основание предприетите мерки в затвора се хвърлят както комунисти, така и националисти-сепаратисти – хървати, македонци, черногорци, албанци и пр. Адвокатът Райко Йованович в брошурата „Главняча като система” от 1928 г. пише, че през 1921 г. са лежали 15 хиляди души, подложени на жестоки мъчения. Според Йованович в затвора има ужасни условия на пребиваване: килията е разчетена за 60-70 човека, макарче в там хвърлят дори до 350 души. През 1927 година е издигната сградата на Отделението на техническата полиция. В затвора има два двора: един за криминални затворници и друг – за политически. Също така е остановено зданието на Обиличевом венце, където се намира кабинетът на градоначалника и няколко административни отделения, в това число и Общото отделение (политическата полиция). В него са държани политзатворниците.
5На 13 януари 1928 г. в 12 ч. и 15 м. на обяд в Скопие в центъра на града проехтяват изстрели. Малко преди това по крайвардарската улица Велимир Прелич се връщал от кабинета си на път за вкъщи. Той бил застигнат от млада, добре облечена жена, която изстреляла в него три куршума и го повалила на земята. Преди охраната на Прелич да доближи до нея, тя стреля в гърдите си. Пристига полиция. Мара прави опит да се хвърли във Вардар, викайки „Искам да умра!” Като разбрали, че е ранена, полицаите я отвеждат в болницата. Тя дори не мисли дали ще оцелее и, преди да издъхне, успява само да попита: „Умре ли Прелич?...” (Серафимов, Ц. Енциклопедичен справочник за Македония и македонските работи. София. Орбел, 2004, с. 53).
6„Новината за атентата край Вардар веднага се разпространява от печатните издания по целия свят – първият, че убийството на главореза Прелич изиграва своята роля. Отново се заговорва за непоносимото положение на българите в Македония и Македонският въпрос продължава да кърви” (Серафимов, Ц. Енциклопедичен справочник за Македония и македонските работи. София. Орбел, 2004, с. 53-54). Атентатът привлича вниманието на европейската общественост към съдбата на българите под сръбска и гръцка власт. Френският вестник „Йовър“ нарича Мара Бунева „македонската Шарлот Корде“. Вестник „Франс“ пише: „Истината, която Франция трябва да знае е, че тези терористични действия всъщност са дело не на вулгарни разбойници, а на един въстанал народ!“ Австрийският „Тагеспост“ пише: „Лозунгът на организацията е: Свобода или смърт! Нейните привърженици не се предават живи на неприятеля. Те знаят само едно: борба срещу чуждото насилническо господство...“

 

 

X

Right Click

No right click