Германия

Свещена римска империя на германската нация

Посещения: 243

 

Йордан Николов



617px Quaterionenadler David de NegkerСвещената римска империя на германската нация била най-голямата и най-силната политическа коалиция, съюз, уния на монархически държави в средновековна Европа. При цялото си организационно несъвършенство, при всичката си тромавост и мъчноподвижност като обединение на кралства, княжества, херцогства, тя образувала единствена по рода си междудържавна и същевременно наддържавна система за защита целостта на континента от вътрешните сили на децентрализацията и от външната инвазия. Това определяло нейната значимост като обществено явление в разединения Средновековен свят.

Кралствата и княжествата, влизащи в Свещената римска империя на германската нация, били доста на брой. През XVI в. самите германци иронично твърдели, че княжествата в Германия били толкова много, „колкото са дните на годината“. Въпреки многото херцогства, имперски градове, прелатства и пр. единството на Германия, образуваща гръбнака на империята, укрепвало. Няма да бъде много преувеличено, ако се каже, че империята била Германия и Германия била империята, но не бива да се подценява и ролята на Испания, особено на нейното Хабсбургско крило, нито на укрепваща Австрия.

Свещената римска империя на германската нация обединявала Германия, част от Италия и още редица други територии. Източните ѝ граници достигали владенията на Тевтонския орден, кралствата Полша и Унгария, а западните — на Фландрия, кралство Франция и херцогство Бургундия. Докато на юг земите на империята се миели от водите на Адриатическо и Средиземно море, на север — от Северно и Балтийско море, Шлезвиг в Дания бележел една от граничните ѝ точки. В състава на империята се включвали Швейцарският съюз, изграден в края на XIII в., кралство Чехия и Северна Италия.

Зависимостта на съюзните държави от властта на императора била в редица отношения твърде формална, а в някои отношения направо номинална. Италия била управлявана от канцлер. Градовете на Ломбардия императорът ръководел чрез подести. Отначало в Арелат бил назначен наместник, преименуван по-късно във викарий. Владетелите на отделните държави се намирали в известна васална подчиненост на императора, чиито правомощия постепенно еволюирали. От средата на XIII в. насетне, властта на императора придобила различни форми. Наследствено-изборна отначало, тя станала изборна и зависела от курфюрстите. След като династията на Хабсбургите придобила короната, Австрия заела по-особено място в Свещената римска империя на германската нация. Херцозите на Австрия включили в своите владения Щирия, Каринтия, Крайна, Карниола и Тирол, а след това били присъединени Горица и Фиуме.

Промените, които настъпили в Европа след XV в., свързани с хусисткото движение в Чехия, с Великите географски открития и пр., се отразили неблагоприятно върху положението на империята. Швейцария излязла от нейния състав след войната през 1499 г. Чехия изявила претенции за самостоятелност. Нидерландия преминала на страната на кралство Испания. Симптомите на вътрешното разцепление подкопавали единството на съюза.

 

Империята в историографията

 

Като предмет за научно изследване Свещената римска империя на германската нация представлява много сложно обществено явление, неповторим социален феномен. Поради обстоятелството, че била уникален конгломерат от разнородни управленски структури, поради невъзможността тя да бъде научно обхваната и разбрана в нужната степен, както и по редица други причини, представителите на отделните школи и направления подхождат към нейното обясняване по нееднакъв, а в някои случаи и по противоположен начин.

В германската историография се обосновава становището, че Свещената римска империя на германската нация била консолидиращ фактор за преодоляването на вътрешните противоречия, за изграждането на германската държавност, символ на блясъка и величието на средновековна Германия. Друга група учени медиевисти смятат, че империята по-скоро демонстрирала мощ и слава, но не представлявала реална политическа сила. Има значителен брой автори, които са убедени, че империята била наддържавна, наднационална, универсална формация, основана върху религиозно-политическото единство на Западна Европа, закономерно продължение не само на древните традиции на някогашната римска държава, а и на новите императори и на римските папи. Един съвременен автор пише, че империята не била абстракция, празен отзвук на средновековните традиции и схоластически учения, а всехристиянска държава. Според него начело на империята стоял католически германо-римски император, подкрепян от папата, а всички останали държави, членуващи в нея, били васали на монарха. Мнозина виждат в Свещената римска империя на германската нация по-скоро енигма, архаично образувание, отколкото действителна политическа структура, разполагаща с необходимите материални и военни ресурси.

 

Реформирането на империята

 

Платформата за провеждане на цялостна реформа на империята (Reichsreform) се зародила сред ръководителите на Швабския съюз (Schwabischer Bund), образуван през февруари 1488 г. в гр. Еслинген, Швабия. Участниците в съюза, организирани от династията на Хабсбургите, си поставили за цел да обединят дребните княжества в района и да ги поведат на борба против херцозите на Бавария и кантоните на Швейцария. Поради отслабването на империята реформите трябвало да доведат до засилване на централизацията. Конкретните решения на Швабския съюз били приети от Райхстага, съсловно представителен орган на империята, многократно ограничавали правомощията на императора.

В заседанията на Райхстага не само през 1495, но и през 1500 г. князете от Швабския съюз гласували проект за „имперска реформа“, превърнат в закон. По силата на закона в империята бил обявен „вечен общодържавен мир“, задължителен за всички. Това решение било взето през 1495 г. по предложение на Бертолд фон Хенденберг, архиепископ на Майнц. Образувано било общоимперско управление за регулиране на конфликтите между князете, които твърде често възниквали и водели до катастрофални непредвидени кръвопролития. Вътрешните войни се забранявали. В закона се изразявала увереност, че новосъздадените имперски институции ще преодоляват успешно противоречията от различно естество и ще отстояват интересите на суверените. В стремежа си да предотвратят намесата на императорската власт в техните дела князете сформирали Общоимперски дворцов съд (Reichskammergericht), в чийто ръководен състав доминирали князете.

512px De Constitutio criminalis Carolina 1577 01Извършена била известна реформа в правото. Приетата рецепция на римското право създала основите на законодателството в империята, изграждано върху римските юридически норми, приведени в съответствие с промените в Европа. Постепенно общоимперското законодателство се развивало и усъвършенствало. През 1532 г. при управлението на Карл V Райхстагът в Регенсбург приел два закона, които имали огромно значение за развоя на обществените отношения — кодексът на углавно-процесуалното и на наказателното право „Каролина“ (Constitutio Criminalis Carolina).

В областта на данъчните задължения също били проведени определени реформи. Наложен бил задължителен данък в империята (Gemeiner Pfenig). През 1500 г. райхстазите във Вормс и Аугсбург решили да се създаде имперско управление (Reichsregiment), занимаващо се главно с международните отношения, дипломацията и финансовите въпроси. В областта на администрацията били проведени реформи и империята била разделена на окръзи. В предмета на управление влизали състоянието на имперските феодални имения, леновете, правата и свободите на гражданите. Специално внимание се отделяло на градовете, а от социалните групи — на рицарството. Гарантирали се правата на княжеската дворцова група, нейните материални интереси, привилегии и др.

Имперските реформи не обслужили консолидацията на различните етнически, социални и други сили в Свещената римска империя на германската нация. Усилията на император Максимилиан I (1493 — 1519) да укрепи централната власт не дали резултат, макар че създал във Виена „Имперски дворцов съвет“ (Reichhofrat). Безполезни се оказали и различните акции на Швабския съюз. Противоречията между отделните княжества в Германия се задълбочили и изострили. Швейцария отхвърлила зависимостта си от империята и извоювала самостоятелност.

 

Императорските институции

 

Владетелите на Свещената римска империя на германската нация произхождали от династията на Хабсбургите, застанала начело на империята от 1438 до 1806 г., с кратко прекъсване от 1740 до 1745 г. В ръцете на императора била съсредоточена голяма власт, той ръководел обществения, политическия, стопанския, духовния и културния живот, определял насоките на външната политика, обявявал война и сключвал мир.

Съгласно „Златната була“ на император Карл IV (1347 — 1378), оповестена през 1356 г., императорът бил избиран от князе-избиратели, курфюрсти. В колегията на курфюрстите влизали 7 гласоподаватели: архиепископите на Трир, Кьолн и Майнц, кралят на Чехия, пфалцграфът на Рейн, херцогът на Саксония и маркграфът на Бранденбург.

Kaiser im Kreis der KurfrstenКонсилиумът за избор на император бил свикан от архиепископа на Майнц, който призовавал членовете-избиратели в гр. Франкфурт на Майн. Функциите на архиепископа се определяли от неговото място и роля в живота на германските княжества по онова време. Курфюрстите избирали краля. Самият акт на избирането гарантирал на съответния владетел императорска корона. Възможността да бъде определян по такъв начин не само крал, но и император произтичала от известната „Саксонска апелация“ на Лудовик Баварски. Издаването на „Златната була“ през 1356 г. станало по време на печалното Авиньонско пленничество на папите (1309 — 1377), когато авторитетът на папата бил до голяма степен подкопан, поради което и не се усещала потребност от привличането му в интронизацията на императора. По-късно тази празнота в обществения церемониал се запълнила и средновековната традиция била спазена.

По силата на текстовете на „Златната була“ колегиумът на курфюрстите се превърнал в орган на държавното управление, заседаващ в продължение на един месец ежегодно след празника пасха. Курфюрстите обсъждали въпроси на управлението и междудържавните отношения. Постепенно събранието се превърнало в корпорация, отстояваща интересите на империята. Ежегодното свикване на колегиума обаче невинаги било спазвано. В империята през XIV — XV в. и насетне като главен орган на управление се наложил Райхстагът, обхващащ двете групировки на аристокрацията — князете и патрициата на градовете. Освен князете и курфюрстите във върховния орган влизали някои графове, гросмайстори на духовно-рицарски ордени, избраници на имперските градове. По такъв начин Райхстагът станал аристократическа институция с право на законодателство, на гласуване решенията на императора в областта на данъците и налозите. Райхстагът утвърждавал също така указите на императора и на членовете на неговия съвет. От своя страна обаче императорът бил в правото си да отклонява решения на Райхстага и да ги променя.

 

Управление на император Максимилиан I (1493 — 1519)

 

Albrecht Drer Portrait of Maximilian I Google Art ProjectДве главни становища си оспорват правото да дават обективна оценка за управлението на император Максимилиан I. Едното се споделя от историци, свързващи с известно основание генезиса на абсолютизма в Австрия с реформите, които той внесъл в административната структура на империята. В противовес на това схващане някои изследователи виждат началото на абсолютизма в организираната съпротива на чехите срещу армията на императора през 1620 г. при Прага. Както и да се оценява началото на тази форма на управление в империята, не подлежи на спор огромната роля на император Маскимилиан I както в историята на Свещената римска империя на германската нация, на Австрия, така и на Европа. По тази причина мълчаливото отминаване на неговото дело неминуемо води до обедняване на вътрешната и външната политика на Централна Европа. Затова повече от наложително е да се спрем накратко върху епохата, в която е живял този забележителен държавник, образован политик, тактичен и далновиден монарх. Не е безинтересно да се отбележи, че негов придворен историограф е Владислав Зунтхайм, оставил уникални описания за времето, през което е живял.

В развоя на Свещената римска империя на германската нация настъпил прелом, след като начело на управлението застанала династията на Хабсбургите. Наистина при владетелите Албрехт II (1438 — 1439) и Фридрих III (1440 — 1493) процесите на укрепване на огромната държава били трудно доловими, но при император Максимилиан I положението видимо започнало да се променя. Навлязъл в политическия живот като ерцхерцог на Австрия, той бил син на Фридрих III и Елеонора Португалска. След като се оженил през 1477 г. за Мария Бургундска, дъщеря на Шарл Смелия, херцог на Бургундия, той получил в зестра Нидерландия и Франш-Конте. Във връзка с наследяването на Франш-Конте пламнал военен конфликт с краля на Франция Луи XI, в резултат на който загубил владението. Сломявайки противодействието на градовете във Фландрия, Максимилиан I успял да запази Нидерландия.

По пътя на политическото си утвърждаване през 1486 г. станал крал на римляните, а през 1489 г. — ландграф на Елзас. През 1488 г. пристигнал в гр. Брюге, за да потуши местното въстание на гражданството, но попаднал в плен, а по-късно бил освободен от армията на Швабския съюз. За изпълнение на политическите си планове императорът използвал не само военна сила, но и дипломатически средства и особено династически бракове, чрез които постигнал много повече. Императорът сключил втори брак с Ана, дъщеря на херцога на Бретан Франсоа II, но през 1491 г. бракът им бил прекратен. Третият път се оженил за Бланш-Мария, дъщеря на херцога на Милано Галеацо Сфорца.

Конфликт възникнал между Максимилиан I и кралят на Бохемия и Унгария Уласло II (1490 — 1516) за престола на Унгария, оспорван и от полския херцог Ян Алберт Ягелонски. Основавайки се на договора между крал Матиаш и Фридрих III от 1463 г., той нахлул през септември 1490 г. в Унгария, но акцията му имала променлив успех. В началото завзел Шопрон, Кесег, Загреб, Веспрем, Секешвар, но отпорът, организиран срещу него, го принудил да се откаже от първоначалните си намерения. Поради организираното контранастъпление, още през декември 1490 г. крал Максимилиан I се видял принуден да се оттегли. Настъпващите по петите му унгарски отряди навлезли в Австрия и завладели някои замъци и крепости. Военният антагонизъм приключил с подписването на мирен договор в Пожон на 7 ноември 1491 г. между император Фридрих IV, крал Максимилиан I и представителите на крал Уласло II, епископ Томаш Бакоци и Ищван Батори. По силата на договора Унгария трябвало да се откаже от своите претенции за Виена, а също и от земите, които била завладяла по време на войната. Така поражението се превърнало в победа. Унгария била задължена да плаща контрибуции. Признато било правото на Максимилиан I на наследство върху унгарската корона, ако управляващият крал Уласло II няма син. На 7 март 1492 г. унгарският държавен сенат утвърдил клаузите на договора в Пожон.

Избран за император през 1493 г., Максимилиан I положил усилия да укрепи своята власт. Неговата дейност, както установяват изследванията още на Леополд фон Ранке, придобила общоевропейско значение. Положени били усилия за консолидиране интересите на различните социални групи. По силата на договора в Арас, подписан през 1493 г., Нидерландия — Ено, Намюр, Брабант, Холандия, Зеландия и Люксембург — били присъединени към владенията на Хабсбургите.

Установил, че по пътя на брачните съюзи могат да бъдат постигнати значителни изгоди, император Максимилиан I оженил през 1496 г. сина си Филип Хубави за Хуана, наследницата на испанската владетелска двойка Фердинанд Арагонски и Изабела Кастилска. По такъв начин предвидливият монарх осигурил испанския престол за своя син. Младото семейство имало 6 деца — двама синове и четири дъщери. Единият от синовете — Карлос, заел отначало испанския престол, а след това бил избран за император на Свещената римска империя на германската нация.

В разгорялата се Швабска война, започнала през февруари 1499 г., император Максимилиан I претърпял загуби. След отказа на Швейцарския съюз да предаде предвидените от Вормския райхстаг данъци, императорът започнал война против швейцарците, която завършила безрезултатно. В сраженията на 11 април при Швадерло в Тургау, на 20 април във Фрастанца, на 22 май в Южен Тирол и на 22 юли в Дорнах армията на императора претърпяла поражения. На 22 септември 1499 г. в Базел бил сключен мирен договор, според който била призната независимостта на Швейцария.

В Германия императорът успял до известна степен да неутрализира бушуващите противоречия, като привлякъл на своя страна не само членовете на Швабския съюз, но и враждуващите князе. Херцогствата на Хабсбургите — Австрия, Щирия, Каринтия, Карниола и Тирол — били още по-здраво прикрепени към държавната общност. Природните богатства, добивани там (сребро, мед, сол и др.), увеличавали мощта на империята. В териториите били включени части от Горица, северните предели на Славония, Фиуме, а също така и част от Апенинския полуостров.

Неуморни усилия полагал император Максимилиан I да реформира остарелия управленски механизъм на държавната организация. Началото на реформите той поставил още през 1495 г. В Райхстага, свикван ежегодно, успявал да наложи промени, макар че срещал съпротивата на германските князе, които не приемали налагането на австрийски структури в живота на своята родина: императорска камара, императорски съвет, висша камара и др. Монархът разделил Германия на 10 области: Австрия, Бавария, Бургундия, Франкония, Горен и Долен Рейн, Горна и Долна Саксония, Швабия и Вестфалия. Той реформирал и Райхстага, разделяйки го на 3 камари: на електорите, на князете и на градовете. Това се налагало поради недостатъчната ефективност на неговата дейност.

Участието на император Максимилиан I в Италианските войни през 1494 — 1559 г. започнало и завършило без действителна полза за Хабсбургския дом. По време на своето управление император Максимилиан I въвел всеобща военна повинност, организирал армия, изградена върху началата на средновековното военно изкуство. Под неговото ръководство започнал процесът на централизация на разединената държавна общност. Той не смогнал да укрепи Германия като обединителен център на Хабсбургската империя, като люлка на универсална монархия, но съумял да издигне Австрия, да я превърне в притегателно средище на интелектуалци и дейци на културата. Князете и градовете на Германия си запазили известна вътрешна автономия. Император Максимилиан I установил дипломатически контакти с руската държава. Сключените с руския владетел договори от 1491 и 1514 г. целели двете държави да обединят усилията си в борбата против Ягелонска Полша.

Сам книжовник, автор на литературни творби, император Максимилиан I бил меценат, той подпомагал учени, писатели и художници в тяхната творческа дейност. Манталитетът му на воин и творец, на владетел с особени принципи, които не нарушавал, накарал неговите съвременници да му дадат многозначителното прозвище „последният рицар“. При неговото управление М. Лутер започнал своята дейност като реформатор. Император Максимилиан I склопил очи на 12 януари 1519 г. В съзнанието на съвременниците си и в страниците на историята оставил спомен на голям владетел, изградил Австрия като крепост на империята, която възглавявал.1

 

Император Карл V Хабсбург (1519 — 1558) — личност и дело.2

 

506px Carlos V en Mhlberg by Titian from Prado in Google EarthНаследникът на император Максимилиан I Карл V бил син на Филип Хубави (Бургундски) и Хуана Лудата и внук на Максимилиан I. Той се родил на 24 февруари 1500 г. в гр. Гент. Образованието си бъдещият император придобил при двора на своята леля Маргарита в Мехелен. Там той бил обучаван от католическия теолог Адриан Утрехтски, привърженик на идеята за реформиране на Католическата църква. Под непосредственото му въздействие той възприел мисълта за създаването на световна универсална католическа империя. Младият Карл заживял с убеждението, че империята намира опора и утвърждаване от Бога. Затова върховна задача на властта била да брани Католическата църква. Карл се възхищавал от рицарските идеи и идеали, поради което по-късно, когато поел властта, формирал отряд от конкистадори, които отправил с мисионерски задачи към Новия свят. През 1516 г., едва шестнадесетгодишен, бил провъзгласен за ерцхерцог на Австрия, принц на Нидерландия, граф на Фландрия, крал на Кастилия и Арагон, а през 1519 г. — за крал на Неапол и Сицилия, херцог на Милано и Швабия, крал на Германия. Първите стъпки на бъдещия владетел в обществения живот били внушителни и впечатляващи. Те предопределили пътя му към трона на Свещената римска империя на германската нация.

Всъщност за овакантения след смъртта на император Максимилиан I престол се кандидатирали трима владетели: кралят на Испания Карлос, който станал крал през 1516 г., когато умрял Фердинанд, венценосецът на Франция Франсоа I и кралят на Англия Хенри VIII. Тъй като изгледите на Хенри VIII за успех били незначителни, основни съперници се оказали Карлос и Франсоа. Докато бил още жив, император Максимилиан I изяснявал на курфюрстите изгодите за Германия, ако бъде избран за император неговият внук Карлос. В подкрепа на кандидатурата му той подготвил специална инструкция на 18 май 1518 г. в Инсбрук до различните обществени сили на континента. От преписката на император Максимилиан I с администрацията на крал Карлос, Маргарита Австрийска и други участници в събитията се вижда, че курфюрстите-избиратели откликнали на сделката, която им се предлагала, според избора на бъдещия владетел на империята. През есента на 1518 г. от всичко 7 курфюрсти, които трябвало да дадат своя вот за него, 5 подкрепили испанския крал. Само двама курфюрсти — архиепископът на Трир и Фридрих Саксонски, още не били изяснили своята позиция. Все още живият император Максимилиан I обаче продължавал предварителната подготовка за избора.3

Изборът на император бил проведен на 29 юни 1519 г. в гр. Франкфурт на Майн. След отслужване на тържествена меса (литургия) започнало гласуването. Майнцкият архиепископ Албрехт подкрепил кандидатурата на Карл, а след него зад личността му застанали и другите курфюрсти. Не го подкрепили само архиепископите на Бранденбург и Трир. Според оценката на един от изследователите ориентацията към Карл била предопределена от курфюрста на Саксония Фридрих Мъдрия и от представителя на чешкия крал.4 Някои историци твърдят, че избирателите били подкупени, за да подкрепят кандидатурата на представителя на Хабсбургския дом.

Неоценима помощ получил новият император от някои банкерски къщи. Между тях особена роля играл Якоб Фугер, който в писмо от 1523 г. (само 4 години след интронизацията) признава непосредственото си участие. „Известно е, и от това не се прави тайна — писал банкерът на императора, — че без моето участие Ваше Величество не би могъл да получи императорска корона.“ От средствата, с които били подкупени курфюрстите, 543 585 гулдена били получени от дома на Фугер, а за целия избор събрали общо 900 000 гулдена.

Самата коронация била извършена в съответствие със средновековните традиции по най-тържествен начин. Едва през 1530 г. в гр. Болоня му поставили на главата короната на римските императори. „Помни, че този трон ти е даден не по правото на раждане, не по наследство, а по волята на князете и курфюрстите на Германия“ — му казали при интронизацията, напомняйки му заслугите на избирателите.

Карл V стоял начело на Свещената римска империя на германската нация в продължение на 37 години, изпълнени с динамизъм и напрежение. Владенията, които управлявал, били огромни, поради което съвременници казвали, че в империята „Слънцето никога не залязва“. Освен Германия, Испания, Италия и Нидерландия той притежавал огромни територии в Новия свят, открит от Колумб. Към старите владения на испанската корона той добавил през 1519 — 1521 г. Мексико, а през 1532 — 1533 г. — Перу.

Carta itineraria europae 1520 waldseemueller watermarked

През 1526 г. император Карл V сключил брак с Изабела, дъщеря на краля на Португалия Мануил. Съпругата му Изабела родила 3 деца: едно момче Фелипе и две момичета — Мария и Жана. Фелипе наследил престола на баща си, Мария се омъжила за император Максимилиан II, а Жана — за Жуан Португалски.

Провеждайки политика на създаване на „световна държава“, император Карл V решил да укрепи позициите си на Апенинския полуостров. През 1519 — 1520 г. негови пратеници преговаряли във Верона с Венеция за уреждане васалната зависимост на Републиката на св. Марко. Венеция била ориентирана вече към кралство Франция. По тази причина васална клетва за вярност към императора, каквато той искал, му била отказана. Връзките между договарящите се страни не били прекъснати. В желанието си да отложат окончателното решаване на въпросите, за да печелят време, венецианците предложили преговорите да бъдат водени лично с императора Карл V. До разбирателство не се стигнало, понеже императорът не проявил желание да разговаря.

Междувременно равновесието на силите в Европа било нарушено в ущърб на кралство Франция и крал Франсоа I предприел бойни действия в Италия. През пролетта на 1521 г. френските войски започнали настъпателни операции. Роберт дьо ла Марш навлязъл в Люксембург, а френският пълководец Андре дьо Фуа, покорил Навара. Италианският град Милано паднал под ударите на Лотрек. В Шампан и Пикардия се устремила армията на Баяр. Обстановката се изострила.

Понтифексът на Рим папа Лъв X (1513 — 1521) следял с тревога положението в Германия, обхваната от Лутеровото учение, а особено се безпокоял от плановете на новия император да създаде световна империя, в която Католическата църква да играе подчинена роля. Неочакваната смърт на папата променила положението. Решението на Вормския райхстаг от 1521 г. против новата ерес и особено декларацията на императора, че ще брани с всички средства „вярата на предците“, той посрещнал и приел „за сведение“. Новият папа, фламандецът кардинал Тортоза, приел името Адриан VI (1522 — 1523). Той бил бивш възпитател на императора и заел престола с неговата подкрепа, въпреки противодействието на краля на Франция.

Настъплението на френския крал Франсоа I в Италия неочаквано срещнало организиран отпор при обсадата на силната крепост Павия. Италианците, които дотогава проявявали необяснима пасивност, изведнъж се активизирали в бойните действия. За успеха на италианците до известна степен спомогнал и крал Франсоа I, който се отдал на развлечения и подценил възникналата ситуация.5 Консултациите му с новия конетабъл на Франция Ан дьо Монморанси, който не разполагал с достатъчен опит на пълководец, не гарантирали победа. Поради допуснати стратегически грешки французите претърпели поражение. Самият крал Франсоа I попаднал в плен.

Настъпилите събития в Германия — избухването на Селската война, противоречията с лутеранските князе и др. — отклонили временно вниманието на Карл V и той пропуснал благоприятния момент за решаване на някои належащи въпроси от стратегическо и тактическо естество. Крал Франсоа I в началото на пленничеството му бил държан в Италия, но от съображения за сигурност през юни 1525 г. бил преместен в Мадрид. Там той получил писмо от император Карл V. В него императорът го осведомявал за радостта, която изпитал не само поради преместването му в Испания, но и поради възможността да бъде подписан мир между тях. Клаузите на подготвения договор били много тежки за пленника и за държавата му, но Франсоа I нямал друг изход, освен да го подпише. Предвиждало се Франция да преустанови нападенията си в Италия, да се откаже от претенциите си към италианските земи и от всякакви права върху Бургундия. В условията на договора влизало и сключването на брак между краля на Франция Франсоа I и Елеонора, сестрата на императора. На 13 януари 1526 г. височайшият пленник се видял принуден да се подчини на победителя, да приеме неговите искания, да подпише неравностойния договор и да положи клетва за спазване на всички произтичащи от него задължения. Макар и да бил подписан, договорът обаче не бил ратифициран. След като бил освободен от плен през април 1526 г. крал Франсоа I решил незабавно да пристъпи към възстановяването на загубените позиции. В обкръжението на приближените си той убедено заявил, че няма да спазва положената клетва. Освен това веднага изпратил куриери (до краля на Англия Хенри VIII и до султана на Османската империя Сюлейман Великолепни), за да ги осведоми, че е излязъл на свобода. Като преминал границата, разделяща Пиренеите от Франция, пленникът, опиянен от свободата, извикал: „Аз съм тук!“

Едва сдържайки търпението си, крал Франсоа I побързал да организира коалиция срещу Хабсбургите. На 22 май 1526 г. обединените сили на Франция, Венеция, Флоренция и Милано образували Конякската лига. В лигата кралят на Франция участвал на паритетни начала: не като победител във войната, а като съюзник. Императорът на Свещената римска империя на германската нация Карл V се оказал не само изолиран от своите васали на Апенинския полуостров, но и попаднал в изключително смешното положение на подчинен. Формално той продължавал да бъде крал на Неапол, но като васал на римския папа.

По това време (1520 — 1522) в Германия протекли триумфалните реформационни акции на М. Лутер, които предизвикали сериозни тревоги не само в Римския папски двор, но и в столицата на империята — Виена. Борбите срещу църквата отекнали болезнено в съзнанието на Карл V. Надиганията на селските маси и градския плебс през 1523 — 1525 г. достигнали връхната си точка в Селската война и предизвикали голямо напрежение в управлението на Свещената римска империя на германската нация. Немалка грижа породила и дейността на Алберт Бранденбургски, велик магистър на Тевтонския орден, който през 1525 г. обявил началото на независимата държава Прусия и се провъзгласил за неин херцог. Започнали борби за независимост в градовете по брега на Балтийско море. Бунтували се Констанц и Нюрнберг. Успехите на Реформацията в Германия принуждавали управляващите да отстъпват и да се съобразяват с исканията на отцепилите се от църквата княжества. В заседанията на Райхстага в Шпайер през 1526 г. (където Карл V не присъствал, но в него взел участие Фердинанд Австрийски) било решено, че князете сами могат да определят религиозната си принадлежност. Това било несъмнена победа на новите обществени сили, воюващи срещу средновековната обществена система.

Военният конфликт между император Карл V и краля на Франция Франсоа I пламнал с нова сила.

Командвана от пълководеца Франческо Мария де ла Роверо, армията на трансформираната лига превзела Милано и обсадила Генуа, но нямала смелостта да влезе в открито единоборство с войската на императора. Забавянето на решителните сражения улеснило Карл V да подготви 12 000 ландскнехти, които, предвождани от Фрундсберг, навлезли победоносно в Италия. Съединявайки се с частите от испанската армия, през пролетта на 1527 г. ландскнехтите започнали своето решително настъпление. След като завладели Милано, те се насочили към Рим. Германските войски подлагали селищата, през които преминавали, на грабителство, разруха и опожаряване. Армията на лигата, макар и многочислена, не могла да окаже очакваната съпротива.

Продължавайки своето настъпление, войските на империята през февруари 1527 г. достигнали Болоня. На 15 март същата 1527 г. между воюващите страни било подписано примирие. Председателят на лигата папа Климент VII (1523 — 1534) оповестил разпускането ѝ, но положението не се успокоило. Мир фактически не бил установен. Метежът, избухнал сред ландскнехтите, създал голяма тревога сред гражданите на Флоренция и на редица други градове. Без да срещнат съпротива, войските на императора, възлизащи на 3000 души, стигнали на 5 май 1527 г. пред стените на Рим. Макар Карл V да виждал в лицето на папа Климент VII съюзник в движението за създаване на универсална католическа монархия,6 в Римската курия били сериозно изплашени от нахлуващата армия.

Като необуздана тълпа в ранното утро на 6 май победителите навлезли в Рим. Войниците започнали да грабят и разрушават. Не била пощадена катедралата „Св. Петър“, както и много други паметници на културата, включително абатства и църкви. Под ударите на алебардите паднали посечени 4000 римски граждани. Настъпили глад и мор. Епидемия покосявала населението масово. Преговорите между папата и императора били започнати през декември 1527 г. Притиснат от събитията, Климент VII бил принуден да плати откуп от 400 000 дуката и да отстъпи на императора градовете Пиаченца, Парма, Модена. Тъй като хазната на курията била празна и понтифексът не могъл да депозира сумата, наложило се да остане като заложник в гр. Орвието в продължение на половин година. Император Карл V, след като разбрал, че папата бил несъстоятелен длъжник, се отказал от контрибуцията.7 На 29 юли 1529 г. в Барселона бил подписан мир. Понтифексът се задължавал да предостави на императора 1/4 от доходите на църквата за борба против ересите. Папата поел ангажимент да осигурява път на императорската армия по всяко време на годината.8

1024px El Saco de Roma

Всичко това поставило върховния ръководител на Католическата църква в крайно неизгодно и оскърбително положение. През 1530 г. папа Климент VII коронясал в гр. Болоня Карл V за император на Свещената римска империя на германската нация и за крал на Италия. Както папата, така и градовете Савоя, Монферато, Мантуа, Ферара и Флоренция признали васалната си зависимост от императора. Кралство Неапол и херцогство Милано били включени във владенията на Испания.

Император Карл V бил принуден да вземе мерки срещу османските нашествия. След като успели да разгромят унгарците при Мохач през 1526 г., османците на султан Сюлейман I (1520 — 1566) продължили офанзивата си към Централна Европа по течението на р. Дунав. На 7 септември 1529 г. завладели Буда, а на 26 септември започнали да обсаждат Виена. Обсадата продължила до 15 октомври, когато след поредица неуспехи, османската армия била принудена безславно да се оттегли. Малко по-късно, на 25 април 1532 г. султанските войски настъпили по левия бряг на р. Дунав, а на 5 август достигнали Кесег. Крайната цел на похода била отново Виена. При Есек на 9 октомври 1537 г. азиатците нанесли поражение на Катцианер, пълководец на Хабсбургския дом. В завладените територии османците създали вилаета Буда. За да защити застрашените си територии, император Карл V преминал в настъпление. На 28 октомври 1542 г., подпомаган от унгарски бойни подразделения, той обсадил Пеща. На 23 април 1543 г. султан Сюлейман I започнал шестия си поход: паднали Валпо, Печ, Шиклош, Естергом, Тату, Секешфехервар. Пашата на гр. Буда Мохамед през април покорил Вишеград, Новград, Хатван, Дебрекез, Шимонторню, Озор.

1484339 1585997021618337 6851714259608379807 n

Настъпателните операции на османците принудили император Карл V да търси дипломатически пътища за предотвратяване на надвисналата опасност. На 10 ноември 1545 г. императорът и султанът сключили примирие. Съгласно подписания договор примирието било гарантирано за половин година. На 19 юни 1547 г. завоеванията на султанската държава били затвърдени с ново примирие.

Загубите, понесени в Европа, били компенсирани, макар и недостатъчно пълно, в Африка. Император Карл V освободил през 1535 г. Тунис от османска зависимост и го превърнал във васал на Испания. В сравнение с откъснатите територии, придобитите земи били при всички случаи неравностойни.

Противник на Реформацията и на реформаторите, император Карл V си поставил за цел да смаже, да задуши техните идеи, да сломи организациите им и да укрепи Католическата църква. Войните с Франция и надвисналата османска опасност обаче му пречели да предприеме нужните мерки за тяхното окончателно изкореняване. Това било използвано от князете и те активизирали дейността си за по-нататъшно разпространяване учението на М. Лутер. Част от князете, свързани с Католическата църква, невинаги поддържали лоялни отношения. Опрян на бойната мощ на 40-хилядна елитна испанска армия, императорът успял да разгроми князете в разгорялата се Шмалкалденска война. В сражението при Милберг на 24 април 1547 г. той разгромил лутеранските князе и пленил техния лидер Йохан Фридрих, курфюрст на Саксония. При осъществяването на своите планове бил подпомогнат от банкерския дом Фугер. Поражението, което нанесъл на Шмалкалденската лига, довело до нейното разпадане. Лутеранските князе продължили борбата, подкрепяни тайно от папа Юлий III (1550 — 1555). Без да взема под внимание прокатолическата ориентация на императора, папският престол, сподавяйки дълбоката си ненавист към протестантизма, искал да сломи Хабсбургската монархия, испанския кралски двор с подкрепата на лутераните в Германия.

В Райхстага на Аугсбург, свикан на 15 май 1548 г., император Карл V обявил известните „Двадесет и шест точки“, които давали право на вярващите в зависимост от своята принадлежност да се причастяват по католически или по протестантски обред. Документът обявявал протестантството за ерес. В резултат от организирания отпор на лутераните, подкрепяни от френския крал Анри II (1547 — 1559), Карл V трябвало да отстъпи. Привърженици на князете, папата и други врагове на императора неочаквано го нападнали в Инсбрук, където той се намирал по това време, и го принудили да избяга при брат си Фердинанд в Каринтия. На 3 октомври 1555 г. Карл V бил принуден да подпише Аугсбургския мир, който провъзгласявал принципа „комуто е властта, негова е и религията“.

Актовете на Аугсбургския мир на практика означавали тържество на лутеранството в Германия и Европа и същевременно отстъпление на императора и папата. Това много добре съзнавал и императорът, поради което не се двоумил дълго и абдикирал.

Загубил влияние, той не могъл да убеди князете да изберат неговия син Фелипе II за император на Свещената римска империя на германската нация. Овакантеният престол заел брат му Фердинанд I (1556 — 1564). Синът му Фелипе II станал крал на Испания. Карл V се оттеглил близо до абатство Юст в Естрамадура, Испания.

Новият император Фердинанд I управлявал само 6 години, без да може да укрепи огромната коалиция. Синът на Фердинанд I Максимилиан II (1564 — 1576) бил слаб владетел и умрял след дванадесетгодишно управление, без да остави трайна диря в историята. На смъртния одър отказал да приеме причастие поради тайната си принадлежност към протестантството. Това предизвикало скандал. Първородният син на Максимилиан II — Рудолф II (1576 — 1612) управлявал 36 години. Меланхоличен и безволев, той се оставил да бъде носен от събитията.

 

Австрия в империята

 

Privilegium maius detailВ Свещената римска империя на германската нация под патронажа на Хабсбургите възникнала и се утвърдила Австрия, своеобразен конгломерат от територии, включващи Щирия, Каринтия, Крайна, Тирол, Форарлберг. През XIV в. тя успяла да се наложи като най-могъщо княжество, херцогство в империята, а през XV столетие, респективно от 1414 г., нейните владетели се превърнали в ерцхерцози. Оформило се съсловното общество, регулирано с правни норми. Съсловната монархия изградила в отделните области лангтази. Обществените отношения навлезли в нов, по-висш етап на развитие.

Разпростряла своите територии по течението на р. Дунав, Австрия била свързана с водни и сухопътни пътища с различните райони на Средновековния свят. В нея живеели две етнически групи — немска и славянска. Австрия изживяла различни социални трансформации, като се започне от Великото преселение на народите, когато на тази земя се заселили различни племена, включително и германски, и се мине през VIII в., когато била обхваната в границите на франкското кралство, за да се стигне до разселването на славяните през VII — IX в.

В изворите са запазени най-старите названия на страната „Ostarrichi, Marca Orientalis“ (Източна марка). През 976 г. маркграфовете Бабенберг от Майнц направили своето ленно владение икономически и политически център на страната. Превръщането на маркграфството в имперско херцогство през 1156 г. се приема за рождена година на Австрийската държава. Вече през XII — XIV в. херцозите на Австрия включили в своите владения Щирия, Каринтия, Крайна, Тирол. От 1282 г. тези земи станали собственост на Хабсбургите.

От 1437 до 1439 г. Хабсбургите успели да създадат първото обединение на държави в Централна Европа. Обединението било временно, нетрайно, но то поставило началото на структурната организация на многонационалната държава на Хабсбургите, които последователно преследвали своите династически цели. Матиаш Корвин пресъздал в стихове практиката на династията да постига своите държавнически цели не чрез войни, а по пътя на изгодни политически брачни съюзи:

Нека воюват другите! Ти, ти щастлива Австрия, сключвай бракове...

Венера ще те възнагради с това, което обикновено дава Марс“.

През 1477 г., когато загинал херцогът на Бургундия Карл Смелия (1467 — 1477), германският император Фридрих III (1452 — 1493) успял да омъжи неговата дъщеря Мария, която била наследница на херцогството, за своя син Максимилиан. По такъв начин Нидерландия била включена във владенията на Хабсбургите. Максимилиановият син Филип взел за съпруга Хуана, наследница на испанската кралска двойка Фердинанд и Изабела.

Възходът на Австрия в организационната структура на империята бил свързан с изгодното разположение на страната в центъра на Европа. Процъфтявали градовете Виена, Маркт-Медлинг, Винер-Щойщадт, Линц и др. В края на XIV в. Виена вече имала 100 000 жители. През първите столетия от своето възникване, поради особеното положение на Австрия, градовете се занимавали предимно с посредническа търговия. От XIII — XIV в. започнали да се развиват и занаятите. В Австрия имало условия за развитие на металургия, текстилно производство, рудодобивна промишленост. Предметите за потребление, които произвеждали занаятчиите, служели не само за задоволяване на местни нужди, но и за износ. Търговци изнасяли продукти на селското стопанство и на градското занаятчийство.

Както вътрешната, така и външната обстановка улеснявала развитието на Австрия. Нейното икономическо състояние съответствало на това в княжествата на Германия. За това до известна степен спомагало равномерното разпределение на селското и градското население върху територията на страната. В борбата за своето утвърждаване нейните жители калили не само съпротивителните си сили, но и волята си за борба, за победа. Някои историци смятат, че волевите качества на австрийците станали причина за сравнително по-меките форми на зависимост, установени сред селското население. Материалният стабилитет изиграл своята роля за териториалното обособяване на австрийската народност и за формирането на нейната относителна самостоятелност в организираната общност на Германия.

В резултат от своята обособеност като етническа общност, австрийците, макар да са родствени с немците по език, а като религия да изповядват католицизъм или протестантизъм, успели да запазят своя интегритет, своята самостоятелност и независимост като отделна нация. Изследователите — етнолози, етнографи, медиевисти и др. — са единодушни, че старото население на Австрия включвало илири и келти, а в Тирол и Форарлберг живеели рети. Силно влияние оказала романизацията, породена от присъединяването на австрийските територии към Римската империя. В първите столетия след Рождение Христово тук се установили различни други етнически групи — кимври, маркомани, готи, хуни, лангобарди, авари, а през VI в. — славяни, германци, бавари, алемани. Етническата пъстрота, върху която се формирала австрийската народност, не подлежи на никакво съмнение.

Началото на монархията в Австрия се свързва с договора от 1522 г. между император Карл V и неговия брат Фердинанд I, по силата на който последният започнал да управлява самостоятелно Австрия, а наред с нея и Германия. Фердинанд I, вторият син на Филип Хубави и на Хуана Лудата, получил образование в Кастилия. През 1521 г. той сключил брак с Ана (1503 — 1547), дъщеря на краля на Унгария и Бохемия Владислав. От брака се родили 14 деца. Между тях се откроявали Максимилиан II, който заел императорския трон на баща си, и Карл (1540 — 1590), ерцхерцог на Австрия и херцог на Щирия.

По социална принадлежност австрийската държава била своеобразна конфедерация, консолидирана от херцогство Австрия. От съдбовно значение за историята на Австрия е битката при Мохач през 1526 г., променила насоката на събитията в Централна Европа. Смъртта на унгарския крал Лайош II на 20 юли при Мохач предизвикала борба за овакантения престол между Янош Запояи (1487 — 1540), воевода на Трансилвания, и Фердинанд I, който по това време вече бил крал на Чехия. Янош Запояи бил коронован за крал на Унгария на 10 ноември 1526 г. в Секешфехервар, но на 16 декември магнатите от Западна Унгария избрали за крал Фердинанд I. Започнала междуособна война между претендентите за престола. В сражението при Токай на 27 септември 1527 г. Фердинанд I разгромил своя съперник, но победеният продължил да оказва съпротива. След поражението си при Сина на 20 март 1528 г. Янош Запояи се видял принуден да търси спасение в Полша.

Положението на Фердинанд I на унгарския престол обаче не било много сигурно: Янош Запояи постоянно го оспорвал и сключил съюз с турците, за да се задържи на престола. Между 1528 и 1536 г. Янош Запояи и крал Фердинанд I единадесет пъти сключвали примирие и го нарушавали. В Чехия властта на Фердинанд I била общо взето стабилна. Натискът на турците върху Виена, особено през 1529 г., създавал множество проблеми на монарха. Опасността нараснала, след като през 1541 г. Унгария паднала под ударите на султана и Буда била превърната в опора на завоевателите. Крал Фердинанд I смогнал да укрепи своето положение в югозападната и северната част на кралството Западна Унгария, Хърватско и Словения. Така възникнала многонационална държава, управлявана от Хабсбургите. Своята резиденция крал Фердинанд I установил в гр. Прага и се обградил със съветници от чешки произход.

По време на своето управление крал Фердинанд I си поставил за задача да воюва за свободата и независимостта на Централна Европа и да отблъсне турската опасност. Избран за император на Свещената римска империя на германската нация през 1558 г. след абдикацията на брат си Карл V, император Фердинанд I се опитал да реформира управлението, като ограничи правата на местните владетели. Той се опирал на Имперската канцелария, Разширен съвет, Апелационен трибунал и Счетоводна камара. Създал и Военен съвет, който наблюдавал армията. Император Фердинанд I запазил католицизма в Австрия, но правел отстъпки на протестантите в Германия.

Австрия продължила развитието си и след смъртта на император Фердинанд I. Въстанието на чешките протестанти през 1618 г. не променило обстановката. Разгромът им на 8 ноември 1620 г. при Бяла Гора от хабсбургския пълководец Тили довело до възтържествуване на Контрареформацията. Османската инвазия в Централна Европа през 60 — 80-те години на XVII в. създала сериозно напрежение в Австрия. Победата на Ян Собиески над турците при Виена през септември 1683 г. поставила край на османската опасност.

 

Устройство и управление на империята

 

888px Habsburger Pfau 1555Свещената римска империя на германската нация била сложна управленска институция, която мъчно се поддава на анализ и оценка. Мнозина изследователи са единни в заключението си, че зад ангажиращото название „Свещена римска империя на германската нация“, респектиращо и авторитетно, през различните периоди на феодализма се крие нееднакво историческо съдържание. Различията се виждат дори при управлението на отделните владетели. Ако император Максимилиан I не успял да създаде централизирана система на управление в Германия поради съпротивата на князете, Карл V поради заетостта си с проблемите на Испания, Италия, Нидерландия и Америка създал условия за още по-голяма децентрализация на властта. Пристрастието, с което Карл V се отнасял към проблемите на Испания, дало основание на някои историци да твърдят, че неговата империя била повече испанска в своята основа, отколкото германска. В това заключение се съдържа голяма доза истина.

Императорите се съобразявали и с конкретната обстановка в отделните страни. Император Максимилиан I още през 1498 — 1501 г. създал специфичен административен апарат в австрийската многонационална държава, включващ два типа управления. Единият тип се занимавал с вътрешните въпроси, другият — с външнополитическите отношения. С управлението на вътрешния живот в Австрия се занимавал т. нар. „Дворцов съвет“, включващ подбрани от ерцхерцога съветници: учени, прависти, специалисти по различни отрасли на обществения живот, представители на аристокрацията. Въпросите на външната политика се движели от четирима тайни съветници при двореца. Финансите се намирали под контрола на Държавната канцелария. Това разпределение на управленския апарат, подчинен на императора, притежавало функционална ефективност.

В Германия били запазени традиционните имперски учреждения — райхстагът на висше равнище и лангтазите на базата на отделните княжества. По такъв начин управлението било привеждано в съответствие с традиционната специфика на съответната страна и с възникналите нови потребности на обществения живот.

Върху цялостния социално-икономически и духовнокултурен живот на Свещената римска империя на германската нация въздействие упражнили двата големи политически центъра — Виена и Франкфурт на Майн. Виена, която имала статут на резиденция на австрийските херцози, отначало княжески, а след това имперски град, през XVI в. се превърнала в столица на многонационалната империя, възглавявана от Хабсбургите. През 1529 и 1683 г. градът бил обсаждан от османските турци, но останал непристъпен за завоевателите и защитил своята независимост. Франкфурт на Майн, първата столица на Източнофранкското кралство, от 1152 г. започнал да се превръща в политически център, където се провеждали изборите — отначало на кралете, а след това и на императорите на Свещената римска империя.

Противно на разпространеното мнение за социалния характер на императорската институция, би трябвало да се подчертае, че владетели на Свещената римска империя на германската нация от категорията на императорите Максимилиан I и Карл V играли по-особена роля в историческия процес. Преди всичко те развили неуморна дейност за подобряване положението в отделните държави, включени в коалицията. Високообразовани монарси за своето време, Максимилиан I и Карл V успели да превърнат империята в първостепенна, най-голяма политическа сила в Европа, с която били принудени да се съобразяват останалите владетели. За Карл V съвременници на епохата споделят, че той превъзходно разбирал простата истина, че от една дузина художници би могъл да сътвори една дузина аристократи, но от една дузина аристократи в никакъв случай не може да създаде един Тициан (1477 — 1576). Това схващане на интелигентния монарх обяснява неговия афинитет към творците на културни ценности.

Управленските прерогативи на императора на Свещената римска империя на германската нация били по-особени и те по никакъв начин не бива да се опростяват, както обикновено се постъпва по една утвърдена, но не особено приемлива традиция. За разлика от кралете на Франция и Англия, които притежавали неограничени правомощия, правата и задълженията на императора в Германия били по-сложни. Председателстващият Райхстага, Майнцкият архиепископ, разполагал с правомощията да предотврати свикването му от страна на императора и на практика да попречи за изпълнението на неговите разпоредби по линия на васалите му. Наистина той разполагал с известна възможност да задържи за известно време решенията, приети от Райхстага, но в никаква степен и форма нямал възможност да наложи тяхното повторно обсъждане. Това на практика означава, че правомощията на императора във върховния законодателен орган били твърде ограничени, а в някои отношения и символични.

 

Културно развитие

 

В Свещената римска империя на германската нация кипял оживен културен подем. Научните изследвания показват, че през XVI в. само в Нюрнберг работели 24 печатници, в Кьолн — 21, в Аугсбург — 20. По същото време в Базел функционирали 16 печатници с различен капацитет. През първата половина на XVI в. били основани 9 нови университетски центрове. Младежи се стичали да получат образование във Виена, Ерфурт, Хайделберг, Витенберг, Прага и други университетски средища.

Започнало отпечатването на книги на отделните национални езици, а не само на традиционния латински език.

От 94-те Библии, излезли през 1500 г., 30 били на немски език. Книгопечатането на езиците на младите нации процъфтявало наред с изданията на латински и гръцки езици.

Самото съществуване на империята, носеща авторитетното наименование „Свещена римска империя на германската нация“ формирало у германците специфична душевност, съзнание за принадлежност към най-висшата форма на държавна организация по онова време. При съществуващата политическа раздробеност на множество княжества, в империята (макар и да била твърде абстрактна форма на политическа организация на обществото) укрепвала идеята за съпричастност към нещо възвишено, сакрално, свързано с древната история. Едва ли може да се разглежда като достатъчно убедителна тезата, според която дребните князе били за единството на страната, а едрите собственици — за нейната раздробеност, тъй като такова обяснение е твърде елементарно, за да бъде прието.

В Австрия с популярност се ползвали различни литературни творби с библейски сюжети, написани в абатствата на латински език: „Животът на Христа“, „Страшният съд“, „Антихрист“ и др. Широк прием намирали сред населението произведенията на героичния епос „Песен за нибелунгите“, „Плач за нибелунгите“, „Гудрун“, „Дитрих Бернски“ и др.

Интересът към миналото бил подхранван от различните исторически съчинения, които се появявали в средата на XIII в. Еникел подготвил „Княжеска книга за Австрия“, „Австрийска хроника“ издал през XIV в. Отокар, a Л. Щайнройтер — „Хроника на 95 господари“. Средновековната австрийска поезия, която започнала да се твори през XV в., привличала вниманието на все по-широк кръг читатели.

Започнало откриването на университети: през 1365 г. във Виена, през 1586 г. в Грац, през 1677 г. в Инсбрук. За развитието на културата спомогнало обстоятелството, че още в края на XIV в. възникнало силно хуманистично движение. Големият хуманист Й. фон Ноймаркт (1310 — 1380) успял да разкрие пред австрийската общественост значението на италианската култура от епохата на Възраждането. Люлка на хуманистичната мисъл станал университетът във Виена. Немският учен К. Целтис (1459 — 1508) основал кръжок в университета, превърнал се в притегателно средище на широк кръг интелектуалци. Драматургът В. Шмелцл (1500 — 1557), написал „Похвално слово за Виена“. Творял и поетът X. фон Шаленберг (1561 — 1597). Във Виена била открита през 1547 г. печатница. Създателят на поетични произведения П. Сператус (1484 — 1551) възприел учението на М. Лутер и го разпространил сред интелектуалците на Австрия.

През XVII в. литературата била обогатена от драматурзите Н. Аванцинус (1611 — 1686), сътворил „Побеждаващо благочестие“, В. Петцолд (1648 — 1730), И. Страницки (1676 — 1726), сътворили „Ифигения“. Пороците на своите съвременници бичувал сатирикът У. Мегерле (1644 — 1709) с псевдоним Абрахам а Санкта Клара.

В Австрия пребивавали и видни представители на европейската култура, които дали своя принос за обогатяването на духовния живот. Във Виена живял немският поет Валтер фон дер Фогелвайде. Във Виенския университет работил германският учен К. Целтис, а в университета в Грац — германският астроном Й. Кеплер.

Особено внимание се отделяло на архитектурата, скулптурата, живописта. В културната съкровищница на Австрия се открояват базиликите в Гурка и Зекау, капелите в Щирия и Каринтия, фресковите цикли в Залцбург, различни миниатюри в старинни евангелия. Архитектурен шедьовър е катедралата „Св. Стефан“ във Виена. В изкуството на XV в. дълбока следа оставили творбите на скулпторите Я. Кашауер и М. Пахер, на живописеца Р. Фрюауф Старши.

Изкуството на представителите на Дунавската школа намерило своята реализация в различните постройки — не само църковни, но и граждански. Строителните особености на школата са най-добре изразени в композициите при декорациите на бюргерските домове и муниципиалните сгради и др. Нов етап настъпил в развоя на изкуството, когато започнали да се строят бароковите сгради.

Изкуството през Възраждането има своите характерни особености не само в Австрия, но и в Германия, Испания, Нидерландия и останалите страни, включени в Свещената римска империя на германската нация. Чрез един блестящ портрет на Карл V, рисуван от Тициан през 1548 г., е обезсмъртен образът на императора и по такъв начин е съхранен за векове.

Свещената римска империя на германската нация се наложила през Късното средновековие в Европа като специфично обединение на разнородни държави, изградено върху принципите на средновековното право и на теокрацията. Многодържавната структура на империята, управлявана от Хабсбургския дом, обяснява в определени моменти примата на една или друга политическа, икономическа, военна и друга сила — испанската армия, германската банкерска фирма Фугер, австрийските Хабсбурги и др. Идеята за създаването на „световна държава“, освещавана от Католическата църква, била призвана да защити установената средновековна политическа система от новите идеи, които възниквали — лутеранството в Германия, калвинизмът в Швейцария, англиканството на Британския остров. От това произтича антагонистическият характер на провежданата политика, целяща да запази един обречен вече феодален свят.

Праволинейната, принципна, идеална теза за контрареформационната позиция на императора и папата се подкопава от множество факти, с които разполага историческата наука. Император Карл V и папа Климент VII не само че не постигнали разбирателство помежду си, но на практика застанали на различни позиции. Това се вижда не само в отношението им към реформаторите, но и по редица други въпроси. Конякската лига против Хабсбургите, образувана от краля на Франция Франсоа I от градовете-държави Венеция, Генуа, Флоренция и Милано, както вече видяхме, била възглавявана не от друг, а от папа Климент VII. След като ландскнехтите на императора разгромили армията на лигата, на 15 март 1526 г. в Болоня било подписано примирие между враждуващите страни и римският понтифекс разпуснал лигата.

На тази база противоречията между императора и папата нямали инцидентен, а дълбок, конфликтен, непримирим характер. На теория Католическата църква и нейният върховен ръководител папата били съпричастни на идеята за създаване на световна империя на католицизма, но на практика локалната обвързаност на папа Климент VII с Медичите във Флоренция се разминавали с глобализма на император Карл V. Династическите интереси на Хабсбургите се сблъсквали с интересите на семейния клан на Медичите. След приближаването на императорската армия към Рим папа Климент VII делегирал пратеник във Венеция за помощ, която така и не била оказана. Рим паднал и през септември 1527 г. кардинал Помпео Колона принудил неверния папа Климент VII да подпише унизително примирие, включващо изплащането на откуп от 400 000 дуката за освобождаването на понтифекса. Поради липса на средства папата поискал помощ от банкерите на Генуа с обещанието срещу заема, който искал да получи, да им прехвърли събирането на десятъка от кралство Неапол. Сделката не станала, папата бил в затруднено положение и се скрил в Орвието. През това време той изказал на император Карл V най-дълбока благодарност, че не се съюзил с неговите врагове. Чумата, която връхлетяла, оказала катастрофално влияние върху хода на военния конфликт между Франция и империята. Генуезецът Андреа Дориа, главнокомандващ френския флот, изменил на крал Франсоа I и преминал на страната на императора. Изпадналият в пълна безизходица папа Климент VII решил да търси разбирателство с император Карл V. Болонският договор за мир, подписан на 29 юли 1529 г., принудил папата да дава на империята 1/4 от доходите на църквата и да предоставя коридор за преминаване на императорската армия по всяко време на годината. Последвала и коронация на Карл V с короната на Германската империя и с короната на римския крал, извършена от самия първосвещеник на църквата.

Папа Климент VII поддържал постоянни контакти с френския крал Франсоа I, който в борбата си срещу император Карл V установил тесни връзки с немските протестанти. Самият папа Климент VII, съюзявайки се с Франсоа I, както находчиво пише един историк, станал съюзник на протестантите. В битките срещу армията на императора в Италия понтифексът призовал и протестантите да се наредят в подразделенията на краля срещу Католическата войска. В отговор на акцията Карл V въвел известни смекчения в антипротестантската си политика.

В качеството си на типична средновековна институция Свещената римска империя на германската нация далече не изчерпвала дейността си само с функциите си на крепител на Контрареформацията в Европа. Империята проявила неимоверни усилия да парализира борбата на швейцарските кантони за независимост, но въпреки това Швейцария извоювала своята самостоятелност. Направени били усилия за задържане на Нидерландия в границите на Испания, но страната отхвърлила гнета и се освободила.

В защита сигурността на Европа Свещената римска империя на германската нация провеждала разнообразна дипломатическа, политическа, военна и друга дейност. В тази връзка следва да бъдат оценявани и дипломатическите контакти с Османската империя. Когато дипломацията не била в състояние да реши проблемите, империята прибягвала към силата на оръжието. Против тоталното настъпление на османците в Централна Европа империята провела продължителни кръвопролитни войни.

Тъй като през Късното средновековие монархията била единствената политическа институция, която консолидирала в едно разнородните обществени сили, Свещената римска империя на германската нация изпълнявала по-особена, неповторима роля в историческия процес. Възникнала в резултат на династически връзки, тя надмогнала местните локални ограждения и се превърнала в институция, стремяща се да обедини обществеността на цели континенти, включително и на Новия свят. Оформила се като космополитна наддържавна институция, която, въпреки вътрешното си несъвършенство и нестабилност, символизирала величието и трагизма, могъществото и слабостта на Средновековния свят.

 

1Веnеsсh, Ο., Е., Μ. Anеr. Die Historia Friderici et Maximiliani. Berlin, 1957.
2Вrandi, K. Kaiser Karl V. 5 Aufl. München, 1959.
3Wеiеkеr, В. Die Stellung der Kurfürsten zur wahl Karl V im Jahr 1519. Berlin, 1901, 40-41.
4Пак там, 406—409.
5Guicciardini, F., La Storia d'Italia. Vol. 8, p. 138.
6Меgliο, G. di Carlo V е Clemente VII dal carteggio diplomaticoe. Milano, 1970, p. 10, 20-21, 28.
7Ηοοk, J. The sack of Rome 1527. London, 1972, p. 274.
8Corpus universelle diplomatique du drit des gens, par J. Dumont-Amsterdam, 1728, t. 4, p. 2, 1-7.