Германия

Рицарството в Свещената римска империя и ранната Реформация

Написана от Милен Петров
Посещения: 385

 

 Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XVII, 2019 г.

 

601px Duerer Ritter Tod und Teufel Der ReutherВ това изследване е разгледана темата за развитието на германското рицарство на прага на Новото време, като се акцентира върху три основни аспекта – тяхното икономическо и социално положение, военната им служба и развитието на военното дело към началото на XVI век, както и отношението им към Реформацията – рицари-реформатори, Рицарският бунт от 1522 – 1523 г. и рицарското участие в Селската война в Германия от 1524 – 1526 г. В началото е обърнато специално внимание на българската историография и темата за Свещената римска империя – изследователи и основни проблеми, с които са се занимавали, като са разгледани от университетски учебници, до конкретни монографии. Обърнато е внимание на някои от настоящите университетски учебници и интерпретацията на събитията в тях. Разгледани са и малкото монографии посветени на вътрешните проблеми на Свещената римска империя в периода XVI-XVII век.

Положението на рицарството е разгледано през документи в сборници посветени на Предреформацията и Реформацията (Manifestations of discontent in Germany on the eve of the Reformation: a collection of documents, Под. ред. на Gerald Strauss; Original sources of European History. Period of Early Reformation in Germany, Под ред. на Robinson, J.H. и Whitcomb, M,), класически сборници с документи за Селската война (Beiträge zur Geschichte des Bauernkrieges in den Schwäbisch-fränkischen Grenzlanden, Под ред. на Ferdinand Friedrich Oechsle; Quellen zur Geschichte des Bauernkriegs in Oberschwaben, Под ред. на д-р. Franz Ludwig Baumann), текстовете на Лутер, както и авторови произведения на различни рицари – спомени и други текстове на представители от въпросната епоха.

В хода на изложението е обърнато внимание на четирима много известни германски рицари, тяхната съдба, опити за адаптация към Новото време и паметта за тях - Франц фон Зикинген (1481 – 1523), Улрих фон Хутен (1488 – 1523), Флориан Гайер фон Гибелщад (1488 – 1525), Гьоц фон Берлихинген цу Хорнберг (1480 – 1562). Макар и да не са единствените видни представители на рицарството, техните действия като Рицарският бунт и участието на последните двама в Селската война, са оставили ярка следа в немската история.

Целта на изследването е да покаже до каква степен се е променил животът на рицарството в началото на Новото време – дали, както пишат по-старите изследователи, те са безнадеждно закъсали и са пред изчезване или е нужен друг, по-задълбочен подход. Авторът на този текст смята, че обстановката в началото на XVI век е прекалено динамична и зависеща от различни фактори и поради това не могат да се правят твърде големи обобщения. Да, рицарството несъмнено има различни проблеми от икономически характер, донякъде и от военен, макар и там промените все още да не са толкова големи, колкото в социален план. Независимо от това то не е изчезнало, нито ще изчезне в Свещената римска империя, поне не и до Наполеоновите войни и разпадането на монархията. Реформацията предоставя на някои представители на това съсловие възможност да променят обществото по начин, който намерят за добър, което довежда до въоръжени конфликти с принцовете на Империята и с Католическата църква.

 

Българската историография

и Свещената римска империя в Ранното ново време

 

Темата за Свещената римска империя на германската нация (Heiliges Römisches Reich deutscher Nation)1 в периода на прехода от Късното Средновековие към Новото време е слабо разгледана в българската историография. Тя присъства най-често в общите лекционни курсове и университетски учебници като „История на новото време. Курс лекции“ от Борислав Гаврилов и „Поглед към новото време. Европа през XVI-XVIII век“ от Петко Петков.2 В тези два труда главно се обръща внимание на кризата в църквата и Лутер3, конфликтите между лутеранските и католическите принцове – Райхстагът в Шпайер (1526), войната на Шмалкалденската лига (1546-1547) и мирът от Аугсбург (1555).4 Друг засегнат проблем е възходът на Хабсбургите като велика сила в Европа, засилването на тяхната власт в Свещената римска империя, Испания, Унгария и Бохемия.5 Това са най-новите изследвания, съобразени със съвременните тенденции в науката - използвани са трудове на едни от най-авторитетните и уважавани историци на XVI век и новото време: Томас Нипърдей, Фернан Бродел, Жан Делюмо6 и др. Към тези две нови изследвания можем да добавим и „Войната в Западна Европа през Средните векове (V-XVI в.), от Ивелин Иванов, издадена през  2008 г. и разгледана малко по-нататък в текста. Разбира се, трябва да се има предвид, че това са не са конкретни изследвания върху XVI век или Германия7 в този период, а учебници и като такива те пресъздават събитията съвсем накратко.  Въпросите за развитието на рицарството и бунтът от 1522-1523 г. са засегнати съвсем бегло. По-подробно за това ще стане дума следващите части на изложението. Историографски погледнато, те са едни от първите български изследователи, които в университетски учебник поставят тези събития в епохата на Новото време, а не в Късното средновековие, както по-старите ни автори.8

По-подробни трудове, посветени на Империята, имат представителите на марксистката историография у нас. На първо място трябва да се представи монографията „История на средновековния свят. Късно Средновековие”, от покойния медиевист Йордан Николов. Застъпвайки марксистката теза, че краят на Средните векове в Европа настъпва през XVII век9, той разглежда обстойно развитието на Свещената римска империя – пет от главите на книгата са посветени на или са пряко свързани с нея, а в три отделни глави са разгледани владенията на Хабсбургите в Испания, Чехия и Унгария10. Единствено тук са представени важните процеси на реформи в Империята по време на императорите Фридрих III (1440-1493), Максимилиан I (1493-1519)11 и Карл V (1519-1556). Както и в другите споменати трудове, Реформацията в Германия е разказана основно чрез портретите на реформаторите – Лутер, Меланхтон, Мюнцер, техните идеи и влияние върху отделните слоеве от обществото.12 Обърнато е специално внимание на Мюнцер и неговото участие в Селската война. Нейният неуспех е представен, като „упадък“ в стопанско, културно, икономическо, религиозно и етническо отношение, който никога не изчезнал, а Германия излязла „разгромена, обезкървена и опустошена“.13 Това тълкуване е в тон с класическите марксистки представи за конфликта, заложени още  от Фридрих Енгелс в неговия труд “Der deutsche Bauernkrieg“, издаден през 1850 г.14 и станал основа на марксистката представа за конфликта. Също така авторът има и няколко статии посветени на Империята, Реформацията и отношенията с балканските народи: „Немската реформация и някои църковни дейци от българските земи през ХVІ в“; „Османската империя и мисията на Димитър Мизиеца в Германия“; „Thomas Müntzer und die Balkanvölker“.15

Единственият монографичен труд, посветен изцяло на Германия в периода 1500-1525 г., е „Голямата селска война в Германия (1524-1525 )“ на медиевиста Иван Шапкарев (1919-1998), издаден от „Народна просвета“, през  1967 г. Книгата, макар и малка по обем, само 111 страници, прави опит за описване на процесите в Свещената римска империя, обществения живот, търговията, проблемите на селското население. Предвид годината на издаване се подразбира, че това е осъществено изцяло през призмата на марксистката историография, с ясната цел да се покажат всички селски движения в периода16 като антифеодални и антиклерикални опити за (неуспешна) революция. Селяните, гражданите, князете и духовниците са вкарани в съответната „класа“. За съжаление монографията няма библиография или научен апарат, така че няма как да разберем кои изследвания и извори са използвани при написването. Въпреки това при изложението са използвани множество извори като „12-те члена на селяните от Меминген“, текстове на Томас Мюнцер и Мартин Лутер, оплаквания на селяни и др.  По самата си същност изследването, макар и без научен апарат си остава труд на професионален историк. Рецензент е медиевистът Борислав Примов, а редакторът е друг медиевист – Михаил Йонов, автор на биография на Албрехт фон Валенщайн (1583-1634), известният генерал на Хабсбургите по време на Тридесетгодишната война.17 Трябва да се има предвид, че базирайки се на годината на издаването, както и основните течения, доминирали българската историография през периода 1944-1989 г., много от тезите са остарели, не се поддържат или са неадекватни.

Ако Йордан Николов взема и използва идеи от марксизма, то Иван Шапкарев заимства директно от книгата на Енгелс18 - различни цифри, пасажи и изводи са взети от идеолога на марксизма. Моделът на изложение е сходен – започва се от състоянието на Свещената римска империя в началото на XVI век, преминава се към селското недоволство и проявите му в движенията Bundschuh („Вързаната обувка“), Armer Konrad („Бедният Конрад“) и Селската война в австрийските земи през 1515 г. В тон с Енгелс и като цяло марксистката концепция за събитията от 1524-1526 г., причините са изведени изцяло от социо-икономическа основа, без да се отдава голямо значение на религиозната Реформация. Селяните са неорганизирани и потиснати, градската буржоазия е лукава и „хитрува“, преследвайки своите си цели19, князете са задължително лъжливи и жестоки господари, експлоатиращи безпощадно селяните. Дейността на Томас Мюнцер е издигната на пиедестал – авторът търси неговото участие в цялостната организация на бунтовете, които са представени като взаимно свързани помежду си. Всяко място, на което той присъства и проповядва става проводник на „революционната партия“, която е съставена от неговите последователи. Това е възможно да е опит за аналогия с Лениновата партия болшевики – Мюнцер и всички други „непримирими“20, подобно на болшевиките, са революционно настроени и отказват да преговарят с аристократите, както правят бюргерите (градската буржоазия), които преследвали тесните си класови интереси. Това виждане за Селската война, като на конфликт между обикновения човек (Gemeiner mann), под което трябва да се разбира единствено „селянинът“ е оборено в съвременната историография или както пише американският историк Картър Линдберг, понятието Селската война в Германия е подобно на фразата на Волтер относно Свещената Римска Империя, че тя не е нито свещена, нито римска, нито империя. В бунтовете участват не само селяни, движението се разпростира и извън германските части на Империята и корените му са по-далечни от Реформацията.21

В този ред на мисли, рицарството почти не присъства в текста. Докато Енгелс посвещава цяла глава на Рицарската война (1522-1523)22, започната от Франц фон Зикинген и Улрих фон Хутен, в труда на Шапкарев тя дори не е спомената. Рицарите са само оръдие на князете за справяне със селското движение. В това има известна истина – рицарството наистина участва активно в потушаването на бунтовете. Единствено четирима рицари са споменати поименно – Кунц фон Тунфелд и синът му Михаил фон Тунфелд23, Гьоц фон Берлихинген24 и най-вече франконският рицар-ренегат Флориан Гайер фон Гибелщад, като в книгата е представен само като „Флориан Гайер“ без пълната си  благородническа титла. Информацията за него също е заимствана основно от Енгелс, който от своя страна взема фактологията си от историка и теолог  Вилхелм Цимерман.25

От чисто военна гледна точка също има малко родни изследвания за периода.  В монографията си „Войната в Западна Европа през Средните векове (V-XVI в.)“, медиевистът Ивелин Иванов между отличните обяснения за въоръжението, начините за водене на бойни действия и конфликтите през Средновековието, разглежда и войните на Свещената римска империя от X в. до края на Италианските войни.26 Към военните изследвания на български историци, макар и да не е свързано с пряко с темата, трябва задължително да добавим и монографията „Тридесетгодишната война“ от Александър Стоянов. Тя, както и спомената биография от Михаил Йонов, са единствените родни книги относно Тридесетгодишната война, като по темата липсват статии и студии.27

 

Рицарството в Свещената римска империя в началото на XVI в.

Социални и икономически особености

 

Проблемите на рицарството в Германия в началото на Новото време привидно се увеличават все повече и повече. Нови икономически реалности, промени в социалните роли, издигането на нови класи и залез на някои от старите, бавни, но с времето все по-ясно видими изменения  във военното дело, както и религиозна турбуленция, която в началото обещава връщане към старите порядки.  Терзанията на рицарите ще бъдат разгледани накратко през три призми:

1) социално-икономическата -  промените в социалното устройство, рицарската политическа зависимост и независимост, икономическите им затруднения, материалните условия, в които живеят и адаптацията към реалностите на XVI в.

2) военната – ролята на рицарите като военна част, все по-широкото навлизане на огнестрелното оръжие и артилерията, успехите/провалите на рицарите в Късното средновековие и Ранното ново време и възходът на наемничеството в Германия - швейцарската пехота и ландскнехтите.

3) религиозната - влиянието на Реформацията върху дребното благородничество, текстът „До аристокрацията на германската нация“ от Мартин Лутер и неговото значение, както и рицарите-реформатори.

HuttenВ началото на XVI век в Свещената римска империя  има хиляди рицари, които можем да  разделим на две части – имперски рицари (Reichsritter/Reichsritterschaft), независими, подчинени пряко на императора и рицари подчинени на даден принц (landsässiger Adel). Разглеждайки по-старата литература  виждаме, че в нея се говори за категоричен упадък и дори залез на рицарството под напора на икономическите и социални промени в Свещената римска империя и останалите части на Европа (с акцент върху Запада).28 Сред съвременни автори и вече посочените нови изследвания на Питър Уилсън и Йоахим Уейли (бележка номер 1) тази теза е оспорена - Уилсън категорично отхвърля тезата за „криза на аристокрацията“, говорейки по-скоро за адаптация и трансформация.29 Но за какви проблеми и „кризи“ става въпрос? Със сигурност самите представители на съсловието живели през XVI век отбелязват ясно какво ги тревожи. Оплакванията им можем да открием в едно писмо, датирано от 1518 г. и именувано „Epistola vitae suae rationem exponens”. Подателят е рицарят-хуманист Улрих фон Хутен цу Щекелберг, а адресатът е нюрнбергският патриций и юрист Вилибалд Пиркхаймер. Писмото е написано в защита от обвиненията на Пиркхаймер спрямо Хутен, поради произведението „Aula” на последния, критикуващо аристокрацията и дворцовия живот в архиепископство Майнц, където той постъпва на служба през 1517 г.30 На предложението Хутен да напусне Майнц и да се върне към своя замък  и владения, той дава следния отговор – „Знаете ли на какво място искате да се върна? Не правете грешката да приравнявате вашето положение до моето. Вие, градските хора, водещи спокойни, ведри и лесни животи, мислите, че човек като мен може да открие покой в провинциалния живот...Не си мислете, че вашите животи имат нещо общо  с моя... Нашите дни са прекарани по полето, в горите и в укрепените ни твърдини. Даваме земите си на малцина селяни, които живеят в оскъдица. От такива бедняци ние събираме средствата си, които трудно си заслужават положения труд.“31 Това, разбира се, не се отнася толкова до самия Хутен, който макар и член на бедно рицарско семейство и в недобри отношения с баща си, не живее съвсем бедно и успява да учи в 7 немски университета32, както и право в Павия и Болоня.

Все пак донякъде успява да разклати романтичната представа за ежедневието на рицарите в Късното средновековие и Ранното ново време – „Каменните сгради, в които живеем, независимо дали са на хълм или на полето, са построени за защита, а не комфорт. Опасани с ровове и стени, те са тесни и пренаселени, свине и крави се борят с хората за пространство, тъмни стаи пълни с оръдия, катран, сяра и други военни материали. Във въздуха се носи миризмата на барут, смесена с вонята на екскременти и други такива селски аромати…Има постоянна врява от блеещи овце, ревящи крави, лаещи кучета, хора работещи по полето и скърцането на каруци и талиги. Отвъд полята се чува воят на вълците33. В тази част той по всяка вероятност описва (с известно преувеличение) своя роден замък Щекелберг и условията на живот в него.  Днес от крепостта, намираща се в западната част на провинция Хесен, е останала само една част от стените, като по всяка вероятност самата конструкция е била сериозно повредена по време на Тридесетгодишната война. Едва ли през XVI в. условията на живот там са били по-добри - по размери тя е била не особено голяма, разположена на стръмен хълм34 и е жертва на постоянните вражди във Франкония. Писмото често се цитира като извор за жизнените условия на рицарите и макар да е правдиво, разглеждайки го трябва да имаме предвид годината 1517 г., когато 29-годишният Хутен пише въпросния текст. Това е повече от десетилетие, след като той е напуснал родния край. По това време, а и предвид самата ситуация, е възможно Хутен да гледа със снизхождение на родното си място, което едва ли може да му даде възможностите на проспериращия Майнц, откъдето искат да го изгонят.

Най-важната, от политическа гледна точка, част на писмото е следната – „Повечето от нас са, освен това, в позиция на зависимост спрямо някой принц, с когото свързваме нашата надежда за сигурност. Ако сме сами ще зависим от чуждата милост, но и под принцовата защита отново живеем със затаен дъх. Наистина, когато излизам винаги съм в опасност. Ако падна в бой с враговете на моя принц, те ме вземат в плен. А ако имам късмет, може само половината ми състояние да отиде за откупа...“35. Зависимостта на рицарството от принцовете е основен обект на техните оплаквания.  Все по-силните имперски принцове заплашват властта на рицарите над владенията им, принуждавайки ги да приемат тяхната опека, което от своя страна, както пише Хутен, води до въвличането на последните в княжеските вражди. През 1522 г. франконските рицари издигат списък със 74 оплаквания, които трябва да бъдат представени на имперския Райхстаг. Само едно е от тях е насочено против духовенството, а цели 60 отправят директни обвинения и недоволство срещу принцовете - 14 срещу самите тях и 46 срещу намесата им в правораздаването.36 В едно от оплакванията пряко е засегнат въпроса за въвличането на рицарите в княжеските вражди, които допълнително ги разоряват и затрудняват положението им – „От дълго време е традиция в земите на германската нация, по-дълго отколкото е нужно, за да стане закон, че принцове и феодали не могат да карат техните графове, рицари и благородни васали да служат извън и отвъд границите на техните владения, освен ако благородникът сам не реши да го направи. Въпреки това, някои принцове настояват, че тези, които имат техни бенефиции трябват да им служат, независимо какво им се заповядва – близо или далеч. Ние сме готови, както в онези старите времена, да служим като верни васали, когато ни повикат или когато земите на нашия феодал са заплашени или атакувани. Тази древна традиция трябва да остане в сила и не бива да се увеличава с нововъведения или несправедливи искания да служим в извън нашите територии.“37

Друг пример за това, че неведнъж рицарите изразяват своята силна воля за независимост е това, че когато на райхстага във Вормс от 1495 г. кайзер Максимилиан I въвежда „общият пфениг“ (Gemeiner Pfennig)38, те отказват да го плащат, оправдавайки се, че като воюващо съсловие, те вече плащат „данъка на кръвта“.39 С този акт те се опитват да защитят не само своята политическа независимост, но и да покажат това, че те все още могат да се смятат за защитници на обществото и че имат някаква роля в него.40 В крайна сметка, през 1529 г., те се съгласяват да извършват плащания директно на императора, в полза на борбите му срещу османците, но не под формата задължителен данък, а като доброволно дарение (subsidium charitativum). 2 века и половина по-късно, разглеждайки приложената от Питър Уилсън статистика на годишните постъпления на Империята през 1780 г., ще видим, че от 103 484 флорина, 30 000 идват от „доброволните дарения“ на рицарите, което прави 28.9% от общата сума, несъмнено значителна част.41

 

„Zelte sah ich, Pferde, Fahnen, roten Rauch am Horizont“42

Рицарството и войната в Ранното ново време

 

Често издигана теза е тази за упадъка на рицарството като военна сила през Късното средновековие и Ранното ново време. Среща се както в нови, така и в стари изследвания и макар на теория вярна, могат да се направят няколко забележки и уточнения, конкретно за първите десетилетия на XVI век. Първо, трябва да се определи какво трябва да рече „упадък на рицарството като военна сила“. Традиционната роля на рицаря е да бъде част от тежката конница. Още в Късното средновековие се забелязва тенденцията да се увеличава ролята на пехотата и да се умножават нейните успехи срещу тежка кавалерия. Виждаме това в няколко ключови (и често цитирани) сражения – Куртре (1302, „Битката на златните шпори“), Банокбърн (1314), Аженкур (1415), Витков Хълм (1420), Немски брод (1421), загубите на бургундския херцог Шарл Смели срещу швейцарската пехота и най-вече битката при Нанси (1477)43. Общото на всички тези противопоставения е, че рицарската конница е разбита от спешени войници, най-често въоръжение с пики или друго дълго оръжие – копие/алебарда. При Банокбърн и Куртре копието и пиката играят основната роля, докато при останалите значение има и далекобойното оръжие, било то дългият лък, арбалетът, артилерията или ранните ръчни огнестрелни оръжия. Мощният английски лък е решаващ за победата при Аженкур, през 1420 г. Ян Жижка и още 60 души успява да задържи многобройната кръстоносна кавалерия, чрез помощта на вагенбургите и малко стрелци. По-„радикалните“ промени можем да приемем, че започват през XV век и са свързани с навлизането на ръчното огнестрелно оръжие, развитието на артилерията и възхода на швейцарската пехота и германските ландскнехти. Всяка от тези три точки заслужава да бъде разгледана по-подробно, но за целите на това изследване ще бъдат набелязани някои основни моменти, като внимание ще се обърне на това кой фактор е вече ясно изявен до 1525 г.

Широко разпространено мнение е, че с появата на аркебузите и мускетите бронираните рицари станали едва ли не антика от миналото, която била напълно беззащитна пред барута. Това е само донякъде е вярно. Трябва да се има предвид обаче, че първите огнестрелни оръжия са изключително неточни, тежки, неудобни и дори опасни за ползване, тъй като има възможност да се самовзривят в ръцете на стрелеца. Също така на теория с мускет от XVI век дори селянин може да пробие кирасата на конник и да го повали. На практика обаче стрелците, неподкрепени от пехота, са лесна плячка за кавалерията, която с лекота би ги прегазила, особено като се има предвид дългото време на подготовка за нов изстрел. Според статистика изнесена в Български военен атлас, аркебузът произвежда едва 1 изстрел за 2 минути, а мускетът – 1 изстрел в минута. Пак там виждаме, че в началото на XVI век само 10% от частите са въоръжени с огнестрелно оръжие, през 1525 г. 12 %, а през 1555 г. – 33%.44

Самото огнестрелно оръжие е било познато в Европа още през последните години на Развитото средновековие (XI-XIII) и изглежда е започнало да се използва някъде на границата между XIII и първите десетилетия на XIV в.45 В началото то нито е било толкова ефективно, нито толкова добре прието от обществото, което го смятало за творение на дявола, създадено за извършване на зли дела.46 По-широкото му използване започва едва през XV век, когато се появяват аркебузите, а в края на века и тежките мускети, монтирани на трикрака стойка. През XV в. аркебузите са по-често носени не от самостоятелни единици (аркебузиери), а са монтирани на каруци, както във войните на хусистите47 или върху крепостни стени, така че тяхната роля си остава много ограничена. В началото на XVI в. и особено с навлизането на новите огнестрелни оръжия, тяхното значение се увеличава. Въпреки това не бива да се преувеличава ролята им, особено срещу тежко бронирани противници - точно на границата между XIV и XV в. се появява пълното защитно облекло48, като за сметка на това щитът започнал да отпада като част от въоръжението.  Пистолетът, който навлязъл през XVI в., трудно можел да пробие защитното облекло на облечен от глава до пети в стомана воин, както и аркебузът. По-голям успех в това отношение имал мускетът, който наистина можел да свали тежкобронираният рицар от коня му. Въпреки това тежкото защитно въоръжение продължава да се използва и през XVII в., a тежката кавалерия (кирасири) присъства дори през Първата световна война.49 В заключение към тази част може да се каже, че още от края на XIV в. нататък започва да се забелязва увеличаване на ролята на далекобойното оръжие –  големият английски лък, арбалетът, аркебузът, мускетът, пищовът. Независимо от това, в началото на XVI век то все още не е тази доминираща бойното поле сила, каквато ще стане през следващото столетие. Активното навлизане на мускетарите се случва чак през Тридесетгодишната война – ако в началото на XVII век отношението на копиеносци към стрелци е 2:1, то към 1635 г. е вече 1:1.50

Не по-малко развитие преживява артилерията, която започва да се използва активно още през XIV век.51 Подобно на ръчното огнестрелно оръжие, тя също далеч не е толкова ефективна, но много по-бързо става ключова във военното дело. Много явен пример за това може да бъде даден с първата държава в Европа, която активно поддържа артилерийски парк – Османската империя. Ако по време на обсадата на Константинопол от 1422 г. оръдията на султан Мурад II се оказват прекалено примитивни и недостатъчно добри са сриването на стените на византийската столица, то през 1453 г. успяват да се справят с тази немислима дотогава задача.52 Традиционните дотогава високи крепостни стени стават уязвими за оръдието. Този факт създава доста сериозен проблем – ако стената е висока, то тя става лесна цел, ако пък е ниска, лесно може да бъде изкачена от противника. Решението е да се въведе новата система на фортификации, позната ни като trace italienne или „звездообразен форт“. Тази конструкция е едновременно достатъчно ниска, за да не бъде прекалено застрашена от артилерията, но същевременно системите от ровове и бастиони дават отлична възможност за отбрана срещу пехота. След като се появява през XV век в Италия, тя  бавно започва да се разпространява и към останалите части на континента.

Landstuhl MerianТова отклонение беше нужно, за да се обясни какво е значението на промените в артилерията и как те се отнасят към рицарите. Писмото на Хутен е достатъчно показателно за жизнения стандарт на рицарите, макар и да не бива да приемаме думите му за абсолютна истина. Не само Щекелберг, но и другите рицарски замъци от периода не са нещо по-голямо и особено. Ако погледнем към Хорнберг, който съществува и до днес, останките на замъка на Гайер, както и последното убежище на Франц фон Зикинген – Нанщайн в Ландщул53, ще видим, че те представляват напълно типични конструкции. Едва ли финансовите възможности на рицарството биха му позволили (или поне на по-голямата част) да си строи звездообразни фортове, които да го предпазват от вражески гюлета. А те определено са ставали все по-голяма заплаха – именно артилерията на Швабската лига, ландграфът на Хесен, електорът на Палатината и архиепископът на Трир сриват стените на Нанщайн и довеждат до смъртта на Зикинген през 1523 г. Към това трябва да се прибави и че конфликтите в областта Франкония, където и концентрацията на рицари е много голяма, са нещо постоянно – в началото на XVI век един римски кардинал пише „Цяла Германия е една голяма бандитска банда, а благородниците, колкото повече грабят, са толкова по-величествени“.54 Но заплаха за военните традиции на Средновековието не били само оръдията и ранните огнестрелни оръжия, а и възходът на пехотата.

Three Soldiers and a DogВ края на XV век тропотът на копита и цвиленето на конете ще започнат да заглъхват, а на бойното поле ще изникват все по-гъсти гори от копия, пики и алебарди - прахът от галопа ще се замени от дима на барута. Две са основните бойни единици, които ще променят облика на войната в Новото време – швейцарската пехота (Reisläufer) и германските ландскнехти (Landsknechte)55. Разбира се, военното дело не се променя радикално през 70-те години на XV в., когато започва издигането на тези два вида наемници, промяната е дълъг и сложен процес.56 Една от първите истински силни пехотни формации, с които се сблъскват европейските, включително и немските рицари, са османските еничари, появили се през втората половина на XIV в. Успехите не само на еничарите, но като цяло на османската военна машина, опираща се на пехотата, показват, че рицарският галоп вече не е тази всепробиваща сила, която всява страх и ужас у врага. Тежките поражения при Никопол (1396) и Варна (1444) са пряко следствие от опита с тежка кавалерия и фронтална атака да се спечели битката. В този ред на мисли, преди да продължим с развитието на пехотата и влиянието, което това оказва върху конницата (респ. рицарите), може да се отбележат няколко  социални промени и проблеми произлизащи от провалите при Никопол, Варна и изобщо неуспехите в противодействието на османската експанзия. Кръстоносното движение е традиционно олицетворявано от участващите в него рицари и рицарско-монашеските ордени (йоанити, тамплиери, тевтонци, мечоносци и тн.). С провалите на късните кръстоносни походи срещу турците и особено на последния (от 1444 г.)57, самата идея за отвоюване на Светите земи и прогонване на неверника, толкова важна в рицарския етос, започва да се компрометира. Кръстоносното движение се превръща в нещо, което папите пропагандират постоянно, а светските владетели подхвърлят помежду си, без реално да се прави нещо по въпроса. Неведнъж се говори за свикване на поход, издава се папска була, продават се индулгенции, но до сериозно начинание така и не се стига. Отмирането на кръстоносното движение няма как да не окаже своето влияние върху рицарите – съставната част на всеки поход през Средновековието.58

Връщаме се отново към швейцарците и ландскнехтите. Корените на швейцарската пехота могат да се търсят още в Развитото средновековие, когато започват борбите на кантоните срещу Хабсбургите.59 Сраженията при Моргартен (1315) и Земпах (1386) са показателни за воинските им качества и категоричните успехи срещу австрийците. Опитите на херцога на Бургундия, Шарл Смелия (1467-1477), да наложи своята власт в долината на Рейн кулминират в Бургундските войни (1474-1477). В тях Бургундия се изправя срещу  Швейцарската конфедерация и херцогство Лотарингия.60 Три сражения – при Грандсон (1476), Мюртен (1476) и Нанси (1477) не само успяват да заличат Бургундия61, но и както пише Джон Ричардс, стават „това, което изковава военните тактики за следващите четири столетия“.62 От 1477 г. до 20-те години на XVI век, когато започва нейното слизане от историческата сцена, швейцарската пехота се превръща в една от най-търсените наемнически групи – унгарският крал Матиаш Корвин я иска за своята Черна армия, наема се в италианските държави и Свещената римска империя.63 Французите я използват активно от края на XV век, а от тогава до наши дни те са и гвардейци на римския понтифекс.

Увеличаването на населението в южните части на Германия и около швейцарските кантони довежда до това, че много млади хора нямат занимание и препитание, което ги тласка към военната професия. Въоръжени с алебарди, пики, швейцарски ками (Schweizerdolch) и арбалети, облечени в стомана и помпозни костюми, тези смели мъже успешно налагат нови модели на борба, свързани с широката употреба на пики и алебарди от спешени войници. Едно съвременно изображение върху дърво показва как пехотата на кантоните задържа устрема на имперската конница в битката при Дорнах, от 22.07.1499 г.. Точно Дорнах е една от най-известните им и значими победи, която не само унищожава  голяма част от войската на Швабския съюз, но и в хода на Швабската война (1499) извоюва на Швейцария независимост, по договора от Базел.

885px Schlacht bei Dorneck

Преломът в тяхната ефективност и търсене идва през 1515 г., когато при Мариняно се изправят срещу армията на френския крал Франсоа I (1515-1547) и са разбити. Макар и да вървят към заник, нова сила е повече от готова да ги замести – германските ландскнехти.64 Счита се, че те, подобно на швейцарците, са се появили около 70-те/80-те години на XV век. Първият документ, който споменава думата „ландскнехт“ е датиран от 1486 г. и е от швейцарски произход.65 Изглежда император Максимилиан I е бил впечатлен от техните бойни умения и през 80-те години започва да използва активно отряди от ландскнехти.66 Носейки пика на рамо, кама на кръста, малко монети в кесията и с песен на уста, те стават символ на войната в Южна Германия и Италия. Участието им в Италианските войни (1494-1559), войната за наследството на Ландсхут (1503-1505), Селската война в Германия (1524-1526), кампаниите на ерцхерцог Фердинанд (по-късно император Фердинанд I (1556-1564) и Карл V срещу османците, вътрешните конфликти на Калмарската уния и др. ги утвърждават като опасни противници и желани съюзници.

Marignano

Този кратък обзор на ландскнехтите и швейцарската пехота няма как да даде достатъчна фактологична част. Важни са не подробностите за техните бойни успех и кампании, а това как тези отряди влияят върху военното дело. Те са сред едни от основателите на т.нар. pike & shot, начин на воюване, зародил се в хода на Италианските войни, характеризиращ се с големи пехотни формации, фланкирани от аркебузиери и мускетари, подкрепени от кавалерия и артилерия.67 Този начин на воюване ще доминира в Европа до края на XVII век. Все повече ще намаля ролята на кавалерията, която от основна ударна сила се превръща в част от взаимодействието между пехота, стрелци и артилерия. Рицарската конница не може да се изправи срещу стена от пики и да очаква сигурна победа. Последната истинска „рицарска“ битка е тази при Золтау, в хода на конфликта за диоцеза на Хилдесхайм, през 1519 г.68 и дори в нея участват около 7000 ландскнехти. Продължавайки мисълта на Йоахим Уейли, че все по-търсени стават именно тези наемници, може да разсъждаваме, че това води до вид верижна реакция – ако един владетел си наеме ландскнехти, то негов опонент също ще го направи, за да бъде конкурентен.69 Допълнителен утежняващ фактор е това, че подобни отряди се ползват най-много именно в Южна Германия, където са концентрирани и повечето рицари на Свещената римска империя, което довежда до конкурентност между тях. Допълнително може да се разсъждава и за това, че повечето ландскнехти са от простолюдието – най-често селяни и за налагането на армии от неблагородници, срещу традиционната благородническа рицарска конница.

Място за критика също има – това са все още първите години от сериозното развитие и на пушките, и на оръдията, и на пехотата. Начинът на воюване комбиниращ инфантерия, стрелци, конници и артилерия ще стане доминиращ по-късно през века, още повече, че в отделни части на Европа – източните и Русия, той навлиза по-бавно и до по-късно се използват оръжията за близък бой.70 Джереми Блек, стъпвайки върху тезата на Майкъл Робърст, че военната революция протича в периода 1560-1660 г., допълва, че тя продължава и отвъд тази година, в разрез с традиционното разбиране за „мудността“ на войната през XVIII век.71

Жан Шагнио в своята статия „Critique du concept de révolution militaire“ („Критика към идеята за военна революция“) разглежда някои моменти от военното дело в периода до Френската революция и поставя под съмнение тезата за категорично случила се военна революция, застъпена от вече споменатия Майкъл Робъртс през 1955 г.72 И наистина, критика може да се отправи – наемничеството е твърде несигурен и хаотичен метод за водене на война, който често пъти налага собствени правила. Както през 1532 г. Макиавели пише в 12 глава на „Владетелят“ – „Който крепи държавата върху наемните войски, никога няма да бъде сигурен, понеже те са несплотени, амбициозни, недисциплинирани и вероломни. Те проявяват безстрашие сред приятелите си, а се боят от неприятелите си и нямат страх от Бога, нито честно отношение към хората. Владетелят може да бъде сигурен докато не е нападнат. Нападнат ли го, поражението е неизбежно. В мирно време държавата се ограбва от тези войски, а по време на война — от неприятеля.“73

Чак след годините на Тридесетгодишната война и ще се осъзнае нуждата от замяна на наемните войски с постоянна, издържана от държавата армия, каквато първо ще създаде Луи XIV.74

FlorianGeyer2В годините, които се коментират тук, краят на XV, началото на XVI век — 1525, всички споменати промени не са навлезли на 100% и  дори не са започнали  да стават доминиращи, като трябва да се имат предвид и всички локални особености, етапи на навлизане на новите оръжия и тактики, както и отмирането на средновековните прийоми. Пример за това е, че по време на Селската война най-големи успехи постига създаденият от Флориан Гайер „Черен отряд“ (Schwarzer Haufen). Този малък, оценяван на повече от 600 души конен отряд, отлично обучен във военното дело от Гайер75, е може би най-ефективната (и по всяка вероятност най-радикалната и брутална) въстаническа група. Изглежда той се е формирал около края на март 1525 г., в долината на Таубер. Палейки и унищожавайки замъци и манастири успява да отбие не една атака на Швабската лига. След голямото поражение на селяните при Кьонигсхофен (02.06.1525)76 той се оттегля от Вюрцбург (който е неуспешно обсаден от отряда) към Инголщат. Там Гайер разделя останалите си 600 души на два отряда – църквата в града е заета от 200 войници, а крепостта от 400. С тези 400 души за два дена той отбива три атаки на електора на Палатината, като успява да се измъкне с малка група, а от другите му бойци само 17 души са пленени, всички други се сражават до последно и загиват. Това говори за желязната дисциплина и бойния ред, въведени от рицаря. Неговият собствен край все пак идва няколко дена по-късно, когато на 10 юни е убит от хора на доведения си брат Вилхелм фон Грумбах (1503-1567) – по-късно също бунтовник, в гора край град Вюрцбург.77

 

“Für Reiches Ehr‘ und Luthers Lehr‘ sein Stolz, sein‘ Burg, sein Eisen.”78

Реформацията и рицарството

 

Christlicher Adel deПоследният аспект, който ще бъде разгледан е за влиянието на Реформацията върху дребното благородничество в Германия. Силата на словото на Лутер, на неговите идеи или по-скоро на отделните интерпретации на неговите идеи, ще се разгърнат върху всички обществени слоеве на Свещената римска империя, било то селяни, дребни рицари, електори, епископи или дори самият император. Печатарската машина успява да разпространи думите му по всички краища на Империята - до свикването на Диетата във Вормс през 1521 г., 700 000 бройки от писанията на Лутер циркулират в Германия.79 Върху рицарството най-силно резонира първият от трите много важни негови текстове, написани през 1520 г. – „Адрес до християнските благородници на германската нация за подобряване състоянието на християните“ (An den christlichen Adel deutscher Nation von des christlichen Standes Besserung).80 Лутер я пише, след като на 15.06.1520 г. Папството издава булата Exsurge Domine, която заставя монахът да се откаже от своите виждания в срок от 2 месеца и открива 41 грешки в неговите 95 тезиса. В своя защита през август той разпраща апела си с цел принцовете и самият император, когото той вижда като потенциален съюзник, да поведат борбата срещу папистите – „В такъв случай, когато се налага, и понеже папата е обида за християнството, първият, който може и е истинска част от цялото (на християнската общност – б.а.), трябва да направи всичко възможно, за да се създаде истински свободен събор. Никой не може да направи това толкова добре както временната власт (секуларната власт – б.а.), тъй като те са братя християни, братя свещеници, „духовни братя“, братя владетели над всичко и когато е нужно или изгодно, те трябва да вършат работата, поради която Бог ги е издигнал над всички други.“81

Успехът е силно ограничен. Вместо апелът да вдигне принцовете и Карл V на бой срещу Рим, най-силно желание за съпротива се вдъхва в дребното благородничество – рицарите. В самия текст има пасажи призоваващи към действие по-широките слоеве на обществото, а не само едрите аристократи – „Няма ли да е неестествено, ако при пожар в някой град всички стоят и не правят нищо, а той си гори и гори, унищожавайки всичко по пътя си, единствено поради това, че никой няма правата на бургмайстера или защото пожарът е пламнал в неговия дом? В такъв случай не е ли дълг на всеки гражданин да се надигне и да повика останалите? Колко по-нужно е да се направи това в духовния град на Христа, ако там има пожар, независимо в папските владения или другаде?“ Въпреки тези аргументи императорът си остава силно свързан с католицизма и не се поддава на новото учение, а принцовете ще излязат на преден план след потушаването на Селската война. От друга страна, документът се цитира като една от главните причини за избухването на Рицарската война от 1522 г.82

479px Franz von sickingenОт четиримата основно присъстващи в изследването рицари, трима със сигурност са се срещали с Лутер – Франц фон Зикинген, Улрих фон Хутен и Флориан Гайер. Дори повече – първите двама са едни от най-големите му и верни последователи. Зикинген е един от първите въвели лутеранството в своите владения. Присъствайки на Диетата във Вормс, той засвидетелства своята подкрепа за реформатора, а отново във Вормс Силвестър фон Шаумберг (1466/1471-1534), друг рицар и поддръжник на Реформацията, както и сто негови рицари предлагат защитата си на Лутер.83 Каква е причината толкова рицари да търсят контакт с витенбергският доктор и да минат към новата вяра? Дали става въпрос единствено за религиозен плам? Можем да търсим обяснението на бързото разпространение на Реформацията сред тях в подновената атака към Рим още преди 1517 г. С избухването на Италианските войни в края XV век се забелязва нова вълна на антиримски и антииталиански настроения в Свещената римска империя, комбинирани с германски патриотизъм или както Томас Брейди сполучливо именува главата посветена на това в големия си труд “German Histories in the Age of Reformations” - „Националната илюзия – обвинения срещу Рим, откриване на Германия“.84

Улрих фон Хутен води фронта на антиримската пропаганда. Преди Лутеровото движение, а и след това той пише агресивно против Папството – „Три неща са скъпи в Рим – жени, коне и папски писма. Три неща просперират в Рим – треска, чума и бедност. Три неща си взема човек от Рим – Лоши мисли, празен стомах и празна кесия. Три неща са често срещани в Рим – вдигане на цените, мръсен въздух и коварство.85 Не по-различни са мислите на самия Лутер след посещението му в Рим през 1510 г. Основните обвинения са за пошлостта, разврата и моралния упадък на Папството, както и ограбването на Германия от католическата църква, чрез плащането на най-различни църковни данъци и такси, отиващи директно в Италия. През септември 1520 г., месец след като Лутер е написал и разпространил „Адрес до християнските благородници...“, Хутен праща четири писма – до Карл V, до електорът на Майнц Алберт (упр. 1515-1545), до електора на Саксония Фридрих III Мъдрия (упр. 1486-1525) и едно до всички германски съсловия. В писмото до Фридрих Саксонски, с дата 11.09, той разгръща своите аргументи – „Виждаме, че в нашата германска земя няма никакво злато или сребро. Колкото и да е останало е ежедневно източвано от новите планове, измисляни от съвета на най-святите членове на Римската курия... Те строят къщи от мрамор. Те имат скъпоценни камъни, облечени са в пурпур и хубави платове, ядат пищно, фриволно се заобикалят с всякакви луксозни предмети. Накратко, много от най-лошите хора се издържат в Рим, живеейки в мързеливо угодничество, чрез нашите пари...“86 По-нататък виждаме как Хутен бързо е възприел идеята на „Адрес до християнските благородници...“ и от своя страна апелира към това да се изгонят чуждите потисници – „Но ако всички тези, които опустошават Германия и продължават да поглъщат всичко, бъдат най-накрая прогонени и се сложи край на техните неограничавани грабежи, мошеничество и измами, с които римляните ни покориха, ще можем пак да имаме злато и сребро в достатъчни количества и ще можем да си го запазим.“87

Gtz von Berlichingen PortraitЗа съжаление Флориан Гайер не е бил толкова продуктивен в писането, колкото в действието и пътуванията из Европа, така че по-трудно можем да разберем неговите религиозни мотиви и каква роля играят те. Със сигурност знаем не се е разбирал с църквата, тъй като през 1517 г. е екскомуникиран, поради нежеланието да плати на Ноймюнстерското абатство исканите от него такси и до смъртта си остава в състояние на отлъчване. Също така знаем, че през 1523 г. се е срещнал лично с Лутер във Витенберг, което по всяка вероятност е увеличило неговото влечение към Реформацията или по-скоро към антикатолицизма. Корените на неговата омраза към католическата църква, ясно изразена по време на Селската война - палежите на манастири и църкви, можем да търсим и в един интересен момент от живота му. В периода 1512-1513 г. той е в двора на английския крал Хенри VIII (1509-1547)88, където може да е попаднал под влиянието на последователите на Джон Уиклиф (1330-1384), но за това няма преки доказателства. Друга възможност е това, че поради ранната смърт на двамата му братя, той наследява значителни владения и не е искал да дава части от своето богатство на Ноймюнстерското абатство. Разбира се, двете не се изключват взаимно, но липсата на достатъчно документи прави проблемът по-труден за изследване, сравнено с Хутен или Зикинген.

Други представители на това съсловие също се включват в Селската война, a около 600 рицари вдигат известния бунт от 1522-1523 г. Недоволство има и то само се увеличава, когато в борбата срещу градовете - основният противник и виновник за несгодите на рицарите (според самите тях), се включи религиозната обосновка, дадена от Лутер. Аргументите от духовен характер успяват допълнително да дискредитират противника, да разпалят още повече борбата между старите и новите сили в обществото. Независимо от това, че може да приемем, че бунтът на Зикинген и Хутен няма напълно религиозен характер89, започналата Реформация е искрата, която довежда до експлозията – липсата на сериозни финансови възможности в немалка част от рицарите, недопускането до управлението и нуждата от реформи на Империята, плюс Лутер и неговите думи, довеждат до този първи изблик на насилие, свързан пряко с движението започнато неволно от витенбергският монах в края на октомври 1517 г.

 

“Oh Ritterschaft, du feste Kett, Magst niemals uns zerreißen.”90

Заключение

 

Вместо заключение ще бъдат разгледани мотивите на това четирима души да поемат по толкова интересни пътища, оставяйки ярък спомен за действията си. Нито един от тях не е особено беден, нито в тежко финансово състояние. Вярно, Улрих фон Хутен няма големи материални възможности, има проблеми със семейството си, но учи в 9 различни университета и пътува постоянно между Германия и Италия. За разлика от него Зикинген, Гайер и Берлихинген са не просто подсигурени, а дори и заможни. Всеки от тях има обширни владения (особено като за представител на неговата класа) и може да живее спокойно в охолство. Изглежда, че често споменаваната криза не ги засяга, дори напротив – Берлихинген е пето дете и едва ли го е очаквало светло бъдеще. Имайки предвид това, може да приемем, че този професионален разбойник и авантюрист се е адаптирал доста добре – умира на преклонните 82 г. в своя замък и то от ненасилствена смърт. Хутен, Гайер и Зикинген нямат този късмет – най-възрастен умира последният, 42-годишен, от раните си, след като е тежко ранен при обсадата на замъка си, а останалите умират съответно на 34 и 35 години. Единият загива от сифилис, а другият е убит от хора на доведения си брат.

Можем ли да търсим младежкия ентусиазъм и импулсивност в действията им? Всички те се включват в различни борби, било то с меч или перо, преди да са навършили 20 години. Родени са по почти по едно и също време – 80/90-те години на XV век. Епохата е несъмнено много динамична. След известно затишие по фронтовете на Империята, през 90-те започват дългите и кървави Италиански войни. Това, както беше коментирано вече, усилва антииталианските настроения. От изток все по-силно се усеща натискът на Османската империя, която в края на XV век успява да завърши покоряването на Балканите и започва настъплението си към Унгария, земите на Хабсбургите и Свещената римска империя.91 Улрих фон Хутен, в своето писмо до електора на Саксония, пише за заплахата от тях и за това как бездействието на принцовете и кражбите на Папството спъват борбата срещу османците – „И тогава тези пари (които могат да бъдат получени, ако спре „ограбването“ на Германия от Папството, б.а.), в такъв запас и с такава ценност, могат да бъдат използвани за по-добри цели, като например: да въоръжим значителни войски и да разширим границите на Империята; също да покорим турците, ако това се наложи.92  Подобна идея виждаме и в един диалог между Свети Петър и Франц фон Зикиген, написан през 1523 г., малко след смъртта на последния.93 Авторът на творбата е анонимен, но в нея можем да открием някои от идеите, които сигурно са движили рицаря. Докато Зикинген и Свети Петър обсъждат църковната и светската власт се появява Свети Георги Победоносец. По време на диалога между него и починалия воин четем следните несъмнено иронични и социално ангажирани редове:

“Св. Георги – Значи трябва друг да продължи твоята борба, някой, който ще запее   
друга песен.
Франц – Ако има същия успех като мен, бързо ще се откаже.
Св. Георги – Той ще се справи по-добре. Той има по-голяма мощ и влияние от теб.
Франц – И кой може да е това?
Св. Георги – Турският император на Константинопол.
Франц – О, не мисля, че турците ще имат някакви победи... Замисли се. Повече от   
тридесет пиршества бяха дадени на двата Райхстага в Нюрнберг, за да ни пазят от
Турчина, а дори няма да споменавам за конните състезания, турнирите, вечерите,
луксозните балове и други важни приготовления. И нека не забравяме, че  
Лутеранските текстове... бяха забранени и безброй процесии, с присъствието на   
Светия дух, бяха проведени. Общо взето, нищо, което да не може да помогне за  
защитата срещу турците не беше пропуснато.“94

Значи за тях не само принцовете и прелатите са безсрамни грабители на Германия, но и техните кражби спомагат косвено за напредването на турците. Интересно е, че те споделят виждане различно от това на Лутер, тъй като той до средата на 20-те години е на мнение, че турците идват, за да разрушат католическия ред.95 Франц фон Зикинген и Улрих фон Хутен виждат заплахата в градовете и принцовете, Гайер ненавижда католическата църква и принцовете, а Гьоц фон Берлихинген преживява като наемник, разбойник и рицар, сражавайки се за своите или чужди интереси. Във военно отношение успехите им не са никак малки – всеки от четиримата е познавал и победи, и загуби.

Столетия са минали от онези неспокойни първи години на Реформацията, но интересът към тези личности не е изчезнал и те не са забравени. И до днес се помнят легендите за Черния отряд на Флориан Гайер, смелостта на едноръкия Гьоц фон Берлихинген, бунтовният плам на Улрих фон Хутен и Франц фон Зикинген. През 1771 г. Гьоте пише известната си историческа драма „Гьоц фон Берлихинген с желязната ръка“. През 1859 г. е публикувано друго подобно произведение – авторът е известният философ Фердинанд Ласал, а заглавието е „Франц фон Зикинген, историческа драма“. На 04.01.1896 г. в Немския театър в Берлин е изнесено представлението „Флориан Гайер“, по текст на драматурга Герхарт Хауптман. Песни като „Ний сме Черната дружина на Гайер“ (Wir sind des Geyers Schwarzer Haufen), „Песента на Зикинген“ (Das Sickingenlied) продължават да носят спомена за тези събития. Може би е най-добре последните думи да принадлежат на Гьоц фон Берлихинген. След цял един живот на приключения, разбойничество, имперски бан, участие в различни бунтове, войни и вражди, в края на своята автобиография той прави следното заключение: „Всичко това аз, човек на преклонна възраст и с много опит, исках да ви предам и то да бъде искрено предупреждение и пример за всички верни, мили, благочестиви и честни люде, независимо дали сте бойци или други, от съсловия високи и ниски, до императорите, кралете, електорите и принцовете, до графовете, бароните, рицарите и пажовете, до градовете и другите, независимо от съсловието, духовно или временно, които са участвали във вражди и войни.

Нека Господ, вечното Слово, помогне нам,
Слабите ни тела тук и душите там,
И нека всемогъщият Господ бди над нази
И от вечната смърт да ни предпази. Амин.“

 

1На Райхстагът в Шпайер от 1512 г. официално е прието това наименование на Империята, използвано за пръв път в документ от 1474 г. През Средните векове е позната само като Sacrum Romanum Imperium („Свещена римска империя“) – Whaley, J. Germany and the Holy Roman Empire I. с. 17; Wilson, P.H. The Holy Roman Empire, с. 19.
2Гаврилов, Б. История на новото време. Курс лекции. УИ. „Св. Климент Охридски“, София, 2011 ; Петков, П. Поглед към новото време. Европа през XVI-XVIII век. УИ. „Св. Климент Охридски“, София, 2012, 4.
3Петков, П. Цит. съч. с. 57-65; Гаврилов, Б. Цит. съч. с. 56-62
4Петков, П. Цит. съч. с. 67; Гаврилов, Б. Цит. съч. с. 63-65
5Петков, П. Цит. съч. с. 76-88; Гаврилов, Б. Цит. съч. с. 73-80
6Nipperdey, T. Reformation, Revolution, Utopie. Studien zum 16. Jahrhundert. Frankfurt a/M, 1975; Braudel, F. The Mediterranean and the Mediterranean World in the Age of Philip II. London, 1972-1973; Delumeau, J. Catholicism Between Luther and Voltaire. London. 1977
7В настоящето изследване под „Германия“ ще се разбират само немските територии на Свещената римска империя. Уточнението е важно, тъй като в някои изследвания в „Германия“ попадат всички територии на Империята, включително италианските и славянските.
8Петко Петков издава своята книга за пръв път през 1996 г., а Борислав Гаврилов има друг труд от 1999г. в който поставя XVI-XVII в. в Новото време, но той се отнася до събитията след Вестфалските договори – „Векът на абсолютизма. 1648 – 1789.“ Тук не се вземат предвид някои по-нови статии в различни сборници, а единствено монографиите и лекционните курсове/университетските учебници. През 90-те излизат и монографии, свързани с Империята и нейната балканска политика, както и Източния въпрос, които също извеждат събитията извън Средновековието. Такива са „Саксония и Югоизточна Европа XV – XVII в.“ на Веселка Гъркова и „Балканите между две империи. Хабсбургската монархия и Османската империя (1683 – 1739). Повече за това вж. в бележка 27.
9Повече относно размислите на автора върху прехода от едната епоха в другата – Николов, Й. История на средновековния свят. Късно Средновековие, с. 5-22, 577-585, 712-719
10Пак там, с. 137-174, 215-271, 560-577; относно Испания 389-419, Чехия с. 438-457, Унгария с. 483-509
11Пак там, с. 217-223
12Пак там, с. 250-261
13Пак там, с. 263
14Енгелс го пише през 1850 г. в Лондон, след революционната вълна от 1848/1849 г. Това е важно, тъй като пруският социалист съвсем ясно изразява своето недоволство от краха на Пролетта на народите в текста и цели чрез него да покаже, че германската нация има своите революционни традиции, независимо от провала в средата на XIX век. Първоначално е отпечатан в “Neue rheinische Zeitung”, издаваният от Карл Маркс вестник в периода 1848-1849 г. Книгата на Енгелс има и българско издание, „Селската война в Германия“, излязло през 1953 г. от издателството на БКП. Днес англисйкият превод на книгата е достъпна онлайн на https://www.marxists.org/archive/marx/works/1850/peasant-war-germany/index.htm. В настоящето изследване ще бъде използвано английско издание от 1956 г.
15Николов, Й. Немската реформация и някои църковни дейци от българските земи през ХVІ в В: Българско-германски отношения и връзки. Т. 1. С., 1972,  с. 11-34; Немските реформатори, балканските провинции на Османската империя и мисията на Димитър Мизиеца в Германия. – В: Българско-германски отношения и връзки. Т. 2. С., 1979, с. 9-44.; Thomas Müntzer und die Balkanvölker В: Der deutsche Bauernkrieg 1524/25, Geschichte-Traditionen-Lehren, B., 1977, с. 103-106
16Става въпрос не само за Селската война, но и за делото на Ханс Бьохайм („Ханс Свирача“) в Никласхаузен, през 1476 г., движението на „Вързаната обувка“ (в книгата грешно преведено като „Дървена обувка“. На български „Bundschuh” може да се преведе като „Вързана обувка“ или „Съюз на обувката“) през 1493 г. (Елзас), 1502 г.  (Унтергромбах), 1513 г. (Шварцвалд), организацията „Бедният Конрад“ (“Armer Konrad”) в херцогство Вюртемберг през 1514 г. и бунтовете в австрийските земи през 1515 г. Повече за тях и техният характер в Blickle, P., Catt.C. Peasant Revolts in the German empire in the Late Middle Ages, В: Social History, Т. 4., бр. 2, 1979, с. 223-239
17Йонов, М. Валенщайн. Бележити пълководци и военни дейци. Държавно военно издателство, София, 1971
18Повече относно виждането на Енгелс в Engels, F. The Marxist conception of the Peasants’ war,в Reformation and authority, под ред. на Kyle C. Sessions, 60-67 с.
19„Въпреки самопожертвувателността на Якоб Рорбах, Флориан Гайер и още няколко решителни революционни вождове не могли да променят държанието на селяните и най-вече тяхната местна ограниченост и страха им, че ще загубят жалкото си стопанство“.
20Сред представителите на „Революционната партия“ той поставя Томас Мюнцер (на първо място), рицарят-ренегат Флориан Гайер, за когото ще стане дума по-подробно, водачът на „Светлия отряд“ Якоб Рорбах, отговорен за клането във Вайнсберг на 14 април 1525 г. (Самото клане е представено като „Народния съд във Вайнсберг – Шапкарев, И. пос. съч. с. 71), както и водачът в австрийските земи – Михаил Гайсмайер.
21Lindberg, C. The European Reformations, с. 150
22https://www.marxists.org/archive/marx/works/1850/peasant-war-germany/ch04.htm
23Съратници на Ханс Свирача през 1476 г. Шапкарев, И. пос.съч. с. 18
24Макар и донякъде позитивно представен, в крайна сметка е заклеймен – „Вендел Хиплер съставил добър план за действие срещу едва 6500-та армия на Трухзес и 7000-та на пфалцския курфюрст. Предателството на Гьоц фон Берлихинген осуетило този план, въпреки, че на помощ дошли и други 5000 селяни.“ – Шапкарев, И. Пос. съч. с. 99. Става въпрос за оттеглянето на силите на Берлихинген, който минава на страната на князете след като вижда поражението на бунтовниците.
25В увода си към второто издание на книгата ,1870 г. в Лайпциг, Енгелс пише, че няма претенции да бъде самостоятелен изследовател на темата, а че взема фактологичната част относно селските надигания и Томас Мюнер от Цимерман – Engels, The Peasant war in Germany, Moscow, 1956. Самият Вилхелм Цимерман пише своите три тома “Allgemeine Geschichte des großen Bauernkrieges” в периода 1841-1843 г.
26Иванов, И. Войната в Западна Европа... с. 101-110, 118-119, 153-161, 170-180
27Макар и малко български историци да се занимават с вътрешните проблеми на Свещената римска империя през Новото време, то по отношение на нейната балканска политика и конфликтите с Османската импе-рия изследванията са значително повече. Сред техните автори изпъкват имена като Иван Първев (Балканите между две империи. Хабсбургската монархия и Османската империя (1683-1739),УИ Св.Кл.Ох. 1997; Балканите и Източният въпрос (1688-1878),  УИ. Св.. 2016; Habsburgs and Ottomans between Vienna and Belgrade (1683-1789), Columbia University Press, 1995; Land in Sicht:Suedosteuropa in den Deutschen politischen Zeitschriften des 18.Jahrhunderts, Vandenhoeck & Ruprecht, 2009) Мария Баръмова (Европа, Дунав и османците (1396-1541), УИ. Св... 2014; Транслация на могъщество. Договаряне на мира между Хабсбургите и Високата порта 1547-1747, УИ, Св... 2019) , Веселка Гъркова (Саксония и Югоизточна Европа 15-17 в., УИ. Св... 1999), Йоана Списаревска (Чипровското въстание и Европейският свят 1688 г. Абагар, 2018), Мариана Йовевска (Балканските провинции на Хабсбургската държава, ПИК, 1999). Български изследвания има и върху теологичните аспекти на Реформацията. Такива са трудовете на богослова Венеамин Пеев (Жан Калвин, Философско-теологични аспекти на Реформацията, Абагар, 2011; Социални и богословски аспекти на Реформацията, Фондация „Комунитас“, 2017)
28Напр. Шапкарев, И. пос.съч; Николов, Й. пос. съч.; Engels, F. пос.съч; Bax, B. German Society at the Close of the Middle Age, 1894; Hitchcock, W. The Background of the Knight's Revolt 1522-1523, 1953
29Wilson, P.пос. съч. с. 557
30Manifestation of discontent in Germany on the eve of the Reformation, под.ред. на Гералд Щрауфс, с.192-193
31Пак там, с. 193
32В Кьолн, Ерфурт, Майнц, Лайпциг, Грейфсвалд, Витенберг и Виена. Преди това получава монашеско образование във Фулда, където е изпратен от баща си.
33Manifestation of discontent…, с. 194
34Самото име „Щекелберг“ (Steckelberg) означава „стръмен хълм“
35Manifestation of discontent…, с. 193-194
36Пак там, с. 179-192
37Пак там с. 184
38Имперски данък (Reichssteuer), въведен за да помага финансово на Максимилиан I в Италианските войни, както и срещу настъпващата Османска империя. Изплаща се от 1494 до 1499 г. като не успява да събере планираните 2 милиона гулдена. Подобни опити за въвеждане на общ данък прави и император Сигизмунд. Повече за имперската реформа от 1495г. в Brady Jr., Thomas A. German Histories in the Age of Reformation, с. 114-121
39Wilson, P. пос.съч. с.557
40Интересна идея относно ролята на аристокрацията като защитник на селяните, селското самоуправление и кризата на авторитетите в края на Средновековието и Ранното ново време е представена в статията, цитирана в бележка номер 16.
41Пак там, с. 446
42„Видях аз палатки, коне, знамена и на хоризонта червен пушек“, част от едноименната ландскнехтска песен.
43Повече за всяко от тези сражения в Иванов, И. Цит. съч., с. 103-106, 98-99, 145-146, 159-160, 160, 179
44Колектив, Български военен атлас, с. 137
45Chase, K. Firearms, с. 58-59. Разбира се, под „познато в Европа“ не трябва да разбираме цялата й терито-рия, нито че с появата му се разпространява равномерно на целия континент. На Балканите то проникнало през втората половина на XIV век през Дубровник, към Сърбия и Босна – Матанов, Х. Средновековните Балкани, с. 400; Матанов, Х. Михнева, Р. От Галиполи до Лепанто, с. 102-103
46Chase, K. Пос. съч., с. 59
47Повече за тях в Иванов, И. Пос. съч., с. 156-161; Николов, Й. История на средновековния свят II, с. 517-523
48Като пример може да се даде бронята на една от разглежданите в това изследване личности – Гьоц фон Берлихинген. Днес тя е запазена в музея в замъка Хоенберг и може да бъде видяна в сайта на музея. Самият замък е закупен от Берлихинген и той живее там до смъртта си през 1562 г.  http://www.burg-hornberg.de/html/body_g_rustung.html 19.08.2019
49Могат да се видят много интересни фотографии на френски кирасири от 1914г., изглеждащи така както по времето на Наполеон. Използването на кавалерия през Голямата война като нападателна единица се оказва абсолютен провал и на нея е отредена само спомагателна роля.
50Стоянов, Ал. Тридесетгодишната война, с. 56
51Повече за артилерията през Късното средновековие в Ивелин, И. Пос. съч. с. 185-186
52Повече за обсадата от 1422 в Матанов, Х. Пос. съч. с. 496; от 1453 - Пак там, с. 520-525; Стоянов, Ал. Османската експанзия, с. 73-79
53Тук трябва да се поясни, че Зикинген далеч не е беден представител на дребната аристокрация. Неговите владения не са никак малко, както и финансовите му постъпления. Притежавал е конгломерат от пръснати територии и замъци, както и цели два града в южните части на Германия.
54Zmora, H. State and Nobility in Early Modern Germany, с. 1
55„Reisläufer“ преведено означава „ такъв, който отива на война“, а Landsknechte буквално преведно означава „служители на земята“ или „служители на държавата“.
56В общоевропейски контекст може да се приеме и че испанското терцио, зародило се също в началото на XVI век, е не по-малко важно, но в този случай се разглежда конкретно Южна Германия, където неговото влияние е по-ограничено, сравнено с това на ландскнехтите и швейцарците. Отделно, то се налага чак през 30-те и 40-те години на века, което е извън обхвата на настоящото изследване.
57Повече за кръстоносното движение от края на XIV до средата на XV век в Матанов, Х. Михнева, Р. Пос. съч. с. 105-155
58Трябва да се има предвид, че някои от рицарско-монашеските ордени продължават активно своите борби и през Новото време. Йоанитите са едни от основните противници на османската експанзия, борейки се упорито срещу нашествениците, особено в периода 1520-1570г. Тевтонците нямат особен късмет – след войната между Тевтонската държава и Полша от 1519-1521г. Орденът губи позиции, а през 1525 Прусия е секуларизирана, след което те се завръщат в Свещената римска империя, където все още притежават пръснати владения.
59Повече за Швейцария от XIII до XVI век в Николов, Й. История на Средновековния свят III, с. 271-300
60Повече за тях в Иванов, И. Пос.съч. с.171-173
61При Нанси Шарл Смелия е убит от удар с алебарда в главата, а голото му и обезобразено тяло е намерено в замръзналата кал три дена след сражението (случило се на 05.01.1477). Владенията му са наследени от бъдещия римски император Максимилиан I, който през август 1477 се жени за неговата дъщеря – Мария Бургундска. С цел да запази своите нови територии, Максимилиан води военни действия срещу френския крал Луи XI, друг претендент за бургундските земи – братовчед на Шарл Смелия. През 1482 г. те ги разделят помежду си, като наследникът на Империята отстъпва на Луи Франш-Конте и Артоа.
62Richards, J. Landsknecht Soldier, с. 4
63Иванов, И. пос. съч. с. 173
64Трябва да се има предвид, че те не изчезват, а започват да се наемат по-малко, сравнено с ландскнехтите. Швейцарската пехота си остава високо почитана. Неведнъж се проявяват като отлични войници – през 1527г. 189 швейцарци, личната гвардия на папата, защитават Климент VII от развилнялата се армия на Карл V, която плячкосва Рим. 600 швейцарски гвардейци загиват, защитавайки Луи XVI и двореца Тюйлери през 1792г. по време на Френската революция.
65Richards, J. пос. съч. с. 7
66Интересен анекдот е влизането на император Максимилиан в Кьолн през 1505г., когато той, нарамил пика, лично води военен „парад“ с ландскнехти, плюс два палатински графа, два саксонски херцога, двата брандебургски маркграфа, херцозите на Мекленбург, Брауншвайг и Вюртемберг, заедно с легендарния ландскенхтски командир Георг фон Фрундсберг – Richards, J. Пос.съч. с. 8-9
67Колектив, Български военен атлас, с. 137 – този начин на воюване е представен чрез схема на построяването на нидерландски войски от първите етапи на Осемдесетгодишната война/Бунтът на Нидерландите (1568-1648).
68Whaley, J. Пос. съч. с.212
69Дори по време на Селската война Швабската лига очаква с нетърпение Георг фон Фрундсберг (1473-1528) да освободи своите отряди, участващи в кампанията на Карл V в Италия, за да ги наеме срещу въстаналите селяни. От своя страна отделни бунтовни банди също се опитват да наемат ландскнехти, за да се борят срещу Лигата и точно в случаите, когато успяват са постигнати значителни успехи. Допълнително за военната организация по време на конфликта в Hoyer, S. Arms and Military Organisation in the German Peasant War В: The German Peasant War 1525,. с. 98-109
70Конкретно в Русия първите сериозни опити за въвеждане на огнестрелно оръжие са през 1550г., когато Иван Грозни (1533 – 1584) нарежда създаването на войската на стрелците, използвани до края на XVII век. Използването на артилерия и инженерни войски също се свързват с Грозни и обсадата на Казан от 1552г., когато градът е обстрелван и под него са правят изкопи пълни с експлозиви, чрез които се сриват каменните му стени.
71Блек, Дж. Военното дело 1660-1975, с. 15. Относно промените и характера на военното дело след 1660, пак там, с. 59-83
72Chagniot, J. Critique du concept de révolution militaire В:La révolution militaire en Europe : (XVe-XVIIIe siècles), 1998, с. 23-30
73По превода на М.Г.Янков от 1991г.
74Повече за военните реформи на Луи XIV и неговите войни в Гаврилов, Б. Разделянето на Европа, с. 55-65, 73-88; Блек, Дж. Пос. съч. с.93-102, 119-125. Предимствата на постоянните армии над феодалните и наемните могат да се забележат първоначално в края на XIV, началото на XV век, когато Османската империя създава своята еничарска пехота, доказала се като трудно сразим противник на средновековните рицари и опълчения. Повече за това в Стоянов, Ал. Пос.съч. с. 31-49. Тук трябва да имаме предвид това, че преди Луи XIV Османската империя поддържа постоянна армия още от края на XIV в.
75Самият той е участвал в няколко военни конфликта. През 1519 г. е на служба при маркграф Казимир фон Бранденбург-Кулмбах (1515-1527), самото маркграфство след 1604 г. е познато като Бранденбург-Байройт, управлявано от франконския клон на династията Хоенцолерн) и заедно с Швабската лига се изправя  срещу херцогът на Вюртемберг Улрих (1498-1519, 1534-1550) и рицаря Гьоц фон Берлихинген. По-късно същата година участва в конфликта между Албрехт, херцог на Бранденбург-Прусия и велик магистър на Тевтонския орден и Полша (велик магистър на Тевтонския орден - 1510-1525, херцог на Бранденбург-Прусия – 1525-1568), продължил до 1521 г.
76Повече за него в Miller, D. The Armies of the German Peasants’ War 1524-26, с. 37
77Повече за интерпретациите на последните му дни и битки в Шапкарев, И. Пос. съч. с.99; Miller, D. Пос. съч. с.37; Engels, F. Пос. съч. 130-132; Weill, A.  Histoire de la Grande Guerre Des Paysans, с. 312-316; Zimmermann, W, Heldentod Florian Geyer’s und der schwarzen Schaar, В: Die Gartenlaube, бр.6/7, с. 84-87, 109-111
78„За честта на Империята и Лутеровото учение са неговата гордост, неговият замък и неговото желязо“, част от поемата „Песента за Зикинген“ (Das Sickingenlied) от немският писател и историк Франц Людтке (1882-1945), в която се говори за неговия живот и борби.
79Wilson, P.H. Пос. съч. с. 275, повече за употребата и значението на печатарската машина в Свещената римска империя - пак там, с. 274-277
80„Адрес до...“ излиза през август 1520 г., през октовмри и ноевмри с.г. излизат емблематичните „За вавилонския плен на църквата“ (Von der babylonischen Gefangenschaft der Kirche) и „За свободата на християнина“ (Von der Freiheit eines Christenmenschen). Повече за тях и за важната 1520 г. в Стофер, Р. Реформацията, с. 22-26; Stanford, P. Martin Luther, с. 190-215
81Пълният текст е наличен на
https://web.stanford.edu/~jsabol/certainty/readings/Luther-ChristianNobility.pdf , 31.08.2019
82Whaley, J. Пос.съч. с. 209
83Гаврилов, Б.  История на..., с. 61-62. Повече за Диетата във Вормс в Stanford, P. Пос.съч. с.215-250
84“The National Illusion – blaming Rome, discovering Germany” -  Brady Jr., Thomas A. Пос.съч. с. 155-160
85Stadtwald, K. Roman Popes and German Patriots, с. 97
86Original Sources of European History. Period of Early Reformation..., с. 19-20
87Пак там, с. 20
88Franz, G, Florian Geyer в Neue Deutsche Biographie т.6, с. 357
89И Питър Уилсън, и Йоахим Уейли смятат, че става въпрос повече за опит да се увеличи силата и влияние-то на Зикинген, който така или иначе притежава значителни владения. Уейли пише за опит на рицаря да стане владетел/електор на Трир, след като влиза в конфликт с града през 1522 г.
90„О, рицарство, бъде ти здрава верига и никога не ни предавай“. Част от песента „Стоманеният юмрук на върха на копието“ (Die Eisenfaust am Lanzeschaft). Текстът е написан от Вили Нуфер, а музиката от Роберт Гьоц (1921).
91Повече за Османската експанзия в края на XV и началото на XVI век в Йовевска, М. Балканските провинции на Хабсбургската държава, с. 69-87; Стоянов, А. Пос.съч. с. 127-155
92Original Sources of European History. Period of Early Reformation..., с. 20
93Manifestations of discontent…, с. 170-179
94Пак там, с. 178-179
95След падането на Буда (1526) и неуспешната обсада на Виена (1529) Лутер променя коренно вижданията си, което е отразено в  неговата книга „За войната срещу турците“ (Vom Kriege wider die Türken), написана през 1528 г. и отпечатана на следващата.

 

Библиография

 

Извори и документални сборници:

Beiträge zur Geschichte des Bauernkrieges in den Schwäbisch-fränkischen Grenzlanden, Под ред. на Ferdinand Friedrich Oechsle, Heilbronn, 1830
Original sources of European History. Period of Early Reformation in Germany, Под ред. на Robinson, J.H. и Whitcomb, M., University of Pennsylvania Press, Philadelphia, 1895
Luther, M. Open Letter to the Christian Nobility of the German Nation Concerning the Reform of the Christian Estate (1520) - https://web.stanford.edu/~jsabol/certainty/readings/Luther-ChristianNobility.pdf, 06.10.2019
Manifestations of discontent in Germany on the eve of the Reformation: a collection of documents, Под ред. на Gerald Strauss, Indiana University Press, Bloomington/London, 1971
Quellen zur Geschichte des Bauernkriegs in Oberschwaben, Под ред. на д-р Franz Ludwig Baumann, Tübingen, 1876
Von Berlichingen, G. A Nobleman Lives for War, Plunder, and Adventure - http://ghdi.ghi-dc.org/sub_document.cfm?document_id=3706,  20.09.2019

Монографии:

Блек, Дж. Военното дело 1660-1975, Рива, София, 2010
Гаврилов, Б. История на Новото време. Курс лекции, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2011
Иванов, И. Войната в Западна Европа през Средните векове (V-XVI в.), УИ „Св. св. Кирил и Методий“, Велико Търново, 2008
Матанов, Хр. Средновековните Балкани. Исторически очерци, Парадигма, София, 2002
Матанов, Хр., Михнева, Р.  От Галиполи до Лепанто. Балканите, Европа и Османското нашествие 1354 – 1571 г., Тилиа, София, 1998
Николов, Й. История на средновековния свят. Възходящо Средновековие, АИ „Проф. Марин Дринов, София, 2000
Николов, Й. История на средновековния свят. Късно Средновековие, АИ „Проф. Марин Дринов“, София, 1999
Петков, П. Поглед към Новото време. Европа през XVI-XVIII век, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2012
Раф, Д. История на Германия. От старата империя до обединена Германия, Кама, София, 2000
Стофер, Р. Реформацията, ИК „Одри“, София, 2000
Стоянов, А. История на войните. Тридесетгодишната война, Millenium, София, 2015
Шапкарев, И. Голямата селска война в Германия (1524-1525 г.), Народна просвета, София, 1967
Brady Jr., T. A. German Histories in the Age of Reformations 1400-1650, Cambridge Universi-ty Press, Cambridge, 2009
Cameron, E. The Sixtennth Century, Oxford University Press, Oxford, 2006
Carlheinz, G. Ulrich von Hutten : ein Lebensbild, Konrad Theiss Verlag, Stuttgart, 1988
Engels, F. The Peasant War in Germany, Foreign Languages Publishing House, Moscow, 1956
Колектив, Allgemeine Geschichte der Neuzeit 1500-1917, Berlin, 1986
Friedrichs, H.J. Illustrierte Deutsche Geschichte, Reichenbach Verlag München, München, 1991
Hartmann, G. Die Kaiser des Heiligen Römisches Reiches, Marixverlag, Wiesbaden, 2006
Hopkins, A. A Chronicle History of Knights, Barnes & Noble Books, New York, 2004
Knecht, R.J. Renaissance Warrior and Patron. The Reign of Francis I, Cambridge University Press, Cambridge, 1994
Lindberg, C. The European Reformations, Wiley-Blackwell, 2010
Porter, P. Medieval Warfare in Manuscripts, The British Library, London, 2000
Richards, J. Landsknecht Soldier 1486-1560, Osprey Publishing, Oxford, 2002
Stanford, P. Martin Luther. Catholic Dissident, Hodder, Great Britain, 2017
Miller, D. Armies of the German Peasants’ War 1524-1526, Osprey Publishing, Oxford, 2003
Weill, A. Histoire de la grande guerre de paysans, Poulet-Malassis et de Broise, Paris, 1860
Whaley, J. Germany and the Holy Roman Empire. Volume I: Maximilian I to the Peace of Westphalia 1493-1648, Oxford University Press, New York, 2012
Whaley, J. The Holy Roman Empire. A very short Introduction, Oxford University Press, 2018
Wilson, P.H. The Holy Roman Empire. A Thousand Years of Europe’s History. Penguin Books, London 2017
Zmora, H. State and Nobilty in Early Modern Germany. The Knightly Feud in Franconia 1440-1567, Cambridge University Press, Cambridge, 1997

Статии

Bérenger, J, Existe-il une révolution militaire à l'époque moderne, В: La révolution militaire en Europe : (XVe-XVIIIe siècles), Economica, Paris, 1998, с. 7-23
Blickle, P., Catt.C. Peasant Revolts in the German empire in the Late Middle Ages, В: Social History, Т. 4., бр. 2, 1979, с. 223-239
Chagniot, J. Critique du concept de révolution militaire, В: La révolution militaire en Europe : (XVe-XVIIIe siècles), Economica, Paris, 1998 с. 23-30
Enders, R. The Peasant War in Franconia, В: The German Peasant War of 1525: New Viewpoints, George Allen & Unwin, 1979, с. 63-84
Engels, F. The Marxist conception of the Peasants’ war В: Reformation and authority, под. ред. на Kyle C. Sessions, Raytheon Education Company, 1968, 60-67 с.
Günther, F.  Geyer, Florian, В:  Neue Deutsche Biographie (NDB). Band 6, Duncker & Hum-blot, Berlin 1964, с. 357
Hoyer, S. Arms and Military Organisation in the German Peasants War, В: The German Peasant War of 1525: New Viewpoints, George Allen & Unwin, 1979, с. 98-107
Von Flocken, J. Florian Geyer, der adlige Bauernführer, 2007 - https://www.welt.de/kultur/history/article1291040/Florian-Geyer-der-adlige-Bauernfuehrer.html, 06.10.2019
Zimmermann, W, Heldentod Florian Geyer’s und der schwarzen Schaar, В: Die Gartenlaube, бр.6/7, с. 84-87, 109-111 - https://archive.org/details/bub_gb_E6VLAAAAcAAJ, 06.10.2019