Средна и Източна Европа

Унгария в състава на Хабсбургската империя

Посещения: 5645

 

От Сатмарския мирен договор до смъртта на Йосиф II

 

Осемте десетилетия от 1711 до 1790 г. донасят много повече нови неща, отколкото изтеклите след Мохач два века. С възвръщането на Буда и изгонването на турците бива отстранена най-голямата пречка за националното развитие на унгарския народ. В турско-австрийската война от 1716 — 1718 г. територията отвъд р. Тимишул е освободена. Обезсилена, Османската империя отново се изтегля на Балканите, за да не играе вече никога особена роля при определянето на историческата съдба на Унгария.

603px Friede von Sathmar 1711 01Почти половинвековната война между куруците и лабанците завършва с полагане на оръжието в равнината Майтен, с което до 1848 г. се прекъсва веригата от противохабсбургски борби — съсловнически и народни — за независимост. В разстояние на няколко десетилетия още се правят безнадеждни опити, но щом през 1735 г. в градчето Родосто на крайбрежието на Мраморно море умира скитащият княз, изчезват и последните куруцки надежди. От Унгария изчезва знамето с конска опашка, но заедно с това изчезват и знамената на Бетлен и Ракоци. Сатмарскнят мирен договор представлява компромис между Хабсбургската династия и унгарското благородничество. Хабсбургите се отказват от бруталния, открития абсолютизъм, а унгарското благородничество — от най-важните гаранции на действителната независимост (от независима Трансилвания и от свободно избиране на краля). Унгарското благородничество се задоволява с избирането на надора и с участие в съсловническите събрания и тъй като с право чувства, че Виенският двор защитава привилегиите му срещу крепостните, то става крепител на Хабсбургското господство. Формално Унгария остава независимо кралство, но в същност все повече се превръща в подчинена част на Хабсбургската империя.

Хабсбургите впрочем посрещнали XVIII в. също с нежелан отказ от една илюзия. Във войната за испанското наследство те не успели да спечелят испанския трон и заедно с това — първенстващата власт над Европа. Те получили територията на днешна Белгия и усилили влиянието си в Италия, обаче трудно могли да се съревновават с нарастващата политическа тежест на Англия и Русия. Разбира се, независимо от това Хабсбургската империя си останала заедно с Франция и значително порасналата през XVIII в. Прусия между великите сили на Европа. Никак не е чудно, че при подобно съотношение на силите по-нататъшната съдба на Унгария станала по-зависима от Виена откогато и да било по-рано. Още повече, че по това време предстояла реорганизация на държавния, икономическия и обществения живот в Унгария.

 

Заселване на обезлюдените области и оформяне на националните отношения

 

След 150-годишното турско робство половината от Унгария се превърнала в пустиня, в която се ширели тинести блата. Броят на населението от четири милиона по времето на Матиаш намаляло на три и половина милиона (в същото време през изминалите два века населението на Европа от 80 се увеличило на 130 млн.). На бившата турска територия — повече от половината на страната — живеело едва 1/5 от това население. И то как! Освен заможните занаятчии в полските градчета на огромни територии тук-там живеели само полуномадски пастири с плитки на главите и хора, препитаващи се от риболов, лов и от това, което им дарявал кърът. На освободената от турците територия почти нямало обработена земя, там още царувала природата.

Предстояло да се завоюва тази дива земя, обещаваща заможност. За целта били необходими милиони работни ръце. Едно от най-значителните изменения през XVIII в. било бързото заселване на бившите турски владения благодарение на следните три източника: вътрешна миграция, заселване на чужденци и организирано преселване.

От сравнително гъсто населените северни и западни територии започнало истинско нашествие на избягали крепостни. Имало окръзи, почти половината от населението на които тръгнало на път, защото новите земевладелци охотно приемали новата работна сила и осигурявали големи крепостнически парцели, освобождавали от данъци за по няколко години и изобщо сключвали благоприятни сделки.

По това време в Европа съществувала практика в пустеещи територии да се заселват организирано чужденци. Карол III (1711 — 1740) се обърнал c позив към немските феодали (първо се обърнал към швабите и това прозвище получават всички заселили се в Унгария немци) да пуснат излишните си крепостни за Унгария. Дворецът преселвал изключително немци, по възможност католици. Предимно в банатските щатски (държавни) имения той им раздал напълно готови, снабдени със селскостопански инструменти села, построени по строго линейни планове. Част от едрите земевладелци също приемали преселници от Южна Германия, като им давали предимство и подкрепа. По това време възникнали големи компактни немски поселения в окръзите Толна и Бараня и немски села по възвишенията Бакон, Вертеш и Буда.

Seoba Srba 1690. Franc JuzaНезависимо от организираното заселване се извършвала и миграция. В края на XVII в. дошъл ред за настаняването на няколко хиляди избягали от турците сръбски семейства, които пристигнали под ръководството на своя патриарх. Дворецът ги настанил, давайки им значителни привилегии като граничари в Южна Унгария. От румънското княжество, макар и не така организирано, постоянно прииждали големи маси румънски пастири и селяни. По това време се образували и словашките поселения в окръзите Пеща и Бекеш.

По този начин населението на страната в края на века надминава 8 милиона. Заедно с това обаче унгарският народ въпреки естествения прираст остава в малцинство. През XVIII в. на някогашната унгарска територия стават такива демографски промени, които в много отношения определят по-нататъшния ход на историята на Унгария.

 

Новата аристокрация. Административна реорганизация в Унгария

 

От демографските промени не по-маловажно и пълно с тежки последствия е изменението, настъпило в състава на унгарската господстваща класа. Едрото земевладение и занапред запазва своята ръководна роля, обаче съставът и политическата роля на унгарската господстваща класа се изменят коренно. Докато през XVII в. още имало аристократи —от родословието Зрини и Ракоци, — които издигали високо знамето на независимостта, то знатните господари на XVIII в. без изключение подкрепят двореца. Бунтарските фамилии са вече измрели, а имотите им — конфискувани и дадени на нови хора. Напр. от именията на Ракоци освен австрофилските графове Палфи, Чаки, Банфи получили дял и фамилиите на граф Дитрихщеин, граф Ламберг, барон Сикинген, граф Алтан, херцог Траутзон и граф Шънборн.

Раздаването на земите на бившите турски владения също спомага да се обособи безрезервно вярна на Хабсбургите аристокрация. За нищожни суми получават огромни имения императорски генерали и дворцови доставчици. Така семейството Харукерн получава почти целия окръг Бекеш, така става «унгарски» аристократ прословутият от куруцката епоха рушител подпалвач пълководецът граф Хеистер Сигберт и много други. Чрез покупки и трампи, чрез бракове и служби, чрез процеси и насилия големите ментърджии на века оформяват огромните си имения (така умножава именията си напр. фамилията Карои, така се издига сред графовете и даже сред херцозите семейството Грашалкович, излязло от сивото чиновническо благородничество).

Особено място сред едрите земевладелци осигуряват за себе си духовниците — епископи, кардинали, както и ордените и манастирите. По-раншната им вярност към Хабсбургите сега бива богато възнаградена. Висшето духовенство става най-богатият и влиятелният слой в страната.

Напълно отчуждената по език и обичаи аристокрация, обслужваща в политиката си Виена, дава възможност на Хабсбургите почти с развързани ръце да реорганизират управлението, военното и съдебното дело на страната. Планът за реорганизацията на Унгария се подготвя в двореца на Карол III, където поведението на дворяните се определя от най-строгата испанска етикеция.

365px Martin van Meytens attrib. Portrt Kaiser Karl VIВъпреки че с изгонването на турците се слага край на принудителното разкъсване на страната, Хабсбургите не възвръщат териториалното единство на Унгария. Заедно с Парциум Трансилвания продължава да съществува като отделно княжество. Откъм турските владения бива организирана гранична зона, където селяните, вместо да отбиват крепостна ангария, служат като войници. Управлението на граничната зона остава под компетенцията на виенския военен съвет. Дълго време територията отвъд р. Тимишул е под военното ведомство, а впоследствие — под ведомството на централната власт. Едва към края на века биват възвърнати на Унгария дадените отдавна в залог на поляците 13 града от окръг Сепеш.

Вместо остарялата и неизгодна бандерална система се създава постоянна армия, която се поддържа с все повече нарастващ военен данък от крепостните селяни. Със задачите на управлението биват натоварени т. нар. управляващи столове, някои от които, като действащата канцелария във Виена и камарата в Пожон (Братислава), съществуват от векове. Канцеларията се занимавала с политически, а камарата с финансови въпроси. Задачите на днешните министерства изпълнявал в същност организираният в Буда Наместнически съвет начело с надора или наместника, чиято компетентност се простирала почти върху цялото вътрешно управление (религия, просвета, промишленост, търговия и пр.). Унгарските управляващи органи обаче имали само видима независимост, тъй като най-съдбоносните въпроси се решавали във Виена на заседанията на Държавния съвет или на Тайната конференция. Обвързаността на Унгария с Виена станала още по-тясна с приемането на Прагматика санкцио, която останала да служи като основен закон през следващите два века.

 

Прагматика санкцио. Мария Терезия и унгарските съсловия

 

Карол III нямал син наследник и Хабсбургите застрашавала опасността, че огромната им империя, скрепявана с благоприятни сватби, ще се разпадне на съставните си части. Затова веднага след потушаването на борбата за свобода, водена от Ракоци, Хабсбургският дом така урежда наследството, че дъщерята на Карол III Мария Терезия да наследи троновете на всички Хабсбургски страни.

Mria Terzia koronzsa a Szent Mrton szkesegyhzbanСпрямо домашния закон на владетелското семейство за известно време имало значителна опозиция в Унгария, особено от страна на средните благородници, тъй като след смъртта на Карол III пред тях се открила възможност да използуват правото си за свободно избиране на краля. Унгарските епископи, главно един от семейството Естерхази, и няколко светски аристократи, между които най-старателен се показал Шандор Карои, успели най-сетне да постигнат приемането на Прагматика санкцио в съсловното събрание, свикано в Пожон през 1722 — 1723 г. Унгарските съсловия възприели вечното кралство и върху женския клон на Хабсбургите, като в същото време утвърждавали, че Унгария и Австрия, «единни и неразделни», са длъжни да признават един и същ хабсбургски владетел. За извършената услуга съответно били раздадени рангове, титли, златни кръстове, а на цялата унгарска господстваща класа се гарантирали благородническите права и господство над крепостните селяни.

Прагматика санкцио предписвала и взаимна помощ в случай на външно нападение. За признаване наследството на женския клон на Хабсбургите в европейски мащаб унгарците са проливали кръв още приживе на Карол III, но много повече жертви дават те за това наследство след смъртта на императора. Освен Прагматика санкцио Мария Терезия наследява празна хазна и слаба армия. При такива обстоятелства започва продължителна война (1740 — 1748) в защита на трона. Пруският крал Фридрих II (Велики) завзема областта с най-развита промишленост — Силезия, Франция завзема Бавария, а Испания иска открито разделяне на империята. Поставена в крайно опасно положение, Мария Терезия се обръща към съсловното събрание. Унгарските благородници според преданието ентусиазирано и с извадени саби викали: „Vitam et sangvinem! Животът и кръвта ни — за Нейно Величество, за короната и за родината!“ Данък, войска, благородническо опълчение се предоставят щедро на кралицата (разбира се, повечето от великодушно прогласените мероприятия увеличават с нови данъци тежестите на крепостните селяни). Така или иначе, позицията на унгарското благородничество се оказва съдбоносна не толкова с помощта, която дава, колкото с това, че в извънредно критичния момент не застава против Хабсбургската династия.

В последна сметка войната за австрийското наследство укрепила трона на Мария Терезия. Кралицата не могла да се помири дори само със загубата на Силезия. Търсейки все нови пътища, тя се съюзила с традиционния си враг Франция и привлякла Русия да започне война против Прусия (1756 — 1763 г.). Тази т. нар. Седемгодишна война коствала много жертви и въпреки това завършила без резултат. Във всеки случай това не става поради липсата на героизъм от страна на унгарските хусари. Под командването на Ференц Надашди и Андраш Хадик те извършват многократни дръзки нападения. Даже един път те успяват да завземат Берлин и да накарат града да им плаща военна контрибуция.

До средата на 60-те години връзките между кралицата и унгарските съсловия били твърде приятелски. Мария Терезия с широки пръсти подарявала титли (тя назначавала многобройни дворцови съветници за маршали, генерал-лейтенанти, без да е разчитала особено на техните политически или военни услуги). В Буда тя построила кралски дворец (без изобщо да е живяла в него). Често вземала участие в разточителства, в богато устройвани приеми; любимо нейно забавление било сватосването на унгарски и немски аристократически семейства. Тя спечелила предаността на аристократите, а средните благородници се стремяла да привлече с организиране на благородническо телохранителство.

Maria Theresia als Knigin von Ungarn zu PferdeПостепенно обаче през 60-те години отношенията между двореца и благородничеството охладняват, и то главно поради това, че в управлението на Мария Терезия все повече надделяват абсолютистичните стремежи. Централните управляващи органи си присвояват още по-голяма власт и все по-рядко събират съсловното събрание. Тежестта на съсловията в централното управление чувствително намалява. Дворянството е засегнато не толкова от загубата на политически терен, колкото от стремежа на Хабсбургите да му отнемат привилегията да не плаща данък (по това време вече благородниците в Австрия плащали данък общ доход). Когато обаче пред съсловното събрание, свикано през 1764 — 1765 г., дворецът се опитал да постави въпроса за реорганизация на остарялото дворянско опълчение и във връзка с това за плащане на данък от дворяните, това предизвикало толкова бурна съпротива, че трябвало да бъде спряно издаването на книгата, в която по указание на Виена се поставял този въпрос. След безрезултатното съсловно събрание положението се изострило още повече. В последвалия четвърт век (от 1765 до 1790 г.) изобщо не се свиква съсловно събрание. Мария Терезия, а по-късно и Йосиф II управлявали изключително с наредби.

Докато конвулсивно придържащото се към привилегиите благородническо съсловие все повече става спирачка на обществения напредък, ръководните политици на двореца разбират, че има нужда от реформи именно в интерес на спасяването на феодалното общество. През 60-те — 70-те години идеите на просветителството все повече завладяват двореца на Мария Терезия. Строго религиозната кралица, разбира се, не става тяхна привърженица, но тя е принудена да отстъпи пред необходимостта от реформи. Голямата част от благородничеството обаче гледа с недоумение на реформите. За него до известна степен се оказва приемливо това — да се организира обществено здравеопазване (вместо «цеховите бръснари» и баячи да се приемат на служба дипломирани лекари), да се полагат обществени грижи за сираци и бедни, а също така и да се реформира просветното дело (издаването на т. нар. Ratio Educationis). Между другото и това е значителна стъпка, тъй като държавният контрол се простира и над църковните училища и се създава първата мрежа за управляване на образователното дело. Благородничеството обаче по никой начин не иска да се примири с това дворецът да се вмесва в крепостническия въпрос, в отношенията между земевладелец и крепостни селяни.

 

Земевладелец и крепостен през XVIII в.

 

За основа на властта и богатството на благородника продължава да служи земевладението. По-голямата част от господарската земя обикновено е разделена на крепостнически парцели, предоставени на крепостните, а другата част — чифликът (лат. allodium), земевладелецът използва непосредствено. Тъй като към средата на XVIII в. се увеличава търсенето на селскостопански произведения — едър рогат добитък, вино, жито и вълна, болшинството от земевладелците развиват по-доходното чифликчийско стопанство. Не на едно място парцелите наново се измерват и от най-доброкачествената земя на дадената площ се образува чифликът, а крепостните биват изтласквани в по-неплодородните участъци, като често им се отмерва по-малък парцел от предишния. На много места чифлиците усвояват крепостническа земя, култивирана с непосилен труд от целини, а още по-често се случва на общата паша да се изкарват големи чифликчийски стада, които изтласкват добитъка на крепостните. С една дума, земевладелците използват всички възможности за увеличаване на собствените си имения, на собствените си доходи.

Nikolaus EsterhazyРазполагащите с големи земевладения аристократи използвали увеличените доходи, за да поддържат разкошни дворци и да издигат огромни палати. Именно по това време почти навред из страната никнат паметниците на унгарската барокова архитектура: палати, барокови катедрали и безброй много селски църкви, построени от богати земевладелци, покровители и господари на селото. По този начин те си обезпечавали подкрепата на църквата. Аристократическите палати, които обикновено имитирали двореца на Грашалкович в Гьодьольо, не служели вече за целите на защитата, а за господарско великолепие и разкош. В най-известните от тях имало и отделна театрална и концертна зала, където артисти и музиканти забавлявали само стопанина и знатните му гости. «Блестящият» Миклош Естерхази, известен с богатството си из цяла Европа, издигнал такъв палат на пясъка край ез. Фертьо, който съвременниците с право сравнявали с Версайския дворец. В залите и стаите — само скъпоценни скулптури, платна, гоблени, скъпи мебели и полюлеи. Според аристократическия вкус на епохата в огромния парк били оформени геометрично алеи, украсени с фонтани и митологични фигури. Оркестърът в този палат се дирижирал от световноизвестния Хайдн. За един само прием Естерхази харчел такава сума, с каквато можело да се купи цял чифлик.

 

Положението на крепостните през XVIII в.

 

След неспокойните два века на татарско и турско нашествие и на борби за свобода затишието и мирът на XVIII в. облагоприятствали всекидневната селска работа. При това заселването на бившите турски владения в първата половина на века временно обещавало сериозни възможности. От друга страна обаче, пораснали значително и тежестите, налагани главно от държавата и от земевладелеца, а също и от увеличените претенции на църквата и на благородническия окръг.

Тъй като през XVIII в. абсолютистичната държава контролирала все повече области на живота, броят на държавните служители пораснал извънредно много. Организацията на постоянната армия, разбира се, представлявала най-значителното извънредно перо. По-рано се набирали наемници само в случай на поход, а сега се създават постоянни полкове. Тази стъпка безспорно се налагала от общото развитие, но това обременило много селячеството с държавни тегоби. Прекият държавен данък не случайно наричали военен данък (лат. contributio), тъй като голяма част от него отивала за издръжка на армията.

Армията и в друго отношение обременявала селяните. Поради липсата на казарми войниците квартирували по домовете на крепостните, като домакинът не само издържал натрапника, но се грижел и за коня му. Това било т. нар. порцио. Порцио влизало в данъка, изчисляван по нормирани цени, по-ниски от пазарните — все в ущърб на крепостния селянин. Когато най-сетне войсковата част напускала даденото селище, багажа ѝ до новото местоназначение превозвали пак селяните. Тази тегоба, наречена форшпонт, нерядко съсипвала товарния добитък. По онова време нямало редовна военна повинност. Офицерите на постоянната армия били благородници, а войниците били вербувани измежду крепостническите момчета, като оставали на служба до края на живота си или до пълно осакатяване. Участниците в акцията по набирането на наемници се явявали пред населението в блестяща униформа; с музика и вино, с обещания за хубав, лек и охолен живот те примамвали лековерните. Там, където и това не помагало, необходимия брой попълвали «с въже»: окръжните господари се съюзявали със заможните общински кметове, насила хващали и изпращали на служба в далечни чужди страни скитащите, по-буйните и недоволстващите момчета.

Непосилните данъци, порцио и форшпонт дълго време подбуждат куруцките традиции. Народът, настръхнал «в ноктите на орела» Хабсбургски, през 1735 г. хванал оръжието край реките Марош и Кьорьош, на именията на моденския херцог и на барон Харукерн. Старият командир на марошките граничари Перо Сегединац, селянинът от Мезьотур Андраш Пастор и кметът на Сентандраш Михай Вертеши вдигнали около 1000 души селяни и пастири от окръг Бекеш. Нямало го обаче по това време Ракоци, изолираното въстание бързо било потушено, ръководителите му умъртвени след тежки инквизиции (завързване на колело), а останалите участници осъдени на тежка каторжна работа.

През втората половина на XVIII в. господарите увеличават тегобите и това предизвиква все по-голямо недоволство. Чифликчийското стопанисване на земята станало общо явление, т. е. намиращите се в ръцете на земевладелците имения продължавали да нарастват и заедно с това се увеличавала ангарията. Земевладелците отново «преглеждали», пренебрегвали даже и писаните договори урбарии, регулиращи взаимоотношенията с крепостните. Тъй като те не искали да издържат «парични работници» (т. е. надничари), в повечето случаи се оказвало, че не е достатъчно крепостните да ходят три пъти седмично в чифлика, и така започва «неброена» ангария — «според наредбите на господаря». Освен това откарването на стоката на земевладелеца увеличавало още повече «дългите превози» (например когато от окръг Зала трябвало да се превозва вино или жито до Виена).

Новите тегоби, с които било обременено селячеството, дали отражение в две насоки. Засилило се, от една страна, имотното разслоение на село. Особено в крайдунавските области тези, които разполагали с достатъчно земя и добитък, използвали благоприятните възможности за натрупване и станали заможни стопани (газди), много от които наели значителни парцели. За сметка на това скокообразно се увеличавал броят на ратаите, които оставали със съвсем малко земя или не притежавали нито земя, нито дом и били принудени да работят на изполица на именията на земевладелците и богатите газди, за да си осигурят препитание.

От друга страна, постоянно предизвиквали недоволство тегобите, потискащи цялото селячество. Почти не минава десетилетие на XVIII в. без по-значително селско движение: през 1735 и 1753 г. в по-късния «ъгъл на бурята» (в днешна Югоизточна Унгария между реките Тиса, Марош и Кьорьош, бел. пр.), през 1755 г. — в Хърватско, през 1764 г. — на секелите в Трансилвания, през 1765 г. — на територията отвъд Дунав. Тези райони се превръщат просто в терен на селските въстания. Тъй като причината за това недоволство се кореняла предимно в земевладелската експлоатация, в политиката на двореца все по-голямо място заема крепостническият въпрос. Хабсбургите се бояли не само за феодалния режим, а и за фактическото равновесие на държавния бюджет, тъй като селянинът бил и данъкоплатец. «Трябва да се храни агнето, ако искаме да го подстригваме» — такъв израз циркулирал в двореца на Мария Терезия. Изхождайки от това положение и от държавните интереси, кралицата се постарала да ограничи алчността на земевладелците и даже разрешила да се явяват «пред светлото ѝ лице» делегации на крепостните и да се оплакват за нанесени оскърбления.

Земевладелците не искали да признаят правото на държавната власт да се вмесва в техните дела. Ето защо през 1767 г. Мария Терезия регулирала крепостническите отношения с наредба. Наредбата за взаимоотношенията между господар и крепостен регламентирала големината на крепостните парцели навред и точно предписвала задълженията, които следвало да се изпълняват срещу ползването им. В зависимост от характера на площта големината на парцелите била различна в различните области. Освен вътрешния парцел в размер на 1 холд, където се намирали къщата и стопанските постройки на крепостния, той можел да разполага и с 16 — 40 холда орна земя, с 4 — 15 холда ливади, с «достатъчно» паша, със строителен материал и гориво от гората за собствени нужди. Срещу това крепостният трябвало да плаща: поземлена парична рента (1 форинт годишно); девятък от реколтата на орната земя и дарения — 2 скопени петли, 2 пилета, 12 яйца, 1/2 ице (1 1/4 л) масло и едно теле върху 30 парцела; ангария — годишно 52 дена впрегатна ангария или 104 дни пешеходна. В наредбата са определени правата и задълженията, свързани с един парцел, а тези, които разполагали с отделни късове, особено с 1/2 или 1/4 от парцела, каквито по-късно имало много, изпълнявали задълженията си съответно на размера на парцела, с който разполагали.

Наредбата за крепостническо-господарските взаимоотношения предизвикала протеста на благородничеството из цялата страна. Кралицата обаче проявила упоритост и в продължение на 10 години успяла да я наложи чрез своите комисари, успяла да урегулира и унифицира правата и задълженията на крепостните. Основните положения на тази наредба останали в сила чак до 1848 г.

 

Икономическата политика на Хабсбургите

 

През XVIII в. наред с многото други въпроси важни политически и икономически проблеми занимавали Хабсбургската монархия, която чувствително изоставала зад бързо развиващите своята икономика западноевропейски страни, особено Англия, Франция и Холандия. Имало опасност поради икономическата изостаналост виенският двор да мине на втора линия и в политическо отношение. Ето защо още в края на XVII в. започват да се чертаят смели икономически и политически планове. По време на царуването на Карол III Хабсбургите направили опит да се включат в световната търговия. Организираните с големи държавни ресурси търговски компании обаче не могли да устоят на англо-френската конкуренция нито в Атлантическия океан, нито в Средиземноморието. След загубата на индустриализираната област Силезия във войната за австрийското наследство индустриализацията, даже ускорената индустриализация, става жизнен въпрос за империята. Мария Терезия и Йосиф II потърсили изход в такава икономическа политика, която близо сто години преди това с успех приложила Франция. Това е меркантилистичната икономическа политика: с държавна подкрепа (чрез данъчни облекчения, кредитиране и пр.) се създават промишлени предприятия, които биват защищавани от чуждестранната конкуренция, като се установяват високи вносни мита. «Нямаме друго намерение — гласи една от наредбите на Мария Терезия, — а само това, че парите искаме да задържим тук, в страната.»

Този вид икономическа политика можела да бъде много полезна и за Унгария, ако Хабсбургите не правели разлика между нея и Австрия. Във виенския двор смятали Унгария просто да си остане доставчик на суровини за развиващата се австрийска и чешка промишленост и в същото време — неин сигурен пазар. Един от дворцовите съветници открито изразил това: «Унгария е Индия за Австрия» (с други думи — колония).

При провеждането на тази меркантилна политика в империята не се съблюдавали интересите на Унгария, която си оставала отделена от Австрия с вътрешна митническа граница. При тази митническа система Австрия изнасяла своите индустриални стоки в Унгария почти без да заплаща нещо и по същия начин внасяла оттам най-важните суровини. За промишлени стоки, произведени извън границите на империята, трябвало да се заплащат много високи мита. А за да се внесат в Австрия унгарски промишлени произведения, се заплащало така, както и за чуждестранните стоки. Даже виенският дворец забранявал с наредба да се внасят от други страни стоки, които се произвеждали в Австрия (по едно време заплашвали с тримесечен затвор и с лишаване от правото да упражнява занаята си този терзия, който се осмели да шие от чуждестранен плат). Забраната да се внасят «ненужни стоки» се допълвала от забраната да се изнасят някои стоки. Виенският двор многократно забранявал износа извън границите на Австрия на добитък и жито, на необходими за промишлеността суровини, метали, вълна, поташ и шикалки. Известният икономист на XVIII — XIX в. Гергеи Берзевици така характеризирал установеното положение: «Представляващите интерес за австрийската промишленост суровини почти изключително се набавят от Унгария и след това се внасят пак там като готови произведения. По такъв начин унгарците купуват собствените си, само че преработени продукти, загубвайки както от пласмента им, така и от покупката. В Австрия се изнасят кожи, сурови и недообработени шикалки и немалко коприна. Оттам се внасят меки шапки, кожи, кожуси, копринени и вълнени платове. От Унгария се изнася натам вълна и поташ, а оттам се внася голямо количество аби и вълнени платове. Освен това Унгария получава от Виена всичко, което е познато под името декоративна и норинбергска стока (шорнбергска стока, т. е. копчета, фуркети и пр.), а после накити, ръкоделия, златни, сребърни предмети.»

При това положение Хабсбургската икономическа политика оказва почти съдбоносно влияние върху развитието на унгарската промишленост. В страната се създават всичко на всичко една-две манифактури, произвеждащи груби текстилни стоки, полуфабрикати. Вън от това на територията на «унгарското кралство» продължава да съществува само изостаналата цехова и примитивна домашна промишленост.

Хабсбургската митническа политика причинява не по-малка вреда и на унгарската търговия. Унгарските търговци от векове посещавали пазарите на Бреслау и Лайпциг, където откарвали вино, а внасяли оттам евтини платове. Сигурен пазар на унгарския рогат добитък била Венеция, а полупланинското лозарство се поощрявало от оживения стоков оборот с Полша. В средата на XVIII в. тези традиционни пазари били загубени за Унгария и обезпечаващите взаимни предимства търговски връзки били прекратени. До края на 70-те години Унгария е напълно изолирана в икономическо отношение, като търговският ѝ оборот едностранчиво се обвързва с Австрия. 87% от износа ѝ, състоящ се главно от угоен рогат добитък, вълна, жито, мед, вино, тютюн, сурови кожи, поташ, е предназначен за Австрия, откъдето идва 85% от вноса — луксозни предмети, текстилни стоки и подправки.

Размерът на търговията е бил твърде ограничен поради слабата индустриализация. Унгария си оставала почти напълно селскостопанска страна, в която броят на работещите в селското стопанство надминавал 90% от населението. Едва на 19 производители се пада един консуматор, изтъква с болка Берзевици. При такива условия обменът мъчно е можел да надхвърли пределите на дадения район; той се е развивал главно по тържищата от търговски цехове и от по-подвижните «гърци» (търговци от Балканите, включително и българи, бел. пр.). По-специалните нужди задоволявали скитащи търговци: шафранджии, продаващи подправки, «олейкари», носещи на гръб «парфюмерията», и търговци на платове от Северна Унгария.

Извънредно лошите транспортни връзки също намалявали възможностите за по-развита търговия. «Изкуствен път» почти не съществувал; «кал, наслоена върху калта», наричали настилка. През есента и през пролетта могли да се използват само някои пощенски пътища. Освен това в страната били разпространени безброй различни мерки: ице, кьобьол, фунт, лакът и пр., които означавали различни количества в отделните краища. Малко били парите, едва се намирал кредит. Феодалните отношения и хабсбургската икономическа политика, облагодетелстваща австрийската и чешката буржоазия и виенските търговци — ето кое попречило за разгръщането на унгарската промишленост и търговия.

За сметка на това през XVIII в. унгарското селско стопанство отбелязва значително развитие. Систематичната обработка на почвата, разораването на мери, пресушаването на блата и мочурища превръща огромни територии в плодородна земя. Примитивната техника на зърнопроизводството почти не се изменя, но особено важно е разпространението, макар и бавно, на окопните култури (картофи, царевица, тютюн). В скотовъдството започва съзнателното подобряване на породите, за което допринасят и държавните хергелета (напр. в Баболна и Мезьохегеш), предназначени и за военни нужди, а също и задомяването на мериносни овчи стада. В края на века в страната се разпространява и «швейцарското» краварство и тъй като ралата разорават все повече мери, започва да се преминава от природосъобразно скотовъдство към оборно отглеждане на добитъка. Благодарение на тези твърде значителни промени в Унгария добиват широко разпространение фуражните култури — детелина и люцерна. Именно тогава започват да засаждат акацията, която става типично дърво за Среднодунавската низина. Някои от първите акациеви дървета, посадени преди 200 години, и сега извисяват снага в известните арборетуми край градовете Сарваш и Алчут.

За тези твърде значителни изменения допринася безспорно държавата на просветения абсолютизъм, но, разбира се, особена заслуга в случая имат самоотвержените пионери като Шамуел Тешедик от градчето Сарваш, организирал селскостопанско училище и написал много книги по агрономически въпроси, а също и граф Гьорг Фещетич от гр. Кестхей, който, изхождайки преди всичко от нуждите на едрото земевладение, в последното десетилетие на века основал първата унгарска селскостопанска академия — Георгикон.

 

Новаторството на Йосиф II

 

602px Carl von Sales Bildnis Joseph II posthum 1823Царувал едва 10 години (1780 — 1790), със своите планове и копнежи Йосиф II предизвикал такива полемики, които и до днес, поне в историографията, не са затихнали напълно. Безспорно той е един интересен човек, единствената истински колоритна и с богата фантазия личност между многото сиви и безхарактерни хабсбургски владетели. От ранна младост се подготвял Йосиф II за големи дела: като обикновен пътник обикалял пеш по опасни и лоши пътища, слушал оплакванията на хора с различни рангове, от различен социален произход и националност, за да опознае по-добре подвластните на Виена страни. След дълго изчакване той встъпва на трона със съзнанието, че се явява не само господар, но и пръв слуга на империята.

Епохата, в която живял Йосиф II, била епоха на големи промени. Това били годините на Френската буржоазна революция, последните години на феодалния свят, когато прочути писатели и учени (Монтескьо, Волтер, Русо и др.) вече предричали бурята. Великаните на просветителството иронизирали феодалното общество, религиозната нетърпимост, всевъзможните форми на глупостта и на политическата тирания. Като съвременниците си — пруския крал Фридрих II и руската царица Екатерина II — Йосиф II виждал, че има нужда от значителни реформи. Затова и той станал привърженик на просветителството, без да е имал намерение да играе ролята на «революционер с корона». Именно чрез реформи смятал той да спасява старото. Народните маси според него не били узрели за политическа роля. Любимият му девиз бил: «Всичко за народа, нищо чрез народа.»

Едничката цел на Йосиф II била единната заможна и велика империя. За осъществяването ѝ той съзнателно прилагал методите на абсолютизма. Той не свиквал съсловното събрание и не позволил да го коронясат, за да не бъде принуден да дава клетва за запазване на старата съсловна конституция. Така той станал известен като «крал с калпак».

Първите му реформи имат църковно-политически характер. По времето на Карол III и Мария Терезия католическата църква се била превърнала в огромна сила. Тя била не само най-богатият земевладелец, но чрез безбройните монашески ордени дирижирала и културния живот. Тя държала в ръцете си образованието, а с помощта на цензурата — и науката. Въпреки че половината от населението не било католическо, тя проповядвала: Унгария e Regnum Marianum, т. е. страна на Богородица. С открити и скрити методи тя раздухвала религиозната вражда, за некатолиците правела невъзможно свободно да изповядват религията си и още по-малко — да заемат държавна служба.

Йосиф II не бил антирелигиозен, но добре разбирал, че установените църковни порядки не подпомагат напредъка и че една зависима от Рим църква ще пречи на провежданата от него политика. Затова известната му наредба за търпимост в същност осигурила равноправието и религиозната свобода на протестантите. Той отнел от ръцете на църквата правото на цензура, т. е. правото да контролира и да разрешава издаването на печатните произведения. Ограничил правата на Рим и разтурил тези монашески ордени, които не се занимавали нито с обучение, нито с гледане на болни. В замяна на това от имотите на разтурените монашески ордени организирал държавни семинарии и направил всичко възможно, за да принуди църквата да обслужва послушно държавните интереси. Всичко това той провеждал с такава решителност, че и визитата на Пий VI във Виена не могла да възпре осъществяването на плановете му.

Голяма буря предизвикал Йосиф II с крепостническите си наредби (1783 — 1785). Чрез тях той се стремял да сложи преграда пред земевладелското своеволие. Той осигурил правото на свободно преместване, на свободно избиране на професията и забранил да се отнема парцелът на селянина «без уважителна и законна причина». Забранил дори названието «крепостен», без, разбира се, да е мислел да освобождава крепостните.

Двуличната политика на императора в това отношение проличава особено пo време на трансилванското румънско селско въстание. През 1784 г. около 20000 — 30000 румънски селяни от окръг Хуниад (дн. Хунедоара) и от трансилванската Рудна планина (дн. Мунции Металици) се дигат на въоръжена борба против местните господари. Ръководителите на въстанието — Хорна и Клошка — били крепостни селяни, които ходили чак във Виена с крепостнически поръчения, разчитащи на императорска подкрепа и съчувствие. Пламнали благородническите резиденции на двата бряга на р. Марош (дн. Мурешул), но въстанието не взело широки размери поради това, че наред с искането за земя румънските селяни се стремели да наложат източноправославната вяра. Императорската армия отначало изчаквала колебливо, а впоследствие смазала въстанието, като вождовете му били умъртвени чрез завързване на колело.

Част от наредбите на Йосиф II открито целели създаването на единна монархия. Такава била прословутата му наредба за езика, чрез която вместо «мъртвия» латински език се въвеждал немският като официален и в Унгария. Съгласно тази наредба за няколко години във всички учреждения, във всички стъпала на правосъдието трябвало да се въведе деловодство на немски език, а в училищата можели да преподават само учители, знаещи немски. Това предизвикало огромно възмущение и почти единодушна съпротива, поради което вместо да отслабне, интересът към унгарския език и унгарската литература в страната нараствал.

Наредбата, която предписвала реорганизиране на администрацията, целела да подкопае политическата власт на унгарските благородници. Йосиф II виждал, че те използват всички средства за съпротива, за отлагане, за саботаж. Затова той отнел действителната власт на окръзите и разделил страната на 10 административни единици. Още по-дълбоко засегнали благородниците заплануваните мерки, които засягали привилегиите им и главно правото им да не плащат данъци. Йосиф II с помощта на военни инженери започнал измерването на страната и заедно с това и на благородническите имения. С това започнало първото преброяване на населението в Унгария. Неописуемо е възмущението, което предизвикали тези мероприятия. Самият факт, че на благородническите резиденции слагали номера и земевладелецът бил вписван в същия списък, където вписвали и крепостния — това за благородника означавало, че настъпва някакъв потоп.

Цялата система на диктуваните отгоре реформи обаче рухнала в края на 80-те години. В 1788 г. в съюз с Русия Австрия започнала война против Турция. Военните трудности, главно насилственото събиране на нарядите, предизвикали голямо огорчение и все повече умножавали «бедите». Във Франция избухнала революцията. В подвластната на Хабсбургите Белгия избухнало национално въстание. В Унгария селяните недоволствали поради военните тегоби, благородниците открито се организирали. Армията била покосявана от чумата и разстройвана от неуспехите. Заболял и самият император. Завърнал се от бойното поле огорчен, на смъртното си легло той със собствените си ръце унищожил това, което през целия си живот изграждал, освен наредбата за търпимостта и наредбата, отнасяща се за крепостните. Всички останали наредби той сам обезсилил. Режимът на Йосиф II рухнал поради липса на необходимата обществена база. Той не могъл да преодолее задържащите сили на миналото и не могъл да оцени историческото значение на зараждащото се национално съзнание.