Средна и Източна Европа

Унгария в състава на Хабсбургската империя

Посещения: 5646

 

От унгарските якобинци до последното съсловно събрание

 

Благородническо движение

 

Йосиф II се оказал безпомощен да довърши своето новаторство. Той починал през февруари 1790 г. и бил погребан край Виена в криптата на капуцинския монашески орден. Раздуханите обаче от него ветрове се превръщат след смъртта му в бури. Насоката на трескавите събития за известно време определят благородниците от окръзите.

В хаотичното безредие на първите месеци засегнатите благородници бързат да си отмъстят. Те изгонват чиновниците на Йосиф II и им търсят отговорност. Под бесилки бива изгаряна документацията от измерванията на земите. Благородниците възлагат на затворници да заличат номерата от вратите на резиденциите им, за да не мърсят те «свободните» си ръце. В отговор на опитите на императора да ги германизира те всячески демонстрират. че са унгарци. Станали модни унгарските дрехи и език — изобщо всичко, което повишава самочувствието на благородниците. За възвръщане на своята власт те обявили благороднически въстания, организирали бандерии (опълчения). С биене на камбани, с блестящи тържества докарали от Виена унгарската корона и пак в Буда след интервал от един век свикали съсловно събрание през лятото на 1790 г.

Някои от основните слабости на това движение обаче не закъсняват да се проявят. Преди всичко открито излиза наяве класовият егоизъм на благородниците. Те намирали за съвсем естествено да се запази неограниченото им господство над крепостните. «Провидението, което царува над човешкия род, е предписало някои да се раждат за крале, други — за благородници, трети — за слуги» — заявявали тe и искали да унищожат и крепостническите наредби на Йосиф II. Те застанали както против пренебрегваната градска буржоазия, така и против събуждащите се националности — сърби и румънци. От друга страна, става ясно, че благородничеството, което шумно провъзгласява зората на някаква нова епоха, няма определена представа по отношение на бъдещето. Излизат купища книги, планове, политически листовки, но сред всичко това липсва едно оформено становище. Изглежда, най-популярни били проповедите на Петър Балог Очаи — среден благородник от Пещенски окръг. Според него Йосиф II с незаконното си господство «скъсал наследствената нишка на хабсбургските крале». Унгарският народ — под това понятие той визирал, разбира се, само благородничеството — има право да сключи с Хабсбургите такъв нов договор, който по-добре ще укрепи привилегиите на благородниците и старата съсловна конституция.

Audiens der hungarischen Landtags Deputation bey Leopold IIВъзкачилият се на трона Леополд II (1790 — 1792) на първо време се оказал напълно безпомощен пред всичко това, тъй като френската революция, турската война и враждебното държане на прусаците правели много лабилно външнополитическото положение на Хабсбургите. Когато обаче той се споразумял с прусаците и турил край на безплодната война, като сключил мир с турците, политическите възможности на унгарското благородничество изведнъж намалели много. Дворецът при това мобилизирал вътрешната опозиция на унгарското дворянство. Градовете с петиции поискали подкрепата на двореца. Събраните в гр. Темешвар (Темишоара) сърби поискали автономия (т. нар. илирска диета). Из цялата страна се разгръщали селски движения — нещо, което било най-застрашително за благородничеството. В окръг Саболч бил издаден Селски декрет, който зовял «изпиталото много страдания бедно селячество» на оръжие против «опустошаващите страната и тръгнали против краля господари». В декрета застрашително се заявява: «Нито косъм да не се отнема от наредбите на Йосиф II!»

Останало без външна и вътрешна подкрепа, благородничеството вече проявява склонност към споразумение. Съсловното събрание се премества от Буда в Пожон (Братислава), за да бъде по-близо до Виена. Без нови уговорки то коронясва Леополд за крал. Даже надорът бива избран от династията на Хабсбургите (Шандор Липот — най-малкият син на краля). Събранието приема и крепостническите, и отнасящите се за религията наредби на Мария Терезия и Йосиф II. По въпроса за независимостта то се задоволило с чл. X на закона от 1791 т.г който отново гласи: «Унгария е свободна и независима страна», която трябва да се управлява според собствените ѝ закони, обичаи и чрез независимите ѝ управителни столове.

 

Унгарските якобинци

 

Благородническото движение, започнало след смъртта на Йосиф II, не откривало нова епоха в историята на Унгария. Макар че се раздухвал пламъкът на националното чувство и се говорело много за независимостта, за изостаналите обществени отношения и дума не станало в съсловното събрание. Направено било само това, че се оформили комисии за подготвяне на реформите (характерно е, че за плановете, подготвени по това време, се заговорило в съсловното събрание чак в 1832 — 1836 г.). А родолюбците, които очаквали обществени изменения, били дълбоко недоволни.

Hajnczy JzsefНай-изтъкнатият прогресивен политик и един от най-образованите хора на епохата Йожеф Хайноци смятал тогавашна Унгария за извънредно изостанала страна: «Няма тук никаква сигурност..., защото аристократите използват хиляди начини да усвоят и да вземат имота не само на неблагородника гражданин и селянин, а и на унгарския благородник. За тези, които не са благородници, няма лична сигурност, защото това се отнася като привилегия само за благородниците. Този, който не е благородник, го смятат за непринадлежащ към народа, на него не му предоставят служба даже ако е надарен с мъдростта на Солон (атински мъдрец, законодател в древността). По-низшият благородник, ако иска да спечели някакъв ранг, е принуден да лази на колене пред аристократа или пред висшето духовно лице, принуден е да се унижава за техните милости.

Унгария няма почти никакво корабоплаване и търговия; никаква фабрика или предприятие не занимава хората; земеделието и индустрията са в застой.

Истинският разцвет на науката остава далеч от нашата страна..., а ексйезуитите с всичките си сили пречат да се превеждат научните книги на унгарски, словашки, хърватски или немски; те се страхуват, че народът постига необходимото просвещение и претендира за нова, отговаряща на правдата и доброто конституция.»

Радетелите и борците за обществени изменения, за «нова» и «справедлива конституция» — това били унгарските якобинци: интелигенти, писатели, учени, юристи и учители, които следили от самото им начало събитията на Френската революция и все повече се солидаризирали с най-последователните революционери, с якобинците.

Martinovics Ignc arckpeБедният, осъден на тежка участ благородник Игнац Мартинович бил техен ръководител. Майката фанатичка на Мартинович го дала още като дете в манастир, където той станал преподавател по теология. Усвоил много езици и обикалял по света, този извънредно даровит монах не могъл да изтрае между стените на манастира. Той се интересувал от естествените науки, от изобретенията и във философските си възгледи стигнал до атеизма. По време на царуването на Йосиф II той получил университетска катедра, от Леполд II ранг на дворцов химик, но в същото време бил и доносчик на полицията. Въпреки това наследникът на Леополд II — Франц I, го отстранил от двореца и Мартинович, у когото желанието да си създаде кариера още от по-рано е било свързано все с претенциите за обществени реформи, станал революционер.

Освен Мартинович и капитан Янош Лацкович, изминал също един приключенски житейски път, ръководителите на унгарските якобинци били най-изтъкнатите на времето си личности с безупречно чисти характери. За Йожеф Хайноци, за големия учен-юрист и пионер на освобождаването на крепостните Казинци писал: «Душата му беше пламък и с жар той обичаше родината.» В редовете на унгарските якобинци се откроявала фигурата и на «огнения демократ» Ференц Сентмаряи, а също и най-знаменитите поети на епохата — Казинци, Бачани, Сабо-Сентйоби, Вершеги.

Настроени против благородничеството, мнозина от унгарските якобинци по времето на Йосиф II, а даже и на Леополд II били привърженици на Хабсбургите, тъй като от тях очаквали обновяване на обществото. Те сериозно разчитали на възможността да се осъществят реформите отгоре. Франц I (1792 — 1835) обаче окончателно ги разочаровал. Император Франц I се отказал от всякакви планове за реформи. Той си поставил единствената задача да се разплати с «демона на революцията» и да поддържа в страните си стария режим без изменение. Разочарованите прогресивни интелигенти при това положение се обърнали против властта му и започнали тайно да се организират.

През пролетта на 1794 г. Мартинович започнал да организира две тайни дружества: едното — Дружество на реформаторите, а другото — Дружество за свобода и равенство. За изпълнение на обширната си програма той възлага първата задача на Дружеството на реформаторите. В него той прави опит да сплоти благородничеството от окръзите и с негова помощ да разгроми властта на Хабсбургите, на аристократите и на висшето духовенство. Дружеството за свобода и равенство, състоящо се от най-последователните привърженици на демокрацията, трябвало да продължи умерените реформи чрез една следваща стъпка — пълното ликвидиране на феодализма. Програмата на двете дружества била обобщена в един катехизис, изготвен във формата на въпроси и отговори. Организацията действала така, че само на най-доверени хора възлагали да преписват катехизиса.

Организацията на якобинците обаче скоро била разкрита. През есента и зимата на 1794 г. властта извършила многобройни арести и за да уплаши страната, организирала голям политически процес. Тя искала да ликвидира «особено сред младежта» «фалшивите идеи, атеизма и произтичащото от това опасно мислене». Заговорът, който обхванал около 300 души, не е представлявал някаква особена заплаха за съществуващия режим, но въпреки това били издадени 18 смъртни присъди и 16 души били осъдени на тежък крепостен затвор. На 20. V. 1795 г. на Кървавата поляна или, както тогава я наричали, Генералската поляна (широка хубава поляна под южните стени на Будимската крепост, бел. пр.) били обесени Мартинович, Хайноци, Лацкович, Сентмаряи и Шиграи. След няколко дни паднали в праха и главите на младежите Пал Йоз и Шандор Солартшик, тъй като те и по време на процеса се осмелили да проповядват своите идеи. Присъдата на Казинци и на неколцина негови другари кралят «от милост» превърнал в доживотен затвор и те били тикнати в тъмните подземни килии на крепостта Куфщаин и Шпилберг. Осъдените обаче не уплашил нито крепостният затвор, нито топорът на палача. В предсмъртното си писмо Хайноци пише: «Напускам света с гордото съзнание, че допринесох нещо за усъвършенстването на човешкото общество.»

 

1024px The execution of Martinovics and his comrades on the Vrmez 1795

 

 

Унгария и Наполеоновите войни

 

Започналите през 1792 г. войни в Европа продължават чак до 1825 г., което обема живота на едно човешко поколение. Войните се водят за потушаването на Френската революция от реакционните велики сили: Хабсбургите и пруските крале, към които се присъединява царска Русия и страхуващата се за своята власт по море и за индустриалното си преимущество Англия. Въпреки това те не успяват да сломят революционна Франция, даже не са в състояние да я обуздаят, след като Наполеон застава начело на френската армия. Наполеоновите завоевания обаче постепенно превръщат справедливите, отбранителните войни на революцията в едностранчиви завоевателни походи, които мобилизират за оправдана самозащита нападаните, потисканите народи. Използвайки тази сила, европейските владетели в края на краищата успяват да победят Наполеон.

След Наполеоновите войни владетелите победители свикали във Виена конгрес, който да реорганизира разпокъсаната феодална Европа (1814 — 1815 г.). На Виенския конгрес династиите се споразумели да укрепват под ръководството на руския цар, австрийския император и пруския крал феодалната система, да предотвратят революцията. Това споразумение те нарекли «Свещен съюз». Реакционният режим на Свещения съюз — тази спирачка на обществения прогрес — в същност господствал в Европа до 1848 г.

Хабсбургите играели ръководна роля по време на Наполеоновите войни и унгарското благородничество, което бранело привилегиите си от революцията, с ентусиазъм подкрепяло виенския дворец. «За защитата на трона и на древната конституция» съсловното събрание винаги с готовност гласувало данък и новобранци. Няколко пъти благородниците решават сами да излязат на бой в подкрепа на Хабсбургите, но когато през 1809 г. при гр. Гьор идва ред и те да се сражават, странните им рутинерски бойни части претърпели позорно поражение. Тази 1809 г. е преломна за благородниците и с това, че те отблъскват позива на настанилия се във Виена Наполеон. «Възстановявайте националното си съществуване!» — зовял световният завоевател от Шьонбрунския дворец на Хабсбургите, но унгарското благородничество се оказва глухо за този призив.

Дългата война в същност облагодетелствала благородничеството, тъй като цената на житото неколкократно се увеличила. Според тогавашен израз земевладелците желаели «тих пороен пролетен дъжд и дълга война». При военната конюнктура търсенето на всякакви продукти се увеличавало. А щом парите изобилствали, един след друг се строели аристократически палати (в неокласически стил) и дворянски резиденции. Скъпи мебели, виенска мода, големи балове, безгрижен разкош занимавали с години унгарското дворянство.

Военната конюнктура обаче е без здрави основи. Зад нея не стои увеличеното производство, а само банкнотната емисия. В 1811 г. били пуснати в обръщение 40 пъти по-голямо количество банкноти, отколкото в 1790 г. Само една десета от определен брой банкноти се равнявала на действителното му покритие (100 банкноти стрували 10 сребърни форинта). Милитаризираното стопанисване и извънмерното увеличение на държавните дългове завършили с инфлация, с обезценяване на парите. Виенското правителство многократно било принудено да прибягва до преоценяване на валутата, до девалвация. Това вече не харесвало на дворянството. То не искало да чуе за държавните дългове, за девалвация. Поради това в 1812 г. кралят разтурил непослушното съсловно събрание. Така пропаднал съюзът между унгарското дворянство и Хабсбургите.

 

Икономически живот. Криза в дворянските среди

 

След Наполеоновите войни за земевладелците настъпват тежки години. Голяма част от армията бива разпусната, търсенето на стоки намалява, увеличава се предлагането. През военните години лесно е могло да се продаде нечистото и тунясало унгарско жито, но впоследствие никой не го приемал. Нестандартната, твърде мазна и мръсна вълна не могла да конкурира с хубавата, чиста и евтина австралийска вълна. Унгарското селско стопанство далеч изостава от английското и немското. В Унгария 1/3 от обработваемата земя си остава угар, в същност не я използвали. Количеството на засятото семе след урожая се увеличавало едва 4 — 5 пъти. Жътвата се извършвала със сърпове, вършитбата — с коне, а за хамбари служели подземни ями. Кризата на унгарското селско стопанство още повече изпъква на фона на няколкото големи «модерни» земеделски стопанства, организирани при благоприятно стеклите се обстоятелства по време на войната от двама-трима предприемчиви, разполагащи с паричен капитал аристократи. В стопанствата те въвеждат тревополната система. Вместо едностранчиво зърнопроизводство започват да произвеждат и много фураж, царевица, рапица, слънчоглед и картофи. Машинизират стопанствата си и поверяват ръководството им на специалисти, на обучени агрономи.

За кризисното състояние на унгарското селско стопанство влияели и лошите транспортни връзки. Търговците обикновено, преди да тръгнат за дълъг път, правели завещанията си. Поради промишлената изостаналост вътрешният пазар бил ограничен и през военните години индустрията не отбелязала съществен напредък. Освен няколкото рудници, железолеярна, стъклодобивна работилница, манифактура, производство на груб шаяк и малко хартиено предприятие по-значителен бил броят на мелниците и чифликчийските ракиджийници. Такива предприятия като металургичния завод в Диошгьор, текстилната фабрика в Гач или копринената фабрика Валеро в Пеща били редки изключения.

След Наполеоновите войни благородничеството изпада в затруднено материално положение. Безнадеждност, обща летаргия обхванала земевладелците. «Само уморителна безсмислица е да се стопанисва в такава страна, където мирът е по-вреден за стопанина от войната» — изразил общото настроение известният Дежефи. Тъй като стремежът към охолен живот не намалявал, дворянството от година на година потъвало все повече в дългове. Този процес взел такива размери до средата на XIX в., че Ференц Деак бил принуден да констатира: «Едва ли има в страната по-знатно семейство без дългове.» Освен това благородническите фамилии се обременявали с протакащи се от поколение на поколение имуществени процеси. Тогавашна Унгария била рай за лихварите и адвокатите.

През първата половина на XIX в. относително многобройното (около 500 — 600-хилядно) дворянство в икономическо и политическо отношение се раздирало от вътрешни противоречия. Докато някои магнати разполагали с по 10 — 100 хиляди холда, в същото време имало дворяни, на които едва оставало нещо от «древното имение» с по 7 сливови дръвчета. Докато херцог Фюльоп Батиани (в 1820 г.) само каляската си украсил със 700 кг сребро, а празничната дреха на херцог Естерхази струвала около 1 500 000 форинта, в същото време много хиляди дворяни били принудени да упражняват «почетния занаят», повече от 100 000 работели като земеделци и въпреки че не плащал данък, «цървуланът» (така наричали бедния дворянин, бел. пр.) в битово отношение не се различавал особено от крепостния селянин. Типичният аристократ на епохата живеел в чужбина, в именията си идвал само на лов, на унгарски той едва сричал. В своето болшинство обаче дворянството никога не излиза извън границите на окръга си и него Петьофи с основание характеризира така: «Нито пиша, ни чета, аз унгарски съм дворянин!»

В политически аспект най-деятелен слой от тогавашните дворяни бил този със средно земевладение. Имение от 1000 до 2000 или от няколкостотин холда не давало възможност постоянно да се обикаля в чужбина или да се бездейства в двореца, но то давало възможност да се живее заможно и независимо. Такъв благородник обикновено завършвал право, правел впечатление със своята латинска култура, заемал длъжността «съдия» и добивал политическа и административна школовка в ръководството на живота на окръга. От тази среда излизали ръководителите на дворянския окръг, делегатите на съсловното събрание. Най-добрите от тях — Деак, Кьолчеи, Безереди, Бьоти, по-късно стават ръководители на нацията.

 

Разцвет на националната култура. Съсловното събрание от 1825 — 1827 г.

 

Кризисните явления в икономиката на страната едва след Наиолеоновите войни стават очебийни, а след жестокото ликвидиране на унгарското якобинско движение политическият живот е силно депресиран. Страхът от революцията обединява Хабсбургите и унгарското благородничество в един общ лагер. След 1812 г. обаче отново се увеличава реакцията по отношение на виенския дворец. Възприел абсолютистките методи, Франц I не свиквал и съсловните събрания. Дълго време тежненията за независимост и за обществен прогрес се проявяват главно на културното поприще.

KazinczyНационалното съзнание, неговото пробуждане и подем — това са преди всичко усилията за развитие на унгарския език. «Нацията живее чрез езика си» — този девиз е много характерен за онова време. Обновяването на езика било знак на политическа зрелост, то способствало не само за това да се изваят най-изискани поетични форми, а и за разрешаване на задачите на държавната администрация. Вожд на това движение се явява споменатият вече като осъден на смърт за участие в якобинската организация Ференц Казинци, «по милост» на тиранията затворен в замъка Куфщеин и след 7 и половина годишни страдания пуснат на свобода. Какъв внушителен символ, какво олицетворение!

Културният живот, самостоятелната унгарска наука и изкуство по това време също опитват крилете си. През 1802 г. Ференц Сечени основал Националния музей, а Гьорг Фещетич в Кестхей и Самуел Тешедик в Сарваш полагат основите на селскостопанското специализирано обучение. Започнало да излиза първото научно списание, оживил се литературният живот (Шандор Кишфалуди, Михай Фазекаш, Йожеф Катона, Михай Вьорьошмарти). Сред много лишения поел своя път и унгарският театър. Цигуларският лък на Бихари и Лавота утвърждава типичната унгарска музика на епохата — вербунк.

Развиващата се унгарска култура укрепва националното самочувствие и това е много полезно в началото на 20-те години, когато се разклаща системата на Свещения съюз. Страната наново изпитва политическа треска, напомняща за 1790 г. Виенският дворец бил много затруднен във връзка с потушаването на италианските движения за свобода. Той имал нужда от пари и войници. Но болшинството на окръзите не било съгласно да се дадат на разположение исканите данъци и новобранци. Франц I намерил за целесъобразно да се откаже от абсолютистичните методи и в 1825 г. свикал съсловното събрание.

Дворянството от окръзите се явява на съсловното събрание със силно опозиционно настроение. То съсредоточава всичките си сили, за да укрепи, да «огради» конституцията. За реформи не станало и дума. Един път, когато най-популярният делегат на съсловното събрание Пал Наги Фелшьобюки се опитал да дигне глас в интерес на селяните, «почитаемите делегати и съсловия» веднага отнели думата на своя любимец. Все пак това съсловно събрание открива една нова епоха. На 3. XI. 1825 г., когато делегатите отново заговорили за необходимостта от Академия на науките, един млад аристократ, хусарски офицер, се изправил и на развален унгарски език предложил едногодишния си чист доход (60 000 сребърни форинта) за това благородно дело. Така с основаването на Унгарската академия на науките встъпил на политическата арена граф Ищван Сечени (1791 — 1860 г.).

 

Вдъхновителят на реформисткото движение

 

379px Istvn SzchenyiРоден във виенски палат, Сечени прекарал детството си главно в двореца край селището Нагценк. Животът му започнал така, както и на другите младежи от аристократически произход. Станал офицер, той участвал в битката при Лайпциг и танцувал около пъстрата въртележка на Виенския конгрес. Чувствителната му душа обаче изпитвала угризение на съвестта, скоро на него му втръснал лекомисленият и безсъдържателен живот и започнал да пътува. Било сам, било с приятеля си от младежки години Миклош Вешелени той обикалял Запада и Изтока — от Лондон до Цариград. Така високо културният аристократ усвоил няколко езика и придобил богат житейски опит. Най-много привлякла фантазията му Англия. След като на съсловното събрание с великодушния си жест основал Академията на науките, той изведнъж попаднал в центъра на вниманието.

Своята програма Сечени обобщил в труда си «Кредит». Той предлагал обмислени, умерени реформи, неговата централна проблема била осигуряването на кредит. Той смятал, че кредитът би оказал «магическо въздействие» върху «общественото добро». С подходящи вложения би могло да се създаде модерно капиталистическо селско стопанство, коренно да се подобри транспортът, а оттам — да се увеличи и стокообменът. Да се осигури кредит обаче е означавало да се изменят условията, които съвременниците му смятали за неизменни. Най-голямата пречка за кредита бил законът, според който собственикът не разполагал свободно с имота си и поради това в най-добрия случай получавал кредит от лихваря. Сечени не се побоял да заяви, че трябва да се ликвидира този закон, останал от времето на Лайош Велики, независимо от това, че именията на някои от лекомислените аристократи евентуално можело да бъдат разпродадени от кредиторите. Той разбирал много добре, че едрото модерно земевладение не може да се гради върху остарялата ангария. «Тоягата и камшикът не са довели нито една страна до процъфтяване, а принудително работещите ръце отглеждат само бледи и с отровен мирис цветя.» Трябва да се прекрати ангарията и да се премине към много по-производителния наемен труд. Трябва да се ликвидира и девятъкът. При наличието на такъв данък колкото повече труд се влага, толкова повече се плаща, а това убива заинтересуваността у крепостните.

Сечени окончателно скъсал с това по-раншно общовалидно мнение, според което дворянска Унгария и естествено унгарските дворяни били смятани за световен елит. Той бил на мнение, че страната представлява Голяма угар и само от бъдещето може да се очаква нещо по-хубаво. «Мнозина мислят — Унгария е била, аз искам да вярвам — тя ще бъде!» Той сочи възпитанието като един от най-важните фактори за напредъка на страната и очаква истинското изменение да настъпи с умножаването на «образованите човешки глави».

Отзвуците, които предизвикал «Кредит», надминавали всякакви очаквания. Още в 1830 г. излезли нови издания и около съдържанието му се извила огромна политическа буря. Из цялата страна го дискутирали горещо, като привържениците на реформи го защищавали, а назадничавите обвинявали аристократическия автор, че подбужда селяните за бунт. Мнозина се опитали да опровергаят «Кредит» с контраиздания, но Сечени разбил на пух и прах всичките им слаби аргументи в трудовете си «Свят» (1831 г.) и «Поприще» (1833 г.).

Своята идеологическа програма Сечени съчетал с цяла поредица практически мероприятия, предназначени главно да повдигнат селското стопанство и подобрят транспорта. Той учредил Унгарско стопанско дружество, организирал конни състезания. С регулирането на Дунав и Тиса приспособявал главните водни пътища за движение на параходи. Много усилия положил за изграждането, за разкрасяването на Пеща. Любимата му идея, превърналото се в символ негово творение е първият постоянен мост на Дунав — построеният през 40-те години верижен мост.

От първия ден на политическата си кариера Сечени живял и действал в обстановка на разпалени борби. В тези борби той се проявил като откровен, самоотвержен привърженик на прогреса. Програмата му, разбира се, не разрешила всичките големи въпроси на епохата. Въпросите за независимостта и за освобождаването на крепостните напр. не получили място в нея, тъй като той не искал да се сблъсква с Хабсбургите, нито пък да разклаща стълбата на феодалното общество. Историческата му заслуга обаче с това не се намалява. Сечени именно подготвя нацията за решителни изменения.

 

Селското въстание от 1831 г.

 

Hungarian traditional costumes Illustration for Il costume antico e moderno by Giulio Ferrario 1831 10Положението на крепостничеството в сравнение с края на XVIII в. се влошавало в много отношения. Земевладелците уголемявали чифлиците си, като на нищожна цена «откупували» (на практика отнемали) крепостнически парцели, за които бил вложен много труд, докато се превърнат от изкоренени сечища в обработваема земя. На места те просто отнемали от имота на селянина. И без това естественият прираст сред крепостничеството непрекъснато водел до раздробяване на парцелите. Според преброяването от 1828 г., общо взето, на един крепостен се падал само 1/3 парцел, като все повече нараствал броят на ратаите (в същност това е естествено явление; бедата е там, че в Унгария липсвала индустрия, която да осигури заетост на работната сила).

Заедно с уедряването на чифлиците се умножавала и ангарията на крепостните, а издръжката на дворянските окръзи изисквала все по-голям данък (т. нар. «домашен данък»). Поради своеволията на земевладелци, на стопански ръководители, на окръжни господари недоволството вземало все по-застрашителни размери.

През 1831 г. избухнало селско въстание в Северна Унгария. Неговото избухване ускорила първата голяма епидемия от холера. Цяла Европа била обхваната от панически страх, когато бавно стихващите чумни епидемии били последвани от холерата. Докато стигне от Индия до границите на Унгария, първата вълна покосила около 6 млн. души. Нито военната стражева линия, нито специалните органи «за спасяване от труповете и за опушване на писмата», нищо не било в състояние да ограничи епидемията. В Унгария холерата причинила 250 000 смъртни случая.

Голямата опасност, извънредните мерки, не една от които селяните не проумявали (напр. дезинфекцията на кладенците с бисмутов прах те смятали за отрова), отприщили безграничната омраза към господарите. Крепостните, които поради холерата не можели да излязат от планинските области на полето да жънат, да изкарат хляба за годината, тези крепостни, които глупавите господарски служители принуждавали в много села предварително да изкопават общия гроб, за да има къде да заравят жертвите на епидемията — със сопи, с търнокопи и коси, с попаднало в ръцете им оръжие, нападнали земевладелците и привържениците им.

Въстанието, което в същност нямало изтъкнат водач и определена цел, се разширявало като пожара на нивата след жътва. Започнало в окръг Земплен, то бързо обхванало и съседните окръзи. Повечето от въстаниците били словаци, но и унгарското, немското и рутенското население също дигнало оръжието. Въстаниците се обявили против ангарията, те търсели възмездие за извършени несправедливости. Войската прибягнала до безпощадно насилие и въстанието бързо стихнало.

«Холерното въстание» — тогавашното дворянско общество наричало така селското въстание от 1831 г. — предизвикало гнева на господарите. Мнозина дворяни потърсили изход в засилване на потисничеството. За поддържане на «вътрешната храброст (сигурност) да има винаги достатъчно войска» — гласяло тяхното искане към правителството. По-трезвите среди на дворянството, опиянени от идеите на Сечени, търсели разрешение в смелата реформистка политика.

 

Съсловното събрание от 1832 — 1836 г. Вешелени и Кьолчеи

 

361px Wesselnyi Mikls BarabsПрез декември 1832 г. се събрало в Пожон съсловното събрание. 52 окръга изпратили по двама делегати в долната камара, а в горната камара получили столове висши духовни лица, главни управители на окръзите, членове на аристократически семейства, херцози, графове и барони. Най-многобройната и най-веселата група на съсловното събрание представлявала т. нар. събраническа младеж. Това били около 500 души млади юристи, т. нар. юрати, които пристигнали в Пожон като придружители на окръжните делегати, за да почерпят юридически и политически опит. Болшинството от тях произхождало от бедни благороднически фамилии, тъй че те в галериите буйно аплодирали прогресивните делегати и порицавали привържениците на правителството.

В съсловното събрание не съществували партии в по-сетнешния смисъл на думата. В делегатски упътвания отделните окръзи определяли политическите позиции на своите пратеници, без да е имало помежду им каквато и да било съгласуваност. По отношение на схващанията все пак се стигало до известна идентичност и в този смисъл се очертавали контурите на две партии: дворцова, правителствена партия, която в аристократическата горна камара разполагала с абсолютно болшинство, и претендиращата за реформи опозиционна партия, която по отделни въпроси привличала на своя страна болшинството от долната камара.

Кралят, старият Франц I, който открил съсловното събрание, предупредил делегатите да се пазят от «болестта на новаторството» и «имитирането на чужбина». Въпреки това на съсловното събрание станало дума за много неща. Предмет на възторжени слова станала полската борба за свобода от 1831 г. Ожесточени дискусии се разгорели по въпроса за смесените бракове и във връзка с това — за промяната на вероизповеданието.31 Предложени били и важни законопроекти по въпроса за унгарския език.

Най-много се дискутирало по въпроса за положението на крепостните и този въпрос придобил най-голяма тежест. Дискусията продължила с години. Опозицията търсела разрешението в доброволното откупване завинаги. Това означавало, че крепостният по пътя на свободното споразумение с господаря си можел да откупи правото да не изпълнява повече ангария, да не плаща девятък, а с крепостническия си парцел да разполага като с буржоазна собственост. Опозицията искала да се прекратят злоупотребите на господарския съд и да се ликвидират из цялата страна някои по-незначителни тегоби. Кралският дворец обаче отказал да утвърди приетите с цената на големи борби предложения.

Правителството свикало нови окръжни събрания и в много окръзи успяло да провали кандидатите на опозицията и да измени делегатските упътвания (инструкции) с гласовете и тоягите на откупените и пияни «цървулани». След такива мерки даже и в долната камара решаващите предложения за реформи не могли да получат необходимите гласове. Продължилото почти 4 години съсловно събрание приключило с нищожен резултат. От това все пак става ясно, че въпросът за обществени реформи и национална независимост е невъзможно вече да се снеме от дневния ред. В това отношение играят решаваща роля двамата най-влиятелни политици на съсловното събрание Миклош Вешелени (1796 — 1850) Ференц Кьолчеи (1790 — 1838).

Младият трансилвански аристократ Вешелени бил образец на физическа сила, на смелост и на мъжка красота. «Убиец на дракона и син на драконоубийци» — го наричал Кьолчеи. Той е потомък на фамилия, която от векове се е противопоставяла остро на двореца. Баща му, гордият господар на замъка Жибоу, който лежал като затворник в крепостта Куфщеин, след излизането оттам с право заявил: «Императорът Йосиф ме научи да страдам, но не да се страхувам.» Вешелени започнал като приятел на Сечени и в програмата си, която издал под заглавие «Заблуждения» — поради цензурата я отпечатал в Букурещ, — в стила на Сечени бичувал «надутото магнатско високомерие» и живеещото в «дебело невежество и мързеливо бездействие» дворянство, а също и своеволията на благородническите окръзи. По отношение на независимостта той бил много по-радикален и много по-последователен от Сечени. Според него «смесеният брак» с Австрия не трябвало да се смята за нерушим. Сечени търсел разрешението в тясното съдействие с двореца, а Вешелени все по-смело бичувал виенския дворец.

Кьолчеи, който в 1823 г. написал ушарския химн, бил вече из цялата страна известен поет, когато пристигнал с каруцата си в. Пожон като делегат на окръг Сатмар. Въпреки че произхождал от заможно средно земевладелско семейство, той бил скромен и стеснителен човек. След като пристигнал в съсловното събрание, в дневника си той записал своите терзания: «Ти какво ще направиш за нея (за родината)? Ще имаш ли сила да наложиш идеите, които от 20 години глождат сърцето ти? Ще останеш ли верен, или ще те разколебаят с подкуп? Ще удържиш ли срещу течението и вълните, ако останеш без ничия подкрепа?»

На практика в съсловното събрание Кьолчеи дава положителен отговор на въпросите си. Въпреки че дворецът наблюдавал всяка негова стъпка, нито за момент и нито на косъм той не отстъпил от принципите си. Той бил най-последователен привърженик на окончателното откупване, на освобождаването на крепостните. «Свобода и собственост» — такъв бил краткият девиз на програмата му. И тъй като през декември 1834 г. получил от своя окръг противоположни на него инструкции, Кьолчеи се отказал от мандата си. Събраническата младеж го изпратила чак извън пределите на Пожон и скътала в сърцето си заветните думи от прощалната му реч: «Лозунгът е този — родина и прогрес!»

Освен Кьолчеи и Вешелени към опозицията се числели още много други знаменити личности: делегатът от окръг Бихар Йодьон Бьоти, големият хуманист Ищван Безереди от окръг Толна, младият делегат на Чонград Габор Клаузал. На това съсловно събрание се явил за пръв път и по-сетнешният вожд на опозицията Ференц Деак от окръг Зала. Тук се появява за пръв път и най-влиятелният политик на епохата на реформите — Лайош Кошут. Той не представял окръг, а просто един аристократ го пратил в Пожон, та чрез него да се информира за хода на съсловното събрание. Този адвокат от окръг Земплен, на когото никой не обърнал внимание при пристигането му в Пожон, щом завършило съсловното събрание, бил вече известен човек в цялата страна. Този голям прелом извършил в. «Кореспонденции от съсловното събрание». За да избегне цензурата, вестникът бил размножаван ръкописно от събраническата младеж. Той не могъл да излиза в голям тираж, но 40 — 50 екземпляра били изпращани по окръзите и силно раздвижвали там общественото мнение. Един от делегатите много сполучливо характеризирал значението му: «Кореспонденции от съсловното събрание» «отвори такава цепнатина в предразсъдъците, която прогресивната епоха бързо ще разширява и никаква тираническа власт вече не ще бъде в състояние да я запуши».

 

Виенски опит за потушаване на реформисткото движение

 

Хабсбургският дворец се стъписал пред бързото разпространение на идеите за реформи. След смъртта на Франц I (1835) на трона се качил боледуващият, слабоумният Фердинанд V (1835 — 1848), при когото действителната власт упражнявала една клика, т. нар. камарила, състояща се от ерцхерцози и министри, които облагодетелствували реакцията. Съсловното събрание още не било разпуснато, когато тя предприела първите стъпки. Започнал процес против Вешелени за «обида на Негово Величество» в реч, произнесена от него в окръг Сатмар. В тази реч той бичувал остро правителството по въпроса за откупването на крепостните селяни, с протакането на който се дава повод на «деветмилионния народ от полето да въстава против дворянството. Тогава правителството може да закриля дворянството, обаче горко на него, защото свободните люде биха се оказали в положението на слуги.»

След завършването на съсловното събрание реакцията преминава към открито нападение. За канцлер32 бил назначен най-високомерният, най-суровият аристократ — граф Фидел Палфи, който даже не говорел унгарски, а бил само послушен инструмент на двореца. Той започва цяла поредица от политически процеси. След Вешелени идва ред на ръководителите на събраническата младеж, от които Ласло Ловаши бил осъден на 10 години крепостен затвор. През 1837 г. бил арестуван и Лайош Кошут, тъй като във в. «Кореспонденции от законоизпълнителни учреждения», в който съобщавал за живота на окръзите, той раздухвал с огромна сила възмущението, предизвикано от процесите.

С политическите процеси обаче дворецът постигнал обратен резултат. Популярността на Вешелени стигнала връхната си точка с осъждането му на тригодишен затвор през 1839 г. (хората още го помнели от март 1838 г., когато Дунав залял Пеща с вода и лед и когато той, «лодкарят от наводнението», в моментите на най-голяма опасност бил навсякъде и на всекиго помагал). Дворецът увеличил почитателите и на Кошут с осъждането му. А от идеите за реформи по-бързо се разпространявала само омразата към правителството.

Това доказва и съсловното събрание от 1839 — 1840 г. На тази диета (събрание) не можел вече да се отмине въпросът за доброволното откупване, а чрез учредяване на менителници към съдилищата се отваря цепнатина и в крепостта на пранаследството. Най-много се говорело, разбира се, за абсолютизма на правителството, за грубото нарушаване на свободата на словото. Под натиска на общественото мнение най-сетне били поставени по-умерени аристократи, а осъдените за политическа дейност били амнистирани.

В крепостта Шпилберг Ловаши се умопобъркал, Вешелени бил сломен и почти ослепял, ала Кошут излязъл оттам «подмладен като жар-птица от огъня». Той добре използвал годините в затвора. Научил английски, разширил познанията си из областта на политическата икономия. «Задълбочавах се — пише той по-късно — върху състоянието на родината ни, напрегнато кроях планове за решаване на проблемите.»

 

Програмата на Кошут и «Пещи Хирлап» (Пещенски вестник)

 

Kossuth Lajos sznezett litogrfia 1848 PrinzhoferКошут скоро успял да запознае общественото мнение с плановете си. По тактически съображения Метерних му разрешил да редактира вестника на пещенския книгоиздател и таен полицай Ландерер. Той се надявал, че с помощта на цензурата ще отреже крилете на бунтовника редактор. През януари 1841 г. започнал да излиза двуседмичникът «Пещи Хирлап» (Пещенски вестник). На първо време той имал само 60 абонати, но само след половин година те нараснали на 4000. Нещо повече — излезлите през първото полугодие броеве трябвало да се преиздадат, което е безпримерно в историята на пресата и което показва, че написаното от Кошут не се отнасяло само за момента.

Кошут развил по-нататък реформистката програма на Сечени. Още в първите броеве той поставил въпроса за освобождаване на крепостните: «Долу крепостничеството и вместо него свободна земя!» Задължително и окончателно откупване — такова е решението, което той предлагал като единствено реално по онова време (с освобождаването на крепостните да се заеме законодателството, а обезщетяването на земевладелците частично да поеме върху себе си държавата). Друга решителна стъпка — да не се освобождават дворяните от плащане на данъци, т. е. общо носене на тегобите. И, трето, привличане на недворяните в законодателството — да се премине към народно представителство. Кошут смятал, че тези дворянски отстъпки биха направили селячеството заинтересувано от защитата на независимостта (тогава той още и не мислил за откъсване от Хабсбургите, обаче силно подчертавал икономическата и политическата независимост на Унгария).

Програмата на целия опозиционен лагер Кошут обобщава чрез девиза «Единство на интересите», т. е. съгласуване на интересите на дворянството и крепостничеството. Ръководството, разбира се, той възлагал на средноземевладелското дворянство, а страхуващите се от прогреса аристократи поставял на кръстопът: «Ако искате — с вас и чрез вас; ако трябва — без вас и даже против вас.»

Pesti Hrlap els szmaВлиянието на «Пещи Хирлап» се оказало непреодолимо. Кошут направил от вестникарството модерно оръжие. В Унгария той въвел уводната статия, и то така, че с жив и очарователен стил внушавал политическите си възгледи. По отношение на масово влияние и по тираж нито един вестник по онова време не е можел да се съревновава с «Пещи Хирлап».

Написаните с голямо вдъхновение уводни статии на Кошут предизвикали, разбира се, съпротива от страна на мнозина. Аристократите, църковните големци — в защита на имотите и на феодалния ред — се опитали да основат конкурентни вестници. Нападали идеите му, клеветели по негов адрес, ала не могли да му навредят. Много по-голямо значение имала дискусията между Сечени и Кошут.

Инициаторът на реформисткото движение бил уважаван мъж из цялата страна и него Кошут по-преди наричал «най-великият унгарец». От 1832 г. Сечени започнал с пренебрежение да се отнася към агитацията на Кошут, първите броеве на «Пещи Хирлап» предизвикали у него картините на революцията и катастрофата. Той хванал перото и в дискусионната си работа «Народът на Изтока» обвинил Кошут, че с «маниера си» (с острото си перо) той «хвърля в пропастта унгареца», щом го противопоставя на Хабсбургите, които могат да го смачкат с огромната си власт. Сечени препоръчвал да се следва пътят на постепенното осъществяване на вътрешни реформи ръка заръка с виенския дворец. Кошут дал много учтив, но решителен отговор и в разгорялата се голяма дискусия всички видни дейци на опозицията, като Деак, Вешелени, Йотвьош, застанали на негова страна. Сечени не успял да формира умерена реформистка партия, напротив, в дискусията той се изолирал, изгубил много от популярността си и без да се отказва от реформистките си идеи, все повече клонял към правителството.

 

Унгарският държавен eзик и националният въпрос

 

В началото на 40-те години дискусиите около реформистките идеи стават все по-широки и задълбочени. Някои сесии на съсловното събрание особено силно разпалвали страстите. Така напр. преди съсловното събрание от 1843 — 1844 г. в повечето окръзи се проливало не само вино, а и кръв, тъй като в защита на привилегията да не плащат данък възбудените дворяни-«цървулановци» предизвиквали диви скандали. «Да не изпущаме извоюваната с кръв наша свобода! Няма да плащаме данък!» — това бил лозунгът на устата им, а с оловните си сопи те провалили даже кандидатурата на Ференц Деак.

В самите съсловни събрания се водела ожесточена борба и ако по много важни въпроси опозицията още нямала надмощие, идеята за реформи безспорно печелела терен. Най-значителната победа било утвърждаването през 1844 г. на унгарския държавен език във всички учреждения. Това станало кръгло 50 години след наредбата, с която император Йосиф въвел ползването на немски език. Това е победен завършък на една дълга борба, започнала с тази дребна отстъпка, че в Пещенския университет била основана катедра по унгарски език (1792). Хвърлените от Бешенеи семена, трудът на Казинци, Академията на Сечени дават своите плодове: в законодателството, в държавната администрация, в правосъдието и образованието в Унгария се налага унгарският език вместо латинския.

Въвеждането на унгарски като държавен език било голяма крачка напред в националното развитие, но в същото време изострило взаимоотношенията между националностите. Унгария по начало била многонационална страна. След турското нашествие и преселванията през XVIII в. броят на маджарите чувствително намалял. Така че през епохата на реформите болшинството от населението се състояло от отделни националности. Според известния тогавашен статистик Елек Фениеш по-малко от 5 млн. унгарци живеели през 1842 г. в Унгария, Трансилвания и Хърватско, т. е. в Унгарското кралство, чието население по това време надхвърляло 12 млн. души. В страната живеели повече от 2 млн. румънци, 1 1/2 млн. словаци, повече от 1 млн. немци и сърби, около 1 млн. хървати и 1/2 млн. рутени.

Политиците на реформистката епоха не направили необходимите изводи от това положение. Тяхната позиция била: унгарците с кръв са завоювали тази територия и близо 1000 години са собственици на нея; с кръв са я защитили те от татарина, от турчина и следователно имат право да искат езикът на държавата да бъде унгарски, даже след време и националностите да се маджаризират. Те не взели под внимание историческото развитие на националностите освен отчасти на хърватите и още по-малко — случаите на общи действия и на общи пожертвувания. Те последователно говорели само за «една политическа нация», което националностите с пълно право третирали като обявяване на война. Сърбите, хърватите, румънците и словаците отговорили с буйно контранападение. Те използвали оръжието на самите унгарски националисти в подкрепа на пробуждащото се у тях по същото време и по същия начин национално съзнание, което се утвърждавало съответно от развитието на литературния език, от подема на културния живот. Политиците и писателите от другите националности се надпреварвали да доказват, че именно те са «първите жители», че унгарците са само пришълци. Унгарските господари с недоверие гледали на разцъфтяващата хърватска, сръбска, румънска и словашка култура в големите центрове на националностите  Загреб, Карловац, Балажфалва (дн. Блаж) и Пожон; всяка национална проява те третирали като панславистка пропаганда, дирижирана от Петербург.

Все по-неприязненото отношение към националностите облагодетелствало само виенския дворец. Отдавна Хабсбургите използвали националните противоречия против унгарските претенции, прилагайки прословутия древен принцип «Разделяй и владей!». С враждебното си отношение към неунгарците унгарските политици отблъсквали другите националности, които в крайна сметка предпочитали да подкрепят Хабсбургите. Противоречията по националния въпрос стават съдбоносни, техният трагизъм през 40-те години надхвърля сянката си.

 

Промишлено развитие и Дружеството за защита

 

Годините на реформистката епоха бележат значително развитие и оживление в икономическия живот. Броят на занаятчиите от 88 000 в 1815 г. нараства до 1846 г. тройно — на 223 000 души. Скокообразният ръст на занаятчийското население се обуславя от разширяването на вътрешния пазар (увеличава се търсенето на промишлени стоки и покупко-продажбата на селскостопански продукти в границите на страната). Все по-широки слоеве от крепостните купували такива промишлени, главно текстилни стоки, повечето от които по-рано сами си приготовлявали. Промишлеността и селското стопанство по-решително се разграничават, което предполага крепостните да имат на разположение пари, т. е. да увеличат продажбата на селскостопански продукти. За това спомага освен оживеният вътрешен стокооборот също и развитието на транспорта и на външната търговия. Увеличава се външният стокооборот: износът на селскостопански продукти (пшеница, вълна, тютюн) и отчасти експортът на вино и на рогат добитък се удвоява в разстояние на изминалите 30 години. Предприема се регулация на Долни Дунав и Тиса (това е заслуга преди всичко на инж. Пал Вашархеи и Сечени), където започва да се развива параходният речен транспорт. В 1846 г. се открива първата унгарска жп. линия, свързваща градовете Пеща и Вац; скоро парната машина тръгва и по посока на Солнок.

По-значително през 30-те и 40-те години е развитието на промишлеността за преработка на селскостопански суровини; известен напредък бележи металната и текстилната промишленост. По това време се изграждат първите парни мелници, фабрики за спирт и захар, а също и за производство на ракия. Тогава се издигат и фабриките за селскостопански машини Рьок, Шлик, Видач, железолеярната на Абрахам Ганц. Корабостроителницата в Обуда и тухлената фабрика в Кьобаня стават големи заводи с по 1000 работници. За известно време е във възход и копринената фабрика на прочутата фирма Валеро (в сградата на днешното Министерство на отбраната). Тогава в Обуда се полагат и основите на фабрика Голдбергер.

Бързото нарастване на двойната столица Пеща и Буда е най-очебийният показател за икономическото развитие. С особено бързи темпове се изгражда и разкрасява Пеща. В 1780 г. тя имала само 13 000 жители и свободно се побирала между старите стени и градски врати (Хатвани, Кечкемети, Ваци). До 1848 г. тя нараснала почти 10 пъти и достигнала до 110 000 жители. Издигат се много обществени сгради (Унгарският национален музей, Окръжната палата), хотели, кооперации и с това се разтягат рамките на стария град. В Пеща се устройват най-известните тържища, тук се създават първите с голямо значение институти на унгарското кредитно снабдяване: Пещенска родна първа спестовна каса (Андраш Фай) и Търговската банка (под ръководството на Мориц Улман). Пеща се превръща в икономически и културен център на страната.

 

Lnchd s hajhd Pest Budn 1853

 

На местна почва икономическото развитие изглежда бурно, но при едно сравнение дори с Австрия веднага изпъква изостаналостта (докато в Австрия през 1840 г. на 13 души от населението един е бил ангажиран в промишлеността, то в Унгария през 1846 г. едва се пада един на 35 души!). Неблагоприятната за Унгария колонизаторска политика на Хабсбургите всячески пречела и не давала възможност на унгарската промишленост да настигне по-индустриализираните области на Австрия.

Въпросите на индустриализацията и на митническата политика неслучайно все повече фигурират в изказванията на видимо безразлични към икономическите проблеми дворянски политици. Най-ясно оценявал националното значение на индустриализацията Кошут. «Политическа независимост без индустриална независимост не е нищо друго освен една илюзия» — изтъква той на страниците на «Пещи Хирлап». Като се спира на въпроса, как би могла да се преодолее вековната изостаналост, той предлага единственото разрешение: защитни мита. «Погрижете се за детето, докато стане мъж, и след това отворете бариерите за борба» — казва той.

335px Barabas batthyanyКошут подпомагал делото на индустриализацията и с практически стъпки. Под влияние на неговата агитация било създадено още в 1841 г. Промишлено дружество, за председател на което той привлякъл вожда на аристократическата опозиция граф Лайош Батиани. В 1842 г. Промишленото дружество организирало първата унгарска промишлена изложба. Кошут обаче искал много повече. За да си пробие път независимата унгарска търговия, той предложил план за железопътна линия към Фиуме (Риека) и затова наблягал на лозунга: «На море, унгарци!»

Бързото и резултатно промишлено развитие предполагало въвеждането на защитни мита. Това съзнавали и окръжните делегати, когато на съсловното събрание от 1843 — 1844 г. поискали да утвърдят такъв закон. Виенският дворец най-решително се противопоставил на това. Тогава родолюбците създават Дружество за защита.

Пряката задача на Дружеството за защита се заключавала в това да се осигури пазар на унгарската промишленост с обществено движение. Ако не може да се сложи митническа бариера на границите на страната, всеки да направи това на прага на собствения си дом. Членовете на Дружеството за защита си дали честна дума, че ще купуват само унгарски промишлени стоки, даже ако те са по-скъпи и не толкова доброкачествени като западните. Член на Дружеството за защита можел да стане всеки независимо от това, дали е дворянин, или не е. Движението се разширило толкова бързо, че скоро дружеството открива 146 провинциални филиала.

 

Ново контранападение на виенския дворец

 

След първото реформистко съсловно събрание от 1832 — 1836 г. виенският дворец се опитал с политически процеси да предотврати разгръщащото се реформистко движение, но под натиска на общественото мнение в 1840 г. изменя тактиката си. Политическите затворници били освободени и дворецът си давал вид, че и той е привърженик на умерените реформи. При тези условия опозиционното реформистко движение се разгръща още по-бързо. Метерних бил на мнение, че «Унгария е в преддверието на революция» и «правителството е загубило моралната си сила». Виена предприема ново контранападение.

Най-напред тя се опитва да отнеме очарователното перо от ръцете на Кошут. По нареждане на двореца Ландерер поверява на друго лице редакцията на «Пещи Хирлап». Правителството тайно се надявало, че страхът от материални затруднения ще принуди опасния човек да се яви в негова услуга. Самият Метерних се опитал да го привлече, но без резултат. Отговорът на Кошут бил кратък и недвусмислен: «Може да гладувам, но няма да се продам!» Нищо не било в състояние да го разколебае: «Ако няма вестник, то има уста, които още не са запушени, и ръце, които още не са вързани.» Всичките си сили той посвещава на Дружеството за защита, на което е директор и главен двигател.

Дружеството за защита причинявало много грижи на Виена. Наистина скоро става ясно, че то не може да постигне някакви особени икономически резултати, тъй като, казано с думите на Кошут, «от тропане с крак» не може да се създава индустрия, обаче политическото му значение много повече безпокояло метерниховци. На Дружеството за защита с пълно право започнали да гледат като на опозиционна партия с национално значение. Опозицията и без това държала важни позиции в ръцете си — болшинството на окръзите. Това на практика означавало, че правителството само отчасти е господар на страната. За него става жизнен въпросът отново да овладее окръзите, станали крепости на опозиционната партия.

Акцията на виенския дворец и този път била свързана с промени в състава на администрацията. С действителното ръководство на политическия живот Виена натоварила двама млади аристократи — канцлера граф Гьорг Апони и трансилванския канцлер барон Шаму Йошика. Апони и Йошика се опитали с двоен удар да вземат надмощие: преди всичко отбелязали на знамето си неизбежните реформи, а в окръзите, чиито главни управители не смятали за достатъчно енергични, изпратили администратори.

Администраторите били възнаграждавани щедро и направо от Виена, тъй като очаквали от тях да обезпечат болшинство за правителството в поверените им окръзи. Те били обикновено заможни земевладелци от съответния окръг, които се постарали да осъществят задачата си с огън и желязо. Те подкупвали, заплашвали хората, окръжните събрания свиквали само в удобен за правителствената партия момент, а непослушните окръжни събрания разтуряли с помощта на войската. В окръг Бихар напр. Лайош Тиса се опълчил против опозицията с щиковете на войската и с въоръжени окръжни жандарми. И след всичко това правителството започнало процес против водачите на опозицията!

Предприетата от правителството офанзива не останала без последствие. Вешелени в 1846 г. много песимистично оценява съотношението на силите: «Ние не разполагаме вече с болшинство в двете родини» (в Унгария и Трансилвания) — писал той на Кошут. Временните си успехи правителствената партия се опитала да затвърди с официалното основаване в края на 1846 г. на Консервативна партия. Програмата на тази нова партия не била открито реакционна — иначе изобщо не е могла да се яви пред обществото. Консерваторите подчертават общността с Австрия и под лозунга «С разсъдък да напредваме!» прикриват стремежите за запазване на стария режим.

 

Образуването на опозиционната партия и революционните демократи

 

Опозицията трябвало да поеме хвърлената ръкавица. Главно Кошут положил много усилия да обедини в един лагер опозиционерите с различни възгледи. Опозицията в същност поддържала обща позиция по въпроса за независимостта, но имала различни мнения по отношение на вътрешните реформи и главно по отношение на темпа и начина на тяхното осъществяване. По-заможните средни земевладелци от дясното крило искали по-умерени реформи и търсели възможности за взаимодействие с Хабсбургите. Те смятали за свои вождове Деак и Мориц Сенткираи. Възглавяваното от Кошут ляво крило било по-радикално в разрешаването на въпросите както за независимостта, така и за крепостничеството. Третата насока представял Йотвьош. С привържениците си той остро нападал окръжната система, която наистина била гнездо на злоупотребления и своеволия (но в същото време и крепост на опозицията).

Деак, когото неединодушният и многоцветен опозиционен лагер смятал за свой вожд, не се решил да обяви по-решителна програма, за да не отблъсне някои привърженици. В това отношение възгледите на Кошут били категорични: «Да бъдем макар и малка армия, но решителна... Да бъдем като крилете на орел, които не се отделят от тялото му, а само се простират встрани!» Партията да се свързва тясно с нацията, като я тласка по посока на прогреса!

Времето бързо подложило на проверка дискусията. Образуването на правителствената партия увеличило политическото напрежение. Цялата страна била обхваната от бедствия. През 1846 — 1848 г. се ширели епидемии; имало хиляди смъртни случаи, особено в областите с по-суров климат. През 1846 г. в съседна Галиция избухнало селско въстание, което било потопено в кръв. Против борещите се за независимостта си полски земевладелци виенският дворец вдигнал подвластните им украински селяни. «На европейския небосклон, писал Кошут, се появиха признаци, които не бива да игнорираме. Да вървим, защото иначе ще ни тикат да вървим!»

През пролетта на 1847 г. най-сетне се създава под ръководството на Батиани и Деак единна опозиционна партия. Програмата ѝ обобщавала т. нар. Опозиционна прокламация, с която между другото се иска освобождаване на крепостните, общо носене на тегобите, народно представителство и равноправие пред съда. Относно осъществяването на тази епохална програма обаче прокламацията оставя неизяснени много неща. Най-прогресивните дворянски политици със свито сърце и притиснати от събитията, с половин уста поставяли въпроса за изменение на съществуващия обществен ред.

Най-последователните привърженици на прогреса, разбира се, произхождали не от средите на дворянските политици. На бъдещето гледали с проникновение онези, които не били обвързани със стария свят: млади писатели, студенти, начинаещи интелигенти, за които били тесни рамките на феодализма. Най-знаменитите им представители — Петьофи, Йокай, Вашвари — подкрепяли опозицията и същевременно често недоволствали от нея и остро я критикували. «Млада Унгария», както ги наричали противниците и доброжелателите им, «не иска вечно да кърпи цървулите на родината, та да бъде кръпка до кръпка, а иска да я види изцяло в нова премяна».

Tncsics Mihly BarabsРедом с младежите революционни демократи, закърмени с идеите на Френската революция и мечтаещи за световна революция, се откроява и фигурата на първия политик на селячеството Михай Танчич, чийто глас намира отзвук в цялата страна. Този син на останал без имот стопанин от Ачтесер изминал много трънливи пътища: изпълнявал ангария на земята на господаря си и щом надзирателят го ударил с бич, оставил плуга и станал тъкач; 24-годишен, седнал на ученическата скамейка да се учи, а впоследствие станал помощник-учител; пешком и без никакви средства обиколил половината Европа. След това започнал да пише и тъй като цензурата не разрешавала книгите му да излизат в родината, той ги отпечатвал в чужбина и тайно ги пращал в страната. Мизерия, гонения, затвор — нищо не било в състояние да сломи духа му. Танчич останал непоклатимо верен син на класата си: «Аз лично никога не съм се срамувал от това, че съм селяк, син на крепостен селянин. Да се срамува тоз, който не изпълнява длъжността си към родината, който безделничи и живее от потта на сънародниците си.» Най-известните му трудове («Народна книга», «Глас народен — глас божи») били посветени на идеята за освобождаване на крепостните без откуп. Позицията си той мотивирал така: «Ангарийната земя (крепостническият парцел) и без това е наша, защото ние я обработваме, а само чрез труд може да се докаже правото на собственост..., естествено земята принадлежи на този, който я обработва.»

 

Последното съсловно събрание (1847-1848 г.)

 

Очертаването на политическите фронтове, образуването на двете партии — консервативната и опозиционната — изостря извънредно много борбата в изборите за съсловно събрание през 1847 г. Политиците не жалели парите и виното за подкуп. Особено значение придобили изборите в Пещенски окръг, където Кошут се кандидатирал като представител на опозицията. Под лозунга «Който и да е, но някой друг» правителството правело всичко възможно да бъде избран друг опозиционер. Напразно обаче обединили усилията си канцлерът, калочският кардинал, епископът от Вац и администраторът на окръг Пеща. Кошут станал един от представителите на «ръководещия окръг».

В изборната борба участвал и Сечени. В листовката си под заглавие «Политически програмни фрагменти» той остро обвинявал Кошут, който според него бил «върховният главатар на една избухваща революция». Сечени се боял от това; страхувал се за нацията и затова искал да обуздае стремежите на Кошут. С тази цел кандидатствал за окръжен представител, но в собствения си окръг Шопрон се провалил; избрали го в съседния окръг Мошон и той влязъл в долната камара.

Опозиционната партия можела да разчита на успехи само при положение, че запази незначителното си болшинство в долната камара и крехкото си единство. Кошут, който поради отсъствието на Деак станал водач на опозицията, насочил главния огън против режима на администраторите и против абсолютистичните стремежи на правителството. Апони и обкръжаващите го още при първото гласуване останали малцинство, макар че обещали известни реформи и накарали краля — за пръв път при царуването на Хабсбургите — да се изкаже на унгарски. Долната камара осъдила правителството. Във Виена вече се гласели да разтурят съсловното събрание, когато станало ясно, че опозицията по отношение на реформите далеч още не е готова за последната стъпка и че вътрешното единство на опозиционната партия не е ненарушимо. Долната камара само изпратила комисия, която да обсъди начина на откупването. Вместо да узакони общо носене на тегобите, събранието се задоволило да приеме окръжния (домашния) данък. Десните политици на опозиционната партия не във всичко подкрепяли Кошут. Те му завиждали и се страхували от революционността му. Събранието от 1847 — 1848 г. може би нямало да бъде последното «съсловно», последното с феодален характер събрание, ако през пролетта на 1848 г. из Европа не бе започнала да мете революцията.