Средна и Източна Европа

Унгария в състава на Хабсбургската империя

Посещения: 5636

 

Революцията и освободителната борба

 

Мартенската революция

 

Отдавна зреещата революция избухнала пак в Париж. Вечерта на 23. II. 1848 г. гръмнал първият залп, а на другия ден вече горял тронът на Луи Филип и Франция станала революционна република. Вълната на революцията неудържимо се разширявала. И в съседните малки германски държавици студентите, работниците, недоволните дребни собственици също демонстрирали, а уплашените владетели се надпреварвали да правят отстъпки. Те изгонвали министрите на абсолютизма и дарявали на своите «любими» народи конституция и парламентарно правителство.

Вестите за парижките събития предизвикали ужас във Виена, макар че там и не подозирали, че революцията може да засегне Хабсбургската империя. Кошут веднага предчувствал голямата възможност и още на 3 март предложил на съсловното събрание програмна декларация, с която искал конституция за цялата Хабсбургска империя, отговорно национално правителство за Унгария, освобождаване на крепостните, основни буржоазни реформи за потиснатите класи. Дворецът направил тактически стъпки, търсейки възможности за отказ, докато последвал неочакваният удар. На 13. III. 1848 г. във Виена избухнала революция. Метерних се принудил да избяга, системата на Свещения съюз окончателно се провалила.

От искрата на Виенската революция пламнала и Унгария. Вечерта на 14. III. 1848 г., когато от пристигнал в Пеща виенски параход се получила голямата новина, настроението на младежта Петьофи изразил с думите: «Ето бурята на революцията тук, тя бушува в близкото съседство. И ние да се колебаем? Не! Ще действаме... Трябва, да се действа, и то веднага, още утре..., в другиден може би ще е вече късно...»

March15Сутринта на 15 март от кафенето Пилвакс тръгнала ентусиазираната група на младите под ръководството на Петьофи, Вашвари и Йокай. Програмата си те оповестили в 12 точки, а Петьофи дал израз на чувствата им в «Национална песен». Към малката им група първоначално се присъединили студентите, а после и пещенските дребни собственици и селяни, тръгнали на пазар по случай празника на св. Йосиф. Ентусиазираната маса най-напред се насочила към печатницата на Лапдерер (на сегашната ул. Лайош Кошут в Будапеща), където на конфискуваните «в името на народа» печатарски машини били отпечатани първите произведения на свободния печат — «Национална песен» и «12-те точки». На следобедния голям митинг пред Националния музей въпреки силния мартенски дъжд присъствали около 10 000 души. Пещенската революция става непредотвратима. Следобед на същия ден и градският съвет се присъединява към нея, като в сградата му се настанява ръководният орган на революцията — Комитетът на обществената безопасност (или Изборен комитет за обществена сигурност).

В Буда господата от Наместническия съвет, разчитайки на седемхилядния гарнизон, замисляли терористични акции и още обмисляли дали «би било целесъобразно» да задържат по-неспокойните, когато с развети знамена 20 000 граждани се явили пред вратите им. «Негово високо превъзходителство Наместническият съвет беше блед, благоволяваше да трепери и след петминутно съвещание се съгласи с всичко» — записал в дневника си Петьофи вечерта на щастливия 15 март. Войската слага оръжието си при нозе, отменена е цензурата и политическите затворници са пуснати на свобода. Задържаният предната година Танчич също бил освободен. На Танчич било устроено истинско триумфално шествие при пристигането му в Пеща, където вечерта Националният театър представил историческата драма «Банк Бан».

Междувременно известието за Виенската революция стигнало и в Пожон. Това дало нова насока на развиващите се с драматична бързина събития. Аристократите веднага се укротили и се присъединили към исканията на Кошут от 3. III. 1848 г. Решено било на 15 март внушителна делегация да занесе прошение във Виена. Кошут е имал пълно право, като е отбелязал по-късно, че на 15. III. 1848 г. в гордия императорски град на Хабсбургите сам той е бил господар на положението. Народът, преживял първите щастливи минути на свободата, го приел с безкраен ентусиазъм, пътят му навред бил истинско триумфално шествие.

Виенският дворец бил поставен пред деликатен избор: или да отстъпи, или да използва открито насилие. Държавният съвет предпочитал последното, обаче за това нямало нито достатъчно пари, нито необходимото количество войска. Междувременно долетявали известия за Пещенската революция и в нестабилното си положение виенският дворец намерил за по-добре да посочи за унгарски министър-председател Лайош Батиани и да приеме исканията на съсловното събрание.

 

Раждането на законите от 1848 г.

 

В Пеща и Буда още отеквал призивът «На крак, маджари!», когато под неотразимото влияние на европейските революции пожонското съсловно събрание започнало законодателната си работа. Уважаемите делегати и съсловия — така се обръщали ораторите към присъстващите — били направо омагьосани от големите събития. Почти им се струвало като насън това: Метерних свален, в Италия, а даже и в Прусия победила революцията. И което най-пряко ги засягало — в Пеща и в провинцията «избухнала свободата», долитали невероятни вести и за това, че на полето Ракош отново се събрали десетки хиляди селяни на Дожа. Това подтиквало представителите да действат по-енергично. Те заседавали почти денонощно и за няколко часа оформили и утвърдили такива сложни закони, върху които по-рано в продължение на десетилетия безрезултатно дискутирали.

На 18 март «в първата уплаха» — както се изразил надорът Ищван — освободили крепостните. Съсловното събрание в късни вечерни часове утвърдило законопроект за отменяне на ангарията и девятъка за вечни времена. Църквата също се отказала от попския десятък, макар че, както отбелязал един очевидец, на лицата на висшите духовници «се четеше мъка поради раздялата им с голяма част от техните доходи, раздяла, която диктуваше страхът пред духа на революцията». Истината е, че и значителна част от благородничеството се съгласява от немай-къде с освобождаване на крепостните. В момента обаче с дирижиран от Кошут темп били утвърждавани един след друг законопроектите за общо носене на тегобите, за обединяваме с Трансилвания, за свобода на печата, за ново народно представителство, за равноправие пред съда и пp.

В края на март виенският дворец сметнал, че е дошло времето за първото контрареволюционно, нападение. Кралят наредил на съсловното събрание да отложи освобождаването на крепостните, а отговорното унгарско правителство да се откаже от двете най-важни министерства — на финансите и военното, в полза на виенския кабинет. Тази стъпка обаче се оказала прибързана. Съсловното събрание отказало да изпълни кралските наредби, не дало да се отнеме действителната власт на министерствата. Тежката дума в случая, разбира се, имала Пеща.

Ръководният орган на Пещенската революция — Изборният комитет за обществена сигурност, като научил последните вести, дигнал масите на протестни митинги. «Измамиха ни във Виена! Не ни трябва немско правителство! Да живее републиката!» — това били лозунгите на демонстрантите. «Разбушува се морето, морето на народите» — писал Петьофи в тези дни, а предупреждението в заключителните стихове

Да! Корабът платната
разтваря над водата,
но той е пак под нейна власт!

разбрали и привържениците на реакционната управа. Ерцхерцогът надор и командващият войската с отчаяние писали до Виена: «Ако в разстояние на два-три дни не последва благополучно разрешение, особено по въпроса за финансовото и военното министерство, Унгария е загубена за династията.» Пред решителната съпротива Виена отстъпва. Фердинанд V утвърждава законите за министерствата, за освобождаване на крепостните и след няколко дни заедно с престолонаследника Франц Йосиф пристига в Пожон. Последното съсловно събрание завършва своята сесия и на 11. IV. 1848 г. сред небивали тържества кралят утвърждава законите.

Законникът от 1848 г. не е безупречен. Създателите му дворяни не са мислели да дават земя на обезземлените крепостни селяни, на безимотните ратаи. Те не са и помислили за националностите и не са уредили взаимоотношенията на страната с Хабсбургите. Въпреки това неоценимо е значението на законите от 1848 г. Освободени са милиони крепостни, на унгарците се предоставя правото да имат свое правителство. След дълги векове са отменени с един замах ангарията, девятъкът, господарските съдилища. Законите от 1848 г. в същност ликвидирали феодалния строй и отворили пътя за капиталистическото развитие на Унгария.

 

Правителството на Батиани (април — септември 1848 г.)

 

На 14 април правителството преместило седалището си от Пожон в Пеща. На параходната станция се люшкала десетхилядна маса, а ораторът бил един от героите на революционните дни — Пал Вашвари. В речта си той напомнил за избора на крал Матиаш и обърнал внимание на правителството, че фактически и неговата длъжност се регистрира от народа. Следователно «отсега нататък в този град думата «власт» да произнася само този, който говори от името на народа»!

Tyroler Batthyany kormanyПравителството, което поело властта благодарение на Мартенската революция, включвало в състава си все известни и популярни политици на епохата. Граф Лайош Батиани станал министър-председател, Берталан Семере — министър на вътрешните работи, Ференц Деак — министър на правосъдието, барон Йожеф Йотвьош — министър на просветата и вероизповеданието, Габор Клаузал — министър на земеделието и промишлеността. В състава на правителството освен известните ръководители на опозицията влиза и граф Ищван Сечени, който поема министерството на транспорта и няколко седмици е обхванат от истински ентусиазъм и вяра в бъдещето. Най-богатият земевладелец на страната херцог Пал Естерхази станал министър на външните работи, «министър около личността на краля». За министър на военното дело след немалко търсене бил назначен полковник Лазар Месарош. Министерството на финансите било поверено на най-революционната личност в правителството, на Кошут (на Виена и даже на Батиани това не е било по сърце, но те не са могли да пренебрегнат народното настроение; те го натоварили с финансовото дело, понеже смятали, че така може «да вреди» най-малко).

В момента на приемането на властта първото отговорно правителство било в извънредно трудно положение. То не разполагало нито с пари, нито с армия, нито с достатъчно опит, не съществувала още изградена държавна власт. Страната горяла в революционна треска и целият свят бил обхванат от смутове. При такива условия трябвало да започне прилагането на законите от 1848 г. Изходът Батиани търсел в близкото сътрудничество с виенския дворец и в обуздаването на революционните сили.

На места той прибягвал до помощта на войската, за да въдворява ред сред недоволните селяни, които вземали обратно мерите и отнетата им от земевладелците орна земя по време на разпределянето на парцелите, даже тук-там се опитали да си поделят и господарската земя. С енергични мерки Батиани потушил движението на миньорите и демонстриралите против цеховата система калфи и чираци. Той искал да укрепи мартенските закони и решително бил против по-нататъшното развитие на революцията.

Спрямо движението на националностите обаче правителството се оказва все по-безсилно. Хърватите, сърбите, румънците не се задоволявали със завоеванията на Мартенската революция, те искали отделни национални права, даже националните области поискали автономия в една или друга форма и степен. И понеже унгарското правителство изобщо отказвало да изпълнява техните искания — и оправдани, и неоправданите хванали оръжието. Превърнало се в печална действителност това, което в дните на Мартенската революция Кошут казал на един сръбски политик: «Тогава участта ни ще решава сабята!» В началото на лятото в Южна Унгария избухнало сръбско въстание и все по-открито се заканвал Йелачич — банът на хърватите. В това тежко положение правителството Батиани още по-малко е можело да разчита на съдействие от страна на виенския дворец, особено като се има пред вид и това, че вълната на европейските революции започнала да стихва. Външно пред обществеността дворецът осъждал напр. непослушанието на Йелачич, обаче тайно го насърчавал за по-нататъшни приготовления и го снабдявал с пари и оръжие. Все повече ставало ясно, че дворецът се готви да използва националните движения за потушаване на унгарската революция.

В началото на юли, в усложняващото се от ден на ден политическо положение се събрало първото народно представително национално събрание, в избирането на което за пръв път в унгарската история могли да вземат участие и неблагородници. Разбира се, представителите почти без изключение произхождали от средноземевладелското дворянство, а кандидатурите на Арани и Петьофи пропаднали. Така голямото болшинство станало послушен крепител на правителството. Малобройната левица представяли знатните общественици Михай Танчич, Мор Перцел, Ласло Мадарас, Ласло Телеки.

 

Orszggyls megnyitsa 1848

 

Националното събрание можело да разчита само на подготовката за въоръжена защита. На  11. VII. 1848 г. се наложило Кошут да иска от името на правителството 200 000 новобранци и 42 млн. форинта кредит. Пребледнял от прекарана болест, Кошут се изкачил на трибуната и произнесъл една от най-знаменитите речи в своя живот:

«Господа! Задъхва ме шеметното величие на момента, в който излизам на трибуната, за да Ви призова — спасете Родината! Обхваща ме чувството, че бог ми е връчил тарогато (кларинет), което ще възкреси мъртвите и ще ги потопи във вечната смърт, ако те се окажат грешни или слаби, а ако има в тях жизнена сила, ще ги събуди за вечен живот. Господа! Така и нацията сега се намира в ръцете Ви; нейния живот бог е предоставил на Вас, на Вашето решение!» Кошут така внушително обрисувал пред очите на представителите надвисналата опасност, че обаянието на речта, величието на момента ги пленява. Пръв се изправил политическият противник на Кошут — Пал Нияри, вдигнал десницата си за клетва и само след няколко секунди залата прогърмяла от ентусиазираните възгласи: «Ще дадем! Ще дадем!» Трогнат до сълзи, ораторът завършил речта си така: «Това ми беше на устата, но Вие станахте; и аз навеждам доземи глава пред величието на нацията! И казвам — Унгария ще оцелее дори пред портите на ада, ако изявеното тук родолюбие и всеотдайност се излее в дела!»

 

Септемврийският преврат

 

Развоят на събитията в края на лятото наложил на унгарската нация съдбоносни решения. Още през лятото на 1848 г. контрареволюцията преминала в нападение. Ген. Каваигнац с картечен огън потушил работническото въстание в Париж, херцог Виндишгрец с войска смазал Пражкото въстание, а в средата на август старият маршал Радецки влязъл в Милано. И тъй като наоколо се разширявал теренът на контрареволюцията, особено след потушаването на италианската, австрийската и чешката революция, пред Хабсбургите нямало вече особени препятствия, за да обърнат всичките си сили против унгарската революция. Като първа стъпка те отново настояли Унгария да се откаже от самостоятелно финансово и военно дело, да се лиши от самозащита след избухналия сърбохърватски метеж.

Батиани и Деак, макар и с цената на големи отстъпки, искали да избягнат откритото сблъскване. В края на август те побързали да посетят Виена, обаче там дори не ги приели: дворецът искал да напада, а не да води преговори. За целта той използвал Йелачич, този потънал в дългове барон, полковник на граничарите, който с помощта на най-реакционната дворцова клика през 1848 г. заел стола на хърватските банове. Той се противопоставил на унгарското правителство и още през лятото разположил край Драва значителните военни сили на Хърватско. Кралят, който през юни бил принуден да го помъмри, сега открито му казал: «Действайте и занапред за благоденствието на цялата монархия!» Така Виена развързала ръцете на Йелачич.

Кошут съвсем ясно преценил положението: политиката на законност е фалирала, резултатите на революцията могат да се спасят само с революционни мерки. И той не се поколебал. Помощ му оказал пещенският народ, на негова страна застанало и Националното събрание. Той издава наредба за мобилизация и за отпечатването на нови банкноти от по 5 форинта, понеже за война трябват войници и пари.

Jelai Josip GeneralВсичко това било направено в последния момент. На 11 септември Йелачич с около 40 000 войници преминал границата. Изпратената насреща му армия била значително по-малобройна, а командирите ѝ били предатели. Нито граф Адам Телеки, нито назначените след него лица били склонни да се съпротивяват. Те отстъпвали. Достигнал Балатон, Йелачич се насочил към столицата и бил толкова сигурен в успеха си, че офицерите му смятали от 1 октомври нататък да получават писмата си в Пеща.

Признаците за провал се увеличават. Правителството си дава оставката, Батиани се опитва да образува ново правителство, ала виенският дворец не го подкрепя. Сечени изпада в депресия и измъчван от вътрешни тревоги, прави опит за самоубийство. Деак и Клаузал се оттеглят на заден план, Йотвьош напуска страната. У тях, а също и у мнозина други угасва вярата, надделява унинието. Мнозина аристократи и буржоа бягат уплашени и гледат да отърват колкото се може повече от богатствата, от ценностите си.

След като правителството подало оставка, а надорът ерцхерцог Ищван избягал във Виена, изпълнителната власт преминала в ръцете на Националния комитет за защита на родината, избран от Националното събрание. Националният комитет за защита на родината представлявал революционно правителство. Пълномощията си той получил не от краля, а от народно-представителното Национално събрание и действал не съобразно със законите, а според нуждата. Председател на революционното правителство станал неуморимият Лайош Кошут, който с необикновена деловитост организирал съпротивата. По негови указания населението на столицата се приготовлявало за отбрана, служещите в императорските полкове унгарски войници късали жълточерните гайтани, слагали червени вместо тях и влизали в редовете на защитниците на родината. Кошут призовал и служещите в чужбина войници да се завърнат: «Родината е в смъртна опасност! Който има унгарско сърце, да се яви в родината си!» След това той тръгнал на обиколка из Голямата унгарска равнина да вербува бойци. Главните му седалища били градовете Цеглед, Кечкемет и Сегед. След пламенните му речи хиляди и хиляди мъже се отправяли за военните лагери. В Сегед Кошут е могъл с пълно основание да каже: «Този народ за мене е толкова велик, че ако въстава и се сплотява, може със силните си ръце да удържи даже и пропадащите с трясък небесни сводове.»

През септември 1848 г. унгарската нация вместо продажничеството избра съпротивата. По повод на това Маркс пише на страниците на «Нов рейнски вестник»: «От дълго време ние срещаме за пръв път истински революционен характер, човек, който има смелостта от името на народа си да хвърли ръкавицата за отчаяна борба, човек, който за нацията си е едновременно и Дантон, и Карно (ентусиазиращ политик и военен организатор, б. а. — М. У.) —Лайош Кошут.»

 

Победа над Йелачич и Виенската революция

 

Докато генералите предатели без борба давали път на Йелачич, селяните отвъд Дунав с коси и мотики се съпротивявали на врага, който изгарял селата им, разпръсквал добитъка им. Затворените военни колони те не могли да нападат, обаче по-малочислените мародерстващи и изоставащите части своевременно унищожавали. Те заловили пощата на Йелачич, изпратените му бойни припаси и постоянно затруднявали снабдяването му. Първата атака на контрареволюцията стигнала връхната си точка в последните дни на септември. Йелачич завзел гр. Секешфехервар, а в столицата пристигнал в цивилни дрехи граф Ламберг, генерал-лейтенант, назначен от виенския дворец за главнокомандуващ на всички военни сили, намиращи се в Унгария. Ламберг смятал да води преговори за потушаване на революцията, но на 28 септември демонстриращите маси го познали на понтонния мост, хванали го и на място го смазали от бой. На другия ден Йелачич бил горчиво разочарован.

На 29 септември в местностите Пакозд и Шукоро край ез. Веленце Йелачич претърпял поражение. С революционна решителност унгарската армия излизала срещу двойно по-многочислени сили, побеждавала ги и непрекъснато увеличавала редиците си. Йелачич, който само няколко дни преди това не бил съгласен да води преговори даже с надора ерцхерцог, сега поискал тридневно примирие. По време на примирието военните части трябвало да останат неизменно на позициите си, ала под закрилата на нощта уплашеният бан избягал и «с едно странично движение» край Мор и Гьор се измъкнал, подтиквайки с шашката уморените и обезсърчените си войници да бързат.

Изгонването на Йелачич се допълва от блестящите победи на герилите. В гр. Секешфехервар партизаните на 48-та година с 28 пушки успели да пленят 1500 изостанали назад войници на бана. Край селището Озора в окръг Толна била извоювана още по-знаменита победа. Опълченците от окръга обкръжили напълно десетхилядната странична защита на Йелачич. Когато обръчът бил подсилен и с войскови части на Мор Перцел и Артур Гьоргей, генерал Рот, макар и със срам, сложил оръжието и се принудил да приеме безусловна капитулация.

HGM Revolution 1848 Defile der Nationalgarde auf dem Platz am Hof in WienВестта за поражението на Йелачич внесла голямо смущение във виенския бург (кралския замък), който с трескава бързина започнал да събира силите си за потушаване на освободителната борба на унгарците. Военният министър граф Латур започнал подготовката на координирано нападение. В същото време победата над Йелачич предизвикала голям ентусиазъм сред виенските демократи, които разбрали, че сега става дума и за тяхната съдба. «Дръж се, Виена, и гледай Унгария: ако тя победи, побеждаваш и ти, ако Унгария пада, с това настъпва и твоят последен час!» — писал един революционен вестник на 4. X. 1848 г. Другата, революционната Виена, наистина не останала безучастна. Изпратените на 6 октомври в подкрепа на бягащия Йелачич батальони отказали да се подчиняват, присъединили се към виенския народ и изгонили от града преданата на императора войска. Те извадили от скривалището на обсаденото военно министерство треперещия Латур и на място го обесили на стълба на една улична лампа. Дворецът спешно изоставил столицата и се преместил в моравския град Олмютц (Оломоуц). Във Виена отново победила революцията.

За взаимодействие на двете революции се открила прекрасна възможност. Унгарската армия, която преследвала Йелачич обаче, спряла на границата. Политиците се колебаели, не искали да пренебрегнат «законността». Те чакали поканата на виенския парламент. Междувременно 80 000 войници образували смъртоносен обръч около революционния град. И когато най-после, след като се намесва и Кошут, унгарската армия решила да напада, било вече късно. На 30 октомври при Швехат унгарците претърпели поражение срещу няколко пъти по-многочислени сили, а на другия ден и последната виенска барикада паднала в ръцете на Виндишгрец.

 

Втората атака на контрареволюцията

 

Windisch GraetzБило въпрос само на време, докато потегли с нова армия — този път не хърватският бан, а самият Виндишгрец — главнокомандващият императорската армия.

Националният комитет за защита на родината под ръководството на Кошут започва огромна организаторска работа. Най-важното било да се организира армията, в редовете на която прииждали бойци от цялата страна. Опразвали се висшите школи, учащи се и студенти ставали войници, препасвали саби и повечето от интелектуалците. Ядрото на армията все пак съставлявали селяните и занаятчиите. Зараждащата се унгарска работническа класа поела относително най-големия дял в защита на родината. Повечето от работниците били ангажирани в техническите части. В страната се завръщали и онези войници, които били разпръснати из другите страни на империята, прииждали и доброволци революционери от чужбина, които с участието си в революцията допринасяли за свободата и на родната си страна. Най-внушителен бил броят на поляците, но имало и много австрийци, италианци, а също и немци, французи и турци. Революционната армия била организирана само за няколко месеца: докато в средата на септември броят на батальоните бил 14, в средата на декември той нараснал на 64.

Подготовката за отбрана се водела при изключително тежки условия. Хабсбургите изолирали напълно страната. Едва съществувала промишленост, а оръжие даже срещу злато не могло да се купи. При това пламнали почти всички гранични области. Особено кървави и отчаяни борби се захванали в Южна Унгария със сръбските метежници, в Трансилвания — с румънските граничари и със словашките въстаници в областта между Морва и Baг. Подтиквани от виенския дворец, повечето от националностите се опълчили срещу унгарската революция и само малцина останали на нейна страна. Но и с това не свършват бедите: не всички слоеве и прослойки на унгарското общество били готови за отбрана на родината. В Националното събрание се образувала Партия на мира, която търсела възможност за «честно» споразумение с Хабсбургите. Намирали се и мнозина предатели и разпространители на неверни слухове. Особено много «вътрешни гадове» — по думите на Петьофи — имало в редовете на висшето духовенство, на аристокрацията, на старите правителствени чиновници и бивши офицери. Те с нетърпение чакали нападението на Виндишгрец.

Кошут се надявал, че за голямото нападение ще дойде ред чак напролет, обаче Хабсбургите бързали. Те реорганизирали, отново прегрупирали военните си сили и тъй като Фердинанд V много се ангажирал в дните на революцията, камарилата го принудила да се откаже от трона. Така на 2. XII. 1848 г. на мястото на полунормалния крал бил коронясан младият 18-годишен Франц Йосиф, който не закъснял да издаде заповедта за нападение. На 13 декември херцог Виндишгрец с 50 000 добре обучени и въоръжени войници прекосил р. Лайта.

Съотношението на военните сили било неблагоприятно. Срещу Виндишгрец била т. нар. Горна дунавска армия, която наброявала 25 000 души, и то повечето новобранци. Неин главнокомандуващ бил генерал Артур Гьоргеи, един от най-много споменаваните и от най-проблематичните функционери в борбата за свобода.

564px Barabas Gorgei ArturГьоргеи е роден в 1818 г. Той е син на разорило се заможно семейство от окръг Сепеш. Готвил се за офицер, но немного след като положил офицерска клетва, напуснал армията. Докато уреждал стопанството на свои роднини, изучавал химия и аспирирал да получи катедра в Пещенския университет. Гьоргеи се включил в освободителната борба още от нейното начало и бързо се отличил с пълководческите си дарби. Той взел участие в победата при Озора, а като комендант на остров Чепел не се поколебал да обеси като предател на родината граф Йодьон Зичи, който разпространявал позиви на Йелачич. Щом научил за Гьоргеи, Кошут го привлякъл в главния щаб и след Швехат го назначил за командир на най-голямата и най-важната част. Така на 30-годишна възраст някогашният императорски лейтенант станал генерал.

Гьоргеи обаче скоро влязъл в разрез с Кошут. При нападението на Виндищгрец той се стремял само да запази войсковите си части и се оттеглял без всякаква съпротива. Само след две седмици императорският главнокомандващ наближил столицата. Тогава Мор Перцел, който изтеглил армията си от Драва и се притекъл на помощ на Гьоргеи, в местността Мор претърпял тежко поражение. С това Западна Унгария била загубена, едва било възможно да се задържи революционната столица, положението станало много критично.

В последния ден на годината Националното събрание трябвало да решава въпроси от съдбоносен характер. На закритото заседание Партията на мира предложила в същност капитулация. На откритото заседание обаче присъствали и пещенци, които изпълнили галериите, а останалите навън под прозорците скандирали името на Кошут. В такава атмосфера единодушно било решено Националното събрание и Комитетът за защита на родината да се преместят в Дебрецен и борбата да продължи. «Колкото са по-трудни моментите, толкова повече е необходимо да се действа за благото на родината» — казал Кошут.

 

Големите трудности и насърчаващите победи през зимата на 1848 — 1849 г.

 

Осъществяването на приетите от Националното събрание решения било свързано с невероятно големи трудности. В страхотен мраз се извършва евакуацията на столицата. По жп. линия Пеща — Солнок, която можела да транспортира незначителен товар, и с безброй каруци били евакуирани правителствените учреждения и военните заводи. Депутатите обаче не бързали към Дебрецен. Мнозина даже направо се оттеглили. Деак се прибрал в именията си, а председателят на Националното събрание Пазманди преминал в лагера на врага. В Пеща се разпореждал Виндишгрец — «лицето на императора», комуто не липсвали поклонници. Мнозина аристократи приели длъжността императорски комисари, а в първите дни на януари унгарското епископско тяло начело с кардинала засвидетелствало безусловната си вярност към Франц Йосиф. В специално окръжно то зовяло към покорност вярващите, защото «законната власт принадлежи само на краля и само кралската власт разполага с благословията на църквата».

Виенският дворец вече бил сигурен в победата си. Виндишгрец не се съгласил да води преговори с делегацията на Националното събрание. Приел я само като частно лице, за да ѝ съобщи накратко, че е възможно само едно решение — безусловна капитулация. Херцогът обаче заедно с господарите си и този път не познал. В столицата на освободителната борба, в Дебрецен, Кошут успял да укрепи политическата власт. Наистина от 801 членове на горната камара до март се събрали едва 28 души, но долната камара на Националното събрание още в средата на януари започнала да функционира, а Комитетът за защита на родината, опирайки се на окръзите отвъд Дунав, започнал да подготвя контранападението. След болезнените военни поражения отново проблясвала надеждата и по бойните полета. Първите победни вести долетели от Трансилвания, от лагера на Бем.

388px Jzef Bem 111Йожеф Бем, любимият на войниците «дядо Бем», бил полски офицер. Още по време на полското въстание от 1830 — 1831 г. станали известни делата му. След поражението на въстанието той се принудил да емигрира във Франция, но през 1848 г. отново застанал в челните редици на революционерите. Той бил един от организаторите и героите на Виенската революция. Когато във Виена паднала и последната барикада, Бем избягал в Пожон и предложил услугите си на унгарската революция. Кошут го поставил начело на Трансилванската армия, която в момента била изтласкана от Трансилвания.

Бем поел командването на дрипава, отчаяна, от военна гледна точка неизползваема армия. Главнокомандващият трансилванските императорски войски генерал Пухнер вече опасвал Нагварад (дн. Орадеа), когато дребният на ръст 54-годишен генерал Бем с невероятна енергия, сърце и компетентност реорганизирал армията си и в средата на декември 1848 г. съвсем неочаквано започнал контранападение. Към края на декември той бил вече в Коложвар и със смелите си военни операции освободил Северна Трансилвания и областите на секелите, където продължавал съпротивата против императорските войски окръг Харомсек начело с Арон Габор — универсален майстор и леяр на топове. През януари и февруари последвали тежки, ала победоносни боеве. Първият опит за превземането на Нагсебен (дн. Сибиу), гнездото на императорските войски, излязъл безуспешен, врагът с превъзхождащи сили отблъснал армията на Бем. Четири дни гърмели топовете при Визакна (дн. Окна Сибиули), но при моста на р. Марош край Пишк (дн. Симерия) надделял Бем. Той ловко използвал слабостите на Пухнер и в началото на март завзел Нагсебен. Загубил сигурните си позиции, императорският пълководец се принудил да избяга заедно с армията си в румънските княжества, окупирани тогава от царски части.

Блестящите успехи на Бем се дължали на непрекъснатата смела инициатива, на бързите ходове, на съсредоточаването на артилерийския огън, на използването на ръкопашния бой, на личната смелост, а също и на търпимостта и разбирателството с националностите. Не е чудно, че войниците му го обожавали и воюващият в неговата армия Петьофи, когото свързвало близко приятелство с пълководеца, в едно от стихотворенията си пише за него:

Нас не ще сломят! Нас ни Бем предвожда,
славният витяз на свободата!

В същото време заедно с успехите на Бем и на другите фронтове укрепват позициите на унгарската борба за свобода. Теренът на най-значителните военни действия била Северна Унгария. След като отстъпва Пеща и Буда, с армията си Гьоргеи се насочва на север. В гр. Вац той издал прокламация, в която остро критикувал Кошут и за известно време напълно се изолирал от контрола на Дебреценското правителство. Хабсбургите обаче напразно очаквали открито предателство от негова страна.

След Вац Гьоргеи свърнал към рударските центрове и когато бил принуден да ги напусне, прибрал тамошните запаси от злато и сребро. Войската му се придвижвала по много труден терен —- из хълмисти пътеки, понякога в сняг до колене. Въпреки всичко армията на Гьоргеи укрепвала, тъй като по време на похода той вербувал словашки батальони, а войниците се закалявали в постоянни сражения. В последния етап на похода той разделил Горнодунавската армия на две, като едната част продължила по долината на р. Горни Гарам, а другата — по р. Горни Baг. Действащите в този район войски на революционния генерал Гюйьон впоследствие улеснили двете части да се съединят отново. В 8-часова кръвопролитна битка те прибягвали от серпантин на серпантин, докато най-сетне на 5. II. 1849 г. овладели прохода Браниско. С това се открила възможност за съединяване и с Клапка.

В средата на февруари Кошут вече настоявал за контранападение. Освен армиите на Гьоргеи и Клапка бил подготвен за целта и армейският корпус на Дамянич, прехвърлен от Южна Унгария. Кошут обаче не посмял да повери увеличената военна сила на Гьоргеи, а вместо него назначил за главнокомандващ поляка Дембински. Дембински не познавал достатъчно унгарските условия, унгарските офицери. При това обиденият Гьоргеи го приел с недоверие. И това е една от причините за неуспеха в края на февруари на първия опит за нападение от страна на унгарските армии край селището Каполна. Във всеки случай Виндишгрец преувеличил собствените си успехи, като съобщил в Олмютц на императора: «Бунтовническите стада съм разпръснал. Надявам се, че след няколко дни ще бъда в Дебрецен и ще завладея гнездото на бунта.» И самият дворец лошо преценил положението, като сметнал, че е дошло времето за обявяване на «единното и неделимото австрийско императорство», на което Унгария щяла да бъде само една от коронните области.

 

Пролетният поход и Прокламацията нa независимостта

 

За контранападение край Тиса били вдигнати 50-те хиляди бойци на Гьоргеи, Клапка, Аулих и Дамянич, и то преди още да е изтекъл и месец от поражението при Каполна. Главното командване Кошут бил принуден да повери отново на Гьоргеи.

Нападението започнал един армейски корпус на шосето Хатван — Пеща, докато главната сила, състояща се от 3 армейски корпуса, трябвало да премине в тила на врага. Планът обаче бил разкрит по време на победоносните битки при гр. Хатван (2 април) и в село Тапиобичке (4 април). Врагът подозрял маневрата за обкръжаване и въпреки че край Ишасег (6 април) претърпял тежко поражение, успял да се измъкне от обръча.

Във втората фаза на похода защитниците на родината си поставили за цел да освободят отдавна обкръжения град Комаром. Противникът губел самообладание пред ненадейните нападения. Императорските войски, които очаквали удар по посока на Пеща, едва тогава усетили целта на унгарския военен план, след като претърпели на 10 и 19 април нови поражения в кървавите улични боеве в гр. Вац и на откритото бойно поле при Нагшало (дн. Тековске Шарлуху). Междувременно Хабсбургите, жестоко разочаровани и унижени, сменили Виндишгрец, а новият главнокомандуващ побързал да оттегли главните армии и започнал да укрепва Виена. На 24 април Гьоргеи освободил Комаром и преминал Дунав. И този път обаче врагът се изплъзнал от ръцете му.

Поредицата блестящи победи имала изключително значение. За един месец унгарската армия отблъснала врага от Тиса до Комаром. Революционното съзнание и личната смелост, примерът на храбрите момчета «с червените шапки» на Дамянич с тяхното «Напред, на нож!» дава смайващи резултати. Унгарската революция била единствената победоносна революция в Европа. Неслучайно на големия немски поет Хайне «му се струва тясна немската дреха, като чува името «Унгария».

Преди още да са приключили победните битки на пролетния поход, Националното събрание предприело съдбоносна стъпка. То детронирало Хабсбургската династия в отговор на «Олмютцката конституция», която посегнала на независимостта на Унгария. На 14. IV. 1849 г. в препълнената с народ дебреценска калвинистка църква Кошут прочел Прокламацията на независимостта. Унгария се обявява за «свободна, самостоятелна и независима европейска държава», а Хабсбургската династия заради извършените от нея грехове по време на «тривековното непрекъснато мъчение» (клетвопрестъпничества, засягане на правата и независимостта на нацията) «се обявява от името на нацията за детронирана, отстранена и екстернирана». След единодушно приетата декларация Лайош Кошут бил избран за управляващ президент.

Няколко седмици продължило радостното ликуване. Радостта се увеличила още повече на 21 май, когато след триседмична обсада била освободена крепостта Буда. Императорският комендант на крепостта ген. Хентци в последния отчаян момент варварски обстрелвал Пеща (при изстрелите било разрушено зданието, което се намирало на мястото на сегашното Вигадо). Само случаят спасил почти готовия верижен мост, вместо мостът жертва на взрива станал атентаторът — императорски полковник).

 

Bombardment and assaoult of the Castle of Buda 1849

 

Поражението

 

Заедно с големите победи в дните на радостта започнали да надвисват застрашаващи външни и вътрешни опасности. Прокламацията на независимостта — тази присъда по адрес на Хабсбургите — била израз на най-съкровените въжделения на нацията. В действителност обаче независимостта не била обезпечена във военно и в политическо отношение. Против Прокламацията се обявила една малка, но влиятелна част от Националното събрание — Партията на мира. Тази позиция ставала действително опасна, като се има пред вид, че нея споделял и Гьоргеи, чийто авторитет много пораснал пo време на пролетния поход. Той се блазнел от мисълта като пълководец-победител да води преговори с Хабсбургите. В тайните му планове може би фигурирало и оглавяването на военната власт. След големите победи в пролетния поход той се отдал на политическите си планове и в края на април изпуснал хубавата възможност за по-нататъшно преследване на врага и за обсадата на Виена. Така революционната армия едва в края на май стигнала на брега на p. Baг, ала останали без вожд, разпокъсаните части една след друга търпели поражение.

На изискванията на момента не отговаряла и политиката на създаденото след Прокламацията на независимостта правителство на Семере, което заместило Комитета за защита на родината. Правителството на Берталан Семере (в състава му влизали: Казмер Батиани — министър на външните работи, Ференц Душек — министър на финансите, Шебьо Вукович — министър на правосъдието, Ласло Чани — министър на транспорта, известният историк Михай Хорват — министър на просветата) на думи било «революционно, републиканско и демократично», обаче на дело далеч не отговаряло на тези изисквания. То се стремяло да изтласка на заден план избрания управляващ президент Кошут и спъвало най-революционните мероприятия. То разтурило революционния извънреден съд, организиран против предателите, ликвидирало и статута на правителствените комисари. Правителството на Семере представяло работите така, като че революционната борба победоносно е завършила. Особено много навредила политиката на правителството и на Националното събрание по отношение на селячеството. През септември 1848 г., когато Йелачич преминал границата, Националното събрание обезпечило известни придобивки на селяните, ала през пролетта на 1849 г., когато те трябвало да бъдат спечелени за нова мобилизация на силите, надделяло едно такова благородническо мнение: «Достатъчно е страдала вече земевладелската класа заради благоденстващия селянин.» Такива възраждащи се гласове на господарския свят са можели да предизвикат само смут сред доскорошните крепостни.

Най-голяма се оказала външната опасност. След успехите на пролетния поход Хабсбургите разбрали, че сами не ще могат да потушат унгарската революция и приели предлаганата и по-рано помощ на руския цар. През юни 1849 г. «жандармът на Европа» Николай I изпратил 200 000-на армия през проход Дукла, през проходите на Трансилвания. Общото нападение на руско-австрийските армии поставило срещу двойно по-голяма сила състоящата се повече от новобранци и лошо въоръжена унгарска армия (370 000: 170 000).

Така наближили драматичните крайни часове на революционната борба. Биенето на камбаните из цялата страна призовавало за последната схватка народа от села и градове. Към страните на Европа се понесъл драматичният призив: «На унгарска земя свободата воюва с робството... На унгарски терен се решава съдбата на европейската свобода.» През лятото на 1849 г. обаче революциите навред били потушени, а реакционните правителства ненавиждали унгарската революция. Тяхното мнение изразил английският министър на външните работи Палмерстон, като казал на руския посланик: «Приключете по възможност по-скоро.»

Кошут смятал да прибегне до съсредоточаване на военните- сили в най-важните пунктове и да действа в тясно споразумение с националностите: «Ако успеем бързо да съсредоточим силите си, родината е спасена, ако не — спасение няма!» Той искал да съсредоточи армията около последната столица Арад, откъдето подал братска ръка на румънците. Последните опити обаче не изменяли положението. Опитът за споразумение закъснял, а обществените противоречия и унинието, настъпило пред огромното надмощие на външните сили, парализирали народните усилия; при това неразбирателството между Гьоргеи и Кошут попречило на съсредоточаването на армиите. С най-значителната унгарска армия Гьоргеи едва в средата на юли тръгнал от Комаром, като се придвижвал бавно, почти в контакт с напредващите зад него руски войски. И когато пристигнал в Арад, било вече късно. Край Шегешвар (дн. Шигишоара) била унищожена вече армията на Бем, загинал и Петьофи. Няколко дни по-късно в битката при Темешвар била разбита основната част на унгарската армия. В този съдбоносен момент оглавяващият единствената оцеляла унгарска армия се устремил към властта. Той измамил правителството, че като неограничен главнокомандващ резултатно ще може да води преговори чрез руско посредничество. На 11 август Кошут и правителството Семере се отказали от властта, а Гьоргеи използвал неограничените си пълномощия, за да сложи оръжието пред херцог Паскевич. Това станало на 13 август на полето Вилагош. Поради обединяването на международната реакция и поради вътрешна слабост унгарската революция претърпяла поражение. Загасена била и последната «светеща лампа» на революциите от 1848 г.