Средна и Източна Европа

Унгария в състава на Хабсбургската империя

Посещения: 5644

 

От абсолютизъм към съглашение
 Създаването на Австро-Унгария

 

Военният абсолютизъм на Хайнау

 

Capitulaton of Hungarian Army at Vilgos 1849«Унгария е пред нозете на Ваше Величество» — казал княз Паскевич на господаря си, на цар Николай в деня на капитулацията при Вилагош. Пред царските военачалници сложили оръжието си на пирамиди 30000 войници — цветът на унгарската армия. От водачите на революционната борба Кошут, Семере, Бем и много други избягали на територията на южната съседка Турция, а другите се предали, като разчитали на великодушието на врага или просто защото не могли да се разделят с родната земя.

Трагично самотната унгарска революция завършила с капитулацията при Вилагош. В края на септември капитулирала и най-устойчивата крепост на революционната борба — Комаром (Комарно). Революционният лагер, който хранил толкова илюзии към непобедимата крепост, с огорчение разбрал: обезоръжена и беззащитна, Унгария е предоставена на самовластния господар Хайнау.

Генерал Хайнау станал прословут още в Италия. В градчето Брешчия той с такава необуздана грубост и садизъм потушил революцията, че навред го наричали «брешчийска хиена», а Франц Йосиф, комуто даже царят внушавал обща амнистия, оставил Хайнау да размахва калъчката, както си ще. «Палачът на Унгария» и сам изповядвал: «Аз съм човекът на реда и с чиста съвест карам да разстрелват стотици, защото твърдото ми убеждение е, че това е единствено средство да се избягнат всички бъдещи революции.»

380px HaynauГосподството на Хайнау, продължило до лятото на 1850 г., е свързано с неописуеми страдания. То започнало с това, че на 6. X. 1849 г., в годишнината от смъртта на Латор, в гр. Арад били екзекутирани 13 героични генерали на революционната армия (Лайош Аулих, Янош Дамянич, Аристид Дежьофи, Ерньо Киш, Карой Кнезич, Гьорг Ланер, Вилмош Лазар, Карой Вестенбург — Лайнинген, Йожеф Шандор Наги, Ерньо Пьолтенберг, Йожеф Швейдел, Игнац Тьорьок, Карой Вечен). Едни от тях били обесени, други — разстреляни. Същия ден бил разстрелян в пещенското ново здание (казарма на мястото на бившата борса) човекът с много трагична участ, първият министър-председател на Унгария Лайош Батиани, а заедно с него и мнозина ръководни политици на революцията. Символично били екзекутирани и емигриралите в чужбина: имената им закачили на бесилки. Освен дългата редица на екзекутираните повече от 1000 родолюбци били наказани с най-тежък крепостен затвор, а 40 000 войници, служили в революционната армия, за наказание били прехвърлени в австрийската армия. Страната била пълна с чужди войници и доносчици, много от истинските родолюбци се принудили да скитат под чужди имена. Над Унгария, загубила свободата си, легнала страхотна тишина. Или, както гласи един, писан по това време стих на Вьорьошмарти: «Сега е мраз и тишина, и сняг, и смърт.»

 

Режимът на Бах

 

В края на 1849 г. в по-голямата част на Средна Европа лагерували австрийски военни части. Виенският дворец отново се опитвал с помощта на щиковете да създаде единна империя. Това се извършва по указанията на министъра на вътрешните работи Шандор Бах, по името на когото е кръстен и целият режим. Този режим според един тогавашен историк имал четири опори: изправена армия, седящо чиновничество, коленичещи свещеници и пълзяща тайна полиция. През 1850 г. под натиска отвън и на общественото мнение вътре в страната Хайнау бива свален. Последвал режимът на Бах.

320px Alexander von BachБах се стремял да поставя Унгария колкото се може по-добре в «единната и неразделима» империя. Той ликвидирал окръзите и разделил страната на губернии. Всичките ъгли на широката империя запълнил добре с войска, като в Унгария и Ломбардия оставил най-надеждните части. Обиските и конфискациите станали ежедневие, жандарите получавали награди за всеки родолюбец, доведен пред съда. Под защитата на щиковете в страната се настаняват немски и чешки чиновници, които народът подигравателно наричал «Бах-хусари». Виенският дворец отхвърлил обещанията си, дадени на националностите и на националните области в Унгария, които били подложени на същия натиск. Остроумно забелязал един унгарски политик, че националностите получили за награда това, което унгарците за наказание.

Морална подкрепа режимът търсел в католическата църква. Затова сключил с папата ново споразумение (конкордат), чрез което на църквата се утвърждавали средновековните привилегии, осигурявал й се контрол над възпитанието на младото поколение, а също и намеса в някои държавни дела. Виена разчитала преди всичко на висшето духовенство в Унгария, което на няколко места в края на революционната борба за свобода организирало Те Деум (благодарствена църковна служба). Освен него в подкрепа на режима се явила и част от аристокрацията, дори немалък брой земевладелци благородници, които заемали служби в учрежденията.

В икономическата си политика режимът Бах не е бил и не е могъл да бъде толкова едностранчиво реакционен. Бах пренебрегнал клаузите на законите от 1848 г., отнасящи се за унгарската независимост, но не могъл да не вземе под внимание основни обществени придобивки на революцията. Той бил принуден да разкрепости селяните и да въведе всеобща данъчна система. Парцелите на крепостните били оценявани въз основа на издадената през 1853 г. императорска наредба за разкрепостяване. В зависимост от цената на парцела се определяло и съответното обезщетение, което от данъчното перо държавата изплащала съответно на земевладелеца господар. (И тук обаче били вложени политически съображения, като на земевладелци, проявили раболепие към императора, дали по-голямо обезщетение, отколкото на бунтарите.)

Фактът, че била ликвидирана митническата граница между Унгария и Австрия, благоприятствал до известна степен за капиталистическата реорганизация на селското стопанство. Общата митническа територия, порасналият пазар дават тласък на зърнопроизводството. В едрите земевладения настъпват значителни промени. Те сравнително лесно преодоляват липсата на капитали, тъй характерна за тогавашното унгарско селско стопанство. С машинизацията (използване на железен плуг, сеячки, вършачки), с изграждането на стопански помещения и с развитието на скотовъдството се организирали големи селскостопански предприятия от капиталистически тип. Работната сила обаче продължавали да осигуряват в много отношения по феодален начин: давали земята на изполица, даже за една трета от реколтата, приемали общи работници срещу определено годишно възнаграждение, изплащано периодически предимно в натура. Средните и дребните земевладелци, които не могли да се освободят от старите си дългове, вече не успявали да реорганизират стопанствата си според изискванията на епохата. Още по-очебийна е изостаналостта в обикновените стопанства на селския народ. Селяните и през втората половина на XIX в. продължават да орат с дървеното рало и да вършеят с коне.

В областта на индустрията развитието е още по-ограничено. Недоразвитата унгарска промишленост не получава никакво поощрение в общата митническа граница. По-значителен прогрес се осъществява само в хранителната промишленост и в строежа на жп. линии. Известен подем отбелязва и мелничарската индустрия, изграждат се и нови захарни и спиртни фабрики. През периода 1848 — 1867 г. дължината на железопътните линии нараства от 178 на 1260 км.

Освен че ограничава, капиталистическото развитие, режимът Бах ощетява населението по всевъзможни начини: Кошутовите банкноти излезли от обръщение и това било голям удар; въведени били монополи (преди всичко тютюнев монопол); данъците били увеличени в големи размери — десетократно в сравнение с 1848 г.

 

Режимът на Бах се проваля

 

509px Szekely deakВ Унгария режимът на Бах не получил особена подкрепа Даже и болшинството от безрезервно верните на двореца аристократи искали нещо друго, някакво подобрено издание на режима от 1847 г. В такъв смисъл били направени сондажи пред Франц Йосиф, обаче без никакъв резултат. Позицията на земевладелците благородници като цяло се определя от поведението на Ференц Деак. Той живеел напълно затворено в имението си в окръг Зала и въпреки неколкократните покани не поемал никаква длъжност. Привържениците му правели същото: не поемали служба в учреждение и прибягвали само до това— да изиграват на дребно чуждата администрация; те просто чакали подобряване на политическия климат (това държане наричали пасивна резистенция).

Голяма роля за подхранване на идеята за национална съпротива изиграли най-добрите унгарски писатели и художници. Янош Арани съживил спомените за Петьофи, за 1848 г. и написал стихотворение за уелските барди (певци), противопоставили се на тиранина. Янош Вайда възпял «бдящите», а Виктор Мадарас и Берталан Секей на своите платна увековечили героичните епизоди из унгарската история.

В годините на режима Бах имало опити и за въоръжена съпротива. Първо Йожеф Мак, някогашният комаромски артилерийски командир, се опитал да дигне въстание. След него един шивашки калфа на име Либени направил опит за атентат против императора, но успял само леко да го нарани. По-късно полицията открила нови следи на организирана съпротива, във връзка с което между многото други били задържани в затвора и тези, които трасирали пътя на унгарското женско образование — Жужа Кошут, Клара Льовеи, Бланка Телеки.

Борбата продължила и зад граница под ръководството на живеещия в емиграция Лайош Кошут. След потушаването на революционната борба за свобода Кошут с мнозина свои другари избягал в Турция и въпреки настояванията на австрийското и царското правителство да бъде върнат обратно в страната взаимната вражда на великите сили го спасила. След няколкогодишно пребиваване в турската империя той успял да отиде в Америка и Англия. Официалните кръгове навсякъде били резервирани спрямо него, ала народът ентусиазирано го славел като олицетворение на свободата. С блестящите си речи той печелел много приятели за Унгария. Кошут не се отказал и от дипломатическата борба. Той търсел връзка с противниците на Хабсбургите, с Франция и Прусия и тъй като се предвиждало, че на италианска земя ще дойде ред на първото сражение, сам той се настанил в столицата на малкото независимо Пиемонтско, или Сардинско кралство — Торино.

След 10-годишно експериментиране в 1859 г. най-после режимът Бах се провалил. Той пропаднал поради вътрешната съпротива и главно поради външни неуспехи. За поддържането на армията и на чиновничеството режимът прахосвал средства, които надхвърляли възможностите на страната. Въпреки това при първото военно сблъскване става ясно, че армията е слаба и Австрия в дипломатическо отношение е изолирана. В 1859 г. при подкрепата на французите избухнала италианско-австрийска война, в която лошо ръководената австрийска армия претърпяла съкрушително поражение при Солферино. Австрия била принудена да се откаже от Средна Италия и Ломбардия. Големите военни неуспехи били допълнени с икономически беди. Държавните дългове на монархията растели в катастрофални размери, нарушено било равновесието между приходите и разходите, появила се опасност от държавен фалит. Режимът не издържал изпитанието. Бах бил освободен през лятото на 1859 г.

Станалите събития предизвикват много остра реакция в Унгария. Кипежът впрочем се подклажда много по-отрано с демонстративната употреба на унгарски носии, с ползването на унгарски език. Организираните през 1859 г. из цялата страна тържества в памет на обновителя на унгарския език Казинци придобиват политически характер. А по време на войната най-често се споменава за Гарибалди и Кошут. Напълно основателен се явява страхът на Виена от ново въстание. И нито сключеният набързо мирен договор, нито правителствената промяна са в състояние да спрат кипежа. На 15. III. I860 г. в Пеща се провежда огромна масова демонстрация. В безпомощността си полицията прибягва до употребата на оръжие и един студент юрист пада покосен от куршум. Още повече възбужда духовете трагичната смърт на Сечени.

Сечени, който от 1848 г. се намирал в психиатрията в гр. Дъблинг, към края на 50-те години възвърнал душевната си бодрост и не останал пасивен. Слабостите и противоречията на режима Бах той подложил на унищожителна сатира, публикувана анонимно в чужбина. Полицията обаче усетила кой е авторът на книгата и с грубост, с унизителни обиски тормозела 70-годишния политик. По негов адрес полицейският министър отправя открита заплаха: «Лудницата, Ваша Ексцеленция, не може повече да ви служи за скривалище.» Тази заплаха още повече задълбочава вътрешния конфликт у Сечени, когото и без това терзаело опасението от нова кръвопролитна борба с Хабсбургите, и през нощта на 7 срещу 8 април 1860 г. той сам слага край на живота си. В цялата страна новината за неговото самоубийство предизвиква дълбоко потресение, национален траур. Признателността на нацията към него най-дълбоко изразява Янош Арани с поетичните слова:

Тоз, който на милионите раздава богатствата на своя зрял живот, той не умира.

(«В памет на Сочени», 1860 г.)33

 

Първият опит за съглашение

 

Franz joseph1Тежките поражения и увеличаващите се трудности убеждават Виена, че режимът Бах е безвъзвратно провален. Политическата обстановка налага бързо решение. По внушението на аристократите консерватори Франц Йосиф през есента на 1860 г. тържествено се отказва от самодържавието, от абсолютизма, но заедно с това се стреми да запази и занапред единството на империята. Според т. нар. «Октомврийски диплом» — конституция, наложена насила отгоре (октроирана), за Унгария се предвиждало ограничено областно самоуправление. За да улесни нейното приемане от унгарците, императорът възстановил представителните учреждения в страната (канцелария, наместнически съвет, камара) и самоуправлението на окръзите.

Франц Йосиф и съветниците му обаче сбъркали в сметките си, тъй като в Унгария малцина били задоволени от отстъпките, направени чрез «Октомврийския диплом». За настроението в страната достатъчно показателно е това, че в състава на много от окръжните органи били избрани ръководителите на емиграцията Кошут и Клапка и на много места била потърсена отговорност от заемалите длъжност по време на режима Бах.

И Националното събрание, свикано от Франц Йосиф през 1861 г. за приемане на новата конституция, единодушно я отрича. Делегатите на събранието непоколебимо държат за законите от 1848 г., утвърдени от самите Хабсбурги. По въпроса обаче, какъв израз да намери тяхното искане, становищата са различни и това става причина за формиране на две партии (този факт заслужава внимание, защото той дава отпечатък на по-нататъшното развитие на политическия живот).

Партията на прошението начело с Ференц Деак, опираща се на земевладелците отвъд Дунав, признавала Франц Йосиф за действителен крал и смятала в едно прошение да разгърне позициите си. Привържениците на Партията на прокламацията, повечето земевладелци отвъд Тиса, смятали да развият своята програма в прокламация, адресирана до световното обществено мнение. Те не искали да признаят  Франц Йосиф, който заел трона без одобрението на Националното събрание. Тяхната партия възглавил завърналият се от емиграция Ласло Телеки. Между двете партии се завързала ожесточена борба. В решителния момент обаче Телеки не издържал,, той прибягнал до самоубийство. Така Националното събрание с три гласа в повече приело предложението на Деак.

Дворецът не одобрил и позицията на Партията на прошението и разтурил Националното събрание. Ференц Деак, който съвсем ясно разбрал, че следват нови изпитания, в последната си реч отново предложил програма на пасивна съпротива, като между другото казал: «Ако трябва, нацията без отчаяние ще търпи, както предците са търпели и страдали, за да защитят правото на страната, защото това, което властта и силата отнемат, в благодатно и щастливо време може да се възвърне отново, обаче това, от което нацията доброволно се отказва поради страх от страданията, е винаги по-трудно и съмнително да се възвърне.»

С разтурянето на Националното събрание настъпват тежки времена. Продължилият около една година по-свободен политически живот се заменя отново с потисничество. Ръководеща политическа фигура в новия режим става Антал Шмерлинг, който се опитва да възстанови разнебитената в Наполеоновите войни Германска империя с цел да създаде една силна, единна, централизирана Австрия. Той разтурил окръжните събрания и възвърнал военните съдилища (периодът на управлението му, 1861 — 1865 г, е известен като период на «провизориума»). И Шмерлинг обаче, както и Бах, се проваля. Външнополитическите събития скоро показват, че Хабсбургите никога вече не ще могат да наложат старите си права в Германия и че възстановяването на императорството е илюзия. В същото време става ясно, че Австрия с такъв тил като Унгария, който я застрашава, не може да се съхрани като велика сила. Така историческите събития подготвят Съглашението.

 

Съглашението

 

Austria Hungaria transparencyПрогресивно разрешение на проблемите на страните край Дунав предложил живеещият в емиграция Кошут. В 1862 г. той публикувал своя план за Дунавска конфедерация, в която с изключение на Хабсбургите се предвиждало да влязат: Унгария, Хърватско, Трансилвания, Сърбия и Румъния. Конфедерацията, междудържавният съюз щял да се ръководи от съюзнически съвет; като столиците на отделните държави стават по за една година последователно негово седалище. За общо дело той смятал защитата на съюзническата територия, външната политика и търговията. Относно законодателството, правосъдието и администрацията се предвижда членките държави да бъдат напълно независими. Кошут така лаконизирал своя план: «Единство, съгласуваност, братство между маджарина, славянина и румънеца. Ето това е моето най-горещо желание, най-искрен съвет.» Тогавашните вътрешно- и външнополитически събития обаче не благоприятствали за осъществяването на тази прогресивна идея.

Болшинството на унгарските господстващи класи по това време следвало една-единствена линия — линията на съглашение с Хабсбургите. В същност партията на мира още по време на революционната борба за свобода тъкмо това е искала да осъществи. Това желание в годините на абсолютизма все повече се споделя в средите на местната аристокрация, която се е нуждаела от подкрепата на Хабсбургския двор, за да задържи класовото си господство.

Редът на събитията, водещ към Съглашението, започва с т. нар. «Великденска статия» на Ференц Деак, публикувана във в. «Пещи напло» («Пещенски дневник») през април 1865 г., в която се казва: «Винаги ще бъдем готови в дух на лоялност да съгласуваме нашите закони със сигурността на империята.» Това означава ревизия на законите от 1848 г. и признаване на т. нар. «общи дела». След като Франц Йосиф се убедил, че Шмерлинг не е в състояние нито да уреди обърканите икономически дела на империята, нито да възстанови германското императорство, го освободил и в края на 1865 г. свикал Националното събрание.

Едно ново поражение на Хабсбургите решава крайния резултат на преговорите. През лятото на 1866 г. в Чехия, при Кьониггретц (Храдец Кралове) прусаците нанасят съкрушително поражение на австрийската армия. По отношение на немските дела Австрия е принудена да остави инициативата в ръцете на своя съперник (Прусия). И тъй като италианците като съюзници на Прусия получават Венеция, Австрия почти напълно бива изтласкана и от Италия. След всичко това разрешаването на унгарския въпрос става належащо за нея.

През пролетта на 1867 г. се сключва Съглашението, според което Хабсбургската империя се реорганизира на дуалистични основи, т. е. в нея се обособяват две парламентарни държави — Австрия и Унгария, независими по отношение на вътрешните работи. Освен личността на общия владетел двете държави свързват т. нар. «общи дела»: външната политика, военното дело и във връзка с това финансите, а също и митническият съюз, който следва да бъде обновяван през 10 години. За воденето на общите дела във Виена се учредяват министерства; контрол върху тях упражнява комисия, избрана от двата парламента с по еднакъв брой членове, която редува заседанията си във Виена и Будапеща. Унгария поема част от държавните дългове и плаща 30% от общите разходи. Това е делът, който до края на дуализма се увеличава на 33%.

Съглашението в същност представлява съюз на управляващите елити на двете страни, с което те укрепват отново властта си над масите и над потиснатите националности. В името на това унгарската господстваща класа се оказва склонна да пожертва част от независимостта (именно по най-важните въпроси общите дела ограничават самостоятелния държавен живот на Унгария). Ето защо Кошут най-остро осъжда съглашението. В дните преди последното гласуване той публикува открито писмо до Деак, в което между другото заявява: «В този факт аз съзирам гибелта на нацията и тъй като виждам..., длъжен съм да наруша мълчанието си; не за да споря, а в името на Бога, на Родината и на потомците най-учтиво да те замоля: погледни около себе си с по-високия си държавнически поглед и помисли накъде водиш Родината, в която трябва да ценим не само сега отлитащата минута и непроменливото минало, но и приближаващото бъдеще. Недей да отнемаш на нацията възможността да кове сама своята съдба!»

Деак и болшинството на унгарската земевладелска класа обаче не споделят позициите на Кошут и след изострени парламентарни дискусии утвърждават закона за Съглашението. И тъй като европейските велики сили подкрепят Хабсбургите и условията не благоприятстват за народно, революционно разрешение на проблемите, Съглашението може да се смята като реален компромис (с други думи, като споразумение, изразяващо действителното съотношение на силите). Съглашението прекратява абсолютизма и дава възможност за капиталистическо развитие. Това е едно своеобразно задушаване на революцията отгоре, един противоречив прелом в унгарската история. Вярно е, че то дава известна възможност за политическо и икономическо развитие, обаче в замяна на това обвързва Унгария с осъдената на разпадане Хабсбургска империя и раздухва пламъка на омразата между унгарците и националностите. Съглашението укрепва властта на управляващите елити и в този смисъл се явява пречка за демократичното развитие.

 

31По това време в Унгария наред с изповядващите официалната религия имало и голям брой протестанти (калвинисти и лутерани). Римската католическа църква с помощта на държавната власт по всякакви начини се мъчела да ограничи отлива на населението от официалното вероизповедание (пред Източноправославната църква не е имало такъв проблем). Либералните делегати на съсловното събрание (даже и католиците) настоявали да се регулира със закон положението на тези, които възприемали протестантството.
Смесени бракове в тогавашен смисъл са бракове между католици и протестанти, а от края на XIX в. между евреи и християни. Католическата църква признавала само браковете, сключени пред католическия свещеник, като държала на това — и децата да бъдат католици. В съсловното събрание критикували тази едностранчивост.
32Преди 1848 г. Унгария нямала правителство в буржоазния смисъл на думата. Образуваното в 1848 г. първо отговорно правителство наследило функциите на три институции: канцелария, камара и Наместнически съвет. В първата половина на XIX в. понятието правителство не е било строго уточнено; под това понятие преди всичко разбирали виенската канцелария, чието ръководно ядро била т. нар. камарила (клика от няколко херцози и имперски министри). Наместническият съвет се намирал в Буда, а камарата в Пожон. За техните дела докладвала на владетеля канцеларията, която подготвяла и кралските наредби. Така шефът на канцеларията (канцеларът, канцлерът) фактически олицетворявал хабсбургската политика, олицетворявал централната власт.
33Превел Нино Николов.

 

 Унгария между Хабсбургите и Османската империя, 1526 — 1711 г.