Средна и Източна Европа

Унгария в състава на Хабсбургската империя

Посещения: 6592

 

Публикува се по: Матиаш Унгер/Ото Саболч, История на Унгария, С., 1968

Превод: Марта Бур

Wappen Ungarische Lnder 1915 Mittel

 

 


 

От Сатмарския мирен договор до смъртта на Йосиф II

 

Осемте десетилетия от 1711 до 1790 г. донасят много повече нови неща, отколкото изтеклите след Мохач два века. С възвръщането на Буда и изгонването на турците бива отстранена най-голямата пречка за националното развитие на унгарския народ. В турско-австрийската война от 1716 — 1718 г. територията отвъд р. Тимишул е освободена. Обезсилена, Османската империя отново се изтегля на Балканите, за да не играе вече никога особена роля при определянето на историческата съдба на Унгария.

603px Friede von Sathmar 1711 01Почти половинвековната война между куруците и лабанците завършва с полагане на оръжието в равнината Майтен, с което до 1848 г. се прекъсва веригата от противохабсбургски борби — съсловнически и народни — за независимост. В разстояние на няколко десетилетия още се правят безнадеждни опити, но щом през 1735 г. в градчето Родосто на крайбрежието на Мраморно море умира скитащият княз, изчезват и последните куруцки надежди. От Унгария изчезва знамето с конска опашка, но заедно с това изчезват и знамената на Бетлен и Ракоци. Сатмарскнят мирен договор представлява компромис между Хабсбургската династия и унгарското благородничество. Хабсбургите се отказват от бруталния, открития абсолютизъм, а унгарското благородничество — от най-важните гаранции на действителната независимост (от независима Трансилвания и от свободно избиране на краля). Унгарското благородничество се задоволява с избирането на надора и с участие в съсловническите събрания и тъй като с право чувства, че Виенският двор защитава привилегиите му срещу крепостните, то става крепител на Хабсбургското господство. Формално Унгария остава независимо кралство, но в същност все повече се превръща в подчинена част на Хабсбургската империя.

Хабсбургите впрочем посрещнали XVIII в. също с нежелан отказ от една илюзия. Във войната за испанското наследство те не успели да спечелят испанския трон и заедно с това — първенстващата власт над Европа. Те получили територията на днешна Белгия и усилили влиянието си в Италия, обаче трудно могли да се съревновават с нарастващата политическа тежест на Англия и Русия. Разбира се, независимо от това Хабсбургската империя си останала заедно с Франция и значително порасналата през XVIII в. Прусия между великите сили на Европа. Никак не е чудно, че при подобно съотношение на силите по-нататъшната съдба на Унгария станала по-зависима от Виена откогато и да било по-рано. Още повече, че по това време предстояла реорганизация на държавния, икономическия и обществения живот в Унгария.

 

Заселване на обезлюдените области и оформяне на националните отношения

 

След 150-годишното турско робство половината от Унгария се превърнала в пустиня, в която се ширели тинести блата. Броят на населението от четири милиона по времето на Матиаш намаляло на три и половина милиона (в същото време през изминалите два века населението на Европа от 80 се увеличило на 130 млн.). На бившата турска територия — повече от половината на страната — живеело едва 1/5 от това население. И то как! Освен заможните занаятчии в полските градчета на огромни територии тук-там живеели само полуномадски пастири с плитки на главите и хора, препитаващи се от риболов, лов и от това, което им дарявал кърът. На освободената от турците територия почти нямало обработена земя, там още царувала природата.

Предстояло да се завоюва тази дива земя, обещаваща заможност. За целта били необходими милиони работни ръце. Едно от най-значителните изменения през XVIII в. било бързото заселване на бившите турски владения благодарение на следните три източника: вътрешна миграция, заселване на чужденци и организирано преселване.

От сравнително гъсто населените северни и западни територии започнало истинско нашествие на избягали крепостни. Имало окръзи, почти половината от населението на които тръгнало на път, защото новите земевладелци охотно приемали новата работна сила и осигурявали големи крепостнически парцели, освобождавали от данъци за по няколко години и изобщо сключвали благоприятни сделки.

По това време в Европа съществувала практика в пустеещи територии да се заселват организирано чужденци. Карол III (1711 — 1740) се обърнал c позив към немските феодали (първо се обърнал към швабите и това прозвище получават всички заселили се в Унгария немци) да пуснат излишните си крепостни за Унгария. Дворецът преселвал изключително немци, по възможност католици. Предимно в банатските щатски (държавни) имения той им раздал напълно готови, снабдени със селскостопански инструменти села, построени по строго линейни планове. Част от едрите земевладелци също приемали преселници от Южна Германия, като им давали предимство и подкрепа. По това време възникнали големи компактни немски поселения в окръзите Толна и Бараня и немски села по възвишенията Бакон, Вертеш и Буда.

Seoba Srba 1690. Franc JuzaНезависимо от организираното заселване се извършвала и миграция. В края на XVII в. дошъл ред за настаняването на няколко хиляди избягали от турците сръбски семейства, които пристигнали под ръководството на своя патриарх. Дворецът ги настанил, давайки им значителни привилегии като граничари в Южна Унгария. От румънското княжество, макар и не така организирано, постоянно прииждали големи маси румънски пастири и селяни. По това време се образували и словашките поселения в окръзите Пеща и Бекеш.

По този начин населението на страната в края на века надминава 8 милиона. Заедно с това обаче унгарският народ въпреки естествения прираст остава в малцинство. През XVIII в. на някогашната унгарска територия стават такива демографски промени, които в много отношения определят по-нататъшния ход на историята на Унгария.

 

Новата аристокрация. Административна реорганизация в Унгария

 

От демографските промени не по-маловажно и пълно с тежки последствия е изменението, настъпило в състава на унгарската господстваща класа. Едрото земевладение и занапред запазва своята ръководна роля, обаче съставът и политическата роля на унгарската господстваща класа се изменят коренно. Докато през XVII в. още имало аристократи —от родословието Зрини и Ракоци, — които издигали високо знамето на независимостта, то знатните господари на XVIII в. без изключение подкрепят двореца. Бунтарските фамилии са вече измрели, а имотите им — конфискувани и дадени на нови хора. Напр. от именията на Ракоци освен австрофилските графове Палфи, Чаки, Банфи получили дял и фамилиите на граф Дитрихщеин, граф Ламберг, барон Сикинген, граф Алтан, херцог Траутзон и граф Шънборн.

Раздаването на земите на бившите турски владения също спомага да се обособи безрезервно вярна на Хабсбургите аристокрация. За нищожни суми получават огромни имения императорски генерали и дворцови доставчици. Така семейството Харукерн получава почти целия окръг Бекеш, така става «унгарски» аристократ прословутият от куруцката епоха рушител подпалвач пълководецът граф Хеистер Сигберт и много други. Чрез покупки и трампи, чрез бракове и служби, чрез процеси и насилия големите ментърджии на века оформяват огромните си имения (така умножава именията си напр. фамилията Карои, така се издига сред графовете и даже сред херцозите семейството Грашалкович, излязло от сивото чиновническо благородничество).

Особено място сред едрите земевладелци осигуряват за себе си духовниците — епископи, кардинали, както и ордените и манастирите. По-раншната им вярност към Хабсбургите сега бива богато възнаградена. Висшето духовенство става най-богатият и влиятелният слой в страната.

Напълно отчуждената по език и обичаи аристокрация, обслужваща в политиката си Виена, дава възможност на Хабсбургите почти с развързани ръце да реорганизират управлението, военното и съдебното дело на страната. Планът за реорганизацията на Унгария се подготвя в двореца на Карол III, където поведението на дворяните се определя от най-строгата испанска етикеция.

365px Martin van Meytens attrib. Portrt Kaiser Karl VIВъпреки че с изгонването на турците се слага край на принудителното разкъсване на страната, Хабсбургите не възвръщат териториалното единство на Унгария. Заедно с Парциум Трансилвания продължава да съществува като отделно княжество. Откъм турските владения бива организирана гранична зона, където селяните, вместо да отбиват крепостна ангария, служат като войници. Управлението на граничната зона остава под компетенцията на виенския военен съвет. Дълго време територията отвъд р. Тимишул е под военното ведомство, а впоследствие — под ведомството на централната власт. Едва към края на века биват възвърнати на Унгария дадените отдавна в залог на поляците 13 града от окръг Сепеш.

Вместо остарялата и неизгодна бандерална система се създава постоянна армия, която се поддържа с все повече нарастващ военен данък от крепостните селяни. Със задачите на управлението биват натоварени т. нар. управляващи столове, някои от които, като действащата канцелария във Виена и камарата в Пожон (Братислава), съществуват от векове. Канцеларията се занимавала с политически, а камарата с финансови въпроси. Задачите на днешните министерства изпълнявал в същност организираният в Буда Наместнически съвет начело с надора или наместника, чиято компетентност се простирала почти върху цялото вътрешно управление (религия, просвета, промишленост, търговия и пр.). Унгарските управляващи органи обаче имали само видима независимост, тъй като най-съдбоносните въпроси се решавали във Виена на заседанията на Държавния съвет или на Тайната конференция. Обвързаността на Унгария с Виена станала още по-тясна с приемането на Прагматика санкцио, която останала да служи като основен закон през следващите два века.

 

Прагматика санкцио. Мария Терезия и унгарските съсловия

 

Карол III нямал син наследник и Хабсбургите застрашавала опасността, че огромната им империя, скрепявана с благоприятни сватби, ще се разпадне на съставните си части. Затова веднага след потушаването на борбата за свобода, водена от Ракоци, Хабсбургският дом така урежда наследството, че дъщерята на Карол III Мария Терезия да наследи троновете на всички Хабсбургски страни.

Mria Terzia koronzsa a Szent Mrton szkesegyhzbanСпрямо домашния закон на владетелското семейство за известно време имало значителна опозиция в Унгария, особено от страна на средните благородници, тъй като след смъртта на Карол III пред тях се открила възможност да използуват правото си за свободно избиране на краля. Унгарските епископи, главно един от семейството Естерхази, и няколко светски аристократи, между които най-старателен се показал Шандор Карои, успели най-сетне да постигнат приемането на Прагматика санкцио в съсловното събрание, свикано в Пожон през 1722 — 1723 г. Унгарските съсловия възприели вечното кралство и върху женския клон на Хабсбургите, като в същото време утвърждавали, че Унгария и Австрия, «единни и неразделни», са длъжни да признават един и същ хабсбургски владетел. За извършената услуга съответно били раздадени рангове, титли, златни кръстове, а на цялата унгарска господстваща класа се гарантирали благородническите права и господство над крепостните селяни.

Прагматика санкцио предписвала и взаимна помощ в случай на външно нападение. За признаване наследството на женския клон на Хабсбургите в европейски мащаб унгарците са проливали кръв още приживе на Карол III, но много повече жертви дават те за това наследство след смъртта на императора. Освен Прагматика санкцио Мария Терезия наследява празна хазна и слаба армия. При такива обстоятелства започва продължителна война (1740 — 1748) в защита на трона. Пруският крал Фридрих II (Велики) завзема областта с най-развита промишленост — Силезия, Франция завзема Бавария, а Испания иска открито разделяне на империята. Поставена в крайно опасно положение, Мария Терезия се обръща към съсловното събрание. Унгарските благородници според преданието ентусиазирано и с извадени саби викали: „Vitam et sangvinem! Животът и кръвта ни — за Нейно Величество, за короната и за родината!“ Данък, войска, благородническо опълчение се предоставят щедро на кралицата (разбира се, повечето от великодушно прогласените мероприятия увеличават с нови данъци тежестите на крепостните селяни). Така или иначе, позицията на унгарското благородничество се оказва съдбоносна не толкова с помощта, която дава, колкото с това, че в извънредно критичния момент не застава против Хабсбургската династия.

В последна сметка войната за австрийското наследство укрепила трона на Мария Терезия. Кралицата не могла да се помири дори само със загубата на Силезия. Търсейки все нови пътища, тя се съюзила с традиционния си враг Франция и привлякла Русия да започне война против Прусия (1756 — 1763 г.). Тази т. нар. Седемгодишна война коствала много жертви и въпреки това завършила без резултат. Във всеки случай това не става поради липсата на героизъм от страна на унгарските хусари. Под командването на Ференц Надашди и Андраш Хадик те извършват многократни дръзки нападения. Даже един път те успяват да завземат Берлин и да накарат града да им плаща военна контрибуция.

До средата на 60-те години връзките между кралицата и унгарските съсловия били твърде приятелски. Мария Терезия с широки пръсти подарявала титли (тя назначавала многобройни дворцови съветници за маршали, генерал-лейтенанти, без да е разчитала особено на техните политически или военни услуги). В Буда тя построила кралски дворец (без изобщо да е живяла в него). Често вземала участие в разточителства, в богато устройвани приеми; любимо нейно забавление било сватосването на унгарски и немски аристократически семейства. Тя спечелила предаността на аристократите, а средните благородници се стремяла да привлече с организиране на благородническо телохранителство.

Maria Theresia als Knigin von Ungarn zu PferdeПостепенно обаче през 60-те години отношенията между двореца и благородничеството охладняват, и то главно поради това, че в управлението на Мария Терезия все повече надделяват абсолютистичните стремежи. Централните управляващи органи си присвояват още по-голяма власт и все по-рядко събират съсловното събрание. Тежестта на съсловията в централното управление чувствително намалява. Дворянството е засегнато не толкова от загубата на политически терен, колкото от стремежа на Хабсбургите да му отнемат привилегията да не плаща данък (по това време вече благородниците в Австрия плащали данък общ доход). Когато обаче пред съсловното събрание, свикано през 1764 — 1765 г., дворецът се опитал да постави въпроса за реорганизация на остарялото дворянско опълчение и във връзка с това за плащане на данък от дворяните, това предизвикало толкова бурна съпротива, че трябвало да бъде спряно издаването на книгата, в която по указание на Виена се поставял този въпрос. След безрезултатното съсловно събрание положението се изострило още повече. В последвалия четвърт век (от 1765 до 1790 г.) изобщо не се свиква съсловно събрание. Мария Терезия, а по-късно и Йосиф II управлявали изключително с наредби.

Докато конвулсивно придържащото се към привилегиите благородническо съсловие все повече става спирачка на обществения напредък, ръководните политици на двореца разбират, че има нужда от реформи именно в интерес на спасяването на феодалното общество. През 60-те — 70-те години идеите на просветителството все повече завладяват двореца на Мария Терезия. Строго религиозната кралица, разбира се, не става тяхна привърженица, но тя е принудена да отстъпи пред необходимостта от реформи. Голямата част от благородничеството обаче гледа с недоумение на реформите. За него до известна степен се оказва приемливо това — да се организира обществено здравеопазване (вместо «цеховите бръснари» и баячи да се приемат на служба дипломирани лекари), да се полагат обществени грижи за сираци и бедни, а също така и да се реформира просветното дело (издаването на т. нар. Ratio Educationis). Между другото и това е значителна стъпка, тъй като държавният контрол се простира и над църковните училища и се създава първата мрежа за управляване на образователното дело. Благородничеството обаче по никой начин не иска да се примири с това дворецът да се вмесва в крепостническия въпрос, в отношенията между земевладелец и крепостни селяни.

 

Земевладелец и крепостен през XVIII в.

 

За основа на властта и богатството на благородника продължава да служи земевладението. По-голямата част от господарската земя обикновено е разделена на крепостнически парцели, предоставени на крепостните, а другата част — чифликът (лат. allodium), земевладелецът използва непосредствено. Тъй като към средата на XVIII в. се увеличава търсенето на селскостопански произведения — едър рогат добитък, вино, жито и вълна, болшинството от земевладелците развиват по-доходното чифликчийско стопанство. Не на едно място парцелите наново се измерват и от най-доброкачествената земя на дадената площ се образува чифликът, а крепостните биват изтласквани в по-неплодородните участъци, като често им се отмерва по-малък парцел от предишния. На много места чифлиците усвояват крепостническа земя, култивирана с непосилен труд от целини, а още по-често се случва на общата паша да се изкарват големи чифликчийски стада, които изтласкват добитъка на крепостните. С една дума, земевладелците използват всички възможности за увеличаване на собствените си имения, на собствените си доходи.

Nikolaus EsterhazyРазполагащите с големи земевладения аристократи използвали увеличените доходи, за да поддържат разкошни дворци и да издигат огромни палати. Именно по това време почти навред из страната никнат паметниците на унгарската барокова архитектура: палати, барокови катедрали и безброй много селски църкви, построени от богати земевладелци, покровители и господари на селото. По този начин те си обезпечавали подкрепата на църквата. Аристократическите палати, които обикновено имитирали двореца на Грашалкович в Гьодьольо, не служели вече за целите на защитата, а за господарско великолепие и разкош. В най-известните от тях имало и отделна театрална и концертна зала, където артисти и музиканти забавлявали само стопанина и знатните му гости. «Блестящият» Миклош Естерхази, известен с богатството си из цяла Европа, издигнал такъв палат на пясъка край ез. Фертьо, който съвременниците с право сравнявали с Версайския дворец. В залите и стаите — само скъпоценни скулптури, платна, гоблени, скъпи мебели и полюлеи. Според аристократическия вкус на епохата в огромния парк били оформени геометрично алеи, украсени с фонтани и митологични фигури. Оркестърът в този палат се дирижирал от световноизвестния Хайдн. За един само прием Естерхази харчел такава сума, с каквато можело да се купи цял чифлик.

 

Положението на крепостните през XVIII в.

 

След неспокойните два века на татарско и турско нашествие и на борби за свобода затишието и мирът на XVIII в. облагоприятствали всекидневната селска работа. При това заселването на бившите турски владения в първата половина на века временно обещавало сериозни възможности. От друга страна обаче, пораснали значително и тежестите, налагани главно от държавата и от земевладелеца, а също и от увеличените претенции на църквата и на благородническия окръг.

Тъй като през XVIII в. абсолютистичната държава контролирала все повече области на живота, броят на държавните служители пораснал извънредно много. Организацията на постоянната армия, разбира се, представлявала най-значителното извънредно перо. По-рано се набирали наемници само в случай на поход, а сега се създават постоянни полкове. Тази стъпка безспорно се налагала от общото развитие, но това обременило много селячеството с държавни тегоби. Прекият държавен данък не случайно наричали военен данък (лат. contributio), тъй като голяма част от него отивала за издръжка на армията.

Армията и в друго отношение обременявала селяните. Поради липсата на казарми войниците квартирували по домовете на крепостните, като домакинът не само издържал натрапника, но се грижел и за коня му. Това било т. нар. порцио. Порцио влизало в данъка, изчисляван по нормирани цени, по-ниски от пазарните — все в ущърб на крепостния селянин. Когато най-сетне войсковата част напускала даденото селище, багажа ѝ до новото местоназначение превозвали пак селяните. Тази тегоба, наречена форшпонт, нерядко съсипвала товарния добитък. По онова време нямало редовна военна повинност. Офицерите на постоянната армия били благородници, а войниците били вербувани измежду крепостническите момчета, като оставали на служба до края на живота си или до пълно осакатяване. Участниците в акцията по набирането на наемници се явявали пред населението в блестяща униформа; с музика и вино, с обещания за хубав, лек и охолен живот те примамвали лековерните. Там, където и това не помагало, необходимия брой попълвали «с въже»: окръжните господари се съюзявали със заможните общински кметове, насила хващали и изпращали на служба в далечни чужди страни скитащите, по-буйните и недоволстващите момчета.

Непосилните данъци, порцио и форшпонт дълго време подбуждат куруцките традиции. Народът, настръхнал «в ноктите на орела» Хабсбургски, през 1735 г. хванал оръжието край реките Марош и Кьорьош, на именията на моденския херцог и на барон Харукерн. Старият командир на марошките граничари Перо Сегединац, селянинът от Мезьотур Андраш Пастор и кметът на Сентандраш Михай Вертеши вдигнали около 1000 души селяни и пастири от окръг Бекеш. Нямало го обаче по това време Ракоци, изолираното въстание бързо било потушено, ръководителите му умъртвени след тежки инквизиции (завързване на колело), а останалите участници осъдени на тежка каторжна работа.

През втората половина на XVIII в. господарите увеличават тегобите и това предизвиква все по-голямо недоволство. Чифликчийското стопанисване на земята станало общо явление, т. е. намиращите се в ръцете на земевладелците имения продължавали да нарастват и заедно с това се увеличавала ангарията. Земевладелците отново «преглеждали», пренебрегвали даже и писаните договори урбарии, регулиращи взаимоотношенията с крепостните. Тъй като те не искали да издържат «парични работници» (т. е. надничари), в повечето случаи се оказвало, че не е достатъчно крепостните да ходят три пъти седмично в чифлика, и така започва «неброена» ангария — «според наредбите на господаря». Освен това откарването на стоката на земевладелеца увеличавало още повече «дългите превози» (например когато от окръг Зала трябвало да се превозва вино или жито до Виена).

Новите тегоби, с които било обременено селячеството, дали отражение в две насоки. Засилило се, от една страна, имотното разслоение на село. Особено в крайдунавските области тези, които разполагали с достатъчно земя и добитък, използвали благоприятните възможности за натрупване и станали заможни стопани (газди), много от които наели значителни парцели. За сметка на това скокообразно се увеличавал броят на ратаите, които оставали със съвсем малко земя или не притежавали нито земя, нито дом и били принудени да работят на изполица на именията на земевладелците и богатите газди, за да си осигурят препитание.

От друга страна, постоянно предизвиквали недоволство тегобите, потискащи цялото селячество. Почти не минава десетилетие на XVIII в. без по-значително селско движение: през 1735 и 1753 г. в по-късния «ъгъл на бурята» (в днешна Югоизточна Унгария между реките Тиса, Марош и Кьорьош, бел. пр.), през 1755 г. — в Хърватско, през 1764 г. — на секелите в Трансилвания, през 1765 г. — на територията отвъд Дунав. Тези райони се превръщат просто в терен на селските въстания. Тъй като причината за това недоволство се кореняла предимно в земевладелската експлоатация, в политиката на двореца все по-голямо място заема крепостническият въпрос. Хабсбургите се бояли не само за феодалния режим, а и за фактическото равновесие на държавния бюджет, тъй като селянинът бил и данъкоплатец. «Трябва да се храни агнето, ако искаме да го подстригваме» — такъв израз циркулирал в двореца на Мария Терезия. Изхождайки от това положение и от държавните интереси, кралицата се постарала да ограничи алчността на земевладелците и даже разрешила да се явяват «пред светлото ѝ лице» делегации на крепостните и да се оплакват за нанесени оскърбления.

Земевладелците не искали да признаят правото на държавната власт да се вмесва в техните дела. Ето защо през 1767 г. Мария Терезия регулирала крепостническите отношения с наредба. Наредбата за взаимоотношенията между господар и крепостен регламентирала големината на крепостните парцели навред и точно предписвала задълженията, които следвало да се изпълняват срещу ползването им. В зависимост от характера на площта големината на парцелите била различна в различните области. Освен вътрешния парцел в размер на 1 холд, където се намирали къщата и стопанските постройки на крепостния, той можел да разполага и с 16 — 40 холда орна земя, с 4 — 15 холда ливади, с «достатъчно» паша, със строителен материал и гориво от гората за собствени нужди. Срещу това крепостният трябвало да плаща: поземлена парична рента (1 форинт годишно); девятък от реколтата на орната земя и дарения — 2 скопени петли, 2 пилета, 12 яйца, 1/2 ице (1 1/4 л) масло и едно теле върху 30 парцела; ангария — годишно 52 дена впрегатна ангария или 104 дни пешеходна. В наредбата са определени правата и задълженията, свързани с един парцел, а тези, които разполагали с отделни късове, особено с 1/2 или 1/4 от парцела, каквито по-късно имало много, изпълнявали задълженията си съответно на размера на парцела, с който разполагали.

Наредбата за крепостническо-господарските взаимоотношения предизвикала протеста на благородничеството из цялата страна. Кралицата обаче проявила упоритост и в продължение на 10 години успяла да я наложи чрез своите комисари, успяла да урегулира и унифицира правата и задълженията на крепостните. Основните положения на тази наредба останали в сила чак до 1848 г.

 

Икономическата политика на Хабсбургите

 

През XVIII в. наред с многото други въпроси важни политически и икономически проблеми занимавали Хабсбургската монархия, която чувствително изоставала зад бързо развиващите своята икономика западноевропейски страни, особено Англия, Франция и Холандия. Имало опасност поради икономическата изостаналост виенският двор да мине на втора линия и в политическо отношение. Ето защо още в края на XVII в. започват да се чертаят смели икономически и политически планове. По време на царуването на Карол III Хабсбургите направили опит да се включат в световната търговия. Организираните с големи държавни ресурси търговски компании обаче не могли да устоят на англо-френската конкуренция нито в Атлантическия океан, нито в Средиземноморието. След загубата на индустриализираната област Силезия във войната за австрийското наследство индустриализацията, даже ускорената индустриализация, става жизнен въпрос за империята. Мария Терезия и Йосиф II потърсили изход в такава икономическа политика, която близо сто години преди това с успех приложила Франция. Това е меркантилистичната икономическа политика: с държавна подкрепа (чрез данъчни облекчения, кредитиране и пр.) се създават промишлени предприятия, които биват защищавани от чуждестранната конкуренция, като се установяват високи вносни мита. «Нямаме друго намерение — гласи една от наредбите на Мария Терезия, — а само това, че парите искаме да задържим тук, в страната.»

Този вид икономическа политика можела да бъде много полезна и за Унгария, ако Хабсбургите не правели разлика между нея и Австрия. Във виенския двор смятали Унгария просто да си остане доставчик на суровини за развиващата се австрийска и чешка промишленост и в същото време — неин сигурен пазар. Един от дворцовите съветници открито изразил това: «Унгария е Индия за Австрия» (с други думи — колония).

При провеждането на тази меркантилна политика в империята не се съблюдавали интересите на Унгария, която си оставала отделена от Австрия с вътрешна митническа граница. При тази митническа система Австрия изнасяла своите индустриални стоки в Унгария почти без да заплаща нещо и по същия начин внасяла оттам най-важните суровини. За промишлени стоки, произведени извън границите на империята, трябвало да се заплащат много високи мита. А за да се внесат в Австрия унгарски промишлени произведения, се заплащало така, както и за чуждестранните стоки. Даже виенският дворец забранявал с наредба да се внасят от други страни стоки, които се произвеждали в Австрия (по едно време заплашвали с тримесечен затвор и с лишаване от правото да упражнява занаята си този терзия, който се осмели да шие от чуждестранен плат). Забраната да се внасят «ненужни стоки» се допълвала от забраната да се изнасят някои стоки. Виенският двор многократно забранявал износа извън границите на Австрия на добитък и жито, на необходими за промишлеността суровини, метали, вълна, поташ и шикалки. Известният икономист на XVIII — XIX в. Гергеи Берзевици така характеризирал установеното положение: «Представляващите интерес за австрийската промишленост суровини почти изключително се набавят от Унгария и след това се внасят пак там като готови произведения. По такъв начин унгарците купуват собствените си, само че преработени продукти, загубвайки както от пласмента им, така и от покупката. В Австрия се изнасят кожи, сурови и недообработени шикалки и немалко коприна. Оттам се внасят меки шапки, кожи, кожуси, копринени и вълнени платове. От Унгария се изнася натам вълна и поташ, а оттам се внася голямо количество аби и вълнени платове. Освен това Унгария получава от Виена всичко, което е познато под името декоративна и норинбергска стока (шорнбергска стока, т. е. копчета, фуркети и пр.), а после накити, ръкоделия, златни, сребърни предмети.»

При това положение Хабсбургската икономическа политика оказва почти съдбоносно влияние върху развитието на унгарската промишленост. В страната се създават всичко на всичко една-две манифактури, произвеждащи груби текстилни стоки, полуфабрикати. Вън от това на територията на «унгарското кралство» продължава да съществува само изостаналата цехова и примитивна домашна промишленост.

Хабсбургската митническа политика причинява не по-малка вреда и на унгарската търговия. Унгарските търговци от векове посещавали пазарите на Бреслау и Лайпциг, където откарвали вино, а внасяли оттам евтини платове. Сигурен пазар на унгарския рогат добитък била Венеция, а полупланинското лозарство се поощрявало от оживения стоков оборот с Полша. В средата на XVIII в. тези традиционни пазари били загубени за Унгария и обезпечаващите взаимни предимства търговски връзки били прекратени. До края на 70-те години Унгария е напълно изолирана в икономическо отношение, като търговският ѝ оборот едностранчиво се обвързва с Австрия. 87% от износа ѝ, състоящ се главно от угоен рогат добитък, вълна, жито, мед, вино, тютюн, сурови кожи, поташ, е предназначен за Австрия, откъдето идва 85% от вноса — луксозни предмети, текстилни стоки и подправки.

Размерът на търговията е бил твърде ограничен поради слабата индустриализация. Унгария си оставала почти напълно селскостопанска страна, в която броят на работещите в селското стопанство надминавал 90% от населението. Едва на 19 производители се пада един консуматор, изтъква с болка Берзевици. При такива условия обменът мъчно е можел да надхвърли пределите на дадения район; той се е развивал главно по тържищата от търговски цехове и от по-подвижните «гърци» (търговци от Балканите, включително и българи, бел. пр.). По-специалните нужди задоволявали скитащи търговци: шафранджии, продаващи подправки, «олейкари», носещи на гръб «парфюмерията», и търговци на платове от Северна Унгария.

Извънредно лошите транспортни връзки също намалявали възможностите за по-развита търговия. «Изкуствен път» почти не съществувал; «кал, наслоена върху калта», наричали настилка. През есента и през пролетта могли да се използват само някои пощенски пътища. Освен това в страната били разпространени безброй различни мерки: ице, кьобьол, фунт, лакът и пр., които означавали различни количества в отделните краища. Малко били парите, едва се намирал кредит. Феодалните отношения и хабсбургската икономическа политика, облагодетелстваща австрийската и чешката буржоазия и виенските търговци — ето кое попречило за разгръщането на унгарската промишленост и търговия.

За сметка на това през XVIII в. унгарското селско стопанство отбелязва значително развитие. Систематичната обработка на почвата, разораването на мери, пресушаването на блата и мочурища превръща огромни територии в плодородна земя. Примитивната техника на зърнопроизводството почти не се изменя, но особено важно е разпространението, макар и бавно, на окопните култури (картофи, царевица, тютюн). В скотовъдството започва съзнателното подобряване на породите, за което допринасят и държавните хергелета (напр. в Баболна и Мезьохегеш), предназначени и за военни нужди, а също и задомяването на мериносни овчи стада. В края на века в страната се разпространява и «швейцарското» краварство и тъй като ралата разорават все повече мери, започва да се преминава от природосъобразно скотовъдство към оборно отглеждане на добитъка. Благодарение на тези твърде значителни промени в Унгария добиват широко разпространение фуражните култури — детелина и люцерна. Именно тогава започват да засаждат акацията, която става типично дърво за Среднодунавската низина. Някои от първите акациеви дървета, посадени преди 200 години, и сега извисяват снага в известните арборетуми край градовете Сарваш и Алчут.

За тези твърде значителни изменения допринася безспорно държавата на просветения абсолютизъм, но, разбира се, особена заслуга в случая имат самоотвержените пионери като Шамуел Тешедик от градчето Сарваш, организирал селскостопанско училище и написал много книги по агрономически въпроси, а също и граф Гьорг Фещетич от гр. Кестхей, който, изхождайки преди всичко от нуждите на едрото земевладение, в последното десетилетие на века основал първата унгарска селскостопанска академия — Георгикон.

 

Новаторството на Йосиф II

 

602px Carl von Sales Bildnis Joseph II posthum 1823Царувал едва 10 години (1780 — 1790), със своите планове и копнежи Йосиф II предизвикал такива полемики, които и до днес, поне в историографията, не са затихнали напълно. Безспорно той е един интересен човек, единствената истински колоритна и с богата фантазия личност между многото сиви и безхарактерни хабсбургски владетели. От ранна младост се подготвял Йосиф II за големи дела: като обикновен пътник обикалял пеш по опасни и лоши пътища, слушал оплакванията на хора с различни рангове, от различен социален произход и националност, за да опознае по-добре подвластните на Виена страни. След дълго изчакване той встъпва на трона със съзнанието, че се явява не само господар, но и пръв слуга на империята.

Епохата, в която живял Йосиф II, била епоха на големи промени. Това били годините на Френската буржоазна революция, последните години на феодалния свят, когато прочути писатели и учени (Монтескьо, Волтер, Русо и др.) вече предричали бурята. Великаните на просветителството иронизирали феодалното общество, религиозната нетърпимост, всевъзможните форми на глупостта и на политическата тирания. Като съвременниците си — пруския крал Фридрих II и руската царица Екатерина II — Йосиф II виждал, че има нужда от значителни реформи. Затова и той станал привърженик на просветителството, без да е имал намерение да играе ролята на «революционер с корона». Именно чрез реформи смятал той да спасява старото. Народните маси според него не били узрели за политическа роля. Любимият му девиз бил: «Всичко за народа, нищо чрез народа.»

Едничката цел на Йосиф II била единната заможна и велика империя. За осъществяването ѝ той съзнателно прилагал методите на абсолютизма. Той не свиквал съсловното събрание и не позволил да го коронясат, за да не бъде принуден да дава клетва за запазване на старата съсловна конституция. Така той станал известен като «крал с калпак».

Първите му реформи имат църковно-политически характер. По времето на Карол III и Мария Терезия католическата църква се била превърнала в огромна сила. Тя била не само най-богатият земевладелец, но чрез безбройните монашески ордени дирижирала и културния живот. Тя държала в ръцете си образованието, а с помощта на цензурата — и науката. Въпреки че половината от населението не било католическо, тя проповядвала: Унгария e Regnum Marianum, т. е. страна на Богородица. С открити и скрити методи тя раздухвала религиозната вражда, за некатолиците правела невъзможно свободно да изповядват религията си и още по-малко — да заемат държавна служба.

Йосиф II не бил антирелигиозен, но добре разбирал, че установените църковни порядки не подпомагат напредъка и че една зависима от Рим църква ще пречи на провежданата от него политика. Затова известната му наредба за търпимост в същност осигурила равноправието и религиозната свобода на протестантите. Той отнел от ръцете на църквата правото на цензура, т. е. правото да контролира и да разрешава издаването на печатните произведения. Ограничил правата на Рим и разтурил тези монашески ордени, които не се занимавали нито с обучение, нито с гледане на болни. В замяна на това от имотите на разтурените монашески ордени организирал държавни семинарии и направил всичко възможно, за да принуди църквата да обслужва послушно държавните интереси. Всичко това той провеждал с такава решителност, че и визитата на Пий VI във Виена не могла да възпре осъществяването на плановете му.

Голяма буря предизвикал Йосиф II с крепостническите си наредби (1783 — 1785). Чрез тях той се стремял да сложи преграда пред земевладелското своеволие. Той осигурил правото на свободно преместване, на свободно избиране на професията и забранил да се отнема парцелът на селянина «без уважителна и законна причина». Забранил дори названието «крепостен», без, разбира се, да е мислел да освобождава крепостните.

Двуличната политика на императора в това отношение проличава особено пo време на трансилванското румънско селско въстание. През 1784 г. около 20000 — 30000 румънски селяни от окръг Хуниад (дн. Хунедоара) и от трансилванската Рудна планина (дн. Мунции Металици) се дигат на въоръжена борба против местните господари. Ръководителите на въстанието — Хорна и Клошка — били крепостни селяни, които ходили чак във Виена с крепостнически поръчения, разчитащи на императорска подкрепа и съчувствие. Пламнали благородническите резиденции на двата бряга на р. Марош (дн. Мурешул), но въстанието не взело широки размери поради това, че наред с искането за земя румънските селяни се стремели да наложат източноправославната вяра. Императорската армия отначало изчаквала колебливо, а впоследствие смазала въстанието, като вождовете му били умъртвени чрез завързване на колело.

Част от наредбите на Йосиф II открито целели създаването на единна монархия. Такава била прословутата му наредба за езика, чрез която вместо «мъртвия» латински език се въвеждал немският като официален и в Унгария. Съгласно тази наредба за няколко години във всички учреждения, във всички стъпала на правосъдието трябвало да се въведе деловодство на немски език, а в училищата можели да преподават само учители, знаещи немски. Това предизвикало огромно възмущение и почти единодушна съпротива, поради което вместо да отслабне, интересът към унгарския език и унгарската литература в страната нараствал.

Наредбата, която предписвала реорганизиране на администрацията, целела да подкопае политическата власт на унгарските благородници. Йосиф II виждал, че те използват всички средства за съпротива, за отлагане, за саботаж. Затова той отнел действителната власт на окръзите и разделил страната на 10 административни единици. Още по-дълбоко засегнали благородниците заплануваните мерки, които засягали привилегиите им и главно правото им да не плащат данъци. Йосиф II с помощта на военни инженери започнал измерването на страната и заедно с това и на благородническите имения. С това започнало първото преброяване на населението в Унгария. Неописуемо е възмущението, което предизвикали тези мероприятия. Самият факт, че на благородническите резиденции слагали номера и земевладелецът бил вписван в същия списък, където вписвали и крепостния — това за благородника означавало, че настъпва някакъв потоп.

Цялата система на диктуваните отгоре реформи обаче рухнала в края на 80-те години. В 1788 г. в съюз с Русия Австрия започнала война против Турция. Военните трудности, главно насилственото събиране на нарядите, предизвикали голямо огорчение и все повече умножавали «бедите». Във Франция избухнала революцията. В подвластната на Хабсбургите Белгия избухнало национално въстание. В Унгария селяните недоволствали поради военните тегоби, благородниците открито се организирали. Армията била покосявана от чумата и разстройвана от неуспехите. Заболял и самият император. Завърнал се от бойното поле огорчен, на смъртното си легло той със собствените си ръце унищожил това, което през целия си живот изграждал, освен наредбата за търпимостта и наредбата, отнасяща се за крепостните. Всички останали наредби той сам обезсилил. Режимът на Йосиф II рухнал поради липса на необходимата обществена база. Той не могъл да преодолее задържащите сили на миналото и не могъл да оцени историческото значение на зараждащото се национално съзнание.

 


 

От унгарските якобинци до последното съсловно събрание

 

Благородническо движение

 

Йосиф II се оказал безпомощен да довърши своето новаторство. Той починал през февруари 1790 г. и бил погребан край Виена в криптата на капуцинския монашески орден. Раздуханите обаче от него ветрове се превръщат след смъртта му в бури. Насоката на трескавите събития за известно време определят благородниците от окръзите.

В хаотичното безредие на първите месеци засегнатите благородници бързат да си отмъстят. Те изгонват чиновниците на Йосиф II и им търсят отговорност. Под бесилки бива изгаряна документацията от измерванията на земите. Благородниците възлагат на затворници да заличат номерата от вратите на резиденциите им, за да не мърсят те «свободните» си ръце. В отговор на опитите на императора да ги германизира те всячески демонстрират. че са унгарци. Станали модни унгарските дрехи и език — изобщо всичко, което повишава самочувствието на благородниците. За възвръщане на своята власт те обявили благороднически въстания, организирали бандерии (опълчения). С биене на камбани, с блестящи тържества докарали от Виена унгарската корона и пак в Буда след интервал от един век свикали съсловно събрание през лятото на 1790 г.

Някои от основните слабости на това движение обаче не закъсняват да се проявят. Преди всичко открито излиза наяве класовият егоизъм на благородниците. Те намирали за съвсем естествено да се запази неограниченото им господство над крепостните. «Провидението, което царува над човешкия род, е предписало някои да се раждат за крале, други — за благородници, трети — за слуги» — заявявали тe и искали да унищожат и крепостническите наредби на Йосиф II. Те застанали както против пренебрегваната градска буржоазия, така и против събуждащите се националности — сърби и румънци. От друга страна, става ясно, че благородничеството, което шумно провъзгласява зората на някаква нова епоха, няма определена представа по отношение на бъдещето. Излизат купища книги, планове, политически листовки, но сред всичко това липсва едно оформено становище. Изглежда, най-популярни били проповедите на Петър Балог Очаи — среден благородник от Пещенски окръг. Според него Йосиф II с незаконното си господство «скъсал наследствената нишка на хабсбургските крале». Унгарският народ — под това понятие той визирал, разбира се, само благородничеството — има право да сключи с Хабсбургите такъв нов договор, който по-добре ще укрепи привилегиите на благородниците и старата съсловна конституция.

Audiens der hungarischen Landtags Deputation bey Leopold IIВъзкачилият се на трона Леополд II (1790 — 1792) на първо време се оказал напълно безпомощен пред всичко това, тъй като френската революция, турската война и враждебното държане на прусаците правели много лабилно външнополитическото положение на Хабсбургите. Когато обаче той се споразумял с прусаците и турил край на безплодната война, като сключил мир с турците, политическите възможности на унгарското благородничество изведнъж намалели много. Дворецът при това мобилизирал вътрешната опозиция на унгарското дворянство. Градовете с петиции поискали подкрепата на двореца. Събраните в гр. Темешвар (Темишоара) сърби поискали автономия (т. нар. илирска диета). Из цялата страна се разгръщали селски движения — нещо, което било най-застрашително за благородничеството. В окръг Саболч бил издаден Селски декрет, който зовял «изпиталото много страдания бедно селячество» на оръжие против «опустошаващите страната и тръгнали против краля господари». В декрета застрашително се заявява: «Нито косъм да не се отнема от наредбите на Йосиф II!»

Останало без външна и вътрешна подкрепа, благородничеството вече проявява склонност към споразумение. Съсловното събрание се премества от Буда в Пожон (Братислава), за да бъде по-близо до Виена. Без нови уговорки то коронясва Леополд за крал. Даже надорът бива избран от династията на Хабсбургите (Шандор Липот — най-малкият син на краля). Събранието приема и крепостническите, и отнасящите се за религията наредби на Мария Терезия и Йосиф II. По въпроса за независимостта то се задоволило с чл. X на закона от 1791 т.г който отново гласи: «Унгария е свободна и независима страна», която трябва да се управлява според собствените ѝ закони, обичаи и чрез независимите ѝ управителни столове.

 

Унгарските якобинци

 

Благородническото движение, започнало след смъртта на Йосиф II, не откривало нова епоха в историята на Унгария. Макар че се раздухвал пламъкът на националното чувство и се говорело много за независимостта, за изостаналите обществени отношения и дума не станало в съсловното събрание. Направено било само това, че се оформили комисии за подготвяне на реформите (характерно е, че за плановете, подготвени по това време, се заговорило в съсловното събрание чак в 1832 — 1836 г.). А родолюбците, които очаквали обществени изменения, били дълбоко недоволни.

Hajnczy JzsefНай-изтъкнатият прогресивен политик и един от най-образованите хора на епохата Йожеф Хайноци смятал тогавашна Унгария за извънредно изостанала страна: «Няма тук никаква сигурност..., защото аристократите използват хиляди начини да усвоят и да вземат имота не само на неблагородника гражданин и селянин, а и на унгарския благородник. За тези, които не са благородници, няма лична сигурност, защото това се отнася като привилегия само за благородниците. Този, който не е благородник, го смятат за непринадлежащ към народа, на него не му предоставят служба даже ако е надарен с мъдростта на Солон (атински мъдрец, законодател в древността). По-низшият благородник, ако иска да спечели някакъв ранг, е принуден да лази на колене пред аристократа или пред висшето духовно лице, принуден е да се унижава за техните милости.

Унгария няма почти никакво корабоплаване и търговия; никаква фабрика или предприятие не занимава хората; земеделието и индустрията са в застой.

Истинският разцвет на науката остава далеч от нашата страна..., а ексйезуитите с всичките си сили пречат да се превеждат научните книги на унгарски, словашки, хърватски или немски; те се страхуват, че народът постига необходимото просвещение и претендира за нова, отговаряща на правдата и доброто конституция.»

Радетелите и борците за обществени изменения, за «нова» и «справедлива конституция» — това били унгарските якобинци: интелигенти, писатели, учени, юристи и учители, които следили от самото им начало събитията на Френската революция и все повече се солидаризирали с най-последователните революционери, с якобинците.

Martinovics Ignc arckpeБедният, осъден на тежка участ благородник Игнац Мартинович бил техен ръководител. Майката фанатичка на Мартинович го дала още като дете в манастир, където той станал преподавател по теология. Усвоил много езици и обикалял по света, този извънредно даровит монах не могъл да изтрае между стените на манастира. Той се интересувал от естествените науки, от изобретенията и във философските си възгледи стигнал до атеизма. По време на царуването на Йосиф II той получил университетска катедра, от Леполд II ранг на дворцов химик, но в същото време бил и доносчик на полицията. Въпреки това наследникът на Леополд II — Франц I, го отстранил от двореца и Мартинович, у когото желанието да си създаде кариера още от по-рано е било свързано все с претенциите за обществени реформи, станал революционер.

Освен Мартинович и капитан Янош Лацкович, изминал също един приключенски житейски път, ръководителите на унгарските якобинци били най-изтъкнатите на времето си личности с безупречно чисти характери. За Йожеф Хайноци, за големия учен-юрист и пионер на освобождаването на крепостните Казинци писал: «Душата му беше пламък и с жар той обичаше родината.» В редовете на унгарските якобинци се откроявала фигурата и на «огнения демократ» Ференц Сентмаряи, а също и най-знаменитите поети на епохата — Казинци, Бачани, Сабо-Сентйоби, Вершеги.

Настроени против благородничеството, мнозина от унгарските якобинци по времето на Йосиф II, а даже и на Леополд II били привърженици на Хабсбургите, тъй като от тях очаквали обновяване на обществото. Те сериозно разчитали на възможността да се осъществят реформите отгоре. Франц I (1792 — 1835) обаче окончателно ги разочаровал. Император Франц I се отказал от всякакви планове за реформи. Той си поставил единствената задача да се разплати с «демона на революцията» и да поддържа в страните си стария режим без изменение. Разочарованите прогресивни интелигенти при това положение се обърнали против властта му и започнали тайно да се организират.

През пролетта на 1794 г. Мартинович започнал да организира две тайни дружества: едното — Дружество на реформаторите, а другото — Дружество за свобода и равенство. За изпълнение на обширната си програма той възлага първата задача на Дружеството на реформаторите. В него той прави опит да сплоти благородничеството от окръзите и с негова помощ да разгроми властта на Хабсбургите, на аристократите и на висшето духовенство. Дружеството за свобода и равенство, състоящо се от най-последователните привърженици на демокрацията, трябвало да продължи умерените реформи чрез една следваща стъпка — пълното ликвидиране на феодализма. Програмата на двете дружества била обобщена в един катехизис, изготвен във формата на въпроси и отговори. Организацията действала така, че само на най-доверени хора възлагали да преписват катехизиса.

Организацията на якобинците обаче скоро била разкрита. През есента и зимата на 1794 г. властта извършила многобройни арести и за да уплаши страната, организирала голям политически процес. Тя искала да ликвидира «особено сред младежта» «фалшивите идеи, атеизма и произтичащото от това опасно мислене». Заговорът, който обхванал около 300 души, не е представлявал някаква особена заплаха за съществуващия режим, но въпреки това били издадени 18 смъртни присъди и 16 души били осъдени на тежък крепостен затвор. На 20. V. 1795 г. на Кървавата поляна или, както тогава я наричали, Генералската поляна (широка хубава поляна под южните стени на Будимската крепост, бел. пр.) били обесени Мартинович, Хайноци, Лацкович, Сентмаряи и Шиграи. След няколко дни паднали в праха и главите на младежите Пал Йоз и Шандор Солартшик, тъй като те и по време на процеса се осмелили да проповядват своите идеи. Присъдата на Казинци и на неколцина негови другари кралят «от милост» превърнал в доживотен затвор и те били тикнати в тъмните подземни килии на крепостта Куфщаин и Шпилберг. Осъдените обаче не уплашил нито крепостният затвор, нито топорът на палача. В предсмъртното си писмо Хайноци пише: «Напускам света с гордото съзнание, че допринесох нещо за усъвършенстването на човешкото общество.»

 

1024px The execution of Martinovics and his comrades on the Vrmez 1795

 

 

Унгария и Наполеоновите войни

 

Започналите през 1792 г. войни в Европа продължават чак до 1825 г., което обема живота на едно човешко поколение. Войните се водят за потушаването на Френската революция от реакционните велики сили: Хабсбургите и пруските крале, към които се присъединява царска Русия и страхуващата се за своята власт по море и за индустриалното си преимущество Англия. Въпреки това те не успяват да сломят революционна Франция, даже не са в състояние да я обуздаят, след като Наполеон застава начело на френската армия. Наполеоновите завоевания обаче постепенно превръщат справедливите, отбранителните войни на революцията в едностранчиви завоевателни походи, които мобилизират за оправдана самозащита нападаните, потисканите народи. Използвайки тази сила, европейските владетели в края на краищата успяват да победят Наполеон.

След Наполеоновите войни владетелите победители свикали във Виена конгрес, който да реорганизира разпокъсаната феодална Европа (1814 — 1815 г.). На Виенския конгрес династиите се споразумели да укрепват под ръководството на руския цар, австрийския император и пруския крал феодалната система, да предотвратят революцията. Това споразумение те нарекли «Свещен съюз». Реакционният режим на Свещения съюз — тази спирачка на обществения прогрес — в същност господствал в Европа до 1848 г.

Хабсбургите играели ръководна роля по време на Наполеоновите войни и унгарското благородничество, което бранело привилегиите си от революцията, с ентусиазъм подкрепяло виенския дворец. «За защитата на трона и на древната конституция» съсловното събрание винаги с готовност гласувало данък и новобранци. Няколко пъти благородниците решават сами да излязат на бой в подкрепа на Хабсбургите, но когато през 1809 г. при гр. Гьор идва ред и те да се сражават, странните им рутинерски бойни части претърпели позорно поражение. Тази 1809 г. е преломна за благородниците и с това, че те отблъскват позива на настанилия се във Виена Наполеон. «Възстановявайте националното си съществуване!» — зовял световният завоевател от Шьонбрунския дворец на Хабсбургите, но унгарското благородничество се оказва глухо за този призив.

Дългата война в същност облагодетелствала благородничеството, тъй като цената на житото неколкократно се увеличила. Според тогавашен израз земевладелците желаели «тих пороен пролетен дъжд и дълга война». При военната конюнктура търсенето на всякакви продукти се увеличавало. А щом парите изобилствали, един след друг се строели аристократически палати (в неокласически стил) и дворянски резиденции. Скъпи мебели, виенска мода, големи балове, безгрижен разкош занимавали с години унгарското дворянство.

Военната конюнктура обаче е без здрави основи. Зад нея не стои увеличеното производство, а само банкнотната емисия. В 1811 г. били пуснати в обръщение 40 пъти по-голямо количество банкноти, отколкото в 1790 г. Само една десета от определен брой банкноти се равнявала на действителното му покритие (100 банкноти стрували 10 сребърни форинта). Милитаризираното стопанисване и извънмерното увеличение на държавните дългове завършили с инфлация, с обезценяване на парите. Виенското правителство многократно било принудено да прибягва до преоценяване на валутата, до девалвация. Това вече не харесвало на дворянството. То не искало да чуе за държавните дългове, за девалвация. Поради това в 1812 г. кралят разтурил непослушното съсловно събрание. Така пропаднал съюзът между унгарското дворянство и Хабсбургите.

 

Икономически живот. Криза в дворянските среди

 

След Наполеоновите войни за земевладелците настъпват тежки години. Голяма част от армията бива разпусната, търсенето на стоки намалява, увеличава се предлагането. През военните години лесно е могло да се продаде нечистото и тунясало унгарско жито, но впоследствие никой не го приемал. Нестандартната, твърде мазна и мръсна вълна не могла да конкурира с хубавата, чиста и евтина австралийска вълна. Унгарското селско стопанство далеч изостава от английското и немското. В Унгария 1/3 от обработваемата земя си остава угар, в същност не я използвали. Количеството на засятото семе след урожая се увеличавало едва 4 — 5 пъти. Жътвата се извършвала със сърпове, вършитбата — с коне, а за хамбари служели подземни ями. Кризата на унгарското селско стопанство още повече изпъква на фона на няколкото големи «модерни» земеделски стопанства, организирани при благоприятно стеклите се обстоятелства по време на войната от двама-трима предприемчиви, разполагащи с паричен капитал аристократи. В стопанствата те въвеждат тревополната система. Вместо едностранчиво зърнопроизводство започват да произвеждат и много фураж, царевица, рапица, слънчоглед и картофи. Машинизират стопанствата си и поверяват ръководството им на специалисти, на обучени агрономи.

За кризисното състояние на унгарското селско стопанство влияели и лошите транспортни връзки. Търговците обикновено, преди да тръгнат за дълъг път, правели завещанията си. Поради промишлената изостаналост вътрешният пазар бил ограничен и през военните години индустрията не отбелязала съществен напредък. Освен няколкото рудници, железолеярна, стъклодобивна работилница, манифактура, производство на груб шаяк и малко хартиено предприятие по-значителен бил броят на мелниците и чифликчийските ракиджийници. Такива предприятия като металургичния завод в Диошгьор, текстилната фабрика в Гач или копринената фабрика Валеро в Пеща били редки изключения.

След Наполеоновите войни благородничеството изпада в затруднено материално положение. Безнадеждност, обща летаргия обхванала земевладелците. «Само уморителна безсмислица е да се стопанисва в такава страна, където мирът е по-вреден за стопанина от войната» — изразил общото настроение известният Дежефи. Тъй като стремежът към охолен живот не намалявал, дворянството от година на година потъвало все повече в дългове. Този процес взел такива размери до средата на XIX в., че Ференц Деак бил принуден да констатира: «Едва ли има в страната по-знатно семейство без дългове.» Освен това благородническите фамилии се обременявали с протакащи се от поколение на поколение имуществени процеси. Тогавашна Унгария била рай за лихварите и адвокатите.

През първата половина на XIX в. относително многобройното (около 500 — 600-хилядно) дворянство в икономическо и политическо отношение се раздирало от вътрешни противоречия. Докато някои магнати разполагали с по 10 — 100 хиляди холда, в същото време имало дворяни, на които едва оставало нещо от «древното имение» с по 7 сливови дръвчета. Докато херцог Фюльоп Батиани (в 1820 г.) само каляската си украсил със 700 кг сребро, а празничната дреха на херцог Естерхази струвала около 1 500 000 форинта, в същото време много хиляди дворяни били принудени да упражняват «почетния занаят», повече от 100 000 работели като земеделци и въпреки че не плащал данък, «цървуланът» (така наричали бедния дворянин, бел. пр.) в битово отношение не се различавал особено от крепостния селянин. Типичният аристократ на епохата живеел в чужбина, в именията си идвал само на лов, на унгарски той едва сричал. В своето болшинство обаче дворянството никога не излиза извън границите на окръга си и него Петьофи с основание характеризира така: «Нито пиша, ни чета, аз унгарски съм дворянин!»

В политически аспект най-деятелен слой от тогавашните дворяни бил този със средно земевладение. Имение от 1000 до 2000 или от няколкостотин холда не давало възможност постоянно да се обикаля в чужбина или да се бездейства в двореца, но то давало възможност да се живее заможно и независимо. Такъв благородник обикновено завършвал право, правел впечатление със своята латинска култура, заемал длъжността «съдия» и добивал политическа и административна школовка в ръководството на живота на окръга. От тази среда излизали ръководителите на дворянския окръг, делегатите на съсловното събрание. Най-добрите от тях — Деак, Кьолчеи, Безереди, Бьоти, по-късно стават ръководители на нацията.

 

Разцвет на националната култура. Съсловното събрание от 1825 — 1827 г.

 

Кризисните явления в икономиката на страната едва след Наиолеоновите войни стават очебийни, а след жестокото ликвидиране на унгарското якобинско движение политическият живот е силно депресиран. Страхът от революцията обединява Хабсбургите и унгарското благородничество в един общ лагер. След 1812 г. обаче отново се увеличава реакцията по отношение на виенския дворец. Възприел абсолютистките методи, Франц I не свиквал и съсловните събрания. Дълго време тежненията за независимост и за обществен прогрес се проявяват главно на културното поприще.

KazinczyНационалното съзнание, неговото пробуждане и подем — това са преди всичко усилията за развитие на унгарския език. «Нацията живее чрез езика си» — този девиз е много характерен за онова време. Обновяването на езика било знак на политическа зрелост, то способствало не само за това да се изваят най-изискани поетични форми, а и за разрешаване на задачите на държавната администрация. Вожд на това движение се явява споменатият вече като осъден на смърт за участие в якобинската организация Ференц Казинци, «по милост» на тиранията затворен в замъка Куфщеин и след 7 и половина годишни страдания пуснат на свобода. Какъв внушителен символ, какво олицетворение!

Културният живот, самостоятелната унгарска наука и изкуство по това време също опитват крилете си. През 1802 г. Ференц Сечени основал Националния музей, а Гьорг Фещетич в Кестхей и Самуел Тешедик в Сарваш полагат основите на селскостопанското специализирано обучение. Започнало да излиза първото научно списание, оживил се литературният живот (Шандор Кишфалуди, Михай Фазекаш, Йожеф Катона, Михай Вьорьошмарти). Сред много лишения поел своя път и унгарският театър. Цигуларският лък на Бихари и Лавота утвърждава типичната унгарска музика на епохата — вербунк.

Развиващата се унгарска култура укрепва националното самочувствие и това е много полезно в началото на 20-те години, когато се разклаща системата на Свещения съюз. Страната наново изпитва политическа треска, напомняща за 1790 г. Виенският дворец бил много затруднен във връзка с потушаването на италианските движения за свобода. Той имал нужда от пари и войници. Но болшинството на окръзите не било съгласно да се дадат на разположение исканите данъци и новобранци. Франц I намерил за целесъобразно да се откаже от абсолютистичните методи и в 1825 г. свикал съсловното събрание.

Дворянството от окръзите се явява на съсловното събрание със силно опозиционно настроение. То съсредоточава всичките си сили, за да укрепи, да «огради» конституцията. За реформи не станало и дума. Един път, когато най-популярният делегат на съсловното събрание Пал Наги Фелшьобюки се опитал да дигне глас в интерес на селяните, «почитаемите делегати и съсловия» веднага отнели думата на своя любимец. Все пак това съсловно събрание открива една нова епоха. На 3. XI. 1825 г., когато делегатите отново заговорили за необходимостта от Академия на науките, един млад аристократ, хусарски офицер, се изправил и на развален унгарски език предложил едногодишния си чист доход (60 000 сребърни форинта) за това благородно дело. Така с основаването на Унгарската академия на науките встъпил на политическата арена граф Ищван Сечени (1791 — 1860 г.).

 

Вдъхновителят на реформисткото движение

 

379px Istvn SzchenyiРоден във виенски палат, Сечени прекарал детството си главно в двореца край селището Нагценк. Животът му започнал така, както и на другите младежи от аристократически произход. Станал офицер, той участвал в битката при Лайпциг и танцувал около пъстрата въртележка на Виенския конгрес. Чувствителната му душа обаче изпитвала угризение на съвестта, скоро на него му втръснал лекомисленият и безсъдържателен живот и започнал да пътува. Било сам, било с приятеля си от младежки години Миклош Вешелени той обикалял Запада и Изтока — от Лондон до Цариград. Така високо културният аристократ усвоил няколко езика и придобил богат житейски опит. Най-много привлякла фантазията му Англия. След като на съсловното събрание с великодушния си жест основал Академията на науките, той изведнъж попаднал в центъра на вниманието.

Своята програма Сечени обобщил в труда си «Кредит». Той предлагал обмислени, умерени реформи, неговата централна проблема била осигуряването на кредит. Той смятал, че кредитът би оказал «магическо въздействие» върху «общественото добро». С подходящи вложения би могло да се създаде модерно капиталистическо селско стопанство, коренно да се подобри транспортът, а оттам — да се увеличи и стокообменът. Да се осигури кредит обаче е означавало да се изменят условията, които съвременниците му смятали за неизменни. Най-голямата пречка за кредита бил законът, според който собственикът не разполагал свободно с имота си и поради това в най-добрия случай получавал кредит от лихваря. Сечени не се побоял да заяви, че трябва да се ликвидира този закон, останал от времето на Лайош Велики, независимо от това, че именията на някои от лекомислените аристократи евентуално можело да бъдат разпродадени от кредиторите. Той разбирал много добре, че едрото модерно земевладение не може да се гради върху остарялата ангария. «Тоягата и камшикът не са довели нито една страна до процъфтяване, а принудително работещите ръце отглеждат само бледи и с отровен мирис цветя.» Трябва да се прекрати ангарията и да се премине към много по-производителния наемен труд. Трябва да се ликвидира и девятъкът. При наличието на такъв данък колкото повече труд се влага, толкова повече се плаща, а това убива заинтересуваността у крепостните.

Сечени окончателно скъсал с това по-раншно общовалидно мнение, според което дворянска Унгария и естествено унгарските дворяни били смятани за световен елит. Той бил на мнение, че страната представлява Голяма угар и само от бъдещето може да се очаква нещо по-хубаво. «Мнозина мислят — Унгария е била, аз искам да вярвам — тя ще бъде!» Той сочи възпитанието като един от най-важните фактори за напредъка на страната и очаква истинското изменение да настъпи с умножаването на «образованите човешки глави».

Отзвуците, които предизвикал «Кредит», надминавали всякакви очаквания. Още в 1830 г. излезли нови издания и около съдържанието му се извила огромна политическа буря. Из цялата страна го дискутирали горещо, като привържениците на реформи го защищавали, а назадничавите обвинявали аристократическия автор, че подбужда селяните за бунт. Мнозина се опитали да опровергаят «Кредит» с контраиздания, но Сечени разбил на пух и прах всичките им слаби аргументи в трудовете си «Свят» (1831 г.) и «Поприще» (1833 г.).

Своята идеологическа програма Сечени съчетал с цяла поредица практически мероприятия, предназначени главно да повдигнат селското стопанство и подобрят транспорта. Той учредил Унгарско стопанско дружество, организирал конни състезания. С регулирането на Дунав и Тиса приспособявал главните водни пътища за движение на параходи. Много усилия положил за изграждането, за разкрасяването на Пеща. Любимата му идея, превърналото се в символ негово творение е първият постоянен мост на Дунав — построеният през 40-те години верижен мост.

От първия ден на политическата си кариера Сечени живял и действал в обстановка на разпалени борби. В тези борби той се проявил като откровен, самоотвержен привърженик на прогреса. Програмата му, разбира се, не разрешила всичките големи въпроси на епохата. Въпросите за независимостта и за освобождаването на крепостните напр. не получили място в нея, тъй като той не искал да се сблъсква с Хабсбургите, нито пък да разклаща стълбата на феодалното общество. Историческата му заслуга обаче с това не се намалява. Сечени именно подготвя нацията за решителни изменения.

 

Селското въстание от 1831 г.

 

Hungarian traditional costumes Illustration for Il costume antico e moderno by Giulio Ferrario 1831 10Положението на крепостничеството в сравнение с края на XVIII в. се влошавало в много отношения. Земевладелците уголемявали чифлиците си, като на нищожна цена «откупували» (на практика отнемали) крепостнически парцели, за които бил вложен много труд, докато се превърнат от изкоренени сечища в обработваема земя. На места те просто отнемали от имота на селянина. И без това естественият прираст сред крепостничеството непрекъснато водел до раздробяване на парцелите. Според преброяването от 1828 г., общо взето, на един крепостен се падал само 1/3 парцел, като все повече нараствал броят на ратаите (в същност това е естествено явление; бедата е там, че в Унгария липсвала индустрия, която да осигури заетост на работната сила).

Заедно с уедряването на чифлиците се умножавала и ангарията на крепостните, а издръжката на дворянските окръзи изисквала все по-голям данък (т. нар. «домашен данък»). Поради своеволията на земевладелци, на стопански ръководители, на окръжни господари недоволството вземало все по-застрашителни размери.

През 1831 г. избухнало селско въстание в Северна Унгария. Неговото избухване ускорила първата голяма епидемия от холера. Цяла Европа била обхваната от панически страх, когато бавно стихващите чумни епидемии били последвани от холерата. Докато стигне от Индия до границите на Унгария, първата вълна покосила около 6 млн. души. Нито военната стражева линия, нито специалните органи «за спасяване от труповете и за опушване на писмата», нищо не било в състояние да ограничи епидемията. В Унгария холерата причинила 250 000 смъртни случая.

Голямата опасност, извънредните мерки, не една от които селяните не проумявали (напр. дезинфекцията на кладенците с бисмутов прах те смятали за отрова), отприщили безграничната омраза към господарите. Крепостните, които поради холерата не можели да излязат от планинските области на полето да жънат, да изкарат хляба за годината, тези крепостни, които глупавите господарски служители принуждавали в много села предварително да изкопават общия гроб, за да има къде да заравят жертвите на епидемията — със сопи, с търнокопи и коси, с попаднало в ръцете им оръжие, нападнали земевладелците и привържениците им.

Въстанието, което в същност нямало изтъкнат водач и определена цел, се разширявало като пожара на нивата след жътва. Започнало в окръг Земплен, то бързо обхванало и съседните окръзи. Повечето от въстаниците били словаци, но и унгарското, немското и рутенското население също дигнало оръжието. Въстаниците се обявили против ангарията, те търсели възмездие за извършени несправедливости. Войската прибягнала до безпощадно насилие и въстанието бързо стихнало.

«Холерното въстание» — тогавашното дворянско общество наричало така селското въстание от 1831 г. — предизвикало гнева на господарите. Мнозина дворяни потърсили изход в засилване на потисничеството. За поддържане на «вътрешната храброст (сигурност) да има винаги достатъчно войска» — гласяло тяхното искане към правителството. По-трезвите среди на дворянството, опиянени от идеите на Сечени, търсели разрешение в смелата реформистка политика.

 

Съсловното събрание от 1832 — 1836 г. Вешелени и Кьолчеи

 

361px Wesselnyi Mikls BarabsПрез декември 1832 г. се събрало в Пожон съсловното събрание. 52 окръга изпратили по двама делегати в долната камара, а в горната камара получили столове висши духовни лица, главни управители на окръзите, членове на аристократически семейства, херцози, графове и барони. Най-многобройната и най-веселата група на съсловното събрание представлявала т. нар. събраническа младеж. Това били около 500 души млади юристи, т. нар. юрати, които пристигнали в Пожон като придружители на окръжните делегати, за да почерпят юридически и политически опит. Болшинството от тях произхождало от бедни благороднически фамилии, тъй че те в галериите буйно аплодирали прогресивните делегати и порицавали привържениците на правителството.

В съсловното събрание не съществували партии в по-сетнешния смисъл на думата. В делегатски упътвания отделните окръзи определяли политическите позиции на своите пратеници, без да е имало помежду им каквато и да било съгласуваност. По отношение на схващанията все пак се стигало до известна идентичност и в този смисъл се очертавали контурите на две партии: дворцова, правителствена партия, която в аристократическата горна камара разполагала с абсолютно болшинство, и претендиращата за реформи опозиционна партия, която по отделни въпроси привличала на своя страна болшинството от долната камара.

Кралят, старият Франц I, който открил съсловното събрание, предупредил делегатите да се пазят от «болестта на новаторството» и «имитирането на чужбина». Въпреки това на съсловното събрание станало дума за много неща. Предмет на възторжени слова станала полската борба за свобода от 1831 г. Ожесточени дискусии се разгорели по въпроса за смесените бракове и във връзка с това — за промяната на вероизповеданието.31 Предложени били и важни законопроекти по въпроса за унгарския език.

Най-много се дискутирало по въпроса за положението на крепостните и този въпрос придобил най-голяма тежест. Дискусията продължила с години. Опозицията търсела разрешението в доброволното откупване завинаги. Това означавало, че крепостният по пътя на свободното споразумение с господаря си можел да откупи правото да не изпълнява повече ангария, да не плаща девятък, а с крепостническия си парцел да разполага като с буржоазна собственост. Опозицията искала да се прекратят злоупотребите на господарския съд и да се ликвидират из цялата страна някои по-незначителни тегоби. Кралският дворец обаче отказал да утвърди приетите с цената на големи борби предложения.

Правителството свикало нови окръжни събрания и в много окръзи успяло да провали кандидатите на опозицията и да измени делегатските упътвания (инструкции) с гласовете и тоягите на откупените и пияни «цървулани». След такива мерки даже и в долната камара решаващите предложения за реформи не могли да получат необходимите гласове. Продължилото почти 4 години съсловно събрание приключило с нищожен резултат. От това все пак става ясно, че въпросът за обществени реформи и национална независимост е невъзможно вече да се снеме от дневния ред. В това отношение играят решаваща роля двамата най-влиятелни политици на съсловното събрание Миклош Вешелени (1796 — 1850) Ференц Кьолчеи (1790 — 1838).

Младият трансилвански аристократ Вешелени бил образец на физическа сила, на смелост и на мъжка красота. «Убиец на дракона и син на драконоубийци» — го наричал Кьолчеи. Той е потомък на фамилия, която от векове се е противопоставяла остро на двореца. Баща му, гордият господар на замъка Жибоу, който лежал като затворник в крепостта Куфщеин, след излизането оттам с право заявил: «Императорът Йосиф ме научи да страдам, но не да се страхувам.» Вешелени започнал като приятел на Сечени и в програмата си, която издал под заглавие «Заблуждения» — поради цензурата я отпечатал в Букурещ, — в стила на Сечени бичувал «надутото магнатско високомерие» и живеещото в «дебело невежество и мързеливо бездействие» дворянство, а също и своеволията на благородническите окръзи. По отношение на независимостта той бил много по-радикален и много по-последователен от Сечени. Според него «смесеният брак» с Австрия не трябвало да се смята за нерушим. Сечени търсел разрешението в тясното съдействие с двореца, а Вешелени все по-смело бичувал виенския дворец.

Кьолчеи, който в 1823 г. написал ушарския химн, бил вече из цялата страна известен поет, когато пристигнал с каруцата си в. Пожон като делегат на окръг Сатмар. Въпреки че произхождал от заможно средно земевладелско семейство, той бил скромен и стеснителен човек. След като пристигнал в съсловното събрание, в дневника си той записал своите терзания: «Ти какво ще направиш за нея (за родината)? Ще имаш ли сила да наложиш идеите, които от 20 години глождат сърцето ти? Ще останеш ли верен, или ще те разколебаят с подкуп? Ще удържиш ли срещу течението и вълните, ако останеш без ничия подкрепа?»

На практика в съсловното събрание Кьолчеи дава положителен отговор на въпросите си. Въпреки че дворецът наблюдавал всяка негова стъпка, нито за момент и нито на косъм той не отстъпил от принципите си. Той бил най-последователен привърженик на окончателното откупване, на освобождаването на крепостните. «Свобода и собственост» — такъв бил краткият девиз на програмата му. И тъй като през декември 1834 г. получил от своя окръг противоположни на него инструкции, Кьолчеи се отказал от мандата си. Събраническата младеж го изпратила чак извън пределите на Пожон и скътала в сърцето си заветните думи от прощалната му реч: «Лозунгът е този — родина и прогрес!»

Освен Кьолчеи и Вешелени към опозицията се числели още много други знаменити личности: делегатът от окръг Бихар Йодьон Бьоти, големият хуманист Ищван Безереди от окръг Толна, младият делегат на Чонград Габор Клаузал. На това съсловно събрание се явил за пръв път и по-сетнешният вожд на опозицията Ференц Деак от окръг Зала. Тук се появява за пръв път и най-влиятелният политик на епохата на реформите — Лайош Кошут. Той не представял окръг, а просто един аристократ го пратил в Пожон, та чрез него да се информира за хода на съсловното събрание. Този адвокат от окръг Земплен, на когото никой не обърнал внимание при пристигането му в Пожон, щом завършило съсловното събрание, бил вече известен човек в цялата страна. Този голям прелом извършил в. «Кореспонденции от съсловното събрание». За да избегне цензурата, вестникът бил размножаван ръкописно от събраническата младеж. Той не могъл да излиза в голям тираж, но 40 — 50 екземпляра били изпращани по окръзите и силно раздвижвали там общественото мнение. Един от делегатите много сполучливо характеризирал значението му: «Кореспонденции от съсловното събрание» «отвори такава цепнатина в предразсъдъците, която прогресивната епоха бързо ще разширява и никаква тираническа власт вече не ще бъде в състояние да я запуши».

 

Виенски опит за потушаване на реформисткото движение

 

Хабсбургският дворец се стъписал пред бързото разпространение на идеите за реформи. След смъртта на Франц I (1835) на трона се качил боледуващият, слабоумният Фердинанд V (1835 — 1848), при когото действителната власт упражнявала една клика, т. нар. камарила, състояща се от ерцхерцози и министри, които облагодетелствували реакцията. Съсловното събрание още не било разпуснато, когато тя предприела първите стъпки. Започнал процес против Вешелени за «обида на Негово Величество» в реч, произнесена от него в окръг Сатмар. В тази реч той бичувал остро правителството по въпроса за откупването на крепостните селяни, с протакането на който се дава повод на «деветмилионния народ от полето да въстава против дворянството. Тогава правителството може да закриля дворянството, обаче горко на него, защото свободните люде биха се оказали в положението на слуги.»

След завършването на съсловното събрание реакцията преминава към открито нападение. За канцлер32 бил назначен най-високомерният, най-суровият аристократ — граф Фидел Палфи, който даже не говорел унгарски, а бил само послушен инструмент на двореца. Той започва цяла поредица от политически процеси. След Вешелени идва ред на ръководителите на събраническата младеж, от които Ласло Ловаши бил осъден на 10 години крепостен затвор. През 1837 г. бил арестуван и Лайош Кошут, тъй като във в. «Кореспонденции от законоизпълнителни учреждения», в който съобщавал за живота на окръзите, той раздухвал с огромна сила възмущението, предизвикано от процесите.

С политическите процеси обаче дворецът постигнал обратен резултат. Популярността на Вешелени стигнала връхната си точка с осъждането му на тригодишен затвор през 1839 г. (хората още го помнели от март 1838 г., когато Дунав залял Пеща с вода и лед и когато той, «лодкарят от наводнението», в моментите на най-голяма опасност бил навсякъде и на всекиго помагал). Дворецът увеличил почитателите и на Кошут с осъждането му. А от идеите за реформи по-бързо се разпространявала само омразата към правителството.

Това доказва и съсловното събрание от 1839 — 1840 г. На тази диета (събрание) не можел вече да се отмине въпросът за доброволното откупване, а чрез учредяване на менителници към съдилищата се отваря цепнатина и в крепостта на пранаследството. Най-много се говорело, разбира се, за абсолютизма на правителството, за грубото нарушаване на свободата на словото. Под натиска на общественото мнение най-сетне били поставени по-умерени аристократи, а осъдените за политическа дейност били амнистирани.

В крепостта Шпилберг Ловаши се умопобъркал, Вешелени бил сломен и почти ослепял, ала Кошут излязъл оттам «подмладен като жар-птица от огъня». Той добре използвал годините в затвора. Научил английски, разширил познанията си из областта на политическата икономия. «Задълбочавах се — пише той по-късно — върху състоянието на родината ни, напрегнато кроях планове за решаване на проблемите.»

 

Програмата на Кошут и «Пещи Хирлап» (Пещенски вестник)

 

Kossuth Lajos sznezett litogrfia 1848 PrinzhoferКошут скоро успял да запознае общественото мнение с плановете си. По тактически съображения Метерних му разрешил да редактира вестника на пещенския книгоиздател и таен полицай Ландерер. Той се надявал, че с помощта на цензурата ще отреже крилете на бунтовника редактор. През януари 1841 г. започнал да излиза двуседмичникът «Пещи Хирлап» (Пещенски вестник). На първо време той имал само 60 абонати, но само след половин година те нараснали на 4000. Нещо повече — излезлите през първото полугодие броеве трябвало да се преиздадат, което е безпримерно в историята на пресата и което показва, че написаното от Кошут не се отнасяло само за момента.

Кошут развил по-нататък реформистката програма на Сечени. Още в първите броеве той поставил въпроса за освобождаване на крепостните: «Долу крепостничеството и вместо него свободна земя!» Задължително и окончателно откупване — такова е решението, което той предлагал като единствено реално по онова време (с освобождаването на крепостните да се заеме законодателството, а обезщетяването на земевладелците частично да поеме върху себе си държавата). Друга решителна стъпка — да не се освобождават дворяните от плащане на данъци, т. е. общо носене на тегобите. И, трето, привличане на недворяните в законодателството — да се премине към народно представителство. Кошут смятал, че тези дворянски отстъпки биха направили селячеството заинтересувано от защитата на независимостта (тогава той още и не мислил за откъсване от Хабсбургите, обаче силно подчертавал икономическата и политическата независимост на Унгария).

Програмата на целия опозиционен лагер Кошут обобщава чрез девиза «Единство на интересите», т. е. съгласуване на интересите на дворянството и крепостничеството. Ръководството, разбира се, той възлагал на средноземевладелското дворянство, а страхуващите се от прогреса аристократи поставял на кръстопът: «Ако искате — с вас и чрез вас; ако трябва — без вас и даже против вас.»

Pesti Hrlap els szmaВлиянието на «Пещи Хирлап» се оказало непреодолимо. Кошут направил от вестникарството модерно оръжие. В Унгария той въвел уводната статия, и то така, че с жив и очарователен стил внушавал политическите си възгледи. По отношение на масово влияние и по тираж нито един вестник по онова време не е можел да се съревновава с «Пещи Хирлап».

Написаните с голямо вдъхновение уводни статии на Кошут предизвикали, разбира се, съпротива от страна на мнозина. Аристократите, църковните големци — в защита на имотите и на феодалния ред — се опитали да основат конкурентни вестници. Нападали идеите му, клеветели по негов адрес, ала не могли да му навредят. Много по-голямо значение имала дискусията между Сечени и Кошут.

Инициаторът на реформисткото движение бил уважаван мъж из цялата страна и него Кошут по-преди наричал «най-великият унгарец». От 1832 г. Сечени започнал с пренебрежение да се отнася към агитацията на Кошут, първите броеве на «Пещи Хирлап» предизвикали у него картините на революцията и катастрофата. Той хванал перото и в дискусионната си работа «Народът на Изтока» обвинил Кошут, че с «маниера си» (с острото си перо) той «хвърля в пропастта унгареца», щом го противопоставя на Хабсбургите, които могат да го смачкат с огромната си власт. Сечени препоръчвал да се следва пътят на постепенното осъществяване на вътрешни реформи ръка заръка с виенския дворец. Кошут дал много учтив, но решителен отговор и в разгорялата се голяма дискусия всички видни дейци на опозицията, като Деак, Вешелени, Йотвьош, застанали на негова страна. Сечени не успял да формира умерена реформистка партия, напротив, в дискусията той се изолирал, изгубил много от популярността си и без да се отказва от реформистките си идеи, все повече клонял към правителството.

 

Унгарският държавен eзик и националният въпрос

 

В началото на 40-те години дискусиите около реформистките идеи стават все по-широки и задълбочени. Някои сесии на съсловното събрание особено силно разпалвали страстите. Така напр. преди съсловното събрание от 1843 — 1844 г. в повечето окръзи се проливало не само вино, а и кръв, тъй като в защита на привилегията да не плащат данък възбудените дворяни-«цървулановци» предизвиквали диви скандали. «Да не изпущаме извоюваната с кръв наша свобода! Няма да плащаме данък!» — това бил лозунгът на устата им, а с оловните си сопи те провалили даже кандидатурата на Ференц Деак.

В самите съсловни събрания се водела ожесточена борба и ако по много важни въпроси опозицията още нямала надмощие, идеята за реформи безспорно печелела терен. Най-значителната победа било утвърждаването през 1844 г. на унгарския държавен език във всички учреждения. Това станало кръгло 50 години след наредбата, с която император Йосиф въвел ползването на немски език. Това е победен завършък на една дълга борба, започнала с тази дребна отстъпка, че в Пещенския университет била основана катедра по унгарски език (1792). Хвърлените от Бешенеи семена, трудът на Казинци, Академията на Сечени дават своите плодове: в законодателството, в държавната администрация, в правосъдието и образованието в Унгария се налага унгарският език вместо латинския.

Въвеждането на унгарски като държавен език било голяма крачка напред в националното развитие, но в същото време изострило взаимоотношенията между националностите. Унгария по начало била многонационална страна. След турското нашествие и преселванията през XVIII в. броят на маджарите чувствително намалял. Така че през епохата на реформите болшинството от населението се състояло от отделни националности. Според известния тогавашен статистик Елек Фениеш по-малко от 5 млн. унгарци живеели през 1842 г. в Унгария, Трансилвания и Хърватско, т. е. в Унгарското кралство, чието население по това време надхвърляло 12 млн. души. В страната живеели повече от 2 млн. румънци, 1 1/2 млн. словаци, повече от 1 млн. немци и сърби, около 1 млн. хървати и 1/2 млн. рутени.

Политиците на реформистката епоха не направили необходимите изводи от това положение. Тяхната позиция била: унгарците с кръв са завоювали тази територия и близо 1000 години са собственици на нея; с кръв са я защитили те от татарина, от турчина и следователно имат право да искат езикът на държавата да бъде унгарски, даже след време и националностите да се маджаризират. Те не взели под внимание историческото развитие на националностите освен отчасти на хърватите и още по-малко — случаите на общи действия и на общи пожертвувания. Те последователно говорели само за «една политическа нация», което националностите с пълно право третирали като обявяване на война. Сърбите, хърватите, румънците и словаците отговорили с буйно контранападение. Те използвали оръжието на самите унгарски националисти в подкрепа на пробуждащото се у тях по същото време и по същия начин национално съзнание, което се утвърждавало съответно от развитието на литературния език, от подема на културния живот. Политиците и писателите от другите националности се надпреварвали да доказват, че именно те са «първите жители», че унгарците са само пришълци. Унгарските господари с недоверие гледали на разцъфтяващата хърватска, сръбска, румънска и словашка култура в големите центрове на националностите  Загреб, Карловац, Балажфалва (дн. Блаж) и Пожон; всяка национална проява те третирали като панславистка пропаганда, дирижирана от Петербург.

Все по-неприязненото отношение към националностите облагодетелствало само виенския дворец. Отдавна Хабсбургите използвали националните противоречия против унгарските претенции, прилагайки прословутия древен принцип «Разделяй и владей!». С враждебното си отношение към неунгарците унгарските политици отблъсквали другите националности, които в крайна сметка предпочитали да подкрепят Хабсбургите. Противоречията по националния въпрос стават съдбоносни, техният трагизъм през 40-те години надхвърля сянката си.

 

Промишлено развитие и Дружеството за защита

 

Годините на реформистката епоха бележат значително развитие и оживление в икономическия живот. Броят на занаятчиите от 88 000 в 1815 г. нараства до 1846 г. тройно — на 223 000 души. Скокообразният ръст на занаятчийското население се обуславя от разширяването на вътрешния пазар (увеличава се търсенето на промишлени стоки и покупко-продажбата на селскостопански продукти в границите на страната). Все по-широки слоеве от крепостните купували такива промишлени, главно текстилни стоки, повечето от които по-рано сами си приготовлявали. Промишлеността и селското стопанство по-решително се разграничават, което предполага крепостните да имат на разположение пари, т. е. да увеличат продажбата на селскостопански продукти. За това спомага освен оживеният вътрешен стокооборот също и развитието на транспорта и на външната търговия. Увеличава се външният стокооборот: износът на селскостопански продукти (пшеница, вълна, тютюн) и отчасти експортът на вино и на рогат добитък се удвоява в разстояние на изминалите 30 години. Предприема се регулация на Долни Дунав и Тиса (това е заслуга преди всичко на инж. Пал Вашархеи и Сечени), където започва да се развива параходният речен транспорт. В 1846 г. се открива първата унгарска жп. линия, свързваща градовете Пеща и Вац; скоро парната машина тръгва и по посока на Солнок.

По-значително през 30-те и 40-те години е развитието на промишлеността за преработка на селскостопански суровини; известен напредък бележи металната и текстилната промишленост. По това време се изграждат първите парни мелници, фабрики за спирт и захар, а също и за производство на ракия. Тогава се издигат и фабриките за селскостопански машини Рьок, Шлик, Видач, железолеярната на Абрахам Ганц. Корабостроителницата в Обуда и тухлената фабрика в Кьобаня стават големи заводи с по 1000 работници. За известно време е във възход и копринената фабрика на прочутата фирма Валеро (в сградата на днешното Министерство на отбраната). Тогава в Обуда се полагат и основите на фабрика Голдбергер.

Бързото нарастване на двойната столица Пеща и Буда е най-очебийният показател за икономическото развитие. С особено бързи темпове се изгражда и разкрасява Пеща. В 1780 г. тя имала само 13 000 жители и свободно се побирала между старите стени и градски врати (Хатвани, Кечкемети, Ваци). До 1848 г. тя нараснала почти 10 пъти и достигнала до 110 000 жители. Издигат се много обществени сгради (Унгарският национален музей, Окръжната палата), хотели, кооперации и с това се разтягат рамките на стария град. В Пеща се устройват най-известните тържища, тук се създават първите с голямо значение институти на унгарското кредитно снабдяване: Пещенска родна първа спестовна каса (Андраш Фай) и Търговската банка (под ръководството на Мориц Улман). Пеща се превръща в икономически и културен център на страната.

 

Lnchd s hajhd Pest Budn 1853

 

На местна почва икономическото развитие изглежда бурно, но при едно сравнение дори с Австрия веднага изпъква изостаналостта (докато в Австрия през 1840 г. на 13 души от населението един е бил ангажиран в промишлеността, то в Унгария през 1846 г. едва се пада един на 35 души!). Неблагоприятната за Унгария колонизаторска политика на Хабсбургите всячески пречела и не давала възможност на унгарската промишленост да настигне по-индустриализираните области на Австрия.

Въпросите на индустриализацията и на митническата политика неслучайно все повече фигурират в изказванията на видимо безразлични към икономическите проблеми дворянски политици. Най-ясно оценявал националното значение на индустриализацията Кошут. «Политическа независимост без индустриална независимост не е нищо друго освен една илюзия» — изтъква той на страниците на «Пещи Хирлап». Като се спира на въпроса, как би могла да се преодолее вековната изостаналост, той предлага единственото разрешение: защитни мита. «Погрижете се за детето, докато стане мъж, и след това отворете бариерите за борба» — казва той.

335px Barabas batthyanyКошут подпомагал делото на индустриализацията и с практически стъпки. Под влияние на неговата агитация било създадено още в 1841 г. Промишлено дружество, за председател на което той привлякъл вожда на аристократическата опозиция граф Лайош Батиани. В 1842 г. Промишленото дружество организирало първата унгарска промишлена изложба. Кошут обаче искал много повече. За да си пробие път независимата унгарска търговия, той предложил план за железопътна линия към Фиуме (Риека) и затова наблягал на лозунга: «На море, унгарци!»

Бързото и резултатно промишлено развитие предполагало въвеждането на защитни мита. Това съзнавали и окръжните делегати, когато на съсловното събрание от 1843 — 1844 г. поискали да утвърдят такъв закон. Виенският дворец най-решително се противопоставил на това. Тогава родолюбците създават Дружество за защита.

Пряката задача на Дружеството за защита се заключавала в това да се осигури пазар на унгарската промишленост с обществено движение. Ако не може да се сложи митническа бариера на границите на страната, всеки да направи това на прага на собствения си дом. Членовете на Дружеството за защита си дали честна дума, че ще купуват само унгарски промишлени стоки, даже ако те са по-скъпи и не толкова доброкачествени като западните. Член на Дружеството за защита можел да стане всеки независимо от това, дали е дворянин, или не е. Движението се разширило толкова бързо, че скоро дружеството открива 146 провинциални филиала.

 

Ново контранападение на виенския дворец

 

След първото реформистко съсловно събрание от 1832 — 1836 г. виенският дворец се опитал с политически процеси да предотврати разгръщащото се реформистко движение, но под натиска на общественото мнение в 1840 г. изменя тактиката си. Политическите затворници били освободени и дворецът си давал вид, че и той е привърженик на умерените реформи. При тези условия опозиционното реформистко движение се разгръща още по-бързо. Метерних бил на мнение, че «Унгария е в преддверието на революция» и «правителството е загубило моралната си сила». Виена предприема ново контранападение.

Най-напред тя се опитва да отнеме очарователното перо от ръцете на Кошут. По нареждане на двореца Ландерер поверява на друго лице редакцията на «Пещи Хирлап». Правителството тайно се надявало, че страхът от материални затруднения ще принуди опасния човек да се яви в негова услуга. Самият Метерних се опитал да го привлече, но без резултат. Отговорът на Кошут бил кратък и недвусмислен: «Може да гладувам, но няма да се продам!» Нищо не било в състояние да го разколебае: «Ако няма вестник, то има уста, които още не са запушени, и ръце, които още не са вързани.» Всичките си сили той посвещава на Дружеството за защита, на което е директор и главен двигател.

Дружеството за защита причинявало много грижи на Виена. Наистина скоро става ясно, че то не може да постигне някакви особени икономически резултати, тъй като, казано с думите на Кошут, «от тропане с крак» не може да се създава индустрия, обаче политическото му значение много повече безпокояло метерниховци. На Дружеството за защита с пълно право започнали да гледат като на опозиционна партия с национално значение. Опозицията и без това държала важни позиции в ръцете си — болшинството на окръзите. Това на практика означавало, че правителството само отчасти е господар на страната. За него става жизнен въпросът отново да овладее окръзите, станали крепости на опозиционната партия.

Акцията на виенския дворец и този път била свързана с промени в състава на администрацията. С действителното ръководство на политическия живот Виена натоварила двама млади аристократи — канцлера граф Гьорг Апони и трансилванския канцлер барон Шаму Йошика. Апони и Йошика се опитали с двоен удар да вземат надмощие: преди всичко отбелязали на знамето си неизбежните реформи, а в окръзите, чиито главни управители не смятали за достатъчно енергични, изпратили администратори.

Администраторите били възнаграждавани щедро и направо от Виена, тъй като очаквали от тях да обезпечат болшинство за правителството в поверените им окръзи. Те били обикновено заможни земевладелци от съответния окръг, които се постарали да осъществят задачата си с огън и желязо. Те подкупвали, заплашвали хората, окръжните събрания свиквали само в удобен за правителствената партия момент, а непослушните окръжни събрания разтуряли с помощта на войската. В окръг Бихар напр. Лайош Тиса се опълчил против опозицията с щиковете на войската и с въоръжени окръжни жандарми. И след всичко това правителството започнало процес против водачите на опозицията!

Предприетата от правителството офанзива не останала без последствие. Вешелени в 1846 г. много песимистично оценява съотношението на силите: «Ние не разполагаме вече с болшинство в двете родини» (в Унгария и Трансилвания) — писал той на Кошут. Временните си успехи правителствената партия се опитала да затвърди с официалното основаване в края на 1846 г. на Консервативна партия. Програмата на тази нова партия не била открито реакционна — иначе изобщо не е могла да се яви пред обществото. Консерваторите подчертават общността с Австрия и под лозунга «С разсъдък да напредваме!» прикриват стремежите за запазване на стария режим.

 

Образуването на опозиционната партия и революционните демократи

 

Опозицията трябвало да поеме хвърлената ръкавица. Главно Кошут положил много усилия да обедини в един лагер опозиционерите с различни възгледи. Опозицията в същност поддържала обща позиция по въпроса за независимостта, но имала различни мнения по отношение на вътрешните реформи и главно по отношение на темпа и начина на тяхното осъществяване. По-заможните средни земевладелци от дясното крило искали по-умерени реформи и търсели възможности за взаимодействие с Хабсбургите. Те смятали за свои вождове Деак и Мориц Сенткираи. Възглавяваното от Кошут ляво крило било по-радикално в разрешаването на въпросите както за независимостта, така и за крепостничеството. Третата насока представял Йотвьош. С привържениците си той остро нападал окръжната система, която наистина била гнездо на злоупотребления и своеволия (но в същото време и крепост на опозицията).

Деак, когото неединодушният и многоцветен опозиционен лагер смятал за свой вожд, не се решил да обяви по-решителна програма, за да не отблъсне някои привърженици. В това отношение възгледите на Кошут били категорични: «Да бъдем макар и малка армия, но решителна... Да бъдем като крилете на орел, които не се отделят от тялото му, а само се простират встрани!» Партията да се свързва тясно с нацията, като я тласка по посока на прогреса!

Времето бързо подложило на проверка дискусията. Образуването на правителствената партия увеличило политическото напрежение. Цялата страна била обхваната от бедствия. През 1846 — 1848 г. се ширели епидемии; имало хиляди смъртни случаи, особено в областите с по-суров климат. През 1846 г. в съседна Галиция избухнало селско въстание, което било потопено в кръв. Против борещите се за независимостта си полски земевладелци виенският дворец вдигнал подвластните им украински селяни. «На европейския небосклон, писал Кошут, се появиха признаци, които не бива да игнорираме. Да вървим, защото иначе ще ни тикат да вървим!»

През пролетта на 1847 г. най-сетне се създава под ръководството на Батиани и Деак единна опозиционна партия. Програмата ѝ обобщавала т. нар. Опозиционна прокламация, с която между другото се иска освобождаване на крепостните, общо носене на тегобите, народно представителство и равноправие пред съда. Относно осъществяването на тази епохална програма обаче прокламацията оставя неизяснени много неща. Най-прогресивните дворянски политици със свито сърце и притиснати от събитията, с половин уста поставяли въпроса за изменение на съществуващия обществен ред.

Най-последователните привърженици на прогреса, разбира се, произхождали не от средите на дворянските политици. На бъдещето гледали с проникновение онези, които не били обвързани със стария свят: млади писатели, студенти, начинаещи интелигенти, за които били тесни рамките на феодализма. Най-знаменитите им представители — Петьофи, Йокай, Вашвари — подкрепяли опозицията и същевременно често недоволствали от нея и остро я критикували. «Млада Унгария», както ги наричали противниците и доброжелателите им, «не иска вечно да кърпи цървулите на родината, та да бъде кръпка до кръпка, а иска да я види изцяло в нова премяна».

Tncsics Mihly BarabsРедом с младежите революционни демократи, закърмени с идеите на Френската революция и мечтаещи за световна революция, се откроява и фигурата на първия политик на селячеството Михай Танчич, чийто глас намира отзвук в цялата страна. Този син на останал без имот стопанин от Ачтесер изминал много трънливи пътища: изпълнявал ангария на земята на господаря си и щом надзирателят го ударил с бич, оставил плуга и станал тъкач; 24-годишен, седнал на ученическата скамейка да се учи, а впоследствие станал помощник-учител; пешком и без никакви средства обиколил половината Европа. След това започнал да пише и тъй като цензурата не разрешавала книгите му да излизат в родината, той ги отпечатвал в чужбина и тайно ги пращал в страната. Мизерия, гонения, затвор — нищо не било в състояние да сломи духа му. Танчич останал непоклатимо верен син на класата си: «Аз лично никога не съм се срамувал от това, че съм селяк, син на крепостен селянин. Да се срамува тоз, който не изпълнява длъжността си към родината, който безделничи и живее от потта на сънародниците си.» Най-известните му трудове («Народна книга», «Глас народен — глас божи») били посветени на идеята за освобождаване на крепостните без откуп. Позицията си той мотивирал така: «Ангарийната земя (крепостническият парцел) и без това е наша, защото ние я обработваме, а само чрез труд може да се докаже правото на собственост..., естествено земята принадлежи на този, който я обработва.»

 

Последното съсловно събрание (1847-1848 г.)

 

Очертаването на политическите фронтове, образуването на двете партии — консервативната и опозиционната — изостря извънредно много борбата в изборите за съсловно събрание през 1847 г. Политиците не жалели парите и виното за подкуп. Особено значение придобили изборите в Пещенски окръг, където Кошут се кандидатирал като представител на опозицията. Под лозунга «Който и да е, но някой друг» правителството правело всичко възможно да бъде избран друг опозиционер. Напразно обаче обединили усилията си канцлерът, калочският кардинал, епископът от Вац и администраторът на окръг Пеща. Кошут станал един от представителите на «ръководещия окръг».

В изборната борба участвал и Сечени. В листовката си под заглавие «Политически програмни фрагменти» той остро обвинявал Кошут, който според него бил «върховният главатар на една избухваща революция». Сечени се боял от това; страхувал се за нацията и затова искал да обуздае стремежите на Кошут. С тази цел кандидатствал за окръжен представител, но в собствения си окръг Шопрон се провалил; избрали го в съседния окръг Мошон и той влязъл в долната камара.

Опозиционната партия можела да разчита на успехи само при положение, че запази незначителното си болшинство в долната камара и крехкото си единство. Кошут, който поради отсъствието на Деак станал водач на опозицията, насочил главния огън против режима на администраторите и против абсолютистичните стремежи на правителството. Апони и обкръжаващите го още при първото гласуване останали малцинство, макар че обещали известни реформи и накарали краля — за пръв път при царуването на Хабсбургите — да се изкаже на унгарски. Долната камара осъдила правителството. Във Виена вече се гласели да разтурят съсловното събрание, когато станало ясно, че опозицията по отношение на реформите далеч още не е готова за последната стъпка и че вътрешното единство на опозиционната партия не е ненарушимо. Долната камара само изпратила комисия, която да обсъди начина на откупването. Вместо да узакони общо носене на тегобите, събранието се задоволило да приеме окръжния (домашния) данък. Десните политици на опозиционната партия не във всичко подкрепяли Кошут. Те му завиждали и се страхували от революционността му. Събранието от 1847 — 1848 г. може би нямало да бъде последното «съсловно», последното с феодален характер събрание, ако през пролетта на 1848 г. из Европа не бе започнала да мете революцията.

 


 

Революцията и освободителната борба

 

Мартенската революция

 

Отдавна зреещата революция избухнала пак в Париж. Вечерта на 23. II. 1848 г. гръмнал първият залп, а на другия ден вече горял тронът на Луи Филип и Франция станала революционна република. Вълната на революцията неудържимо се разширявала. И в съседните малки германски държавици студентите, работниците, недоволните дребни собственици също демонстрирали, а уплашените владетели се надпреварвали да правят отстъпки. Те изгонвали министрите на абсолютизма и дарявали на своите «любими» народи конституция и парламентарно правителство.

Вестите за парижките събития предизвикали ужас във Виена, макар че там и не подозирали, че революцията може да засегне Хабсбургската империя. Кошут веднага предчувствал голямата възможност и още на 3 март предложил на съсловното събрание програмна декларация, с която искал конституция за цялата Хабсбургска империя, отговорно национално правителство за Унгария, освобождаване на крепостните, основни буржоазни реформи за потиснатите класи. Дворецът направил тактически стъпки, търсейки възможности за отказ, докато последвал неочакваният удар. На 13. III. 1848 г. във Виена избухнала революция. Метерних се принудил да избяга, системата на Свещения съюз окончателно се провалила.

От искрата на Виенската революция пламнала и Унгария. Вечерта на 14. III. 1848 г., когато от пристигнал в Пеща виенски параход се получила голямата новина, настроението на младежта Петьофи изразил с думите: «Ето бурята на революцията тук, тя бушува в близкото съседство. И ние да се колебаем? Не! Ще действаме... Трябва, да се действа, и то веднага, още утре..., в другиден може би ще е вече късно...»

March15Сутринта на 15 март от кафенето Пилвакс тръгнала ентусиазираната група на младите под ръководството на Петьофи, Вашвари и Йокай. Програмата си те оповестили в 12 точки, а Петьофи дал израз на чувствата им в «Национална песен». Към малката им група първоначално се присъединили студентите, а после и пещенските дребни собственици и селяни, тръгнали на пазар по случай празника на св. Йосиф. Ентусиазираната маса най-напред се насочила към печатницата на Лапдерер (на сегашната ул. Лайош Кошут в Будапеща), където на конфискуваните «в името на народа» печатарски машини били отпечатани първите произведения на свободния печат — «Национална песен» и «12-те точки». На следобедния голям митинг пред Националния музей въпреки силния мартенски дъжд присъствали около 10 000 души. Пещенската революция става непредотвратима. Следобед на същия ден и градският съвет се присъединява към нея, като в сградата му се настанява ръководният орган на революцията — Комитетът на обществената безопасност (или Изборен комитет за обществена сигурност).

В Буда господата от Наместническия съвет, разчитайки на седемхилядния гарнизон, замисляли терористични акции и още обмисляли дали «би било целесъобразно» да задържат по-неспокойните, когато с развети знамена 20 000 граждани се явили пред вратите им. «Негово високо превъзходителство Наместническият съвет беше блед, благоволяваше да трепери и след петминутно съвещание се съгласи с всичко» — записал в дневника си Петьофи вечерта на щастливия 15 март. Войската слага оръжието си при нозе, отменена е цензурата и политическите затворници са пуснати на свобода. Задържаният предната година Танчич също бил освободен. На Танчич било устроено истинско триумфално шествие при пристигането му в Пеща, където вечерта Националният театър представил историческата драма «Банк Бан».

Междувременно известието за Виенската революция стигнало и в Пожон. Това дало нова насока на развиващите се с драматична бързина събития. Аристократите веднага се укротили и се присъединили към исканията на Кошут от 3. III. 1848 г. Решено било на 15 март внушителна делегация да занесе прошение във Виена. Кошут е имал пълно право, като е отбелязал по-късно, че на 15. III. 1848 г. в гордия императорски град на Хабсбургите сам той е бил господар на положението. Народът, преживял първите щастливи минути на свободата, го приел с безкраен ентусиазъм, пътят му навред бил истинско триумфално шествие.

Виенският дворец бил поставен пред деликатен избор: или да отстъпи, или да използва открито насилие. Държавният съвет предпочитал последното, обаче за това нямало нито достатъчно пари, нито необходимото количество войска. Междувременно долетявали известия за Пещенската революция и в нестабилното си положение виенският дворец намерил за по-добре да посочи за унгарски министър-председател Лайош Батиани и да приеме исканията на съсловното събрание.

 

Раждането на законите от 1848 г.

 

В Пеща и Буда още отеквал призивът «На крак, маджари!», когато под неотразимото влияние на европейските революции пожонското съсловно събрание започнало законодателната си работа. Уважаемите делегати и съсловия — така се обръщали ораторите към присъстващите — били направо омагьосани от големите събития. Почти им се струвало като насън това: Метерних свален, в Италия, а даже и в Прусия победила революцията. И което най-пряко ги засягало — в Пеща и в провинцията «избухнала свободата», долитали невероятни вести и за това, че на полето Ракош отново се събрали десетки хиляди селяни на Дожа. Това подтиквало представителите да действат по-енергично. Те заседавали почти денонощно и за няколко часа оформили и утвърдили такива сложни закони, върху които по-рано в продължение на десетилетия безрезултатно дискутирали.

На 18 март «в първата уплаха» — както се изразил надорът Ищван — освободили крепостните. Съсловното събрание в късни вечерни часове утвърдило законопроект за отменяне на ангарията и девятъка за вечни времена. Църквата също се отказала от попския десятък, макар че, както отбелязал един очевидец, на лицата на висшите духовници «се четеше мъка поради раздялата им с голяма част от техните доходи, раздяла, която диктуваше страхът пред духа на революцията». Истината е, че и значителна част от благородничеството се съгласява от немай-къде с освобождаване на крепостните. В момента обаче с дирижиран от Кошут темп били утвърждавани един след друг законопроектите за общо носене на тегобите, за обединяваме с Трансилвания, за свобода на печата, за ново народно представителство, за равноправие пред съда и пp.

В края на март виенският дворец сметнал, че е дошло времето за първото контрареволюционно, нападение. Кралят наредил на съсловното събрание да отложи освобождаването на крепостните, а отговорното унгарско правителство да се откаже от двете най-важни министерства — на финансите и военното, в полза на виенския кабинет. Тази стъпка обаче се оказала прибързана. Съсловното събрание отказало да изпълни кралските наредби, не дало да се отнеме действителната власт на министерствата. Тежката дума в случая, разбира се, имала Пеща.

Ръководният орган на Пещенската революция — Изборният комитет за обществена сигурност, като научил последните вести, дигнал масите на протестни митинги. «Измамиха ни във Виена! Не ни трябва немско правителство! Да живее републиката!» — това били лозунгите на демонстрантите. «Разбушува се морето, морето на народите» — писал Петьофи в тези дни, а предупреждението в заключителните стихове

Да! Корабът платната
разтваря над водата,
но той е пак под нейна власт!

разбрали и привържениците на реакционната управа. Ерцхерцогът надор и командващият войската с отчаяние писали до Виена: «Ако в разстояние на два-три дни не последва благополучно разрешение, особено по въпроса за финансовото и военното министерство, Унгария е загубена за династията.» Пред решителната съпротива Виена отстъпва. Фердинанд V утвърждава законите за министерствата, за освобождаване на крепостните и след няколко дни заедно с престолонаследника Франц Йосиф пристига в Пожон. Последното съсловно събрание завършва своята сесия и на 11. IV. 1848 г. сред небивали тържества кралят утвърждава законите.

Законникът от 1848 г. не е безупречен. Създателите му дворяни не са мислели да дават земя на обезземлените крепостни селяни, на безимотните ратаи. Те не са и помислили за националностите и не са уредили взаимоотношенията на страната с Хабсбургите. Въпреки това неоценимо е значението на законите от 1848 г. Освободени са милиони крепостни, на унгарците се предоставя правото да имат свое правителство. След дълги векове са отменени с един замах ангарията, девятъкът, господарските съдилища. Законите от 1848 г. в същност ликвидирали феодалния строй и отворили пътя за капиталистическото развитие на Унгария.

 

Правителството на Батиани (април — септември 1848 г.)

 

На 14 април правителството преместило седалището си от Пожон в Пеща. На параходната станция се люшкала десетхилядна маса, а ораторът бил един от героите на революционните дни — Пал Вашвари. В речта си той напомнил за избора на крал Матиаш и обърнал внимание на правителството, че фактически и неговата длъжност се регистрира от народа. Следователно «отсега нататък в този град думата «власт» да произнася само този, който говори от името на народа»!

Tyroler Batthyany kormanyПравителството, което поело властта благодарение на Мартенската революция, включвало в състава си все известни и популярни политици на епохата. Граф Лайош Батиани станал министър-председател, Берталан Семере — министър на вътрешните работи, Ференц Деак — министър на правосъдието, барон Йожеф Йотвьош — министър на просветата и вероизповеданието, Габор Клаузал — министър на земеделието и промишлеността. В състава на правителството освен известните ръководители на опозицията влиза и граф Ищван Сечени, който поема министерството на транспорта и няколко седмици е обхванат от истински ентусиазъм и вяра в бъдещето. Най-богатият земевладелец на страната херцог Пал Естерхази станал министър на външните работи, «министър около личността на краля». За министър на военното дело след немалко търсене бил назначен полковник Лазар Месарош. Министерството на финансите било поверено на най-революционната личност в правителството, на Кошут (на Виена и даже на Батиани това не е било по сърце, но те не са могли да пренебрегнат народното настроение; те го натоварили с финансовото дело, понеже смятали, че така може «да вреди» най-малко).

В момента на приемането на властта първото отговорно правителство било в извънредно трудно положение. То не разполагало нито с пари, нито с армия, нито с достатъчно опит, не съществувала още изградена държавна власт. Страната горяла в революционна треска и целият свят бил обхванат от смутове. При такива условия трябвало да започне прилагането на законите от 1848 г. Изходът Батиани търсел в близкото сътрудничество с виенския дворец и в обуздаването на революционните сили.

На места той прибягвал до помощта на войската, за да въдворява ред сред недоволните селяни, които вземали обратно мерите и отнетата им от земевладелците орна земя по време на разпределянето на парцелите, даже тук-там се опитали да си поделят и господарската земя. С енергични мерки Батиани потушил движението на миньорите и демонстриралите против цеховата система калфи и чираци. Той искал да укрепи мартенските закони и решително бил против по-нататъшното развитие на революцията.

Спрямо движението на националностите обаче правителството се оказва все по-безсилно. Хърватите, сърбите, румънците не се задоволявали със завоеванията на Мартенската революция, те искали отделни национални права, даже националните области поискали автономия в една или друга форма и степен. И понеже унгарското правителство изобщо отказвало да изпълнява техните искания — и оправдани, и неоправданите хванали оръжието. Превърнало се в печална действителност това, което в дните на Мартенската революция Кошут казал на един сръбски политик: «Тогава участта ни ще решава сабята!» В началото на лятото в Южна Унгария избухнало сръбско въстание и все по-открито се заканвал Йелачич — банът на хърватите. В това тежко положение правителството Батиани още по-малко е можело да разчита на съдействие от страна на виенския дворец, особено като се има пред вид и това, че вълната на европейските революции започнала да стихва. Външно пред обществеността дворецът осъждал напр. непослушанието на Йелачич, обаче тайно го насърчавал за по-нататъшни приготовления и го снабдявал с пари и оръжие. Все повече ставало ясно, че дворецът се готви да използва националните движения за потушаване на унгарската революция.

В началото на юли, в усложняващото се от ден на ден политическо положение се събрало първото народно представително национално събрание, в избирането на което за пръв път в унгарската история могли да вземат участие и неблагородници. Разбира се, представителите почти без изключение произхождали от средноземевладелското дворянство, а кандидатурите на Арани и Петьофи пропаднали. Така голямото болшинство станало послушен крепител на правителството. Малобройната левица представяли знатните общественици Михай Танчич, Мор Перцел, Ласло Мадарас, Ласло Телеки.

 

Orszggyls megnyitsa 1848

 

Националното събрание можело да разчита само на подготовката за въоръжена защита. На  11. VII. 1848 г. се наложило Кошут да иска от името на правителството 200 000 новобранци и 42 млн. форинта кредит. Пребледнял от прекарана болест, Кошут се изкачил на трибуната и произнесъл една от най-знаменитите речи в своя живот:

«Господа! Задъхва ме шеметното величие на момента, в който излизам на трибуната, за да Ви призова — спасете Родината! Обхваща ме чувството, че бог ми е връчил тарогато (кларинет), което ще възкреси мъртвите и ще ги потопи във вечната смърт, ако те се окажат грешни или слаби, а ако има в тях жизнена сила, ще ги събуди за вечен живот. Господа! Така и нацията сега се намира в ръцете Ви; нейния живот бог е предоставил на Вас, на Вашето решение!» Кошут така внушително обрисувал пред очите на представителите надвисналата опасност, че обаянието на речта, величието на момента ги пленява. Пръв се изправил политическият противник на Кошут — Пал Нияри, вдигнал десницата си за клетва и само след няколко секунди залата прогърмяла от ентусиазираните възгласи: «Ще дадем! Ще дадем!» Трогнат до сълзи, ораторът завършил речта си така: «Това ми беше на устата, но Вие станахте; и аз навеждам доземи глава пред величието на нацията! И казвам — Унгария ще оцелее дори пред портите на ада, ако изявеното тук родолюбие и всеотдайност се излее в дела!»

 

Септемврийският преврат

 

Развоят на събитията в края на лятото наложил на унгарската нация съдбоносни решения. Още през лятото на 1848 г. контрареволюцията преминала в нападение. Ген. Каваигнац с картечен огън потушил работническото въстание в Париж, херцог Виндишгрец с войска смазал Пражкото въстание, а в средата на август старият маршал Радецки влязъл в Милано. И тъй като наоколо се разширявал теренът на контрареволюцията, особено след потушаването на италианската, австрийската и чешката революция, пред Хабсбургите нямало вече особени препятствия, за да обърнат всичките си сили против унгарската революция. Като първа стъпка те отново настояли Унгария да се откаже от самостоятелно финансово и военно дело, да се лиши от самозащита след избухналия сърбохърватски метеж.

Батиани и Деак, макар и с цената на големи отстъпки, искали да избягнат откритото сблъскване. В края на август те побързали да посетят Виена, обаче там дори не ги приели: дворецът искал да напада, а не да води преговори. За целта той използвал Йелачич, този потънал в дългове барон, полковник на граничарите, който с помощта на най-реакционната дворцова клика през 1848 г. заел стола на хърватските банове. Той се противопоставил на унгарското правителство и още през лятото разположил край Драва значителните военни сили на Хърватско. Кралят, който през юни бил принуден да го помъмри, сега открито му казал: «Действайте и занапред за благоденствието на цялата монархия!» Така Виена развързала ръцете на Йелачич.

Кошут съвсем ясно преценил положението: политиката на законност е фалирала, резултатите на революцията могат да се спасят само с революционни мерки. И той не се поколебал. Помощ му оказал пещенският народ, на негова страна застанало и Националното събрание. Той издава наредба за мобилизация и за отпечатването на нови банкноти от по 5 форинта, понеже за война трябват войници и пари.

Jelai Josip GeneralВсичко това било направено в последния момент. На 11 септември Йелачич с около 40 000 войници преминал границата. Изпратената насреща му армия била значително по-малобройна, а командирите ѝ били предатели. Нито граф Адам Телеки, нито назначените след него лица били склонни да се съпротивяват. Те отстъпвали. Достигнал Балатон, Йелачич се насочил към столицата и бил толкова сигурен в успеха си, че офицерите му смятали от 1 октомври нататък да получават писмата си в Пеща.

Признаците за провал се увеличават. Правителството си дава оставката, Батиани се опитва да образува ново правителство, ала виенският дворец не го подкрепя. Сечени изпада в депресия и измъчван от вътрешни тревоги, прави опит за самоубийство. Деак и Клаузал се оттеглят на заден план, Йотвьош напуска страната. У тях, а също и у мнозина други угасва вярата, надделява унинието. Мнозина аристократи и буржоа бягат уплашени и гледат да отърват колкото се може повече от богатствата, от ценностите си.

След като правителството подало оставка, а надорът ерцхерцог Ищван избягал във Виена, изпълнителната власт преминала в ръцете на Националния комитет за защита на родината, избран от Националното събрание. Националният комитет за защита на родината представлявал революционно правителство. Пълномощията си той получил не от краля, а от народно-представителното Национално събрание и действал не съобразно със законите, а според нуждата. Председател на революционното правителство станал неуморимият Лайош Кошут, който с необикновена деловитост организирал съпротивата. По негови указания населението на столицата се приготовлявало за отбрана, служещите в императорските полкове унгарски войници късали жълточерните гайтани, слагали червени вместо тях и влизали в редовете на защитниците на родината. Кошут призовал и служещите в чужбина войници да се завърнат: «Родината е в смъртна опасност! Който има унгарско сърце, да се яви в родината си!» След това той тръгнал на обиколка из Голямата унгарска равнина да вербува бойци. Главните му седалища били градовете Цеглед, Кечкемет и Сегед. След пламенните му речи хиляди и хиляди мъже се отправяли за военните лагери. В Сегед Кошут е могъл с пълно основание да каже: «Този народ за мене е толкова велик, че ако въстава и се сплотява, може със силните си ръце да удържи даже и пропадащите с трясък небесни сводове.»

През септември 1848 г. унгарската нация вместо продажничеството избра съпротивата. По повод на това Маркс пише на страниците на «Нов рейнски вестник»: «От дълго време ние срещаме за пръв път истински революционен характер, човек, който има смелостта от името на народа си да хвърли ръкавицата за отчаяна борба, човек, който за нацията си е едновременно и Дантон, и Карно (ентусиазиращ политик и военен организатор, б. а. — М. У.) —Лайош Кошут.»

 

Победа над Йелачич и Виенската революция

 

Докато генералите предатели без борба давали път на Йелачич, селяните отвъд Дунав с коси и мотики се съпротивявали на врага, който изгарял селата им, разпръсквал добитъка им. Затворените военни колони те не могли да нападат, обаче по-малочислените мародерстващи и изоставащите части своевременно унищожавали. Те заловили пощата на Йелачич, изпратените му бойни припаси и постоянно затруднявали снабдяването му. Първата атака на контрареволюцията стигнала връхната си точка в последните дни на септември. Йелачич завзел гр. Секешфехервар, а в столицата пристигнал в цивилни дрехи граф Ламберг, генерал-лейтенант, назначен от виенския дворец за главнокомандуващ на всички военни сили, намиращи се в Унгария. Ламберг смятал да води преговори за потушаване на революцията, но на 28 септември демонстриращите маси го познали на понтонния мост, хванали го и на място го смазали от бой. На другия ден Йелачич бил горчиво разочарован.

На 29 септември в местностите Пакозд и Шукоро край ез. Веленце Йелачич претърпял поражение. С революционна решителност унгарската армия излизала срещу двойно по-многочислени сили, побеждавала ги и непрекъснато увеличавала редиците си. Йелачич, който само няколко дни преди това не бил съгласен да води преговори даже с надора ерцхерцог, сега поискал тридневно примирие. По време на примирието военните части трябвало да останат неизменно на позициите си, ала под закрилата на нощта уплашеният бан избягал и «с едно странично движение» край Мор и Гьор се измъкнал, подтиквайки с шашката уморените и обезсърчените си войници да бързат.

Изгонването на Йелачич се допълва от блестящите победи на герилите. В гр. Секешфехервар партизаните на 48-та година с 28 пушки успели да пленят 1500 изостанали назад войници на бана. Край селището Озора в окръг Толна била извоювана още по-знаменита победа. Опълченците от окръга обкръжили напълно десетхилядната странична защита на Йелачич. Когато обръчът бил подсилен и с войскови части на Мор Перцел и Артур Гьоргей, генерал Рот, макар и със срам, сложил оръжието и се принудил да приеме безусловна капитулация.

HGM Revolution 1848 Defile der Nationalgarde auf dem Platz am Hof in WienВестта за поражението на Йелачич внесла голямо смущение във виенския бург (кралския замък), който с трескава бързина започнал да събира силите си за потушаване на освободителната борба на унгарците. Военният министър граф Латур започнал подготовката на координирано нападение. В същото време победата над Йелачич предизвикала голям ентусиазъм сред виенските демократи, които разбрали, че сега става дума и за тяхната съдба. «Дръж се, Виена, и гледай Унгария: ако тя победи, побеждаваш и ти, ако Унгария пада, с това настъпва и твоят последен час!» — писал един революционен вестник на 4. X. 1848 г. Другата, революционната Виена, наистина не останала безучастна. Изпратените на 6 октомври в подкрепа на бягащия Йелачич батальони отказали да се подчиняват, присъединили се към виенския народ и изгонили от града преданата на императора войска. Те извадили от скривалището на обсаденото военно министерство треперещия Латур и на място го обесили на стълба на една улична лампа. Дворецът спешно изоставил столицата и се преместил в моравския град Олмютц (Оломоуц). Във Виена отново победила революцията.

За взаимодействие на двете революции се открила прекрасна възможност. Унгарската армия, която преследвала Йелачич обаче, спряла на границата. Политиците се колебаели, не искали да пренебрегнат «законността». Те чакали поканата на виенския парламент. Междувременно 80 000 войници образували смъртоносен обръч около революционния град. И когато най-после, след като се намесва и Кошут, унгарската армия решила да напада, било вече късно. На 30 октомври при Швехат унгарците претърпели поражение срещу няколко пъти по-многочислени сили, а на другия ден и последната виенска барикада паднала в ръцете на Виндишгрец.

 

Втората атака на контрареволюцията

 

Windisch GraetzБило въпрос само на време, докато потегли с нова армия — този път не хърватският бан, а самият Виндишгрец — главнокомандващият императорската армия.

Националният комитет за защита на родината под ръководството на Кошут започва огромна организаторска работа. Най-важното било да се организира армията, в редовете на която прииждали бойци от цялата страна. Опразвали се висшите школи, учащи се и студенти ставали войници, препасвали саби и повечето от интелектуалците. Ядрото на армията все пак съставлявали селяните и занаятчиите. Зараждащата се унгарска работническа класа поела относително най-големия дял в защита на родината. Повечето от работниците били ангажирани в техническите части. В страната се завръщали и онези войници, които били разпръснати из другите страни на империята, прииждали и доброволци революционери от чужбина, които с участието си в революцията допринасяли за свободата и на родната си страна. Най-внушителен бил броят на поляците, но имало и много австрийци, италианци, а също и немци, французи и турци. Революционната армия била организирана само за няколко месеца: докато в средата на септември броят на батальоните бил 14, в средата на декември той нараснал на 64.

Подготовката за отбрана се водела при изключително тежки условия. Хабсбургите изолирали напълно страната. Едва съществувала промишленост, а оръжие даже срещу злато не могло да се купи. При това пламнали почти всички гранични области. Особено кървави и отчаяни борби се захванали в Южна Унгария със сръбските метежници, в Трансилвания — с румънските граничари и със словашките въстаници в областта между Морва и Baг. Подтиквани от виенския дворец, повечето от националностите се опълчили срещу унгарската революция и само малцина останали на нейна страна. Но и с това не свършват бедите: не всички слоеве и прослойки на унгарското общество били готови за отбрана на родината. В Националното събрание се образувала Партия на мира, която търсела възможност за «честно» споразумение с Хабсбургите. Намирали се и мнозина предатели и разпространители на неверни слухове. Особено много «вътрешни гадове» — по думите на Петьофи — имало в редовете на висшето духовенство, на аристокрацията, на старите правителствени чиновници и бивши офицери. Те с нетърпение чакали нападението на Виндишгрец.

Кошут се надявал, че за голямото нападение ще дойде ред чак напролет, обаче Хабсбургите бързали. Те реорганизирали, отново прегрупирали военните си сили и тъй като Фердинанд V много се ангажирал в дните на революцията, камарилата го принудила да се откаже от трона. Така на 2. XII. 1848 г. на мястото на полунормалния крал бил коронясан младият 18-годишен Франц Йосиф, който не закъснял да издаде заповедта за нападение. На 13 декември херцог Виндишгрец с 50 000 добре обучени и въоръжени войници прекосил р. Лайта.

Съотношението на военните сили било неблагоприятно. Срещу Виндишгрец била т. нар. Горна дунавска армия, която наброявала 25 000 души, и то повечето новобранци. Неин главнокомандуващ бил генерал Артур Гьоргеи, един от най-много споменаваните и от най-проблематичните функционери в борбата за свобода.

564px Barabas Gorgei ArturГьоргеи е роден в 1818 г. Той е син на разорило се заможно семейство от окръг Сепеш. Готвил се за офицер, но немного след като положил офицерска клетва, напуснал армията. Докато уреждал стопанството на свои роднини, изучавал химия и аспирирал да получи катедра в Пещенския университет. Гьоргеи се включил в освободителната борба още от нейното начало и бързо се отличил с пълководческите си дарби. Той взел участие в победата при Озора, а като комендант на остров Чепел не се поколебал да обеси като предател на родината граф Йодьон Зичи, който разпространявал позиви на Йелачич. Щом научил за Гьоргеи, Кошут го привлякъл в главния щаб и след Швехат го назначил за командир на най-голямата и най-важната част. Така на 30-годишна възраст някогашният императорски лейтенант станал генерал.

Гьоргеи обаче скоро влязъл в разрез с Кошут. При нападението на Виндищгрец той се стремял само да запази войсковите си части и се оттеглял без всякаква съпротива. Само след две седмици императорският главнокомандващ наближил столицата. Тогава Мор Перцел, който изтеглил армията си от Драва и се притекъл на помощ на Гьоргеи, в местността Мор претърпял тежко поражение. С това Западна Унгария била загубена, едва било възможно да се задържи революционната столица, положението станало много критично.

В последния ден на годината Националното събрание трябвало да решава въпроси от съдбоносен характер. На закритото заседание Партията на мира предложила в същност капитулация. На откритото заседание обаче присъствали и пещенци, които изпълнили галериите, а останалите навън под прозорците скандирали името на Кошут. В такава атмосфера единодушно било решено Националното събрание и Комитетът за защита на родината да се преместят в Дебрецен и борбата да продължи. «Колкото са по-трудни моментите, толкова повече е необходимо да се действа за благото на родината» — казал Кошут.

 

Големите трудности и насърчаващите победи през зимата на 1848 — 1849 г.

 

Осъществяването на приетите от Националното събрание решения било свързано с невероятно големи трудности. В страхотен мраз се извършва евакуацията на столицата. По жп. линия Пеща — Солнок, която можела да транспортира незначителен товар, и с безброй каруци били евакуирани правителствените учреждения и военните заводи. Депутатите обаче не бързали към Дебрецен. Мнозина даже направо се оттеглили. Деак се прибрал в именията си, а председателят на Националното събрание Пазманди преминал в лагера на врага. В Пеща се разпореждал Виндишгрец — «лицето на императора», комуто не липсвали поклонници. Мнозина аристократи приели длъжността императорски комисари, а в първите дни на януари унгарското епископско тяло начело с кардинала засвидетелствало безусловната си вярност към Франц Йосиф. В специално окръжно то зовяло към покорност вярващите, защото «законната власт принадлежи само на краля и само кралската власт разполага с благословията на църквата».

Виенският дворец вече бил сигурен в победата си. Виндишгрец не се съгласил да води преговори с делегацията на Националното събрание. Приел я само като частно лице, за да ѝ съобщи накратко, че е възможно само едно решение — безусловна капитулация. Херцогът обаче заедно с господарите си и този път не познал. В столицата на освободителната борба, в Дебрецен, Кошут успял да укрепи политическата власт. Наистина от 801 членове на горната камара до март се събрали едва 28 души, но долната камара на Националното събрание още в средата на януари започнала да функционира, а Комитетът за защита на родината, опирайки се на окръзите отвъд Дунав, започнал да подготвя контранападението. След болезнените военни поражения отново проблясвала надеждата и по бойните полета. Първите победни вести долетели от Трансилвания, от лагера на Бем.

388px Jzef Bem 111Йожеф Бем, любимият на войниците «дядо Бем», бил полски офицер. Още по време на полското въстание от 1830 — 1831 г. станали известни делата му. След поражението на въстанието той се принудил да емигрира във Франция, но през 1848 г. отново застанал в челните редици на революционерите. Той бил един от организаторите и героите на Виенската революция. Когато във Виена паднала и последната барикада, Бем избягал в Пожон и предложил услугите си на унгарската революция. Кошут го поставил начело на Трансилванската армия, която в момента била изтласкана от Трансилвания.

Бем поел командването на дрипава, отчаяна, от военна гледна точка неизползваема армия. Главнокомандващият трансилванските императорски войски генерал Пухнер вече опасвал Нагварад (дн. Орадеа), когато дребният на ръст 54-годишен генерал Бем с невероятна енергия, сърце и компетентност реорганизирал армията си и в средата на декември 1848 г. съвсем неочаквано започнал контранападение. Към края на декември той бил вече в Коложвар и със смелите си военни операции освободил Северна Трансилвания и областите на секелите, където продължавал съпротивата против императорските войски окръг Харомсек начело с Арон Габор — универсален майстор и леяр на топове. През януари и февруари последвали тежки, ала победоносни боеве. Първият опит за превземането на Нагсебен (дн. Сибиу), гнездото на императорските войски, излязъл безуспешен, врагът с превъзхождащи сили отблъснал армията на Бем. Четири дни гърмели топовете при Визакна (дн. Окна Сибиули), но при моста на р. Марош край Пишк (дн. Симерия) надделял Бем. Той ловко използвал слабостите на Пухнер и в началото на март завзел Нагсебен. Загубил сигурните си позиции, императорският пълководец се принудил да избяга заедно с армията си в румънските княжества, окупирани тогава от царски части.

Блестящите успехи на Бем се дължали на непрекъснатата смела инициатива, на бързите ходове, на съсредоточаването на артилерийския огън, на използването на ръкопашния бой, на личната смелост, а също и на търпимостта и разбирателството с националностите. Не е чудно, че войниците му го обожавали и воюващият в неговата армия Петьофи, когото свързвало близко приятелство с пълководеца, в едно от стихотворенията си пише за него:

Нас не ще сломят! Нас ни Бем предвожда,
славният витяз на свободата!

В същото време заедно с успехите на Бем и на другите фронтове укрепват позициите на унгарската борба за свобода. Теренът на най-значителните военни действия била Северна Унгария. След като отстъпва Пеща и Буда, с армията си Гьоргеи се насочва на север. В гр. Вац той издал прокламация, в която остро критикувал Кошут и за известно време напълно се изолирал от контрола на Дебреценското правителство. Хабсбургите обаче напразно очаквали открито предателство от негова страна.

След Вац Гьоргеи свърнал към рударските центрове и когато бил принуден да ги напусне, прибрал тамошните запаси от злато и сребро. Войската му се придвижвала по много труден терен —- из хълмисти пътеки, понякога в сняг до колене. Въпреки всичко армията на Гьоргеи укрепвала, тъй като по време на похода той вербувал словашки батальони, а войниците се закалявали в постоянни сражения. В последния етап на похода той разделил Горнодунавската армия на две, като едната част продължила по долината на р. Горни Гарам, а другата — по р. Горни Baг. Действащите в този район войски на революционния генерал Гюйьон впоследствие улеснили двете части да се съединят отново. В 8-часова кръвопролитна битка те прибягвали от серпантин на серпантин, докато най-сетне на 5. II. 1849 г. овладели прохода Браниско. С това се открила възможност за съединяване и с Клапка.

В средата на февруари Кошут вече настоявал за контранападение. Освен армиите на Гьоргеи и Клапка бил подготвен за целта и армейският корпус на Дамянич, прехвърлен от Южна Унгария. Кошут обаче не посмял да повери увеличената военна сила на Гьоргеи, а вместо него назначил за главнокомандващ поляка Дембински. Дембински не познавал достатъчно унгарските условия, унгарските офицери. При това обиденият Гьоргеи го приел с недоверие. И това е една от причините за неуспеха в края на февруари на първия опит за нападение от страна на унгарските армии край селището Каполна. Във всеки случай Виндишгрец преувеличил собствените си успехи, като съобщил в Олмютц на императора: «Бунтовническите стада съм разпръснал. Надявам се, че след няколко дни ще бъда в Дебрецен и ще завладея гнездото на бунта.» И самият дворец лошо преценил положението, като сметнал, че е дошло времето за обявяване на «единното и неделимото австрийско императорство», на което Унгария щяла да бъде само една от коронните области.

 

Пролетният поход и Прокламацията нa независимостта

 

За контранападение край Тиса били вдигнати 50-те хиляди бойци на Гьоргеи, Клапка, Аулих и Дамянич, и то преди още да е изтекъл и месец от поражението при Каполна. Главното командване Кошут бил принуден да повери отново на Гьоргеи.

Нападението започнал един армейски корпус на шосето Хатван — Пеща, докато главната сила, състояща се от 3 армейски корпуса, трябвало да премине в тила на врага. Планът обаче бил разкрит по време на победоносните битки при гр. Хатван (2 април) и в село Тапиобичке (4 април). Врагът подозрял маневрата за обкръжаване и въпреки че край Ишасег (6 април) претърпял тежко поражение, успял да се измъкне от обръча.

Във втората фаза на похода защитниците на родината си поставили за цел да освободят отдавна обкръжения град Комаром. Противникът губел самообладание пред ненадейните нападения. Императорските войски, които очаквали удар по посока на Пеща, едва тогава усетили целта на унгарския военен план, след като претърпели на 10 и 19 април нови поражения в кървавите улични боеве в гр. Вац и на откритото бойно поле при Нагшало (дн. Тековске Шарлуху). Междувременно Хабсбургите, жестоко разочаровани и унижени, сменили Виндишгрец, а новият главнокомандуващ побързал да оттегли главните армии и започнал да укрепва Виена. На 24 април Гьоргеи освободил Комаром и преминал Дунав. И този път обаче врагът се изплъзнал от ръцете му.

Поредицата блестящи победи имала изключително значение. За един месец унгарската армия отблъснала врага от Тиса до Комаром. Революционното съзнание и личната смелост, примерът на храбрите момчета «с червените шапки» на Дамянич с тяхното «Напред, на нож!» дава смайващи резултати. Унгарската революция била единствената победоносна революция в Европа. Неслучайно на големия немски поет Хайне «му се струва тясна немската дреха, като чува името «Унгария».

Преди още да са приключили победните битки на пролетния поход, Националното събрание предприело съдбоносна стъпка. То детронирало Хабсбургската династия в отговор на «Олмютцката конституция», която посегнала на независимостта на Унгария. На 14. IV. 1849 г. в препълнената с народ дебреценска калвинистка църква Кошут прочел Прокламацията на независимостта. Унгария се обявява за «свободна, самостоятелна и независима европейска държава», а Хабсбургската династия заради извършените от нея грехове по време на «тривековното непрекъснато мъчение» (клетвопрестъпничества, засягане на правата и независимостта на нацията) «се обявява от името на нацията за детронирана, отстранена и екстернирана». След единодушно приетата декларация Лайош Кошут бил избран за управляващ президент.

Няколко седмици продължило радостното ликуване. Радостта се увеличила още повече на 21 май, когато след триседмична обсада била освободена крепостта Буда. Императорският комендант на крепостта ген. Хентци в последния отчаян момент варварски обстрелвал Пеща (при изстрелите било разрушено зданието, което се намирало на мястото на сегашното Вигадо). Само случаят спасил почти готовия верижен мост, вместо мостът жертва на взрива станал атентаторът — императорски полковник).

 

Bombardment and assaoult of the Castle of Buda 1849

 

Поражението

 

Заедно с големите победи в дните на радостта започнали да надвисват застрашаващи външни и вътрешни опасности. Прокламацията на независимостта — тази присъда по адрес на Хабсбургите — била израз на най-съкровените въжделения на нацията. В действителност обаче независимостта не била обезпечена във военно и в политическо отношение. Против Прокламацията се обявила една малка, но влиятелна част от Националното събрание — Партията на мира. Тази позиция ставала действително опасна, като се има пред вид, че нея споделял и Гьоргеи, чийто авторитет много пораснал пo време на пролетния поход. Той се блазнел от мисълта като пълководец-победител да води преговори с Хабсбургите. В тайните му планове може би фигурирало и оглавяването на военната власт. След големите победи в пролетния поход той се отдал на политическите си планове и в края на април изпуснал хубавата възможност за по-нататъшно преследване на врага и за обсадата на Виена. Така революционната армия едва в края на май стигнала на брега на p. Baг, ала останали без вожд, разпокъсаните части една след друга търпели поражение.

На изискванията на момента не отговаряла и политиката на създаденото след Прокламацията на независимостта правителство на Семере, което заместило Комитета за защита на родината. Правителството на Берталан Семере (в състава му влизали: Казмер Батиани — министър на външните работи, Ференц Душек — министър на финансите, Шебьо Вукович — министър на правосъдието, Ласло Чани — министър на транспорта, известният историк Михай Хорват — министър на просветата) на думи било «революционно, републиканско и демократично», обаче на дело далеч не отговаряло на тези изисквания. То се стремяло да изтласка на заден план избрания управляващ президент Кошут и спъвало най-революционните мероприятия. То разтурило революционния извънреден съд, организиран против предателите, ликвидирало и статута на правителствените комисари. Правителството на Семере представяло работите така, като че революционната борба победоносно е завършила. Особено много навредила политиката на правителството и на Националното събрание по отношение на селячеството. През септември 1848 г., когато Йелачич преминал границата, Националното събрание обезпечило известни придобивки на селяните, ала през пролетта на 1849 г., когато те трябвало да бъдат спечелени за нова мобилизация на силите, надделяло едно такова благородническо мнение: «Достатъчно е страдала вече земевладелската класа заради благоденстващия селянин.» Такива възраждащи се гласове на господарския свят са можели да предизвикат само смут сред доскорошните крепостни.

Най-голяма се оказала външната опасност. След успехите на пролетния поход Хабсбургите разбрали, че сами не ще могат да потушат унгарската революция и приели предлаганата и по-рано помощ на руския цар. През юни 1849 г. «жандармът на Европа» Николай I изпратил 200 000-на армия през проход Дукла, през проходите на Трансилвания. Общото нападение на руско-австрийските армии поставило срещу двойно по-голяма сила състоящата се повече от новобранци и лошо въоръжена унгарска армия (370 000: 170 000).

Така наближили драматичните крайни часове на революционната борба. Биенето на камбаните из цялата страна призовавало за последната схватка народа от села и градове. Към страните на Европа се понесъл драматичният призив: «На унгарска земя свободата воюва с робството... На унгарски терен се решава съдбата на европейската свобода.» През лятото на 1849 г. обаче революциите навред били потушени, а реакционните правителства ненавиждали унгарската революция. Тяхното мнение изразил английският министър на външните работи Палмерстон, като казал на руския посланик: «Приключете по възможност по-скоро.»

Кошут смятал да прибегне до съсредоточаване на военните- сили в най-важните пунктове и да действа в тясно споразумение с националностите: «Ако успеем бързо да съсредоточим силите си, родината е спасена, ако не — спасение няма!» Той искал да съсредоточи армията около последната столица Арад, откъдето подал братска ръка на румънците. Последните опити обаче не изменяли положението. Опитът за споразумение закъснял, а обществените противоречия и унинието, настъпило пред огромното надмощие на външните сили, парализирали народните усилия; при това неразбирателството между Гьоргеи и Кошут попречило на съсредоточаването на армиите. С най-значителната унгарска армия Гьоргеи едва в средата на юли тръгнал от Комаром, като се придвижвал бавно, почти в контакт с напредващите зад него руски войски. И когато пристигнал в Арад, било вече късно. Край Шегешвар (дн. Шигишоара) била унищожена вече армията на Бем, загинал и Петьофи. Няколко дни по-късно в битката при Темешвар била разбита основната част на унгарската армия. В този съдбоносен момент оглавяващият единствената оцеляла унгарска армия се устремил към властта. Той измамил правителството, че като неограничен главнокомандващ резултатно ще може да води преговори чрез руско посредничество. На 11 август Кошут и правителството Семере се отказали от властта, а Гьоргеи използвал неограничените си пълномощия, за да сложи оръжието пред херцог Паскевич. Това станало на 13 август на полето Вилагош. Поради обединяването на международната реакция и поради вътрешна слабост унгарската революция претърпяла поражение. Загасена била и последната «светеща лампа» на революциите от 1848 г.

 


 

От абсолютизъм към съглашение
 Създаването на Австро-Унгария

 

Военният абсолютизъм на Хайнау

 

Capitulaton of Hungarian Army at Vilgos 1849«Унгария е пред нозете на Ваше Величество» — казал княз Паскевич на господаря си, на цар Николай в деня на капитулацията при Вилагош. Пред царските военачалници сложили оръжието си на пирамиди 30000 войници — цветът на унгарската армия. От водачите на революционната борба Кошут, Семере, Бем и много други избягали на територията на южната съседка Турция, а другите се предали, като разчитали на великодушието на врага или просто защото не могли да се разделят с родната земя.

Трагично самотната унгарска революция завършила с капитулацията при Вилагош. В края на септември капитулирала и най-устойчивата крепост на революционната борба — Комаром (Комарно). Революционният лагер, който хранил толкова илюзии към непобедимата крепост, с огорчение разбрал: обезоръжена и беззащитна, Унгария е предоставена на самовластния господар Хайнау.

Генерал Хайнау станал прословут още в Италия. В градчето Брешчия той с такава необуздана грубост и садизъм потушил революцията, че навред го наричали «брешчийска хиена», а Франц Йосиф, комуто даже царят внушавал обща амнистия, оставил Хайнау да размахва калъчката, както си ще. «Палачът на Унгария» и сам изповядвал: «Аз съм човекът на реда и с чиста съвест карам да разстрелват стотици, защото твърдото ми убеждение е, че това е единствено средство да се избягнат всички бъдещи революции.»

380px HaynauГосподството на Хайнау, продължило до лятото на 1850 г., е свързано с неописуеми страдания. То започнало с това, че на 6. X. 1849 г., в годишнината от смъртта на Латор, в гр. Арад били екзекутирани 13 героични генерали на революционната армия (Лайош Аулих, Янош Дамянич, Аристид Дежьофи, Ерньо Киш, Карой Кнезич, Гьорг Ланер, Вилмош Лазар, Карой Вестенбург — Лайнинген, Йожеф Шандор Наги, Ерньо Пьолтенберг, Йожеф Швейдел, Игнац Тьорьок, Карой Вечен). Едни от тях били обесени, други — разстреляни. Същия ден бил разстрелян в пещенското ново здание (казарма на мястото на бившата борса) човекът с много трагична участ, първият министър-председател на Унгария Лайош Батиани, а заедно с него и мнозина ръководни политици на революцията. Символично били екзекутирани и емигриралите в чужбина: имената им закачили на бесилки. Освен дългата редица на екзекутираните повече от 1000 родолюбци били наказани с най-тежък крепостен затвор, а 40 000 войници, служили в революционната армия, за наказание били прехвърлени в австрийската армия. Страната била пълна с чужди войници и доносчици, много от истинските родолюбци се принудили да скитат под чужди имена. Над Унгария, загубила свободата си, легнала страхотна тишина. Или, както гласи един, писан по това време стих на Вьорьошмарти: «Сега е мраз и тишина, и сняг, и смърт.»

 

Режимът на Бах

 

В края на 1849 г. в по-голямата част на Средна Европа лагерували австрийски военни части. Виенският дворец отново се опитвал с помощта на щиковете да създаде единна империя. Това се извършва по указанията на министъра на вътрешните работи Шандор Бах, по името на когото е кръстен и целият режим. Този режим според един тогавашен историк имал четири опори: изправена армия, седящо чиновничество, коленичещи свещеници и пълзяща тайна полиция. През 1850 г. под натиска отвън и на общественото мнение вътре в страната Хайнау бива свален. Последвал режимът на Бах.

320px Alexander von BachБах се стремял да поставя Унгария колкото се може по-добре в «единната и неразделима» империя. Той ликвидирал окръзите и разделил страната на губернии. Всичките ъгли на широката империя запълнил добре с войска, като в Унгария и Ломбардия оставил най-надеждните части. Обиските и конфискациите станали ежедневие, жандарите получавали награди за всеки родолюбец, доведен пред съда. Под защитата на щиковете в страната се настаняват немски и чешки чиновници, които народът подигравателно наричал «Бах-хусари». Виенският дворец отхвърлил обещанията си, дадени на националностите и на националните области в Унгария, които били подложени на същия натиск. Остроумно забелязал един унгарски политик, че националностите получили за награда това, което унгарците за наказание.

Морална подкрепа режимът търсел в католическата църква. Затова сключил с папата ново споразумение (конкордат), чрез което на църквата се утвърждавали средновековните привилегии, осигурявал й се контрол над възпитанието на младото поколение, а също и намеса в някои държавни дела. Виена разчитала преди всичко на висшето духовенство в Унгария, което на няколко места в края на революционната борба за свобода организирало Те Деум (благодарствена църковна служба). Освен него в подкрепа на режима се явила и част от аристокрацията, дори немалък брой земевладелци благородници, които заемали служби в учрежденията.

В икономическата си политика режимът Бах не е бил и не е могъл да бъде толкова едностранчиво реакционен. Бах пренебрегнал клаузите на законите от 1848 г., отнасящи се за унгарската независимост, но не могъл да не вземе под внимание основни обществени придобивки на революцията. Той бил принуден да разкрепости селяните и да въведе всеобща данъчна система. Парцелите на крепостните били оценявани въз основа на издадената през 1853 г. императорска наредба за разкрепостяване. В зависимост от цената на парцела се определяло и съответното обезщетение, което от данъчното перо държавата изплащала съответно на земевладелеца господар. (И тук обаче били вложени политически съображения, като на земевладелци, проявили раболепие към императора, дали по-голямо обезщетение, отколкото на бунтарите.)

Фактът, че била ликвидирана митническата граница между Унгария и Австрия, благоприятствал до известна степен за капиталистическата реорганизация на селското стопанство. Общата митническа територия, порасналият пазар дават тласък на зърнопроизводството. В едрите земевладения настъпват значителни промени. Те сравнително лесно преодоляват липсата на капитали, тъй характерна за тогавашното унгарско селско стопанство. С машинизацията (използване на железен плуг, сеячки, вършачки), с изграждането на стопански помещения и с развитието на скотовъдството се организирали големи селскостопански предприятия от капиталистически тип. Работната сила обаче продължавали да осигуряват в много отношения по феодален начин: давали земята на изполица, даже за една трета от реколтата, приемали общи работници срещу определено годишно възнаграждение, изплащано периодически предимно в натура. Средните и дребните земевладелци, които не могли да се освободят от старите си дългове, вече не успявали да реорганизират стопанствата си според изискванията на епохата. Още по-очебийна е изостаналостта в обикновените стопанства на селския народ. Селяните и през втората половина на XIX в. продължават да орат с дървеното рало и да вършеят с коне.

В областта на индустрията развитието е още по-ограничено. Недоразвитата унгарска промишленост не получава никакво поощрение в общата митническа граница. По-значителен прогрес се осъществява само в хранителната промишленост и в строежа на жп. линии. Известен подем отбелязва и мелничарската индустрия, изграждат се и нови захарни и спиртни фабрики. През периода 1848 — 1867 г. дължината на железопътните линии нараства от 178 на 1260 км.

Освен че ограничава, капиталистическото развитие, режимът Бах ощетява населението по всевъзможни начини: Кошутовите банкноти излезли от обръщение и това било голям удар; въведени били монополи (преди всичко тютюнев монопол); данъците били увеличени в големи размери — десетократно в сравнение с 1848 г.

 

Режимът на Бах се проваля

 

509px Szekely deakВ Унгария режимът на Бах не получил особена подкрепа Даже и болшинството от безрезервно верните на двореца аристократи искали нещо друго, някакво подобрено издание на режима от 1847 г. В такъв смисъл били направени сондажи пред Франц Йосиф, обаче без никакъв резултат. Позицията на земевладелците благородници като цяло се определя от поведението на Ференц Деак. Той живеел напълно затворено в имението си в окръг Зала и въпреки неколкократните покани не поемал никаква длъжност. Привържениците му правели същото: не поемали служба в учреждение и прибягвали само до това— да изиграват на дребно чуждата администрация; те просто чакали подобряване на политическия климат (това държане наричали пасивна резистенция).

Голяма роля за подхранване на идеята за национална съпротива изиграли най-добрите унгарски писатели и художници. Янош Арани съживил спомените за Петьофи, за 1848 г. и написал стихотворение за уелските барди (певци), противопоставили се на тиранина. Янош Вайда възпял «бдящите», а Виктор Мадарас и Берталан Секей на своите платна увековечили героичните епизоди из унгарската история.

В годините на режима Бах имало опити и за въоръжена съпротива. Първо Йожеф Мак, някогашният комаромски артилерийски командир, се опитал да дигне въстание. След него един шивашки калфа на име Либени направил опит за атентат против императора, но успял само леко да го нарани. По-късно полицията открила нови следи на организирана съпротива, във връзка с което между многото други били задържани в затвора и тези, които трасирали пътя на унгарското женско образование — Жужа Кошут, Клара Льовеи, Бланка Телеки.

Борбата продължила и зад граница под ръководството на живеещия в емиграция Лайош Кошут. След потушаването на революционната борба за свобода Кошут с мнозина свои другари избягал в Турция и въпреки настояванията на австрийското и царското правителство да бъде върнат обратно в страната взаимната вражда на великите сили го спасила. След няколкогодишно пребиваване в турската империя той успял да отиде в Америка и Англия. Официалните кръгове навсякъде били резервирани спрямо него, ала народът ентусиазирано го славел като олицетворение на свободата. С блестящите си речи той печелел много приятели за Унгария. Кошут не се отказал и от дипломатическата борба. Той търсел връзка с противниците на Хабсбургите, с Франция и Прусия и тъй като се предвиждало, че на италианска земя ще дойде ред на първото сражение, сам той се настанил в столицата на малкото независимо Пиемонтско, или Сардинско кралство — Торино.

След 10-годишно експериментиране в 1859 г. най-после режимът Бах се провалил. Той пропаднал поради вътрешната съпротива и главно поради външни неуспехи. За поддържането на армията и на чиновничеството режимът прахосвал средства, които надхвърляли възможностите на страната. Въпреки това при първото военно сблъскване става ясно, че армията е слаба и Австрия в дипломатическо отношение е изолирана. В 1859 г. при подкрепата на французите избухнала италианско-австрийска война, в която лошо ръководената австрийска армия претърпяла съкрушително поражение при Солферино. Австрия била принудена да се откаже от Средна Италия и Ломбардия. Големите военни неуспехи били допълнени с икономически беди. Държавните дългове на монархията растели в катастрофални размери, нарушено било равновесието между приходите и разходите, появила се опасност от държавен фалит. Режимът не издържал изпитанието. Бах бил освободен през лятото на 1859 г.

Станалите събития предизвикват много остра реакция в Унгария. Кипежът впрочем се подклажда много по-отрано с демонстративната употреба на унгарски носии, с ползването на унгарски език. Организираните през 1859 г. из цялата страна тържества в памет на обновителя на унгарския език Казинци придобиват политически характер. А по време на войната най-често се споменава за Гарибалди и Кошут. Напълно основателен се явява страхът на Виена от ново въстание. И нито сключеният набързо мирен договор, нито правителствената промяна са в състояние да спрат кипежа. На 15. III. I860 г. в Пеща се провежда огромна масова демонстрация. В безпомощността си полицията прибягва до употребата на оръжие и един студент юрист пада покосен от куршум. Още повече възбужда духовете трагичната смърт на Сечени.

Сечени, който от 1848 г. се намирал в психиатрията в гр. Дъблинг, към края на 50-те години възвърнал душевната си бодрост и не останал пасивен. Слабостите и противоречията на режима Бах той подложил на унищожителна сатира, публикувана анонимно в чужбина. Полицията обаче усетила кой е авторът на книгата и с грубост, с унизителни обиски тормозела 70-годишния политик. По негов адрес полицейският министър отправя открита заплаха: «Лудницата, Ваша Ексцеленция, не може повече да ви служи за скривалище.» Тази заплаха още повече задълбочава вътрешния конфликт у Сечени, когото и без това терзаело опасението от нова кръвопролитна борба с Хабсбургите, и през нощта на 7 срещу 8 април 1860 г. той сам слага край на живота си. В цялата страна новината за неговото самоубийство предизвиква дълбоко потресение, национален траур. Признателността на нацията към него най-дълбоко изразява Янош Арани с поетичните слова:

Тоз, който на милионите раздава богатствата на своя зрял живот, той не умира.

(«В памет на Сочени», 1860 г.)33

 

Първият опит за съглашение

 

Franz joseph1Тежките поражения и увеличаващите се трудности убеждават Виена, че режимът Бах е безвъзвратно провален. Политическата обстановка налага бързо решение. По внушението на аристократите консерватори Франц Йосиф през есента на 1860 г. тържествено се отказва от самодържавието, от абсолютизма, но заедно с това се стреми да запази и занапред единството на империята. Според т. нар. «Октомврийски диплом» — конституция, наложена насила отгоре (октроирана), за Унгария се предвиждало ограничено областно самоуправление. За да улесни нейното приемане от унгарците, императорът възстановил представителните учреждения в страната (канцелария, наместнически съвет, камара) и самоуправлението на окръзите.

Франц Йосиф и съветниците му обаче сбъркали в сметките си, тъй като в Унгария малцина били задоволени от отстъпките, направени чрез «Октомврийския диплом». За настроението в страната достатъчно показателно е това, че в състава на много от окръжните органи били избрани ръководителите на емиграцията Кошут и Клапка и на много места била потърсена отговорност от заемалите длъжност по време на режима Бах.

И Националното събрание, свикано от Франц Йосиф през 1861 г. за приемане на новата конституция, единодушно я отрича. Делегатите на събранието непоколебимо държат за законите от 1848 г., утвърдени от самите Хабсбурги. По въпроса обаче, какъв израз да намери тяхното искане, становищата са различни и това става причина за формиране на две партии (този факт заслужава внимание, защото той дава отпечатък на по-нататъшното развитие на политическия живот).

Партията на прошението начело с Ференц Деак, опираща се на земевладелците отвъд Дунав, признавала Франц Йосиф за действителен крал и смятала в едно прошение да разгърне позициите си. Привържениците на Партията на прокламацията, повечето земевладелци отвъд Тиса, смятали да развият своята програма в прокламация, адресирана до световното обществено мнение. Те не искали да признаят  Франц Йосиф, който заел трона без одобрението на Националното събрание. Тяхната партия възглавил завърналият се от емиграция Ласло Телеки. Между двете партии се завързала ожесточена борба. В решителния момент обаче Телеки не издържал,, той прибягнал до самоубийство. Така Националното събрание с три гласа в повече приело предложението на Деак.

Дворецът не одобрил и позицията на Партията на прошението и разтурил Националното събрание. Ференц Деак, който съвсем ясно разбрал, че следват нови изпитания, в последната си реч отново предложил програма на пасивна съпротива, като между другото казал: «Ако трябва, нацията без отчаяние ще търпи, както предците са търпели и страдали, за да защитят правото на страната, защото това, което властта и силата отнемат, в благодатно и щастливо време може да се възвърне отново, обаче това, от което нацията доброволно се отказва поради страх от страданията, е винаги по-трудно и съмнително да се възвърне.»

С разтурянето на Националното събрание настъпват тежки времена. Продължилият около една година по-свободен политически живот се заменя отново с потисничество. Ръководеща политическа фигура в новия режим става Антал Шмерлинг, който се опитва да възстанови разнебитената в Наполеоновите войни Германска империя с цел да създаде една силна, единна, централизирана Австрия. Той разтурил окръжните събрания и възвърнал военните съдилища (периодът на управлението му, 1861 — 1865 г, е известен като период на «провизориума»). И Шмерлинг обаче, както и Бах, се проваля. Външнополитическите събития скоро показват, че Хабсбургите никога вече не ще могат да наложат старите си права в Германия и че възстановяването на императорството е илюзия. В същото време става ясно, че Австрия с такъв тил като Унгария, който я застрашава, не може да се съхрани като велика сила. Така историческите събития подготвят Съглашението.

 

Съглашението

 

Austria Hungaria transparencyПрогресивно разрешение на проблемите на страните край Дунав предложил живеещият в емиграция Кошут. В 1862 г. той публикувал своя план за Дунавска конфедерация, в която с изключение на Хабсбургите се предвиждало да влязат: Унгария, Хърватско, Трансилвания, Сърбия и Румъния. Конфедерацията, междудържавният съюз щял да се ръководи от съюзнически съвет; като столиците на отделните държави стават по за една година последователно негово седалище. За общо дело той смятал защитата на съюзническата територия, външната политика и търговията. Относно законодателството, правосъдието и администрацията се предвижда членките държави да бъдат напълно независими. Кошут така лаконизирал своя план: «Единство, съгласуваност, братство между маджарина, славянина и румънеца. Ето това е моето най-горещо желание, най-искрен съвет.» Тогавашните вътрешно- и външнополитически събития обаче не благоприятствали за осъществяването на тази прогресивна идея.

Болшинството на унгарските господстващи класи по това време следвало една-единствена линия — линията на съглашение с Хабсбургите. В същност партията на мира още по време на революционната борба за свобода тъкмо това е искала да осъществи. Това желание в годините на абсолютизма все повече се споделя в средите на местната аристокрация, която се е нуждаела от подкрепата на Хабсбургския двор, за да задържи класовото си господство.

Редът на събитията, водещ към Съглашението, започва с т. нар. «Великденска статия» на Ференц Деак, публикувана във в. «Пещи напло» («Пещенски дневник») през април 1865 г., в която се казва: «Винаги ще бъдем готови в дух на лоялност да съгласуваме нашите закони със сигурността на империята.» Това означава ревизия на законите от 1848 г. и признаване на т. нар. «общи дела». След като Франц Йосиф се убедил, че Шмерлинг не е в състояние нито да уреди обърканите икономически дела на империята, нито да възстанови германското императорство, го освободил и в края на 1865 г. свикал Националното събрание.

Едно ново поражение на Хабсбургите решава крайния резултат на преговорите. През лятото на 1866 г. в Чехия, при Кьониггретц (Храдец Кралове) прусаците нанасят съкрушително поражение на австрийската армия. По отношение на немските дела Австрия е принудена да остави инициативата в ръцете на своя съперник (Прусия). И тъй като италианците като съюзници на Прусия получават Венеция, Австрия почти напълно бива изтласкана и от Италия. След всичко това разрешаването на унгарския въпрос става належащо за нея.

През пролетта на 1867 г. се сключва Съглашението, според което Хабсбургската империя се реорганизира на дуалистични основи, т. е. в нея се обособяват две парламентарни държави — Австрия и Унгария, независими по отношение на вътрешните работи. Освен личността на общия владетел двете държави свързват т. нар. «общи дела»: външната политика, военното дело и във връзка с това финансите, а също и митническият съюз, който следва да бъде обновяван през 10 години. За воденето на общите дела във Виена се учредяват министерства; контрол върху тях упражнява комисия, избрана от двата парламента с по еднакъв брой членове, която редува заседанията си във Виена и Будапеща. Унгария поема част от държавните дългове и плаща 30% от общите разходи. Това е делът, който до края на дуализма се увеличава на 33%.

Съглашението в същност представлява съюз на управляващите елити на двете страни, с което те укрепват отново властта си над масите и над потиснатите националности. В името на това унгарската господстваща класа се оказва склонна да пожертва част от независимостта (именно по най-важните въпроси общите дела ограничават самостоятелния държавен живот на Унгария). Ето защо Кошут най-остро осъжда съглашението. В дните преди последното гласуване той публикува открито писмо до Деак, в което между другото заявява: «В този факт аз съзирам гибелта на нацията и тъй като виждам..., длъжен съм да наруша мълчанието си; не за да споря, а в името на Бога, на Родината и на потомците най-учтиво да те замоля: погледни около себе си с по-високия си държавнически поглед и помисли накъде водиш Родината, в която трябва да ценим не само сега отлитащата минута и непроменливото минало, но и приближаващото бъдеще. Недей да отнемаш на нацията възможността да кове сама своята съдба!»

Деак и болшинството на унгарската земевладелска класа обаче не споделят позициите на Кошут и след изострени парламентарни дискусии утвърждават закона за Съглашението. И тъй като европейските велики сили подкрепят Хабсбургите и условията не благоприятстват за народно, революционно разрешение на проблемите, Съглашението може да се смята като реален компромис (с други думи, като споразумение, изразяващо действителното съотношение на силите). Съглашението прекратява абсолютизма и дава възможност за капиталистическо развитие. Това е едно своеобразно задушаване на революцията отгоре, един противоречив прелом в унгарската история. Вярно е, че то дава известна възможност за политическо и икономическо развитие, обаче в замяна на това обвързва Унгария с осъдената на разпадане Хабсбургска империя и раздухва пламъка на омразата между унгарците и националностите. Съглашението укрепва властта на управляващите елити и в този смисъл се явява пречка за демократичното развитие.

 

31По това време в Унгария наред с изповядващите официалната религия имало и голям брой протестанти (калвинисти и лутерани). Римската католическа църква с помощта на държавната власт по всякакви начини се мъчела да ограничи отлива на населението от официалното вероизповедание (пред Източноправославната църква не е имало такъв проблем). Либералните делегати на съсловното събрание (даже и католиците) настоявали да се регулира със закон положението на тези, които възприемали протестантството.
Смесени бракове в тогавашен смисъл са бракове между католици и протестанти, а от края на XIX в. между евреи и християни. Католическата църква признавала само браковете, сключени пред католическия свещеник, като държала на това — и децата да бъдат католици. В съсловното събрание критикували тази едностранчивост.
32Преди 1848 г. Унгария нямала правителство в буржоазния смисъл на думата. Образуваното в 1848 г. първо отговорно правителство наследило функциите на три институции: канцелария, камара и Наместнически съвет. В първата половина на XIX в. понятието правителство не е било строго уточнено; под това понятие преди всичко разбирали виенската канцелария, чието ръководно ядро била т. нар. камарила (клика от няколко херцози и имперски министри). Наместническият съвет се намирал в Буда, а камарата в Пожон. За техните дела докладвала на владетеля канцеларията, която подготвяла и кралските наредби. Така шефът на канцеларията (канцеларът, канцлерът) фактически олицетворявал хабсбургската политика, олицетворявал централната власт.
33Превел Нино Николов.

 

 Унгария между Хабсбургите и Османската империя, 1526 — 1711 г.

 

 

X

Right Click

No right click