Франция

Предизвикателството на Нова Франция

Написана от Тиберий Баръмов
Посещения: 1458


Vive Montréal! Vive le Québec!
Vive le Québec... libre!
Vive le Canada français! Et vive la France!

Charles de Gaulle, Montréal, 1967

 

Няколко думи в увод

 

Започвайки пътя към Нова Франция човек може да каже много неща в свое оправдание. Едва ли ще  бъде  възможно  да бъде  хванат  в  десетина страници един огромен континент, без да бъде пропуснато нещо важно в разказа. Поради това ще направя именно това и ще пропусна в този текст  точно  тези  данни  –  цифри,  дати,  години, битки, войни, договори – които човек може да  намери  в  безбройните енциклопедии или  в Интернет. Вместо това ще си позволя да дам капка  живот  на  тази чудесна  култура  в  тези страници  –  да  разкажа кратко за природата ѝ, хората  ѝ,  мечтателите  ѝ. За онова,  което всъщност  е  породило  Нова Франция  като  необходимост и стремеж. Поради това няма и да вкарам  в установените  академични  рамки  повествованието,  когато  може  да  тече на  ръба на художествеността.

Научният апарат тук ще отстъпи своето място на библиографията не за друго, а защото не бих могъл да посоча на конкретните места конкретните си източници на вдъхновение. Когато прочетените книги са се сблъскали, смесили, допълнили в мислите ми по такъв начин, че са станали едно цяло. И така, аз ще ги изредя, без по никакъв начин да съм способен да ги спомена поименно като цитати, заглавие, глави и страници.  Тези автори ще  бъдат  изброени  не само в името на научната коректност (не мога докрай  да  отхвърля  задълженията  си  към  нея), но и за да се запознае човек с тях, да открие чрез тях този Нов свят. И така да „се разтъпче в обувките им“ и от тази светлина да погледне на разказа.

 

Проблеми на изследването

 

Когато  пристъпим  към  изследването  на  явлението  на  колонизацията ние  трябва  да  имаме предвид основните препятствия, които стоят пред нас. Тази стъпка е необходима поради факта, че колонизацията като едно от най-дълготрайните  явления  в  световната  история  има твърде различни  характеристики  през  различните периоди, за да можем да ѝ дадем смело каквато и да било единна оценка. В този смисъл коментара по определени критерии би могъл да улесни читателя в правенето на собствено заключение  без  то  да  звучи  като  натрапена  от автора присъда.

И  когато  вече  отбелязахме  дълготрайността на  това  явление,  то  можем да  го  отбележим като първи признак. В този дух хубаво би било да дадем някакво  определение  за  колонизация, тъй щото да я поставим в рамки. Но какво би могло  да  е  това?  Ако  изберем  заселването  на дадена област като колонизиране, то колония ли са  огромни  територии  в пустини  или  джунгли, които не са видели човешко обитание дори, но им се приписва принадлежност към някоя държава?  Или,  ако  отново подчертаем  заселването, то какво става, когато същите заселници след време обърнат оръжие срещу своята метрополия,  осъзнали  явно  някаква своя  идентичност извън  езиковото  или  религиозно  сходство?  И така, простряхме се в един параграф, за да подчертаем  необходимостта  на заселването  като признак  на  колонизацията.  И  особено  по отношение на Френската колониална империя, Първа или Втора.

И в този смисъл не ни остава нищо друго, освен да потърсим друг стимул една държава да (нека бъда  извинен)  потроши  огромни  средства. Без да  изпадаме  в  диалектически  материализъм, можем смело да видим именно в тези средства двигателя  на  колонизационния  процес. Независимо дали говорим за понапълване на изпразнената  кастилска хазна  при  кралица  Исабел,  за осигуряване  на  така  необходим  пазар за Работилницата на света1 или за „сфери на влияние“ и прилежащите към тях ресурси. Така можем да видим  във  въпросните  земи  преди всичко, без подценяване на религиозната ревност, икономически обосновано усвояване на нови територии – в  Америка  на  тютюна  и среброто, в Африка на робите, в Сибир на дървесината и кожите – като пръв стимул за колонизацията.

Това  гледище  е  важно  не  дотолкова  само  по себе си, но най-вече в контекста на морала, на покаянието и дори на политкоректността. Защото деколонизацията и Холокостът тласнаха расизма в обратната крайност, която е не по-добра. И ако очите не се затварят с увереността,  че колонията  е  била  само  лош  сън,  то  се отива дори в едно самобичуване, което трябва да изкупи всички грешки. Излишно е да доказваме липсата на полза от подхода, оставен като заложник на разни предразсъдъци. Затова работата  ще  се  концентрира  върху  щриховане  на общите  белези  в колонизацията  през  Първата колониална  империя.  Целта,  на  което  е  с превъзмогване на предразсъдъците да се даде една относително справедлива  оценка  на  това,  можем с пълно основание да кажем, уникално явление в човешката цивилизация.

 

Колонизация

 

Макар в предната част да посочих някои от белезите  на  колонизацията,  тя  не  може  да  бъде разбрана  без  своите  стимули  и  история. Най-вече,  защото  те  не  са  се  изменили  много  до днес.  И  така,  още  от  времето на  финикийците  например  ние  виждаме  първото проявление на колонизацията като икономическа експанзия –  улучване  на  определени невралгични  точки  в пътищата на търговията и превръщането им в бази на разрастване. Класическият пример ще бъде  Картаген.  Това  средство  се  оказва  доста удобно за относително малкото финикийци, тласкани  от предприемчивостта си в създаване на една империя на езика, технологиите и парите, която дори и разорана със сол2 ще успее да наложи свой несравним отпечатък върху местната култура. В новото време, към което непрекъснато ще се връщам, подобно сходство можем да открием в Португалската империя. За разлика от Кастилия Португалия в началото на своя път на експанзия не разполага с много разорени, бандити,  и  обезнаследени  благородници, които да прати в новите земи. Лисабон, все пак, може да разчита на блестящата тенденция, заложена от Енрике Мореплавателя3. Бартоломеу Диаш, Вашко да Гама и Фернандо Магелан успяват  да  отбележат  своя  път  с редица  фактории4, които не само ще обезпечат богатствата на Изтока за португалската хазна, но и ще станат,  с  различен  успех,  бази  на португалската експанзия. Това пионерство, въплътено във фигурата на мореплавателя, ще стане обект дори на  култ.  Капитани,  подобни  на балканските юнаци,  влизат  в  епоса  на  Луиш  де  Камоеш  „Os Lusíadas”5- отзвук от Античността, манифест на цивилизаторската мисия в името на Бога и на краля. И щом търговският поток се прекъсне от холандци, французи, англичани, ще се скърши и гръбнакът на цялата империя на факториите. Това  ще  бъде  и краят  на  героите-капитани,  а колониалната  мощ  ще  се  превърне  в самоцел.

Тази  бавна  агония  се  натрупва  с  векове  и    избухва  с  лозунга  на Салазар  „Portugal  não  é  um país pequeno!“ (Португалия не е малка страна!), за да завърши с мъчителна война в Ангола и в Мозамбик. Така войната на ХХ в. беше загубена през ХVІІ.

Този  подход  би  бил  оспорен  без  съмнение  отелините, които пък следващи ще ни покажат новите приложения на колонизацията. В една камениста и безплодна Елада земята стига гражданинът да разположи полиса – малката си родина и  своите  светилища.  Останалият  простор  за изява, за оцеляване, за комуникация, е предоставен на морето. То е втори дом, който плаши и примамва потомците на Одисей. И когато станат прекалено много, то взаимното изтребление  или  емиграцията  са единствените  изходи.

Така  цялата  идея  на  гръцката  колонизация  се опира на пренаселеността, т.е. на живота, който трябва да си намери нов дом. Мисията не е забогатяване или просвещаване на местно население,  но нова  Родина,  извън  политическите борби, с нейните простори и опасности. И ако продължим  по  схемата  на  аналогията  с  нещо по-ново от наша гледна точка, то Британия ще стане първи пример. Една Атина, грабнала тризъбец, тя превръща моретата във възможност да се отърве от онези, които смущават покоя на дома – пуритани, квакери, католици, затворници. Тези хора нямат нужда от стратегическите  пътища,  когато имат  какво  да  отглеждат /добиват/произвеждат.  Това  означава, разбира се, че колонията е инвестиция и в нейното изплащане  всички  средства влизат  в  употреба.

В този дух дори един португалец или пък испанец би могъл да бъде милостив герой от филма „Мисията“6. Стъпим ли обаче на британска територия, невидимата ръка на пазара започва да размества населението, да начертава парцели, да засява тютюн, да сече дървета,разчиствайки всичко, което не се вписва в този малък бюргерски свят. Какво се случва извън него в случая не  интересува  новия заселник,  ако  то  не  носи стоки за продажба или не идва с бойни викове.

За да стигнем и до третия вестител на цивилизацията – легионер от Рим, който след като е отвоювал в бой и при късмет ограбил новата земя, ще може спокойно да бъде заселен, по-точно „въдворен“ в нея с мисията да научи местните на всичко, смятано за приемливо. И острието вече няма да е късият гладиус, а по-скоро вечният език7, културни дрехи и (препоръчително) безсмъртните римски богове. Този конкистадор ще бъде опростен за своите престъпления и от лице със съмнителни качества в старата Родина  на  новото  си  място  ще  се  превърне  в местния  елит със съответно  самочувствие. Тези хора ще разполагат с два жизненоважни за успеха стимула – своето оръжие и липсата на избор. Поради това и се сражават при всякакви условия, независимо дали питаме Ернан Кортес, Писаро,  покоряващи  Мексико  или  долините  на Андите,  или  пък Ермак Тимофеевич,  отвоюващ заснежената тайга. Подобно действие, завладяване, е изключително в културна и политическа гледна  точка, понеже  удря  най-силно  местния елит  –  ацтекски  императори,  Сапан Инка  или сибирски  ханове  –  който  би  могъл  да  служи  за обединение на народа около старата културна идентичност.  В  същото  време новопоявилият  се  елит  успява  да  се  обезпечи  материално и да придобие  самочувствие  в  противовес  на централната власт. Особено силен става този процес в Америките, където креолите8 стават знамето на революцията, докато местното население твърде късно излъчва свои представители в управлението.

Така  ние  с  три  линии  очертахме  различните проявления на колонизацията в Античността и в Новото време. Те ще са необходими за триизмерната координатна система, в която с най-голяма  точност  да можем  да  поставим  френския пример като уникална еклектика.

 

Франция пред Океана

 

В смисъла на френската колонизация трябва да кажем,  че  метрополията тук  не  може  да  бъде поставена  на  равна  нога  с  конкурентите  си  в никой случай, пък била тя и териториално и демографски по-силна от тях. Въпреки своите проблеми  империята  на  Хабсбургите  ще  може  да употреби силите на своите наследствени владения, за да удари по определени точки на предколумбовото общество – Монтесума или Атауалпа9 – и така с относително малко вложения да овладее  огромната империя  от  Калифорния  до Огнена земя като едновременно с това стяга в задушаваща примка Франция. Но тази Франция все  още  не  познава кардинал  Ришельо  и  волята на Краля-Слънце. Напротив, това е Франция на  Павия10,  на  Вартоломеевата  нощ,  на  хугеноти и католици, въобще на разяждащата язва на гражданската война. Подобно на Британия след Войната на розите на Париж все още „не му е до това“ да овладява колониална империя. Борбата между католици и хугеноти оставя трайна травма във френското общество, която дори Нантският едикт11 няма да успее да излекува. И ако Париж прати хугенотите си в Луизиана или пък в Канада, той ще живее под постоянния Дамоклев меч, че там се издига нова крепост Ла-Рошел12, т.е. че религиозната война се повтаря с нова сила там. Подкрепяна, както на континента, от така близката британска ръка. В този ред  на  мисли  Франция  е  далеч  по-свързана  със своята религия,  отколкото  Англия,  макар  държавният глава да не е глава на Църквата. Това проклятие тегне над френската държава и при определени обстоятелства на практика става най-големият ѝ коз в създаването на колониалната империя в Нова Франция по-късно.

Другият момент, който си струва да бъде отбелязан така например също е морската разноликост на Франция. Защото докато Португалия и Кастилия, а после и Англия са отворени само към Атлантика, то Франция е дете на две твърде  различни  култури.  Защото  когато  казваме, че „Франция през ХVІІ, а и ХVІІІ е разединена“, то рядко се сещаме, че това са два различни свята, всеки със собствено море и точно в тези морета  се  намират  и корените  на  тази  разединеност. Северна Франция и крайбрежието на Бискайския залив могат да бъдат погледнати в светлината на Англия, на Ниските земи, област, смятана за двигателя на френската икономика.

Южна  Франция,  Лангедок  и  Прованс  е  територията на Средиземно море, на ръка разстояние по  море  до  Каталуния,  Берберия13, италианските градове, а минем ли линията Сицилия-Тунис, до необятните богатства на Изтока. Наистина,  културното  разнообразие  и  великолепие на тази  област  е  неизлечимо  ударено  през  албигойските кръстоносни походи в 1209-1229 г. Но това  в  никакъв  случай  не  намалява  изгодното разположение  на  Марсилия,  Лион  и  Тулуза  в  потока  както  на  луксозни  стоки,  така  и  на  такива от първа необходимост – асортимент, до който Бретан, Аквитания или дори Ил-де-Франс имат  силно  ограничен достъп.  Няма  да  повтаряме това, което Фернан Бродел така добре е описал  в  „Средиземноморието  по  времето  на Филип ІІ“ относно движението френският стокообмен по оста север-юг. Във всеки случай си струва да отбележим, че дълго време след като слага ръка на тези територии, Франция започва да върви триумфално по позлатения път на Рим, победил  Картаген  и  покорил  неговите  богатства.  Оттук  нататък борбата  ще  бъде  не  за придобиване на новите богатства, а за правилното им инвестиране. В това отношение Франция  ще  изпитва големи  затруднения,  свързани със споменатата от Бродел стройна схема на оборот,  която  практически  изолира  западната част  на  страната  от активни  стопански  отношения. Тук виждаме приликата по-скоро с империята на Филип ІІ, лежаща на холандските си провинции и на идващите метали от Индиите14, нежели с икономиката на един протокапитализъм, каквато е за момента в Англия.

И когато към тези два фактора – религиозните войни и стопанското неравенство – добавим и административните  и  културни  спънки,  които лежат  пред  френското  общество,  ще  видим  в какъв  неизгоден  старт  се оказва  уж  развитата Франция. Защото Нантският едикт не само осигурява мир,  но  Анри  ІV  е  принуден  да  остави  една  хугенотска  държава  в държавата  без ефикасните сили за прогонване на тези хора. И така, когато липсват силите да прогони хугенотите (с каквито ще разполага Краля Слънце и ще ги употреби с катастрофални последици), то и те нямат стимул да се изселят като английските  си  събратя  на  „Mayflower”.  Тази привързаност  на  хората  към  Стария  континент логично  става предпоставка  за  изграждането  на  колонизационния  процес  като държавна инициатива и предприятие, а съотватено и за правото на държавата да „диктува правилата“ при които тази колонизация да се извършва. С известни уговорки това условие можем да отнесем и към испанската колонизация, но там мащабът,  стимулите,  територията, завареното население са много по-различни, за да можем да говорим за пълно сходство. Но то не е и нужно, предвид факта, че американското злато обикновено веднъж попаднало в Европа бързо напуска Кастилия и Арагон и влиза в оборота на европейската търговия, в това число и френската. Нещо повече, този оборот във вид на истинска златна вълна силно удря иначе устойчивата ос север-юг,  прокарана  през  Франция  и Фландрия. Остатъците от паричната дейност на някога цветущия  Лион  са пренесени  в  Париж,  което става още един стимул за държавната инициатива, поела функциите на регионалните пазари.

 

Нова Франция

 

И така, с широки мазки нарисувахме това, което  трябва  да  се  опише като предколониална Франция  –  Франция  на  Франсоа  І,  Най-християнския крал, застанала на прага на религиозните войни и вкопчена в борба с Хабсбургите, тя няма нито силата, нито желанието да се впуска в атлантическата надпревара. И когато в тази надпревара няколко пъти подчертахме неизгодните условия, в които се включва Франция, то не трябва  да  извика  съчувствие,  а  да  подскаже за френския подход в такива ситуации. Подобно на всяка прохождаща колониална империя, Франция  също  не  дръзва  да  изпрати  мащабна експедиция, особено когато тя рискува да наруши  договорения  монопол  върху  новите  земи на Испания и Португалия. Вместо това е изпратен Жак Картие. И въпреки стремежа да пропуснем анекдотичния  подход,  не  можем  да  не отбележим факта, че е пионерът френската колонизация е роден именно в Бретан – тази най-отдалечена точка от някогашната средиземноморска търговия,  най-скоро  присъединена  към  Франция,  и въобще, сякаш роден, за да отвори страницата на една буквално Нова Франция.Трите  експедиции  на  Картие  вървят  по  стъпките на Лейф Ериксон и откриват викингската Винланд – Лозова земя – или както я нарича Картие, Канада (от ирокезкото „каната“ - селище). Това откритие не донася на френския крал късмета на испанските му съперници. Злато така и не е открито. За сметка на това Картие открива индианци и тук ще бъде големият пробив на французите. Защото именно индианците ще се  окажат  най-голямото богатство  на  френските  колонии.  И  когато  Марк  Твен  с превъзходството  на  младата  американска  държава описва експедицията на  Ла  Сал15 по  Мисисипи, може би неволно ставаме свидетели на най -добрия разказ за френската колонизация, събран в няколко  изречения  и при  това  носещ  остър,  но очарователен  хумор.  Иначе  как  бихме оценили изследователя,  който  издига  кръст  с  fleur-de-lys16 край реката и срещу шепа дрънкулки заклева слисаните индианци в името на някакъв крал, самоназовал се Слънце, от когото никога няма да се заинтересуват, а и той от тях. Наистина, и тук, както във владенията на Нейно Величество имаме  преди  всичко  икономически  интерес,  но съвсем не от английски тип. Или иначе речено, в колониите на Франция виждаме като икономически  стимул  всичко  това,  което  поради  условия – културни, политически – не се случва в самата Франция. Далеч от Версай мощната ръка на кралските интенданти вече е отслабнала и дава простор на едно отлично сътрудничество, истинска  крехка  симфония,  между  индианците, voyageurs (пътниците), и coureurs des bois (скиталците в леса) от една страна и централната власт, събрана в няколкото града – Нови Орлеан, Монреал, Квебек, както и по-малки фортове като Батон Руж, дн. столица на щата Луизиана. Тази верига от градове и селища минава приблизително по оста от север на юг (може би трябва да търсим случайно сходство с метрополията) като минава по р. Сен Лоран, през Големите езера и след това по Мисисипи. Подобен избор биха направили и португалците по крайбрежието  на  Бразилия.  Наследниците  на  Кабрал17 обаче  дълго време  контролират  основно  бреговата ивица и всяко навлизане във вътрешността на  джунглата  е  внимателно  опипване  в  мрака. Гръбнакът на Испанската империя в Америка от своя страна се поддържа от държавната традиция на маите, ацтеките и инките, които вече имат определена държавническа традиция и чиито територии ще оформят ядрото на Испанската империя. Франция нито разполага с тези „империи наготово“, нито се ограничава до каквато и да било ивица. Напротив, тази верига от селища контролира непропорционално големи територии в сравнение с другите европейски държави, при което с помощта на coureurs des bois – трапери – тези територии влизат в стопанския  оборот, особено  що  се  отнася  до кожите, безспорно най-ценният артикул във френския колониален асортимент. Кануто става не само  удобно  превозно средство,  но  и  канал  за комуникация по цялата тази империя, прорязана от реки.

Samuel de Champlain Carte geographique de la Nouvelle France

Така  виждаме  как  Нова  Франция  оформя  „на чисто“  свой икономически,  социален,  а  и  политически  профил,  доста  по-различен от  този  в метрополията. Явление, което впрочем се среща практически във всички колониални империи. Разликите между владенията на Най-християнския владетел и съседите му обаче са съществени и заслужават особено внимание. Като най-значителна, или поне най-силно набиваща се на очи, можем да покажем ако не пълното отсъствие  на  роби,  то  поне нищожното  им  значение за местната икономика. Накратко, една колониална  икономика,  която  при  френските  мащаби разполага с едва 4 000 роби може да бъде изведена от общото порицание и да получи отделно внимание. По същия начин, по който го е получил от  Краля  на Франция  съгласно  Code  Noir18,  при доста по-благосклонно отношение от това към крепостните  в  Русия  например.  Така  например в  т.  47  четем, че  семейство  на  роби  не  може да бъде продавано с разделяне на членовете му едни  от  други.  Какво  благородство,  несъмнено, сравнено с размяната на цели села за ловни хрътки! В същото време институциите на колониалното самоуправление - Генералният губернатор,  Интендантът и  Върховният  съвет  са отговорни пряко пред Короната, което създава една доста по-демократична среда на управление  и  известно  чувство  за сигурност  от  произвола  на  губераторите.

Оптимизмът  сигурно изисква да внушим на Луи ХІV, Краля-Слънце, и на Луи ХV Обичания, автор на фразата „След мен – потоп!“ някакво демократично вдъхновение. Ако не разполагаме с доказателство за подобно, все пак, принудени сме да приемем, че тази система  се  развива  благодарение  на  нисък  контрол, нежели на благородно внушение. И наистина, ако френското колониално величие си е поело глътка въздух с Анри ІV и особено с кардинал Ришельо, то войните на Краля-Слънце и на Луи Обичания не  просто  спират,  а задушават  този  порив.  В този смисъл успешното развитие на френската колония трябва да стане не благодарение, а въпреки усилията на Короната.

 

Заключение

 

Обикаляйки Нова Франция, ние не можем да забележим нейната очарователна крехкост. Един свят, който и днес се откроява с Ню Орлиънс, запазил  едновременно  духа  на  плантаторския аристократизъм и разюзданите карнавали Мар ди Гра, до Квебек, над който продължават да се веят четири кралски лилии. Това е един свят днес в две държави, който обаче продължава да бъде свързан от големите реки, от наследството на първопроходците, украсили със същите тези лилии своя път. Неговата крехкост се е състояла все пак именно в това, че е изпреварил времето си, че е виждал прекалено надалеч и е стигнал прекалено надалеч, дори и само географски. Така че когато британците превземат Квебек през 1758, за този свят няма връщане назад. Той вече е  получил  собствена  съдба, завинаги  свързана не с Франция, но с френската култура и с опазването ѝ на Новата земя. Подобна мисия трудно може да спечели адмирации в прагматична атмосфера на пресмятане и интереси. Точно затова нейната прослава и подкрепа изисква повече усилия. За да остане Nouvelle France богатство за Американския континент и за света.

 

1Великобритания
2През 146 г. пр. Хр. Картаген (основан от финикийци) е превзет от римляните, разрушен, а земята е разорана и засята със сол като символ на унищожението му.
3Енрике Мореплавателя (1394-1460) - португалски принц, основател на навигационна школа и покровител на редица португалски откриватели.
4Фактория - търговска база в чужда страна.
5“Луизиади”  -  поема  на  португалския  национален  поет Луиш де Камоеш.
6“Мисията” (1986) - разказва се за мисионер-йезуит, който защитава индианците, сред които живее, от насилието на властта.
7Латинският.
8Белите заселници и техните потомци в Латинска Америка
9Последните владетели съответно на ацтеките и инките
10Град  в  Италия,  където  през  1525  г.  френският  крал Франсоа  І  претърпява  тежко  поражение  от  император Карл V.
11Документ,  издаден  от  френския  крал  Анри  ІV,  който трябва да помири католици и протестанти
12Хугенотска крепост на атлантическия бряг на Франция
13Наименование  за  северния  бряг  на  Африка  (дн.  Тунис, Алжир и Мароко).
14Американските колонии на Испания.
15Френски  пътешественик  и  изследовател  на  Северна Америка.
16fleur-de-lys - хералдическа лилия - символ на френската монархия.
17Педро Алварес Кабрал - португалски мореплавател, откривател на Бразилия.
18Черният кодекс - правилник, въведен от крал Луи ХІV и регулиращ робството в Нова Франция.

Библиография:

Бродел,  Ф.  „Средиземно  море  и  средиземноморският  свят  по времето на Филип ІІ“, С., 1998 г. изд. „Абагар“
дел Кастильо, Бернал Диас „Истинската история за завоюване то на Нова Испания“, В., 1979 г. изд. „Г. Бакалов“
Litalien, R. Vaugeois D. “Champlain: The Birth of French America” Q., 2004, McGill-Queen’s Press
Lacoursière,  J.  Provencher,  J.  Vaugeois  D.  “Canada-Québec  1534-2000”, Q., 2001, Les éditions du Septentrion