Франция

Кралство Франция XVI — XVII в.

Посещения: 2459

 

 Йордан Николов

 

361px Louis xii roi de franceВ седмия ден на април 1498 г. в двореца Амблуаз на 28-годишна възраст починал кралят на Франция Шарл VIII (1483 — 1498). Още в същия ден овакантеният престол бил зает от Луи XII (1498 — 1515), син на дука на Орлеан и Милано Шарл и на принцеса Мария Клевска. Смъртта на Шарл VIII поставила края не само на едно управление, но и на една епоха в историята на страната. Слязъл от историческата сцена единственият монарх на континента, създал редовна армия, подсигурена с постоянен бюджет. Новият владетел крал Луи ХII, сам свързан с орлеанската линия на династията Валоа, бил роднина на покойния Шарл VIII по мъжка линия. На 27 май 1498 г. той бил коронясан за крал на Франция в катедралата на гр. Реймс.

Крал Луи XII управлявал 17 години, починал на 53-годишна възраст на 1 януари 1515 г. в двореца Турнел в Париж. По време на управлението си, той успял да завърши обединението на своята страна. След като се разделил с първата си съпруга Жана Френска на 18 декември 1498 г., крал Луи XII се оженил за вдовицата на Шарл VIII Ана Бретанска (8 януари 1499), законна наследница на херцогство Бретан. По такъв начин последното голямо херцогство било присъединено към Франция, макар обединяването да било узаконено едва през 1532 г. с тържествен акт.

Когато крал Луи XII застанал начело на Франция, в нейните граници някои херцогства останали самостоятелни, имали право на имунитет, получен още в предишните столетия. Аристократичният род на Орлеаните владеел херцогствата Бурбон, Оверн, графствата Вандом, Серсер, Фоле и Божоре, а родът Алансон освен херцогства владеел графствата Перш, Флоа-Албре, Дрьо, а също и различни княжества в Пиренеите и Беарне. Собственичката на херцогство Бретан — Ана, първоначално била омъжена за австрийския император Максимилиан I, но след като папа Инокентий VIII анулирал брака ѝ, тя се омъжила за краля на Франция Шарл VIII. Новият ѝ брак бил сключен при условие, че тя запазвала в собственост херцогство Бретан, поемайки задължението при евентуална смърт на Шарл VIII, ако не им се родят собствени деца, да се ожени за наследника му. При това положение тя се омъжила за Луи XII, запазвайки херцогството за по-малките си деца, които нямали право да наследят короната. Кралят на Франция признал валидността на законите и херцогство Бретан останало като самостоятелно владение. Едва при управлението на крал Франсоа I имението било включено в границите на Франция.

393px Voyage Gnes Marot Louis XII 2В усилията си да обедини земите на кралството Луи XII предявил претенции към кралство Неапол, херцогство Милано и графство Асти, позовавайки се на обстоятелството, че представляват наследство от баба му Валентина Висконти. Френският монарх действително завладял кралство Неапол, на два пъти покорявал Милано, сложил ръка на Пиемонт, но не успял да ги задържи трайно.

Във вътрешнополитическо отношение крал Луи XII общо взето успял да заздрави властта на короната, да неутрализира опитите за разцепление. От време на време старите сеньори проявявали своите сепаратистични желания, но кралят ги обезвреждал, като ги включвал в състава на дворцовата аристокрация. Временните прояви на самоуправство завършвали с признаване на върховната власт на краля и тя оставала ненакърнима. Монархът налагал своята воля бавно, но сигурно. Провинциалните щати продължавали да се свикват и да участват в определянето на данъците, спускани от правителството. Лангедок, Прованс, Дофине, Бургундия, Бретан отстоявали правото си да се наричат самоуправляващи се провинции (Pays d'Etat), но решенията на краля се превръщали във върховен закон (Suprema lex).

 

Общ поглед върху кралство Франция

 

През XVI — XVII в. Френското кралство според големия френски медиевист Ф. Бродел представлявало пъстра мозайка от малки области, всяка една от които живеела със своите ресурси. В него били установени различни типове стопански отношения, но все още нямало изградена единна цялостна национална стопанска общност. Кралство Франция било най-гъсто населената държава на континента. В края на XV в. нейните жители възлизали на около 15 млн. души, а към средата на XVII в. броят им нараснал на 16 — 18 млн. Сравнително динамичният прираст на населението, прекъснат от бурята на взаимното религиозно изтребление и от кръвопролитията на Тридесетгодишната война, бил подсигурен от благоприятните условия на живот, от развитието на селското стопанство и градската промишленост.

Тя имала два пъти повече жители от Испания и пет пъти повече от Англия. Франция се оформила като могъща и силна европейска държава, която нямала равна на себе си.

В кралството били въведени в употреба множество открития и нововъведения. Те навлезли в бита и живота на градското население, а след него и на селското. Историците изброяват двадесетина новости, за които се говори в изворите: хомот, кормило, струг, лоена свещ, часовник с тежести, водно колело, вятърна мелница, механичен трион, ковашки мех, тепавица и др.

Изградената сухопътна мрежа през XVI в. нараснала и обхванала цялата страна. В Париж се пресичали 11 широки пътища, които съединявали столицата с други многолюдни градове. Един от тях водел през Орлеан към Бордо, Тулуза, Лион и Авиньон. Друг стигал в Сен-Мало и Руан, Ипр, Брюксел, Кьолн, чрез Реймс и Лиеж се насочвал към Женева, Страсбург и Франкфурт на Майн. Около средата на XVII в. Париж поддържал редовно минимум един път в седмицата пасажерски връзки с 43 от големите градове на Франция. Пощенските кабриолети преминавали за един ден около 130 — 140 км.

 

Абсолютна монархия — зараждане и развитие

 

През първата половина на XVI в. започнало формирането на френския абсолютизъм. Като форма на управление абсолютизмът се характеризирал с пълно и неограничено господство на краля. Установена била неговата власт над цяла Франция. Преди всичко бил засилен пълният контрол над провинциите и техните органи на управление. Компетенциите на владетеля при издаването на закони, укази и разпоредби, задължителни за всички граждани на страната, станали неограничени. Кралят ликвидирал правата на сеньорите в правораздаването и поставил край на автономията на градовете. В същото време монархът престанал да свиква Генералните щати и започнал да назначава архиепископите и епископите в страната. Създаден бил многоброен бюрократичен апарат за управление, формирана била постоянна действаща армия.

Обикновено началото на френската абсолютна монархия се свързва с управлението на тримата наследници на крал Луи XI (1461 — 1483) - Шарл VIII, Луи XII и Франсоа I.

470px Louis XIКрал Луи XI произхождал от династията Валоа и бил един от онези монарси, които се борили против сепаратизма на феодалните сеньори, за утвърждаване на кралската власт. През годините на своята младост той се включил в организирания заговор против баща му Шарл VII (1422 — 1461)2, но акцията не успяла. Сполучил да наложи своята воля едва след като сломил съпротивата на известната „Лига на общественото благо“ (Ligue du Bien publique), образувана през 1464 — 1465 от брат му Шарл Берийски за смазване на политиката на централизация, която кралят провеждал. В сражението с Лигата на 16 юли 1465 г. при Монтлери крал Луи XI претърпял поражение, но отстъпките, които направил, предотвратили провала му. Сключеният в Конфлан и Сен-Мор мирен договор през септември-октомври с Шарл Смелия му дал възможност да печели време и да разцепи Лигата в резултат на компромисите, допуснати с нейните ръководители.

Много големи усилия положил крал Луи XI да разшири и задълбочи централизацията и да обедини страната. За сломяване на съпротивата на аристокрацията, която пречела за единението на френската нация, той се опирал на най-широки слоеве от населението и особено на гражданите. Провеждал последователна политика за присъединяване на всички френски земи към короната. През 1462 г. успял да включи в границите на Франция Русийон и Сердан. По време на Бургундските войни (1474 — 1477), подкрепян от швейцарски наемници, завладял херцогство Бургундия и Пикардия. През 1481 г. към кралския домен включил Анжу, Мен, Прованс. По такъв начин териториалното обединение на Франция в основни линии приключило.

Крал Луи XI, следвайки своите планове, провеждал активна дипломатическа дейност. В името на целите, които преследвал, той си служел с всякакви средства, убеждения, обещания, заплахи, подкупи, интриги, войни. Далновиден държавник, монархът полагал грижи за развиване на занаятчийската дейност и специално за подема на коприненото производство. Подпомагал и търговските операции: вътрешни и външни.

В управлението си крал Луи XI се облягал на Кралския съвет, чиито членове назначавал по собствен избор. Генералните щати свикал един-единствен път — през 1468 г. Многократно се съветвал обаче с представители на различни съсловия. Основното му внимание било насочено към смазване на непокорните феодали. Организирал системата на администрацията в кралството. През 1461 г. учредил парламент в Гренобъл, през 1462 г. — в Бордо, през 1477 г. — в Дижон. В столицата на Франция Париж създал общинска войска. През 1464 г. крал Луи XI организирал кралска поща.

Той създал печатница. Това предизвикало недоволството на калиграфите от университетите, които искали да запазят монопола на преписването. При Парижкия университет основал медицински факултет.

Крал Луи XI организирал постоянна войска и артилерия, които всявали ужас у непокорните васали.

Стегнатата здрава държавна организация, която създал крал Луи XI, подготвила предпоставките за възникването и развитието на абсолютизма във Франция.

Charles VIII Ecole Francaise 16th century Musee de Conde ChantillyЗа развоя на абсолютистичната система на управление спомогнал крал Шарл VIII, опитвайки се да разшири границите на Франция чрез навлизане в Италия. Монархът, начело на огромна армия, въоръжена с артилерия, преминал през Алпите в Апенините. След като завладял кралство Неапол, той срещнал мощен отпор на завоевателските си амбиции. Възникналата коалиция, в която влизали папа Александър VI Борджия, херцогът на Милано и дожът на Венеция, привлякла на своя страна император Максимилиан I и краля на Испания Фердинанд. Италианското население, изтерзано от безчинствата и грабежите на френските войници, се включило в организираната отбрана. Изолиран, Шарл VIII побързал да се оттегли във Франция, за да избегне поражението.

Следвайки политиката на своя предшественик, крал Луи XII също се опитал да подчини Италия. За тази цел влязъл в съюз и сключил договор с папа Александър VI, английския крал Хенри VII, император Максимилиан I и крал Фердинанд Арагонски. Постигнато било разбирателство за разделяне на кралство Неапол. Войната с Италия била подновена през 1498 г. Армията на френския крал завзела Милано и се отправила за Неапол. Фердинанд Арагонски обаче изменил на договора, защото владетелят на Неапол му отстъпил престола, и предприел настъпление срещу френските войски. В сражението при р. Гариляно през 1503 г. испанците разбили французите и ги принудили да напуснат Италия. Във владенията на кралство Испания влезли Неапол, Сицилия и Сардиния.

Крал Луи XII не се отказал от своите първоначални планове. Включил се през декември 1508 г. в Камбрейската лига на император Максимилиан I, папа Юлий II и крал Фердинанд. Обявявайки през януари 1509 г. война на Венеция, крал Луи XII не успял да постигне замислите си, защото венецианската дипломация взела мерки да предотврати поражението си. Давайки компенсации на съюзниците на краля, дожът на Венеция ги привлякъл на своя страна. В създадената „Свещена лига“ се включили Свещената римска империя на германската нация, Швейцария, кралят на Англия Хенри VIII и кралят на Испания Фердинанд. В започнатата война лигата нанесла на френската армия поражение през 1513 г. при Навара от италианците, а след това от англичаните при Гингат. Изправен пред финансов банкрут, през 1514 г. крал Луи XII се видял принуден да сключи мирен договор, без да може да постигне победа, която толкова желаел.

Най-голямо могъщество кралската власт достигнала при управлението на Франсоа I, който решавал еднолично възникващите въпроси и не свикал нито веднъж Генералните щати. Юристите, утвърждаващи неговата политика, казвали, че волята на краля била закон за поданиците на държавата.

370px Francis1 1Франсоа I, който заел престола през 1515 г., произхождал от династията Валоа, клон на династията на Капетингите. С неговото управление било свързано по-нататъшното развитие на абсолютизма във Франция. Застанал начело на държавата на 21-годишна възраст, той провеждал централистична политика. Функциите на Генералните щати, които престанал да свиква, се поели от т. нар. нотабили, малобройни специализирани съвети, в които влизали представители на аристокрацията, назначавани лично от монарха. Властта се съсредоточила в ръцете на Кралския съвет, който той създал и превърнал във върховен орган на управлението. Заедно с най-близките си съветници крал Франсоа I вземал решения по най-важните въпроси на кралството. За да ограничи правата на Парижкия парламент при регистрирането на кралските укази и финансовите едикти (правото на ремонстрация), кралят участвал лично в неговите заседания. По този начин той осигурявал узаконяването на кралските разпоредби и решения.

За да поддържа армията, на която крепял своята власт, кралят увеличил данъците и налозите, въвел практиката да се продават съдийските длъжности. Той подложил на системен контрол цялостната дейност на губернаторите, особено на техните финансови операции. С едикта Виллер-Котре, който издал през 1539 г., кралят забранил организирането на стачки и обединяването на калфите в съюзи, подложил на ожесточени преследвания еретиците и реформаторите. Предприел мерки за изкореняването на калвинизма — през 1535 и 1540 г. той издал едикти за неговото преследване. По-късно, през 1545 г., Франсоа I застанал начело на масова акция за пълно ликвидиране на валденската ерес, за нейното окончателно изкореняване.

Важен етап в укрепването на абсолютизма е Болонският конкордат от 1516 г., който Франсоа I сключил с папа Лъв X (1513 — 1521). Съгласно неговите клаузи кралят назначавал висшите духовни лица, а папата ги утвърждавал. Разпореждал се с богатствата на църквата във Франция, раздавал църковните бенефиции на своите приближени. Така църквата изпаднала в зависимост от светската власт. Затова недоволството на масите от режима било насочено не толкова срещу папството, както било в Германия и в другите западноевропейски страни, колкото срещу аристокрацията. Неслучайно през 20-те години, когато Франсоа I поддържал борбата на немските князе против императора, във Франция проникнали и се разпространили сред третото съсловие (буржоазията и занаятчиите) протестантските идеи.

Крал Франсоа I провеждал активна външна политика. След като сключил съюз с Англия и Венеция, войските му нахлули в Италия и на 13 — 14 септември 1515 г. при Мариняно разбил армията на миланския херцог, сформирана от швейцарски наемници. Преодолявайки съпротивата, френските войски, подкрепяни от венецианците, завладели Милано (без цитаделата) и Павия, а венецианците се укрепили в Бергамо и Бреша. В резултат от сключения през 1517 г. мирен договор между воюващите страни завоеванията на френската корона в Ломбардия били укрепени. В отговор на плановете на императора на Свещената римска империя на германската нация Карл V да прогони французите от Северна Италия, през есента на 1521 г. той възобновил военните действия. Няколко години конфликтът протичал с променлив успех ту за едната, ту за другата страна. На 24 февруари 1525 г. в битката при Павия Франсоа I претърпял поражение, бил пленен и отведен в Мадрид. По силата на сключения на 24 януари 1526 г. мирен договор Франция трябвало да се откаже от всякакви претенции спрямо Италия. Завърнал се от плен, френският крал отказал да потвърди договора, обявил го за незаконен, а решенията му — за недействителни.

Още на 22 май 1526 г. по инициатива на римския папа била оформена т. нар. Конякска лига, в която влизали Франция, Папският двор в лицето на папа Климент VII, Венеция, Генуа, Флоренция и Миланският херцог, за борба срещу император Карл V. Военните действия продължили от 1527 до 1529 г. Франция претърпяла поражение и била принудена през август 1529 г. да сключи мирен договор в Камбре, като се отказала отново от всякакви претенции спрямо Италия.

552px Taddeo Zuccari 003Присъединил през 1532 г. Бретан, Франсоа I възобновил (1536.) военните действия и завладял Пиемонт и Савоя. През 1538 г. в Ница той сключил за 10 години примирие с императора на Свещената римска империя на германската нация Карл V, но не след дълго конфликтът отново бил подновен (1542 — 1544). Поводът за новата война бил убийството на двама френски пратеници до Османската империя. В съюз с Дания, Швеция и Османската държава, Франция предприела настъпателни операции срещу Свещената римска империя на германската нация, подкрепяна от Англия. Под ударите на обединената френско-турска армия през 1543 г. паднала Ница. През следващата 1544 г. Франция удържала забележителна победа. В резултат от по-нататъшните настъпателни операции на немско — английските войски през септември 1544 г. Франсоа I се видял принуден да приеме подписания в Крепи мирен договор. Франция загубила позициите си в Италия.

Френският крал бил ценител на културата и спомагал за нейното развитие. Движен от желанието да даде тласък на френската наука, през 1530 г. той открил университета „Колегия на френските лектори“, прераснал в края на XVIII в. в „Колеж дьо Франс“. Кралят преследвал идеолозите на революционните движения. През 1546 г. бил изгорен на клада Етиен Доле, един от големите хуманисти на Франция. Той привличал италианските художници и архитекти, включително и Леонардо да Винчи, като им оказвал радушен прием и разностранна подкрепа.

Първите четирима крале на Франция, с които се свързва генезисът и развоят на абсолютизма — Луи XI, Шарл VIII, Луи XII и Франсоа I — имали нееднакво влияние върху историческия процес, ролята им била различна в утвърждаването на новата политическа система. Това се обяснява не само с личностните им качества като държавници, но и с темповете на развитието, с постепенното изграждане на съответния бюрократичен държавен апарат, обслужващ установените отношения в управлението. По различен начин и с различни темпове обаче монарсите изграждали институцията на абсолютизма. В качеството си на неограничен владетел, монархът разпуснал Генералните щати и не ги свиквал повече, замествайки ги с Кралския съвет, където решаващата дума била негова. Безусловен автократ, единовластник, кралят, лишавайки традиционните органи на управлението от възможността да участват при вземането на административни решения, фактически се превърнал в източник на законодателната власт. Подчинил административния апарат, разполагащ с репресивни органи, армия и пр., той събирал данъци, налози, мита, без да се съобразява с установените обичаи и традиции. Кралят установил пълна власт. Посредством издаването на едно разпореждане или заповед можел да погазва принципите на обичайното право, осветени като ненакърними през вековете. Поставяйки в края на своите решения формулата „Защото такова е нашето удоволствие“ (car tel est notre plaisir), кралете след Франсоа I премахнали необходимостта от всякаква допълнителна мотивация на своите заповеди (ordonnance). От съдържанието на формулата „Защото такова е нашето удоволствие“ се наложила квалификацията „управление на доброто удоволствие“.

Ordonnance de Villers Cotterets privilges du roiПо такъв начин по право (de jure) и фактически (de facto) абсолютната кралска власт, която възникнала и се наложила, имала личен характер. Издаденото от краля разпореждане не могло да бъде оспорвано от никого. Главно, ако не и единствено парламентът, заседаващ в Париж, притежавал известна възможност да ограничава в някаква форма и степен неговото единовластие и всевластие. Превърнал се в регистратор на събитията, парламентът утвърждавал сключените договори, ако кралят бил непълнолетен, назначавал регент, оповестявал указите на владетеля, огласявал взетите от него решения и разпореждания.

Кралят на Франция, обявил своята власт за абсолютна и неограничена, ликвидирал традиционните звена на дворцовото управление, които стеснявали неговата самостоятелност и създал тесен съвет от свои фаворити: принцове, перове, крупни сеньори и някои чинове — секретари и докладчици. При Франсоа I в деловия съвет на краля били включени само 4 — 5 души, най-доверени лица.

Наред със съдебните и военните нововъведения, абсолютизмът установил здрава финансова организация, призвана да увеличава непрекъснато преките и косвените данъци и налози. Като изразител на интересите на аристокрацията, на утвърждаващите се капиталистически отношения, абсолютизмът изисквал финансово осигуряване на бюрократичния апарат, лежащ върху плещите на селяните и занаятчиите, на търговците и предприемачите. В края на XV в. преките налози възлизали на 3 млн. ливри, а в средата на XV в. — на 9 млн.

В управлението на държавния апарат абсолютният монарх въвел множество нови служби. Понякога свиквал Кралския съвет при вземането на важни решения, но по-често се задоволявал да кани главно родовите принцове (перове) и административните служители на трона. Документацията на правителството кралят възлагал на своите „тайни писари“ (clercs du secret), титулувани „кралски секретари“, но по-късно била въведена практиката на кралство Испания и те били наречени „държавни секретари“ (secrétaires d᾽Etat). В областта на финансовото дело били въведени два типа служители: едните — бирници (reçeveurs) и „хазнетари“ (tresoriers), а другите — чиновници, които събирали косвени налози. Пазителят на съкровището бил наречен „главен ковчежник“ (tresorier général).

При крал Франсоа I била учредена длъжността на губернаторите — военните началници, които упражнявали най-строг контрол в административните центрове: съдебни палати, парламенти, провинциални щати. Освен губернаторите назначавани били и кралски комисари, натоварени с извънредни пълномощия. По разпореждане на Франсоа I била създадена френска пехота. След като сключил с папа Лъв X Болонския конкордат през 1516 г., кралят установил своята върховна власт и над църквата. Назначенията, които монархът извършвал на висши духовни лица, само били одобрявани, санкционирани от римския понтифекс.

Последният представител на династията Валоа бил крал Анри III (1574 — 1589) — слаб владетел, недостатъчно способен да управлява. Той не успял да укрепи монархическата институция и спомогнал за отслабването на властта. Увеличаването на данъците и налозите предизвикало недоволство сред различни слоеве на населението и сред нисшето духовенство. Улиците на столицата постоянно били изпълнени с различни процесии. При погребението на херцог Гиз участвали повече от 100 000 души, които носели свещи, гасили ги и казвали: „Така Бог да изгаси династията Валоа!“ Крал Анри III бил убит от доминиканския монах Хак Клеман, изпратен от Католическата лига.

 

Възход на абсолютизма

 

Henri PourbusФренският абсолютизъм като политическа система за управление получил по-нататъшно развитие при крал Анри IV (1594 — 1610), първият представител на династията на Бурбоните. По време на религиозните войни, които разтърсили Франция, той в качеството си на крал на Навара от 1572 г. възглавявал движението на хугенотите.

За да привлече католическата партия, която не искала да признае за владетел протестант, Анри IV приел католицизма. „Париж заслужава една литургия“ — заявил той, след като влязъл като протестант в катедралата „Нотр дам дьо Пари“, покръстил се, излязъл оттам като католик и крал на Франция. Примирявайки се с католиците, поставил край на религиозните войни. Хугенотите получили правото свободно да провеждат своите молитвени сбирки.

Крал Анри IV провеждал неотклонна и последователна политика за укрепване на абсолютната власт. За тази цел разширил бюрократичния апарат и засилил кралските органи на управление. Той преустановил свикването на Генералните щати. В областта на икономическите отношения въвел протекционизъм, държавна политика на покровителство на френската промишленост и селското стопанство от конкуренцията на чуждестранните стоки. По такъв начин крал Анри IV дал тласък за развитието на националната икономика. Подкрепян от енергичния и далновиден пръв министър Сюли, той успял да установи мир в разбунена и неспокойна Франция. Противоречията между различните групи във френското общество дотолкова, доколкото било възможно, се поизгладили. По силата на едикта в Нант от 1598 г. католицизмът бил обявен за официално изповедание, а Католическата църква — за официална църква. Едиктът легализирал правото на хугенотите да се укрепят в Ла-Рошел, Монпелие, Монтобан и други средища, където те могли да поддържат войска. За населението кралят обещал „във всяка селска къща да има по една кокошка на трапезата в неделя“.

С цялата си дейност Анри IV се наложил като най-значимия представител на абсолютизма във Франция. Той успял здраво да укрепи монархическата институция. Поради успешната организация на икономиката смогнал да ограничи данъците и по този начин да намали социалното напрежение. Външната политика на краля била насочена срещу Хабсбургите, готвел се за война, за да неутрализира агресията на императора. Крал Анри IV бил убит на 14 май 1610 г. от католическия емисар Раваляк.

Управлението на Анри IV оказало положително влияние върху политическите отношения, обществения живот, духовната култура. Застанал начело на една разорена, разтърсвана от вътрешни катаклизми държава, той положил усилия да преодолее съществуващите противоречия и я оставил стабилна, развиваща се и могъща. Крал Анри IV провеждал линия на веротърпимост. Едно от големите му дела било издаването на Нантския едикт на 13 април 1598 г., чрез който се провъзгласявало относително религиозно равноправие. По такъв начин кралят показал единствения начин за разрешаване на религиозните разпри. Макар някои историци да оспорват това, може да се каже, че при него френският абсолютизъм получил своите най-характерни особености. Кралят нанесъл сериозен удар върху опитите за децентрализация на страната, организирани от магнатите, и укрепил във възможно най-голяма степен кралската власт. Монархията се превърнала в олицетворение на държавата. При Анри IV абсолютизмът получил своята най-голяма мощ, величие и блясък.

След неочакваната смърт на Анри IV деветгодишният му син Луи XIII (1610 — 1643)  бил провъзгласен за крал, а за регент била назначена неговата майка Мария Медичи (1573 — 1642). Избухналите бунтове не се отразили съществено върху положението. Кралицата-майка, изпълнявайки функциите си на регентка, проявявала усилия да запази съществуващото положение и дори да укрепи държавната власт. За тази цел всички министри на Анри IV, които изразили готовност да работят за новия крал, били оставени на техните постове. През 1614 г. били свикани Генералните щати, но те не променили обстановката.

Бунтът на перовете през август 1615 г. срещу някои от фаворитите на краля приключил, без да даде практически резултати. По заповед на кралицата-регентка били арестувани една част от бунтовниците, а друга част избягали зад граница. Мария Медичи извършила промени в правителството. Едно от най-радикалните ѝ решения, взето на 30 ноември 1616 г., било да назначи  Арман Жан дьо Плеси Ришельо (1585 — 1642)  за държавен министър на Франция за външната политика и войната. Ерудиран църковник с широко хуманитарен светоглед, Ришельо проявил огромна, неизтощима енергия за налагане на кралската абсолютистична власт.

322px Cardinal de RichelieuЕдин великолепен портрет на художника Ф. дьо Шампен от 1622 г., съхраняван в Лувъра, представя физическия образ на кардинал Ришельо, облечен в одежди на прелат, с вглъбения поглед на теолога-държавник, който мисли многопосочно. Получил солидно образование: учил в колежа за привилегировани в Навара, постъпил в Академията на Плювинел, където трябвало да се подготви за офицер на кралската кавалерия. По семейни причини обаче — трябвало да спаси фамилното епископство в Люсон — той постъпил в Богословския факултет на Сорбоната, където през 1606 г. защитил научна степен „магистър по каноническо право“. Едва двадесетгодишен бил утвърден от крал Анри IV за епископ на Люсон, макар това звание да получавали мъже, навършили 23 години. Папа Павел I останал с добри впечатления от неговите познания и го посветил в епископски сан. Просторите на политическа кариера му разкрил Жозеф дьо Трамбле, един от дейците на Капуцинския орден, който го препоръчал на кралицата-майка Мария Медичи за проповедник. На неговата проповед присъствали Луи XIII и майка му Мария Медичи. И двамата приели благосклонно талантливия църковен оратор.

През август 1614 г. Ришельо бил избран за член на Генералните щати. При откриването на заседанията на 27 октомври 1614 г. му било поръчано да представи интересите на първото съсловие, на духовенството. В пленарното заседание на 23 февруари 1615 г. той произнесъл блестяща реч, в която показал солидни фундаментални знания, дълбока аргументация на отстояваните тези. Застъпвайки интересите на църквата, епископът призовал за по-широко включване на духовенството в управлението, отбелязвайки, че 35 канцлери на Франция били служители на клира. Той апелирал за съкращаване на държавните разходи, за забрана на дуелите, за борба против корупцията на чиновниците. Дебютът на Ришельо в Генералните щати направил огромно впечатление и подготвил почвата за по-нататъшния му политически възход.

В разговор с кралицата-майка Ришельо показал качествата си на дипломат. По адрес на владетелката сипел комплимент след комплимент. „Щастлив господар, — казал той за Луи XIII, но обърнат към М. Медичи — комуто Господ дарява майка, изпълнена с любов към неговата особа, с усърдие към неговата държава и опит при воденето на неговите дела.“ Коментирайки думите на епископа, един от историците пише, че Ришельо жертвал истината заради кариерата си.

Когато през 1624 г. за пръв министър бил назначен кардинал Ришельо, френската абсолютна монархия се утвърдила окончателно. В стремежа си да ликвидира разединителните сили и да наложи абсолютизма като форма на управление, той разтурил общините на хугенотите. Лишил редица самостоятелни градове от правата, които си били извоювали. Сринал до основи замъците на аристократите. „Моята първа цел — пише той в своите „Мемоари“ — е величието на краля, моята втора цел — могъществото на кралството.“

Начело на провинциите били поставени представители на правителството. Противниците на короната, които организирали заговори, били залавяни, осъждани, наказвани със смърт или изселвани от страната, а имотите им — конфискувани. Безпощадно били смазани и въстанията на недоволното население.

Външната политика на Франция, провеждана от Ришельо, била насочена срещу Хабсбургите — опората на Католическата църква в Европа. Планирал организирането на голям съюз между Франция, Англия, Холандия, лутеранските князе в Германия, Швейцария и скандинавските страни срещу Хабсбургите. Замислите му обаче не били приведени в изпълнение.

Върховната цел, която преследвал кардинал Ришельо, била създаването и укрепването на централизирана държавна машина. Убеден противник на съсловния и провинциалния партикуларизъм, на стремежа на областите към независимост от центъра, той вложил огромна енергия за неговото разгромяване. Прочутият „Кодекс на Мишел“ на пазителя на печатите Мишел дьо Марийяк, първото систематизирано законодателство на Франция, приет през 1629 г., бил подготвен не само под негово ръководство, но и с прякото му участие. В него се прокарва и отстоява принципът за кралската власт като единствена и неподлежаща на оспорване, легализира се и идеята за суверенитета на държавата, вътрешен и външнополитически, финансов.

Ръководейки се от мисълта за утвърждаването на кралския абсолютизъм, кардинал Ришельо водил постоянна борба против дейността на парламентите в самия Париж и в провинцията, които се опитвали да ограничат правата на краля. В разгара на конфликтите, които припламвали, първият министър без колебание лишавал парламентите от придобитите регионални права и свободи. През 1639 — 1640 г. той провел наказателна операция в Нормандия и разпуснал парламента в Руан, а през 1641 г. чрез кралска декларация забранил на парламентите да се намесват в управлението на държавата.

Кардинал Ришельо разбирал, че без да се разруши старата административна организация, трудно може да се осъществи централизацията, поради което не се колебал да извърши съответни реформи. През 1637 г. въвел единство в администрацията на провинцията, унифицирал органите за управление. За всяка провинция учредил интендантски длъжности: на полицията, юстициите, финансите, които изместили старите губернатори, оценени от кардинала-премиер като „малко полезни“. В ръцете на интендантите била съсредоточена цялата власт: политическа, съдебна, административна.

Кардинал Ришельо имал особено разбиране за налозите и се обявил против тяхното прекомерно увеличаване. „Всички политици — писал той в своето „Политическо завещание“ — са съгласни с това, че ако народът пребивава в извънредно задоволяване, ще стане невъзможно да изпълнява своите задължения. Него можем да сравним с катър, привикнал да носи товар; от продължителна почивка той се разваля повече, отколкото от работа. Но тази работа трябва да съответства на силите на животното. Така следва да се постъпва и с народа.“ Далновиден политик, той знаел, че неоправданото повишаване на налозите неизбежно „ще навлече проклятия върху господаря, а след тях идват и големи затруднения“.

RichelieuRochelleМного грижи полагал за развитието на външната търговия, за превръщането на Франция в морска държава, за създаването на силен военен и търговски флот. По негово нареждане били модернизирани пристанищата в Тулон, Хавр, Брест, Ла-Рошел. През 1635 г. Франция вече разполагала с три ескадри в Атлантическия океан и с платноходна ескадра от 20 галери в Средиземно море.

Той имал претенции да разшири колониалните владения на Френското кралство: през 1635 г. флотът завладял островите Св. Христофор, Мартиника, Гваделупа, Св. Доминик и много други в Западна Индия. Били основани френски фактории по устието на р. Сенегал. Френската армия завладяла и о-в Мадагаскар.

Кардинал Ришельо залагал на образованието. Според разбиранията му, прокарани в „Политическо завещание“, „образоваността е най-доброто украшение на всяка държава“, но подчертавал, че „не всекиго следва да обучаваме“. Това заключение мотивирал с аргумента, че „държавата би се обезобразила в случай че всички жители станат образовани, защото вместо с послушание те биха се преизпълнили с гордост и славолюбие. Увлечението в науките би донесло вреда на търговията, обогатяваща държавата, погубило би земеделието, хранещо народа, в кратък срок би опустошило армията, която по-благотворно напредва в невежеството, отколкото в нежността на книжното учение: накрая Франция би се изпълнила със смутители на народното спокойствие.“

Талантлив литератор, Ришельо пишел стихове, автор е и на няколко пиеси: „Европа“, „Големият пасторал“, покровителствал изкуството. На 10 февруари 1635 г. била основана Френската академия, а кардинал Ришельо с кралски указ бил назначен за неин ръководител и протектор. Освен драматург и писател, той бил също и музикант. Кардиналът притежавал най-богатата лична библиотека във Франция. Колекцията му от картини съдържала творби на Леонардо да Винчи, Рафаело, Тициан, Кореджо, Рубенс.

Невероятна дипломатическа активност проявявал кардинал Ришельо. Според изчисленията на Ф. Гизо, по време на своето управление той сключил 74 договора: с Англия — 4, с Холандия — 12, с германските княжества — 15, с Швеция — 6, със Савоя — 12, с Венеция — 6, със Свещената римска империя на германската нация — 5, с Испания — 2, с Папската курия в Рим — 3, с Лотарингия — 4, с Мароко — 2 и др.

Многостранно изявена, необикновено активна личност, кардинал Ришельо се оценява нееднозначно в историографията. Просветителите Шарл Монтескьо, Франсоа Волтер и Жан-Жак Русо го обвиняват не без основание в насаждането на деспотизъм и в задушаване на свободната мисъл. „У този човек — пише Ш. Монтескьо — деспотизмът бил не само в сърцето, но и в главата.“ Колкото и странно да изглежда на пръв поглед, една част от историците го упрекват заради това, че разрушил стария режим, друга част — че го запазил. Всъщност той бил син на своето време, макар да го превъзмогнал.

Кралят не обичал кардинала, ала го търпял, защото без него не бил в състояние да се справи със сложните дела на управлението.

Един ден пред прага на кабинета си Луи XIII неочаквано се спрял и казал на кардинала-премиер: „Минете пръв, всички говорят, че именно Вие сте истинският крал.“ Без да се смути, кардиналът тържествено произнесъл думите: „Да, сир, аз минавам напред, за да осветя Вашия път“.

Краят на неговия живот настъпил през лятото на 1642 г., когато заболял тежко и неизлечимо от гноен плеврит. Преди последната си изповед той произнесъл думите: „Аз нямам други врагове освен враговете на държавата.“ В известието, което изпратил до народа на Франция на 4 декември, крал Луи XIII писал: „Богу угодно било да призове при себе си кардинал Ришельо. Аз взех решение да запазя и поддържам всички постановления, приети по време на неговото министерстване, да продължа всички проекти, изработени при неговото участие както във външните, тъй и във вътрешните дела без никакви изменения.“

Mazarin mignardОще докато бил жив кардинал Ришельо, по негова молба крал Луи XIII му назначил за заместник кардинал Джулио Мазарини (1602 — 1661) , който отначало бил военен, а след това станал духовно лице. Завършил университета в Алкала, йезуит, той бил високообразован държавник. След смъртта на кардинал Ришельо монархът призовал на служба „кардинал Мазарини, в способността и верността на когото имах възможността да се убедя“. Син на аристократ от Сицилия, той се свързал с политическия живот на Франция и служил всеотдайно на френската абсолютистична система.

Кардинал Мазарини продължил политическата линия на кардинал Ришельо. Назначен бил през 1643 г. за пръв министър от Ана Австрийска, съпругата на Луи XIII, който починал. С нея по-късно кардинал Мазарини сключил таен брак и управлявал Франция при малолетния крал Луи XIV (1643 — 1715). В деня, когато регентката назначила Мазарини за пръв министър, испанската корона, възползвайки се от неизяснената обстановка, се разпоредила нейната армия да премине границата на Франция и да навлезе във вътрешността на страната. В битката, разразила се на 19 май 1643 г., френската армия, командвана от принц Конде, разгромила испанците. В плен паднали повече от 10 000 души като се има предвид, че целият испански контингент възлизал на 26 000 бойци. Това събитие било прелюдия към блестящата кариера на младия пълководец, син на известния принц Конде, но и начало на нов етап в историята на Франция.

В изпълнение на своите задачи на пръв министър кардинал Мазарини трябвало да преодолява множество трудности. Още същата година, когато поел високия пост, бил принуден да смаже заговор на аристокрацията. Наложило се да застане начело на борбата против Фрондата (обществено движение, насочено срещу абсолютизма, обхванало Франция от 1646 до 1653 г.). В своята програма участниците в бунта включвали свалянето на кардинала-премиер от власт. На два пъти — единият през 1651, другият през 1652 г. парламентът в Париж го обявявал за враг на държавата, поради което бил принуден да напусне Франция. След като се завърнал през 1653 г., бил възстановен във властта и продължил да управлява до края на живота си. При управлението си постигнал известни успехи във външната политика. Негово дело било сключването на поредица мирни договори: през 1648 г. Вестфалски мир, през 1655 г. — мирен и търговски договор с Англия, през 1657 г. — военен съюз с нея. Постижение на френската дипломация било сключването на мирния договор с Испания през 1659 г., наречен Пиренейски мирен договор. Според клаузите му крал Луи XIV се оженил за испанската инфанта Мария Терезия. Кардинал Мазарини имал несъмнени заслуги за утвърждаването на кралство Франция като доминираща политическа сила в Европа.

Louis XIV of FranceСамостоятелното управление на Луи XIV започнало през 1661 г., когато починал кардинал Мазарини. Кралят декларирал, че ще поеме функциите на пръв министър, макар че назначил като такъв Колбер. Последният настоял за незабавното арестуване на супер-интенданта Фуке, прославил се с големите си злоупотреби с държавния бюджет. Извънредната съдебна комисия, която заседавала по случая, се разпоредила да бъде конфискувано имуществото на Фуке, което възлизало на повече от 100 млн. ливри, докато бюджетът на Франция за 1661 г. бил едва 84 млн.

При управлението на крал Луи XIV абсолютната монархия във Франция достигнала своя апогей. Интересите на държавата започнали да се отъждествяват с тези на краля. Апологетите на монархията наричали Луи XIV, въпреки че не блестял с нищо, „кралят слънце“. Теолози от ранга на кардинал Босюе прокарвали тезата за богоустановеността на неговата власт. Управлението на краля било осъществявано от няколко съвета, ръководени от самия крал. Четирима секретари на съветите представлявали изпълнителния орган на властта. Самите докладчици на Кралския съвет били кралски министри. През 1666 г. генералният контрольор на финансите Колбер бил обявен за първи министър на кралството. На волята на владетеля били подчинени старите върховни палати. Както парламентът, така и останалите централни учреждения започнали да се наричат не „Върховни палати“, както било тогава, а „Висши палати“. Несмелите опити на парламента да защити своите права не давали резултати. Областните и градските институции за управление отстъпвали пред настъплението на централната власт, която поемала всичко в ръцете си. Нараснало значението на полицейската власт. Контролът, упражняван от администрацията, обхванал целия живот на обществото: политически, стопански, духовнокултурен.

По разпореждане на Луи XIV в околностите на Париж бил построен през периода от 1661 до 1708 г. величественият дворец Версай, дело на архитектите Л. Лево и Ж. Ардуен-Мансар, а вътрешната украса била дело на художника Ш. Лебрен. Грандиозният парк бил планиран от А. Лентор.

Стопанската мощ на абсолютизма при крал Луи XIV била свързана с дейността на Колбер (1661 — 1683), който организирал развитието на производителните сили и покровителствал замогването на тези, които се занимавали с промишленост и търговия. Създал търговски компании, които извършвали търговски операции в придобитите от Франция огромни територии в Канада, Луизиана, Гвиана, част от Западна Индия, а също така в Сенегамбия, Мадагаскар и някои средища на Индостан. Колбер покровителствал френската търговия, съдействал за увеличаването на износа на стоки и за ограничаване на вноса. По такъв начин се получавал активен търговски баланс. Това била икономическа система, известна под названието „меркантилизъм“, чрез която се постигало ускорено натрупване на капитала чрез превес на износа над вноса и чрез натрупване на капитали посредством ограбването на колониите.

Луи XIV влязъл в конфликт с папа Инокентий XI (1676 — 1689) относно правомощията на Римската курия във Франция. Ограничавайки ръководната роля на папата във вътрешния живот на църквата, започнал да слага ръка върху доходите на духовенството: присвоил всички средства на епископиите, овакантени след смъртта на каноническия кириарх, както и разпределението на бенефициите. Огромните материални загуби на църквата предизвикали протеста на понтифекса. Кралят организирал Синод от 1682 г., оповестил четири решения за свободата на Галиканската църква, чрез които обезсилил диктата на понтифекса. Луи XIV отменил Нантския едикт от 1598 г. и принудил към 200 000 протестанти да се изселят от Франция. По този повод папа Инокентий XI организирал тържествено богослужение.

Външната политика на крал Луи XIV дала положителни резултати. Междудържавното и международното положение на Франция укрепнало, нейните основни противници — Свещената римска империя на германската нация, респективно австрийските Хабсбурги и кралство Испания били принудени да се съобразяват с волята на нейния самодържец.

Войните, които водил крал Луи XIV — Деволюционната през 1667 — 1668, срещу коалицията начело с Холандия през 1678 — 1679 г., за испанското наследство през 1701 — 1714 г., завършвали с противоречив резултат. В края на краищата Франция била изтощена, а в някои случаи — разорена.

1002px 1680 van der Meulen Louis XIV bei Lobith anagoria

Крал Луи XIV имал претенции да играе ролята на „велик монарх“ в международните отношения, владетел, който може да диктува съдбините на Европа. Успехите, които завоювал, създали у него убеждението, че бил приемник на Карл Велики. Апологетите писали, че кралят на Франция стои по-високо от императора, понеже неговата корона е наследствена, че е абсолютен, неограничен господар, докато императорът се избира от курфюрстите и зависи от техния вот. Разнасяли неговата слава като „крал-слънце“, хегемон на Европа, при управлението на който френската нация станала водеща нация в света. Крал Луи XIV умрял на 77-годишна възраст, след 55-годишно управление, на 1 септември 1715 г. Погребали го в абатството Сен-Дени, където почиват тленните останки на множество монарси на Франция

 

Стопански живот

 

На политическата мощ на кралство Франция съответствало динамично, настъпателно развитие на икономическите отношения. Напредък отбелязват градската промишленост и търговията, от една страна, и аграрният живот в селата, от друга. Както в останалите страни на Европа, така и във Франция нараснала ролята на търговските операции. Това било характерно явление не само за XVI, но и за XVII в. Търговският капитал се превърнал в основен двигател за стопанския подем и за замогването на новите социални слоеве. Действително национален пазар на Франция все още не бил образуван, локалните пазарни центрове поддържали нередовни връзки помежду си. С международните търговски средища поддържали връзки само някои големи и силни икономически градове.

Макар центърът на световната търговия да се преместил по брега на Атлантическия океан, делът на Франция в средиземноморската търговска размяна продължавал да бъде значителен. Марсилия, Бордо, Лa-Рошел, Нант, Хавр си оставали основни пристанищни възли, в някои отношения дори значимостта им се увеличила. Над 400 панаира и хилядите пазарища привличали многобройни продавачи и купувачи не само от вътрешността на страната, но и от близки и далечни държави. Кралският дворец бил заинтересуван от подема на манифактурната и търговската дейност, поради което създавал необходимите условия за разгръщане дейността на манифактуристи и търговци.

Buchdruck 15 jahrhundert 1Кралство Франция установило търговски взаимоотношения с почти всички държави на Европа. Френските търговци снабдявали Испания със зърно, платна, сукно, хартия, книги, мебели. За Шотландия, Дания, Швеция, Норвегия и Англия се изнасяли вина, сол, шафран, коприна, бархет, брокат, килими, дантели. Кралство Франция разширило своите търговски връзки с Леванта, закъдето се изнасяли злато, сребро, живак, олово, мед. От Леванта прекупвачите докарвали пергамент, различни видове украшения, парфюми, стъклария, медикаменти, отрови.

Значителна част от малките градове, изолирани от главните пътища на световната търговия, се принудили да се преориентират и да развиват производство в съответствие с потребностите на вътрешния пазар. Това неизбежно довело до известен упадък на занаятите. Населението на градове като Шатоден, разположен по средното течение на р. Лоара, оредявало, понеже жителите му се завръщали по селата и се ориентирали към селскостопанска дейност. Сукненото производство, с което се занимавали градските занаятчии, намалявало и не могло вече да осигурява поминък на хората.

В началото на XVI в. настъпил подем в различните отрасли на промишленото производство, свързани с въвеждането на водното колело. Това се отнася в най-голяма степен за текстилното производство. В провинциите Пуату и Пикардия се произвеждали сукнени тъкани, в Бретан и Нормандия — ленени тъкани, а в Тур, Орлеан и Лион — копринени тъкани. В Париж, превърнал се в един от най-големите градове на света, се произвеждали предмети на разкоша — гоблени, огледала, парфюми, златарски произведения.

Успехи отбелязало книгопечатането. Френските книги били търсени в редица страни на света.

Напредък имало и в производството на оръжие. Пушките, направени във френските цехове, били оценявани като най-добри.

През XVII в. манифактурната дейност отбелязала значително развитие, особено когато начело на управлението застанал Колбер, с чиято помощ били основани 113 манифактури. Нараснал броят на привилегированите кралски манифактури, които произвеждали не само за вътрешния пазар, но и за износ. Правителството отпускало на манифактура по 200 000 — 300 000 ливри, сума изключително голяма за онова време, в резултат на което те започнали да процъфтяват и да носят големи печалби. От 1661 до 1710 г. манифактурата на Гобелен и Ла-Савониери получила преференции за 4 млн. ливри. В сукнената манифактура на холандеца Ван-Робе и Абевил работели повече от 6000 занаятчии. Оформили се промишлени провинции. Сукнени и вълнени изделия се произвеждали във Фландрия, Пикардия, Нормандия, Шампан, Елзас, Лангедок, копринени тъкани — в Труа и Лион, дантели — във Фландрия, Алансон, Лотарингия и Оверн. В Марсилия и по бреговете на Лоара се произвеждала захар. В Бургундия, Оверн, Ангулем се произвеждала хартия, в Дофине, Прованс и Бер шапки и ръкавици. Желязо се обработвало в Ено, Бургундия, Дофине, а също така и в графствата Фуа, Ангулем, Лимузен. По инициатива на Колбер французите започнали да копаят каменни въглища.

Паралелно с централизираните манифактури възникнали и разпръснати занаятчийски работилнички по селата. Това давало възможност в производството да участват по-голям брой хора, и да се произвежда по-голямо количество стоки.

 

Аграрен живот

 

През XVI — XVII в. различията между Севера и Юга в аграрните отношения продължили да се задълбочават. Северните територии се обособявали като средища за производството на зърнени храни. В южните области освен тези култури се отглеждали плодове, зеленчуци и лозя. Това многообразие произтичало от спецификата на почвата и от климатичните условия.

Историците, които изучават миналото на кралство Франция, са единодушни в заключенията си, че през втората половина на XV и първата половина на XVI в. настъпило затопляне на климата.

Louis Le Nain La Charrette

След гражданската война (към края на XVI в.), която опустошила страната, се заредили неплодородни години и селските стопани трудно осигурявали изхранването на своите семейства. През XVII в. разслояването сред селяните се засилило. Малоимотните и безимотните селяни изживели тежки години на недоимък и лишения.

През XVI в. в селското стопанство на Франция нямало видим напредък в начина на обработването на земята, във внедряването на технически усъвършенствания. Добивът на селскостопански продукти продължавал да бъде сравнително нисък.

1188px Louis Le Nain 005

В селското стопанство собствеността все още имала феодален характер, но в огромното си мнозинство селяните били вече лично свободни. Те били наследствени държатели на земя. По своето място в процеса на производството и на разпределението те се равнявали на английските копихолдери. Плащали на земевладелците паричен данък, с който откупували правото да обработват определени парцели земя, за да могат да изхранват своите семейства. Рентата, която предоставяли на земевладелеца, била определена и не могла да бъде увеличавана произволно. В касите на църквите и абатствата селяните внасяли десятък.

В своето мнозинство, селяните, които получили лична свобода, станали длъжници на лихварите. За да откупят свободата си, те били принудени да платят голяма сума, която вземали от лихварите срещу тежки задължения. Често селяните не успявали да се издължат и лихварите заграбвали земята на длъжниците и я арендували. Така новите отношения на зависимост навлизали в селското стопанство. Селянинът бил задължен не само на сеньора, но и на лихваря, комуто трябвало да плаща и т. нар. конституирована рента.

Младата френска замогваща се класа извличала огромни богатства както от селските стопани, така и от градските занаятчии. Тя подлагала на експлоатация градския плебс и селските бедняци.

В процеса на развитие се задълбочавали противоречията в обществото. Изостряли се конфликтите между краля и едрите феодали, които се стремели да запазят своята самостоятелност.

 

Обществени отношения

 

Централизацията на управлението, обединяването на страната и на развитието на градския живот довело до ограничаване на властта на сеньорите. Бавно, но сигурно тяхното място заемала дворцовата аристокрация, свързана с новите отношения, които възникнали и се наложили.

Загубвайки политическите си позиции, старата феодална аристокрация се стремяла да възстанови своите привилегии, водещото си положение в обществото. Изолирана от съсловната монархия, тя търсела подкрепата на кралския дворец и се насочвала към него. Чрез купуването на земи и на титли тя се включвала в структурата на новите придворни кръгове. За разлика от потомствената аристокрация („хора на шпагата“), новите богаташи били наричани презрително „хора на мантията“.

Младата буржоазна класа, която в основни линии се формирала от градското население, била ръководена от общи стопански интереси. Различното равнище на развитие на капиталистическите отношения във Франция забавяло националната консолидация. Появило се несъответствие между засилените икономически позиции на буржоазията и нейната изолация от политическата власт. Буржоазната класа била политически непълноправна, нямала привилегии и не разполагала със свое място в обществения живот на Франция. Това пораждало нейното недоволство, стремежа ѝ към промяна в съществуващото положение.

 

Френско-италиански войни (1494 — 1559)

 

Италианските войни, както се наричат те в историографията, били водени между Франция, Испания и Свещената римска империя на германската нация за разпределение на териториите на Апенинския полуостров. Войната била разпалена от френския крал Шарл VIII. През 1494 г. начело на огромна армия, въоръжена с най-модерно за онова време оръжие, той преминал Алпите и навлязъл в Италия. Той завладял кралство Неапол, но коалицията на Венеция, Милано, кралство Испания, папа Александър VI Борджия и Свещената римска империя на германската нация принудили краля да напусне града. Поражението на френската армия при Форново на 6 юли 1495 г. принудило Шарл VIII да преустанови акциите си за завладяване на Италия.

Крал Луи XII, който наследил Шарл VIII, установил съюзни отношения с дожа на Венеция и подновил войната. Успял да покори Милано през 1499 г. и Неапол през 1501 г. Това предизвикало недоволството на испанските Хабсбурги, които през 1504 г. преустановили френската инвазия. Камбрейската лига, която създал крал Луи XII през 1508 г., победила венецианската армия при Анядело на 14 май 1509 г. и завладяла Италия. В противовес възникнала Свещената лига от 1511 г., обединяваща Римската курия на папа Юлий II, кралство Испания, Венеция, Швейцария, Англия, Свещената римска империя на германската нация, която си поставила за цел „да освободи Италия от варварите“. На 11 април 1512 г. френската армия била разбита при Равена. Крал Франсоа I направил опит отново да завладее земите на Апенините. След 4 неуспешни войни, които водил с Карл V, бил принуден да сключи договор в Крепи през 1544 г., който го задължавал да се откаже от всякакви претенции спрямо Италия.

Приемникът на Франсоа I — Анри II — възобновил военните действия, но не могъл да постигне успехи. Мирът, сключен между Испания и Франция в Като-Камбрези, уредил възникналите противоречия. Франция била изтласкана от Италия, която преминала в ръцете на Испания. Лотарингия, по-специално градовете Мец, Тул и Вердюн били отстъпени на Франция. Това било завоевание, с което на практика завършвало обединението на Франция. В резултат на войните се засилило влиянието на Италианското възраждане, особено в архитектурата, живописта, скулптурата и литературата.

 

Реформация

 

Историческата обстановка във Френското кралство спомогнала за преодоляването на онези фактори, които в другите страни предизвикали мощното движение на Реформацията. Трансформирането на Католическата църква в национална Галиканска църква, подчинена на краля, а не на папата, до голяма степен обезсилило антикатолическите настроения в обществото. Болонският конкордат, сключен през 1516 г. между крал Франсоа I и папа Лъв X, на практика подчинявал църквата във Франция на краля. Това, за което се борил М. Лутер в Германия — църквата да се подчини на светската власт, в известен смисъл било постигнато.

Реформацията във Франция била свързана с дейността на хуманистите, на представителите на научната мисъл, които не се примирявали с господството на Католическата църква в духовния живот на обществото. За разпространяването на реформационни идеи спомогнал стремежът на кралския двор да отхвърли намесата на папата във вътрешния живот на страната.

Още през 1512 г. Льофевр д᾽Етапл (1455 — 1537) издал книгата „Посланията на апостол Павел“, в която още преди М. Лутер обосновал мисълта за спасяващата роля на вярата. Неговият ученик Брисоне основал протестантска община. В борбата против Католическата църква във Франция било използвано учението на М. Лутер, което проникнало и имало последователи, но не могло да намери необходимата социална опора, за да придобие масов характер. С по-голям прием се ползвало учението на Ж. Калвин в средите на аристокрацията, но сред селяните то не било популярно. Последователите му били наречени хугеноти (hugenots), вероятно от немското Eidgenossen, което значи съюзници.

Когато през 30-те години на XVI в. протестантите активизирали своята дейност, Католическата църква, подкрепяна от правителството, предприела гонения срещу еретиците и протестантите. През 1535 г. били изгорени на клада 35 последователи на М. Лутер, а други 300 били арестувани и изправени пред съда. При Анри II гоненията продължили.

Калвинизмът намерил привърженици в големите градове на Нормандия. Оформила се партия на хугенотите начело с династията на Бурбоните. В състава ѝ, освен краля на Навара Антоан Бурбон, сина му Анри и принц Конде, влизали представители на старинния аристократически дом Шатийон.

В хода на историческото развитие противоречията между враждуващите групировки се изострили и намерили израз в гражданска война. В нея се сблъскали силите на аристокрацията и възникващата буржоазия.

През XVI — XVIII в. хугенотите обединили широки обществени слоеве. Основният им социален състав включвал главно представители на буржоазията и на занаятчиите, а също така и част от аристокрацията. Приемайки реформационното учение на калвинизма, представители на различните социални прослойки във френското общество били движени от различни съображения. Градският плебс, обединяващ пъстрата занаятчийска маса, приемайки реформационни възгледи, воювал против феодалната експлоатация и потисничество. Средната и дребната аристокрация от Южна и Югозападна Франция, свързана със старите патриархални традиции, открила в калвинизма „очистена“ религия и го превърнала в оръдие за борба против централизирания католицизъм, изповядван от краля и едрите феодали. Сеньорите от цяла Франция виждали в хугенотството средство за съпротива срещу кралската абсолютистична власт. Неслучайно ръководството на хугенотите се намирало в ръцете на принцовете от двореца на Бурбоните и на някои аристократически родове.

 

Гражданска война

 

При управлението на последните представители на династията Валоа, които загубили политическото си влияние, избухнала гражданска война. Едрите феодали, сеньорите, които искали да подчинят кралете на своите интереси, били разделени на две враждуващи групи. Едната група, възглавявана от херцозите Гиз, били католици, другата начело с двора на Бурбоните — протестанти, хугеноти. По такъв начин борбата за власт била облечена в религиозна форма.

В историческата литература конфликтът, който се разгорял (1562 — 1598) получава различни наименования: „граждански войни“, „религиозни войни“ и „хугенотски войни“. На 1 март 1562 г. херцог Гиз и неговият отряд, в отговор на замислите на хугенотите начело с принц Конде да заловят в Амбуазкия замък крал Франсоа II (1559 — 1560), нападнал молитвено събрание на хугенотите в гр. Баси. Пламнала продължителна война, в която католиците загубили Франсоа Гиз, а хугенотите — Антоан Бурбон. Планът на кралския дворец, възникнал през 1572 г., да бъдат примирени враждуващите страни, бил провален от привържениците на Гиз и от Екатерина Медичи. На 24 август 1572 г. през нощта (това е Вартоломеевата нощ) хугенотите, които пристигнали на сватбено тържество в Париж, били вероломно нападнати и подложени на нечувано клане. Масови избивания на хугеноти станали и в други градове на Франция. Само в Париж били ликвидирани повече от 2000 души, в това число и адмирал Колини.

Francois Dubois 001

Вартоломеевата нощ, която станала нарицателна в историята, поставила началото на втория период от хугенотските войни (1585 — 1596). Борбата станала ожесточена и безмилостна. В югозападната част на Франция възникнала самостоятелна държава на хугенотите, която имала съюзен характер. През 70-те години политическата идеология на хугенотите била окончателно изградена и превърната в цялостна система. Кралският абсолютизъм бил подложен на безмилостна критика. В политическата концепция на хугенотите централно място заемала републиканската форма на управление. Идеолозите на републиката, които проявявали симпатии към аристокрацията, били наречени тираноборци или монархомахи („монархо-борци“).

Цяла плеяда идеолози на движението воювали срещу кралския абсолютизъм, популяризирали в талантливи творби идеята за произхода на държавата чрез „обществен договор“. Според публицистите-хугеноти първите крале били народни избраници. „Като ги избирал, — пишели те — народът сключвал с тях договор, съгласно който те били длъжни да работят за неговата полза. Званието крал не е почетно, а означава труд, не произвол, а обществена служба.“ Всеки крал, който злоупотребява със своята власт, е тиранин и народът има право да го лиши от управлението. Според идеологията на хугенотите монархомахи или тираноборци най-добрата част от населението е аристокрацията. „Когато ние говорим за народа, — признава тираноборецът Юбер Ланге — под тази дума ние разбираме не целия народ, а само неговите представители: херцози, принцове, знатни.“ Такова било и разбирането на Дю Плеси Морне (1549 — 1623), автор на памфлета „Иск против тираните“.

Хугенотите отстоявали тезата за реставрация на миналото. „Трябва да се върнем към старите порядки на Меровингите и Каролингите, — пише в своя памфлет „Франко-Галия“ публицистът Франсоа Отман (1524 — 1589) — когато всички жители взимали участие в самоуправлението и избирали кралете.“ Отман се борел за децентрализирана форма на управление, за конфедерация.

В редовете на хугенотите публицисти се срещат и по-революционно настроени. Сред тях с радикално-демократическата си идеология се налага Етиен Лабоеси (1530 — 1563), автор на забележителното съчинение „Разсъждения за доброволното робство“. Писателят Агрипи д᾽Обине (1552 — 1630) в своите поеми и мемоари жигосва Екатерина Медичи и Шарл IX и осъжда ужасиите на Вартоломеевата нощ.

В отговор на дейността на хугенотите, католиците от френския север оформили своята политическа организация — Католическата лига, възглавявана от Анри Гиз. Провеждайки бясна реакционна политика, легистите се обявили против усилията на крал Анри III да сключи мир с хугенотите. Паралелно с нея в Париж възникнала специална Парижка лига, която имала демократичен характер. Представителите на дребната буржоазия, влизащи в нейния състав, били недоволни от отстъпките, които кралят правел на хугенотите, осъждали аристокрацията за нейния разкошен начин на живот.

Debat Ponsan matin Louvre

Новият етап в историята на хугенотските войни бил свързан с усилията на главата на Католическата лига Анри Гиз да заеме престола на бездетния крал Анри III. Получил подкрепата на католическите градове, с които установил съюзни отношения, Гиз принудил краля да възобнови войната с хугенотите, възглавявани от Анри Наварски, който в качеството си на единствен законен наследник на короната, бил съперник на Гиз. Така пламнала борбата, известна под названието война на тримата Анриевци. На 22 декември 1588 г. Анри Гиз бил убит по заповед на краля. Това породило недоволство сред столичното население и то отхвърлило властта на династията Валоа. В съюз с Анри Наварски, който получил уверение, че ще стане наследник на кралската корона, Анри III обсадил Париж. По време на обсадата на 1 август 1589 г. Жан Клеман, доминикански монах, пратеник на лигата, убил с кинжал краля. Овакантеният престол бил зает от Анри Наварски, който управлявал под името Анри IV (1589 — 1610). Войната срещу хугенотите, подета от херцог Карл Майенски, брат на убития Анри Гиз, пламнала с нова сила. Католиците в Париж се бунтували срещу краля, когото открито наричали еретик. В тяхна подкрепа във френската столица пристигнал испански гарнизон, изпратен от крал Фелипе II Испански, който кроял планове да наложи за крал свое протеже. Израз на недоволството от разгула и разхищенията на феодалната аристокрация, и от обезземляването и обедняването на селяните било въстанието, което избухнало през 1592 г. в окръг Крок на провинция Марш. То е известно под името въстание на кроканите (гризачите). Обхванало провинциите Перигор, Креси, Лимузен, Сентонж, Пуату и принудило враждуващите страни да се помирят. За да се задържи на престола, през 1593 г. Анри IV приел католическото изповедание и получил признанието на Католическата лига. Не одобрили постъпката му бившите му съидейници, които го обвинявали във вероотстъпничество. През март 1594 г. Анри IV влязъл в Париж, където бил коронован тържествено за законен крал. Изтребителните войни, в които паднали много жертви, приключили. Положението на католици и хугеноти било уредено с Нантския едикт, издаден през 1598 г.

 

Въстания

 

Активната вътрешна и външна политика на френската абсолютна монархия, разхищенията на аристокрацията, опустошенията от гражданската война и пр. водели до постоянно нарастване на данъците. Увеличени 4 — 5 пъти, те разорявали селяните и ги обричали на мизерия.

Земята запустяла. Настъпили гладни години. Ненавистта на селските бедняци и градските низини срещу аристокрацията, срещу католици и хугеноти нараствала. Избухнали въстания. През 1579 г. пламнало въстание в Дофине; през 1586 г. — в Нормандия, през 1588 г. — в Париж. В продължение на 5 години Франция била разтърсвана от революционното движение на кроканите. Макар че били масови, въстанията били смазвани по най-жесток начин.

 

Ренесансът във Франция

 

В началото на XVI в. Възраждането, което обхванало различните страни на Европа, прониквало и в градовете на Франция, благодарение на благоприятната обстановка, създадена от обществото. Корените трябва да се търсят в разцвета на градовете, в материалния стабилитет на гражданите, в нарастващото самосъзнание на интелигенцията, в творческите пориви на създателите на духовнокултурни ценности. Наред с изграждането на местните френски национални традиции, голямо влияние упражнил и Италианският ренесанс, разкрил своето изящество не само в резултат от участието на Франция в Италианските войни, но и по време на различните френско-италиански контакти, установени по пътя на търговските, обществените, църковно-религиозните и други взаимоотношения.

Основен фактор за развитието на френската наука и култура били университетите, които възниквали и се усъвършенствали като образователни и просветни средища. Още през 1150 г. университет бил учреден в Париж, през 1180 г. — в Монпелие, през 1229 г. — в Тулуза, през 1441 г. — в Бордо. По-късно, през 1530 г. била основана в Париж хуманистична школа, преименувана в Колеж дьо Франс, а през 1570 г. била създадена Академия на поезията и музиката. Френската академия на науките, обединяваща литераторите, била основана през 1635 г., през 1648 г. се появила Академия на живописта и скулптурата, а през 1663 г. — Академия на надписите и медалите, преименувана в Академия на надписите и изящната словесност. Академията на науките на Франция била учредена през 1666 г.

За разцвета на Френския ренесанс огромна роля изиграло покровителството, което осигурили кралете на учени, поети и писатели, на художници и музиканти. В известния Колеж дьо Франс, свободна асоциация на учените, имало 3 катедри по гръцки език, 2 по еврейски език, една по латински език, 3 по математика, една по философия. Била учредена катедра по източни езици. Френските учени организирали научни експедиции в Мала Азия.

416px Guillaume Bud by Jean ClouetХуманистичната мисъл се изявила в областта на историографията. Гийом Бюде (1467 — 1540), признат за „баща на филологията във Франция“, подготвил „Коментарии към гръцкия език“ и „Възпитание на владетеля“, които имали основополагащо значение за хуманитаристиката. В историческата наука този автор се налага с трактата „За прехода от елинизма към християнството“ (1534), оригинално изследване, което било посрещнато с огромен интерес и от съвременниците. Гийом Бюде развил и нумизматиката.

Друг голям историк от времето на зараждането на историографията във Франция бил Клод дьо Сейсел (1450 — 1520), професор в университета на Торино, а след това епископ на Марсилия, съветник на крал Шарл VIII. Клод дьо Сейсел подготвил „Необикновената история на крал Луи XII“, а също така и „Великата френска монархия“. Двете книги са проникнати с критично отношение спрямо слабостите на владетелите. Авторът осъжда Карл Велики за това, че избил повече християни, отколкото покръстил, обвинява Луи XI за тиранията по време на управлението му, сравнявайки го с император Домициан.

Емигрантът от Италия Павел Емилий (1460 — 1529) написал „История на франките“, в която си поставил за цел да опише съдържанието на изворите систематизирайки ги. Последовател на школата на Леонардо Бруни, П. Емилий оказвал положително влияние върху историческата мисъл. Френските автори изучавали трудовете му и ги ценели като образец на историческо повествование.

Елинистът и хебраистът Пиер Питу (1539 — 1596) подготвил за печат произведенията на римските поети сатирици, а наред с тях и на Салвиан Марсилски, Павел Дякон, Капитулариите на Меровингите, различните хроники от VIII — XII в. Интерес представлява неговото творение „Свободите на галиканската църква“ (Libertés de L᾽eglise Gallicane). Той преминал сложен и противоречив път от привърженик на хугенотите до ортодоксалния католицизъм, отстоявал идеите на абсолютизма и апелирал за провеждането на реформи.

В „Галски и френски древности“ Клод Фуше (1536 — 1601), виден френски парламентарист, реконструира историческите извори в съответствие с методите на Лоренцо Вала и Флавио Биондо и проследява живота на франките от тяхното разселване до 840 г. Авторът се отнася критично към несъстоятелните схващания и проявява стремеж да отстоява историческата правда. Той анализира тезата за троянския произход на франките и я отхвърля като научно несъстоятелна.

Етиен Паке (1529 — 1615) в „Изследвания за Франция“ (Recherches de la France, 1561) се занимава c генезиса на френския народ, на Френската държава, на езика и литературата, на парламента и университетите, като проявява подчертан афинитет към институциите, които са крепили френската нация.

ScaligerЙосиф Скалигер (1540 — 1609), който живял във Франция, но бил италианец по произход, развивал помощните исторически дисциплини, по-специално нумизматиката, хронологията и метрологията. В труда си De re numeria, отпечатан в Лайден през 1606 г., той изследва проблемите на нумизматиката. В „Поправка на хронологията“ (De emendatione temporum, 1582), подлага на научен анализ схващанията на католици и протестанти за календара. Застава на страната на реформаторите и оправдава решението на папа Григорий XIII да промени остарелия Юлиански календар. По този повод, след като излиза съчинението на Скалигер, анализиращо различните хронологични системи, един автор пише, че „хронологията стана светлина за историята“. През 1598 г. „Поправка на хронологията“ се преиздава. В основно преработеното издание ученият разглежда критично изворите на библейската и раннохристиянската литература. Подлагат се на проверка различни документи, които пораждат съмнение. В Холандия като професор в Лайденския университет, където бил в безопасност от Трибунала на инквизицията, той издал през 1606 г. фундаменталното съчинение „Съкровищница на времената“ (Thesaurus temporum). В него си поставил за задача да подложи на анализ информацията за подготовка на „истинска научна световна история“. За тази цел той привлякъл известните системи за измерване на времето, включително и тази на мексиканските индианци.

Берард Дюхайен (1556 — 1610), един от официалните историци на Франция, обнародвал няколко труда, сред които са и „Предпоставки и план за френска история“, „Четири книги за състоянието на френските крале от Фарамонд до Шарл VII включително“. Тези съчинения засягат политическата история на Франция. Убеден привърженик на абсолютната монархия, авторът насочва вниманието на читателя към живота и дейността на монарсите, позовавайки се на сведения, хроники и главно на трудовете на Павел Емилий.

В „Коментарии“ Блез дьо Монлюк (1501 — 1577), непосредствен участник и свидетел на италианските походи на Франция, предава своите впечатления. Пиер дьо Бурдей (1540 — 1614) написал „Биографии на великите пълководци“, „Биографии на знаменити дами“, „Биографии на галантни дами“, „Биография на Лану“ и др. В тези произведения авторът проявява субективизъм, премълчава и изопачава фактите и допуска грешки в оценките за събития и лица. По тази причина произведенията му не се ползват с достатъчно доверие.

Жан дьо Таване (1515 — 1595) написва „Мемоари“, обхващащи периода от 1515 до 1595 г., подготвени въз основа на книгите на баща му Гаспар дьо Таване, а също и на различни извори и литература. Книгата отразява не само солидната му образованост, но и майсторството му на писател. Наистина критиците посочват в неговите „Мемоари“ известни грешки, но те не намаляват значимостта на произведението.

Богословът Теодор Беза (1519 — 1605), последовател на Жан Калвин, ярко се откроява сред своите съвременници с огромното си творчество, включващо 90 теологически и исторически произведения. „Църковна история на протестантските църкви във Франция“ е най-доброто от всички съчинения на твореца. В него са описани събитията от основаването на първата протестантска община до края на първата гражданска война. Целта, която си поставя Т. Беза, е да покаже обективно възникването и укрепването на протестантизма. В същото време показва и грешките на протестантите, допуснати по пътя на утвърждаването на новата вяра.

Франсоа Отман (1524 — 1590), преподавател в университетите на Швейцария, подготвил интересния трактат „Антитребониан“. В него подлага на научен анализ кодекса на гражданското право, създаден под ръководството на император Юстиниан I. Освен този труд авторът обнародвал и множество други съчинения в защита на калвинизма. Поредицата започва с „Биография на Колини“, продължава с „Френската ярост“ и завършва с „Франко-Галия“. Първите две творби описват преследванията на хугенотите във Франция, а третата проследява историята на Галия, завладяна от франките и превърната в люлка на френската държавност. Отман прокарва някои идеи против конституционната монархия, поради което парламентът в Париж забранил книгите му да се четат и печатат, а обнародваните екземпляри — да бъдат изгаряни.

Франсоа дьо Лану (1531 — 1591), сподвижник на Ф. Отман, написал „Политически и военни разсъждения“, Жан дьо Сер (1540 — 1598) публикувал „Коментарии за състоянието на религиите и правителствата на френското кралство“ от позициите на абсолютната монархия. Историкът Ла Попленер (ок. 1540 — 1608) написал „История на Франция“, в която проследил събитията от 1550 г. до началото на XVII в. Авторът пресъздава обстановката по време на Вартоломеевата нощ, но отстоява тезата за компромис между враждуващите групировки. Историческата литература, засягаща развоя на хугенотите, има свой изтъкнат творец и в лицето на Агрипа д᾽Обине (1552 — 1630), подготвил „Универсална история“. Тя включва периода от 1553 до 1602 г. Съчинението се отличава с обективност към събитията и с критичност към изворите. След като през 1620 г. излезли от печат първите две книги, Парижкият парламент решил да бъдат изгорени „като изпълнени с измислици и клевети, засягащи честта на кралете, принцовете и другите знатни лица“.

В „История на моето време“ (Historia sui temporis) Жак Огюст дьо Ту (1553 — 1617), теолог, правист, съветник на крал Анри IV, описва събитията от 1543 до 1607 г. Книгата обхваща не само историята на Франция, но и на други държави. Авторът се спира на пътешествията на Хр. Колумб и на А. Веспучи, разказва за важни събития от световен мащаб.

Жан Боден (ок. 1530 — 1596), политолог, правовед и историк, е автор на поредица от основополагащи научни изследвания по история и обществознание. „Метод за леко изучаване на историята“, 1566 г. (Methodus ad facilem historiarum cognitionem), му извоювал широка популярност в научните среди. След това излиза трактатът „Отговор на парадоксите на г. Малтроа“, 1568 г. (Response aux paradoxe de M. de Malestroit), посветен на причините за революцията на цените. През 1576 г. е отпечатан трудът му „Шест книги за републиката“ (Les six livres de la Republique), който представлява проучване за произхода на наследствената монархия, за ролята на абсолютизма в общественото развитие. През 1580 г. се появила и монографията му „Демономания на магьосниците“ (Demonomanie des soriers), насочена против суеверията. В „Седемчасов разговор“ (Heptaplomeres, sive colloquium) са засегнати въпросите за свободата на съвестта, което дало основания да бъде обвинен в атеизъм.

В „Метод за леко изучаване на историята“ Ж. Боден включва в предмета на общата история всички народи по земното кълбо, началата на цивилизацията, политиката, науката, религията. Според него без частна собственост било немислимо и невъзможно съществуването на държавата като институт за управление на обществото.

Паралелно с историческата наука се развивала и философията. Големият хуманист Мишел дьо Монтен (1533 — 1592) в своето основно съчинение „Опити“ (1588) доказва върховенството на разума при изучаването на обществените и природните явления, отстоява тезата за познаваемостта на света. За него разумът е висш критерий за оценките на събитията. Противник на агностицизма, той издига скептицизма като средство за достигането на истината. Убеден философ-хуманист, М. дьо Монтен осъдил политиката на европейските колонизатори спрямо индианците в Америка.

392px Frans Hals Portret van Ren DescartesИзтъкнат представител на философската мисъл бил Рене Декарт (1596 — 1650), посветил заниманията си на физиката, математиката и космогонията. За да се спаси от преследванията на теолозите, се видял принуден да напусне родината си и да се пресели в Нидерландия и Швеция. В Холандия през 1644 г. обнародвал „Разсъждения за метода“ и „Начала на философията“. Философските му интереси го довели до създаването на аналитичната геометрия. В познанието той издигнал на преден план дедуктивния метод и така се разграничил от английския философ Френсис Бейкън, който отстоявал приоритета на индуктивния метод. В резултат от заниманията си с проблемите на механиката Р. Декарт мотивирал всеобщия закон за действието и противодействието и обосновал принципа за относителния характер на движението. Негова е и идеята за развитието на Слънчевата система.

Блез Паскал (1623 — 1662) създал първата плетачна машина. Той обосновал и теорията на числата.

Много голям напредък постигнала литературата: белетристика и поезия. Френският език се обогатил. Даровит писател-хуманист бил Франсоа Рабле (1494 — 1553). Забележителен представител на Ренесанса не само във Франция, но и в Европа той отрано проявявал научни интереси. През 1510 г. станал монах — приели го в Ордена на францисканците. Оформил се като един от най-големите елинисти в своята родина. Заниманията му с проблемите на филологията предизвикали гнева на абата, който го подложил на преследване. За да може да продължи спокойно да работи, Фр. Рабле получил разрешение от папата да се премести в абатството на бенедиктинците, най-стария от католическите монашески ордени, който предписвал на членовете си да се занимават с умствен и физически труд. Изтърпял едва 2 години зад стените на манастира, през 1527 г. напуснал завинаги църквата. Завършил един важен етап от неговия живот. Настъпили години на странствания, на добиване на нови знания и култура. Следвал юридически науки в Поатие, а медицина — в Монпелие. През 1530 г. получил научната степен „бакалавър“, а през 1537 г. — „доктор на медицината".

Като лекар практикувал в редица градове на Франция — Лион, Нарбон, Монпелие. Бил в Италия, посещавал Рим, Флоренция и др. Поддържал връзки с Еразъм Ротердамски, Гюстав Бюде, с хуманиста Етиен Доле и др.

388px Francois Rabelais PortraitЛитературното дело на Фр. Рабле е самобитно и оригинално. То започва с издаването на „Афоризми“ на Хипократ през 1532 г., придружени с коментар, написан от него. Най-важната му творба „Гаргантюа и Пантагрюел“ е фантастичен роман в 5 части, издаден в Лион от 1532 до 1564 г. По съдържание романът представлява своеобразна художествена енциклопедия на Възраждането. Насочен е против догмите на Средновековния свят и по-специално — срещу този на Католическата църква, монашеството и калвинизма. Авторът осмива нетърпимостта и фанатизма на обскурантите, култа към мистиката и аскетизма, преклонението пред религиозните фетиши. „Гаргантюа и Пантагрюел“ е утопично произведение. В романа посредством описването на Телемското абатство е очертано бъдещото свободно общество, в което тържествува личната свобода, осъществява се хуманистичният принцип за хармонично развитие на човешката личност.

Романът на Фр. Рабле дълбоко въздейства не само върху съвременниците си, но и върху поколенията през следващите векове. Хуморът на Фр. Рабле, неговият смях оказват влияние върху творчеството на Молиер, Волтер, Балзак, А. Франс, Ромен Ролан.

За обогатяването на френския литературен език и мисъл спомогнала известната литературна група „Плеяда“, възглавявана от поетите Пиер дьо Ронсар (1524 — 1585) и Жоакен дьо Беле (1522 — 1566). Оформен бил обликът на националната френска литература.

Под влияние на италианските архитектурни школи във Франция започнало усилено строителство на дворци, замъци, различни обществени сгради — кметства, учебни заведения, църкви, театри. По проекти на архитектите Н. Башеле, А. Делорм, П. Леско, Ж. Дюсерсо били изградени множество здания, които променили облика на френските градове. Един нов свят бил показан с появата на замъците Амбуаз (1492 — 1498), Гайон (1501 — 1510) в Руан. Замъците-резиденции, изникнали по течението на Лоара, Азеле-Ридо (1518 — 1529), Шенонсо (1515 — 1522), Шамбор (1519), създавали естетическа наслада, пораждали възхита. Дворецът Фонтенбло, при строежа на който взел участие архитектът Росо Фьорентино, бил от най-значимите постижения на френската школа. Ценители на изкуството и в миналото и днес определят като истинска перла на зрелия Ренесанс величествената сграда на Лувъра (1546 — 1574) в Париж, дело на архитекта П. Леско и скулптора Ж. Гужон.

Сградите, които се появили през XVII в., носят самобитните, уникални естетически виждания на френските творци. В съответствие с потребностите на времето били произведенията на архитектите Ж. Ардуен-Мансар, Ж. Лемерсе, на живописците С. Bye, Ж. дьо Латур, Ж. Кало, Н. Пусен, Н. Ларжилер, К. Лоран, К. Жирарден, А. Куазевокс и др. По своята стилистика, по строителния си блясък се откроява Кралската академия на живописта и скулптурата (1648), площадите на Дофена (1607), Вогезите (1602 — 1612), на Победите (1685 — 1686). Един нов свят на красота и изящество се забелязва в цялостната композиция на двореца Пале-Роял, построен от К. Перо, във фасадата на Лувъра, във величествения парк на двореца Версай.

1099px Versailles Pierre Denis Martin

Цялостното социално-икономическо, обществено-политическо и духовнокултурно развитие на Франция от Шарл VIII до Луи XIV преминало сложен и противоречив път на развитие, достигнало високи върхове в областта на културата на Ренесанса, но не могло да надмогне средновековните традиции. Както в системата на управление, където господствал абсолютизмът в неговите класически форми, така и в останалите обществени структури — икономическата, духовната и пр., продължили да доминират старите феодални отношения. Запазила се старата форма на собственост. Не били засегнати йерархическите порядки. Новите отношения действително се зараждали, но все още не определяли начина на живот на хората. Макар и с модерно държавническо мислене, управниците на кралството, премиер-министрите кардинали Ришельо и Мазарини си останали феодални владетели, поради което църквата не ги отлъчила, а поддържала с тях най-лоялни отношения. Духът на абсолютизма, средновековен по същество, се отразил и върху характерологичните особености на Галиканската църква, която изменила само своя върховен ръководител — на мястото на папата застанал кралят, — но тя самата си оставала все същата по йерархическо устройство, догми, нравственост, духовни ценности. За формирането на френската нация, за изграждането на единно френско съзнание и самосъзнание, както и за обединяването на Франция немалка била ролята на абсолютния монарх. Той активно съдействал за постигане на материалното благополучие на страната и за възхода на ренесансовата култура и наука. Новите елементи, които възникнали — гражданското мислене, светските учебни заведения, нарастващата роля на науката и др., се борели за равнопоставеност с традиционните феодални структури, които господствали в съзнанието и поведението на хората и в обществения живот на кралство Франция.