Византийско владичество

Нахлуването на печенежкия вожд Тирах в България през 1048/9 г.

Посещения: 1909

 

Иван Дуйчев

 

Проучвания върху българското средновековие,

Сборник на Българската академия на науките и изкуствата, София, 1945 г.

 

Pechenegs c.1030.bg.svgПрез 1048 г. печенежкият първенец Кеген се поселил, с позволение на имп. Константина IX Мономах, заедно със своите люде — на брой около 20,000 души — в севернобългарските земи и бил приет между византийското граничарско население1. Сам печенежкият вожд бил отведен в столицата, покръстен и въздигнат в сан патриций. Не много време след това също и подчинените нему варвари били покръстени във водите на Дунава. Наскоро друг печенежки първенец, Тирах, преминал по замръзналия Дунав ведно с многобройни варвари — според някои сведения неговите люде достигали до невероятно голямото число 800,000 души — и нападнал крайдунавските области. Отпорът на византийската войска, на печенезите на Кегена, както студът и някаква силна редушка всред войската на нападателя ослабили премного неговите сили и го принудили да сключи мир с империята. Онези от неговите люде, които оцеляли, били поселени в областта на Средец, Ниш и Овче поле. Тирах, заедно със своите първенци - на брой 140 души, бил отведен във византийската столица, покръстен и щедро почетен от императора. В свръзка с тези събития е запазен един исторически извор, който е останал неизползуван, доколкото зная, в историческата книжнина2.

Между съчиненията на евхайтския митрополит Йоан Мавропус е запазено едно „слово в деня на паметта на великия победоносец и послучай станалото сега чудо с варварите“3. След някои пищни възхвали за „великия победоносец“ (ό μέγας τροπαιοφόρος), сиреч за свети Георгия, говорителят изтъква, че чествуваният по това време празник на светеца имал особено голямо значение поради необикновените благодеяния, които този проявил спрямо ромеите. „Кой, прочее, не ще каже, провиква се говорителят, че благоволението на Бога на силите спрямо държавата не ни е дарило из небеса победите над варварите, които не се броят на дребно една или две, но ни са давани от него често и в множество, така бързо и скоро, така невероятно и неочаквано, та и за слепия да бъде ясно, според подумката, коя е силата, която се разпорежда с всичко...“4 По-нататък митрополитът разказва подробно за събитията, за които така общо е намекнал. Той споменува „многобройните варварски движения“ и честите грабителски нападения в западните, сиреч балканските владения на империята5. Те завършили, според него, с това, че нападателите били принудени да се подчинят на империята чрез „договорно подчинение и изповедание на робство“ (ύπόπτωσις ἄνσπονδος καί δουλείας ὁμολογία), след като познали кой е по-мощният и „открито повярвали, че онези, които се противопоставят на неговото господство и царство, се борят против Бога“6. „Поради това, продължава витията, насам бързат нозе на благовестители (ср. Исая, LII, 7) и биват привеждани от много места пленници царе на народи; някои притичват доброволно, като предават цели земи и напускат градове, доходи и данъци, и се присъединяват - те самите и тяхните люде - към владеещата над всички ромейска държава, както теченията на реките се вливат в морето“. Като изоставя другите дела, говорителят се спира само на последните и неотдавнашни събития. „Кои са и отгде са тези другоплеменници и чуждоезичници? Кой така нечакано укроти чудовищен взор, зверски души и неприятната гледка на образите и ги превърна в нещо по-човечно, като изцяло ги преобрази? Кой приведе на Господа народ, когото Той не познаваше? Кой въведе в църква и в град враговете на Бога и на царя? Тези - дайте на словото да каже нещо накратко за тях! - бяха народ неверен, когото всички знаете, народ безбожен и беззаконен, скити по род, скитници по живот, диви по нрав, отвратителни и мръсни по живеене и начин на съществувание, иначе - както някой би казал - недостойни за нищо, непознаващи нито слово, нито закон, нито вяра, неподчинени на никаква държавна уредба, несвързани в единомислие чрез никаква връзка, премного способни и сръчни да ощетят и нападнат внезапно някоя област, да оплячкосат онова, което им се изпречи в нозете, и да избият с злодейски ръце онова, което веднаж им попадне. Така също те завладяха чрез грабеж и земята, която населяват сега, като пропъдиха по-раншните обитатели, които бяха по-немощни и спрямо които бе проявена немалка грижа отстрана на неотдавнашните управници7. Но войната против тях бе винаги трудна и невъзможна, тъй като варварите издебваха удобни случаи да нападат, а още по-удобно бе за тях бягството и оттеглянето: те потъваха веднага като жаби негде в блатата, дъбравите и блатата. И сега често преминаваха, като преброждаха Дунава, отвъд който обитават, за да увреждат нашата земя...“ Нападателите, обаче, по думите на говорителя, трябвало да се убедят, че ромейската държава все пак не е „човешко дело, но е от Бога и нещо божествено и стои по-високо от това, да ѝ се нанесе някакво зло“. Предишните нападения на варварите, съобщава самоуверено той, не причинили никаква или почти никаква щета и били бързо отблъсквани. Но в последните събития митрополитът съзирал „дело на божествената промисъл“, която „води мъдро и управлява човешките дела, чрез едно изплита друго и често на противниците подготвя противното (на онова, що чакат)“. Варварите, по думите на Мавропус, вкупом всички преминали пешком замръзналата река (τὸν ποταμὸν ἀϑρόι πεζεύσαντες ὴπειρωϑέντα κρυστάλλῳ), нахлули неочаквано, според своя обичай8, и опустошили крайбрежните земи, като обходили част от тях. Ромейските войски, бидейки „изпълнени с дързост и с презрение към варварите“, се отправили против нападателите. „Когато, обаче, стигнаха по-близко до неприятелите..., те се изпълниха с удивление и страх пред онова, що видяха: множеството не можеше да се обгърне с очи или да се преброи. Войска изпълваше целия бряг, разтегната на безгранична дължина и широта и разпръсната като някакъв друг пясък при реката. Страшна бе опасността за войските, не само защото предстоеше малцина да се сразят с много по-голямо множество, но и защото онези бяха така дързостни за борба, бяха се отказали да се завърнат по родните си места и бяха положили всичките си надежди на своите ръце, та или, като завладеят чрез война страната, да се поселят, или, като извършат някакво голямо зло, да не избягнат наказанието...“. Думите на евхайтския митрополит изразяват най-красноречиво потресающето впечатление, което произвела над ромеите появата на огромните, почти неизброими за ужасените ромейски воини печенежки пълчища. Византийските войски не издържали първия напор на нападателите и императорът бил принуден да изпрати нови подкрепления9. С помощта на новопристигналите войски, ромеите завързали сражение, при което уж се явило на небето някакво видение, подобно на онова, което някога видял Константин Велики — кръстно знамение. Големи множества от нападателите били избити и тези, обзети от ужас, помолили за милост. Разбира се, митрополитът е сметнал за уместно да премълчи различни подробности от тези събития, с цел да възвеличи и прослави по-добре ромейското оръжие. Когато сразените варвари поискали мир — „като зовели с варварски и неразбираеми гласове“ — ромейският император се съгласил незабавно да стори това. Исканата „милост“ им била дадена „толкова бързо и така им бе оказана свърх всяка надежда, че сега стоят с нас за почуда на зрителите, превърнати от диви зверове в кротки човеци, променени от предишната грозота и безразсъдство в сегашното веселие и радост. А най-светлото и заслужаващо най-голяма почуда [е това, че те се превърнаха] от безбожни и неверни в благочестиви и верни, едва що удостоени с купелта и нетленността поради боголюбието на държавата и божественото човеколюбие, белязани от неговата светлина на благодатта и получили този образ и превръщение от обновителния дух. Така знае Бог да дарява на людете спасение, така чрез покоряване на враговете владетелят се защищава, като спасява нежелаещи, възвеличава неведущи, поучава чрез дарове и почести богопознание. И ето - свет народ беззаконният народ, и нов народ на Бога старият в безбожието. Отново е мощно назованието на народите, отново вярата получи чуден придав и благовестието надделя по крайнините на света. Така царят привежда към своя Бог безбожните, така Бог покорява пред царя враговете...“.

Словото на митрополита Йоан Мавропус е произнесено непосредно след събитията. То отразява големите надежди, които византийците възлагали по това време на поселването на многобройните печенези в българските земи. Те възнамерявали, безсъмнено, да ги използуват като воини в борбата си против други врагове на империята. Разочарованието, обаче, трябвало да дойде по късно, при опита на византийското правителство да използува тези печенежки множества в войните си на Изток10. Митрополит Йоан е изразил тъкмо тази още непомрачена радост на ромеите и цялата тяхна надежда. Особено показателни са в това отношение думите на говорителя, когато той - след всичко казано - се обръща към самия император: „Повдигни наоколо очите си, най-православни измежду царете, защото преди всичко ти си виновник за настоящите чудеса, и виж наоколо си приведени почти всички под твоята ръка11. Погледни, пастирю на избрания Израил12, ти, който водиш като овце този мощен народ. Узнай колкаво е множеството, какъв е редът, как доброволно е подчинението, как свърхчовешко е почитанието, как благоразположена е обичта. Всички тези доброволно се притичват при светия Сион, при тази вярна майка на градовете - твоя нов Йерусалим, чийто създатели сте вие двама: Бог и ти - и из който ще произлезе справедливост и закон13, добре поучаваните от него неща ще бъдат проповядвани от тебе, а още повече преди това ще бъдат постигнати чрез дела... Този [град днес] приема твоите поданици и величието на твоята власт... като свободно дава място на толкова десетохиляди, иначе безпределни и непредвидими, а сега стекли се от покрайнините на света като по уговор на едно явно и видно място, сякаш в общо прибежище на цялата вселена. Този [град] приема в себе си градове, области и безбройни родове на народи, които по неизречима предвидливост даде в ръцете ти Онзи, Който е покорил под тебе твоя народ14, наистина избрания народ, умножен много и много подобно на звездите по небето...“15. В края на словото са добавени възхвали към императора и към светеца.

Датата на това похвално слово може да се определи с голяма точност. То е било казано, очевидно, на 23. април (Гергьовден) 1049 г. Може да се заключи, че нахлулите през зимата 1048/9 г. печенези на Тирах са били усмирени в непродължително време — още в началото на пролетта 1049 г. Авторът, съобразно с вида на своето произведение, е премълчал някои подробности, но затова пък неговите думи са извънредно ценни като непосреден отглас от тези съдбоносни за историята на нашите земи събития.

 

1Вж. Златарски, п. с., с. 88 сл.; Mutafčiev, Bulgares et Roumains dans l’histoire des pays danubiens, p. 232 sqq, ; Ostrogorsky, op. c., pp. 234/5. Skyl.- Cedr., ib., II, pp. 583, 11; 583, 19: числото 800,000 е предадено c думите ὡς ἑλέγετο, което показва, че сам авторът не е бил напълно сигурен в неговата точност; ср. Μ. Attal., ib., p. 83, 19; Zοn., ib., III, p. 678, 13. Виж също и y P.  Mutafčiev, Die angebliche Einwanderung von Seldschuk-Türken in die Dobrudscha im XIII Jahrhundert (= СпБАкН, LXVI. 1943, pp. 93 sqq., 102, 106).
2Основното съчинение по въпроса за печенежко-византийските отношения на В. Г, Васильевскiй, Византiя и печенѣги (= ЖМНПр, ч. 164. 1872 отд. II, сс. 116—165, 243—332); ср. Труды, 1. 1908, сс. 1 — 175, е обнародвано доста време преди да бъде издаден нашият текст, за който споменува накратко Скабалановичъ, п. c., c. LIX.
3Ίωάννου τοῦ άγιωτάτου μητροπολίτου Εὺχαίτων λόγος εὶς τὴν ὴμέραν τῆς μνήμης τοῦ μεγάλου τροπαιοφόρου καί τὴν νῦν γενομένην ἑπὶ τοὶς βαρβάροις  θαυματουργίαν..., издадено y Bollig-Lagarde, op. c., pp. 142—147; cp. ib., pp. VII, 224; ср. също Μoravcsik, op. c., 1, p. 189, който, като датира словото към 1050 г., добавя: die eine interessante Charakteristik der im J. 1048 bei Adrianopel besiegten Petschenegen enthält. Ср. и Dräseke, ib. p. 485, който пише : Auch diese Rede bedarf noch genauerer Untersuchung, deren Er gebnis eine wesentliche Bereicherung unserer aus Zonaras und Kedrenos... und Michael Attaleiates zu schöpfenden Kenntnisse darstellen dürfte.
4Bollig-Lagarde, ib., p. 143.
5Βαρβαρικἀ μέν κινήματα πολλά καὶ πολλάκις καταδρομεῖν λῃστρικώτερον τά πρὸς δύσιν ἑπι χειροὺντων ...
6За схващането за богоизбраността на ромейския народ и богохранимостта на ромейската държава вж. посочванията на Тrеitinger, op. c., p. 158 sqq.; I v. Dujčev в: B. Z., XLI (1941), p. 487.
7Очевидно, авторът намеква за печенезите на Кегена.
8Твърдението на митрополита, че печенезите на Тираха нахлули τὴν ὰπόβασίν κλείψάντες ὢσπερ νόμος ἐκείνων противоречи на сведенията на другите византийски извори, според които варварите още преди това се били заканили на императора, че ще му отмъстят за доброто държане спрямо Кегена и неговите люде. Вж. за това у SсуI,- Сеdr., ib„ II,р. 584, 14 sqq.; Zonar., ор. с., III, р. 642, 5 sqq.; Златарски, п. с„ С. 90 сл.
9Йоан Мавропус намеква, очевидно, за изпращането на магистра Константин Арианит, управител на тема Македония и Тракия, и на Василия Монах, наместник - управител на България. Текстътъ гласи: καὶ βασιλεὺς παρεσκεὺαζεν ἐτέραν βοήϑειαν, ώς ἐλαττουμένων αύτῷ κατὰ τὰς συμπλοκὰς τῶν προτέρων῾ ἤδη γὰρ τινες ἐκείνοις σανέστησαν πρὸς τὰς  ἐκδρομὰς τῶν βαρβάρων άκροβολισμοὶ καὶ ἀψιμαχίαι, ἐν αἱς ὺστεροῦντες ἀϑυμότερον είχον ... Общо за тези събития вж. посочванията на Skyl. -Сеdr., ib., II, р. 585, 21 sqq.; Zоnaras, ib., III, p. 642, 15—16; M. Attal., ib., p. 30, 14 sqq.; Златарски, n. c., c. 91 сл.
10Ср. повече подробности у Златарски, п. с. , с. 93 сл.
11Ср. Исая, XLIX, 18; Псалми, LXXIX, 2. Струва ми се, че думата „виновник“ е така обезцветена в нашия език, та трябва да се обяснява нейното значение. Старобългарското вина означава, между другото, „причина“, поради което „виновник" означава „причинител“.
12За тази византийска идея вж. Тrеitingеr, ор. с., р. 159; Dujčеv, ib., р. 487.
13Ср. Исая, II, 3.
14Вж. Изход, XIX, 5.
15Цялата заключителна част на това слово е тъждествена с славословието на едно друго слово на същия писател, надсловено: Εἱς τὴν μνήμην τοῦ μεγάλου ροπαιοφόρου μετὰ τρίτην ὴμέραν τοῦ πάσχα τελουμένην; вж. изданието y Bollig-Lagarde, ib., pp. 140—142.