Втора българска държава

Василий — архиепископ (1186 - 1204) и примас (1204 - 1227(?)) на България.

Посещения: 1852

 

Иван Лазаров

 

Из "Кой кой е в средновековна България"

Йордан Андреев, Иван Лазаров, Пламен Павлов

 

360px PatriarshiaСветителстването на този бълг. архиерей било бурно и изпълнено с много превратности и полит. борби. Времето, в което застанал начело на бълг. църква, било жестоко и страшно. През пролетта на 1186 г. търновските боляри Теодор и Асен вдигнали въстание за възстановяване на бълг. царство. По-големият Теодор бил коронясан за цар и приел името Петър. По силата на древния принцип „царство без патриарх не бива" братята се погрижили да намерят подходящ пастир на въстаналия народ. Такъв се оказал В., монах в някой от местните манастири. Петър и Асен довели насила в Търново митрополита на Видин и някои други гр. духовници, за да ръкоположат В. за епископ. Църк. канони били нарушени, но събитията налагали час по-скоро да се избере духовен водач. Въпреки оказаната от гр. духовници съпротива В. бил ръкоположен за църк. глава на възстановената бълг. държава. Началото на неговото архиерейство било белязано с кръв - гр. видински митрополит се разкаял за стореното, опитал се да избяга, но бил заловен и посечен.

По време на въстанието (1186 - 1188) и последвалите продължителни войни за пълно освобождение на всички бълг. територии, множество църк. епархии останали без свещеници, а голям брой духовници гърци напуснали своите катедри. Архиепископ В. енергично се заел да запълни празнотата. За това свидетелства един документ за Охридската архиепископия, в който четем: „Българската власт... постави навсякъде в църквите от тоя край (Македония — б.а., И.Л.) архиереи от българска народност, понеже от бившите в тях свещенослужители едни предпочетоха поради промяната на властта да се преселят другаде, за да се спасят, а други бяха вече измрели...".

В църк.-канонично отношение положението на В. било двусмислено. От една страна, той бил пръв по волята на царете и резидирал в Търново, от друга, пръв сред всичките бълг. митрополити бил Преславският, който се наричал „прототронен" и имал предимство по традиция. Разбира се, силата била на страната на В. и неговото първенство едва ли е било оспорвано открито.

За съжаление нямаме данни за архиерейството на В. чак до 1202 г. Тогава той се изявил като една от водещите полит. фигури редом с цар Калоян, които усърдно работели за уния с римската католическа църква. Защо В. се решил на такава стъпка, при положение че православието имало столетни корени и било повече от ясно, че всяко отклонение ще бъде посрещнато на нож? Как се стигнало до обръщането на България към Рим? Това са въпроси, на които трябва да се отговори, ако искаме да разберем по-пълно и ясно времето, характера на събитията и мястото на В. в тях.

papa inokentiiПрез 1197 - 1201/2 г. цар Калоян водел последователна политика за пълно отвоюване на всички бълг. земи, които се намирали под чужда власт. Военният натиск срещу Византия бил придружен с искане за признаване царската титла на владетеля и за връщане патриаршеското достойнство на архиерея на България. Въпреки положените усилия и двете искания били оставени без последствие от страна на империята. Полит. късогледство на Цариград му струвало твърде скъпо. По същото време на запад се събирали облаците на поредния (четвърти) кръстоносен поход за освобождаване на Божия гроб. Папа Инокентий III (1198 - 1216) бил загрижен да осигури свободно преминаване на кръстоносците през Балканския п-в, поучен от неприятностите на първите три подхода. Затова сондирал почвата в България, като изпратил един свещеник на име Доминик в Търново (1199). Калоян оставил без внимание папските предложения за уния, тъй като се надявал на благополучен изход на преговорите с Византия. След неуспеха им решил, че ще може да постигне това, което иска, от Рим. През 1202 г. започнали дълги преговори, които се увенчали с успех през 1204 г. Бълг. искания можели да се сведат до две думи - цар и патриарх. Тези слова осигурявали международно признание и престиж, от които еднакво се нуждаели владетелят и архиепископът. Те били сакрален символ на постигнат успех.

В. ясно осъзнавал полит. сложност на проблема, виждал препятствията, предубежденията и привързаността към православието на обществото, но не се поколебал в своята мисия. Явно разбирал, че висотата на целта заслужава малко нарушаване на ортодоксалните традиции.

За наше удовлетворение историята е съхранила преписката на цар Калоян и архиепископ В. с папа Инокентий III относно сключване на уния с католически Рим. През 1202 г. Калоян се сетил за задържания преди три години Доминик, извадил го от забвение и го изпратил обратно за Рим със специални писма до папата. В. също написал послание до Негово светейшество, в което го уверявал с възможно най - дипломатичния тон, че българите искрено желаят да преминат в лоното на апостолически Рим. В. отправял гореща молба към наместника на св. Петър да удовлетвори исканията на царя:

„..Затова ние всички, малки и големи, подобно на добри чада, ви молим като добър отец, щото нашият господар царят да получи онова, което иска от вас, защото той е достоен да го получи, тъй като сам той и цялото му царство като наследници, произлизащи от римска кръв, имат добро чувство на преданост към Римската църква..." В писмото си В. съобщава, че Доминик се придружава от Браничевския епископ Власий, комуто „нашият император Калоян повери своите тайни...". Освен това архиепископът молел папата в България да бъдат изпратени подходящи по ранг свещеници, които да имат достатъчно пълномощия за водене на преговори. Папата откликнал и през пролетта на 1203 г. изпратил в България своя доверен човек - капелана Йоан. През юни-юли той пристигнал в Търново, но не заварил архиепископа. Междувременно В. заминал за Рим с голяма делегация. Той се отправил към Драч (дн. Дуръс) на адриатическото крайбрежие и оттам с кораб се готвел да отплава за Италия. Калоян бързал и смятал, че няма време за изчакване - затова изпратил В., на когото имал пълно доверие. Постарал се делегацията да не замине с празни ръце - тя била натоварена с „всяко устроение и богатство, и копринени платове, восък и сребро, коне и мулета...". В по-късно писмо до папа Инокентий В. сам е описал патилата си и затова ще си позволим да цитираме един по-дълъг откъс: „На четвъртия ден от месец юли, шест хиляди седемстотин и единадесета [година] (4.07.1203) индикт шести, потегли мое смирение към светия и преславен наш отец Инокентий папа Римски, и след тридесет дни бях в Драч на морето. И когато исках да стъпя в кораб, за да преплувам, тогава гърците ме възпряха и не ме пуснаха да премина, но ме държаха при Драч осем дни благодарение на многото мои молитви към Бога и преблажения княз на апостолите Петър чрез твоите свети молитви латините ме освободиха. Защото гърците бяха решили да ме хвърлят в морето, но ме спаси Бог и твоята света молитва..." В. нямал възможност да види папата, но мисията не пропаднала - той упълномощил придружаващите го лица презвитер Константин и коместабъла Сергий да заминат за Рим, а самият той се върнал в Търново, защото царят го повикал, за да се срещне с папския легат Йоан.

Пристигналият капелан Йоан Каземарински освен всичко друго носел специален привилегиум (папски документ) за приматство, т.е. В. ставал пръв сред бълг. архиепископи по временазначение и значение. Папата уверявал, че между примат и патриарх няма разлика, нещо, което не отговаряло съвсем точно на истината. В. получавал правото да коронясва и помазва царете на България; можел да ръкополага епископи, свещеници и други духовници. Освен това получил важната привилегия пред него винаги да се носи специален кръст, „сиреч знамето на Господнето страдание", освен в Рим и на места, където пребивава папата.

Pallium GeschichteВ. получил и палиум, т.е. специална част от облеклото, която свидетелствала за пълнотата на неговото свещеническо достойнство. Палиумът бил тържествена прибавка и не се употребявал всеки ден, а само при определени празници, педантично изброени от папата — Рождество Христово, Стефанов ден, Обрязване Господне, Богоявление, Сретение Господне, Цветница, Господнята вечеря, Великата събота, Великден и т.н.

Докато се водели преговорите с папството, архиепископ В. водил упорита борба срещу привързаносгга на бълг. духовенство към ортодоксалното християнство. Макар че се ползвал с безусловната подкрепа на царя, той не успял дa постигне значими успехи. Само двама митрополити -  Велбъждкият Анастасий и Преславският Сава - и четирима епископи - на Скопие, Ниш, Призрен и Видин — склонили да се присъединят към унията и да получат палиум от папата. Малко по-късно към тях се присъединили епископите на Ловеч и Браничево. Огромната част от духовенството останала непреклонна в изповядването на изт. православие.

През 1204 г. преговорите с Рим завършили с успех. На 15 окт. в столицата Търново пристигнал папският легат кардинал Лъв. На 7.11.1204 г. в църквата „Св. св. Петър и Павел" се състояла тържествената коронация на архиепископ В. за примас на „България и Влахия“. Той бил помазан с миро, т.е. венчан за църквата. Връчен му бил и палиум - знак за архиерейско достойнство. Получил и съответните знаци и одежди: „митра, украсена със златошевица (двувърха епископска корона), планета, далматика, туника от бял азамит, украсени подходящо със златошевици; голям пръстен с пет топаза, камисум, амиктус, стола, мануале, пояс, калиги, сандали, хиротека (аксесоари и части от сакрално облекло — б.а., И.Л.) и други украшения, които подхождат на патриарх...“

Същия ден В. ръкоположил и помазал Велбъждкия и Преславския митрополит и някои други по-нисши църк. чинове. С полагането на специална клетва церемонията приключила. Така бълг. църква преминала под върховната юрисдикция на папството.

Както споменахме, В. станал примас, но той смятал, че бил удостоен с патриаршеска титла. В специално благодарствено писмо до папата, написано скоро след коронацията, той благодарил, че кардинал Лъв му донесъл „цялата пълнота на патриаршеското достойнство и всички свещенослужителски украси...“. Неговите съвременници, наследници и по-късни приемници дори и през XIV в. също били на мнение, че В. бил провъзгласен за патриарх. Той придобил всички права на най-авторитетен църк. канонически предстоятел. Бил глава на митрополитите, избирал се на събор на местните архиереи, можел да коронясва и помазва царете. Получил правото да изготвя миро, което до този момент се получавало от Константинопол — формален, но съществен белег за независимост на бълг. църква. Неизбежен знак за зависимост от Рим бил палиумът — знак за пълнота на свещеническия сан.

След 1204 г. сведенията за В. секват. Можем само да предполагаме, че той продължил да следва политиката на царя и след разгрома на кръстоносците край Одрин (14.04.1205) формално прекъснал контактите с Рим, но продължил да спазва унията. След смъртта на Калоян (окт. 1207) правосл. традиции надделели. Новият цар Борил (1207 - 1218) открито показвал, че не желае да продължава унията, но не се решил да я скъса напълно. В. бил отстранен от църк. и държавните дела, но по канон оставал върховен архиерей. През 1211 г. царят свикал специален правосл. събор, на който В. не присъствал. Това е ясно свидетелство, че не се съгласил на никакви компромиси.

Някои косвени данни позволяват да се мисли, че В. продължил да светителства чак до 1227 г., когато се оттеглил от активна дейност и заминал за Зографския манастир на Атон. Явно, че и при цар Иван Асен II (1218 - 1241) останал извън висшата политика. За последен път се споменава през 1232/3 г., но не се знае с положителност кога е починал.

 

Литература:

Златарски, В. История. Т. 3, 149 - 161, 170 - 211;
Дуйчев, Ив. СБК.