Втора българска държава

Борба за освобождение от византийско иго. Петър и Асен

Посещения: 1746

 

Петър Мутафчиев

 

 

Европейският Югоизток в края на XII в.

 

Untitled 1Бързият упадък на Византия, който започнал при близките наследници на Василия II, бива спрян половин век по-късно от Алексия I Комнин, основател на нова династия, която ръководила съдбините на империята още цяло столетие. Епохата на Комниновци е последната бляскава епоха във византийската история. Византия използвала кръстоносците и за известно време си възвърнала някои от своите азиатски земи; печенезите в Балканския полуостров още преди това били унищожени, а срещу маджарите тя почва настъпателна война и успява да ги изхвърли от Босна и Далмация. Целият тоя подем обаче е бил само външен и се е дължал до голяма степен на личните качества на тримата първи Комниновци.

Социалните противоречия в империята неспирно растели и тя все повече се разлагала. Комниновската династия дължала своето издигане на византийската аристокрация и поради това във вътрешната си политика се явявала изразител на нейните стремежи. Едрото земевладение все повече поглъщало дребната собственост и селското население непрестанно обеднявало. Основаната върху дребното земеделско стопанство военна организация била разрушена и на мястото на някогашните армии, съставени от здрави селяни, сега се явяват армиите от ненадеждни наемници. Запада и морското могъщество на Византия. И тъй като трябвало вече да дири флотската помощ на италианските търговски републики, те постепенно стават господари на стопанския ѝ живот. Накрай империята се превръща за тях в поле за безогледна икономическа експлоатация, а постепенно и в политически васал. Особено привилегировано било положението на венецианците, които упражнявали над нея истински терор. Недоволството от „латинците" в средата на византийското общество растяло, но опитите на последния от Комниновците да отърве империята от зависимост към тях и да намали едновременно с това социалната и политическата мощ на аристокрацията свършва катастрофално.

Срещу Византия едновременно се надигат всички нейни западни съседи: Венеция, маджарите и Норманското кралство в Южна Италия.

От тия затруднения на империята още твърде рано се възползвали и сърбите. От началото на XII в. областта Зета (днешна Черна Гора) загубила ръководно място в техния политически живот и го се поело от Рашка (вътрешна Сърбия, земите около Ибър и Западна Морава). Нейните велики жупани, използвайки борбите между византийци и маджари, от дълго време се стремели да се освободят от зависимостта си към Цариград.

Положението по дунавската граница също се очертавало като крайно несигурно. Киевска Русия, която по-рано неведнъж в критически времена оказвала помощ на империята, вече отдавна се разпаднала на много отделни княжества, чиито владетели хабели силите си в кървави вражди. Това обстоятелство улеснявало куманите, господари на черноморските степи, отгдето еднакво лесно налитали в южноруските окрайнини и през Дунава във византийските балкански провинции.

Вътрешната криза, която се подготвяла във Византия през епохата на Комниновската династия, избухнала още през първата година след смъртта на императора Мануил I Комнин (1180 г.). Назначеното от него регентство било съборено и управлението на империята поел даровитият, но крайно покварен Андроник Комнин. Вдовицата на Мануила I била хвърлена в затвор и след това убита; същата участ две години по-късно постигнала и законния наследник на престола, малолетния Алексий II Комнин. Станал чрез тези престъпления самовластен господар на империята, Андроник поискал да отстрани влиянието на аристокрацията в управлението и подложил на преследване видните ѝ представители. С това той си навлякъл непримиримата ѝ омраза; масата на византийското общество пък отблъснал със своеволията и с развратния си живот. Поради своя необуздан нрав и необмислени постъпки той предизвикал война и със западните съседи на империята. Маджарите нахлули в Моравската област и завладели дори Средец. Тогава те задигнали и мощите на св. Иван Рилски, които се намирали в тоя град. От това маджарско нашествие се възползвали и сърбите; те сега окончателно добили независимостта си. Поради погромите, на които били подложени поданиците ѝ във византийските земи, Венеция също се намирала във враждебни отношения с империята. Най-опасни обаче се оказали норманите в Южна Италия и Сицилия. Те превзели гр. Драч и оттам през Албания и Македония стигнали Солун, който също паднал в техни ръце. След това те потеглили към Изток с явното намерение да ударят и на Цариград. През лятото на 1185 г. техните войски вече се намирали в Западна Тракия, а флотата им стояла пред Дарданелите. В Мала Азия недоволството, предизвикано от насилията на Андроника, се проявило в опити за бунт, които били удавени в кръв. В самата столица напрежението било още по-голямо. Един незначителен случай бил достатъчен, за да пламне стихиен метеж, при който ненавистният тиранин бил свлечен от престола и убит.

Новият император Исак II Ангел, крайно посредствен човек, поел управлението в едно време, когато империята се разпадала. При все това той на първо време сполучил да облекчи положението. Даровитият византийски пълководец Алексей Врана изтласкал норманите от Тракия и след едно унищожително поражение, което им нанесъл при Долна Струма, те трябвало бързо да очистят балканските земи. Наскоро след това бил сключен мир с маджарите. Исак II Ангел се оженил за дъщерята на маджарския крал и получил като зестра при тоя си брак Моравско и Софийско, които маджарите преди това били отнели от Византия.

 

Подготовка и начало на българското въстание

 

Всички тия събития, които се разиграли през лятото и есента на 1185 г., се отразили особено силно върху духовете на българите в северните земи. Там, в областта между Дунава и Балкана, византийската власт поради многолетното господство на печенезите, а след това и поради непрестанните нападения на куманите, съществувала само по име. Местното българско население, предоставено на себе си, чувствало тая власт единствено чрез изискваните от нея данъци. Те постоянно се увеличавали, расли и произволите на императорските чиновници, а съответно на това засилвало се и брожението срещу чуждото потисничество. Първоначалните успехи на норманите в похода им през Албания и Македония, а също и лесното завоевание на северозападните български области от маджарите разкрили, от друга страна, военната немощ на Византия. При това положение мисълта, че е възможно чрез въоръжено въстание да се изметат малобройните византийски гарнизони и из Подунавието, не изглеждала като нещо мъчно осъществимо и навярно занимавала много от тамошните българи. Трябвало само да се явят личностите, които да застанат начело на борбата.

С тая задача се заели двамата братя Петър и Асен. Името на по-малкия от тях е куманско. Те били от руско-кумански произход1, навярно потомци на някои от ония видни емигранти из южноруските земи, които през първата половина на XII в. намерили в Дунавска България второ отечество и скоро се претопили в местната българска среда. Родени и израснали в нея, Петър и Асен са били проникнати от нейните спомени и държавни традиции, живели са с нейните болки и затова станали най-ярки изразители на стремежите ѝ към независимост. Към подготовката на въстанието те пристъпили с умение и предвидливост. Още през есента на 1185 г., когато императорът Исак Ангел се намирал в гр. Кипсела (дн. Ипсала, на изток от Долна Марица), отгдето следял действията срещу норманите, двамата братя се явили пред нето с искането да им бъде дадено като прония „едно малко доходно място" и да бъдат заедно с това „зачислени в ромейските войски". Тяхната цел навярно била да добият началството на някоя от крепостите на север от Балкана и да я използват като първоначална опора на замисленото си предприятие. Вероятно въпросът е бил за гр. Търново, който още тогава се явява като център на тяхната дейност. На това тяхно искане било отговорено с груб и обиден отказ. Тогава те се върнали в Търново и тук почнали вече усилено да се готвят за предстоящата борба. За да увлекат в нея простия народ, като му вдъхнат вяра в успеха, те използвали и неговото суеверие. В Търново била построена от тях църква на името на св. Димитрия, прославеният във всички балкански земи закрилник на гр. Солун. За освещаването ѝ през пролетта на 1186 г. бил събран многоброен народ от цялата област, поканен бил за това заедно с други двама епископи и митрополитът на далечния Видин. Тук на тържеството двамата братя обявили, че е дошло време българите да си възвърнат загубената независимост и възстановят царството си и че самият св. Димитрий бил напуснал своя град, за да дойде при тях и им помага в това дело, което сам Бог благословил. Предварително подготвените съучастници в заговора подели зова за бунт срещу омразната византийска власт и увлекли целия събран при Търново народ. Правителството на Исак II Ангела с новите тежки данъци, които недавна наложило и които паднали особено тежко върху пастирското население в Балкана, в случая само отстранило сетните колебания или задръжки за масово въоръжено въстание. Крепостта на Търново, днешният Царевец, паднала в ръцете на въстаниците. Петър, по-възрастният от двамата братя, бил провъзгласен за български цар, а заедно с това тримата поканени за освещаване на църквата гръцки владици били принудени да извършат ръкополагането на българския архиепископ Василий. Тъй, наред с провъзгласяване на Българското царство, била провъзгласена и независимостта на българската църква.

Въстанието обхванало цяла Дунавска България и скоро под византийска власт останали там само някои от укрепените градове по Черноморския бряг. През източните проходи на Стара планина Петър и Асен повели тогава своите дружини към Тракия. Между това в Цариград побързали да вземат мерки, за да сложат край на движението, което заплашвало да се разпространи и в останалите български земи. Византийските войски сполучили да отблъснат въстаническите отреди от равнината, но техният военачалник севастократорът Йоан, подозрян, че готвел заговор срещу императора, бил сменен и на негово място поставен Йоан Кантакузин. Тоя последният трябвало да отхвърли въстаниците от позициите им в планината и да нахлуе в Подунавието, но поради това, че подценил противниците си, провалил цялото предприятие. Една нощ армията му, безгрижно разположена на лагер някъде по южните склонове на Балкана, била нападната от въстаниците и унищожена. След това нещастие началството на действията срещу българите било поверено на победителя на норманите Алексий Врана. Честолюбивият пълководец обаче, след като събрал значителни сили, се провъзгласил за император и вместо на север се отправил към Цариград. Там, пред стените на столицата, той паднал убит.

След всички тия несполучливи или неизведени докрай опити да се потуши въстанието императорът решил сам да застане начело на войските си. Настъпило лятото на 1186 г. При вестта за подготвяния срещу им голям поход Петър и Асен се приготвили да бранят балканските проходи, но Исак измамил бдителността им. Възползван от падналите ниско мъгли, той минал планината през пътя, гдето противниците му не го очаквали, и нахлул в Северна България. За зле въоръжените и недостатъчно обучени въстанически войски било немислимо да удържат натиска на многобройната императорска армия; те се пръснали, а Петър и Асен с малобройна дружина се прехвърлили отвъд Дунава. Исак помислил, че с въстанието вече е свършено. Той пребродил по-голямата част от въстаналата област, като навсякъде опожарявал събраните из полето снопи, и след това потеглил назад, без да остави достатъчно гарнизони в тамошните крепости, нито пък да вземе каквито и да било мерки срещу възможното подновяване на въстаническото движение. Тази грешка империята трябвало да заплати твърде скъпо.

 

Въпросът за участието на власите в българското освободително движение

 

Едва настъпила есента на същата 1186 г. н Петър и Асен отново се явили, като водели със себе си многобройни отреди от кумани. Цялата страна между Дунава и Балкана повторно и без особени усилия била освободена от чуждата власт. Но за водачите на движението тоя резултат вече не бил достатъчен. Сега, съобщава съвременният им византийски историк Никита Акоминат, те не се задоволявали с владението на Мизия, а вече искали „да обединят под властта си мизийци и българи, както това било някога в старо време". На друго място същият автор, като споменава за „мизийците", казва, че това било тяхното по-предишно име: в негово време те били известни под името власи. Ето защо навсякъде в своето съчинение, гдето излага борбите на въстаналото население в Дунавска България и Хемус, той нарича това последното „власи", а със същото име означава и неговите водачи Петра и Асеня. За българи, участници в това въстание, той почти нигде не говори. Въз основа на известията от тоя род днешните румъни вярват, че то е било не само повдигнато, но и докрай изнесено от някакво многобройно влашко население, което по онова време живеело в Стара планина и в Дунавска България, и че създадената от него държава била едно „влахо-българско царство".

Тоя възглед се дължи на недоразумение. Влашко население в тогавашна Дунавска България е нямало. Днешните власи, които живеят в някои зони по десния бряг на Дунава, са преселници, дошли тук през турската епоха (oт XVII в. насам). По време на въстанието на Петра и Асеня власи е нямало и в Отвъддунавските равнини. Там е живяло рядко славянобългарско население, което тогава се намирало под властта на куманите. Една част от днешно Влашко носела дори името Кумания. Доколкото през оная епоха влашки елемент се е намирал в земите отвъд Дунава, той още обитавал областта на Трансилванските Карпати. В Балканския полуостров по онова време власи, т. е. румъни, са живеели като скитници-пастири, разпилени по всички тукашни планини. В самата Стара планина броят на тия влашки скитници е бил тъй незначителен, че немислимо е те да са били в състояние да вдигнат въстание, което да създаде толкова много грижи на тогавашна Византия.

Тъй като всички балкански власи по онова време живеели изключително от пастирство, името „влах" почнало да се употребява не за означение само на националността, но и за занятието. В такъв смисъл власи са били наричани изобщо всички, на които пастирството било главен поминък. С това значение името „влах" е било употребявано и у тогавашните сърби. Средище на въстанието е била планинската покрайнина около Търново и ако във византийските извори се говори, че то е било повдигнато от власи, които образували  и главната му сила, то е защото тамошното българско население поминувало главно от пастирство.

Но името „власи", с което в чуждите известия от тази епоха е означено населението в някогашната римска провинция Мизия, се е утвърдило и поради друга причина. С името „българи" византийците по онова време наричали само жителите на тогавашната провинция България, т. е. населението на Македония, Софийско и Моравско. Сега, в края на XII в., названието Паристрион на провинцията между Дунава и Балкана било излязло от употребление. Самите българи вече наричали тая област Загоре, т. е. земя, която лежи отвъд планината, а жителите ѝ — загорци. Византийците, за които тия български наименования били чужди, възкресили древното име Мизия, поради което и населението ѝ означавали с името мизийци. И тъй като било известно, че някога населението на тая римска провинция било романизирано и че потомците на подобно романизирано население били и балканските власи, наименованията мизиец и влах били отъждествени.

Балканските власи, прадеди на днешните цинцари, по онова време поради скитнишкия живот, който водели от много векове, и поради това, че винаги са били поданици на някоя чужда власт според мястото и обстоятелствата — византийска, българска или сръбска, не са имали никакви свои държавни традиции. Известията на автори от XI — XII в. ги представят като полудиво население, страхливо и хищно, лишено от всякакви склонности към политическа организация. Поради самия начин на живота си те са били враждебни на всяка установена власт, стремели са се да избегнат всякакви изисквания, които тя им поставяла. Способни са били при някои случаи затова дори и на въоръжена съпротива, особено ако тя е могла да мине безнаказано. Но да се увлекат във въстание, което изисквало издръжливост, упорита съпротива и тежки жертви, и да се стремят чрез него да създадат свое царство с независима национална църква — това е било далеко извън всички техни предразположения и способности. Ако влашки пастири из Стара планина са се присъединили по онова време към въстанието на цялото тамошно българско население, то е могло да бъде само в момента на избухването му, когато за тях въпросът е бил да се събори една власт, чиито данъчни наредби са им тежели. Оттам нататък обаче за дейно участие на власи в дългата кървава борба за създаване и затвърдяване на българската държава не може и дума да става. И думите на византийския историк Никита Акоминат, че след завръщането си и след като си осигурили куманска помощ, Петър и Асен вече не се задоволявали с освобождението на Мизия, а искали да обединят под властта си мизийци и българи, „както това било някога", значат, че сега, след като вече Северна България била свободна и двамата братя разполагали с много по-голяма въоръжена сила, те си поставили за цел освобождението и на останалите български земи на югозапад.

 

Втори период от освободителното движение

 

След като Дунавската област била изчистена повторно от представителите на византийската власт, Петър и Асен се насочили към юг. Тук те повели борба в две посоки: към Тракия и през Софийската област към североизточните македонски земи. Главен театър на тая борба бил изтокът, гдето и в миналото ставали големи въоръжени сблъсквания между българи и ромеи. Там, в полетата на Тракия, империята и сега събирала войските си, предназначени да действат срещу българските, и от изхода на тамошните битки зависела съдбата на западните български земи. Подкрепени от многобройни кумански отреди, българите още през същата есен на 1186 г. нахлули през Източния Балкан в Тракия, докато едновременно с това други техни дружини били изпратени на югозапад към Македония, за да вдигнат на борба и тамошното българско население. Предводител на такава дружина бил и един от главните сподвижници на Асеня и Петра — Добромир Xръс.

Действията на българи и кумани траели през цялата есен без особен резултат. Византийците се оттеглили в крепостите и се задържали в тях, а куманите се задоволявали да плячкосват незащитените селища из полетата, след което, натоварени с плячка, се връщали обратно през Балкана в отвъддунавските земи. Императорът накрай със значителна войска настъпил срещу им и единственото, което успял да извърши, било да нападне негде около Карнобат и Ямбол един от тия отстъпващи на север кумански отреди и да му отнеме пленниците и заграбения добитък.
След като последните кумански и български отреди се отдръпнали от Тракия, Исак в края на есента на 1186 г. стигнал до София. Целта на тоя поход била да се пресекат пътищата между Дунавска България и Македония и да се спре разпространението на освободителното движение към Българския Югозапад. Поради това византийската армия била оставена да презимува в Софийско. Вероятно тогава императорът издействал от своя тъст, маджарския крал Бела III, да бъдат повърнати в София мощите на св. Иван Рилски.

На следната пролет на 1187 г. Исак отново се явил тук, повел войските си на север през Балкана и стигнал до Ловеч. Но градът устоял цели три месеца на обсадата и императорът, загубил вяра във всеки по-нататъшен успех на предприятието си, трябвало да мисли как да го приключи с по-малка загуба на своя престиж. Петър и Асен също съзнавали, че силите им още не са достатъчни, за да продължат борбата до пълното държавно обединение на българския народ. Нужно е било поради това освободените земи да бъдат устроени и да се осигури отбраната им, а това могло да стане само при що-годе продължително спокойствие. При тия условия започнатите между двете страни преговори свършили с преустановяване на неприятелствата и Йоан, братът на Петра и Асеня, бил изпратен в Цариград като заложник за това, че българите не ще ги подновят. Истински мир обаче не бил сключен, тъй като и двете страни еднакво добре разбирали, че окончателната разправа тепърва им предстои. И едната, и другата трябвало да чакат благоприятно стечение на обстоятелствата.

За българите те настъпили много скоро. През лятото на 1187 г. германският император Фридрих Барбароса, начело на многобройна армия, минал Дунава и поел пътя през долината на Морава към Средец и Одрин за Мала Азия. Между него и Исак Ангел бил сключен договор, с който Византия се задължавала да осигури спокоен преход на кръстоносците през земите си, като улеснява и снабдяването им с храна. Още с встъпване на кръстоносните войски на византийска територия обаче те почувствали враждебното държане на византийските власти. Поради омразата си към всичко западно и недоверието си към намеренията на Фридриха византийците почнали да създават всевъзможни пречки на кръстоносците, като затруднявали движението и продоволствието им. Сръбският велик жупан Стефан Неман поискал да използва тъй създаденото положение и когато германският император пристигнал в Ниш, той се явил пред него с декларацията, че е готов да признае неговото върховенство и го подкрепи с въоръжена помощ, в случай че той бъде принуден да поведе война срещу Византия. В замяна на това Неман искал от Фридрих само едно — да бъде признат за законен господар на земите, които вече владеел или занапред би отнел от византийците. Същото предложение за военна помощ срещу Източната империя било направено в Ниш и от пратеници на цар Петра. Германският император, който се надявал да отстрани по мирен начин пречките, създавани от Цариград, отклонил тия предложения на сърби и българи. Но неприятелското държание на византийците се засилвало. Кръстоносците при по-нататъшното си движение на югоизток вече трябвало с оръжие да си пробиват път и когато главните им сили стигнали Одрин, те се намирали вече в истинска, макар и необявена официална война с Византия. Поради това Фридрих сега сам потърсил съюза на българите и повел преговори с тях. На постъпките му Петър отговорил, че е готов да му изпрати на помощ 40-хилядна армия от българи и кумани, но в замяна на това искал да му бъде признато царското достойнство и следователно — пълната независимост на българската държава. До формално сключване на немско-български съюз обаче не се стигнало, тъй като в Цариград съзнали опасността от създаденото положение и побързали да уредят отношенията си с германския император. Византия улеснила кръстоносците да се прехвърлят в Мала Азия, гдето те продължили движението си на изток (пролетта на 1190 г.).

След заминаването на кръстоносците натегнатите отношения между България и Византия вече не могли да бъдат сдържани и войната помежду им отново пламнала. Навярно поради тежките задачи, които сега се слагали пред българите, Петър доброволно предоставил върховната власт в държавата на по-младия си брат Асеня, който му отстъпвал по мъдрост и такт, но бил много по-енергичен от него, а като военачалник го превъзхождал със своята съобразителност и смелост. Под непосредственото си управление Петър запазил днешна Добруджа със земите около Провадия и Великия Преслав. Цялата тая област и половин век по-късно продължавала да се нарича „Петрова земя". Между това куманите, които били привлечени от Асеня в очакването за съвместни действия с кръстоносците, извършили бърз набег в Тракия, която подложили на опустошения. Тогава Исак II Ангел се решил за трети път да потегли срещу българите. Голяма византийска армия била пренесена по море в Несебър, отгдето през Източна Стара планина навлязла в Дунавска България: бил изпратен флот, който проникнал в Дунава с цел да попречи на куманите да се явят в помощ на съюзниците си. Сега обаче императорът трябвало да се убеди, че положението тук било съвсем различно от онова през 1186 г. Градовете и крепостите на север от Балкана били приготвени за отбрана - освен че стените им били поправени, но в тях имало и достатъчно гарнизони; от друга страна, многобройни малки отреди в техните околности имали задачата да безпокоят неприятеля в случай, че той би пристъпил към обсадата им. След като не успял да превземе нито една по-значителна от тия крепости, Исак се насочил към Търново. Поради положението си като естествена твърдина и поради мерките, взети за отбраната ѝ, новата българска столица била още по-добре подготвена да посрещне неприятелското нападение. Императорът разбрал, че трябва да я подложи на дълговременна обсада и разположил войските си под стените ѝ.

Но докато самоувереният византийски самодържец се бавел пред Търново, Асен вече подготвял поражението му. Един българин, престорен на беглец, се явил тайно пред него и му съобщил, че големи кумански сили минали Дунава и бързали за помощ на обсадения град. При тая вест Исак правилно съобразил, че ако не побърза да се оттегли, рискува сам да се види обграден. Поради това той веднага заповядал да се снеме обсадата и поел обратния път към юг. За да не бъде застигнат от неприятелите си в клисурите на Балкана, той повел войските си по най-късия път към полетата на Тракия, Обхванатият от тревога император не се досещал, че с това си решение следвал предвижданията на българския цар и сам отивал в примката, която той му бил приготвил. Византийският авангард бил пропуснат да прехвърли билото на планината, но когато главните сили поели нанагорнището ѝ, българите им пресекли пътя и от околните височини връхлетели върху им. Мястото представлявало дълбока теснина, в която не било възможно да се устрои никакъв боен ред, нито да се окаже на нападателя каквато и да било съпротива. В настъпилата паника всеки трябвало да се грижи за личното си спасение. Сам Исак смогнал да се отърве единствено поради това, че хората от неговата свита с оръжие му отворили път всред безредната и превърната в подплашено стадо тълпа на византийските войници. Тъй в стремглаво бягство, при което изгубил и шлема си, той спрял едва в Боруй. По-голямата част от блестящата му армия била унищожена, загубен бил и целият ѝ обоз. Ариергардът се спасил само защото при вестта за нападението случайно попаднал на някакъв страничен, незаварден от българите път, по който успял да се измъкне от планината. Мястото на тая катастрофа остава неизвестно2. Може да се твърди само, че тя е постигнала византийците в някоя от клисурите на юг от Габрово или Трявна. С тая победа съществуването на българската държава било окончателно осигурено. Оттогава вече за много десетилетия никой византийски император не е смеел дори да помисли за военен поход в земите отвъд Балкана.

През времето, докато поради неизяснените отношения с кръстоносците всичкото внимание на Византия било съсредоточено в Тракия, сърбите не останали бездейни. Възползван от обстоятелството, гдето почти всички византийски войски били привлечени към Източна Тракия и западните провинции на полуострова били оставени без защита, Стефан Неман едно след друго и без да срещне каквото и да било противодействие, завзел цялата област около Българска Морава на север до крепостта Равна (дн. Кюприя), а след това земите около Витоша, Осогово и Шар с всички тамошни градове и крепости, включително Средец, Велбъжд (дн. Кюстендил), Скопие, Тетово и Призрен. Това леко завоевание обаче се оказало мимолетно. Година след нещастния поход към Търново Исак II Ангел повел войските си на запад и стигнал до Ниш. Тук в полето край Морава сърбите били разбити и след тая единствена битка трябвало да очистят всички завладени покрайнини и се приберат отново в планините си към Ибър. Императорът потеглил след това на север и стигнал до Белград, гдето се срещнали със своя тъст Бела III. Цялата област по течението на Морава до устието ѝ в Дунава отново станала византийска.

Тия византийски успехи срещу сърбите не стреснали Асеня, който сега пренесъл неприятелските действия на юг от Балкана. Известно време византийците успявали да сдържат българските нападения, но съпротивата им скоро рухнала и българските знамена се понесли по цялото пространство от Горна Струма до Странджа. Земите около Витоша с гр. Средец влезли в пределите на българската държава. Пловдив още се държал, но затова пък в едно сражение при Аркадиопол (дн. Люле Бургас) Асен унищожил цяла византийска армия. Тракия била застрашена да бъде загубена за империята и Исак II Ангел трябвало да прибегне до върховни усилия, за да предотврати тоя край. Събрани били нови войски от европейските и азиатските провинции, привлечени били и много наемници, а освен това потърсена била помощта и на маджарите. Маджарският крал Бела III, тъст на Исака, се задължил да изпрати войски към Видинската област, когато византийците щели да настъпят срещу България от югоизток. В изпълнение на тоя план през пролетта на 1193 г. многобройна византийска армия била събрана в околностите на град Кипсела. Тук дошъл и самият Исак, който и тоя път искал да поеме началството на похода против българите. Но нещастието сега дошло за него оттам, отгдето той най-малко очаквал. Недоволството от некадърното управление и от неуспехите му в борбата с българите се оформило в заговор, начело на който стоял родният му брат Алексий. Тук, в стана при Кипсела, заговорниците провъзгласили за император Алексия, а Исак, след като бил ослепен, бил изпратен в Цариград и там заедно със сина си затворен в една тъмница.

Първата работа на новия византийски самодържец Алексий III Ангел била да отмени похода срещу България, след което се опитал да завърже с Асеня преговори за мир. Асен обаче се показал малко склонен да прекрати неприятелствата и те продължили. Българите се явили в Серската област, гдето разбили намиращите се там византийски войски, като превзели и много от тамошните крепости. На следната 1196 г. те отново действали тук, нанесли тежко поражение над армията, с която императорският зет севастократор Исак излязъл срещу им, а самия него взели в плен. Макар че цялата област била завзета от българите, силно укрепеният Сяр се удържал.

Асен се завърнал в България, но наскоро след това паднал жертва на заговор: убит бил от своя братовчед Иванко. Заговорниците били боляри, недоволни от строгото управление и тежката десница на паря. Негови сподвижници в освободителната борба, те навярно не могли да се примирят с ограниченията, които в името на висши държавни интереси им били наложени. Съблазнителният пример на Византия с честите ѝ преврати вече успял да ги разврати и затъмни у тях съзнанието за дълга им. Заговорниците овладели столицата, но народът в цялата страна се отнесъл крайно враждебно към извършеното злодеяние. Петър от своята област се приготвил да потегли срещу им и скоро те се видели блокирани в стените на Търново. Едва посегнал към царската корона, Иванко разбрал, че въпросът вече не е да я запази за себе си, а да се спасява от отмъщението на своите сънародници. И след като зацапал ръцете си с кръвта на едно престъпление, той не се поколебал да стане изменник към своя народ — обърнал се към Цариград с молба за бърза военна помощ. Две византийски армии една след друга били изпратени към България, но и двата пъти, след като стигнали до Балкана, войниците отказали да продължат движението през него. Тъй голям бил ужасът, който им внушавала страшната планина, че нищо не могло да ги принуди да нагазят в нейните дебри. Загубил всякаква надежда в очакваната помощ, Иванко най-сетне трябвало да бяга от Търново. Столицата отворила вратите на Петра, който заел отново българския престол. Но духът на размириците и престъплението още не бил умъртвен и страстите в средата на българското общество продължавали скрито да бушуват. Не минало и година, Петър също паднал убит, неизвестно как и при какви обстоятелства. След него царската власт била поета от най-младия му брат Йоан, наричан още с умалителното име Йоаница и още по-често с името Калоян (от Калойоан, т. е. „добрият Йоан“).

 

1Произходът на фамилията Асеневци остава неизяснен. Тезата на П. Мутафчиев за руско-куманското им потекло не се подкрепя от достатъчно факти. Съществуват теории за влашки, влашко-български, кумански и български произход на династията – вж. Божилов, Ив. „Фамилията на Асеневци (1186-1460), генеалогия и проспосография“, С., 1185, стр. 11-20. (бел. админ.)
2Историческата наука е локализирала мястото на сражението – Тревненския проход (бел. админ.)

 

1.Chalandon, F. Les Comnènes II: Joan Comnène (1113 — 1143) et Manuel Comnène (1143 — 1180). Paris, 1912; Diеhl, C h. La sociètè byzantine a l'époque des Comnènes. Paris, 1929; Neumann, C, Die Weltstellung des byzantinischen Reiches vor den Kreuzzügen. Leipzig, 1894; Мутафчиев, П. Изток и Запад в европейското Средновековие. — ГСУ ИФФ, XX, 1925; Diеhl, С h. Figures byzantines. I—II. Paris, 1921 — 1922; Успенский, Ф. И. Императори Алексий II и Андроник Комнени. — ЖМНПр, ССХII, 1880, 95 — 130; CCXIV, 1881, 52 — 85; Cognasso, F. Partiti politici е lotte dinastiche in Bizanzio alia morte di Manuele Comneno. Torino, 1912; Острогорски, Г. А. Возвышение рода Ангелов. Юбилейний сборник русского археологическото общество, 1936, 111 — 128.

2.Мутафчиев, П. Произходът на Асеневци.—МПр, IV, 1928, №4,1 — 42; Успенский, Ф. И. Образование Второго болгарского царства. Одесса, 1879; Ников, П. Второ българско царство 1186 — 1396. С., 1937; Златарски, В. Н. Потеклото на Петра и Асеня, водачите на въстанието в 1185 г. — Сп. БАН, XLV, 1933, 7 — 48.

3.Мутафчиев, П. Произходът на Асеневци. — МПр, IV, 1928, № 4, 1 — 42.

4.Мутафчиев, П. Владетелите на Просек. Страници из историята на българите в края на XII и началото на ХII век. — Сб. БАН, 1, 1913, 1 — 85; Вaсhmann, M. Die Rede des Johannes Syropulos an den Kaiser Isaak II. Angelos (1185 — 1195). (Text und Kommentar) nebst Beiträgen zur Geschichte des Kaisers aus zeitgenössischen rhetorischen Quellen. München, 1935; Zimmеrt, K. Der deutsch-byzantinische Konflikt von Juli 1189 bis Februar 1190. — BZ, XII, 1902, 42 — 77; Der Friede zu Andrianopel (Februar 1190).— BZ, XI, 1902, 33 — 320; Расовский, Д. Роль половцев в войнах Асеней с Византийской и Латинской империями в 1186 — 1216 годах. — Сб. БАН, LVIII, 1939, 203 — 211.

 

 

X

Right Click

No right click