Втора българска държава

Цар Борил

Посещения: 3732

 

Петър Мутафчиев

 

Временният упадък на България. Слав

 

Начело на заговора срещу Калоян стояли собствената му жена, куманка, и сестриникът му Борил. Убитият цар нямал преки наследници и престолът по право се паднал на по-възрастния от синовете на Асеня I — Иван Асен. Но заговорниците не оставили да се изплъзне властта от ръцете им. За цар бил провъзгласен Борил, който се оженил за Калояновата вдовица.

След като заграбил по тоя начин българската корона, Борил видял против себе си всички ония български боляри и близки роднини на Калояна, които оставали верни на паметта на покойния цар и не могли да се примирят с тържеството на неговите убийци. За да се обезпечи от всеки опит да му бъде отнета властта, Борил подложил на преследване противниците си. Едни от тях били изтребени, а други трябвало да бягат извън пределите на тогавашна България. Двамата невръстни синове на Асеня I, Иван Асен и Александър, били отведени от верни хора в отвъддунавските земи. Сестриникът на Калоян, деспотът Алексий Слав, се оттеглил в силната крепост Цепина (при дн. с. Дорково в Чепино) и се провъзгласил за независим господар на планинските покрайнини из Западна Родопа и Пирин. По-сетне той преместил столицата си в прочутия по непристъпността си гр. Мелник. Друг един от Калояновите племенници, севастократорът Стрез, принуден също тъй да се спасява от преследванията на узурпатора, потърсил убежище при двора на сръбския велик жупан Стефана, син и наследник на Стефана Неманя.

Настъпилият по тоя начин смут в България разстроил народното единство и заплашвал с разпадане държавата. От това положение не закъснели да се възползват нейните съседи. Маджарите отново завзели областта на Белград и Браничево, а опрените на съюза си с тях сърби завзели отново Ниш с непосредствените му околности. Борил, за да примири българите към себе си и да повдигне своя престиж, трябвало да следва осветената от Калояна политика на борба срещу латинците. Още на следната пролет на 1208 г. той с многобройни кумански съюзнически отреди настъпил към Тракия. При вестта за това нападение Хенрих от своя страна събрал всички войски, с които латинците разполагали в тракийските градове, и се запътил на север. След едно незначително сблъскване в околностите на Боруй, отгдето Хенрих трябвало да се оттегли към Пловдив, тук северно от града била дадена решителна битка, в която армията, водена от Борил, била разбита. Тракия паднала под латинска власт. След толкова подвизи и обилно проляната българска кръв по бранните полета на юг, държавната българска граница там отново била отместена към Балкана.

Това поражение, което още повече подкопало положението на Борила, решило за повече от две десетилетия политическата съдба и на останалите южнобългарски покрайнини.

След като Алексий Слав се провъзгласил за независим господар на Родопско-Пиринската област, неприятелството му с Борила вече се изразило в открита война: Борил се стремял на всяка цена да възвърне към царството си земите, завзети от Слава. Битката при Пловдив отстранила опасността за Слав от търновския узурпатор, но затова пък вместо нея се издигнала друга — тая на латинците. След победата над Борила Хенрих се запътил към крепостта Кричим (в северните склонове на Родопа) и я обсадил. Тогава, за да избегне неприятелствата с латинците, Слав се явил в лагера на императора със заявлението, че е готов да бъде негов васал, стига да му бъдат признати владетелските права над земите, които той откъснал от Търновското царство. Хенрих не само се съгласил на тия условия, но за да спечели напълно предаността на родопския владетел, дал му за жена своята дъщеря, потвърдил деспотската му титла, като дори обещал да му съдейства да завземе и търновския престол.

Зависимостта на Слава от латинците останала обаче чисто формална и привидна. Изобщо той запазвал добрите си отношения с Цариград до самата смърт на Хенриха (1216 г.), но при все това знаел да запазва спрямо латинците свободата си на действие и в отношението си към тогавашните събития в полуострова се ръководел само от собствените си интереси. Византийският летописец Гeopги Акрополит, чието произведение се явявало няколко десетилетия след времето на Слав, говори за него: „Тоя Слав, който заповядваше над яката и почти непристъпна крепост Мелник, беше самодържавен властелин и не се подчиняваше на никого от околните владетели. Понякога той се явяваше съюзник на латинците поради роднинството си с тях, понякога на българите (от Търновското царство), поради съзнанието за племенната си принадлежност, а понякога и на епирския деспот Теодор Комнин. Никога обаче той не се подчиняваше никому, нито пък даваше право комуто и да било да разчита на изключителната му вярност и единомислие."

 

Стрез и опитът на сърбите да се настанят в Македония

 

Още по-пакостно за българското държавно единство се оказало неприятелството между Борила и Стреза, който се отличавал с голямата си предприемчивост и лична храброст. В едно известие от онова време изрично се подчертава, че след смъртта на Калояна Стрез е бил считан за възможен наследник на овдовелия престол и че заговорниците искали да го премахнат, защото се бояли да не би той да овладее властта и да ги унищожи. Толкова голям бил страхът от Стрез, че Борил не се успокоил и тогава, когато противникът му избягал в Сърбия. Постъпките, които правил пред сръбския жупан да му бъде предаден бежанеца, останали безплодни. Не помогнали дори и заплашванията с война. Сръбският владетел сключил тържествено побратимство със Стреза и въпреки страховете и предупрежденията на своите велможи се отнасял към него с най-голямо внимание. Очевидно намерението му е било да поддържа по тоя начин у Борила, от една страна, страха от междуособица, а, от друга — да използва името и влиянието, с което сам Стрез се ползвал сред сънародниците си, за да заграби нови части от българската земя. В изпълнение на тоя си план Стефан насочил Стреза към Македония. Въоръжената сила, която той оставил на разположението му, се оказала обаче излишна. Самата поява на видния Калоянов сродник била достатъчна, за да настъпи в Македония пълен поврат. Градове и крепости му отваряли вратите си и в късо време цялата област от Струма до Охрид признала Стреза за свой законен господар. Защото, добавя един тогавашен сръбски автор, „познаваха го людете загорци и се стичаха при него“.

Но сръбският жупан скоро трябвало да се убеди колко суетна е била надеждата му, че в лицето на Стреза ще намери послушно оръдие, чрез което ще смогне без особени усилия да стане фактически господар на Македония, а след това и направо да я включи в границите на своята държава. Стрез установил столицата си в същата твърдина Просек, която някога бе служила за непристъпно убежище на Добромир Хръс, а оттук почнал да управлява македонските земи като напълно независим владетел. Измаменият в своите очаквания Стефан не искал да се примири с несполуката си, но всичките му усилия се оказали напразни. След като се освободил от дадените му за съветници и сътрудници сръбски велможи, Стрез с безпощадна суровост премахвал и всички ония, които били уличени, че служат на сръбските интереси. Сръбският жупан не е бил в състояние да почне война с могъщия македонски княз. Самият Борил след загубата на толкова много земи също не представлявал никаква опасност за него. Главни неприятели за единия и за другия си оставали латинците и поради опасността от тях двамата български владетели най-сетне се примирили. Между им било сключено дори споразумение за общи действия срещу Хенриха. В това отношение естествен съюзник на Стреза се явил и един гръцки велможа, Михаил Ангел Комнин, който още по времето на Бонифация сполучил да заграби властта над Епир, гдето се провъзгласил за независим владетел с титлата деспот. Енергичният император Хенрих обаче осуетявал всички опити на съюзниците да разширят земите си за сметка на латинските владения в югозападните части на полуострова. Но въпреки несполуките си, двамата неспокойни съюзници използвали всяко затруднение на противника си, за да подновят войната срещу му. Сам Хенрих в едно от писмата си до папата се оплакал, че Михаил му давал четири и Стрез три пъти клетва за вярност, обаче винаги след това му изменяли и нападали на земите му. Борил също на няколко пъти се намесвал в тая борба срещу латинците, но винаги безуспешно. При един от походите си на югозапад той успял да завладее града Мелник и да стигне дори до Сяр, но опитът му да вземе тоя град пропаднал, след което Слав сполучил да си възвърне и Мелник.

Изправен срещу толкова неприятели, императорът Хенрих по съвета на бароните си потърсил помирение с Борила. Търновският цар, уморен от безплодните войни със своя съсед, които все повече подкопавали положението му сред самите негови поданици, също дирил начин да излезе с чест от външните си затруднения. Преговорите между двете страни завършили при посредничеството на папата с това, че в 1213 г. между Търново и Цариград бил сключен мир и Хенрих се оженил за Бориловата доведеница Мария, дъщеря на Калояна.

Борил не се забавил да използва сближението с латинците, та чрез един лек военен успех и възвръщане поне на част от загубените за царството покрайнини да повдигне личния си престиж и чрез това да закрепи разклатения си трон. Той склонил Хенриха за съвместен поход срещу сърбите. Между другото бездарният узурпатор горял от желанието да отмъсти на Стефана и за недоброжелателството му по времето, когато тоя последният оказал покровителство на Стреза и му съдействал да откъсне Македония от състава на царството. Самият Стрез не се забавил да използва тоя случай, за да разчисти сметките си със сръбския велик жупан и веднъж завинаги да сложи край на неговите интриги срещу си. Затова от своя страна се съгласил с Михаила Епирски да нападнат Сърбия откъм юг. При тия обстоятелства положението на сърбите изглеждало съвсем безнадеждно и само едно чудо могло да ги спаси. Когато съюзената войска на българи и латинци стигнала при Ниш, една нощ в стана и настъпил неочаквано страшен смут и в тъмнината войниците почнали да се избиват един друг. Дали това е станало случайно, или пък се дължало на някакъв сръбски партизански отряд, чието нападение на спящия стан създало паника и взаимно изтребление, не се знае. Самите сърби приписвали станалото на небесната намеса и вярвали, че тя се дължала на застъпничеството на покойния им владетел Стефан Неманя, когото след смъртта му прогласили за национален светец. Тая случка донесла обаче избавлението им. След нея съюзната войска на българи и латинци била тъй разнебитена, че Хенрих и Борил решили да преустановят похода и повели дружините си назад.

Оставали още Стрез и Михаил Епирски. Но от тях сърбите съумели да се отърват по съвсем друг начин. Когато князът на Просек начело на своите войски на път срещу Сърбия минал Скопие и се намирал негде към Шар, в неговия стан се явил братът на сръбския жупан монахът Сава, с мисията да склони Стреза да се откаже от замисленото си предприятие.Увещанията му обаче се оказали напразни. Тогава Сава не се поколебал да прибегне до помощта на някои сръбски агенти, каквито все още се намирали между Стрезовите люде. Същата нощ, когато монахът напуснал българския стан, Стрез — както Калоян под Солун, — бил убит от нагласените заговорници. По тоя начин наскоро след това сърбите се разправили и с Михаила Епирски, който вече бил успял да завладее гр. Скадър: там една нощ и той бил умъртвен в леглото си от един измежду своите служители.

Тайнственото убийство на Стреза подействало тъй потресно върху войската му, че тя се разпиляла, а заговорниците побързали да потърсят убежище и награда за своя подвиг при сръбския жупан. Смъртта на Стреза избавила сърбите от един неудобен съсед и опасен неприятел. Но повече от това те не спечелили. Кой от близките на Стреза наследил престола му, не е известно. Знае се само, че година по-късно цяла Македония западно от Вардар заедно със самия Просек били завладени от наследника на Михаил Епирски, неговия брат Теодор Комнин.

 

bulgaria boril

 

Вътрешни отношения при Борила и засилване на богомилското движение

 

Вътрешното разложение на България под управлението на бездарния узурпатор продължавало. След като от него се отметнали родопско-пиринските земи със Слава и цяла Македония със Стреза, във Видинско също бил направен опит да се отхвърли властта му. Сведенията за движението, което избухнало там, са съвсем оскъдни. Известно е само, че то било потушено единствено чрез въоръжената намеса, която Борил изпросил от маджарския крал. За да запази държавата от пълно разкапване и смаже недоволството срещу си в средата на собствения си народ, жалкият престъпник трябвало да търси помощта на същите чужденци, които сами бяха заграбили части от българската земя.

Но недоволството от Борила не било предизвикано само от престъплението, чрез което той се е добрал до престола, нито пък се е дължало на безуспешната външна политика. Готовността, с която населението на цели области подкрепяло опитите за политическото им обособяване от Търново, ще трябва да се обясни с причини и от вътрешен социален и политически характер. Борил е дължал короната си на недоволни от Калояна войводи: на тяхната опора е трябвало да разчита и като цар. За да си осигури верността им, той е бил принуден да търпи своеволията им или насилията, които си позволявали над беззащитното население. За да увеличи броя на своите привърженици всред ръководните слоеве на тогавашното българско общество, той разширявал техните привилегии, поощрявал и стремежите им към забогатяване и експлоатация на обикновените поданици на държавата. Произволите и беззаконията в управлението расли, увеличавал се и гнетът над простия народ. Преди освобождението особени социални различия сред българите не са съществували. Старото болярство отдавна било унищожено и българското общество е представяло в социално отношение почти еднородна маса, принудена да търпи насилията на една чужда власт, на господари, земевладелци и изобщо силни люде, също тъй чужденци. Отрицанието именно на тоя ред и стремежът към премахването му били главни движещи сили в борбата за национално освобождение. Сега обаче българският народ се виждал отново попаднал в състоянието на безправна маса. Отношенията, от които вярвал, че се е отървал, били възкресени, с тая разлика само, че този път свои, а не чужденци са били представителите и проводниците на политическото безправие и социално потисничество. И тъй като съпротивата срещу им не е могла да се организира върху почвата на националното начало, тя по необходимост е трябвало да подири друго идеологическо оправдание. Тъй богомилството, чиито социални и политически тенденции по време на въстанието са били преодолени от навдигналата се у българите национална стихия, сега отново намерило храна в променената българска действителност. Епохата на Борила в това отношение е представлявала поврат към тая на Симеоновия син Петра. Броят на богомилите бързо нараснал, увлечението от техните проповеди ставало все по-голямо, а наред с ръста на безправието и гнета, на който била изложена народната маса, все по-решително и крайно ставало и богомилското отрицание на съществуващия социален и политически ред в България. Цар, духовенство и боляри отново се превърнали в главен предмет на богомилската критика.

Свръх националната опозиция, която никога не смогнал да преодолее, Борил видял да се надига срещу управлението му и вълната на едно движение, още по-опасно поради масовия си характер и религиозните елементи, от които било вдъхновено. И той не се поколебал да прибегне до насилствени средства, за да го задуши. През февруари 1211 г. в Търново бил свикан църковен събор, на който били доведени най-известните измежду богомилските учители и проповедници. Заседанията му ръководил самият цар. След като еретиците били подмамени да изложат своето учение, съборът изобличил тяхното вероотстъпничество. Тогава едни от тях побързали искрено или привидно да се отрекат от вярванията си и били помилвани. На останалите обаче били наложени тежки наказания, някои дори били наказани със смърт, а други изгонени из пределите на царството.

Тия преследвания не изкоренили богомилството. Те само заставили богомилите да бъдат предпазливи. Още по-малко чрез насилия е било възможно да се спечели народната обич. Омразата срещу Борила се изострила и недоволството от управлението му станало още по-дълбоко. Докато латинският император Хенрих бил жив, Борил все още могъл да дири у него опора срещу поданиците си. Но когато в 1216 г. той починал, положението на узурпатора станало безнадеждно. Година по-късно Иван Асен, който отраснал като изгнаник в руските земи, дошъл в България със събрана там дружина и появата му била достатъчна, за да се види Борил изоставен от целия народ. Със своите привърженици той се затворил в Търново. Гражданите на столицата обаче отворили вратите ѝ пред законния наследник на престола. Заловеният Борил бил ослепен и Иван Асен II бил провъзгласен за български цар (1218 г.).

 

Ηиκοв, П. Цар Борил в светлината на един нов паметник. — Сп. БАН, III, 1912, 121 —134;
Papadopoulos, I. В. et Ρѐге Arcadios Vatοpédinos. Un acte officiel du despote Alexis Sthlavos au sujet du couvent de Spéléotissa prѐs de Mélénicon.—Cп. БАН, XLV, 1933, 1—6;
Попруженко, Μ. Γ. Синодик на царя Борила. С., 1928.