Втора българска държава

За „необичайното” българско име „Нергиса” (Nergise) във венециански документи от края на XIV и началото на XV в.

Посещения: 599

 

Владислав Иванов

 

Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XVI

 

VenetiancreteВ една от своите последни книги, „Българското общество през 14. век. Структура и проспография”, неотдавна починалият наш медиевист Иван Божилов се опитва да направи просопографски каталог на всички българи, за които има свидетелства, че са живели през четиринадесети век. В третата част на каталога, озаглавена „Работници (laboratores)”, от 67 до 70 номер са отбелязани четири българки с името „Нергиса”1. Божилов отбелязва, че името е „необичайно за българската антропонимия”, но че се среща още три пъти във венциански документи. В последните три случая, отбелязани с номера 68, 69 и 70, „е посочено категорично: de genere Bulgarorum (букв. „от български род” ‒ лат.)”2. Що се отнася до номер 67, авторът прави предположение за българския произход поради общото име със следващите три и споменатото в документа родно място на Нергиса – селището „Лазари”, откъдето заедно с нея е и номер 50 от трета част на просопографския каталог, Мария, която според  запазения текст е de generacione Bulgarorum („от български произход” –лат.)3.

Сведенията и за четирите „Нергиси”, споменати в каталога на Божилов, са твърде оскъдни. Всички данни за тях идват от регистрирането им като робини в Кандия, столицата на о. Крит, в периода между 12.10.1390 г. и 26.04.1414 г. По това време големият егейски остров е колония на могъщата търговска република Венеция. Неговата столица Кандия е критският град с най-многобройно венецианско население, което участва активно както в търговията по море, така и в разработването на плантации във вътрешността на острова. Четирите робини са регистрирани като собственост на италианци, които вероятно са венециански граждани, а може би и търговци. Според текста на документите собствениците на робините са, съответно, Джовани Скиаво (№ 67), Андреа Панталионе (№ 68), Джовани Каравела (№ 69) и Занаки (Дзанаки) Градонико (№ 70). Относно Нергиса № 69 и съименничката й, записана под № 70, е отбелязано, че са доведени „от Романия”. По принцип „Романия” е географско понятие с вариращ обхват, което би могло да се отнася към всички бивши и настоящи владения на Византийската империя на Балканите. Но, тъй като става въпрос за документи от края на XIV и началото на XV в., бихме могли да приемем, че в техния текст с „Романия” най-вероятно е означена днешната географска област Тракия (която обхваща части от съвременните държави Турция, България и Гърция). За Нергиса № 68 липсват данни за „месторождението” или „мястото, откъдето е купена”, а за № 67 е отбелязано, че е доведена от „Теолого” и е родом от „селището Лазари”4, за което В. Гюзелев предполага, че е идентично с Лазарополе в западната част на днешна Македония5.

kogОт четирите случая най-подробни и интересни историографски данни се съдържат в документа за регистрация на собственост на Джовани Скиаво на Нергиса № 67, съставен в Кандия на 12 октомври 1390 г. Съгласно текста на документа робинята е доведена в столицата на Крит от Теолого „с коката6 на Микалето Урсо”7, кораб, който в края на септември или началото на октомври е извършил плаване до „турското”8 пристанище. През XIV-XV в. Теолого е доста известно средище на международната търговия и особено на тази, извършвана по море. Това пристанище е идентично с древния и византийски Ефес. Новото си име Ефес получава благодарение на известната местна катедрала „Св. Йоан Богослов”9, построена още по времето на Юстиниан Велики. През 1304 г. важният град е превзет от тюркмените, водени от династията Айдъногуллар (или Айдън), под чиято власт остава през по-голямата част от периода до 1421 г. Наричан от италианците (и други западноевропейци) и с името „Алтолуого”, под управлението на Айдън градът преживява последния в дългата си история разцвет. В него е основан голям робски пазар10, който е посещаван често от венециански и генуезки търговци. През зимата на 1389-1390 г. армията на султан Баязид I Йълдъръм (1389-1402) завзема цялата територия на Айдън, заедно с Теолого, които остават под османска власт до втората половина на 1402 г.11

По ред причини трябва да приемем, че Нергиса № 67 попада на робския пазар в Ефес, след като е била пленена и отвлечена от родното си село при някой поход на османците на Балканите. За последните взимането в робство на християнски „неверници” е редовна практика, позволена от ислямската религия в случай на война. В началото на изследванията ми смятах, че най-близка по време преди датата 12 октомври, 1390 г., на която Нергиса № 67 е регистрирана като робиня на Джовани Скиаво в Кандия, османска кампания на Балканите е тази срещу сръбския княз Лазар и неговите християнски съюзници, която завършва с битката при Косово поле на 15 юни 1389 г. Главно основание за това предположение ми даваше фактът, че на Косово поле загива османският владетел Мурад I Худавендигяр (1362-1389), а синът му Баязид е прекалено зает с войни в Мала Азия поне до есента на 1390 г.12 От друга страна, ме озадачаваше, че сред робините, закупени по същото време в Теолого, бяха споменати само две сръбкини13, но единадесет българки, пет албанки и две гъркини14! Освен това посочилите произхода си робини свидетелстваха за османски поход, проведен в днешните Югозападна Македония (селището Лазари = Лазарополе), Северна Гърция (Янина, Костур, „Деспотато”15) и може би Източна Албания. Малкото сръбски пленнички и посоката на тази кампания не съвпадаха с похода срещу Косово поле, което се намира на север от изброените локации; на територията на днешната държава Косово. Всъщност робините, закупени от венецианците в Теолого в края на септември или началото на октомври 1390 г., най-вероятно са били взети в плен по време на османските акции, предприети срещу силния албански вожд Джин Буа Спата (1358-1399) заради войната му срещу деспота на Янина Есау де Буонделмонти (1385-1411), който е османски васал. Малко след битката при Косово, на 7 юли 1389 г. прочутият със своята войнственост Спата напада и обсажда Янина, столицата на последните остатъци от византийския Епирски деспотат, които все още не са паднали под властта на албанските нашественици. Към атаката се присъединява и албанското племе малакасии, които владеят територии на север от Янина. Деспотът на Янина Есау, който произхожда от флорентинско благородническо семейство, се обръща за помощ към османците. Баязид изпраща армия начело със своя военачалник Мелкут (Melkutz), която разбива армията на Спата и я прогонва от стените на Янина.16

Споменаването на произхода на останалите закупени в Теолого робини най-вероятно ни посочва териториалния обхват на акцията на Мелкут в подкрепа на Есау де Буонделмонти. Основен неин прицел са били албанците, подкрепящи Джин Буа Спата, което обяснява не само наличието не само на албанските, но и на българските пленнички, тъй като е добре известно, че по това време над български етнически територии, разположени в днешна Югозападна Македония, е била установена властта на албански феодали.17 Сред тях вероятно е било и селището Лазари, откъдето според Ив. Божилов произхожда и Нергиса № 67. Тя, подобно на още четири българки от същото село, е била поробена от османците на Мелкут като последствие от войната между деспота на Янина и Джин Буа Спата, в която албанските господари на тази част от Балканите са претърпели поражение. Попадането й в далечното Теолого пък е свързано с похода на Баязид от зимата на 1389-1390 г., при който той покорява бейлика Айдън. Така известният робски пазар в Ефес преминава под османска власт и фактът, че търговци от Кандия закупуват там заробени на Балканите сръбкини, албанки, гъркини и българки още от лятото на 1390 г.18, е напълно нормален. След пленяването си тези робини са доведени на юг от османски роботърговци и предложени за закупуване на венецианци от Кандия на новоприсъединения към империята робски пазар в Теолого. Същата съдба може би има и Нергиса № 68. За нейното месторождение и място на покупка липсват данни, но отбелязването, че е българка по род и датата на регистрацията й в Кандия (21 декември 1390 г.) подкрепят предположението, че и тя принадлежи към същата робска „партида”.

5c637a7db47e2Тези са, в общи линии, всички сведения, с които разполагаме за четирите българки от XIV в., носещи странното име „Нергиса”, освен това, че първата „е променила името си на Ирина”19. Точната форма, в която е било изписано това „необичайно име” във венецианските документи, е Nergise. Според този начин на изписване името би трябвало да се произнася като „Нергисе”. Името очевидно звучи не просто странно, но и чуждо на българската етимология както през настоящия, така и през средновековния период. Произношението му първоначално ме навеждаше на мисли за един евентуален близкоизточен произход, който би могъл да е свързан с наличието на подобно асимилирано население в рамките на средновековната българска народност. Преди да започна да търся в речниците, предположих, че е най-вероятно името да е от арменски произход и поради това да е свързано с немалобройните засвидетелствани от изворите арменски преселници на Балканите между VIII и XIV в. Търсенето ми обаче показа друго. В оригиналния си вид, в който е записано от съставителите на оригиналните документи, името Nergise (най-вече във варианта Nergis), се среща най-често в съвременния турски. Nergise освен това е и названието на едно от най-красивите цветя в природата. Става въпрос за т.нар. нарцис или крем. Смисълът на името го прави извънредно подходящо за жена, на което несъмнено се дължи и днешната му популярност в Турция. Първоначалният произход на названието е гръцки (νάρκισσος), но специфичното произношение издава най-малкото повлияна от тюркския езикова среда. Тъй като обаче според запазените документи робините сами се определят като българки и християнки, то изглежда направо невероятно те да са османски или „селджукски” туркини, които в тази епоха (1390-1414 г.) масово се идентифицират като мюсюлманки. Какво остава тогава? – Най-приемливият вариант е името да произхожда  от някаква друга тюркска група, която е асимилирана от българското население и към края на четиринадесети век вече се идентифицира с него, макар и да запазва част от предишния си именен фонд.

Като най-подходящ кандидат за такава първоначално тюркоезична, но по-късно асимилирана от българите етническа група изглеждат племената, познати на средновековните българи под прозвището „кумани”, които съседните им народи наричат още „кипчак”, „половци”, „куни” и др. Между XI и XIII в. куманската общност, съставена изключително от тюркски племена, господства над огромната степна територия, простираща се от Алтайските планини чак до р. Дунав и от Черно и Каспийско море до Урал и сибирската тайга. Между 1217 и 1240 г. куманите са атакувани и разгромени от могъщата Монголска империя, като най-голямата част от земите им преминава във владение на т.нар. „Улус на Джучи” или „Златната орда”. Това е най-западната монголска провинция, обособена по-късно като независима държава, известна на съвременниците си и като „ханството Кипчак”. През XIII в. мнозина от разгромените кумани побягват от старата си родина и се заселват на юг от Дунава. По време на преселението им Второто българско царство със столица Търново е най-голямата балканска държава, чиито територии обхващат почти всички земи, населени с българи, от днешните Албания и Македония през Северна Гърция до Черно море на изток и областите на Белград и Браничево на запад. Именно тук, в така очертаното средновековно българско етническо пространство, избират да се заселят най-много кумани, които скоро са асимилирани от преобладаващото население. Тюркоезичните преселници приемат християнската вяра и местните обичаи, но продължават воинската традиция на предците си, като се сражават във войските не само на българските, но и на други балкански владетели. Според мен специалната служба, която изпълняват куманите и голямото им значение за средновековните балкански страни, спомагат за запазването на тюркските им имена и фамилии независимо от преобладаващата езикова среда и традиционния именен фонд на мнозинството.

Кандидатите за претопени между българите тюркоезични групи през XIII-XIV в. не се изчерпват с куманите. Към тях могат да се причислят и т.нар. „турци-вардариоти”, засвидетелствани в югозападните български земи още в началото на XI в.20 Не е изключено като българи да са се възприемали и някои от потомците на т.нар. „византийски корпус на туркопулите”, водени от „Мелик”, които през 1311 г. преминават на служба при сръбския крал Стефан Урош II Милутин (1282-1321).21 Все пак най-вероятно е името Нергиса, което носят четирите българки, живели в края на XIV и началото на XV в., да е наследено от куманите, които са били заселвани в най-различни части на Балканите и особено в района на византийско-българо-сръбските граници в днешна Македония. Към това насочват местни топоними като например „Куманово” или „Ногаевци”. Към 1389-1390 г., когато е взета в робство „първата” Нергиса (№ 67), заселилите се в българска етническа среда преди повече от век кумани вече отдавна са асимилирани и с основание се смятат за не по-малко православни християни и българи от всички останали.

Самото име „Нергиса”, което, както изяснихме, означава „нарцис, крем”, е извънредно популярно не само при тюркмените южно от Кавказ, но и при техните „гостоприемници” (каквито се явяват българите за куманите към средата на XIII в.) – персийците или иранците. Смята се, че един от най-легендарните персийски владетели, шахиншахът22 Хозрой I Ануширван (531-579), оприличавал нарцисите на очи23 и че дори великият пророк Мохамед се възхищавал на красивите им цветове. Същото цвете е много популярно и в Китай, и то най-вече по времето на имперската династия Сун (960-1279), чието управление е синхронно на съществуването на свободния кумански племенен съюз Дешт-и Кипчак24. Популярността на име, означаващо „нарцис”, не би била учудваща сред куманите, които са били в непрекъснат контакт с арабите, иранците и селджуките в Близкия изток и Средна Азия. Не бива да се пропуска също и възможността за разпространението и популяризирането на името сред тюркоезичните степни жители от владенията на династията Сун. Степните тюрки и монголи господстват над земите по северния маршрут на т.нар. „Път на коприната”, а китайците под властта на Сун са най-големият световен износител на коприна. Самите кумански племена произлизат от граничната зона между Китай, Монголия и Манджурия. Дори след заселването им в степите на север от Черно море, от старото им отечество при тях продължават да пристигат нови преселници. Последният регистриран в изворите подобен случай е с племето на меркитите, преследвани на запад в Дешт-и Кипчак от военачалниците на Чингис хан през второто десетилетие на XIII в. А още към средата на XII в. емигранти от монголското племе кидан, чиято „Желязна” Китайска империя Ляо е завладяна от джурджените (по-късните манджури), прекосяват пустините на Гоби и Такламакан и основават в Средна Азия империята Кара-Китай, която е пряк съсед на източнокуманските кланове.

Така „необичайното за българската антропонимия” женско име „Нергиса”25 се оказва не само с красиво значение, но представлява и вероятно свидетелство за извънредно любопитната историческа съдба на една от последните по-многобройни етнически групи, които се претопяват в българската народност  през Средновековието – тази на куманите. Любопитно е, че четирите „Нергиси”, споменати от кандийските документи, са били пленени и продадени като робини от хора, които прекрасно са разбирали значението на името им – анадолските турци, някои от чиито майки, сестри и дъщери са се казвали по същия начин. Въпреки това очевидно родство робините и техните поробители са били символични смъртни врагове в свещената война между Кръста и Полумесеца; между исляма, приет от тюркмените в Близкия и Средния изток след X в., и християнството, което куманите прегръщат по време на преселението си на Балканите. Не е изключено дори онази Нергиса, която е записана под номер 67 в съставения от покойния проф. Божилов каталог, да е решила да промени красивото си име от „Нергисе” на „Ирина” по някакви свързани с конфликта причини. Може би тя е искала повече да няма нищо общо с турците, които тя е виждала като подтисници и поробители на християнските балкански народи; може би поради това е сменила наследеното от куманските си прадеди име с „Ирина”, което на гръцки се превежда като „мир”? Но дали е така или не – днес можем само да гадаем...

 

1Ив. Божилов. Българското общество през 14. век. Структура и просопография. Пловдив, 2014, 323-324.
2Пак там.
3Пак там, с. 320.
4Пак там, с. 323; В. Гюзелев. Венециански документи за историята на България и българите от XII-XV в. София, 2001, с. 148, № 66.
5Пак там, с. 293, бел. 90.
6„Кока” е романоезично название на платноход, който през XIII-XIV в. се разпространява в Средиземноморието от Северна Европа. В родината си той е наричан „кога”.
7Пак там, с. 148.
8През XIV в. западноевропейците наричат „Турция” п-в Мала Азия. Коката на Микалето Урсо докарва в Кандия още няколко български робини, закупени в Ефес най-вероятно по време на същото плаване, срв. В. Гюзелев. Венециански документи, № 65; № 66 и № 69.
9На гръцки „богослов” е „теологос” (Θεολόγος).
10Вж. например Вл. Иванов (прев. и ком.), Пътешествието на Ибн Батута в Турция през 30-те години на XIV в. (2 част), Алманах, бр. 6, год. III, с. 74.
11Doukas. Decline and Fall of Byzantium to the Ottoman Turks (trans. H.J. Magoulias). Detroit, 1975, p. 81.
12Вж. S.W. Reinert. The Palaiologoi, Yildirim Bāyezīd and Constantinople: June 1389-March 1391. – In: TO ELLENIKON: Studies in Honor of Speros Vryonis, Jr., Vol. 1. New Rochelle, New York: Aristide D. Caratzas, 1993, pp. 293-303; 327-331.
13Марица (В. Гюзелев. Венециански документи, с. 148-149) и Ирина (пак там, с. 150-151, № 68).
14Вж. В. Гюзелев. Венециански документи, с. 146-151, става въпрос за документи, издадени в Кандия от от 5 до 27 октомври 1390 г.
15Вероятно тук става въпрос не за селище, а за т.нар. „Епирски деспотат”, средновековна държава в Епир.
16D. Nicol. The Despotate of Epiros (1267-1479). A Contribution to the History of Greece in the Middle Ages. Cambridge, 1984, pp. 161-162.
17Срв. например Хр. Матанов. Югозападните български земи през XIV век. София, 1986, с. 111-112.
18Срв. В. Гюзелев. Венециански документи, с. 144-151.
19Ив. Божилов. Българското общество през 14. век, с. 323.
20Ив. Снегаров. История на Охридската архиепископия, Т.1. Второ фототипно издание. София, 1995, с. 192.
21N. Oikonomides. The Turks in Europe (1305-13) and the Serbs in Asia Minor (1313). – In: E. Zachariadou (ed.). The Ottoman Emirate (1300-1389). Halcyon Days in Crete I: A Symposium Held in Rethymnon, 11-13 January 1991, Crete University Press, Rethymnon 1993, pp. 161-167.
22Букв. „цар на царете” (перс.).
23Вж. A. Schimmel. Two-colored brocade: the imagery of Persian poetry. University Of North Carolina, 1992.
24Букв. „Кипчакската степ” (перс.).
25Ив. Божилов. Българското общество през 14. век, с. 323.