Втора българска държава

Въстанието в 1185 г. и неговата хронология*

Посещения: 326

 

Иван Дуйчев

 

13 09 26 93469 2През втората половина на XII в. във Византийската империя и частно в нейните балкански владения настъпили множество дълбоки промени, които довели до възобнова на българската държава. Това обновление намерило израз в голямото народно-селско въстание, ръководено от братята Асеневци. За голямо съжаление въпреки всички досегашни проучвания върху зараждането и хода на това въстание остават незадоволително изяснени цяла редица проблеми. Неизяснена е преди всичко хронологията на въстанието, и то що се отнася частно до неговото начало. Необходимо е, на първо място, да се подредят в истинската им хронологическа последователност всички събития, които са свързани с началния период на въстанието. Уточняването на хронологията може да ни разкрие заедно с това движещите сили на въстанието. Въз основа на сравнително богатите изворни податки ние можем да установим, че въстанието се заражда като спонтанно народно селско движение всред българското население от старопланинските области. Анализът на запазените изворни вести очертава в същото време ролята на братята Асеневци в развоя на въстанието. Отхвърлени претенденти за византийска служба, Асеневци — представители на едрите поземлени собственици в българските земи — застават в един сравнително по-късен момент на страната на самозародилото се народно движение и твърде бързо се издигат като негови водачи. Без да се впускаме тук в цялостно проучване на въпросите, свързани със зараждането и развоя на освободителното движение всред българите в края на XII в. (което ще съставя предмет на друго, нарочно изследване), налага се следователно едно предварително изследване от по-тесен обсег, което да спомогне именно за установяване хронологическата последовност на събитията.

Прочее въстанието, ръководено от братята Асеневци, не избухнало случайно, а представяло резултат от редица обстоятелства и завършък на продължително историческо развитие.

Manuel1 MarieВ края на царуването на Мануил I Комнин (1143–1180) вече се долавяли несъмнените прояви на упадъка, който настъпил в империята.1 Политическото наследие, което този владетел оставил след себе си, било твърде тежко и носело зародишите на неизбежна криза във вътрешния и външния политически живот. Когато през септември 1180 г. починал Мануил, престолът останал на неговия дванадесетгодишен син Алексий II (1180–1183), вместо когото управлявала майка му, императрица Мария, по произход французойка. Непопулярната поради своя западен произход и лекомислена красавица избрала за свой главен помощник в управлението нищожния свой любимец Алексий Комнин, племенник на починалия император. Начело на засилилата се реакция застанал — отначало тайно и прикрито, а после явно — един братовчед на Мануил, Андроник Комнин, познат със своя авантюристичен, скиталчески живот. Андроник изстъпил като борец против „латинското", сиреч западното влияние в империята, защитник на „легитимизма" — за правата на малолетния император пред посегателствата на чужденката императрица и нейния любимец. През май 1182 г. озлобението срещу „латините" се разразило в кървава сеч, извършена от цариградското население над всички представители на западните народи във византийската столица. Сега Андроник бил тържествено приет в столицата. Отначало той отстранил регентката Мария от управлението, а наскоро я погубил. Същата участ постигнала и Алексий II и през септември 1183 г. 63-годишният Андроник се коронясал за самодържец.

Новият император опитал отначало да извърши преобразования в държавата. В тази своя дейност той прибягнал до крайни мерки, които предизвикали остро противодействие. Тогава Андроник се превърнал — по думите на Теодор Успенски2 — в „истински злодей на царския престол" и започнал безпощаден терор и жестокости, изтребления, конфискации и прогонвания. Недоволството нараснало още повече. Тук и там избухнали вълнения. Управителят на остров Кипър Исак Комнин отказал да признава властта на Андроник и опитът да бъде смазан този негов бунт пропаднал.3 Йоан Комнин Ватаци повдигнал бунт във Филаделфия, но неочаквано умрял.4 Друго съзаклятие, в което участвал самият началник на византийската флота, било открито и участниците били подложени на страшни наказания.5 Всичко това обаче не донесло успокоение, защото държавата наистина се намирала „в състояние на латентна гражданска война".6

Andronikos 1 KomnenosПоложението се влошило още повече, когато се почувствали последиците от външната политика на узурпатора. Първи се възползвали от настъпилата външна слабост на империята нейните северозападни съседи — именно маджарският крал Бела III (1173–1196) и сръбският велик жупан Стефан Неман (1196). Още през 1181 г. Бела III завзел Далмация, част от Хърватско и областта на Срем. Маджарският крал бил женен за сестрата на регентката Мария — Анна. Когато узнал за извършеното от Андроник посегателство, той — който и без това хвърлял алчни погледи към някои близки византийски владения — се обявил против узурпатора и изстъпил като защитник на пострадалата своя сродница. Наистина през 1182 г. той нападнал Белград и Браничево, а на следната година, след убийството на Мария, предприел в съюз със Стефан Неманя ново нападение.7  Този път войските на маджари и сърби навлезли в Белград, Браничево, Равно, Ниш и Средец.8  Нашествениците не срещнали по пътя си съпротива. Сръбският жупан можал не само да утвърди своята независимост по отношение на Византийската империя, но и да разшири значително своите владения в области, подвластни на Византия и обитавани от българско население.

Но не това било най-страшната заплаха. Двамата врагове на Византийската империя — германският император Фридрих I Барбароса (1152–1190) и сицилийският крал Вилхелм II (1166–1189) — сключили помежду си съюз, който бил скрепен с брака на Фридриховия син и наследник Хенрих с дъщерята на Вилхелм — Констанца. Вестта за избиването на „латинците" във византийската столица през май 1182 г. разпалила недоволството всред италианските търговски градове-републики и ги направила съюзници на двамата владетели. Вилхелм II започнал приготовления за голям поход против Византия. Андроник I се сепнал твърде късно и опитал да заздрави разклатеното и застрашено положение на империята. В края на 1184 г. той сключил договор с Венецианската република,9  после опитал да спечели симпатиите на папата и дори уговорил спогодба с египетския султан Саладин. Тази спогодба била насочена против заплахите на иконийския султан Килидж-Арслан, победителя на византийските войски в битката при Мириокефалон (17 септември 1176 г.), гдето била унищожена последната надежда на ромеите да прогонят турците от Мала Азия и завинаги била решена съдбата на целия Изток.10

Всичко това обаче представяло закъснели и безуспешни опити да се измени ходът на събитията и да се спре заплахата, която се надвесвала все по-застрашително. Двама видни бегълци от терора на Андроник I подбуждали между другото норманския владетел да започне незабавен поход против Византийската империя.11 През юни 1185 г. норманската флота наистина се явила в пристанището на Драч. Византийските войски, предвождани от Алексий Врана, не могли да окажат отпор и градът бързо бил превзет с пристъп от страна на норманите (24 юни 1185 г.).12

Наскоро след това норманската войска потеглила по сухо, по старата Via Egnatia, към втория град на империята — Солун. След като преминали част от южномакедонските земи, норманите се озовали пред стените на града на 6 август. По море пристигнала и флотата. Градът бил подложен на обсада, която продължила не много време. На 24 август Солун паднал във властта на норманите. Сега западните войски си отмъстили напълно за „кървавата баня" от май 1182 г. Градът бил жестоко опустошен, мнозина жители били безпощадно избити и богатствата — разграбени. Това било незапомнена беда за този „богохраним град", който в дългото си съществуване бил издържал успешно толкова обсади и нападения. Завоевателите по думите на съвременници не пощадили дори и самите храмове и осквернили храма на покровителя на града — великомъченик Димитрий Солунски.13 След кратковременен престой норманската войска се разделила на три части. Една част от нея останала в града. Втори отред се отправил към областта на Сяр, завладял я и извършил нови опустошения. Най-сетне един трети отред се отправил като „по гладък път", без да срещне никой, който да влезе в сражение с нето или да му се противопостави, към Мосинопол (дн. Гюмюрджина), разположил се там на стан и подчинил под властта си околната област.14 Завоевателите бързо завзели и Тесалия. В техни ръце паднал и градът Амфипол. Част от норманската флота стигнала до островите, разположени близо до византийската столица.15

Положението на империята станало критично. Андроник I се оказал безпомощен да се справи с надвисващата опасност. Вниманието му било насочено, както изглежда, повече към уреждане на вътрешните затруднения, отколкото към борба против външните врагове. А при това положението вътре в държавата ставало също извънредно тежко. Стопанската криза се задълбочавала. Населението обеднявало все повече и повече. Владичеството на стария Андроник I било сериозно разклатено както поради голямата външна опасност, така и поради общото вътрешно недоволство. През началните дни на септември 1185 г. кризата достигнала своята връхна точка. Нужна била една искра, та накипялото недоволство да избухне в открит бунт против императора.

Онова, което ставало вътре в пределите на самата византийска империя и по нейните граници, не можело да не окаже въздействие върху живота на българския народ, който повече от век и половина се намирал под византийско владичество. Въпреки дълголетното робство, българските земи, общо взето, запазили почти непроменен своя народностен облик. Попаднали под владичеството на ромеите, българите били третирани като „варвари" и облагани с тежки данъци, но никога не били подлагани на съзнателна и системна денационализация. Византийската власт изисквала от тях след разгрома на българската държава да бъдат покорни поданици на империята: да плащат данъци, да вършат тегоби и да се покоряват. Системна и съзнателна ромеизация никога не се прокарвала, защото за това се изисквало развито национално самосъзнание, а ромеите по това време не са имали такова самосъзнание. Наистина, езикът на българите понякога бил преследван или хулен, а българската книжнина била подлагана на унищожение, но това се вършело, защото и езикът, и книжнината на българския народ били смятани за „варварски". Освен това многоезичната византийска държава никога, а най-малко през тази епоха, не е представлявала някаква държава с ясно обособена народностна общност.16 В това отношение тя спомагала за запазването на българската народност. Но северните и североизточните български земи запазили своята народностна самобитност и поради една друга причина. Тези области били сравнително по-отдалечени от средището на византийския държавен живот — Цариград. В същото време те били твърде близо до отвъддунавските земи, отгдето в течение на почти два века нахлували разни варварски племена — печенези, узи и кумани,и гдето в случайна нужда можело да се намери сигурно прибежище. Най-сетне, планините, които откъм юг заграждали тези области, ги закриляли и създавали у техните обитатели известно чувство на обезпеченост. По този начин тези области сега се чувствали свързани все повече с отвъддунавските земи, отколкото с южните балкански покрайнини, гдето византийската власт била по-здраво установена. Злото се криело в това, че през XI и ХII в. тези области били изложени на нашествията на отвъддунавските варвари. Нашествениците опустошавали тукашните земи, но заедно с това нанасяли удари и върху византийското владичество в тях. Когато сновели безнаказано по всички посоки, варварите показвали по най-очевиден начин пред местното население колко слаба е в действителност византийската власт. Така те естествено създавали всред местното население изкушението само или с тяхна помощ да извоюва своята независимост. По този начин, може да се каже, варварите поддържали всред тукашното българско население дух на свободолюбиe и независимост.17

Византийското владичество в крайдунавските земи още през XI в. за твърде продължителни периоди от време било фактически почти унищожено и оставало да съществува повече или по-малко номинално. В действителност тук владеели местните българи и пришълците варвари. Неведнъж такива варвари самоволно или пък със съгласието на византийското правителство се настанявали в тези области и византийците ги използвали като гранично население. Този влив от чужденци изменил донякъде народностния състав на тукашните земи, за които някои византийски автори презрително съобщават, че били населени с μιξοβάρβαροι.18 В тези области обаче се намирали главните средища на старобългарския държавен и културен живот. Пришълците варвари били несъмнено на много по-ниско културно равнище в сравнение с местното българско население и естествено попадали бързо под неговото културно влияние. Така тези варвари се претопявали народностно и културно всред това население, като му вливали нови сили, но временно понижили неговото жизнено равнище. След упадъка обаче трябвало да настъпи възраждане. Оставени повече или по-малко независими от византийското правителство, предоставени повече на себе си, местните българи заживели с известно местно самоуправление. Когато трябвало да се борят с отвъддунавските варвари, те организирали своята самоотбрана. Понякога обаче местното население се споразумявало с нашествениците и действало в съюз с тях. И в единия, и в другия случай всичко това засилвало у него чувството на самостойност.

The Byzantine Empire c.1180

Този начин на живот дал и някои по-далечни отражения. Връщането към началата на местното самоуправление дало отново власт и влияние на някои местни първенци-боляри. Така се подготвял онзи обществен елемент, който по-късно трябвало да играе важна роля за освобождението на страната от чуждото господство.19 Продължителното византийско робство едва ли е унищожило всички български болярски родове. От друга страна, с течение на времето постепенно, даже след избиването на болярите и воеводите в борбите за покорението на страната,20 тук се издигнали нови родове, които със своите обширни поземлени владения бързо завзели мястото на някогашната служебна и родова аристокрация от времето на Първото българско царство. Когато Византийската империя поради вътрешни затруднения или поради външни заплахи изоставяла все повече тези земи, тя ги предавала, без да ще, именно във властта на подобни местни първенци, за които не била далечна мисълта да отхвърлят и самата номинална зависимост. Колкото по-страшни били ударите, които се стоварвали отвън върху Византийската империя, колкото по-тежки били размириците на неспокойни феодали, които я раздирали вътрешно, толкова по-голямо ставало изкушението за българите да се отърсят от игото.

През годините, които настъпили след смъртта на император Мануил Комнин империята изпаднала в такава външна и вътрешна криза, каквато не се помнела от два века насам. Сръбските земи успели да извоюват своята независимост и това не можело да остане без въздействие върху българите.21 Византия, залисана във вътрешните си борби и притисната тежко от външната опасност, не била в състояние да се справи с непокорния сръбски жупан — обновител на сръбската държава. Това естествено могло да укрепи у българите вярата в начинанието, което трябвало да донесе собственото им освобождение. За духовното състояние на българския народ през втората половина на XII в. ние не притежаваме почти никакви достоверни сведения. Съществуват обаче няколко книжовни паметника, които с голяма вероятност трябва да бъдат отнесени именно към това време. Тези книжовни произведения са пропити с белезите на едно духовно, патриотично и религиозно възраждане. Към това време ще да е била съставена т. нар. Солунска легенда — едно легендарно житие на Кирил Солунски.22 Там в духа на неясно и смътно месианство се говори за това, че българският народ бил богопредопределен и че той щял „да предаде на бога православната вяра" 1 В легендата се съобщава за български князе и за това, че те три години воювали против града Солун, за да получат създателя на славянското писмо — Константин Философ, „човека, когото бог ни е изпратил". Към същото това време принадлежи вероятно и народното житие на основателя на Рилската обител,24 в което фактическите податки за неговия живот са сравнително оскъдни, но затова пък неизмерими са преклонението и възторгът пред паметта на един български светител. Тогава и не по-рано ще да е възникнал т. нар. Апокрифен летопис, в които са дадени твърде богати, но не съвсем ясни вести за далечната история на българския народ — пак като богоизбран народ.25 Посочено е всичко, което може да възвеличи българите, и повествованието спира там, гдето започват неговите злочестини поради нашествието на отвъддунавските варвари.

Всички тези произведения са пропити с духа на възродено патриотично съзнание. Съобразно с духа на времето това намерило израз в известен духовен подем всред българския народ по времето на голямата византийска криза. Несъмнено е, че вестта за превземането на Солун — този втори град във Византийската империя — е оказала потресаващо въздействие не само върху византийците, но и върху поробеното българско население. Никита Хониат, нашият главен извор за тези събития, описва със злъчна ирония неточна хронология и неубедителни тълкувания избухването на несдържан възторг всред българите във връзка с това събитие.26 При завладяването на Солун от норманите местни жители българи успели да спасят от града някаква чудотворна икона на светеца — покровител на града — и да я пренесат в севернобългарските земи.27 Самото обстоятелство, че градът — защищаван от своя светец в продължение на толкова векове — сега паднал под чуждо владичество и същевременно случаят с чудотворната икона били достатъчни, за да се разнесе нашироко по българските земи слух, че прославеният покровител на Солун напуснал покровителствания от него град и се преселил в българските покрайнини. Когато малко по-късно всред българите пламнала с всички сили борбата за освобождение, този слух, който така дълбоко засегнал съзнанието на средновековния човек, бил съзнателно и преднамерено използван и разпространяван от водителите на българското въстание. Неговото зараждане обаче, както и избухването на цялото въодушевление, с което се съпровождало българското освободително движение в края на ХИ в., представяли нещо напълно самоволно. Те се явили още по времето, когато империята преживявала най-тежката си загуба със завладяването на Солун от норманите през август 1185 г.28

Именно по това време, когато Византийската империя преживявала така съдбоносни събития, всред българите избухнало бунтовническо движение. Никита Хониат, като говори за първите прояви на въстаническото движение в българските земи, пише, че българите, уповавайки се на непристъпността на страната си и на своите многобройни крепости, издигнати по отвесни и отсечени скали, вече и други път били проявявали „надменност", сиреч непокорство по отношение на ромеите.29 За каквото и време да се отнасят тези думи на византийския писател — за по-близка или по-далечна епоха, — те съставят едно ясно признание за запазеното свободолюбие всред старопланинското българско население. Може да се предполага прочее, че именно когато във Византийската империя настъпила острата вътрешна и външна криза, по-точно след неуспехите във войната с норманите през август 1185 г., всред българите от планинските покрайнини избухнали първите бунтовни движения. Това са били, както изглежда, все още единични и неорганизирани народни селски вълнения, които не се намирали под единно ръководство и общо водачество и не били насочени към строго определена цел. А между това събитията в империята продължавали своя ход. Те трябвало да дадат нов тласък на бунтовното движение всред българския народ.

В началните дни на септември 1185 г. кризата в империята достигнала най-големите си размери. Претърпените във войната против норманите неуспехи — доколкото изобщо можело да се говори за организирана византийска съпротива — разклатили окончателно властта на Андроник I. От нашите извори изобщо не се вижда този император да е взел някакви мерки за отбрана на страната от нашествието на норманите. Неговото внимание сякаш е било насочено повечето към вътрешните недоволства и той чрез терор се мъчил да закрепи властта си вътре в държавата. Обаче тъкмо оттук дошъл ударът, който го повалил от властта. На 11 септември 1185 г. бил погубен един от най-ревностните привърженици на Андроник I и неговият убиец, именно Исак Ангел, член на един от най-големите византийски земевладелски родове, в борбата за самозащита бил провъзгласен за император. Това станало на 12 септември.30 Тираничният Андроник бил низложен, без да окаже каквато и да било съпротива. Цариградското население, което само няколко години преди това го посрещнало с възторг, сега с ярост се нахвърлило върху него и го погубило в страшни мъчения.31

Franais 5594 fol. 193v bas Humiliation dAndronikos

Малко по-късни свидетелства рисуват новоиздигнатия император като разпуснат и безволев човек.32 В началото обаче той успял да спечели симпатиите на множеството.33 Неговата дързостна саморазправа с Андрониковия привърженик Агиохристофоритис34 му създала значителна слава. Първите му разпоредби допринесли за утвърждаването на известно обаяние. Така той отзовал от заточение онези, които били изпратени от низложения император, и щедро възнаградил всички, които били ощетени от Андроник.35 Като представител на едрата земевладелска аристокрация той, разбира се, незабавно отменил всички разпоредби на своя предшественик, които я засягали, и така задоволил нейните интереси и спечелил подкрепата й.36 Заедно с това Исак Ангел насочил вниманието си към войната против норманите. Освободен от тираничното управление на Андроник, народът приветствал новия император и с готовност се отзовал на неговия зов за борба против нашествениците. Според думите на съвременния византийски писател37 народът посрещнал възцаряването на Исак като „преход от зима към пролет и от буря към трайно затишие". От всички покрайнини на империята се стекли не само такива люде, които по-рано били участвали във войската, но и някои, които никога не били се сражавали, и то младежи. Според думите на нашия исторически извор едни от тях просто искали да видят „освободи-теля Мойсея" или „Зоробабел, който възвръщал пленниците от Сион" — както мнозина назовавали Исак, — докато други желаели да получат обичайната за войниците заплата, а някои — да се запишат във войската, та да се сражават против норманите.38 Според сведенията на казания наш писател, стекъл се и народът от източните градове.39 Изглежда при това, че събирането на византийската войска се извършило сравнително бързо. Норманите още не били узнали за смъртта на Андроник и „дързостно" (εὐθαρσς) вървели напред, като смятали, че ще могат да си „отпочинат" в самата византийска столица. Тъй като по думите на Никита Хониат постоянно побеждавали, без никой да им се противопостави, те напредвали непредпазливо. Войската им, както личи, се разпуснала и се пръснала на малки части.40 Тъкмо тази деморализация се оказала съдбоносна за тях.

След като поел властта, и то твърде наскоро, както изглежда, новият император се обърнал към вождовете на норманската войска с едно дръзко пратеничество: вместо да им изпрати някакви дарове или да се преструва на благосклонен към тях, той направо ги обвинявал и ги заплашвал с гибел, ако не се завърнат в земята, отгдето били дошли.41 Норманските вождове, както трябвало да се очаква, отговорили високомерно и презрително на пратеничеството на Исак II Ангел. Те дори се подиграли с него, изтъквайки неговата неопитност като военачалник, тъй като в миналото се бил занимавал с книжовна дейност.42 Трябвало прочее да се воюва. Новият император имал щастието, че можал да повери борбата против нашествениците на един способен и опитен пълководец, какъвто бил Алексий Врана. Набързо събраните войски били изпратени под предводителството на Врана срещу нападателите. Алексий Врана внимателно следял действията на норманската войска и бързо схванал настъпилата всред нея деморализация. Все пак ромейската войска не се решавала да влезе в сражение с враговете. Както признава сам Никита Хониат, пълководецът едва успял да откъсне своята войска малко от планината и да я накара да навлезе в равнината.43 Първото нападение, извършено от ромеите над дезорганизираната норманска войска, излязло успешно. Ромеите могли да обърнат в бягство норманския отред. Това преобразило духа на ромейската войска.44 След това византийците могли да сразят и онези нормански войски, които се намирали в Мосинопол.45 Облечени във въоръжението на норманите и възседнали техните коне, те сега нападнали онези нормани, които се намирали при Амфипол. Решителното сражение станало при Димитрица, при Долна Струма. Отначало норманите поискали да водят преговори, но византийците след известно колебание ги нападнали и сражението почнало. Отначало норманите се отбранявали „твърдо и мъжествено", но после отстъпили и ударили на бяг. Прочее войската на норманите тук претърпяла пълно поражение. Двамата нейни вождове паднали в ръцете на византийците. Това сражение решило изобщо съдбата на цялата норманска войска, която се намирала във византийските области. Пострадала също и норманската флота и само малка част от нея успяла да се върне назад.46 Накратко казано, тази победа създала известно обаяние на новия властодържец. Той изстъпвал като победител и като освободител на империята от една страшна опасност.

Опрян на това лесно спечелено обаяние, Исак Ангел се заел да възстанови вътрешната сигурност на държавата. Според сведенията на нашия главен извор за събитията47 след победата и след срещата с пленените нормански вождове императорът разгласил пълна забрана на членовредителните наказания дори за престъпления против самия нето. Това решение било посрещнато с радост от населението.48 Положението на новия самодържец прочее се утвърждавало още повече. Но заедно с това изникнали някои нови външни заплахи.

Иконийският султан Килидж-Арслан, когато узнал за смъртта на Андроник и за възцаряването на Исак II Ангел, и, както съобщава Никита, като се догаждал много добре за онова, що става при промяна на владетел и още повече поради заплахата от страхотната война откъм запад,49 извършил нападение в тракезийската тема в Мала Азия.50 Той намерил тази област незащитена, пленил мнозина, заграбил стада от всякакви животни и друга плячка. За щастие на ромеите нападението се свършило с това: победителят при Мириокефалон не пожелал да се възползва повече от тежките затруднения на империята по това време. Неговото нападение било извършено в края на септември или в началото на октомври 1185 г.51 С другите източни народи съществували мирни отношения, и то, както пояснява Никита Хониат, благодарение на дарове и годишни данъци.52 Но въпреки разгромяването на норманската войска империята не можела да се смята напълно освободена от опасността откъм Запад. Даже и след поражението на норманите опасността продължавала да съществува. Походът на норманите към Солун и Цариград разкривал за западните държави достъпа към сърцето на Византийската империя. Походът през лятото на 1185 г. прочее подготвял онова нападение на участниците в четвъртия кръстоносен поход, което — след по-малко от две десетилетия — завършило с разгрома на империята. В същност през октомври 1185 г. съюзът на германския император и сицилианския крал продължавал да представя заплаха за империята. Подобна заплаха бил и съюзът между маджарския крал и сръбския велик жупан. Исак II решил да отстрани поне една от тези заплахи — именно заплахата откъм унгарския крал. Дали това било решено, защото чрез неутрализирането на маджарите Исак II щял да си създаде не само препятствие срещу германо-норманския съюз, но и възможен съюзник? Или пък византийския император смятал германо- норманската заплаха за отстранена или за по-далечна, а заплахата от страна на маджарите за по-близка и непосредствена? Сведенията на нашите извори са така оскъдни, че напълно задоволителен отговор не може да се даде и са позволени различни тълкувания.

Исак II обаче не се ограничил само да сключи обикновен политически съюз с маджарите. Тъй като бил овдовял, той взел за жена дъщерята на унгарския крал Бела III Маргерита, която още не била навършила 10-годишна възраст.53 Това било очевидно един чисто политически брак. Чрез него Исак II превръщал маджарския владетел от свой неприятел в свой съюзник. По този начин той обезпечавал северозападните граници на държавата си, тъй като и самият сръбски велик жупан, губейки подкрепа, трябвало да прекрати своите враждебности против империята. Освен тази изгода византийският император получил като зестра от жена си онези северозападни погранични български области, които маджарите две години преди това били завладели.54 Отнася се несъмнено до Белградската, Браничевската и Моравската област.55 Най-сетне посредством този брак Исак II получавал за жена една близка сродница на рода на Комнините. По такъв начин, ако и по женска линия, той си установявал известна легитимност като наследник на изгасналата династия.56 Изобщо Исак II постигал няколко изгоди и затова побързал да уреди отношенията си с маджарите, ако не в течение на самата борба против норманите, то непосредствено след нея. Във всеки случай установяването на брачния съюз ще да е станало не по-късно от края на 1185 г., ако не и още през ноември 1185 г.57

Прочее през първите два месеца от управлението на Исак II Ангел външното и вътрешното положение на империята се утвърдило и чрез това в непродължително време тежката криза, която заплашвала империята, била отстранена. Това естествено се отразило и върху съдбата на зародилото се в българските земи народоосвободително движение. Може да се предполага дори, че всред българите от старопланинските области сега настъпило известно съмнение и колебание.58 Императорът все още не бил проявил никоя от своите слабости и не бил извършил никаква особена грешка, които така много подровили положението му малко по-късно и които са послужили като основа за неговата отрицателна характеристика. Колкото повече той се очертавал като опасен противник, толкова повече охлаждали пламналите така буйно всред българите надежди да използват слабостта на империята и да се освободят. Това разколебание се изразило, както изглежда, именно най- ярко в постъпката на двама български първенци — вероятно земевладелци от старопланинските области — братята Теодор, или Петър, и Асен, наречен още Белгун, в чиито жили течала като че ли по майчина линия и куманска кръв.59 Изглежда, че непосредствено след първите поражения, които византийската войска нанесла на норманите, двамата братя — сякаш за да изкажат своята покорност пред императора — се явили в императорския стан, намиращ се в крепостта Кипсела (дн. Ипсала) на Мраморно море.60 Според думите на византийския историк61 те поискали от императора да бъдат приети във византийската войска (συστρατολογηθῆναι) и като бъдат причислени в броя на византийските прониари, чрез императорска грамота да им бъде отстъпена някаква „малодоходна" област (χωρίον), разположена в Стара планина. Изглежда обаче, че императорът, който малко преди това, по време на норманските победи, така усилено събирал войски от разните краища на империята, сега се чувствал уверен в силите си и в мощта на своята войска. Той не само не зачел предложението на двамата братя, не само не задоволил тяхното искане, но им нанесъл и обида..62 Никита Хониат съобщава, че братята „измърморили, че били пренебрегнати". После като издигнали дръзко (είκαίως) своята молба, те „избълвали" някакво по-разпалено слово, загатвайки за въстание и за това, което щели да сторят, когато се завърнат по домовете си. Според византийския автор тук се проявил Асен, който, пише той, бил по-дързък и по-суров. По повеля на севастократор Йоан той бил ударен в лицето и обруган за проявената дързост.63 „И така — пише Никита64 — без да постигнат нищо, обидени те се завърнали назад."

От думите на византийския писател се вижда колко гордо и самостойно се държали пред византийците двамата старопланински първенци. Наистина те се явили пред императора с искане да бъдат приети във византийската войска, за да се сражават против норманите, но заедно с това представили и друго искане: да получат като прония някаква област,65 разположена в Стара планина и свързана с малък доход. Ако Асен наистина бил бит с плесници по заповед на чичото на императора, това показва, че двамата първенци, възмутени от пренебрежителното отношение, действително ще да са отправили известни закани и ще да са загатнали за бунт (τήν άποστασίαν). Мъчно е да се каже дали те загатвали за вече съществуващото народно бунтовно движение или пък за движение, което тепърва щяло да избухне. Ако обаче това е била тяхната първа проява, ясно е колко назряла е била всред българите идеята за въстание: тази идея вече се носела широко във въздуха. Във всеки случай отказът на императора и нанасянето на обида на двамата първенци представяло съдбоносна грешка на византийското правителство. Сам Никита Хониат изтъква това66 и веднага добавя: „А онова, що извършиха против ромеите тези нечестивци и престъпници, кое слово би могло да го изрази или какво повествование би могло да обгърне толкова Илиади от злини?" Несъмнено моментът, в който двамата братя се явили пред императора, бил зле избран. Сега Исак II бил изпълнен с гордост и самоупование поради победите си над норманите и никак не бил склонен да проявява отстъпка спрямо „варварите", още повече, че в самата Византия вече съществувало известно недоволство срещу даването на иронии на чужденци — на „варвари", както това било правено особено по времето на Мануил I.67 Ако появата на двамата братя пред императора издавала известно преклонение и примирение, то грубият отказ и жестоката обида ги превърнали в заклети врагове. Те се завърнали в своите планини, изпълнени с дълбоко озлобение срещу императора. Докато до това време в страната вече съществувало едно широко, но спонтанно и неорганизирано народно недоволство, сега то намерило в тяхно лице своите водачи и вдъхновители. Под тяхно въздействие то се превърнало в осъзнато, организирано и целенасочено движение. Безразсъдната постъпка на Исак II превърнала Теодор-Петър и Асен във водачи на въстанието и чрез това се допринесло за неговото оформяване и засилване. Народното селско движение сега намерило това, което му липсвало: водачи. Така брожението се превръщало във въстание и това съставяло нов и извънредно важен момент в развоя на българското освободително движение.68

Но това било само първата погрешна стъпка на императора, която била последвана от няколко други негови действия, които влошили още повече положението. Порочността в държавното управление започнала бързо да се разпростира и да взима най-лоши насоки.69 За населението на империята особено тежки били данъчното бреме и извънмерните налози — и тъкмо това засегнало сега поради една необмислена постъпка на императора българските земи. Тук се проявил стремежът за изсмукване на жизнените сокове от империята, а, от друга страна, произволът и личното скъперничество на императора. Нашите извори съобщават, че за тържественото отпразнуване на царската сватба населението било обложено с нов налог. Никита Хониат направо съобщава,70 че императорът поради дребнави сметки се скъпял да отпразнува сватбата на държавни разноски и затова се постарал да събере разноските от подвластните земи. Поради „дребнавост" (διά μικροπρέπειαν) той доограбил (καλαμησάμενος) също и градовете, които се намирали близо до Анхиало. Главното било по думите на византийския автор, че той опълчил против себе си и против ромеите „варварите по планината Хемус, които по-рано се наричали мизи, а по това време се зовели власи"71. Тази мярка на императора сама по себе си била незаконна, обаче може да се предполага, че нейните изпълнители още повече я влошили, като увеличили произвола. Наистина това била една повсеместна мярка, но тя засегнала особено много старопланинското население.72 От признанието на Никита Хониат се вижда, че в тези области още и преди това съществувало силно недоволство и едва сдържано вълнение. „Но сега — добавя византийският автор,73 — като намериха предлог, както се казва, Патрокла74 — откарването на собствените им домашни животни и своето бедствие, те се хвърлиха в решително въстание."' Когато прочее старопланинското население и обитателите на някои крепости край източните подножия на Стара планина били засегнати така чувствително от този нов налог, едва подтисканото недоволство избухнало с двойна сила: засегнати били жизнените, икономическите интереси на населението.

Точната дата на облагането с този нов налог не е посочена в нашите извори. Несъмнено е обаче, че повелята за това е била издадена доста време преди сватбата, за да могат иззетите от разните части на империята животни да бъдат докарани навреме в столицата. Може да се предполага прочее, че това е станало към месец ноември 1185 г. Избухналото недоволство сега било много по-заплашително, защото в страната вече съществували двама водачи - двама местни първенци, които търсели всякакъв повод и възможност да разпалват недоволството на народа и да го подбуждат към въстание против ромеите. Може да се каже, че братята Асеневци действително най-умело използвали недоволството на народа. Те твърде разсъдливо обърнали внимание на съществуващото религиозно настроение. Според собствените думи на Никита Хониат българите първоначално се въздържали и се стъписвали от въстанието, към което ги подтиквали Петър и Асен, тъй като се страхували от тежестта на това начинание.75 Но във времето на онази религиозност, която отличавала средновековието, всяко политическо и социално движение неизбежно приемало религиозна окраска. Така сега станало и с недоволството всред българското население. Петър и Асен използвали широко разпространените вярвания за солунския светец-покровител. Никита Хониат разказва,76 че двамата Асеневци с цел да освободят сънародниците си от първоначалния страх и опасения построили молитвен дом на името на солунския мъченик. В него според презрителното определение на византийския автор те събрали мнозина, обзети от бяс от двата пола,77 с кръвясали очи и с извърнати зеници, с разпуснати коси — проявяващи именно тези неща, които вършат обладаните от бесове. На тези люде, така настроени, те внушили — по думите на византийския автор — да викат, че бог бил проявил благоволение за свободата на българския народ. Той бил благосклонен към това българите да отхвърлят дългото иго и поради това мъченикът Димитри Солунски бил изоставил града Солун, тамошния храм и пребиванието си всред ромеите и пристигнал всред българите, за да им бъде помощник и сътрудник в делото за тяхното освобождение.78

Тези слухове, вестта за пренасянето на чудотворна икона и построяването на нарочен храм на името на солунския мъченик оказали силно въздействие върху настроението на българското население. „Тези безумци — пише Никита Хониат,79 — като се спрели за малко, изведнъж поели по-силно дъх, обладани от бесове, отново се раздвижили и обзети от божествена ярост, пронизително се развикали, че занапред няма повече време за колебание, но трябва да грабнат оръжие в ръце и да започнат борба против ромеите. Онези, които щели да бъдат заловени във войната, не трябвало да бъдат щадени, но безпощадно избивани и погубвани. Те не трябвало да бъдат отпущани срещу откуп, нито пък (българите) трябвало да се умилостивяват чрез умоления, нито да се скланят пред молбите, но да бъдат неумолими — подобно на някакъв диамант — пред всякакво увещение и да погубват без изключение всички, които бъдат залавяни." Това настроение на българите следователно се превърнало в основа за безпощадна борба против ромеите. Хониат изтъква, че под въздействието на тези проповеди с патриотично-религиозен характер въстанието пламнало с още по-голяма сила, като увлякло целия народ. „Прочее, като спечелили чрез такива вещатели целия народ, всеки грабнал оръжие", пише Никита Хониат.80 В думите на византийския автор трябва да се подчертае не толкова неговото твърдение, че цялото това народностно-религиозно възбуждение се дължало на усилията на двамата братя, колкото признанието, че сега избухнало всенародно въстание за решителна борба против ромеите. Трябва да се предполага прочее, че към края на месец ноември 1185 г. византийското правителство имало да се бори с едно широко селско въстаническо движение в българските земи, организирано и ръководено от енергични и предвидливи водачи.81

В началото на въстанието българските въстаници, както изглежда, не срещнали почти никаква съпротива от страна на византийците. До края на ноември византийското правителство не можело дори да мисли да им окаже каквато и да било съпротива, тъй като борбата против норманите все още заемала всичките му сили. От друга страна, самото българско освободително движение не привличало както трябва вниманието на византийците, които не били в състояние да преценят неговата важност, нито да предвидят неговите по-далечни последици. Това, разбира се, допринесло за успеха на въстанието. Естествено обстоятелството, че въстаниците още в самото начало на въстанието постигнали известни успехи, изиграло решителна роля за по-нататъшния развой на освободителното движение. По този начин тяхната самоувереност се утвърдила още повече и към движението се присъединили много повече люде. „И тъй като въстаническите действия — пише Никита — веднага тръгнали добре за тях, те още повече повярвали, че бог е благосклонен към тяхната свобода."82

От пръснатите и оскъдни вести за непосредственото по-нататъшно развитие на освободителното движение се вижда, че въстаниците не ограничили своите действия в областта на Стара планина и на север от нея. Те започнали нападателни действия и на юг от планината. „Като не се задоволявали със своята свобода и независимост — пише Никита,83 — те се разпрострели и по отдалечените от Стара планина градчета и владения." Необходимо е да се изтъкне, че в тези думи на византийския писател се съдържа преди всичко едно важно признание за самия начален характер на народното освободително движение. Това движение се зародило несъмнено именно всред селското планинско население от Старопланинската област. Несъмнено движението е намерило отглас и всред градското население из българските земи. В градовете обаче имало византийски гарнизони и затова там била много по-трудна всякаква бунтовническа проява. От презрителните думи на византийския автор трябва да заключим, че въстанието се разпростряло из градовете едва по-късно, когато въстаниците се засилили и могли да покорят под своя власт някои „градчета". Заедно с това Никита изтъква, че благодарение на постигнатите успехи въстаниците твърде бързо могли да извоюват своята свобода и независимост. Те обаче не се задоволили с освобождението на старопланинските области, но прехвърлили въстанието и в южните части, в  земите на юг от Стара планина. Въстаниците проявили сега едно ново тежнение: да възобновят старата българска държава. Несъмнено споменът за някогашната българска държава заемал важно място в съзнанието на въстаниците и народа. Това желание за продължаване живота на някогашната българска държава, с други думи, стремежът за континюитет наспроти Първото българско царство, се долавя много ясно в редица подробности. Така според сведенията на нашите извори първата проява на водачите на въстанието се изразила в това, че по-големият от братята приел царска титла и ново, царствено име. Никита Хониат насмешливо отбелязва,84 че по-възрастният брат поставил на главата си „златно венче", а на краката си поставил червенобагрени обувки — един от знаците на византийския самодържец.85 Така той приел най-важните отличителни знаци на царската власт, като си прикачил и прозвището „цар".86 В чест на Петър I той приел и царственото име Петър, вместо кръстното си, християнско име Теодор.87 Освен това първото определено военно действие, за което имаме сведения, бил походът срещу старата българска столица Преслав — „този старинен град, изграден целият от печена тухла и заобиколен в по-голямата си част от Стара планина"88. Това начинание наистина не им се удало, защото въстаниците видели, че обсадата на Преславската крепост не представя безопасно дело, и поради това се отказали от намеренията си. Същественото обаче било това, че те се насочили именно към Преслав — очевидно със съзнанието, че завземането на някогашната българска столица можело да придаде повече обаяние на тяхното дело и да ги изтъкне пред населението точно като възстановители на старата българска държава.

След като изоставили обсадата на Преслав, въстаниците постепенно се спуснали от Стара планина и неочаквано нападнали други градчета, подвластни на ромеите.89 Тук те заловили роби множество ромеи, заграбили много волове, впрегатен добитък и изобщо домашни животни. Явно е, че претърпеният неуспех с превземането на Преслав не оказал никакво въздействие върху хода на въстанието. Може да се каже дори, че този начален неуспех оказал известно положително отражение върху избора на столицата за обновената българска държава. Безпомощни да освободят още в самото начало старата българска столица, въстаниците установили своето средище и изобщо средището на държавата в неизвестното до това време, но здраво укрепено от самата природа селище Търново, което ще да се е намирало всред родовите владения на Асеневци. Така това селище, въпреки че не било свързано с никаква държавна или църковна традиция, се превърнало в средище и столица на новата българска държава. Именно там била построена църквата Св. Димитрий, което показва, че в тази област се намирало още от самото начало средището на въстанието.

Както може да се заключи от известията на нашите исторически извори, до средата на ноември 1185 г. Исак II не е могъл да окаже никаква съпротива на българското въстаническо движение, тъй като цялото му внимание е било насочено към норманската опасност. Императорът се заел с борба против българите, когато въстанието вече взело значителни размери, заплахата от него станала очевидна, а и сам Исак II бил в състояние да му отдели сили и внимание, тъй като норманската опасност била отстранена.90 При това българското въстание далеч не съставяло единствената голяма грижа за новия император. На о-в Кипър властвал като узурпатор Исак Комнин.91 Владението на този остров е било наложително за императора, обаче по времето, когато се водела борбата против норманите, Исак II Ангел не можел нито най-малко да се занимава с война срещу узурпатора. Едва що била отстранена норманската заплаха, новият император се насочил срещу Исак Комнин в Кипър.92 Той повел, както изглежда, някакви преговори с нето, но те завършили неуспешно.93 Изпратената против узурпатора флота от 70 кораба претърпяла поражение. Недалеч от острова флотата, предвождана от Йоан Контостефан и Алексий Комнин, била връхлетяна от страхотна буря. Онази част от войската, която оцеляла, попаднала под ударите на кипърския узурпатор, а морският пират Мегаритис завладял изоставените кораби.94 Това било първото поражение, което Исак II Ангел претърпял в своята външна политика. Частно за развоя на българското освободително движение то имало това значение, че за известно време отклонило силите и действията на императора в противоположна насока и забавило борбата му против тях.

Какъвто и да бил изходът на борбата срещу кипърския узурпатор, Исак II трябвало сега да се насочи против въстаниците от старопланинските области. Но в тази борба императорът още от самото начало извършил съдбоносна грешка, за която Никита Хониат го вини: вместо сам да се отправи на поход срещу въстаниците, той изпратил срещу тях други лица, които не само не постигнали нищо, но и със своите действия му причинили още по-големи щети и грижи. Така той назначил за военачалник на войската, която трябвало да бъде пратена против българите, своя чичо севастократор Йоан,95 същия този, който при посещението на Петър и Асен в Кипсела заповядал да нанесат побой на Асен заради дръзкото му държание. Той повел действията срещу въстаниците по думите на Никита Хониат, без да се излага на голяма опасност, обаче в същото време по начин, който заслужавал похвала.96 Той нападнал въстаниците, които били съсредоточени на едно място и се били спуснали от височините в удобни за езда равнини.97 От думите на византийския писател се вижда, че ромейският пълководец можел да влезе в стълкновение с въстаниците едва тогава, когато те с организирана вкупом войска се спуснали от старопланинските височини в равнините на юг от планината. Въпреки похвалата за дейността на севастократор Йоан Никита Хониат се изразява извънредно сдържано относно успеха на неговото нападение, като заявява, че той им нанесъл вреди или ги обезпокоил „немалко".98 Вероятно е — нека приемем най-доброто в полза на византийския пълководец,— че той можел да спечели известен успех в борбата срещу въстаниците, обаче се оказал неспособен да им нанесе решително поражение и да ги разгроми. Това все пак било известно добро начало за ромейското правителство. Наскоро обаче (μετά μικρόν) той бил лишен от военачалството си, тъй като бил заподозрян, че проявява въжделения за императорската власт."99 Така завършил първият етап в борбата против въстаниците.

1024px Second Bulgarian Empire 1185 1196

Възстановяване и издигане на Българската държава (1185-1196)
Автор: Kandi Лиценз: CC BY-SA 4.0

 

На мястото на уволнения военачалник бил назначен кесар Йоан Кантакузин, зет на императора по сестра.100 Никита разказва,101 че той бил човек забележителен по външност и добре запознат с военната тактика, обаче по това време повел войната против българите недобре. В простонародната обработка на Хониатовото съчинение се добавя,102 че по време на Андроник I той бил ослепен. Въпреки това той бил човек дързък и самомнителен. Когато пристигнал при войската, кесарят узнал, че „варварите" се били оттеглили — изглежда след нападенията на севастократор Йоан — в планините и не слизали в равнината. Според съставителя на простонародната гръцка преработка той не съобразил, че въстаниците пребивавали по планините, за да си почиват и заради своята безопасност, но сметнал това като тяхна слабост. Поради това той разположил своя стан посред равнината, без да постави внимателна стража или да се укрепи. Българите — които несъмнено зорко наблюдавали от своите височини за всички действия на ромеите — извършили нощно нападение над византийския стан. Изненадата от това нападение била така голяма, щото те заварили ромеите напълно неподготвени. Сам пълководецът едва се спасил от плен. Войската му претърпяла най-различни злини. Едни от войниците били заловени, както лежали в шатрите си, и били избити, а други побягнали безоръжни и били пленени. Някои побягнали при шатрата на кесаря, обаче той по думите на византийския автор ги посрещнал по-сурово, отколкото самите неприятели, като ги ругаел и обвинявал в предателство. Изпълнен от желание да се прослави с някаква победа, слепият кесар се въоръжил, възседнал своя арабски кон, грабнал копие в ръце и се хвърлил всред неприятелите, „без да вижда и без да знае къде отива или що става във войската". Ромеите претърпели поражение в сражението и били обърнати в бягство. Българите завладели всички техни шатри, тържествените кесарски одежди и самите ромейски знамена. Византийският историк добавя,103 че Петър и Асен навлекли тези тържествени одежди и натруфени с тях, минали пред своята войска. Новата победа, спечелена от българските въстаници, ръководени лично от Петър и Асен, засилила тяхната самоувереност. Според изричното посочване на съставителя на една добавка към текста на Никита104 въстаниците оттогава (ἔκτοτε) слезли в равнината, разпънали там своите шатри и се разположили на стан.

След това поражение кесарят Йоан Кантакузин също бил сменен от военачалството. На негово място бил назначен победителят във войната против норманите Алексий Врана.105 Наистина срещу него съществували известни подозрения. Знаело се, че Врана твърде отдавна насочвал поглед към императорската корона,106 още по времето, когато ръководел действията против норманите. Разказва се,107 че той тогава потърсил една нощ прибежище в храма, вероятно в Света София, и опитал да вдигне народа на бунт. Намеренията му обаче не се осъществили и Врана се принудил да се помири с императора и да прикрива замислите си. Назначението му за началник на войските, изпратени да воюват срещу въстаниците, му давала пълна възможност по думите на Никита Хониат108 да постигне онова, към което вече отдавна се стремял. Благодарение на доста обстойните вести, които са ни запазили византийските извори във връзка с тези събития, ние сме сравнително добре осведомени за поведението на Алексий Врана във войната му против българите. Изглежда, на първо място, че времето, когато бил назначен за пълководец и изпратен да се бори срещу въстаниците, не било напълно благоприятно за военни действия. Назначението на севастократор Йоан, поражението на кесаря Йоан Кантакузин и самото изпращане на Алексий Врана срещу въстаниците-българи се отнасят, както може да се заключи от целия ход на събитията, към времето между края на ноември 1185 г. и февруари 1186 г.109 Като дава описание на неговата външност и неговите умствени способности, съставителят на простонародната преработка на Хониатовата творба изтъква,110 че този нисък на ръст, умен и хитър човек бил най-добрият пълководец на времето. Назначен за началник на войската, изпратена против въстаниците, той не проявил никаква дързост, а, напротив, разпънал предпазливо и зорко стана си, напредвал с ред, като се стараел да поставя на тясно враговете и същевременно се грижел цялата му войска да се движи безопасно. Изобщо Алексий Врана, както показват тези вести на нашия извор, се очертавал като опасен противник на въстаниците в българските земи.

След като преминал през множество мъчнопроходими места, той достигнал мястото, наречено Черен хълм или Черна могила (Μέλανα Βουνόν),111 чието местоположение може само приблизително да се определи.112 Там той се установил на стан и вече открито проявил скритото си намерение да завземе императорската власт.113 Похвалното слово на атинския митрополит Михаил Хониат към император Исак II Ангел114 съдържа някои вести за тези действия на Алексий Врана. Там се казва, че Алексий Врана, „удостоен с голяма слава от страна на императора и обичан от него като любимо чедо, като някакъв нов Авесалом,115 въоръжава мощна войска и се навдига против нашия Давид", именно против Исак II Ангел. Атинският митрополит сравнява по-нататък Алексий Врана с митичния Иксион, цар на лапитите, очистен от Зевс от обвинение в убийство, но проявил по-късно неблагодарност към бащата на боговете.116 Непосредствено след това сравнение атинският митрополит, запознат с древната митология, привежда ново. Той споменава, че Алексий наподобявал някакъв друг Салмоневс, който от земята изпращал гръмотевици против Зевс — загатвайки за сина на Еол, брата на Сизиф, който желаел да съперничи на Зевс.117 Митрополитът съобщава, че императорът, като проявил спрямо него сърдечна простота и прямота, го натоварил с войната „против въстаналия лукав роб Петър", докато този прикривал своите истински намерения. Той представял, че въстаникът, който се сражавал от високите и надоблачни планини, бил мъчнопобедим. Поради това Врана искал все повече и повече войска, за да се бори против въстаника, когато в действителност той възнамерявал да обяви въстание против императора и с тази цел привличал към себе си всички войски.118 Наистина, когато сметнал, че има около себе си достатъчно войска, той открил намеренията си. По съветите на свои сродници, които били твърде многобройни и знатни люде в Одринско, Алексий Врана се провъзгласил за император.119

Когато пълководецът, натоварен с войната против българите, се обявил за император, борбата против въстаниците отново била отложена. Никита Хониат съобщава,120 че Алексий Врана изоставил военните действия срещу тях и се завърнал в своето родно място Одрин. Там цялата войска го прогласила за самодържец, той поел пътя към византийската столица и пристигнал недалече от нейните стени. Като се разположил при т. нар. Филопатион,121 Врана още вечерта след пристигането си се явил, придружен от войски, при стените на града, отправил увещания и заплахи към защитниците и се завърнал в своя стан.122 На следния ден рано сутринта той отново се явил пред града и наредил войската си пред т. нар. Харсийска врата.123 От града излязла някаква войскова част и се завързало сражение, което траело до пладне. Във войската на Врана, изпратена против българите, се намирали отреди от пленените нормани, които сега успели да обърнат в бягство императорските войски. С това борбата през този ден завършила.124 След тези незначителни стълкновения узурпаторът дал на войската си пет дни почивка,125 очевидно за да може да се подготви по-добре за борбата. След пет дни той отново започнал действията си срещу столицата. Предприетите по море действия завършили с поражението на войските на Врана.126 Никита Хониат разказва,127 че Алексий Врана се убедил, че не ще може да се вмъкне тайно в града, нито пък ще постигне целта си посредством война или убеждаване, и затова решил да превземе столицата по друг начин. Тъй като към него се били присъединили източните и западните части на империята, той бил в състояние да не допусне никакъв кораб до Цариград. Той смятал прочее да превземе столицата или чрез глад, или пък да я нападне с по-голяма и по-мощна флота. Изобщо положението на обсадения император станало доста критично, тъй като той трябвало да се бори срещу войската на Алексий Врана, в която участвали, както изглежда, кумани и част от българското население.128

От сведенията на Никита Хониат обаче се вижда, че новият император все още се ползвал с известно обаяние всред населението на столицата.129 Жителите на Цариград не само давали израз на някаква преданост към него, но и проявявали враждебност спрямо узурпатора, като го обсипвали с проклятия. При това настроение Исак II започнал да се готви за противодействие, подтикван главно от италианския рицар — кесаря Конрад Монфератски.130 С известна ирония Никита Хониат отбелязва, че императорът възлагал надеждите си на разни иноци и отшелници и търсел тяхната помощ. Конрад, напротив, го увещавал да се заеме с военни приготовления, без да щади пари, тъй като на страната на бунтовника били минали всички с изключение на столичното население и на императорските сродници, поради което било невъзможно да се набере войска отвън.131 Действително Исак II се заел да събира съюзници (συμμαχικόν) за борбата против узурпатора, обаче положението на държавната хазна било толкова окаяно, щото той се принудил да заложи сребърните съдини от съкровището, за да намери средства. Никита съобщава,132 че кесарят Конрад в кратко време (ὲν βραχεῖ καιρῷ) можал да събере от намиращите се във византийската столица „латинци" около 250 конници и 500 пешаци. Във войската постъпили също и немалък брой „исмаилтяни" и „източни иберийци", сиреч селджушки турци и грузинци, които се намирали в столицата за търговия. Значителна част от придворните, на брой около хиляда души, влезли във войската. Кесарят Конрад не само проявявал извънредно голямо усърдие в това дело, но дори си позволявал да упреква императора за неговата нерадивност.133

Като говори за тези приготовления, Никита Хониат добавя,134 че точно по това време станало пълно слънчево затъмнение. Той съобщава, че през деня се явили звезди — явление, което се наблюдава при пълно слънчево затъмнение. Във въздуха настъпило смущение, а по слънчевия кръг се явили някакви тъмни петна — онова, което се нарича „гумно" (ἄλωνας), така щото слънцето загубило своята яснота и излъчвало по-бледа светлина.

След като събрал войска, императорът решил да започне борбата против бунтовниците. Исак II Ангел се явил пред своите войници и държал слово, което издава ясно настроенията всред столичното население и опасенията на самия император.135 Настъпил денят на сражението. Лявото крило на императорската войска се предвождало от Мануил Камица, който се намирал в лична вражда с узурпатора и затова предложил на императора немалки суми от собствените си богатства за набиране на войска.136 В средата на вражеската войска се намирал сам Врана, а от двете му страни били други вождове, между които и куманският първенец Елбумис.137 Сражението започнало още преди средата на деня, обаче главната битка се разразила към пладне. Войската на бунтовника не могла да издържи дори първия удар и се обърнала в бягство. Всред нея настъпило страшно смущение. Сам Врана опитал да възспре бягащите свои войници, като ги увещавал, че те водят сражение с по-малочислен неприятел.138 После той се хвърлил в сражение и завързал бой с кесаря Конрад. Италианският рицар обаче успял да му нанесе такъв удар, който го повалил на земята, и Врана бил погубен.139 Това решило изхода на сражението. Никита Хониат разказва,140 че в сражението погинал заедно с другите и Константин Ститатос, който управлявал областта на Анхиало и се бил присъединил недоброволно към войската на узурпатора. След сражението войската на Врана се пръснала. Простите войници, според сведенията на нашите извори, се завърнали направо по домовете си, а онези, които се отличавали по род или някаква длъжност, отправили до императора молба за помилване. В своето изложение те между другото заявявали, че ако молбата им не бъде приета благосклонно, те щели да минат на страната на народи, които били враждебни на ромеите.141 С това те загатвали очевидно за българските въстаници. Хониат съобщава,142 че императорът бил дал амнистия на всички, обаче от друго известие143 узнаваме, че някои от привържениците на Врана забягнали при Петър и Асен и чак подир известно време се завърнали в империята. Предвожданата от кесар Конрад войска от западни жители („латинци") се чувствала така горда поради своята победа над узурпатора, че между нея и цариградското население в продължение на един или два дни се завързала борба.144 Най-сетне, след като всичко това било уредено, Исак II Ангел решил, че е време да се отправи сам на поход против българските въстаници. Походът бил предприет, както изрично загатва Михаил Хониат в своето слово,145 непосредствено след потушаването на бунта на Алексий Врана. Това бил прочее първият поход на Исак II Ангел против българите.146

***

Така се развили събитията, свързани с началния период на българското въстание, ръководено от братята Петър и Асен. Както се вижда, ние разполагаме за тези събития с твърде обстойни и доста подробни сведения. За голямо съжаление обаче хронологическите податки в нашите извори съвсем не са достатъчни, за да се установи лесно ясна и безспорна хронологическа последователност на отделните събития в тази съдбоносна борба. Риторическите произведения, които произхождат от това време, са твърде бедни от хронологически посочвания.147 Хронологическите посочвания на нашия главен извор за епохата, именно Никита Хониат, са твърде неясни, безполезно заплетени и понякога очевидно погрешни.148 Този основен недостатък на Никита Хониат се отразява по-нататък върху другите извори, които черпят от него своите сведения.149 Именно поради всичко това мненията на учените относно хронологията на събитията са разногласни, а понякога и напълно противоречиви. Трябва да се изтъкне прочее, че хронологията на събитията, свързани150 с българското освободително движение, може да се установи само в най-тясна връзка с хронологическата последователност на събитията, които се развили по това време в самата Византийска империя. Основна опорна точка в това отношение може да бъде именно бунтът на Алексий Врана. Внимателното изучаване на сведенията за узурпацията на Врана показва убедително, че целият бунт на този претендент за византийския престол е траял сравнително кратко време — общо взето, не повече от два месеца.151 Никита Хониат ясно посочва, че цялото пребиваване на узурпатора и неговата войска покрай стените на столицата е било не повече от десетина дни, или най-много две седмици. Освен това приготовленията на византийското правителство също са били извършени бързо и в непродължително време. Изобщо трябва да предположим, че пристигането на Врана пред Цариград, опитите му да завземе града и приготовленията на императора за отбрана — до самото сражение — са изпълвали един период само от две до три седмици.

Ако въпросът за продължителността на самото бунтовническо движение на Алексий Врана може да бъде решен сравнително лесно, то много по-трудно е да се установят точните дати на въстаническите действия. Вместо да се изказват разни необосновани предположения,152 като положителна опорна точка за датирането е необходимо да се вземе сведението за станалото по това време слънчево затъмнение, на което досега за съжаление не е обърнато никакво внимание. Може би сведението на Никита Хониат153 за слънчевото затъмнение не е напълно ясно и съдържа известно преувеличение. Все пак това сведение представя извънредно ценна опорна точка за установяването на хронологията на събитията. Известни са прочее няколко затъмнения, които са били наблюдавани през 1185 и 1186 г. Преди всичко едва ли Никита Хониат в своя разказ загатва за пълното слънчево затъмнение, което е било наблюдавано на 1 май 1185 г.154 и е споменато в руското „Слово ο полку Игореве".155 Знае се обаче, че през 1186 г. са били отбелязани четири пълни слънчеви затъмнения, а именно на 22 март, 21 април, 14 септември и 14 октомври.156 Затъмненията на 14 септември и 14 октомври трябва да бъдат изоставени, защото първият поход на Исак II против българите е бил предприет много по-рано от есента на 1186 г.157 Както показват нашите извори, императорът предприел похода си непосредствено след разгромяването на войските на узурпатора158 и заварил в българските земи „купчините плодове" (τὰς θημωνίας τῶν καρπῶν) и ги предал на огъня.159 Това ще да се отнася очевидно за кръстците по нивите.160 Ясно е следователно, че съобщението на Никита ще да се отнася именно до затъмненията на 22 март или 21 април. Промеждутъкът между тези две затъмнения обаче е толкова малък, че, което и да приемем от тях, в датировката на събитията ще се яви една разлика само от един месец.

Необходимо е да се заключи следователно, че бунтът на Алексий Врана ще да е бил в своя разгар в периода между 22 март и 21 април. По това време бунтовните войски се намирали пред стените на византийската столица и цариградското правителство усилено се готвело за самозащита. Тъй като сразяването на узурпатора е станало, както се вижда от известията на нашите извори, наскоро след слънчевото затъмнение, то самото поражение на войската на Врана ще трябва да бъде отнесено към края на март или съответно към края на април 1186 г. Установяването на тези опорни точки в хронологията дава възможност да се направят известни предположения относно другите събития, които предшестват разгрома на Врана. Така назначението на Алексий Врана за пълководец на войската, отправена против българите, ще трябва вероятно да се отнесе към края на 1185 или към началото на 1186 г., във всеки случай не по-късно от началото на февруари 1186 г. Действията на неговите предшественици в борбата против Асен и Петър ще трябва да се датират във времето от края на ноември до назначението на Врана в края на 1185 или началото на 1186 г. Сам Врана ще да е водил своите действия против въстаниците в Стара планина през февруари, а след това се обявил за претендент за императорския престол и се отправил към столицата. Севастократор Йоан и кесар Йоан Кантакузин ще да са действали против българите не през зимните месеци — декември и януари, а по-скоро през ноември или най-късно през декември 1185 г. А по това време българското освободително движение се е било вече доста разраснало и укрепнало. След като се справил с узурпатора Врана, Исак II Ангел през май се е приготвил за поход против българите. През последните дни на май или по-вероятно през юни той потеглил на първия си поход в българските земи и в настъплението си там заварил още неприбрани по нивите кръстците с жито.

 

1Общо за положението на Византийската империя през този период вж.: Ф. И. Успенсκий, Образование второто болгарского царства, Одесса, 1879, стр. 74 сл.; История византийской империи. III, M.–Л., 1948, стр. 292 сл., 315 сл.: Императори Алексей II и Андроник Комненн, ЖМНПр, CCXIT, 1880, стр. 95–130; CCXIV, 1881, стр. 52–85; Последние Комнены. Начало реакции. ВизВрем., XXV, 1927, стр. 1–23. — Α. Α. Vasiliеv, Histoire de l'Empire byzantin, II, Paris, 1932, p. 3 sqq. — G. Ostrogorsky, Geschichte des byzantinischen Staates, München, 1940, p. 279 sqq.; Возвышение рода Ангелов. Юбилейний сборник... Русского археол. общества в корол. Югославии, Београд, 1936, стр. 121 сл. — М. В. Левченко, История Византии, М. — Л., 1940, стр. 215 сл. — L. Вréhiеr, Vie et mort de Byzance, Paris, 1948, p. 342 sqq. — Срв. също специалните проучвания: N. Radοjčič, Dva posljednja Komnena na carigradskom prijestolju, Zagreb, 1907. — M. PauIονâ, Učast Srbu při třeti výpravĕ křižové, Byzantinoslavica, V. 1933–1934, pp. 240 sqq., 256 sqq. — M. Bachmann, Die Rede des Johannes Syropulos an den Kaiser Isaak II. Angelos (1185–1195) (Text und Kommentar) nebst Beiträgen zur Geschichte des Kaisers aus zeitgenössischen rhetorischen Quellen, Dissertation München, 1935, p. 43 sqq. — Вж. също изложението у В. H. Златарски, История на българската държава през средните векове, II, София, 1934, стр. 410 сл.
Необходимо е да изтъкна, че едно кратко обобщение от настоящата статия е дадено от мен в статията: La date de la révolte des Asênides, Byzantinoslavica, XIII, 2, 1952–1953, pp. 227–232.
2Успенский, Последние Комнены, стр. 15; История, стр. 304. Срв. също казаното от Левченко, пос. съч., стр. 215 сл., 218 сл.
3Nic. Choniates, Historie, ed. Eonn, p. 376, 10 sqq.
4Nic. Choniates, ib., p. 340, 10 sqq.
5Nic. Choniates, ib., p. 343, 8 sqq.
6Срв. Ostrogorsky, op. cit., p. 282.
7За събитията вж. Κ. JиречеΚ— Joв. Ρадонић, Историја Срба, I, Београд, 1922, стр. 194 сл. — Златарски, пос. съч., стр. 422 сл. — Radοjčič, op. cit., p. 25 sqq. — Gy. Moravcsik, Pour une alliance byzantino-hongroise (seconde moitié du Xll-e siècle), Byzantion, VIII, 1933, pp. 555–568,—Срв. Ostrogorsky, op. cit., p. 283, n. 2. — Vasiliеv, op. cit., p. 79.
8Златарски, пос. съч., стр. 423 сл.
9Срв. Vasiliеv, op. cit., pp. 67, 70, 81. Οstrοgοrsky, op. cit., p. 284 n. 2.— Βréhiеr, op. cit., p. 348.
10Fr. Dölgеr, Regesten der Kaiserurkunden des oströmischеn Reiches von 565 — 1453, II, München—Beilin, 1925, p. 91, nr. 1563. — Срв. Οstrοgοrsky, op. cit., p. 284.
11Nic. Сhοniatеs, ср. cit., p. 384, 10 sqq. — Срв. Vasiliеv , op. cit., p. 79 sqq. — Успенский, Истсрия, стр. 318 сл. — Левченкο, пос. съч., стр. 218. — Radοjčič, op. cit., p. 84 sqq. — Вréhiеr, op. cit., p. 348.
12Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 385, 21–22. — Срв. Vasiliеv , op. cit., p. 82. — Οstrοgοrsk, op. cit., p. 284. — Βréhiеr, op. cit.. p. 348.
13Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 388, 1 sqq., p. 389, 18 sqq. - Срв. Eustathii Thessalonicensis, Dе Thessalonica a Latinis capta narratio, ed. Bonn, pp. 363–512. — Radοičič, op. cit., p. 88 sqq. — Успенский, История, стр. 319 сл.
14Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 411, 3 sqq.
15Ibidem, p. 413, 9 sqq.; p. 465, 14 sqq. Изобщо за връзката между норманския поход във византийските земи и зараждането на българското въстаническо движение вж. някои разсъждения на Успенский, Образование, стр. 126 сл.
16По този въпрос срв. разсъжденията на Π. Hиκοв, Второ българско царство 1186 — 1396, С., 1937, стр. 12 сл. — против Златарски, пос. съч., стр. 265 сл. Срв. също Ив. Дуйчев, Рилският Светец и неговата обител, С., 1947, стр. 58 сл.
17За подробностите вж. Златарски, пос. съч., стр. 88 сл. Обстоятелството, отбелязано от Златарски, пос. съч., с. 443, а именно, че византийските извори не дават никакви сведения относно някаква съпротива при завземането на севернобългарските земи от страна на въстаниците — с изключение на онова, що знаем за Преслав, — трябва да се обясни точно с това, че в цялата тази област византийската власт е била повече или по-малко напълно номинална, а не реална.
18Срв. М. Attaleiates, Historie, ed. Bcnn, p. 204, 18 sqq. — P. Mutafčiev, Bulgares et Roumains dans l'histoire des pays danubiens, Sofia, 1932, p. 235. — Златарски, пос. съч., стр. 155, 425, 438.
19Срв. по това разсъжденията на Златарски, пос. съч., стр. 408 сл., 419 сл. — Hиκοв, пос. съч., ciр. 11 сл.
20Срв. В. Н. 3латарсκи, История, I. 2 (1927), стр. 614; II, стр. 420. — Π. Mутаφчиев, История на българския народ, I, второ издание, София, 1943, стр. 276.
21Срв. Ρаulοvà, op. cit., p. 240 sqq. — Златарски, пос. съч., стр. 422 сл.
22За текста ка това житие вж. Йорд. Иванов, Български старини из Македония, София. 1931, стр. 281–283. — Превод и бележки вж. у Дуйчев, Из старата българска книжнина, I, Ссфия, 1943, стр. XVI, 142–143, 2;2–234. Срв. също St. Gеčеv, La légende dite de Thessalonique. Studia historico-philolcgica Serdicensia, I, 1938, pp. 142–164.
23За края на Солунската легенда вж. „Написанието на правата вяра" на Константин-Кирил: Ю. Трифонов, Съчинението на Константина-Философа (Св. Кирила) 2, СпБАН, LII, 1935, стр. 22: 3                             
24Текстът на това житие е даден у Йорд. Иванов, Жития на св. Ивана Рилски, ГодСУиф, XXXII, 13, 1936, стр. 28–37; срв. стр. 4–8. — Други посочвания за него вж. у Ив. Дуйчев, Рилският светец и неговата обител, стр. 49–54, 386–387.
25Вж. изданието на Йοрд. Иванов, Богомилски книги и легенди, София, 1925, стр. 273–287. Превод и бележки вж. у Дуйчев. Из старата българска книжнина, I, стр. XVI, 154–161, 237–240.
26Подробности вж. у Дуйчев, Проучвания, стр. 46 сл.
27Важни посочвания за това са дадени в една стихотворба на Теодор Валсамон, издадена от К.Ноrnа, Die Epigramme des Theodoras Balsamon, SAbdr. aus den Wiener Studien, XXV, 2, 1903, pp. 28–29 nr. XXIX. — Срв. Дуйчев, Проучвания, стр. 44–51.
28Срв. Успенский, Образование, стр. 126–127: „Бежавшие из южной Македонии славяне были первыми вестниками той молвы, которая облетела Болгарию и которою воспользовались предводители болгарского движения, что великомученик Дмитрий покинул Солун и переселился κ болгарам, дабы, по повелению божию, быть им помощником и сотрудником в борьбе с ромеями, оставленными божеством." Срв. също в Златарски, пос. съч., стр. 431 сл., който говори за „слуха, донесен и пръснат от избягалото от завзетите от норманите южнобългарски земи население за грозното падане на Солун в ръцете на страшните завоеватели, защото великомъченик Димитрий напуснал тоя град". Покойният наш учен е използвал сведенията на Никита Хониат за възникналото всред българите религиозно въодушевление, като ги е изтълкувал твърде буквално, без да обърне внимание на презрително-подигравателния тон на цялото изложение на византийския писател. В противовес на казаното от Никита Хониат трябва да се приеме, че това религиозно движение възникнало не под влиянието на водачите на въстанието Петър и Асен, нито по тяхна подбуда, но дълго време преди това и самоволно, а едва по-късно то било използвано умело от тях. Срв. у Дуйчев, пос. съч., стр. 46 сл.
29Niс. Сhοniatеs, op. cit., p. 482, 5–8. — Synopsis Sathas, BGME, p. 370, 19–22. — Срв. G. Acrοpοlita, Historia, ad. Heisenberg, p. 18, 15–20. — Интересно е да ce отбележат разсъжденията на някои автори във връзка с тези събития относно проявлението на центробежни сили в империята и сепаратистични тежнения всред подчинените народи и области: срв. Успенский, Образование, стр. 123 сл., същия, История, стр. 315, сл., 322 сл. = Вréhiеr, op. cit., p. 342: „il s'y dessinait, surtout dans les populations allogènes, un mouvement centrifuge des plus inquiétants"; срв. p. 350: „les mouvements séparatistes".
30Niс. Сhοniatеs, op. cit., pp. 444, 9 sqq., 452, 22 sqq. — Срв. Οstrοgοrsky, op. cit., p. 285. — Левченко, пос. съч., стр. 219, погрешно дава датата 12 януари 1185 г., повторена безкритично от Д. Ангелов, История на Византия, I, София, 1950, стр. 475.
31Niс. Сhοniatеs, op. cit., p. 453, 1 sqq. — Срв. Ch. Diеhl, Figures byzantines, II, Paris, 1908, p. 126 sqq.
32Срв. Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 444, 4–8. — Срв. Diеhl, op. cit., p. 128: „c'était un homme d'esprit médiocre, de caractère mou, de volonté nulle...". За характеристиката на Исаак II срв. Успенский, История, стр. 316 сл.; Jиречек-Радонић, пос. съч., стр. 198; Rаdοjčič, op. cit., p. 92; Vasiliv, op. cit., p. 84; Βréhiеr, op, cit., p. 350; малко по-различна е преценката нa Ostrogorsky, op. cit., p. 288.
33Именнно поради тази причина един опит за узурпация на императорската власт, извършен от пълководеца Алексий Врана (вж. тук по-нататък), не успял.
34Срв. Nic. Chοniatеs, op. cit., pp. 444, 9–446, 13. Нккита Хониат (p. 381, 7–8) съобщава, че народът поради голямата си омраза наричал всесилния царедворец с името Антихристсфоритис вместо Агихристофоритис. За подобни прояви на византийското население като израз на политическа опозиция вж. моите бележки в Byzantinische Zeitschrift, XLI, 2, 1941, p. 486.
35Niс. Сhοniatеs, op. cit., p. 465, 8 sqq.
36Срв. Ostrogorsky, op. cit., p. 285: „Der tragische Untergang des Andronikos besiegelte das Scheitern seines Reaktionsversuches. Der Feudaladel hatte gesiegt und kennte unter der Dynastie der Angeloi seine Macht nicht nur behaupten, sondern auch mehren. Nach den Jahren verzweifelten Kampfes gegen den intransigenten Absolutismus des letzten Komnenen haben sich die auseinanderstrebenden Kräfte um so hemmungsloser ausgewirkt."
37Nic. Chοniatеs, op. cit., pp. 465, 20–466, 2 = Synopsis Sathas, ib., p. 364, 12–21.
38Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 466, 2–8.
39Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 466, 20 sqq.; срв. ibidem, p. 481, 6–9.
40Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 468, 2–5.
41Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 477, 10–21. — Срв. Dölgеr, op. cit.. p. 91, nr. 1567.
42Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 478, 3–12.
43Ibidem, p. 468, 7–10.
44Ibidem, p. 468, 10–13.
45Ibidem, p. 468, 17–18.
46Ibidem, pp. 465, 14–479, 17. — Synopsis Sathas, ib., p. 364, 13 sqq. Във връзка с успешната борба против норманите би трябвало да се припомни писаното от Успенсκий, Образование, стр. 130, който изтъква, че „Исак Ангел, счастливо устранив опасность, угрожавшую Византии со стороны сицилийцев, должен быт понять однако, что своими успехами он обязан больше случайным обстоятельствам, чем действительному превосходству военных сил империи и целесообразности принятах против иноземного нашествия мер". — Срв. същия, История, стр. 320 сл., гдето се изтъква, че нанесените поражения на норманите се отнасят към първите месеци от управлението на Исак II и по никакъв начин не могат да се припишат на някакви разпоредби на новия император.
47Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 479, 17–22.
48Ibidеm, pp. 479, 22–480, 17.
49Ibidеm, p. 481, 1–4. Срв. Вachmann, op. cit., p. 55 sqq.
50Темата Тракезион е лежала в западната част на Мала Азия.
51Nic. Chοniatеs, ib., pp. 4S0, 17–481, 11.
52Ibidem, p. 481, 12–16.
53Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 481, 17–21. Възрастта на маджарската принцеса при този политически брак очевидно не е играла никаква роля. Заслужава да се припомни, че 65-годишният Андроник I се оженил за 13-годишната вдовица на погубения от него Алексий II, именно Агнес-Анна, дъщеря на френския крал Лудвиг VII. Вж. за това Vasiliеv, op. cit., II. p. 76; Ostrogorsky, op. cit., p. 281.
54През 1204 г. папа Инокентий III писал на маджарския крал Емерих: Quod autem scripsisti, quoniam prefatus loannitius terram, quam pater tuus... sorori tue imperatrici Graecorum dedit in dotern, detinet occupatam... Вж. Ив. Дуйчев, Преписката на папа Инокентия III с българите. Увод, текст и коментар, ГодСУиф, XXXVIII, 3, 1942, стр. 60: писмо XXVIII, 45–48; срв. стр. 103.
55Срв. Златарски, пос. съч., стр. 433. Това предположение е напълно правдоподобно, тъй като е известно, че по времето на Калоян, па и по-късно, в пределите на българската държава са влизали Белградската и Браничевската област. вж. за това у Дуйчев пос. съч., стр. 83 сл. Jиречеκ — Ρадοнић, пос. съч., I, стр. 198: по това време Исак II „доби као мираз изгубљене градове у моравској долини".
56Може да се предполага, че именно с оглед на този свой брак Исак II приел като израз, на легитимност името Комнин. Трябва да се припомни при това, че дядото на новия император, Константин Ангел, бил женен за най-младата дъщеря на имп. Алексий I — Теодора (вж. N. Сhοniatеs, op. cit., p. 126, 3–10; срв. Ostrogorsky, Geschichte, p. 285; Возвышение рода Ангелов, стр. 112 сл.), та вече поради тази причина той е могъл да носи името на Комнините.
57За подробностите вж. у Успенский, Образование, стр. 111 сл., 115 сл., 130; приложение VI, стр. 39–40; същия, История, стр. 323–324. — Златарски, пос. съч., стр. 433 сл., 444 сл., 522–523. — Вж. също посочванията y Gу. Μοravсsik, Вуzantinoturcica. I. Die byzantinischen Quellen der Geschichte der Türkvölker, Budapest, 1942, p. 271. — Bachmann, op. cit., pp. 105–106. — Вréhiеr, op. cit., p. 352.
58Срв. Nic. Choniates, op. cit., p. 485, 6 sqq.
59Въпросът за произхода на Асеневци не е напълно разяснен в научната книжнина. Вж. П. Мутафчиев, Произходът на Асеневци, МакПр, IV, 4, 1928, стр. 1–42. — Златарски, История, стр. 416 сл.; Потеклото на Петра и Асеня, водачите на въстанието в 1185 год., СпБАН, XIV, 1933, стр. 8–48. Срв. Ostrogorsky, Geschichte, p. 287 η. 3.
60Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 482, 11–15.
61Ibidem, p. 482, 15 sqq. Онова, което пише Никита Хониат във връзка с тази постъпка на двамата братя, е неубедително. Невероятно е преди всичко, че двама души са могли да подбудят към въстание цял народ. Неприемливо е също, че още преди да се явят при Исак, Петър и Асен вече били решили да вдигнат въстание и само търсели предлог за това. Това Хониатово обяснение е плод на исторически ретроспективизъм. Странното е, че то е било възприето почти буквално от такива наши учени като Златарски (пос. съч., стр. 412, 435), Ников (пос. съч., стр. 24) и Мутафчиев (История, II, стр. 42 сл.); вж. обратното у Дуйчев, Проучвания, стр. 45, бел. 1. Думата συστρατολογηθῆναι трябва да се тълкува не общо, като посочване изобщо за постъпване на византийска военна служба, но като се изхожда от сведението на Никита Хониат (op. cit., p. 466 sqq.) за стичането на люде от разните краища на страната за борба против норманите (вж. особено ibidem, p. 466,7–8), трябва да се предположи по-скоро, че двамата български първенци пожелали да постъпят във византийската войска именно с оглед на борбата срещу норманите. Ако двамата братя се били явили пред императора със своето предложение не след първите успехи, а точно в началото на борбата, вероятно тяхното искане е щяло да бъде уважено. Може би отказът на императора се е дължал главно на нежеланието му да задоволи второто тяхно искане — във връзка с отстъпката на някаква прония.
62Nic. Сhοniatеs, op. cit., p. 482, 17 sqq.
63Ibidem, pp. 482, 18–483, 1. — Synopsis Sathas, ib., p. 370, 27–30.
64Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 483, 1–2. — Synopsis Sathas, ib., p. 370, 30–31.
65Срв. Златарски, пос. съч., стр. 435 сл. — Οstrοgοrsky, Geschichte, p. 287, n. 1.
66Nic. Сhοniatеs, op. cit., p. 483, 2 sqq. — Synopsis Sathas, ib., pp. 370, 30–371, 2. За израза срв. Nic. Choniates, ib., p. 388, 1–2. — Относно предявените от страна на двамата български боляри искания срв. също казаното от Златарски, пос. съч., стр. 438 сл., и Успенский, Образование, стр. 106, 109, 120, които дават малко по-различно тълкуване на сведенията у византийските извори. Може да се каже изобщо, че разсъжденията на Златарски, пос. съч., стр. 421 сл., 434 сл., за зараждане на мисълта за въстание, за избор на водачи, за тяхната роля и за обявяването на самото въстание са твърде неубедителни и до голяма степен изкуствени. От друга страна, заслужава да се подчертае мисълта на Успенский, Образование, стр. 132, за въстанието като едно народно движение.
67Срв. Nic. Сhοniatеs, op. cit., pp. 272, 3–274, 7; особено ib., p. 273, 13–19. — Срв. Златарски, История, стр. 436–437.
68Срв. Ostrogorsky, Geschichte, pp. 286–287: „Das Auftreten der Brüder Peter und Asen bedeutete zunächst nichts anderes, als dass sich auch im bulgarischen Gebiet die Bande der Reichsunmittelbarkeit gelockert hatten; es machte sich auch hier geltend, was sich damals in den verschiedensten Teilen des Reiches äusserte und in Territorialgelüsten der lokalen Grossen auswirkte. Zunächst beanspruchten Peter und Asen gewisse Länder als Pronoia. Die Überheblichkeit der byzantinischen Regierung, die den allerdings in wenig ehrerbietiger Weise vorgetragenen Anspruch barsch zurückwies, brachte die Ereignisse ins Rollen..."
69Срв. Ostrogorsky, op. cit., p. 285 sqq.
70Niс. Сhοniatеs, op. cit., pp. 481, 21–482, 5. — Synopsis Sathas, ib., p. 370, 10–19.
71Към това посочване на Никита Хониат вж. у Дуйчев, Проучвания, стр. 45 и бел. 3.
72В разказа на Никита Хониат не е посочено ясно за какъв налог става дума. Не доволството на старопланинските жители е обяснено с това, че поради тази мярка крепостите около Анхиало били „доограбени"—сиреч към предишните грабежи на тези области се прибавили нови. Във вулгарно-гръцката преработка на този текст на Никита е казано, че императорът събрал от подвластните на империята земи „целите разходи за сватбата, без да заплати". Въз основа на съобщението на Никита много по-ясно е дал своето посочване G. Асrороlitа, Historia, ed. Heisenberg, p. 18, 10–15, който казва, че по нареждане на императора от цялата ромейска държава събрали овце, свине и волове и „тъй като България отглеждала такива (животни) повече от другите, то и от нея били изискани в по-голям брой". Срв. Vаsiliеv, op. cit., p. 87: „Un écrivain contemporain (Nicétas Acominate) voit naïvement la cause de la révolte dans le mécontentement des Valaques, irrités de l'enlèvement de leur bétail pour les fêtes du mariage de l'empereur Isaac Ange avec la fille du roi de Hongrie."
73Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 482, 8–11.
74За подумката срв. Златарски, пос. съч., стр. 412, бел. 1.
75Nic. Chοniatеs, cp. cit., p. 485, i— 8.
76Ibidеm, p. 485, 8–20. — Synopsis Sathas, ib., pp. 372, 2–17. Срв. също Дуйчев, Проучвания, стр. 45 сл.
77Тълкуванието на това място, в смисъл на „народ" (лица от български и влашки произход), предложено от покойния Златарски, пос. съч., стр. 413 и бел. 3, е неубедително.
78Срв. това известие у Златарски, пос. съч., стр. 413 сл. — Дуйчев, пос. съч., стр. 46 сл.
79Nic. Chοniatеs, op. cit., p.. 486, 1–10.
80Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 486, 1C–12. — Svnopsis Sathas, ib., p. 372. 15–17.
81Още Успенский, Образование, стр. 114 сл., бе изказал мнение, че българското въстание започнало „по всем вероятиям с прекращением династии Комнинов", добавяйки, че това е станало с низложението на Андроник I на 12 септември 1185 г. От своя страна Златарски, пос. съч., стр. 432 сл., 440, предполагаше, че въстанието е било провъзгласено през ноември 1185 г.
82Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 486, 12–14.
83Ibidem , p. 486, 14–16. — Synopsis Sathas, ib., p. 372, 17–18.
84Niс. Сhοniatеs, op. cit., p. 486, 16 sqq.
85Срв. Ο. Trеitingеr, Die oströmische Kaiser- und Reichsidee nach ihrer Gestaltung im höfischen Zeremoniell, Jena, 1938, pp. 7 sqq., 26 sqq., 113, 203 sqq., 25 n. 74 etc.
86Synopsis Sathas, ib., p. 372, 20–22.
87Срв. повече у Дуйчев, Проучвания, стр. 52 сл., 52 бел. 2.
88Niс. Сhοniatеs, op. cit., p. 486, 18–21. — Synopsis Sathas, ib., p. 372, 22–24. Срв. Златарски, пос. съч., стр. 441 сл.
89Niс. Сhοniatеs, op. cit., p. 486, 21 sqq. — Synopsis Sathas, ib., p. 372, 24 sqq.
90Решителното сражение с норманите при Димитрица е станало на 7 ноември 1185 г., обаче византийското правителство и след тази дата е имало да се разправя известно време с остатъците от разгромената норманска войска.
91Niс. Сhοniatеs, op. cit., p. 377, 7 sqq.
92Ibidem, pp. 483, 7–485, 2.
93Ibidem, p. 483, 7–11.
94Ibidеm, p. 483. 11 sqq. — Срв. Вréhiеr, op. cit., p. 349, 352.
95Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 489, 6 sqq.; срв. p. 482, 21 sqq.
96Ibidеm, p. 489, 9–10.
97Ibidem, p. 489, 10–12.
98Ibidem, p. 489, 10–11.
99Ibidem, p. 489, 12–13; срв. p. 502, 1 sqq.
100Ibidem, p. 489, 13–15.
101Ibidem, pp. 489, 15–490, 2.
102Ibidem, pp. 489–490 nota ad I. 15 sqq.
103Ibidеm, p. 490 nota.
104Ibidеm, p. 4S0 nota.
105Ibidem, p. 490 nota; p. 491, 1 sqq. Относно името Βρανᾶς вж. Η. Moritz, Die Zunsmen bei den byzantinischen Historikern und Chionisten. 1. Programm des K. Humanistischen Gymnasiums in Landshut für das Schuljahr 1896/97, p. 46; II 1897/98, p. 42. — Името вероятно е славянско (от корен вран; към това вж. някои посочвания у Дуйчев Проучвания, стр. 163 бел. 1). Относно славянския произход на Врана срв. Успенский, История, стр. 322; същия. Образование, стр. 127 сл. други посочвания.    
106Nic. Сhοniatеs, op. cit., p. 491, 1 sqq.; 490 nota.
107Ibidem, p. 491, 3–8; 489, nota.
108Ibidem, p. 491, 8–10; срв. p. 489, nota in fine.
109Вachmann, op. cit., p. 62, който разделя действията на Врана на две „фази" и отнася първата фаза на неговия бунт към есента 1185 г., а втората към първата половина на 1187 г.
110Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 490 nota.
111Ibidem.
112Златарски, пос. съч., стр. 445 и бел. 2, като предполага, че действията са ставали в долината на Горна Тунджа, между Ямбол и Сливен, заключава, че Врана се е движил по пътя от Одрин право на север покрай Тунджа и е минал покрай Манастирските върхове, един от които може би е носел име Черен хълм или Черна могила.
113Niс. Сhοniatеs, op. cit., p. 491, 10 sqq.
114Вж. Μιχαήλ 'Ακομινάτου τοῦ Χωνιάτου τὰ σωζόμενα. Έκδιδ. Σ. Π. Λάμβρου. Έν 'Αθήναις, 1879, pp. 246, 22–247, 19. — Срв. Успенский, Образование, стр. 118 — 119. — Златарски, пос. съч., стр. 445–446.
115Срв. Il Regum, XIII–XIX.
116Срв. Waser: PWRE, X (1919), coll. 1373–1383.
117Срв. Nawrath: PWRE, 2 R„ I (1920), coll. 1989–1990.
118Lambros, op. cit., p. 247, 3–11.
119Nic. Chοniatеs, op. cit., pp. 491, 10–492, 3.
120Ibidеm, p. 492, 3–7. — Synopsis Sathas, ib., p. 374, 11–16.
121Срв. за него Златарски, пос. съч., стр. 447.
122Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 492, 7–23. — Synopsis Sathas, ib., r. 374, 16–27.
123Niс. Choniates, op. cit., p. 492, 23–24. — Synopsis Sathas, ib. p. 374, 28.
124Nic. Chοniatеs, op. cit., pp. 493, 4–494, 4. — Synopsis Sathas, ib., p. 375, 11–18.
125Nic. Choniates, op. cit., p. 494, 4–5. — Synopsis Sathas, ib., p. 375, 18–20.
126Nic. Chοniatеs, op. cit., pp. 494, 6–496, 8
127Ibidem, p. 496, 9–18.
128Срв, Успенский, Образование, стр. 129 сл.; История, стр. 323; Златарсκи, пос. съч., стр. 445 сл., 447 бел. 2.
129Срв. Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 496, 18–21; срв. p. 509, 9–19.
130Nic. Chοniatеs, op. cit., pp. 497, 7–498, 11. — Synopsis Sathas, ib., p. 377, 3–18. За него вж. Th. Ilgen, Konrad Markgraf von Montferrat. Marburg, 1880. Срв. Bachmann, op. cit., pp. 61,81 sqq., 106.
131Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 498. 11 sqq. — Synοpsis Sathas, ib., pp. 377, 21–378, 3.
132Niс. Сhοniatеs, op. cit., p. 499, 15–18.
133Ibidem, pp. 499, 22–500, 10.
134Ibidеm, p. 5C0, 10–14: έγένοντο δέ καὶ διοσημεῖα τηνικαῖτα. ήμέρας γὰρ ἀστέρες ἐφάνησαν καὶ ό ἀήρ ταραχώδης ἄφθη, καὶ περὶ τόν ἤλιον πάθη τινὰ συμβεβήκασιν, ἄ φασιν ἄλωνας, ώς μηξὲ το τον καθαρὸν καὶ ἀθόλωτον, ἀλλ'ὠχρότερον άποδισκεύειν τὸ φῶς. Срв. Synopsis Sathas, ib., p. 378, 21–24.
135Nic. Chοniatеs, op. cit., pp. 500, 17–501, 24.
136Ibidеm. pp. 502, 18–503, 6. За него вж. повече y Дуйчев, Проучвания, стр. 92 сл.
137Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 503, 14–15 — Synopsis Sathas, ib., p. 380, 4–5. Срв. Moravcsik, Byzantinoturcica, II, Budapest, 1943, p. 116.
138Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 504, 12–18.
139Ibidem, pp. 504, 16–505, 17.
140Ibidem, pp. 505, 17–506, 17.
141Ibidеm, pp. 508, 10–509, 8.
142Ibidеm, p. 509, 9–10.
143Ibidеm. p. 510, 2–4. Срв. Dölger, op. cit., p. 92, nr. 1575: a. 1187.
144Ibidеm. p. 511, 8, sqq.
145Lambrοs, op. cit. p. 248, 14 sqq. Срв. Ρaulοvà, op. cit., pp. 263, 265. — Златарски, пос. съч., стр. 448. — Дуйчев, Проучвания, стр. 53 и бел. 2.
146Общо за първия поход вж. посочванията у Дуйчев, пос. съч., стр. 53 сл.
147Именно на това се дължи до голяма степен неяснотата в изложението на събитията в съчиненията на съвременните изследвачи. По повод на това трябва да се изтъкне, че са прави думите на покойния Успенский, Образование, стр. 109, който пише: „Как началось движение, то-есть кем и когда брошены первыя семена недовольства, об зтом сохранившиеся известия не позволяют сделать несомненных заключений. Те факти, на которые указывают писатели, по нашему крайнему разумению, не могут считатьея первостепенными..."
148Срв. F. Chalandon, Les Comnénes. Jean Comnène (1118–1143) et Manuel Comnène (1143–1180), Paris, 1912, p. XXXII: „La chronologie des événements racontés par Nicétas est parfois difficile à établir". Срв. Moravcsik, Byzantinotuicica, I, p. 272: „In der Darstellung der Ereignisse hält er die Zeitfolge ein, doch sind seine Zeitangaben unbestimmt"; срв. pp. 270–275. — Златарски, пос. съч., стр. 410 бел. 1. — Дуйчев, Проучвания, стр. 53, бел. 2. В случая за нас е важно, кога именно е бил предприет първият поход на византийския император против българите: дали веднага след техните нападения в областта на юг от Стара планина, или първоначално той изпращал други лица, а най-сетне сам се отправил на поход срещу тях? Повърхностното изучаване на изложението на Никита сякаш оправдава първото предположение и този ред на събитията е възприет например от К. Иречек, История болгар, Одесса, 1878, стр. 301 сл. Обаче внимателното проучване на известията на византийския автор води към противоположни изводи. Така Никита Хониат излага събитията в следния хронологически ред: разказва за брачния съюз на Исак II с дъщерята на Бела III (op. cit., p. 481,12–21), за наложения извънреден налог (pp. 481, 21–482, 5), за бунтовните вълнения всред българите и за посещението на Петър и Асен в Кипсела (pp. 482, 5–483, 2), за лошите сетнини от това (р. 483, 2–4). Тук той изведнъж се сепва, уплашен да не наруши хода на събитията, и прави една уговорка: „Но нека още (не говорим) за тези неща, а разказът ми да следва поред" (р. 483, 4–6). Тук той разказва за борбата на Исак Ангел с Исак Комнин в Кипър (pp. 483, 7–485, 2), което показва, че това събитие е станало между началото на въстанието и походите срещу българите. След това Никита с две думи загатва за първия поход на императора против българите (р. 485, 3–5), като препраща към казаното малко по-горе (pp. 482, 11–483, 2). Вместо да продължи обаче да разказва за първия поход, както би трябвало да се очаква, Никита прави още една нова уговорка, заявявайки, че е необходимо да не бъдат оставени, без да бъдат изложени, също и тези събития (р. 485, 5–6), сиреч въстанието. Подир това той прави отстъпление и вмъква разказа за началото на въстанието, именно религиозната пропаганда (pp. 485, 6–486, 14), нападенията на юг от Стара планина (р. 486, 14–16), коронясването на Петър за български владетел (р. 486, 16–18), неуспешното нападение над Преслав (р. 486, 18–22), нападенията на юг от Стара планина (повторно!) (pp. 486, 22–487, 4). След това значително отстъпление (pp. 485, 5 — 487, 4) авторът, както и преди това (р. 485, 4–5), с почти същите думи подема прекъснатия разказ за първия поход на Исак II против българите: „И тъй, Исак излезе против тях..." (р. 487, 4). След това разказва за безуспешнья поход (р. 487, 5–24), за отправяните спрямо императора ласкателства (р. 488, 1–13), за завръщането на бунтовниците и за засилване на въстаническото движение (pp. 488, 13–489, 5). На това място (р. 489, 5–7) Никита заявява, че „добрините са щели да бъдат двойни, сиреч щели да бъдат избягнати неуспехите в борбата против българите и да им се нанесе удар, ако императорът бил постъпил по обратен начин, като сам се отправи против въстаниците..." С тези думи Никита желае да даде едно оправдание за неуспеха на борбата на Исак II срещу въстаниците. Византийският автор изтъква, че вместо императорът да постъпи така, той отложил собственото си нападение за друго време и изпратил един след друг трима пълководци да водят борба срещу българите. След тази уговорка Никита повторно се връща назад (pp. 489, 8–514, 13), за да излага хода на борбите на ромеите против въстаниците чрез севастократора Исак, кесаря Йоан Кантакузин и Алексий Врана и бунта на последния. Едва след всичко това (р. 515, 3) той отново се връща към похода на императора. За отбелязване е, че в началото и в края на това отстъпление намираме почти една и съща дума (р. 489, 5 и р. 515, 3). Правилният ход на събитията въпреки този разбъркан ред в изложението е възстановен, по моя преценка, от В. Г. Васильевский в ЖМНПр. CC1V, 1879, II, стр. 144–217, 318–348, точно стр. 187 сл., и от 3латарсκи, пос. съч., стр. 443 сл., стр. 442, бел. 1. Мисля, че в изложението на Никита имаме не толкова хронологическа непоследователност, колкото нестройност. Напротив, ако и в твърде обши черти, редът на събитията е очертан много по-ясно и правилно в похвалното слово на брата на нашия историк, именно атинския митрополит Михаил Хониат към Исак II Ангел; вж. за този текст тук, бел. 114.
149Sinopsis Sathas: Κ. Sathas, Bibliotheca giaeca medii aevi, VII, Parisiis, 1894, p. 370, 6 sqq.
150Срв. например: Вachmann, op. cit., pp. 22 sqq. 59 sqq., 72 sqq. Οstrοgοrsky, op. cit., p. 286: „Schon Ende 1185 oder Anfang 1186 ein Aufstand in Bulgarien ausbrach"; ibidem, p. 288, n, 1 препраща просто към труда на Bachmann. — Vasiliеv, op. cit., p. 87: „l'insurrection de 1186"; „il s'était fondé en 1186 un second Empire bulgare". — Мутафчиев, История, II, стр. 33, пише, че обявяването на въстанието станало през пролетта на 1186 г. Д. Ангелов, История на Византия, I, София, 1950, стр.479, съобщава, че „въстанието избухнало през пролетта на 1185 г.". Другаде (вж. Българска академия на науките, История на България, I, София, 1953, стр. 149 сл.) той пише, че Петър и Асен се явили при Исак Ангел през 1185 г., а „въстанието срещу византийската власт избухнало през пролетта на 1185 г." - Вréhiеr, op. cit., p. 351: 1186 година.
151За някои неточни хронологически тълкувания върху въстанието на Врана вж. посочванията тук, бел. 158.
152Вж. Jиречеκ—Ρадοнић, Историја срба, I, стр. 199: „Успехе Бугара олакшио je покрет победиоца над Норманима, Алексија Вранаса kojи се прогласи за цара, али га стиже смрт пред зидинама цариградским (1187)". Поради печатна грешка у К. И. Иречек, История на българите. Поправки и добавки, Ссфия, 1939, стр. 141, е посочена годината 1182 г. Напротив, правилна е хронологията, предложена от Успенский, Образование, стр. 120: „Неудачная попытка византийского генерала вырвать власть из рук Исаака падает на первые месяцы 1186 года": срв. стр. 127.—129; същият, История, стр. 328. — Срв. М. С. Дринοв, Съчинения, III, София, 1915, стр. 263. - Вréhiеr, op. cit., p. 351: „en 1187".
153Вж. тук бел. 135.
154Вж. сведението във: ПСРЛ. Лаврентьевская летопись. Вып. 2: Суздальская летопись по Лаврентьевсюму списку, Л. 1927, стр. 396–397:

4...
За това затъмнение вж. също посочването y Th. Oppolzer, Canon der Finsternisse. Denkschriften d. k. Akademie d. Wiss. Wien, math.-naturwissen. Classe, LI, 1887, pp. 228–229 nr. 5694.
155Вж. A. С. Οрлοв, Слово ο полку Игореве, M. — Л., 1946, стр. 17 сл.; стр. 18, бел. 1. — Слово ο полку Игореве. Под ред. В. П. Адриановой-Перетц, M.–Л., 1950, стр 10, 380–381.
156Вж. посочванията у Οppolzеr, op. c., pp. 228 — 229, № 5696–5699. Затъмнението на 25 октомври 1185 r. (op. с.,№ 5695) не може да бъде взето пред вид, защото по това време войната против норманите още не е била завършена. Трябва да бъдат изключени очевидно и затъмненията на 12 март 1187 г. (ор. с.,№ 5700) и на 4 септември 1187 г. (op. c., pp. 230 — 231, №5701).
157За този поход вж. посочванията у Златарски, История, стр. 452 и бел. 2; стр. 455 и бел. 1.— Дуйчев, Проучвания, стр. 54.
158За това вж. сведенията в панегирика на архиепископ Михаил Хониат, y Lambrοs, op. c., p. 248, 8 sqq. — Срв. Златарски, пос. съч., стр. 448. — Ρаulοvà, ор. c., pp. 263, 265. — Дуйчев, пос. съч., стр. 53 и бел. 2. — Неприемливо е предположението, че бунтът на Алексий Врана е бил сразен чак към края на 1186 г.; вж. G. Stadtmüller, Michael Choniates Metropolit von Athen (ca. 1138 — ca. 1222), Roma, 1934, p. 247 (125): „Niederwerfung des Rebellen Branas zu Ende des J. 1186..." Bachmann, op. c., pp. 62, 74, напълно неубедително датира първата фаза на бунта към есента на 1185 г., а втората — през първата половина на 1187 г.
159Nic. Choniates, ib., p. 487, 20–21: πυρί δε τάς θημωνίας τῶν καρπῶν παραδούς...
160За тълкуванието на това място вж. Златарски, пос. съч., стр. 452, бел. 2; 455, бел. 1.

 

*Хронологията на въстанието от 1185 г. в настоящата студия на проф. Иван Дуйчев вече не се споделя от световната византология. Въпреки това, ние я публикуваме тук, като част от научното творчество на големия наш византолог.