Съвременна история

Възродителният процес

Написана от Петя Павлова
Посещения: 268

 

izselvaneТурците са най-голямото национално малцинство в България. То се заселва в българските земи, посредством османската администрация, преди стотици години и е  част от сунитското крило в исляма. Отношенията между него и българската държава винаги са били сложни и силно зависещи от външнополитически фактори.

„Възродителният процес“ е тема, представляваща интерес за редица български и чуждестранни учени, сред които са Валери Стоянов, Михаил Груев, Алексей Кальонски, Стайко Трифонов, Ибрахим Ялъмов, Евгения Иванова, Паунка Гочева, Улрих Бюксеншютц и други. Наскоро излязоха и два сборника с документи на Държавна агенция „Архиви“, под съставителството на Искра Баева и Евгения Калинова, които позволяват по-критичен анализ на събитията на база на историческите източници. Поради чувствителния и силно политизиран характер на темата не липсват и многобройни публикации на хора, които не се занимават професионално с разглеждания от тях проблем.

Събитията от втората половина на 80-те години на ХХ в. не бива да бъдат разглеждани самостоятелно, а трябва да се има в предвид политиката на българската държава към турското малцинство в предходните десетилетия. Поради това бих си позволила да използвам сравнението, дадено от Е. Калинова и И. Баева, за „възродителния процес“ като за „върха на айсберга“1. От създаването на Третата българска държава до 80-те години на ХХ век следват поредица от различни, често пъти дори противоположни, политики спрямо турското малцинство в зависимост от управляващите, а по-късно и от Москва. Честа практика е редуването на брутални и масови кампании с временни и частични отстъпления, създаващи сред хората объркване или надежда. Експериментирани са различни подходи – от насилствено покръстване през 1912-1913 г., през етап на невмешателство във вътрешния живот на общността в междувоенния период, до нова фаза на „приобщаване“ в края на 30-те и началото на 40-те години на ХХ век. Крайно непоследователна е политиката към турското малцинство в годините на държавен социализъм, когато ту се отричат, ту се връщат, заклеймявани преди това подходи към тях, за да бъдат приложени с по-голяма всеобхватност и безкомпромисност2. Според М. Груев и Ал. Кальонски тази политика води до затвърждаване на представата за държавата като за враждебен за общността фактор и до формирането на собствени алтернативни визии за миналото и настоящето3.

Вероятно не би се стигнало до крайните мерки срещу турското малцинство от 1985 г., ако не бяха излезли тревожните за българските политици резултати от преброявания на населението от 1980 г., според които се оказва, че представителите на турското малцинство са над 9% от населението на страната. Статистическите сведения посочват, че раждаемостта сред турците е по-висока в сравнение с тази при българите, а над 50% от турското население живее в Кърджалийско, Разградско и Търговищко, където по-голямата част от населението не е българско. Образователното равнище на турското малцинство също е проблематичен – 16% неграмотни, 48% с незавършено начално образование, 31% със средно, а едва 0,2% с висше образование4.

Jivkov DemirelОсновните причините за започването на асимилаторската кампания през 80-те години на ХХ век, според  повечето автори, са свързани най-общо с демографските характеристики и опасенията за сигурността на България поради разположението на голяма част от малцинството по границата с Турция, която тогава, както и днес, е многократно по-силна в икономическо и военно отношение от България. Извършването на терористични актове допълнително допринасят за засилването на рестриктивните мерки. Особено голямо значение имат и самите действия на Турция, които провокират у българските политици страх, че биха могли да доведат до сепаратизъм, прекомерна автономия или „Втори Кипър“5. Още от самото си създаване турската република започва да пропагандира, че тя е ,,майка-родина“ на всички турци, независимо къде се намират. Акцентира се, че всички мюсюлмани трябва да се осъзнаят като част от турската нация и всеки има право да се завърне в нея, като така се поддържа тезата, че българските мюсюлмани са извън родината си само временно6. Така България трябва да намери начин да парира стремежите на Турция да играе ролята на закрилник на това население, което ще ѝ дава възможност да се намесва във вътрешните работи на българската държава. Също така трябва да действа и срещу изселническата пропаганда на своята съседка. Тодор Живков (1911-1998) решава да следва линия твърдо против признаването на българските мюсюлмани за национално малцинство, което така силно желае турската държава. Впрочем трябва да се отбележи, че в Турция също не се признава наличието на етнически или религиозни малцинство на територията ѝ, според Конституцията от 1982 г.

Заслужава да се обърне внимание и на въпроса защо българските власти предприемат силови мерки срещу турското малцинство именно през 80-те години на ХХ век. Според И. Баева и Е. Калинова отговорът може да се търси и във външнополитически план - Студената война. През тези години вече е сложен край на продължителния процес на разведряване и напрежението между САЩ и СССР отново нараства, за да оформи състоянието, наричано ,,втора Студена война“. Влошеният климат, според Баева и Калинова, дава възможност на по-малките страни да си позволят по-резки действия7. Според някои автори ,,възродителният процес“ цели да се премести вниманието на обществото от засилващата се криза, изразяваща се например в нарастващия външния дълг и енергийния режим.

Терминът „възродителен процес“ е плод на тогавашната пропаганда, с цел да обозначи и обясни политиката, която режимът на Тодор Живков започва през декември 1984 – януари 1985 г. Тогава е извършена насилствена смяна на турско-арабските имена на българските турци, забранено е използването на турски език на обществени места, както и извършването на ритуали и носенето на дрехи, типични за турската етническа група. Според властта тези действия ще съхранят целостта на българската нация. Те обаче са в разрез с основните човешки права8. Тези събития се случват почти десетилетие, след като на 01.08.1975 г. в Хелзинки България е подписала Заключителния акт на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа и по този начин се е задължила да спазва човешките права9.

Според българската пропаганда турското малцинство до голяма се състои от потомци на насилствено помюсюлманчени българи през османското робство. Друга част от него са потомци на някогашните анадолски колонисти, заварили съхранило се тюркоезично християнско население в българските земи. Езиковата ретюркизация, според пропагандата, е създала условия за налагането на исляма10. Концепцията за ,,единна социалистическа нация“ обаче започва да се прилага все по-често чрез насилие, вместо да бъде резултат от целенасочената пропаганда.

Трябва да се отбележи, че част от ограничителните заповеди не са приети изведнъж, а в продължение на няколко години. Така например от 1982 г. започва записването на децата от смесените бракове с задължително български имена. Засилва се преследването на обрязването, носенето на традиционно облекло. Към тези мерки се прибавя и забраната за строеж на нови джамии. От февруари 1982 г. е взето решение за ограничаване на заселванията на приходящи от други райони турци в Бургаско, Хасковско, Ямболско и Кърджалийско и започват действия за разселване на турци от пограничните райони към вътрешността на страната. В началото на 1984 г. говоренето на турски език на обществени места се наказва с налагане на високи глоби11.

През юни 1984 г. зачестяват случаите,  когато с новите паспорти се налагат български имена и на представители на турската общност. Това предизвиква съпротива и така се стига до 30. август с.г., когато в навечерието на националния празник на НРБ, избухва взрив на паркинга на Варненското летище, при който са ранени двама души. В същия ден детонация в чакалнята на Пловдивската гара убива една жена и ранява 44 души12.

Атентатите продължават и през следващите месеци, когато на 09.03.1985 г. малко преди тунела на гара Буново е взривен вагон за майки с деца на влака Бургас-София, където са убити 7 души. Половин час по-късно детонация ранява 23 души във фоайето на хотел „Сливен“. Неуспешен опит за терористичен акт има и на плажа „Дружба“, край Варна, откъдето започва разплитането на конспирацията. Обвинени са четирима граждани с турски произход. Любопитен факт, е че и четиримата терористи са бивши сътрудници на Държавна сигурност. Невъзможно е да се установи дали става въпрос за превербуването им от турски или от други служби13. До 1987 г. са извършени 19 други палежи и саботажи.

Терористичните актове са удобен повод за въвеждане на допълнителни мерки за сигурността, които впоследствие прерастват в съсредоточаване на милиция и армейски подразделения, блокади на селища, райони и силово провеждане на възродителните акции по места. Има сведения,че през ноември 1984 г. е бил разширен лагерът в Хасково, където по-късно биват изпращани много студенти, учители и ходжи  от турското малцинство, които отказват да си сменят имената14.

До днес остава спорен въпросът кои са конкретните личности, взели решението за развихрянето на асимилаторската политика. Вероятно в него са участвали доверени лица на Тодор Живков и е било консултирано с тесен кръг от Политбюро15.

Много дискусии предизвиква и въпросът за участието на Съветския съюз. Трудно е да си представим предприемането на такова по мащаб действие без допитване до Москва, но в крайна сметка така и не се стига до официално одобрение. А. Кальонски и М. Груев смятат, че Съветският съюз по-скоро мълчаливо подкрепя процеса, а в последните години, когато идва на власт Михаил Горбачов (р. 1931), той се изразява против възродителния процес и го обявява за „несправедлив“. А. Кальонски и М. Груев твърдят, че „възродителният процес“ не е следствие от тоталната зависимост на България от СССР, което се различава от твърденията на В.Стоянов, акцентиращи върху идеологическия диктат на Москва16. Според Стоянов политиката на Живков се превръща в пречка за търсеното от Москва разведряване, поради което декларираната „ненамеса“ се явява по-скоро сигнал, че Кремъл няма да подкрепя безрезервно България в това и начинание17.

България разчита също на подкрепа за своята политика и от страна на останалите държави в Източния блок, но със започването на промените в него идват и проблемите за Т. Живков – Унгария и Полша осъждат политиката на БКП към българските турци. Българската държава получава подкрепа от Германската демократична република, Чехословакия и Албания. Югославия от своя страна използва „възродителния процес“ като потвърждение на тезата ѝ, че българите не спазват малцинствените права и подлагат на подобна асимилация и македонското малцинство в България18.

В секретния вариант на програмата от май 1984 г. стратегическата задача е преодоляване на етническите различия и укрепване на монолитността на нацията, както и действия за по-нататъшно сплотяване и приобщаване на българските турци към делото на социализма и политиката на БКП. Въпреки, че кампанията за окончателната асимилация на българските турци е продължение на политиката, която води държавата, тя изненадва цялото общество.

Трябва да се отбележи, че не всички подкрепят напълно идеята за по-строги мерки срещу турското малцинство. През 1982 г. Александър Лилов (1933-2013) ръководи специална комисия, проучваща възможностите за евентуално преименуване, но не го препоръчва, заради негативните последици19.

На 10.12.1984 г. започва действията срещу българските турци през т.нар. „възродителен процес“ със заповед на Димитър Стоянов до началника на VI-то управление на ДС ген. П. Стоянов, в която се нарежда „да се направи необходимото за започне преименуването на българските граждани от турски произход във всички окръзи“20. Самата кампания започва в края на декември най-напред в Кърджалийско и Хасковско. От Източните Родопи след това тя се разпростира към Централна и Североизточна България21.

Според П. Гочева при прехвърлянето на кампанията в Североизточна България вече са били налице превантивни мерки, заради протестите в Кърджалийско22. Подозираните в евентуална съпротива турци били предварително мобилизирани за военно учение или директно изпращани в Белене за 2-3 месеца, поради което акцията преминала по-бързо и безпроблемно.

Кампанията от Коледа 1984 г. до февруари 1985 г. е била добре планирана. Това се вижда от задействането на всички звена на административната машина, милицията, войските на Министерство на вътрешните работи, партийните функционери до най-ниското ниво. Акцията протича по еднакъв образец навсякъде – в последния момент се информира партийния актив, който трябва да окаже нужното съдействие, селищата биват блокирани от силите за сигурност, прекъсват се телефонните връзки, конфискуват се ловните оръжия. Извършват се арести на лица, които може да имат връзка с нелегални организации. Останалите са принудени да подпишат декларации, че нямат роднини в Турция и не искат да се изселват, а по свое желание молят за промяна на „арабо-турските си имена“ с български23. Изготвен е списък с български, нехристиянски имена – мъжките са исторически и традиционни, а женските са свързани с природата и фолклора. Традиционно се запазва първата буква, за да не се променят инициалите24.

За да разберем по-добре процеса трябва да се обърне внимание на по-различното значение на името при мюсюлманите, което ще ни помогне да разберем по-добре ужаса, преживян от тези хора. Те вярват, че всевишният записва срещу всяко име съдбата на човека. В кораническите представи всеки покойник се представя пред Аллах с името, с което е живял и по него той прави равносметка за делата му. Религиозните мюсюлмани вярват, че така душата няма да бъде разпознаваема нито от мюсюлманския, нито от християнския съдник и ще бъде обречена вечно да се скита между двата свята. Освен това, чрез името човек се възприема като част от локалната общност. Според тях, то не само индивидуализира личността, но едновременно с това говори за мястото ѝ в социалната йерархия, чрез реална или символична връзка с останалите носители на конкретното или друго, сходно име. Също така името има апотропейна роля срещу зли сили25.

Насилствените акции на българската държава понякога срещат отпор от страна местното население и това предизвиква МВР да използва оръжие, поради което има ранени и дори са дадени човешки жертви, а мнозина са изпратени в лагери. Според чужди източници при смяната на имената в Момчилград били употребени дори танкове, а на 12.01.1985 в с. Ябланово селяните се самоизолирали, минирайки всички мостове26.

Държавата продължила да разширява ограниченията като изолирала за чужди посетители районите с компактно турско население, а на преминаващите през страната турски гастарбайтери било забранено да се отклоняват от определения маршрут. Въвел се нов режим за туристическите групи и индивидуалните гостувания. Според В. Стоянов именно във връзка с „възродителния процес“ е отложена и насрочената за януари сесия на Варшавския пакт в София27.

Средата на януари 1985 г. на пленум на ЦК на БКП е одобрен докладът на Георги Атанасов за започването на нов етап на „възродителния процес“. В програмата „За решително издигане на равнището на идеологическата работа сред българите с възстановени имена“ са набелязани конкретни мерки, свързани с процеса, сред които са: утвърждаване на новите български имена, пропагандиране на тезата за българския произход на турското население в страната, засилване изучаването на български език и неговата употреба на обществени места, преодоляване на влиянието на исляма, чрез работа с имамите, изграждане на общи гробища, прекратяване практиката на обрязването и т.н.28

Трябва да се отбележи, че често пъти демонстрирането на сила е свързано с желанието на партийните функционери да се изявят и да получат признания от своите началници. В някои смесени райони се забелязват крайни прояви на асимилаторски действия, като например през 1985 г. в района на Павел баня група от хора, наречена ,,разрушителен отряд“, заличава мюсюлманските имена от около 2000 паметни плочи в турските гробища. На много места дори турските гробища са изравнени със земята,а мъртъвците са ексхумирани и положени отново по общобългарски погребален ритуал29.

Преименуването не е единствената мярка, която взела държавата за приобщаване на турското малцинство. Стриктно се прилагат забраните за практикуване на ритуала обрязване. Ритуалът е свързан с инициацията на младия мюсюлманин във вярата и общността. Държавата разпорежда тя да се извършва само от лекари и фелдшери в съответните здравни заведения, а срещу неизпълнение но това предписание да има наказателни мерки. В този период обаче повечето лекарите са християни, което обезсмисля акта на инициация30. Говоренето на турски език на обществени места също е забранено31. Позволено е да се носи само традиционно българско облекло, но властите не определят какво точно се разбира под това32. И ако за режима разфереджаването е борба на новото със старото, то мюсюлманите го възприемат като заплаха за тяхната идентичност. Сред мерките е също изземането на книги на турски език, както от притежателите им, така и от библиотеките. Побългарява се топонимията и акцентира се върху краеведската дейност. Задълбочаването на борбата с религията и нейните белези се съчетава с подчертаването на социалните придобивки при социализма. Забранено е също така и организирането на мевлиди (религиозни церемонии, при които се почита паметта на починалите и се отправят молитви за здраве). На тях се прави курбан, който също е забранен. В есхатологичните представи  на мюсюлманите животното оживява и пренася душите на починалите в дженнета (рая) или джендема (ада). По време на своя път към отвъдното овенът преминава с душата по моста Сърат, от двете страни на който горят огньовете на Страшния съд. Праведните ще преминат, а грешниците или ще отидат в джендема или, ако не са принесли кръвна жертва по време на земния си живот, душите им ще останат да се скитат между двата свята, без да намерят покой. Така държавата посяга на вярата на мюсюлманина, че може след смъртта да отиде в един по-добър свят33.

Трябва да се има в предвид, че действия по „възродителния процес“ се случват при пълно информационно затъмнение. За разлика от предишните кампании сега става дума за стотици хиляди хора34. Важен инструмент на държавата в извършваната от нея репресивна политика  са МВР и Държавна сигурност.  По време на кампанията на ДС се възлага задачата да неутрализира по-активните елементи в турското малцинство чрез изпращането им в Белене, вербуването на агенти и оказването на натиск. Също така тя изпълнява задачи, свързани с дезинформирането на българската и световната общественост35.

Противодействията са най-силни в Бенковски, Груево, Момчилград, Джебел, Крепча, Голямо градище, Ябланово (Кърджалийско, Търговищко и Котленско). Според П. Гочева са убити 7 души, а според Движението за права и свободи – 24. Най-голям отзвук получава смъртта на 17-месечното момиченце Тюркян, загинало по време на протеста на 26.12.1984 г. край с. Могиляне36. Много хора умират и вследствие на физическото насилие, има сведения и за самоубийства, но техният брой не е изяснен. За два месеца на около 850 000 души биват сменени имената37.

Обществеността в Турция реагира силно чувствително към крайните прояви по време на „възродителния процес“. На 21.01.1985 г. е организиран протест на жени пред парламента в Анкара, с искане да бъде дадена автономия на турското малцинство в България. Турската държава е разтревожена от случващото се в нейната съседка. Още при посещението си в България през 1982 г. президентът на Турция повдига въпроса за натиска срещу турците. Тогава Тодор Живков отрича да има такъв натиск, като на свой ред получава категорично отрицателен отговор относно сондажите си за евентуални нови изселвания38.

Въпреки безпокойствието на Анкара, отношенията между двете държави се запазват спокойни. Когато обаче ситуацията започва да се изяснява, отношенията между двете държави преминават в нова фаза – на крайно влошени отношения, но до официално скъсване не се стига. Е. Калинова акцентира на влиянието на Студената война в отношенията между България и Турция, като посочва, че турското правителство има умерена позиция при смяната на имената на лица от смесени бракове през 1982-1984 г., както и преименуванията от 70-те години, въпреки че и тогава има нарушавания на човешките права и това е резултат от атмосферата на разведряване в международните отношения39.

Важно значение в периода на Студената война играе пропагандата. България развива своята пропагандна дейност в три направление. Първото – за външния свят, който трябва да бъде убеден, че в България не се води асимилаторска политика спрямо турското малцинство и не се нарушават техните права и свободи, а се възстановява историческата истина. Второто направление е насочено към българското население и има за цел то да бъде въвлечено в осъществяването на възродителния процес. Третото направление е за хората, подложени на асимилация, като то цели да ги предпази от турската и западната пропаганда, както и да им внуши усещане за необратимост и възприемане на възродителния процес като естествено развитие на техния живот. Те трябва да повярват, че са българи по своя произход. Пропагандата върви на всички равнища в държавата. От административните структури, през декларации на мюфтии, в подкрепа на държавната политика, конференции, търсене на чужди учени, които да подкрепят научната концепция за възродителния процес. Изработват се филми и издания за разпращане навън. На произведения на известни автори се придава съответната ,,възродителна“ актуалност. Разгръща се дейността на читалищата, театрите, увеличава се изучаването на българското народно творчество, на преден план се поставя имперското насилие по време на османското робство, което се използва, за представянето на „възродителния процес“ като историческа справедливост40.

От своя страна турската пропаганда е насочена също в три направления: към западните страни целта е да интернационализира проблема и да засили натиска върху България. Пропагандата към населението на самата Турция трябва да го спечели в подкрепа на исканията на управляващите. Към турското малцинство в България пропагандата цели да подстрекава към съпротива, а населението да смята за своя родина Турция. За разлика от България, турската република разгръща много по-широка научна пропаганда, чрез множество научни конференции и трудове, разглеждащи събитията в България.

Западноевропейските медии отразяват събитията в България изключително негативно и с подчертано осъдителен и заплашителен тон, което се обяснява и от състоянието на Студената война. Гърция обаче не пропуска възможност да уязви Турция и да я обвини в инспириране на проблема и използването му за собствени вътрешно и външнополитически цели, макар да е член на НАТО. Българската държава опитва да привлече на своя страна и страните от Третия свят или от Движението на необвързаните, като успява да получи подкрепата на Китай, Нигерия, Ангола и отделни дейци от различни страни, както и на някои дипломати от ислямски държави – Йемен и Либия41.

На 07.02.1985 г. Филип Боков представя пред чуждите кореспонденти двама български турци от Плевен, които съгласно публикациите в турската преса са били убити при размириците. Те съобщават на журналистите, че сменили имената си „спонтанно и доброволно“42.

Както България, така и Турция разчитат предимно на блоковите си партньори и търсят подкрепа от правителствата на съответните военно-политически съюзница на другата страна. Турция търси посредничеството на СССР, а България заиграва с гръцко-турските противоречия по Кипърския въпрос. Налице са немалко инциденти и провокации, които през лятото на 1989 г. достигат до заплахи и демонстриране на военна сила по българската граница.

На 22.02.1985 г. на закрито заседание на Меджлиса се дебатира въпросът за турското малцинство в България, след което турската република излиза с официална протестна нота, в която се иска преустановяване на насилията и среща на министерско равнище за преговори за ново изселническо споразумение43. Отправена е молба да бъде разрешено на турска парламентарна делегация или делегация на турски и други дипломати да посети въпросните райони, за да установи какво е действителното положение. Българският отговор е отрицателен – искането на турската страна е категоризирано като вмешателство във вътрешните работи, след което се напомня за отношението на Турция към арменското, гръцко и кюрдското малцинство44.

Само няколко дни след това, посланиците на всички ислямски страни са приети от външното министерство на Турция и са запознати със становището на Анкара по въпроса, а САЩ обещават да подкрепят турците в поставянето на въпроса пред международните организации и форуми45.

В отговор на това на 07.03.1985 г. Българската телеграфна агенция разпространява писмо на българските мюфтии по повод „клеветническите твърдения“ на западните медии и постъпките на Турция пред посланиците, няколко дни по-рано, целящи да злепоставят България и да попречат на развитието на нейните отношения с тях. Според тях „ислямът е световна религия и всеки мюсюлманин има право на националното си име“46.

Турската държава разгръща далеч по-широка кампания срещу България, като я критикува на различни международни форуми. През октомври 1985 г. това се случва на сесия на Общото събрание на ЮНЕСКО, а по-късно съюзниците ѝ от НАТО приемат резолюция, призоваваща българските власти към преговори за „репатриране“ на малцинството и оказват натиск върху българската държава. В края на месеца турският министър-председател критикува България и пред Общото събрание на ООН47.

Изострянето на отношенията между двете държави се отразява и на икономиката, особено чувствително след като през март 1986 г. Турция се отказва от използването на българска електроенергия, която е заемала голяма част от българския енергоекспорт.

На 23.02.1988 г., на среща на министрите на външните работи на балканските страни, между България и Турция е подписан т.нар. Белградски протокол, с което се демонстрира желание за възобновяване на официалния диалог. Предварителното условие на Анкара за признаване на съществуването на турското малцинство в пределите на България обаче обрича преговорите на неуспех48.

През първата половина на 1989 г. българската държава извършва промени в законодателството, засягащо задграничните пътувания, с което до известна степен се либерализират пътуванията. Турските медии виждат в това желание от страна на българските власти да експулсира „легално“ зад граница неудобни представители на малцинството. Това довежда до организиране на гладни стачки, митинги и протестни шествия.

Измененията в международните отношение, както и във вътрешната политика, поставят възродителния процес в съвършено различен контекст49. В края на 1988-1989 г. започват процесите на разпад на комунистическите режими. Легитимират се правозащитните организации като политически субект. Все по-често чуват исканията на турското малцинство за равенство и отмяна на поставените им ограничения. Макар преследвани, неформалните организации се оказват катализатор за задълбочаването на промените.

Продължават и случаите на саботажи, палежи и отделни терористични действия, но като цяло съпротивата е предимно индивидуална и на битово ниво. Държавата разплита конспиративни мрежи и арестува много хора. Най-голям интерес представлява случаят „Турското национално-освободително движение в България“ от което 18 души са изправени пред съда, начело с Меди Доганов (Ахмед Доган). Те са обвинени в събиране и изнасяне на поверителна информация, извършване на подривна дейност и подстрекаване към такава50. Съществуващата връзка между този тип съпротива и перфидната игра на ДС е доста сложна и предполага отделянето на специално внимание в по-задълбочено изследване с оглед на политическата актуалност.

През пролетта на 1989 г. ситуацията рязко излиза от нормалните рамки, с които са свикнали в ДС. Започват гладни стачки, масови протести, сблъсъци с органите на реда и специално създадените, от властта, отряди. Има ранени и човешки жертви и от двете страни. Значителна роля в тези събития изиграват неформалните сдружения.

Протестите започват в с.Пристое Шуменско на 20 май, а при Каолиново са дадени първите жертви, където движението е най-масово, а в Дулово протестиращите чупят улични витрини и автомобили., В Исперих властите използват колите за събиране на смет и тези на пожарната, за да разкъсат редиците на протестиращите. Протести има също в Разград, Добрич и Търговище, Джебел и др. Два дни по-късно с. Езерче е обградено, а милицията е посрещната с камъни, поради което се стига до използването на гумени куршуми, в следствие на което един от демонстрантите е убит. Последните масови сблъсъци са от 27.05.1989 г.

Пример за искания на протестиращите от Шумен:

• Манифестантите в град Шумен, предлагат да има в ЦК на БКП представител на мюсюлманското малцинство, избран изключително от него.
• Да бъде разрешено на гражданите, експулсирани от България да се завърнат, тъй като не са извършили никакво престъпление срещу държавата.
• Да престанат да се прекъсват и затрудняват телефонните разговори с Турция и кореспонденцията да се нормализира.
• Мюфтиите да се избират от мюсюлманското малцинство, а не от правителството
• Да бъдат освободени всички задържани или интернирани във връзка с кампанията на асимилация.
• Всички уволнение, поради същите причина да могат да се върнат на работните си места51.

Също така зачестяват и казионните манифестации по други поводи, които извеждат по площадите хиляди българи в подкрепа на БКП и режима.

По официални сведения в следствие на протестите са загинали 7 души и са ранени 28, но броят им вероятно е доста по-голям52.

Нов момент от действията на българската държава срещу турското малцинство представлява т.нар. „голямата екскурзия“. На 29.05.1989 г. Тодор Живков прави обръщение по медиите. Основното послание в него е Турция да отвори границите си за желаещите да се изселят български граждани, на които ще се даде тази възможност53. Навлиза се в нова, крайно изострена фаза, на българо-турската разпра. На 03.06. с.г. Турция отваря границите си и последвалата мащабна емиграционна вълна се разгръща без специална спогодба, поради което има много злоупотреби. Сред турското малцинство избухва изселническа еуфория. Магазините се изпразват от най-необходимите стоки, теглят се влогове, бързо се продава имущество и т.н54. Съществен принос за размерите на емиграционната вълна имат и случаите на натиск и принуда, упражнявани от българските власти. С отваряне на границата се възцарява хаос и несигурност55. Не минава и без погранични инциденти.

В ролята си на втора родина, Турция не може да не приеме желаещите да емигрират, но също така тя иска да запази своето малцинство в България. У нас пък изселванията се възприемат като клапан за регулиране на напрежението и исторически утвърдената практика за намаляване числеността на турското население. На изселванията се гледа като на средство за освобождаване от идеологически неблагонадеждните елементи и своеобразен тест за лоялност към режима.

Значителна част от преминалите границата се установяват при роднини, най-често в Европейската част на Турция, макар държавата да иска да ги засели в Анадола. Властите взимат сериозни мерки за тяхната интеграция  под формата на помощи, търси им се работа, но за жалост много от тях остават безработни. Те са принудени да продават ценностите си. В лагерите хората получават безплатна храна и носят неограничено традиционните дрехи на етническата група.

На 21 август обаче границата е затворена. Още през юни на заседанията на Политбюро се прогнозира,че Турция няма да издържи на подобен миграционен натиск, от което ще бъдат извлечени съответните дивиденти за България.

Turgut Yozal„Голямата екскурзия“ довежда до сериозни икономически трудности и България заради опразнените райони, липсата на работна ръка затруднява промишлеността, събирането на реколтата. Наблюдава се трескавата покупко-продажба на много ниски цени. На много места получаването на паспортите става чрез изнудване. Въпреки това за периода 3 юни – 21 август са емигрирали 362 000 души56, а около 40 000 са се завърнали до отстраняването на Живков. До края на 1990 г. се завръщат над 154 000 души (42%)57. Мащабът на „Голямата екскурзия“ красноречиво показва провала на асимилационната кампания и по своему допринася за дискредитирането на управляващата клика.

Трябва да се отбележи също, че десетки български турци биват депортирани непосредствено след стачките в Каолиново в Югославия, Унгария и Австрия. Те основно са лица, оказали силна съпротива срещу преименуването и отлежали вече своите присъди, както и някои членове на нелегални турски организации58.

На 10.11.1989 г. Т. Живков е освободен от заеманите партийни, а скоро и държавни, постове. Основното очакване на турското малцинство е да се ликвидират последиците от авторитарния режим на Живков и по-конкретно на „възродителния процес“59. Формалният край на „възродителния процес“ настъпва на пленума от 29.12.1989 г. Тогава е взето решението за започване на процедура по възстановяване на имената. Трябва да се отбележи, че това е решено и под натиска на стачкуващото по това време население. То на 29.12. с.г. внася петиция в Народното събрание с искане да се възвърнат незаконно отнетите майчини имена на турското и мюсюлманското население60.

В годините на принудително „възраждане“ освен разделението, на локално ниво остават в действие и традиционните механизми на съжителство между общностите. Повсеместно българи продължават неофициално да се обръщат към съседите си със старите им имена. Взаимно посещават съседи и приятели на Байрамите, Великден, Гергьовден и т.н61. На надлокално равнище асимилационната кампания има крайно негативно отражение върху междуетническия климат. Задълбочават се взаимните стереотипи и нагласи. Българската държава губи доверието на турското малцинство останало в границите ѝ, преживява стопанска криза, вследствие на изселилата се работна ръка и изпада в международна изолация, а геополитическият ѝ и демографски проблем остава нерешен. Все още голяма част от населението в пограничните с Турция райони е от това малцинство, което може да даде повод на южната ни съседка за вмешателство във вътрешните дела на България. Крахът на „възродителния процес“ също така е част от причините довели до падането на Т. Живков и неговото управление от власт. Република Турция от своя страна успява да запази лостовете си за влияние върху българската политика. Макар огромния брой бягащи от „възродителния процес“ да действа негативно на икономиката ѝ в краткосрочен план, то в дългосрочен е допълнителна работна ръка, което е в плюс на нейната икономика. Днес „възродителният процес“ често се употребява от политиката с определени цели, а българското общество го оценява крайно негативно.

 

1Калинова, Е., И. Баева.  “Възродителният процес” – върхът на айсберга.– Във: “Възродителният процес”.Българската държава и българските турци (средата на 30-те – началото на 90-те години на ХХ век). Сб. документи. Т. I., С., 2009, с. 5.
2През средата на 40-те години на ХХ век българската държава следва политика, основана на идеологическите убеждения на комунистите, че малцинствата имат право на самоопределение, а социалната и партийната им ориентация е по-важна от националната, поради което се увеличават правата на турската общност, потвърдени от конституцията на НРБ от 4.12.1947 г. Края на 40-те години обаче конфликта между държавата и мюсюлманите се засилва, поради дълбоките социално-икономически промени в България, които влизат в разрез с възгледите на малцинството относно кооперирането на земята, равенствата между мъже и жени и атеистичната пропаганда, а започващата Студена война допълнително нажежава обстановката. България съчетава рестриктивни мерки с линия за привличане на мюсюлманите, чрез подобряване на положението им. Тук трябва да се отбележи и голямата изселническа вълна от края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ в. След смъмряне от страна на Москва, през 1951 г. българските управляващи поемат нов курс в отношенията си с турската общност, който цели чрез духовно и стопанско развитие на населението, то да бъде откъснато от исляма и приобщено към социалистическото строителство на страната. Скоро, заедно с периода на сталинизма, си отива и разбирането за ,,многонационалния характер“ на страната, възприето от СССР и се налага нова линия към българските турци, в която се акцентира на неделимостта им от българския народ. Така започват да се прилагат поредица от ограничения, целящи заличаване на усещането за различна идентичност от българската в турската общност в България. Трябва да се отбележи също и че през 70-те години се наблюдават положителни промени в образователното и икономическото състояние на българските турци, вследствие от целенасочената държавна политика, а в началото на 80-та година се засилва следенето за изпълнение на поставените в предходните години ограничения.
3Груев, М., А. Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. С., 2008. с. 14.
4Пак там., с. 119-121.
5Асенов, Б. Възродителният процес и Държавна сигурност. С., 1996. с. 71-73.
6Калинова, Е., И. Баева. “Възродителният процес” – върхът на айсберга., с. 7.
7Калинова, Е., И. Баева. “Възродителният процес” като международен проблем. Българската държава и “възродителният процес” на международната арена.- “Възродителният процес”. Том II – Международни измерения (1984 – 1989). Сб. документи. Съст. И. Баева, Е. Калинова. Изд. Държавна агенция “Архиви”, С., 2009. с. 7.
8Калинова, Е., И. Баева. “Възродителният процес” – върхът на айсберга., с. 5.
9Калинова, Е., И. Баева. “Възродителният процес” като международен проблем. Българската държава и “възродителният процес” на международната арена., с. 5.
10Груев, М., А. Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим., с. 125-126.
11Пак.там., с. 128.
12Стоянов, В. Турското население в България между полюсите на етническата политика. С., 1998. с. 161.
13Груев, М., А. Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим., с. 138.
14Ялъмов, И. История на турската общност в България. София, 2002.  с. 391.
15Асенов, Б. Възродителният процес и Държавна сигурност. С., 1996. с. 69-70.
16Груев, М., А. Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим., с.150.
17Стоянов, В. Турското население в България между полюсите на етническата политика., с. 19
18Калинова, Е., И. Баева. “Възродителният процес” като международен проблем. Българската държава и “възродителният процес” на международната арена., с. 9-11.
19Груев, М., А. Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим., с. 136.
20Пак там., с. 139.
21Стоянов, В. Турското население в България между полюсите на етническата политика., с. 163.
22Груев, М., А. Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим., с. 139.
23Стоянов, В. Турското население в България между полюсите на етническата политика., с. 163.
24Груев, М., А. Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим., с. 69.
25Пак там., с. 64-66.
26Стоянов, В. Турското население в България между полюсите на етническата политика., с. 163-167.
27Пак там., с. 168.
28Пак там., с. 166.
29Пак там., с. 181.
30Забраната за извършването му от немедицински персонал е от 30.12.1959 г.
31Груев, М., А. Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим., с. 35-37.
32Пак там., с. 161.
33Пак там., с. 42.
34Пак там., с. 140.
35Ялъмов, И. История на турската общност в България., с. 397.
36Груев, М., А. Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим., с. 141.
37Ялъмов, И. История на турската общност в България., с. 395.
38Груев, М., А. Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим., с.  133.
39Калинова, Е. Насилствената смяна на имената на българските турци и отражението й върху българо-турските отношения (декември 1984 – март 1985 г.) – България и Балканите в сферата на европейските влияния през ХIX – XXI век. В. Търново, 2012. с. 324.
40Асенов, Б. Възродителният процес и Държавна сигурност., с. 95 - 96.
41Калинова, Е., И. Баева.  “Възродителният процес” като международен проблем. Българската държава и “възродителният процес” на международната арена., с. 11-13.
42Стоянов, В. Турското население в България между полюсите на етническата политика., с. 169.
43Давността на последната изселническа спогодба е изтекла през 1978 г. Тя е сключена през 1968 г. В нея понятието ,,разделено семейство“ се третира доста свободно, като освен роднини по права линия включва и онези по съребрена, а също и до четвърто поколение във възходящ и низходящ ред. Това дава възможност на доста голям брой хора да попаднат в категорията.
44Стоянов, В. Турското население в България между полюсите на етническата политика., с. 170.
45Калинова, Е. Насилствената смяна на имената на българските турци и отражението й върху българо-турските отношения (декември 1984 – март 1985 г.)., с. 322
46Стоянов, В. Турското население в България между полюсите на етническата политика., с. 173.
47Пак там., с. 185.
48Пак там., с. 200.
49Груев, М., А. Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим., с. 176.
50Пак там., с. 179.
51Пак там., с. 182.
52Стоянов, В. Турското население в България между полюсите на етническата политика., с. 204.
53Груев, М., А. Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим., с. 184.
54Стоянов, В. Турското население в България между полюсите на етническата политика., с. 205.
55Груев, М., А. Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим., с. 188.
56Ялъмов, И. История на турската общност в България., с. 473.    
57Стоянов, В. Турското население в България между полюсите на етническата политика., с. 214
58Пак там., с. 205.
59Ялъмов, И. История на турската общност в България., с. 483.
60Груев, М., А. Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим., с. 151.
61Пак там., с. 154.

Библиография

Асенов, Б. Възродителният процес и Държавна сигурност. С., 1996.
Груев, М., А. Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. С., 2008.
Калинова, Е. Насилствената смяна на имената на българските турци и отражението й върху българо-турските отношения (декември 1984 – март 1985 г.) – България и Балканите в сферата на европейските влияния през ХIX – XXI век. В. Търново, 2012.
Калинова, Е., И. Баева.  „Възродителният процес” – върхът на айсберга. – Във: “Възродителният процес”. Българската държава и българските турци (средата на 30-те – началото на 90-те години на ХХ век). Сб. документи. Т. I., С., 2009.
Калинова, Е., И. Баева.  „Възродителният процес” като международен проблем. Българската държава и “възродителният процес” на международната арена. -  „Възродителният процес”. Том II – Международни измерения (1984 – 1989). Сб. документи. Съст. И. Баева, Е. Калинова. Изд. Държавна агенция “Архиви”, С., 2009.
Стоянов, В. Турското население в България между полюсите на етническата политика. С., 1998.
Ялъмов, И. История на турската общност в България. София, 2002.

 

X

Right Click

No right click