Родна история

Съдбата на средновековното българско документално наследство

Написана от Илиян Карабойчев
Посещения: 393

 

 

1Темата за средновековните ни ръкописи е популярна сред професионалните исторически и филологически среди, но твърде малко дискутирана сред любителите на средновековното ни минало. В „модерните“ времена историята сякаш се мери с аршина на военните победи, на славните битки, на времената на войнолюбивите и винаги побеждаващи владетели, ала както казва един любим историк – „няма красива война1. Думи на същия този историк са, че българите са много по-силни чрез перото и словото, отколкото чрез войната. Един бегъл, съвсем не задълбочен поглед върху ръкописното дело и запазеното документално наследство на българите може да ни убеди в тази теза, а дори нещо повече – да ни покаже, че и ние сме дали нещо на света, без то да бъде поставяно под научна дискусия, под спорове, под хипотези. Защото то е тук – пренесено през времето от музата на историята и подарено ни като завет, като спомен за едно отминало величие и като урок за стойността и смисъла на словото. Апропо, настоящото изследване няма претенции за всеобхватност и обективност на разисквания проблем. То по-скоро прави един кратък оглед върху съдбата на българските средновековни ръкописи, техните пътища извън пределите на родината, опитите за съхранението и опазването им, както и неизброимите опити те да бъдат подложени на умишлено унищожение, заграбване или преправяне за нуждите на чужди политики и идеи.

Върху бъдещето на документите, документалните сбирки и разнообразието от ръкописи влияят много фактори. На първо място Средновековието е време, което ненапразно някои историци определят като „тъмни векове“. Макар достиженията, които бележи човешката дейност все пак говорим за период, в който опазването на документите често е невъзможно. За нещастие средновековният човек не е притежавал съвременната техника, която сравнително добре успява да съхрани новооткритите ръкописи и по този начин да ги запази във времето. Не така е стояло положението в манастирите и отделните архивохранилища, върху които влияние оказва и самата природа. Често природни бедствия стават причина за унищожаването на безценни ръкописи; пожари, предизвикани по невнимание, а често и умишлено, стават повод цели библиотеки безвъзвратно да изчезнат; влагата и недотам доброто съхранение на пергамента и хартията водят до трайни увреждани върху ръкописа и т.н.

2Вторият важен фактор е човешкият. Вследствие на него една огромна част от документалното ни наследство е погубено. В това отношение най-пагубно върху документите се отразяват военните конфликти – неизменна част от делника на повечето държави по това време. Обикновено въоръжените конфликти засягат не толкова частните, колкото публичните архиви, като освен да ги унищожат, възникват и възможности те да бъдат заграбени и пренесени в други страни, в които се пазят немалка част от чужди документи и до днес. Порочна практика създава системата на тогавашното международно право, което утвърждава принципът, че архивните документи от анексирани територии стават собственост на победителите, а документите, пренесени по време на война от окупационните власти, остават в тяхно владение2. Тези клаузи в международното право стават основата, заради която до ден-днешен голяма част от ръкописите и на България се пазят в библиотеки и архиви на други страни. За съжаление проблемът за трансфера на архиви и архивни документи, които са държавна собственост и не могат да бъдат предмет на каквито и да било сделки, продължава и до сега3. Неговото решаване би могло да бъде потърсено в разработването на система за дигитализация, чрез която документите да бъдат общодостъпни, каквото гарантират и голяма част от правните документи – метод, който макар и не масово, вече придобива своето приложение и популярност.

Връщайки се към влиянието на човешката дейност върху документите трябва да посочим и още няколко причини за заличаването на историческите свидетелства. Една от тях може да бъде потърсена в безотговорното и немарливо отношение от страна на тогавашните архивари върху отделните документи и тяхното опазване. Не е за изключване и съвсем умишленото унищожаване на ръкописи, които по един или друг начин са неизгодни или съдържат информация, която не бива да съществува. Последното наподобява периода на т.нар. „войнишки императори“ в Рим, които се сменяли толкова бързо, че не им оставало време да унищожат статуите на предхождащите и просто сменяли техните глави, една от практиките, която се утвърждава като най-пагубна за културата. Подобни случаи можем да предположим че има веднага след Покръстването, когато се наблюдава стремеж към унищожаване на езическата култура и заменянето ѝ с християнския морал и ценности.

3Със сигурност най-тежко за нашите документи са се отразили военните сблъсъци, вследствие на които са изгубени безброй ръкописи и документални свидетелства. Пример към това може да бъде приведен с похода на киевския княз Светослав (968-971) чрез който той достига и до столицата Преслав. Още при тези набези можем да си представил колко голяма част от българските документи е била унищожена или заграбена. Връзките между българите и русите стават още по-оживени след покръстването на Киевска Рус през 988 г. Именно по това време голяма част от българските ръкописи са изпратени за нуждите на новопокръстения народ, а заедно с тях в земите на русите отиват и български книжовници, които създават първите грамотни и образовани писатели сред източните славяни4.

Примери към написаното по-горе могат да бъдат приведени с редица руски произведения от XI-XII в., които са преписи на български оригинали. Сред тях откриваме Симеоновия сборник, творбата Златоструй, Учителното евангелие на Константин Преславски, различни поучения от Климент Охридски  и др. Всички тези ръкописи показват колко ценни български свидетелства са безвъзвратно изгубени и какви големи щети е претърпяла нашата култура през вековете. От друга страна именно чрез тези преписи ние познаваме и правим опити да реконструираме оригиналите на отделните творби, така че руските и сръбски преписи стават основата, от която получаваме информация за писмените и документални традиции в българската държава.

Най-големите щети върху книжнината ни нанася османското робство. Данните, които имаме и които касаят превземането на Цариград през 1453 г. сочат, че са ограбени редица манастири, черкви и дворци, вследствие на което са унищожени 6000 книги, а според други данни – двойно повече, ок. 12 0005. Целенасочено унищожавана на книжовността е приложено и във всички завладени балкански страни, вкл. и в България, където заедно с това се разрушават и редица архитектурни паметници и духовни храмове, заместени от джамии.

5В това време на невиждана разруха и унищожаване на християнските ценности, когато държавността вече не съществува и културата не се покровителства от никаква инстанция, българските книжовници избират пътя на бягството, като се разпръсват из земите на Румъния, Сърбия и Русия. Един от тях е и Константин Костенечки, който заминавайки за Сърбия става част от най-приближените хора на деспот Стефан Лазаревич. Там той пренася и Евтимиевата реформа и достиженията на българската книгопис. Същото правят и Григорий Цамблак и Киприан. Със себе си писателите отнасят и немалко ръкописи, които преписват извън България. Благодарение на техните действия не просто се запазва българското, но българската писменост бива приета и се превръща в образец за местните книжовници. Това показва, че макар центърът на българската книжнина да е ликвидиран, животът на ръкописите и книгите остава за векове извън пределите на своята родина, за да достигне до нас по едни или други пътища.

Що се касае до самите книжовни паметници от Търново оттам се изнасят „Лондонското евангелие“, „Томичовият псалтир“, „Иван-Александровия сборник“, „Ловчанския сборник“ и др.6. Много от тях започват своето „пътешествие“ от Румъния, прехвърлят се през Атон, за да достигнат до знайни и незнайни места из Европа. Някои се преписват на местна почва, за да задоволят нуждите от книжнина на отделните страни. Такъв е случаят с Влашко и Молдова, където възниква литература не просто на български език, но и с българско съдържание7. Други ръкописи потеглят към Русия, където продължават старата, засвидетелствана още при съществуването на българската държава, традиция на обмен на литература.

Любопитна е съдбата на онези ръкописи, които попадат в Атон, пренесени от поклонници и монаси. Както видяхме някои от тях имат интригуващата съдба да бъдат подарени на различни пътешественици, които значително променят техния исторически път. По този начин една част от творбите достигат и до Западна Европа. Подобен е примерът с „Манасиева хроника“, както и „Видинския сборник“, който споделя нейната съдба.

6Голяма част от откритите епиграфски паметници ни показват, че самите османци умишлено са ги унищожавали, като са ги превръщали в материал за строене на различни архитектурни паметници от мюсюлманската религия. Част от тези надписи били изчуквани с чук и разрушавани завинаги. В хода на завоеванието редица градове и селища са превърнати в пепелища, като сред разрушените сгради и съоръжения са загинали и множество ръкописи. Манастирите, превърнати в джамии, загубили вовеки веков своите архивохранилища и документи. И въпреки че голяма част от българите изпаднали в паника и ужас, в тежко икономическо и социално положение, онези, имащи съзнание за историческа памет, се погрижили да запазят част от документите. Особено внимание на това отделили монасите в различните манастири, които от страх да не изчезнат грамотите, даващи привилегии на светата обител, дали всичко от себе си да ги запазят. Някои монаси издигнали специални каменни стаи, в които скривали ръкописите, на други места направо ги зазиждали за стените, криели ги в хралупи на дървета, из потайни места, заравяли ги в земята и т.н.8

Един друг интересен фактор, влияещ върху съдбата на средновековното ни наследство е колекционерската дейност. Една немалка част от нашите ръкописи се откриват в частни колекции на колекционери, които към средата на XIX в. насочили вниманието си към манастирите и черквите, издигнали се като основни съхранители на книгата. Най-силно това влияние се усеща при експедициите, които започват да се провеждат през XIX в. във връзка със събирането на славянски ръкописи. Появата на славянската филология изисква да се съберат голям брой и различни по вид книги с историческа, археологическа, езикова, литературна или фолклорна информация. По този начин освен да проучват изследователите слависти и изнасят ръкописи навън, като с особено внимание към това се отнасят руските слависти. Вземането на ръкописи не ставало много трудно поради тежкото финансово положение, в което изпаднали манастирите. Срещу скромна сума пари от страна на изследователите, игумените на манастирите давали съхраняваните книги9. Така освен да се оформят масивни фондове с български ръкописи в големите библиотеки на различни страни от Европа, се оформили и отделни частни колекции. Такива са сбирката на Павел Шафарик, сбирката на Антун Миханович, тази на лорд Кързон, на Порфирий Успенски и още редица други, в чиито частни колекции се съхранявало средновековното ни книжовно богатство.

Освен подложени на дълги пътувания, ръкописите са подложени и на унищожаване. Една от твърде порочна практика в това отношение е да се заличава стар паметник, на чието място да се създаде нов такъв. Това произлиза от нуждата от средство върху което да се пише и неговата висока себестойност. За да се справят с проблема книжовниците премахвали вече написаното и създавали новата творба, разрушавайки вече създаденото. Подобни „тънкости“ са прилагани не само в България, но и във Византия, а в рамките на другите страни дори български ръкописи са били заменяни с такива на чужд език. Такава е ситуацията с Архангелското евангелие от 1092 г., представляващ староруски текст, написан след изтриването на българския.

Част от ръкописите, в устрема да бъдат запазени, са несъзнателно унищожени. Заравяйки и зазиждайки ръкописите монасите не са осъзнавали, че по този начин ги обричат на сигурна гибел. Попаднали в нова „среда за съхранение“ те са изложени на условия, твърде недобри за тяхното оцеляване. Друга част от тях е станала жертва на пожари, предизвикани съзнателно, по време на войни, бунтове или въстания.

8Едно от най-тъжните и жестоки явления в нашата история е съпротивата на фанариотите не само срещу българските ръкописи и документи, но и срещу цялостния български етнос и неговата култура. Това е породено от идеята на Йоанис Колетис за възраждането на Византийската империя, идея, родила се след негово изявление през 1844 г. и носеща името „мегали-идея“. Стремежът към властване на фанариотите и Цариградската патриаршия над всички покорени народи виждаме още след ликвидирането на Ипекската патриаршия (1766), а след това и на Охридската архиепископия (1767). Последва въвеждането на задължително богослужение на гръцки език и преследването на българските богослужебни книги, тяхното изземване и унищожаване. На тази „книжовна борба“ българите отговорили с опити да запазят ръкописите, като ги криели из различни места. Въпреки това още през 1792 г. по нареждане на митрополит Мелетий били изгорени множество български книги. Много хора били принудени да носят книгите в собствените си къщи, да ги предават на децата си и под строга тайна да ги съхраняват години наред, за да ги запазят от ръцете на фанариотите.

И сякаш не стига унищожаването на книгите – символ на живия дух на един народ, ами Цариградската патриаршия посегнала на всичко онова, което напомня за българщината. В това се съзира един стремеж за отмъщение, за отплата, за демонстриране на величие и същевременно за обезбългаряване на един народ с вековна и славна история. Но днес, от дистанцията на времето, знаем, че тази политика се е оказала твърде неспособна да сломи непоколебимия дух на българина, а познавайки старобългарската летопис и да заключим, както е казал нашият мъдър владетел кан Пресиян в надписа от Филипи: „На християните [гърците – бел. а.] българите направиха много добрини. И християните [гърците – бел. а.] ги забравиха. Но Бог вижда.“

***

Тъжна, но трогателна е съдбата на българските ръкописи. Те изминават своя дълъг исторически път и се опитват да ни предадат тайните, които умело крие музата на историята Клио. Нашепват ни неща, които трудно разбираме и такива, чрез които успяваме да съградим нашата история в нейната цялост, доколкото това е възможно. Други все още пазят загадки, които историците тепърва трябва да разкрият и анализират. Някои пък, надарени с нещастна съдба, са изчезнали безследно и може би никога няма да бъдат открити, а в себе си са съхранявали изключителна по стойност информация.

Съдбата на средновековните ни документи преминава през устойчивостта на камъка, който единствен не се поддава на ударите на времето, за да достигне до хартията, чийто живот е способна да погуби и една-единствена искра. Независимо от това дали е върху камък, пергамент или хартия все пак тази книжнина носи духа на своето време – дух на борби, на войни, на въстания, на величие и падение, но също така дух на културни достижения, на дълго съхранявани традиции, дух на цял един народ, вплел в своите ръкописи своя делник, светоглед и разбирания. В този ред на мисли не е никак пресилена тезата на видни наши историци, че българският народ не е толкова силен с меча, колкото с перото. За последното можем да вземем предвид всички онези знайни и незнайни ръкописи, изложени в наши и чужди музеи и библиотеки и привличащи художествения усет на поколения любители на историята и изкуството.

Истината, колкото и недостижима да е тя, за историческата наука се крие в изворите, в документалните свидетелства от нашето минало. Колко трудно и често невъзможно е да се пише история без да имаме дори ред за случилото се преди векове!  И по ирония на съдбата нашата история, в една голяма част от своята същина, е написана по онова, което другите са казвали за нас. И сякаш твърде малко в нея се пише онова, което ние сами сме казвали за себе си. Но в тези времена на високи върхове и тежки падения, във време на възход и упадък, все пак нашият народ е успял да твори, да пише, да създава и предава култура, да подарява без да иска нищо в замяна на останалите християнски народи. Нима не в това именно се крие величието на един народ и на неговата история? И тези документални свидетелства са достигнали до нас! Да, в преписи, но не са ли те сами по себе си свидетелство, че нещо сме дали, че нещо от нашата култура и книжнина, че нещо от българското, е достигнало до другите, до онези, в чието битие не са се сбъднали тежките предсказания на съдбата и не са потънали в оковите на мрака, изчезвайки от историческата сцена за почти пет века…

Тъжна и същевременно велика е съдбата на нашето средновековно документално наследство. Тъжна, защото вероятно всеки историк може да си представи какво невъобразимо и невиждано богатство представлява то и същевременно велика, защото във факта, че макар всички центрове, в които е могла да бъде съхранена и запазена нашата книжнина, да са унищожени, тя все пак е оцеляла, за да впечатлява със своето съдържание, украса, със своя средновековен дух съвременния човек и за да ни разказва онези истории, които само Клио умее и знае как да поднесе.

 

1Това са чести думи на известния историк проф. Андрей Пантев, чийто пленителни разкази за миналото са ставали обект на дискусии, но и които носят нещо повече от анализ на историческото минало – те носят философията на историята, много по-нужда на съвременната историография.
2Нейкова, А., Влиянието на въоръжените конфликти върху съдбата на архивите, София, 2011.
3Нейкова, А., Трансфер на архиви – правни и културоложки аспекти,  София, 2007.
4Куев, К., Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете, С., 2019.
5Пак там.
6Куев, К., Цит. съч.
7Пак там.
8Кузманова, М., История на архивите и организация на архивното дело в България, С., 1966.
9Куев, К., Цит. съч.

 

Използвана   литература:

1. Нейкова, А., Влиянието на въоръжените конфликти върху съдбата на архивите, София, 2011
2. Нейкова, А., Трансфер на архиви – правни и културоложки аспекти,  София, 2007
3. Куев, К., Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете, София, 2019
4. Кузманова, М., История на архивите и организация на архивното дело в България, С., 1966

 

X

Right Click

No right click