Апостолическият престол

Инквизицията

Посещения: 13670

 

Испанската инквизиция. Учредяване

 Escudo inquisicion

В Испания Инквизицията достигнала своята висша степен на развитие. Испанската инквизиция станала пример, образец за учрежденията от подобен род в християнския свят.

И действително, никъде Инквизицията не е действала така  мощно, строго, всеобхватно, никъде не е съединявала в себе си в такава «съвършена» форма чертите на църковната и политическата (държавната) полиция, както в Испания, управлявана от католическите монарси.

Отначало замислена с цел да се бори срещу ереста на юдействащите, Инквизицията - без да престава да преследва евреите - си намирала нови подсъдими: протестантите, сектите, магьосниците и общо взето всички, които изглеждали, че се отклоняват от правоверието, определено по много стриктен начин. Тя била натоварена още да потиска действията, които включват незачитане на догмата: богохулството, двубрачието, подтикването1, блудството2, педерастията... Вярно е, че този вид престъпления се наказвали с леки наказания: казване на няколко молитви, глоби, в най-лошия случай удари с камшик, дни затвор, забрана за местоживеене... Общо взето Инквизицията се придържала към основната си задача: нейната мисия била не да налага морален ред, а да поддържа чистотата на вярата. Интересувало я не какво се прави, а какво се мисли.

От около тридесетима години се пише много за Инквизицията, с цел да се превъзмогнат някогашните полемики и да се проведе обективно проучване на институцията и нейното функциониране. Намерението е похвално. Понякога то довежда до смекчаване на нейните отговорности. През XVI и XVII в. свободомислието не съществувало никъде; всички държави били нетолерантни; не трябва ли да отдадем полагаемото се право на Испания, като признаем, че тя не притежава изключителност над нетолерантността? Така накрая се изгубва от поглед специфичността на испанската Инквизиция. За да дадем един пример, колко жертви е причинила Инквизицията по време на своята дълга история? Първите оценки са на Льоренте, свещеник, свързан с Жозеф Бонапарт, в една книга, публикувана през 1814 година. Макар и противник на Инквизицията, Льоренте е бил служител на Свещения съд; като такъв е имал достъп до архивите. Той отчита 340 592 присъди, които се разпределят така: 31 912 действително изгорени жертви; 17 659, на които са изгорени образите; 291 021 осъдени на по-малки наказания.

Всички историци единодушно смятат, че тези цифри са прекомерно големи. Льоренте прилага един спорен метод. Тъй като не е разполагал с непрекъснати поредици, той отчита броя на присъдите, за които има сведения. От тях вади средна годишна стойност и прилага резултата за годините, за които няма никакви данни. Това предполага, че активността на трибунала е една съща за дълъг период, което е неточно. Инквизицията показва голяма суровост по време на периода на установяването, между 1480 и 1495 г.; тогава смъртните присъди били твърде многобройни. През следващите години екзекуциите станали по-редки. В края на XVI в. се констатира едно подновяване, с темпо от двеста присъди годишно. Следва дълъг период на слаба активност до средата на XVII век. През XVIII в. трибуналът произнасял съвсем малко присъди. В историята на Инквизицията следователно различаваме три периода на интензивна дейност, характеризиращи се с многобройни смъртни присъди: периода на установяването, който е насочен срещу юдействащите в Испания; края на XVI в. и средата на XVII в.; тогава жертвите са португалските юдействащи, първо тези, които отиват в Испания, когато Филип II станал крал на Португалия, после тези, които са мислели, че са защитени от всякакви гонения по време на управлението на Оливарес, малко благосклонен към Инквизицията. Падането на граф-херцога през 1643 г. дало възможност на Свещения съд отново да наказва строго. Вярно е, че изчисленията не са лесни. Много архиви са изчезнали. Тези които са запазени, дават малко информация за периода преди 1550 г., т. е. най-кървавия от историята на Инквизицията. От 1550 г. нататък разполагаме със сигурни сведения. Действително Върховният съвет на инквизицията искал от всеки трибунал да ѝ предава годишен доклад и да се изготвя досие за всеки процес; това са така наречените доклади от процесите (relaciones de causas), които позволяват да се получи точна представа за конкретната дейност на трибуналите. Новите изследвания отчитат петдесет хиляди човека, които са били съдени - не непременно осъдени - между средата на XVI и края на XVII век. Като се екстраполира, можем да оценим на сто двадесет и пет хиляди броя на процесите за цялата история на Инквизицията, което е една трета от цифрите, за които твърди Льоренте. Смъртните присъди, следвани от екзекуции, представляват само 1 % от тази обща сума.

Следователно Инквизицията е предизвикала по-малко жертви, отколкото се смята. Това причина ли е тази институция да бъде считана за обикновена, като ѝ се противопоставят например кланетата от Вартоломеевата нощ3 и жертвите от религиозните войни в останалата част от Европа? Дори като приемем - което вероятно е вярно, - че испанската Инквизиция е по-малко смъртоносна, отколкото се твърди, все пак си оставя вярно, че тя няма еквивалент в Европа. От тази гледна точка Марсел Батайон уточнява нещата: сравнението с други форми на нетърпимост не са убедителни. Навсякъде другаде присъстваме на краткотрайни изблици на нетърпимост; в Испания сме пред една организирана и бюрократизирана нетърпимост: „Репресията в Испания се отличава не толкова с жестокостта си, колкото с мощта на бюрократичния, полицейски и юридически апарат, с който разполага. Централизираната ѝ организация покрива целия полуостров с много стегната мрежа; тя има клонове дори в чужбина4."

Инквизиторите минават за фанатици. Това не винаги е вярно. През XVI в. поне повечето от тях били хора като другите, често превъзхождащи ги със своята култура. Това се потвърждава особено за тези, които се намирали на върха на йерархията, великите инквизитори. Няма да се заемем със защитата на първия от тях, Торквемада, отговорен за големите преследвания от 1480-1495 година. Приемниците му били по-умерени и някои дори се отличавали с висотата на възгледите си. Мисълта ни е за кардинал Сиснерос, основател на университета в Алкала, който обичал да се обгражда с хуманисти и да разговаря с тях и който е мислел да покани Еразъм в Испания, или още за Алонсо Манрике (1522-1539), този велик сеньор либерал, защитник на хуманистите и на последователите на Еразъм, за кардинал Кирога, главен инквизитор от 1573 г., който сложил край на преследванията срещу фрай Луис де Леон... Единствено Фернандо де Валдес (1547-1573) предизвиква резерви; вярно е, че мандатът му съвпада със завоя от 1558-1559 г., който бележи ясно идеологическо втвърдяване. Можем обаче да се запитаме за ролята на главните инквизитори: дали става дума за повишение или за ранно пенсиониране? Такъв е случаят на Тавера (1539-1546) и на Валдес, които заседавали в Съвета на Кастилия, когато били назначени за главни инквизитори. Ще говорим не за повишение, а за понижение, защото Съветът на Кастилия представлява най-висшата инстанция в администрацията.

Cisneros3Всъщност реалната власт в Инквизицията принадлежала на областните трибунали. Най-често тук също нямаме работа с фанатици или кръвнишки палачи, а с честни служители, които са завършили висше образование - повечето право, отколкото теология, - не непременно доминиканци, нито дори монаси: много от тях принадлежат на бялото духовенство. Те били малобройни. Всеки район включвал обикновено трима инквизитори, двама съдебни секретари, един alguacil, натоварен с арестите, един счетоводител, един администратор на конфискуваното имущество, лекар, който да наблюдава мъченията. На първо време на персонала се заплащало благодарение на конфискуваното имущество на осъдените. Когато големите гонения станали редки, се прибягвало до глобите, но скоро и те се оказали недостатъчни. Трябвало да се открият други източници на финансиране. В завещанието си от 1554 г. Карл Пети препоръчвал във всяка епархия за инквизиторите да бъдат запазени известен брой доходи от канонически и други духовни титли, за да им бъдат осигурени редовни приходи. Избира се това решение със съгласието на папата5. Въпреки тези мерки Инквизицията никога не е била изгодна от финансова гледна точка; тя е доходоносна само в началото, когато атакува юдействащите. Дори може да се напише история на Свещения съд въз основа на тези финансови затруднения. Понеже приходите намаляват, през 1503 г. се пристъпило към концентриране на трибуналите, за да бъдат съкратени разходите по функционирането. Трибуналът на Херес бил присъединен към Севиля, тези на Сигуенса и Калаора, към Куенка; премахнати са трибуналите на Леон, Бургос, Саламанка, Авила и Сеговия, за да се образува огромният район Валядолид. През 1507 г. вече имало само седем трибунала вместо шестнадесетте, които работят през 1495 година. Пак за да си набави нови ресурси, Инквизицията започнала да преследва от 1530 г. нататък богохулниците, блудниците и двубрачните.

Редом с титулярните служители, трябва да поставим на отделно място доброволците, чиновниците, изпълняващи решенията на Инквизицията. Това е вид допълнителна полиция, образувана от светски помощници. В началото те били набирани сред магазинерите и занаятчиите. Благородниците се появявали към края на XVI в. и скоро изместили останалите категории. Постът бил търсен, защото изпълнителите се ползвали от привилегии, които не били за пренебрегване: те са освободени от някои такси и най-вече зависят само от инквизиторското правосъдие, дори за престъпления от общ характер, което означавало, че им се осигурявал един вид безнаказаност. Някои от тях злоупотребявали с това и се държали като местни тирани, които били недосегаеми или почти такива.

Страшни били обаче не хората, а институцията. За да изпълнява работата си, Инквизицията разчитала повече на сътрудничеството на населението, отколкото на мрежата от районни трибунали и на служителите - общо доста малобройни, - които били назначени в тях. Едиктите за вярност, които били четени периодически в църквите, давали списъка на поведенията и думите, които позволяват да бъде разпознат един юдействащ, един мюсюлманин, един лутеран, един неправоверен... Вярващите били  приканени да издават всяко съмнително поведение, дори най-безобидното: инквизиторите ще направят подбор и ще решат дали е необходимо да бъде възбудено съдебно преследване. Видно е до какво може да доведе този призив към доносничество. Това е още възможност да се навреди на някой враг или досадник6. Не е учудващо, че интелектуалните елити били основните мишени и най-многобройните жертви на трибуналите на Инквизицията. Свещеният съд е създал около тях, въпреки главните инквизитори, климат на подозрение и е благоприятствал развитието на конформизма. Свещениците не смеели да проповядват по някои теми7; мислителите не се решавали да изразяват устно и още по-малко писмено идеи, които, тълкувани от невежи или ограничени хора, могли да им причинят неприятности, повече или по-малко дълъг затвор, унизителен процес, дори ако в края на тези изпитания невинността и добросъвестността им бъдат признати. По този начин Инквизицията е задържала научното развитие. Нейните ръководители не били мракобесници; сред тях имало дори хора на науката; институцията е тази, която обезсърчавала изследванията и която разубеждавала новаторите да се заемат с деликатни въпроси8. За да си нямал човек неприятности, най-разумното е да не пишел книги, да не притежавал такива и да се правил на по-глупав, отколкото бил9. Като се предупреждавали вярващите за някои опасни четива, накрая им се втълпявало недоверие към всякакво четене10. Неграмотността като профилактика на ереста!

Инквизицията не се задоволявало да порицава неправоверните; тя изисквало от тях да се признаят за виновни. Един процес обикновено протичал в шест заседания. Точното обвинение било формулирано чак на четвъртото. Тогава на обвиняемия се разрешавало да си наеме адвокат, чиято роля била не да го защитава, а да му помогне да признае: „Кажете цялата истина; облекчете съвестта си." Признанията не били достатъчни. От обвиняемия се очаквало сам да бъде убеден във вината си и във вредата, която е причинил на християните. Именно към това се стремила тържествената церемония на аутодафето, по време на която осъденият ще изповяда публично своите грешки пред събрания народ и в присъствието на гражданските и църковните власти. Дори произнесената присъда да е благоприятна, никой обвиняем не можел да се съвземе от подобно изпитание. Да си представим какво е било към 1535 г. унижението на един Вергара, каноник на Толедо, талантлив елинист, кореспондент на Еразъм и на Вивес, когато е бил принуден да се яви пред враждебното простолюдие, което вижда в него „лутеран", враг на вярата, предател на страната си! Подобни церемонии допринасят народът да бъде изправен срещу елитите и да бъде убеден в могъществото на Инквизицията, институция, която не пощадява никого, дори знатните, особено тях, които са застрашени повече от другите, защото притежават библиотеки, пишат книги, пътуват в чужбина.

Ако поне Инквизицията санкционираше само утвърдените еретици! Това далеч не е най-често срещаният случай. Често тя можела да представи само второстепенни упреци: леко съмнение в ерес (de levi), непредпазлива реч или изрази, изречения, които, извадени от контекста им, могат да шокират простите хора, неспособни да уловят тънкостите на интелектуалното разискване. От тази гледна точка случаят Каранса е за пример. Каранса не бил кой да е. Магистър по теология, известен проповедник, той бил личен приятел на Филип II и на Карл Пети, когото подкрепял в агонията му в Юсе. От 1555 г. нататък той е архиепископ на Толедо и пръв епископ на Испания. Ето човекът, когото Инквизицията вкарва в затвора през август 1558 година. Престъплението му? Публикувал е в Антверпен през същата година един Катехизис, който малцина успяват да прочетат; авторът е изпратил само двадесетина екземпляра на приятелите си, теолози, прелати, грандове. Произведението е нещо повече от това, което предполага заглавието му: то е изложение на католическата догма за ползване от духовните лица, които имат пасторски задължения, и от образованите вярващи, които желаят да задълбочат вярата си. Именно това притеснило инквизиторите: навременно ли е теологическите разисквания да бъдат пренасяни в публичното пространство, в една книга, написана на обикновен език? Дали е благоразумно незапозната публика да бъде посвещавана в тънкостите на молитвата и съзерцанието? Инквизицията иска от теолози да разгледат някои пасажи in rigore ut jacent, т. е. като ги отделят от контекста. В метода има нещо ужасяващо. Каранса говори ли за вярата? От това се заключава, че не почита много творенията, следователно обективно се държи като лутеран. И така нататък. Накрая в книгата се открива обратното на това, което авторът е искал да вложи в нея. Утежняващо вината обстоятелство: Каранса е пътувал много в Италия, Германия, Холандия, Англия; той е полемизирал с протестантите11; следователно може неволно да е бил заразен от тях12.

Ето как в Испания от XVI в. Инквизицията фабрикувала еретиците. Ще открием аналогии с процесите в Москва: признанията, изтръгнати от обвиняемия, публичното заседание, на което той се признава за виновен, понятието за обективно съучастничество с враговете на Църквата или работническата класа, според случая. През двайсетте години на XX в. испанските либерали като Фернандо де лос Риос сравняват Инквизицията с ГПУ; според тях Испания от XVI в. е държава-църква, както Съветският съюз, наследил цезаро-папизма на Византия, е държава-партия. Не е зле видяно. В двата случая действително си имаме работа с тоталитаризъм.

Заслужава внимание обстоятелството, че в Кастилия до втората половина на XV век Инквизиция като постоянен институт въобще не е съществувала. Що се отнася до Арагон, първият Инквизиционен трибунал в него бил учреден от епископ Бернард в Лерида през 1233 година. През 1238 г. римският папа официално учредил в Арагон Инквизиция, която действала особено енергично в съседните на Франция епархии - Урхел, Барселона, Херона и споменатата вече Лерида.

През втората половина на XIV век в ролята на арагонски инквизитор се подвизавал доминиканецът Николас Еймерик, който безпощадно преследвал спиритуалистите, различните видове еретици, юдействащите, вещиците и другите истински и измислени врагове на Църквата. Еймерик влязъл в историята като автор на една от най-отвратителните книги, създавана някога от богословите — «Ръководство за инквизиторите» («Dilectorium inquisitorum»), която станала втора библия за сътрудниците и «роднините» на Свещения трибунал. Усърдието на Еймерик предизвикало вълна от възмущение сред населението, което заставило арагонския крал Йоан I не само да се откаже от неговите услуги, но и незабавно да го изгони от страната.

През XV век дейността на арагонските инквизитори отново се активизирала. Те ловели твърде енергично последователите на Уиклиф и другите еретици и ги наказвали по съответен начин. Но в Арагон и още повече в Кастилия през посочената епоха ереста нямала масови размери. Това изглежда се обяснява със своеобразния характер на испанския феодализъм, с липсата на крепостничество, с ограничеността на кралската власт, с могъществото на благородниците, със свободата на градовете и с многовековната война с маврите, която поглъщала цялата енергия на испанското общество, включително и на най-бедните му слоеве.

През последната четвърт на XV век положението коренно се изменило главно под влиянието на три събития: обединяването на Арагон с Кастилия в Испанско кралство, към което били присъединени сицилийската корона и Навара; освобождаването от мавританско господство на южната част на Иберийския полуостров с център в Гранада и присъединяването на тези земи към Испания; и накрая — откриването и завладяването на Америка и превръщането в резултат на тези събития на Испания в първата и най-голяма колониална държава в света, владетелка на моретата и притежателка на несметни съкровища.

Колкото и парадоксално да е, но резултатите от този фантастичен възход се оказали твърде плачевни за испанския народ. Интересите на управлението на тази нова империя, неочаквано и мълниеносно възникнала от толкова разнородни и разпръснати по целия свят земи, изисквали укрепване на кралската власт, а това можело да се постигне само като се принесат в жертва традиционните съсловни свободи и привилегии.

Испанската корона отъждествявала интересите си с интересите на църквата, чието учение тя използвала за укрепване на позициите си. След отделянето на Гранада от маврите към титлите на испанския монарх се прибавила и титлата «католически». С откриването на Америка и възкачването на германския император Карл V на испанския престол Испания става най-силната държава в западния свят. На папския престол били избирани испанци (през втората половина на XV век два пъти), а испанските войски се разпореждали в Рим. Вече не папските владения, а Испания претендирала да се превърне в идеалния модел на християнска държава, осъществила на практика църковните идеали и разпространяваща ги сред езическите народи по света, по-специално върху откритите и завоювани територии на Америка. За това мечтаели испанските католически крале, които се смятали не само за равни на папата, но и за по-високостоящи от него. Испания станала инициаторка и вдъхновителка на контрареформата, която имала за цел да спаси папския престол и католическия свят с ръцете на Йезуитския орден.

За осъществяването на тези задачи испанската монархия не се колебаела да приложи всякакви средства. Такова идеално средство, такъв «чудотворен» инструмент, осветен с авторитета на Църквата и доказал в продължение на векове своята действеност, се оказала Инквизицията.

Новата инквизиция била учредена в Испания през 1478—1483 година. Това било предшествано от следните събития. През 1474 г. на кралския трон на Кастилия се възкачила, поради смъртта на брат си Енрике IV, Изабела I, съпруга на Фердинанд V, крал на Сицилия и престолонаследник на краля на Арагон Хуан II. През 1479 г. Хуан II умрял и владенията му преминали към Фердинанд V. По такъв начин тази съпружеска двойка обединила под своя скиптър Кастилия, Арагон и Сицилия, а през 1492 г. след завладяването на Гранада и цяла южна Испания.

Fernando e IsabelПрез 1477 г. сицилианският инквизитор Барберис се появил в Севиля, където получил потвърждение на своите привилегии и пълномощия от Изабела и Фердинанд. Барберис съветвал кралската двойка да създаде Инквизиция в Испания, като доказвал, че дейността ѝ ще послужи за укрепването на властта им. Предложението му било подкрепяно от Алфредо де Охеда, приор на доминиканския манастир в Севиля, който искал да се учреди Инквизиция за борба преди всичко с конверсос.13 За въвеждането на Инквизицията активно ходатайствал и папският нунций в Испания Николас Франко, който също се надявал да спечели от това.

На 1 ноември 1478 г. римският папа Сикст IV със специална була упълномощил Фердинанд и Изабела да учредят Инквизиция в Кастилия с правото да арестува и съди еретиците, под което се разбирало преди всичко «новите християни», да конфискува тяхната собственост в полза на испанската корона, папския престол и инквизиторите.

Първите двама инквизитори за диоцеза на Севиля били  назначени на 27 септември 1480 година. Това били доминиканците Хуан де Сан Мартин и Мигел де Морильо. Не след дълго в качеството си на юридически съветник към тях се присъединил и един клирик от бялото духовенство, доктор Хуан Руис де Медина, член на Кралския съвет. Общинските власти и благородниците ги посрещнали толкова резервирано, че се наложило на 27 декември кралете да наредят на общината да съдейства на инквизиторите. Тяхното пристигане предизвикало паника сред севилските конверсос, които реагирали по два начина: едни напуснали града, други се опитали да премахнат инквизиторите със сила.

Според хронистите съвременници - Андрес Барналдес и Ернандо дел Пулгар - около три хиляди семейства на конверсос решили да емигрират в Португалия, Франция, Северна Африка, където повечето от тях се завърнали към юдейството. Други (осем хиляди човека според същите източници) търсили убежище в именията на едрите сеньори в региона: маркиз Де Кадис, херцог Де Медина Сидония, граф Д'Аркос... На 2 януари 1481 г. инквизиторите заповядали на сеньорите да не закрилят повече конверсос под страх от преследване за съучастничество и за възпрепятстване дейността на Инквизиторския съд.

Други конверсос възнамерявали да се противопоставят на инквизиторите и да ги сплашат, за да ги принудят да напуснат града. Една малка група подготвила народна проява в тази посока, но заговорът се провалил поради недискретността и многото приказки на дъщерята на главния подстрекател Сузана, наречена Хубавицата - ла Ермоса Амбра. Съзаклятниците незабавно били арестувани, съдени и осъдени на смърт, като така станали  едни от първите жертви на испанската Инквизиция.

Тогава инквизиторите предприели масови арести сред заподозрените в тайно практикуване на юдейство конверсос. Първото аутодафе било организирано на 6 февруари 1481 г.; следват други. Трибуналът в Севиля демонстрирал изключителна строгост и произнесъл многобройни смъртни присъди. В периода от 1481 до 1488 г. се говори за 700 екзекуции и за хиляди други наказания, по-специално доживотен затвор. Тази суровост шокира. Надигнали се гласове - по-конкретно на хрониста Пулгар и на протонотариуса Хуан Рамирес де Лусена - за снизходителност към новохристияните, чието единствено престъпление често било незнанието: те или техните родители са се покръстили само за да избегнат преследванията; не изисква ли християнското милосърдие по-скоро да бъдат обучавани в истините на вярата, отколкото да бъдат изпращани на кладата? Роднините на жертвите се обърнали към папата, за да привлекат вниманието му към жестокостта на инквизиторите. Папа Сикст IV бил разколебан. В писмо от 29 януари 1482 г. той признал, че е действал прибързано, когато се е съгласил с искането на кралете Фердинанд и Изабела; не си е давал сметка за мащаба на правомощията, които е преотстъпил на владетелите. Той си е представял, че ще се възстанови Инквизицията такава, каквато е била в Средновековието, т.е. под властта на епископите. Сикст IV също така се оплакал, че инквизиторите злоупотребяват с правата си: не би трябвало да преследват или осъждат човек, оправдан от обикновения съд. И накрая, папата разобличил поведението на инквизиторите, които отказвали на осъдените правото да обжалват в съда в Рим.

Изглежда папата бил склонен да отмени дадените на кралете през 1478 г. пълномощия и сам да назначава инквизиторите, но тогава бил подложен на много силен дипломатически натиск. На 11 февруари 1482 г. той се съгласил инквизиторите да останат на постовете си, но поставил известни ограничения: инквизиторите ще трябва да докладват на епископите; Инквизиторският съд няма да пази в тайна имената на свидетелите на обвинението, а осъдените ще могат да обжалват присъдите в съда в Рим. Фердинанд Арагонски не приел нито едно от тези условия; той държи сам да назначава инквизиторите и категорично отказал осъдените да обжалват в Рим. Напрежението между Испания и Светия престол отново се покачило. В крайна сметка през 1483 г. папата отстъпил пред исканията на кралете; опитал се да спаси честта си като настоял осъдените да могат да обжалват, но не пред съда в Рим, а пред архиепископа на Севиля.

Смъртта на Сикст IV на 12 август 1484 г. принудила кралете да започнат преговорите отначало с неговия наследник Инокентий VIII. Подложен на същия дипломатически натиск, той без особена съпротива приел да поднови предишните решения по отношение на Инквизицията. Дори нещо по-вече: на 25 септември 1486 г. Инокентий VIII предоставил на Торквемада, който още от 1483 г. носел титлата генерален инквизитор на Кастилия, правото да приема жалбите на осъдените вместо архиепископа на Севиля. Изключение било направено само за епископите, които, в случай на осъдителна присъда, могли да я обжалват в Рим. През 1488 г. отново Инокентий VIII предоставил на кралете правото да определят кой да наследи Торквемада начело на Инквизицията, когато това се наложи.

От сблъсъка с папската власт предимство извлекли владетелите. Папството им преотстъпило един от основните си прерогативи; от този момент нататък защитата на вярата и борбата срещу ересите в Испания са от компетенциите на съд, получил пълномощията си от папството, но подчинен на гражданската власт, тъй като именно тя назначава неговите магистрати. През този решителен период се появила личността, която ще придаде на испанския Инквизиторски съд почти окончателната му форма.

 

 

1Така ce нарича поведението на свещениците, които злоупотребяват със своите покаянички.
2Само когато виновните нямат чувството, че вършат грях; в Испания от Новото време действително са много тези, които са санкционирани, защото са посещавали проститутки: те мислели, че това не е грях, защото си плащат! Същото е и с незаконното съжителство; има преследване само ако незаконно съжителстващите претендират, че не живеят в състояние на смъртен грях.
3През нощта на 24 август 1572 г., на празника на св. Бартоломей, привържениците на католицизма, водени от херцог Дьо Гиз, организират масово избиване на френските протестанти-хугеноти, които са пристигнали в Париж по повод сватбата на френския крал Анри IV. В кланетата загиват около 3 000 души. (бел. ред.)
4Erasme et l'Espagne.
5Това не решава напълно проблема, защото доходите от духовни титли са захранвани от десятъците, следователно зависят от промените в реколтите; по този начин земеделските кризи имат отражение върху функционирането на Инквизицията.
6Низостта не е изключително народна черта; елитът също е способен на това. Фрай Луис де Леон е издаден от своите колеги от университета на Саламанка: те не могат да понесат, че той е по-блестящ от тях... Собствено казано, фрай Луис не е жертва на Инквизицията; напротив, именно Свещеният съд го реабилитира и изисква да бъде върнат в катедрата, макар и след четири години затвор.
7Като доказателство, онова анонимно писмо до Карл Пети, намерено една ноемврийска сутрин на 1538 г. в катедралата на Толедо: „Проповедниците не смеят да проповядват: когато го правят, те не се решават да навлязат в тънкостите, защото животът и честта им зависят от това, което могат да кажат двама тъпаци."
8Хуманитарните науки, както бихме казали днес, са пострадали повече от точните науки; вж писмото на елиниста Педро Хуан Нунес до историка Сурита от 1556 г.: „Обезсърчават изследванията, защото се страхуват, че някой хуманист може да се изкуши да коригира някой пасаж от Светото писание, както коригира пасаж от Цицерон. Понеже някои коментатори на Аристотел са критикувани, мислят, че може да бъдат атакувани и някои прочути богослови. Подобни глупости ме поболяват и много често ми идва да не работя повече."
9Мисъл на поета Гонгора, каноник на Кордова, от 1588 г.: по-добре е да минаваш за разпуснат, отколкото за еретик.
10Точно това изобличава Алонсо де Кабрера, един от най-видните проповедници по време на Филип II. От страх да не мине за еретик, човек предпочита да не се научи да чете. През 1605 г. Инквизицията иска от книжарите да записват имената на тези, които закупят книги.
11Той дори е съдействал някои от тях да бъдат изгорени, като англиканецът Кренмър през 1556 г.
12Папата накрая постига Каранса да бъде съден в Рим, където е оправдан за повечето оплаквания срещу него; присъдата се ограничава да припомни непредпазливостта в речта му. Каранса никога няма да се върне в Испания; той умира в Рим през 1575 година.
13Юдеите, приели християнството