Апостолическият престол

Инквизицията

Посещения: 14211

 

Административен апарат

 

Как е била устроена тази страховита машина, наречена инквизиция? «Устройството на инквизицията — пише Хенри Чарлз Ли — било толкова просто, колкото и целесъобразно. Тя не се стремяла да поразява умовете с външен блясък, тя ги парализирала с терор.»

Върховен глава на инквизицията бил римският папа. «Монасите и инквизиторите — пише църковният историк Шенън, — въпреки че се назначавали на тези длъжности от своето непосредствено началство, в правно отношение зависели непосредствено от папството. Инквизиционният трибунал като извънреден съд не подлежал на цензура и контрол нито от страна на папските легати, нито от страна на ръководителите на монашеските ордени, които назначавали инквизиторите.»  Шенън се опитва да оправдае даването на неограничени права и пълномощия на извънредните трибунали от страна на папството с обстоятелството, че това позволявало «бързо и решително да се борят с онова, което се смятало за най-остро религиозно и социално зло».

123Дори и в страни като Испания и Португалия, където инквизицията зависела непосредствено от кралската власт, действията ѝ биха били немислими без одобрението на папския престол. Ако тези действия не съвпадали с интересите и политическата ориентация на папството, ако били в разрез с тях, Светият престол, разбира се, не би пропуснал да обяви това на всеослушание. Но римските папи никога не протестирали. Нещо повече, публично или тайно Рим винаги одобрявал дейността на испанската и португалската инквизиция и никога не предприемал каквито и да било действия в защита на многобройните им жертви.

Папството създало инквизицията и то при желание би могло да я «убие». Но като произвели това чудовище, римските понтифекси и не мислели да се избавят от него. Напротив, твърде удобен и полезен се оказал за тях «свещеният» трибунал, чиято терористична дейност пределно опростявала отношенията на църквата с нейното паство.

Но тази действеност на инквизицията имала опасна за църквата обратна страна. Църквата побеждавала противниците си, но изоставала от живота. Нейните победи създавали впечатлението за могъщество и превъзходство, но това било опасна илюзия, защото те не разрешавали свойствените ѝ противоречия, а само ги вкарвали по-навътре в църковния организъм. Тези противоречия се натрупвали и подготвяли нов, още по-мощен взрив — протестантската ерес — по-страшна и опасна за църквата от «еретическата революция» от XIII век.

Инквизиторите се назначавали от римския папа и се подчинявали само на него. Но ръководството на армията от инквизитори, които били разпръснати из християнските страни и още от средата на XIII век затрупвали Рим със своите съобщения и искали неговите инструкции, създавало многобройни трудности. Урбан IV (1261–1264 г.) се опитал да ги преодолее, като назначил за генерал-инквизитор своя приближен кардинал Каетано Орсини и му възложил да решава всички текущи въпроси, свързани с дейността на инквизицията в различните страни и области. Този пост позволил на Орсини да съсредоточи в ръцете си такава огромна власт, че след смъртта на Урбан IV той доста лесно успял да бъде избран за папа, като приел името Николай III (1277–1280 г.). Като станал папа, Орсини на свой ред назначил за генерал-инквизитор племенника си кардинал Латино Малебранку, когото готвел за свой наследник. Това ожесточило кардиналите, които провалили Малебранку в поредните избори за папа. След смъртта на Николай III постът генерал-инквизитор останал за известно време вакантен. Той бил зает само още веднъж при Климент VI (1342–1352 г.).

Под натиска на съперничещите кардинали папството било принудено да отмени тази длъжност, която давала твърде голяма власт на заемащия я църковен йерарх. След това дейността на инквизиторите била ръководена от различни учреждения на римската курия. С възникването на протестантската ерес папството създало в системата на курията учреждение, което възглавило борбата с ереста, така да се каже, във вселенски мащаб. Това учреждение било създадено през 1542 г. от папа Павел III под названието Свещена конгрегация на римската и вселенската инквизиция. Тя бързо се превърнала в първата не само но ранг, но и по истинско значение и влияние конгрегация в системата на римската курия.

Какви били инквизиторите, какво представлявали те като хора и църковни дейци? Инквизиторите били набирани главно от два монашески ордена — доминиканците и францисканците, но сред тях имало представители и на други монашески ордени, свещеници, и попадали дори хора  без духовен сан. Климент V (1305–1314 г.) определил минималната възраст на инквизиторите на 40 години, но имало и по-млади.

Инквизиторите притежавали неограничени права. Никой освен папата не можел да ги отлъчва от църквата за престъпленията, които те извършвали в работата си, и дори папският легат не смеел да ги отстрани макар и временно от длъжност, без да има специално разрешение от папския престол.

През 1245 г. Инокентий IV предоставил на инквизиторите правото да си опрощават взаимно и на подчинените си всички грехове, свързани с професионалната им дейност. Те били освободени от подчинение на ръководителите си по монашески орден, предоставяло им се правото по свое усмотрение да се явяват в Рим на доклад пред папския престол.

Съгласно каноническото право всеки, който пречел на дейността на инквизитора или подстрекавал други към това, бил заплашен с отлъчване от църквата. «Ужасната власт — отбелязва X. Ч. Ли, — предоставена по такъв начин на инквизитора, ставала още по-страшна благодарение на разтегливостта на понятието «престъпление», което се изразявало в противодействие на инквизицията; това престъпление било зле квалифицирано, но се преследвало с неотслабваща енергия. Ако смъртта освобождавала обвинените от отмъщението на църквата, инквизицията не ги забравяла и гневът ѝ се стоварвал върху децата и внуците им.»

Всичко това поставяло инквизиторите на едно стъпало по-високо от епископите, въпреки че и между тях имало ревностни преследвачи на ереста. Когато се обръщал към епископ, папата го наричал «братко мой», а към инквизитор — «сине мой». По такъв начин инквизиторът ставал нещо като племенник на епископа. И ето — тези «племенници» получили такава власт над вярващите, за каквато по-рано епископите не смеели и да мечтаят.

Но колкото и привлекателна да била властта над хората, която притежавали инквизиторите, все пак постът на епископа донасял по-голяма почит и доход, а главно — бил пожизнена синекура, докато длъжността на инквизитора била временна, инквизиторите се сменяли със смяната на папите, които не се задържали дълго на «светия» престол, тъй като били избирани на преклонна възраст. При това работата на инквизитора била много неспокойна, а понякога и опасна, особено в началния период от дейността на инквизицията, когато имало немалко случаи на покушения над инквизитори. Като правило инквизиторът мечтаел да завърши кариерата си с получаването на епископски пост.

Инквизиторите действали в най-тесен контакт с местния епископ, който узаконявал с авторитета си тяхната дейност. С негово разрешение и в негово присъствие се извършвали изтезанията и се произнасяли присъдите. В случаите, когато инквизиторите имали много работа, съответният монашески орден изпращал на тяхно разположение помощници, които действали и като техни заместници. Инквизиторът имал право да назначава в други градове на своя окръг упълномощени — «комисари», или викарии, които проследявали и арестували заподозрените в ерес лица, разпитвали ги, измъчвали ги и дори произнасяли присъдите им.

През XIV век на помощ на инквизиторите започнали да назначават експерт-юристи (квалификатори), по правило също църковни дейци, които имали за задача да формулират обвиненията и присъдите по такъв начин, че да не противоречат на гражданското законодателство.

Светия престол въвел в системата на инквизицията нови персонажи — нотариус и поемни лица, които трябвало да спомогнат за безпристрастието на следствието.

Нотариусът заверявал с подписа си показанията на обвиняемите и на свидетелите, което правели и поемните лица, присъстващи при разпитите. Това придавало на следствието видимост на законност и безпристрастие. Нотариусът като правило притежавал духовно звание и въпреки че длъжността му се утвърждавала от папата, той получавал възнаграждение от инквизитора, а за поемни лица се привличали най-често монаси от същия доминикански орден, в чието разпореждане се намирала инквизицията. Те, както и сътрудниците на инквизицията, се задължавали под заплахата от най-жестоки наказания да пазят в най-строга тайна всичко, което научавали за дейността на Свещения трибунал.

Други важни длъжностни лица в апарата на инквизиционният трибунал били прокурорът, лекарят и палачът. Прокурорът — един от монасите на служба на инквизицията — изпълнявал ролята на обвинител. Лекарят следял обвиняемият да не умре «преждевременно» от мъченията. Ролята на палач едва ли се нуждае от коментари.

Освен този, така да се каже, ръководен апарат на трибунала имало и помощен, състоящ се от «роднините» на инквизицията — тайните агенти, надзиратели в затвора, слуги и друг обслужващ персонал. Тайните агенти били набирани сред най-разнообразни слоеве на обществото. Те можели да бъдат намерени и в кралската свита, и сред художниците и поетите, търговците и военните, дворяните и простолюдието. В състава на «роднините» влизали и почтени, уважавани от всички аристократи и граждани, които вземали участие в аутодафетата. Тяхна задача била да уговорят осъдените да се покаят публично, да се изповядат и се помирят с църквата. Те съпровождали жертвите на инквизицията на кладата, помагали да я разпалят, подхвърляли съчки. Подобна «чест» се оказвала само на особено достойните и заслужили енориаши. Броят на доброволните сътрудници на инквизицията се изчислявал със стотици.

«Роднините», както и всички служители на инквизицията се ползвали с безнаказаност. При това им било разрешено да носят оръжие. Те не подлежали на светски и духовен съд. Всяко оскърбление на служителите на инквизицията се разглеждало като опит да се попречи на работата ѝ в интерес на ереста. Поставени по такъв начин в изключително положение, «роднините», отбелязва Хенри Чарлз Ли, можели да правят с беззащитния народ каквото искат и е лесно да си представим как са изнудвали, заплашвайки с арести и доноси, по времето, когато да попаднеш в ръцете на инквизицията било най-голямото нещастие както за верния католик, така и за еретика. В селските местности ролята на шпиони изпълнявали енорийските свещеници, на които помагали по двама енориаши.

В Испания, където Инквизицията придобила своята съвършена форма,  инквизиторският трибунал се състоял от двама инквизитори, двама секретари, един обществен обвинител (fiscal), един полицейски офицер (alguacil), един бирник, един нунций, един пазач, един магистрат, един лекар. Служителите на трибунала се назначавали със заповед на Генералния инквизитор.

Инквизицията се смятала за висш орган на държавата, всички духовни и светски власти били длъжни да ѝ се подчиняват. Всяко забавяне при изпълнение заповедите на инквизицията или съпротива на дейността ѝ можело да закара виновника на кладата.

 

„Отсрочване на милосърдието“

 

В градовете, където нямало постоянен инквизиционен трибунал, били изпращани инквизитори за определен период от време.

Инквизиторската кампания започвала с тържествена покана към всички сами да донесат за себе си, ако се опасяват, че са постъпили като еретици, или да издадат хора, за които имат основание да мислят, че са еретици. Предоставял им се срок от 30 или 40 дни сами да се разкрият.

Веднага след пристигането си, инквизиторите привиквали градоначалника и с клетва го задължавали да изпълни всички техни решения. Инак не само него, ами целия град очаквало отлъчване. В деня на първия празник след неговото пристигане инквизиторът отивал в църква и там, от катедрата обявявал възложената му мисия. При това той приканвал виновните в ерес да се явят при него без всякакво принуждение, с обещанието, че ще понесат за това само леко църковно наказание. След което обявявал така нар. „Отсрочване на милосърдието“.

В същата проповед инквизиторът обяснявал на вярващите отличителните черти на различните ереси, признаците, по които можели да се открият еретиците, хитростите, които последните използвали, за да приспят бдителността на преследвачите си, и накрая начина или формата на доноса. Инквизиторите предпочитали да получават лично информацията от доносниците, като обещавали да пазят имената им в тайна. Това имало своето значение, защото особено в периода на голяма активност на инквизицията доносникът често рискувал да бъде убит от роднини или приятели на жертвата му.

Ликът на града изведнъж се изменял. След първия удар на църковните камбани всички граждани, без значение пол и възраст, се втурвали на богослужение. Събирането с познати се ограничавало до най-тесен кръг. Всички се страхували един от друг, родителите - от децата, децата - от родителите, господарите - от слугите. Разговорите се водели само на благочестиви теми. На всяка крачка се чували религиозни изречения като: Да ви запази Бог, идете си с миром, да ви помогне Светата Дева... А междувременно около помещението на инквизицията започвали да сноват разни тъмни личности. Отколешни сметки със съседа, затаено недоволство и злоба - сега всичко това излизало в приемната стая на инквизитора. Там ревностно изслушвали доносниците и записвали техните съобщения в специална книга. Освен услугите на доброволците, на инквизицията служели и циркулиращите из града слухове за предварително подготвяното обвинение - и всичко това представлявало само натрупване на съдебен материал, под благовидното название "доказателства". При това мнозина бързали да удовлетворяват желанията на инквизиторите, колкото може по-добре, защото закъснялото обаждане се считало за престъпление не по-малко тежко, отколкото самата ерес...

«Лесно е да си представим — пише Хенри Чарлз Ли — какъв ужас обхващал общината, когато в нея неочаквано се появявал инквизиторът и отправял обръщението си. Никой не можел да знае какви слухове се носят за него; никой не можел да знае до какво ще доведат личната вражда и фанатизмът, за да го компрометират пред инквизитора. И католиците, и еретиците имали еднакви основания да се вълнуват. Човек, който чувствал склонност към ерес, нямал вече минута покой при мисълта, че някоя дума, казана от него мимоходом, би могла да бъде предадена на инквизицията по всяко време от неговите най-близки и най-скъпи приятели; под влиянието на тази мисъл той отстъпвал пред чувството на страх и предавал другия от страх да не бъде издаден сам. Григорий IX с гордост си спомнял, че в подобни случаи родители предавали своите деца, деца — родителите си, мъже — жените си, жени — мъжете си. Смело може да се вярва на Бернар Ги, че всяко разобличение водело след себе си нови, докато в края на краищата цялата страна не се покривала с невидима мрежа; той добавя при това, че многобройните конфискации, които били следствие от тази система, също играели важна роля.»

Когато прави спонтанни признания заподозреният избягвал единствено смъртната присъда, която обикновено се предвижда за еретиците, но не и останалите наказания - позора, конфискацията на имуществото и т.н. В това правило имало нещо ужасяващо: то осъжда на позор на публично аутодафе дори човек, който спонтанно и доброволно признава грешката си.

Не било достатъчно човек да издаде себе си. Той трябва да издаде и своите съучастници, т.е. тези (роднини, приятели или познати), които заедно със заподозрения са участвали в осъдителни практики.

Епархийските свещеници и монасите на свой ред били длъжни да донасят на инквизицията за всички подозирани в ерес. Изповедалнята служела като неизчерпаем източник на подобни доноси. Подобно усърдие трябвало да проявяват и светските власти.

Инквизицията деляла доносниците на две категории; такива, които представяли конкретни обвинения в ерес, и такива, които посочвали подозирани в ерес. Разликата между тези два вида доноси се състояла в това, че първите били длъжни да докажат обвинението, в противен случай ги заплашвало наказание като лъжесвидетели; това не заплашвало вторите, тъй като те, изпълнявайки дълга си на правоверни синове на църквата, съобщавали само подозренията си, без да навлизат в оценката им. За последното имала грижата инквизицията, която решавала да започне ли дело въз основа на такива подозрения, или да ги остави временно без последствие. Отказът на доносниците от своите показания в полза на обвиняемия не се вземал предвид, оставало валидно само предишното показание, враждебно спрямо обвиняемия.

Въпреки, че доносници, както и обвиняеми можели да станат юношите от 14-годишна възраст и девойките от 12-годишна, в действителност се приемали и показания от малолетни деца, които от своя страна също можели да бъдат обвинени в ерес. Към отговорност можели да бъдат привлечени бременни и стари жени, деца — и всички те да бъдат подложени на изтезания.

 

Арест и следствие

 

И така, като основание за започване на следствието служели доносът или показанията на подследствения против трето лице. Въз основа на един от тези документи инквизиторът започвал предварително следствие, като извиквал на разпит свидетели, които можели да потвърдят обвинението, събирал допълнителни сведения за престъпната дейност на заподозрения и за неговите изказвания, отправял запитвания до други инквизиционни трибунали за събиране на допълнителни улики. След това събраният материал се предавал на квалификаторите, които решавали дали заподозреният трябва да бъде обвинен в ерес. Като получел положителното мнение на квалификатора, инквизиторът давал заповед за арест на заподозрения. В Испания за арест на влиятелни лица се искало предварителното съгласие на Върховния съвет на инквизицията.

Арестуваният бил вкарван в тайния затвор на инквизицията, където бил държан в пълна изолация от външния свят, като правило в тъмна и влажна килия, често окован в белезници, или — като куче — на верига. Смъртта на обвиняемия, както и полудяването му, не спирали следствието.

Арестът бил придружен със запор върху имуществото на задържания, което служило да се покрият разходите му за престой и храна. Благородниците имали право на привилегировано отношение: ако разполагали със средства могли да бъдат обслужвани от един или двама прислужници, които например ще приготвят храната (разбира се, за тяхна сметка). Тези прислужници обаче трябвало да останат затворени с господарите си през цялото време, докато трае задържането. Затворникът не можел да разполага нито с пари, нито с хартия.

Задържаният не бивало да общува с други задържани. Не се разрешавали никакви посещения, освен от страна на адвокатите. Задържаните нямали право да се причестяват; като цяло те били лишени от подкрепата на религията под претекст, че са отлъчени, тъй като са смятани за виновни в ерес. Те могли да се изповядват, но не и да получават опрощение, освен в случаите на тежко заболяване или ако били пред прага на смъртта.

Имената на доносниците и свидетелите се държали в тайна не само от квалификаторите, но и от подсъдимите и техните защитници, ако имало такива. Ако им се съобщавали данните на обвинението, това ставало в изменена форма, която не позволявала да се установи истинското име на свидетеля или доносника. Ако свидетелят например давал показания, че обвиняемият е изказвал пред него еретични възгледи, то на последния това се съобщавало по следния начин: има показания на едно лице, което е чуло как обвиняемият е изказвал еретични възгледи пред трето лице, и така нататък.

Очните ставки на свидетелите на обвинението с арестуваните били забранени. Като единствена причина за отвод на свидетел се смятала личната вражда. Затова преди началото на следствието на обвиняемия се предлагало да състави списък на личните му врагове, които биха могли от съображения за лично отмъщение да дадат лъжливи показания против него. Ако сред посочените имена фигурирало име на доносник или свидетел по делото, показанията им губели стойност.

Всички свидетели по същество били свидетели на обвинението. Обвиняемият не можел да представи свидетели в своя защита, защото инквизицията би могла да ги обвини в помагане и съчувствие на ереста. Наистина случвало се свидетелят да промени показанията си, но инквизицията, както в случаите с доносниците, вземала предвид само такива промени в показанията, които утежнявали вината на обвиняемия, а не такива, които я облекчавали или снемали от него незаслуженото обвинение, като при това на затворника се съобщавали само първите, а не вторите. Необходимо е да се отбележи и обстоятелството, че непокорният свидетел, който действал против интересите на инквизицията, сам можел да стане жертва на обвинение в ерес. Свидетелят се намирал изцяло във властта на инквизицията, той давал клетва, че ще пази отношенията си с инквизицията в най-строга тайна. Той нямал от кого да търси помощ и защита, инквизиторите можели при желание — под предлог, че е нарушил обещанието да мълчи или че се е опитвал да въведе следствието в заблуждение — да го подложат на изтезания, за да получат «правдиви», т. е. удобни за тях свидетелски показания. Непокорният свидетел би могъл да бъде обвинен от инквизицията в лъжесвидетелство и да бъде осъден на тъмничен или дори на доживотен затвор, или да носи на дрехите си позорни знаци, които представлявали дълги парчета червено сукно във формата на езици, зашити на гърба и на гърдите.

Никакви ограничителни срокове за провеждане на следствието не съществували. След ареста заподозреният оставал на разположение на трибунала, докато той сметнел за необходимо да го разпита. Можело да минат седмици, месеци, години. През това време - което му се струва безкрайно - задържаният бил изолиран от външния свят. Той дори не знаел кой и в какво го обвинява, в съответствие с правилото: всичко, което касае Трибунала,  трябва да остане в тайна.

Най-накрая - "тогава, когато инквизиторите решат", задържаният се изправя пред съдиите. Идвал моментът, в който на обвиняемия все пак трябвало да се каже в какво е обвинен и да му се дадат да прочете събраните срещу него показания.

 

Разпитът

 

Следващият етап в инквизиторската процедура бил разпитът на обвиняемия, чиято основна цел била да се получи признание, а следователно и отричане от еретическите възгледи и помирение с църквата. Изнудването с цел да се получи признание било основното звено на инквизиторската съдебна процедура, което оказало, както отбелязва Ли, «огромно и печално влияние върху цялата юридическа система на Централна Европа в течение на цели пет столетия»1.

Инквизиторът на Арагон Николас Еймерик поучавал: «Въпреки че в гражданските дела обвиняемият може да не свидетелства против себе си и да не разкрива фактите, които биха могли да послужат като доказателство за вината му, при въпросите на ереста такова задължение съществува.»2

И така, настъпвал момента арестувания да се изправи пред съдиите. Слагали го да седне; стоял прав само докато се четял обвинителният акт. Това първо заседание целяло да установи самоличността и биографията на обвиняемия. Разпитвали го за родителите му и за техните родители, за професиите им, за градовете, в които са живели, за съпрузите им, за децата им. След това се уточнявало къде и от кого е отгледан, какво е учил, какви пътувания в чужбина е предприемал и с кого. Проверявало се дали знае основните молитви в католицизма и катехизиса. Питали го къде, кога и пред кого се е изповядал за последен път.

Това била само предварителна фаза. Веднага след това инквизиторите навлизали в същността на проблема. Без да дават детайли те приканвали обвиняемия да каже защо е арестуван и да признае всичко. Това предупреждение - мониция - се отправяло на три пъти през няколко дни. След това започва същинският процес. Той имал две характеристики:

1.    за разлика от гражданската юриспруденция  обвиняемият, който се явявал пред Инквизицията, се смятал не за невинен, а за виновен; той трябвало да докаже обратното.

2.    инквизиторите искали да получат признания. Цялата процедура била насочена към това: свидетелските показания и доказателствата, които могли да бъдат представени, се смятали за недостатъчни; съществено било обвиняемият сам да се признае за виновен и то публично, както и публично да се разкае; това е едно от основанията за съществуването на аутодафе.

Ако и след третата мониция задържаният отказвал да признае, обвинителят го запознавал с уликите срещу него. По принцип се разглеждали само прегрешенията срещу вярата, но ако се окажело, че задържаният е извършил и други престъпления или закононарушения, те също се включвали в обвинителния акт. Несъмнено инквизиторите нямали право да ги санкционират, но това били утежняващи обстоятелства. След това обвинителят напускал заседателната зала и оставя обвиняемия да отговаря точка по точка на инквизиторите. Те определяли един или няколко адвокати, чиято задача е не да защитават обвиняемия, а да го подтикнат да признае. Впрочем адвокатът нямал право да остане насаме с обвиняемия: на срещата им задължително присъствал инквизитор. Много малко хора имали право да изберат свободно адвокатите си.

Инквизиторът се подготвял грижливо за разпита на арестувания. Той предварително се запознавал с биографията му, като търсел в нея онези места, които би могъл да използва, за да го притисне.

interrogatorioЕстествено, преобладаващото мнозинство от обвиняемите в ерес в началото на следствието се кълнели в невинността си, във верността си към църковните канони, представяли се за ревностни католици. Едни правели това, защото наистина не били виновни в нищо, други — за да скрият истинските си възгледи. Инквизиторите се стараели да изтръгнат признания и от едните, и от другите.

Би било погрешно обаче да се смята, че инквизиторът виждал главната си задача преди всичко в изпращането на еретика на кладата. Инквизиторът преди всичко се стремял да превърне еретика от «слуга на дявола» в «раб господен». Инквизиторът се стремял да изтръгне от еретика разкаяние, отричане от еретическите вярвания, да го застави да се помири с църквата. Но за да стане такова превръщане наистина и да не бъде поредната измама на лукавия, обвиняемият трябвало, като доказателство за искреността на разкаянието си, да издаде своите едноверци и техните приятели и съучастници.

Бернар Ги посочва в своя «наръчник» за инквизитори следния примерен текст на клетва, която заставяли да произнесе разкаялия се еретик неговите мъчители в раса: «Аз се кълна и обещавам дотогава, докато мога да правя това, да преследвам, разкривам, разобличавам, да помагам за арестуването и доставянето при инквизиторите на еретиците от всяка осъдена секта, по-специално еди-коя си, техните «вярващи», съчувстващи, съучастници и защитници, а също и на всички онези, за които зная или мисля, че са се скрили и проповядват ерес, техните тайни пратеници, по всяко време и всеки път, когато ги открия.»3

Разпитът започвал с това, че обвиняемият бил заставян да се закълне, че ще се подчинява на църквата, ще отговаря правдиво на въпросите на инквизиторите, ще издаде всичко, което знае за еретиците и ересите, и ще изпълни всяко наложено му наказание. След такава клетва всеки отговор на обвиняемия, който не удовлетворявал инквизитора, давал повод на последния да обвини жертвата си в лъжесвидетелство, в отстъпничество, в ерес и следователно да я заплаши с клада.

При разпитите инквизиторът избягвал да повдига конкретни обвинения, тъй като не без основание се опасявал, че жертвата му ще бъде готова да даде всички искани от нея показания, за да се избави по-скоро от своя мъчител.

Инквизиторът задавал десетки най-разнообразни и често нямащи никакво отношение към делото въпроси с цел да обърка разпитвания, да го застави да изпадне в противоречия, да наговори нелепости от уплаха, да си признае дребни грехове и пороци. Достатъчно било инквизиторът да получи признание за богохулство, за неспазване на един или друг църковен обред или за нарушаване на съпружеската вярност, за да може, раздувайки тези не толкова тежки провинения, да принуди жертвата си да признае и други, много по-опасни и носещи сериозни последствия «прегрешения».

18910 050 28F62F41Умението да се води разпит, т. е. да се получи признание от обвиняемия, се смятало за главното достойнство на инквизитора. С течение на времето възникнала необходимост от детайлни инструкции или ръководства за инквизиторите, в които, така да се каже, се сумирал инквизиторският опит и се посочвали варианти за разпити, предназначени за последователи на различни секти. Съставителите на тези инквизиторски «указатели» изхождали от предпоставката, че техните жертви са безсъвестни лъжци, най-хитри лицемери, «слуги на дявола», които трябвало да бъдат разобличени и заставени да признаят «отвратителните си престъпления» с всички средства и на всяка цена.

Авторът на едно от тези «пособия», инквизиторът Бернар Ги, отбелязва, че е невъзможно да се състави една постоянна схема за разпит, която да бъде валидна винаги. В такъв случай, пише Ги, синовете на преизподнята бързо ще свикнат към единния метод и лесно ще се научат да избягват поставените им от инквизиторите клопки.4

Ето един примерен образец на разпит, препоръчван от инквизитора Бернар Ги.5

Естествено е, че такава или подобна схема на разпит би могла да обърка и уплаши както виновния в ерес, така и съвършено невинния човек, попаднал в мрежите на Инквизицията. Но все пак инквизиторите невинаги успявали да получат признание само чрез хитроумно и коварно построения разпит. Тогава се пускали в ход други, не по-малко действени средства — лъжа, измама, заплахи, предназначени да потиснат личността на обвиняемия, психологически да го докарат до безизходица, да предизвикат в него чувство на обреченост. За да постигне желания ефект, инквизиторът не се спирал и пред пряко фалшифициране на фактите. Той твърдял, без да има никакви основания, че престъплението на обвиняемия е доказано и потвърдено от многобройни свидетелски показания, включително и на негови колеги, съседи, роднини и познати, и че обвиняемият може да избегне кладата и да спаси от подобна участ своите роднини и близки само чрез пълно и искрено признание на вината си.

За да се убеди обвиняемият да даде исканите показания, в неговата килия вкарвали специално тренирани провокатори, които, преструвайки се на съмишленици и доброжелатели, се стремели или да получат нови улики против него, или да го убедят да си признае. Ако това не давало резултат, за тази цел използвали жена му и децата му, чиито сълзи и увещания можели да направят жертвата по-сговорчива.

«След заплахите — пише Ли — прибягвали към ласки. Извеждали затворника от вмирисаната килия и го настанявали в удобна стая, където го хранели добре и се отнасяли към него с видима доброта, разчитайки, че решимостта му ще отслабне, като се колебае между надеждата и отчаянието.»6

Инквизиторите имали и много други «хуманни» средства за сломяване волята на своята жертва. Те можели да държат своя пленник с години в затвора без следствие и съд, като създавали в него впечатлението, че е погребан жив. Инквизиторите не си скъпили времето, те можели да чакат. Те можели да симулират съд с надеждата, че след произнасянето на лъжливата смъртна присъда жертвата в порив на отчаяние ще «проговори». Те можели да поставят жертвата си, както правели във Венеция, в килия с подвижни стени, които всекидневно се сближавали отгоре, като заплашвали да смажат затворника, или в килия, която постепенно се запълвала с вода. Те можели да морят затворника с глад, да го мъчат с жажда, да го държат във влажно, тъмно и зловонно подземие, където плъховете и насекомите превръщали живота му в истински ад. Затворите на Инквизицията, посочва Хенри Чарлз Ли, «били изобщо невероятни дупки, но винаги имало възможност, ако това било в интерес на Инквизицията, да ги направят още по-ужасни. Duras carcer et arcta vita7 — положението на затворника, закован във вериги, полумъртъв от глад, в яма без въздух — се смятало като прекрасно средство за изтръгване на признание.»8

 

Мъченията

 

Всички тези многобройни средства на «хуманно» въздействие давали резултат и много затворници на Инквизицията стигали дотам, че признавали не само действителните, но и измислени престъпления против вярата. Много, но не всички. При това като правило, колкото по-сериозно било обвинението, толкова по-трудно било на инквизиторите да получат признание. Но на инквизиторите трябвало не само признание, но и издаване на съучастниците и накрая — отричане от «греховните заблуди» и помирение с църквата. А това се постигало още по-трудно, отколкото признанието.

Untitled 1Когато инквизиторите стигали до заключението, че с убеждения, заплахи и хитрост не е възможно да се сломи обвиняемият, те прибягвали към насилие, към мъчения, като изхождали от предпоставката, че физическите мъки осветляват разума значително по-резултатно от моралните.

Въпреки че мъченията били прилагани от служителите на църквата по отношение на подозираните в ерес и преди установяването на инквизиционните трибунали, те били узаконени от папа Инокентий IV, който предписал в булата «Ad extirpanda» «да се заставят със сила; без да се нанасят телесни повреди и без да се поставя под заплаха животът, всички хванати еретици, като губители и убийци на душата и крадци на свещените тайнства и християнската вяра, с пределна искреност да си признават грешките и да издават известните им други еретици, вярващи и техните защитници, така както крадците и грабителите на светски вещи биват заставяни да разкрият съучастниците си и да признаят извършените престъпления»9.

Следващите папи потвърждавали тази була. Александър IV (1260 г.), Урбан IV (1262 г.), Климент IV (1265 г.) възлагали на инквизиторите всички задължения, свързани със следствието и осъждането на еретиците, включително и мъченията, за да получат от тях признания, издаване на съучастниците и отричане от еретическата вяра. При това на инквизиторите се разрешавало да присъстват лично но време на изтезанията, т. е. да ги ръководят и да разпитват изтезавания.

Всъщност, за разлика от светските съдилища, Инквизиционният трибунал подлагал на мъчения подсъдимите в много по-малка степен. Това тя правила не от хуманност или от отвращение към подобни методи, а просто защото смятала средството за безплодно и слабо ефективно. Въпросите са неправилни и неефикасни, пише Еймерик в своя Наръчник на инквизиторите, и коментира: "Дори мъченията не представляват сигурно средство за узнаване на истината. Има слаби хора, които още при първата болка признават дори и престъпления, които не са извършили, и други, по-силни и упорити, които устояват и на най-големите мъчения". В инструкциите, които публикувал през 1561 г., Генералният инквизитор на Испания, Валдес, също не крие скептицизма си: физическата и моралната сила са неравномерно разпределени сред хората; ето защо на мъчението трябва да се гледа като на не особено сигурно средство за изтръгване на истината от обвиняемия. Това, разбира се, не пречело на Инквизицията да измъчва всякакви хора, включително и благородници.

От своя страна, Светия престол се стараел да ограничи използването на мъчения при разпитите. Така например вселенският събор във Виен през 1311 г. постановил, че мъченията могат да се прилагат само със съгласието на епископа. Но това условие съвсем не облекчавало участта на арестуваните от Инквизицията. Властта на свещения трибунал била толкова голяма, а страхът, който той внушавал — толкова силен, че епископите смирено одобрявали всички действия на Инквизицията.

368 spanish inquisition2Други постановления посочвали, че мъченията трябвало да бъдат умерени и да се употребяват само еднократно по отношение на обвиняемия.

Преди да предаде обвиняемия на палача, инквизиторът му прочитал «предупреждение»: «Ние, с божията милост инквизитор еди-кой си, като изучихме внимателно материалите по делото, възбудено против вас, и виждайки, че сте объркан в своите отговори и че има достатъчно доказателства за вашата вина, като желаем да чуем истината от вашата собствена уста и за да не се уморяват повече ушите на съдиите ви, постановяваме, заявяваме и решаваме на този и този ден, в толкова и толкова часа да приложим към вас мъчение.»10

След това обвиняемият бил подлаган на процедурата на сплашване — запознавали го с оръдията за мъчение, подготвяли го психически за предстоящите изпитания. Инквизиторите, пред които по време на разпитите винаги лежала Библията, се обръщали към жертвите, без да повишават глас, без да ги оскърбяват; палачите призовавали жертвите си към покаяние, смирение, благоразумие и помирение с църквата, като обещавали в замяна на това всеопрощение и вечно спасение.

Наборът от палачески инструменти в камерата за мъчения бил доста еднообразен: диба11, кобила12, камшици. Често прилагали мъчения чрез вода, жажда и глад. След мъченията лекарят дори лекувал раните — еретикът трябвало да бъде изпратен на кладата невредим. То от това, че «асортиментът» на уреди за изтезания бил ограничен и мъченията се извършвали в «благопристойна» обстановка, положението на затворника на Инквизицията не ставало по-малко трагично.

За да се спаси, подсъдимият трябвало най-напред да се признае за виновен в предявеното му обвинение, след това да издаде истинските си или въображаеми съучастници и едва тогава му се разрешавало да се отрече от ереста и да се помири с църквата. Ако извършвал всичко това охотно и с усърдие, можел да се отърве със сравнително леко наказание; ако инквизиторите успявали да го сломят едва след дълга «обработка», очаквало го по-сурово наказание.

 

Присъдата

 

И така, следствието е завършено. Инквизиторите са спечелили победа или са претърпели поражение. В първия случай обвиняемият е дал исканите показания, признал се е за виновен, отрекъл се е от ереста, помирил се е с църквата. Във втория случай обвиняемият решително е настоявал, че е невинен, или като се е признал за еретик, отказал да се отрече и да се покае. Сега на трибунала на Инквизицията предстояло да произнесе присъда, която по съответен начин да накаже и единия, и другия.

Като създала Инквизицията, Църквата постоянно доказвала, позовавайки се на Тома Аквински и на други богословски авторитети, своето право да наказва не само с духовни, но и с телесни наказания, хората, които са се провинили по въпросите на вярата. Инокентий III в посланието си до съдиите от град Витербо от 25 март 1199 г. аргументирал необходимостта от жестоко преследване на еретиците по следния начин: «Светските закони наказват предателите с конфискация на собствеността и смърт, от милосърдие те щадят децата им. Ние още повече сме длъжни да отлъчваме от Църквата онези, които са предатели на вярата на Исус Христос; защото къде по-голям грях е нанасянето на оскърбление на божественото величие, отколкото на величието на суверена.»13

722px Condenados por la InquisicinВъпреки това, Апостолическият престол призовавал епископите и инквизиционните трибунали към проява на милосърдие и търпимост. За това говори постановлението на Тридентския събор (1545 — 1563 г.), който призовавал епископите да наказват безпощадно членовете на своето паство за отстъпничество от официалното вероучение и в същото време да се отнасят към тях с «любов и търпение». Ето текста на това постановление, което влязло като съставна част (параграф 2244) в Кодекса на каноническото право: «Да помнят епископите и другите прелати, че те са пастири, а не палачи, и да управляват своите поданици не властвайки над тях, а обичайки ги като деца и братя; стремейки се с призиви и предупреждения да ги отделят от злото, за да не ги наказват със справедливи наказания, ако те извършат провинения; и ако все пак се случи поради човешката си тленност те да извършат провинения, то те следва да бъдат поправяни, както учи апостолът, съблюдавайки доброта и търпение, с помощта на убеждението и горещите молби; защото в много подобни случаи по-голяма полза донася благожелателството, отколкото строгостта, призивът към поправяне, отколкото заплахата, милосърдието, отколкото силата; ако пък сериозността на престъплението изисква наказание, то тогава следва да се приложи суровост с кротост, справедливост със състрадание, строгост и милосърдие, за да може, без да се създават резки контрасти, да се запази дисциплината, полезна и необходима за народите, и за да могат онези, които са наказани да се поправят; ако пък те не пожелаят това, то нека постигналото ги наказание да послужи на другите като оздравяващ пример и да ги отвърне от греховните дела.»14

Всъщност инквизиторът, както и всеки друг свещеник отлъчвал нарушителите на църковните закони от Църквата и им налагал други наказания. И все пак разликата между свещеника и инквизитора в дадения случай била доста съществена. Свещеникът не разполагал със средства за насилие и принуда и затова неговото осъждане не правело необходимото впечатление на вероотстъпниците. Друго нещо бил инквизиторът, който притежавал не само неограничена власт над телата и душите, но и мощни средства, които правели тази власт ефективна. Отлъчването, провъзгласявано от инквизитора, миришело на клада, в най-добрия случай — на дълъг тъмничен затвор и загуба на състоянието, да не говорим за моралните и физическите мъчения, с помощта на които майсторите на «светото дело» не само обезобразявали телата, но и покварявали душите на своите многобройни жертви.

Въпреки че обвиняемият формално не бил лишен от възможността да си наеме защитник, на практика, както твърди Еймерик, това било изключено, тъй като защитникът на еретика сам можел да бъде заподозрян в ерес, арестуван и осъден от инквизицията. Той можел и да навреди на своя доверител, тъй като можели да го изпратят пред съда като свидетел и да го заставят чрез мъчения да разкаже за истинските възгледи на обвиняемия, на неговите роднини и приятели и да предаде намиращите се в него документи, които могат да злепоставят неговия доверител.

В Испания защитникът се назначавал от самата инквизиция. Но по същество той бил не защитник, а сътрудник на Инквизицията, помагащ да се осъди обвиняемият. Това бил принуден да признае дори йезуитът Бернардино Льорка: «Напълно разбираемо е, че като служебен адвокат, принадлежащ по същество към сътрудниците на Инквизицията, защитникът е действал, изхождайки от същите принципи, които са ръководели и Свещения трибунал, въпреки че е представлявал интересите на обвиняемия и е използвал всичко, което е можело да облекчи участта му. По такъв начин, веднага след като се изяснявала виновността на престъпника, адвокатът прекратявал защитата му, тъй като в края на краищата неговата цел, както и на инквизиторите, била преследването на ереста. Освен това и именно по тази причина един от първите съвети, които той давал на обвиняемия, бил да даде правдиви показания, да си признае ереста, в която го обвинявали.»15

Невежеството също не спасявало обвиняемия от наказание, защото, както посочвал Бернар Ги, невежата подлежал на осъждане, тъй като се явявал син на «Бащата на лъжата», т.е. на самия дявол. До известна степен смекчавали участта на жертвата умопомрачението или опиянението, но и в единия, и в другия случай обвиняемият бил длъжен да се съгласи с отправеното против него обвинение, с други думи, да се признае за виновен, ако искал да избегне кладата. От обвинителната присъда жертвата на инквизицията не можела да се спаси дори и ако завършвала живота си със самоубийство — последното се смятало като признание за вина. Още по-малко шансове за оправдателна присъда имали онези, които били съдени от инквизицията задочно или посмъртно.

Изобщо инквизицията почти никога не оправдавала своите жертви. В редки случаи присъдата гласяла, че «обвинението не е доказано». Това означавало, че то може да бъде доказано в бъдеще. Оправдателна присъда не можела да служи като пречка за нов процес срещу същата жертва. Понякога такива «оправдани» били пускани под голям залог на свобода, като ги задължавали да се явяват всекидневно пред вратите на трибунала на инквизицията и да стоят там «от закуска до обед и от обед до вечеря», за да може, ако Инквизицията открие нови улики, да постави «оправданите» отново зад решетките. И горко на онзи, който повторно попадне в ръцете на Трибунала! За рецидивистите нямало прошка.

Прав бил францисканският монах Бернар Делисие, който заявил публично в началото на XIV век в присъствието на френския крал Филип Красиви, че Инквизицията при съществуващата система би могла да обяви в ерес самите свети Петър и Павел и те не биха били в състояние да се защитят. На тях не биха им представили никакви конкретни обвинения, не биха ги запознали с имената на свидетелите и с техните показания. «По какъв начин — пита Бернар Делисие — биха могли да се защитят светите апостоли, особено при условие, че всеки който би се опитал да им помогне, веднага би бил обвинен в съчувствие към ереста?» Като цитира тези думи, Хенри Чарлз Ли добавя от себе си: «Всичко това безусловно е вярно. Жертвата е била така обвързана, че не можела да се измъкне от мрежата, и всеки опит да се освободи само стягал още повече примката около нея.»16

Инквизицията често действала на основата на противоречивите и мъгляви указания на римските папи и постановленията на съборите. Както вече споменахме, някои инквизитори съставяли за своите колеги ръководства, нещо подобно на процесуални кодекси. В Испания великите инквизитори, като се започне от Торквемада, издавали инструкции, регулиращи дейността на свещените трибунали, давали разяснения на въпросите на провинциалните и колониалните инквизитори. Липсата на ясно законодателство предоставяло голяма свобода на действие на инквизиторите, което се отразявало и на присъдата. За разлика от светските съдилища присъдите на инквизицията, ако не ставало дума за отлъчване и следователно за клада, носели твърде неопределен характер.

Инквизиторът имал право да смекчи, да увеличи или да възобнови присъденото наказание. С такава заплаха завършвала всяка присъда. Затова дори и след произнасянето на присъдата осъденият не бил сигурен, че неговите беди са завършили, тъй като инквизиторът във всеки момент можел да осъди жертвата си на повторни епитимии, на нов тъмничен затвор или даже на клада.

Присъдите на Инквизицията се отличавали като правило със суровост и жестокост. Както отбелязва Ли, «ереста била толкова тежко престъпление, че тя не можела да бъде смекчена нито от разкаяние, нито с връщане към доброто. Въпреки че Църквата обявявала, че с радост ще приеме в майчините си обятия заблудилите се и разкаялите се, обратният път към нея бил труден за виновния и грехът му можел да бъде изтрит само с цената на епитимии, достатъчно сурови, за да свидетелстват за искреността на възвръщането му в правата вяра.»17

На какви наказания осъждал Трибуналът на Инквизицията обвиняемите? На първо място — на епитимии — от «леки» до «унизителни» (confusibles), след това на тъмничен затвор, обикновен или строг, на каторжна работа на галери и накрая — на отлъчване от Църквата и предаване на светските власти за изгаряне на клада. Почти винаги тези наказания се съпровождали с бичуване на осъдените и конфискация на имуществото им.

Отличителна черта на Инквизиторския съд била, че за него не съществували други смекчаващи вината обстоятелства освен пълното признание. Нарбонският събор през 1244 г. посочил на инквизиторите, че те не трябвало да щадят мъжа заради жената, жената — заради мъжа, бащата — заради децата, чиято единствена опора бил той; нито възрастта, нито болестта трябвало да влияят за смекчаване на присъдата.18

Друга характерна черта на Инквизиторския съд била, че освен осъдения наказанието понасяли и децата, и потомците му, понякога до трето поколение, които били лишавани не само от наследство, но и от граждански права.

Николас Еймерик обосновавал правото на Инквизицията да наказва децата за престъпленията на родителите им със следните съображения: «Жалостта към децата на виновния (в ерес), принудени да живеят в нищета, не може да смекчи тази строгост, тъй като съгласно божествените и човешките закони децата носят отговорност за грешките на родителите си. Децата на еретиците, дори и да не са католици, не са изключение от това правило и не бива да им се оставя нищо (от имуществото на бащата), дори това, което им се полага според естественото право.»19

Обикновените епитимии, налагани от Инквизицията — четене на молитви, посещение на храмове, пости, строго изпълнение на църковните обреди, поклонение на Светите места, пожертвования за благотворителни цели — се отличавали от подобните наказания, налагани от изповедниците, по това, че Инквизицията ги прилагала в «конски» дози. Строгото спазване на църковните обреди, четенето на молитви (понякога се предписвало да се повтарят в присъствието на свидетели едни и същи молитви десетки пъти дневно), изтощителните пости, пожертвованията за богоугодни цели, многократното посещение на едни и същи свети места (всички тези наказания били натрупвани върху едно и също лице) се превръщали в тежко бреме, продължаващо понякога години. При това най-малкото неспазване на епитимиите заплашвало с нов арест и още по-сурови наказания. Такива епитимии се превръщали в истински «подвизи на благочестието» и не само морално терзаели наказания, но довеждали него и семейството му до пълно разорение.

man condemned by the inquisition of goa to be burnt at the stake late 18th centuryПрез XIII век доста популярно наказание било принудителното участие в кръстоносните походи, но инквизиторите по-късно се отказали от подобни епитимии, тъй като се опасявали, че еретиците ще «заразят» кръстоносците.

Но ако «леките» наказания били толкова изтощителни, то можем да си представим какво бреме били за жертвите на Инквизицията «унизителните» наказания. В такива случаи освен изброените по-горе епитимии се добавяли и следните наказания: носене на знаци на позора, въведени за първи път от св. Доминик през 1208 г. и «усъвършенствани» от по-късните инквизитори във вид на големи платнени червеникавожълти нашивки във формата на кръст. В Испания на осъдения надявали жълта риза без ръкави със зашити на нея изображения на дяволи и огнени езици от червена материя; на главата му нахлупвали шутовски калпак.

Осъденият бил длъжен да носи позорните нашивки в къщи, на улицата и на работа, най-често цял живот, като ги заменял с нови, когато овехтявали. Притежателят на такива нашивки бил обект на постоянни издевателства от страна на ограничените си съграждани, въпреки че съборите лицемерно призовавали вярващите да се отнасят с «кротост и съжаление» към носителите на позорни знаци. По такъв начин, отбелязва Хенри Чарлз Ли, носенето на «кръста, тази свещена емблема на християнството, се превърнало в едно от най-тежките наказания».20

Всеки обвинен, ако се е признал за виновен, можел да проси примирение с Църквата. В този случай степента на наказанието намалявала в зависимост от времето на признанието и от важността на престъплението.

В ранния период на Инквизицията примирението с Църквата се извършвало тържествено, в храма и в присъствието на народа. В назначения ден преди литургията обвиненият в ерес се изправял на амвона гологлав и със свещ в ръце. Започвало богослужението. След четене на Евангелието инквизиторът произнасял реч против ереста, а след това осъденият на покаяние пред кръста и Евангелието произнасял отричането от заблужденията си, ако можел подписвал този акт и получавал разрешение.

В деня на Вси Светии, на празника Рождество Христово, на празника Сретение Господне и всеки неделен ден от Великите Пости - се казвало в разрешителната грамота - обърнатият се задължава да присъства в събранието за церемонията по риза, бос, със скръстени ръце и така да приема от епископа или енорийския свещеник удар с лоза, с изключение на Връбната неделя. На великата сряда той пак е длъжен да се яви в събранието и да бъде изгонен от църквата за цялото време на постите. През това време е длъжен да ходи до вратата на църквата и да стои там по време на богослужението. На светлия четвъртък ще се изправи на същото място и отново ще му бъде разрешено. Всеки неделен ден преди постите той трябвало да влиза в църква с надежда за опрощение и пак да се изправя пред църковните врати. На гърдите си постоянно трябвало да носи два кръста с цвят различен от цвета на дрехата.

Това покаяние продължавало от 3 до 7 години, в зависимост от важността на престъплението, като се считало за едно от най-леките наказания. В по-късен период  примирението с църквата се извършвало едновременно с аутодафето.

Сред «показните» наказания, на които били подлагани осъдените от Инквизицията, фигурирало публичното бичуване. Осъденият, гол до кръста, бил бичуван от свещеника пред целия народ в църквата по време на богослужение; бичували го по време на религиозните процесии; веднъж месечно той бил длъжен да ходи след литургия гол до кръста в домовете, където е «грешил», т.е. срещал се е с еретици, и там да бъде бит с пръчки. Много често осъденият бил подлаган на такива мъчения цял живот. Да свали от него подобна епитимия, впрочем както и другите, можел само един човек — онзи, който го е осъдил — инквизиторът, и той правел това, както ще видим, при определени условия.

Следващото наказание бил затворът, като при това доживотният тъмничен затвор се смятал за проява на висше милосърдие. Тъмничният затвор бил три вида: каторжен затвор (murus strictissimus) — когато затворникът бил държан в единична килия с окови на ръцете и краката; строг тъмничен затвор (murus strictus durus arctus) — когато осъденият бил държан в единична килия с окови на краката, понякога прикован към стената; обикновен тъмничен затвор — когато затворниците били държани в общи килии без окови. Във всички случаи затворниците получавали за храна само хляб и вода. За постеля им служел само наръч слама. На затворниците били забранени връзките с външния свят. Еймерик смятал, че затворниците могат да бъдат посещавани само от ревностни католици, но не и от жени и прости хора, тъй като осъдените били склонни да се връщат към ереста и лесно да «заразяват» другите.

Затворникът на Инквизицията можел, разбира се, ако разполагал със скрити средства, да подкупи пазачите си и да си осигури по този начин някои облаги и привилегии. Но това му се удавало твърде рядко, тъй като инквизиторите, като знаели продажността на пазачите, внимателно ги наблюдавали и строго наказвали уличените в непозволени връзки със затворниците.

Наистина, случвало се и инквизиторите, в замяна на предателство или други оказани им услуги, а понякога просто поради недостиг на тъмнични помещения да пускат на свобода някои затворници. Но това никога не било амнистия или реабилитация на осъдените. Следвайки указанията, дадени от Инокентий IV през 1247 г., инквизиторите, освобождавайки затворника, го предупреждавали, че при първо подозрение той ще бъде незабавно върнат в затвора и жестоко наказан без всякакъв съд и следствие.

Целият живот на такъв затворник на инквизицията, по думите на X. Ч. Ли, «принадлежал на мълчаливия и тайнствен съдия, който можел да го разруши, без да изслуша оправданията, без да обясни причините. Той завинаги оставал под надзора на инквизиционната полиция, която се състояла от енорийския свещеник, монасите, духовните лица..., на които се заповядвало да донасят за всеки пропуск при изпълнение на наложената му епитимия, за всяка подозрителна дума или действие, за които той бил подлаган на ужасни наказания като еретик — рецидивист. Нямало нищо по-лесно за един личен враг от това, да унищожи подобен човек и да се направи това било толкова по-лесно, защото доносникът знаел, че името му ще бъде запазено в тайна. Ние напълно справедливо скърбим за жертвите на кладите и затворите, но било ли е тяхното положение по-печално от участта на множество мъже и жени, станали роби на инквизицията, след като тя ги обсипала с лицемерното си милосърдие?»21

През XIII век инквизиторите, като осъждали еретика, заповядвали къщата му да бъде разрушена и изравнена със земята. Но с течение на времето стремежът да се завладее имуществото на осъдените надделял и Инквизицията се отказала от подобни действия.

Инквизиторите в испанските и португалските колонии освен другите наказания осъждали жертвите си на каторжна работа, използвали ги като роби в манастирите или ги изпращали в Испания да служат на галерите, като ги приковавали към седалките и веслата.

За разлика от светските съдилища, за които смъртта на обвиняемия заличавала вината му, Инквизицията съдила и преследвала не само живите, но и мъртвите. Изобщо Инквизиционният трибунал не признавал никакви смекчаващи вината обстоятелства. Нито полът, нито възрастта, нито давността на извършеното провинение, нито, най-после, смъртта спасявали еретика от осъждане. Инквизицията постъпвала с мъртвите също така безцеремонно, както и с живите. Тя можела да обвини в ерес човек, който бил починал не само наскоро, но и отдавна — преди сто или двеста години. Като основание за делото можело да послужи заявлението на всеки доносник или изфабрикуваният за тази цел «изобличителен» документ. В подобни случаи се произнасяла присъда: останките на еретика да се изгорят и пепелта да се разнесе от вятъра, а имуществото му да се изземе от наследниците и да се конфискува.

Секвестирането на имуществото на заподозрения в ерес следвало автоматично след арестуването му, като при това се конфискувало всичко — от недвижимата собственост до домакинските съдове и личните вещи на арестувания. Вследствие на това семейството на жертвата се оказвало лишено от покрив и средства за съществуване, очаквали го нищета или гладна смърт — та нали за помощта, която би му била оказана, заплашвало обвинение в съчувствие ма ереста...

В началото на масовото преследване на еретиците в Южна Франция част от конфискуваните средства се използвали за строителство на затвори, които явно не стигали за нуждите на Инквизицията. През този период еретиците не само «финансирали» строителството на своите затвори, но и участвали непосредствено в това строителство — нещо, което се смятало за знак на особена преданост към Църквата. Впоследствие конфискуваните средства се разделяли между Инквизицията, градските власти и епископа. Френската корона и Венецианската република с течение на времето започнали да присвояват заграбените от Инквизицията чрез конфискуване средства в полза на своите съкровищници. В папските владения лъвският дял от заграбеното постъпвал в папската хазна.

Присъдата на Свещения трибунал се смятала за окончателна и не подлежала на обжалване. Теоретически, разбира се, осъденият можел да се обърне към папския престол с молба за помилване или за преразглеждане на делото. Но това се случвало извънредно рядко. Самият осъден, намиращ се в ръцете на Инквизицията, бил лишен от физическата възможност да обжалва действията ѝ. Роднините и приятелите му не смеели да направят това от страх пред репресиите на инквизиторите, които смятали оплакванията от дейността им за проява на горделивост и едва ли не за доказателство за еретични възгледи. При това жалбите от подобен род били почти безполезни — папският престол рядко им обръщал внимание.

 

Аутодафето и кладата

 

Този от вероотстъпниците, който упорствал в своите грешки и не желаел да се върне в лоното на католическата църква, този, който отказвал да признае грешките си и да се помири с църквата, този, които веднъж помирил се, изпадал отново в ерес, т. е. ставал еретик-рецидивист, а също така и осъденият задочно, а след това хванат еретик — всички тях Инквизицията ги отлъчвала и «пускала на свобода».

Тази невинна на пръв поглед формулировка криела в себе си смъртната присъда на еретика. Осъденият бил «пуснат на свобода», в смисъл че църквата отказвала занапред да се грижи за вечното му спасение, че тя се отричала от него. Получената по такъв начин от осъдения «свобода» водила след себе си не само позорна смърт на кладата, но според учението на Църквата и вечни мъки в отвъдния свят. Наказание невъобразимо жестоко, признавали богословите, но заслужено от онзи, който се отказвал от майчината опека на Църквата, предпочитайки да служи на дявола. Упорстващият еретик не можел да разчита на християнско състрадание, на милосърдие, на любов. Той трябвало да бъде погълнат не в преносния, а в буквалния смисъл от огнения ад. Но инквизиторите предпочитали светската власт да свърши тази мръсна работа вместо тях. Различни автори се опитват по различен начин да оправдаят такава «принципиалност» от тяхна страна, още повече че Църквата не само в далечното минало, а както видяхме — и в наше време, провъзгласява правото си да наказва вероотстъпниците с всички видове наказания, включително и смъртното наказание. Да се смята, че инквизиторите, които прилагали изтънчени мъчения към жертвите си, измъчвали ги със студ и глад, бичували ги публично и накрая ги съпровождали на кладата и подтиквали вярващите да хвърлят в нея съчки, за да гори «по-весело», се стеснявали лично да екзекутират еретиците, едва ли е обосновано и логично.

800px An auto da fe in the Town of San Bartolom Otzolotepec Google Art ProjectОще преди учредяването на Инквизицията Църквата се стремяла да задължи светската власт да преследва еретиците. Тя можела да постигне това само частично и затова организирала свой собствен репресивен орган — Инквизицията. Но зловещата привилегия да произнасят официално смъртни присъди, да екзекутират и да плащат на палача Църквата оставяла на светските власти.

И така, ако еретикът не се отричал от своите «лъжливи и грешни» убеждения, Църквата се отричала от него, пускала го «на свобода», като го предавала на гражданските власти с предписанието да го накажат според заслугите (débita animadversione puniendum). В по-късни времена това предписание било съпроводено g молбата да се прояви милост към осъдения. Милостта се проявявала в това, че разкаялият се смъртник бил удушаван, преди да бъде изгорен, или му надявали на шията «яка», напълнена с барут, за да съкратят мъките му.

Не може да се каже, че светските власти в католическите страни винаги охотно, безпрекословно и с усърдие са изпълнявали наложените им от църквата палачески функции. На много места, особено през XIII и XIV век, властите отказвали по различни причини «да постъпват с еретиците, както е прието», т. е. да ги изпращат на кладата. Главната причина за това била, че сляпото подчинение на заповедите на Инквизицията превръщало светската власт от неин съюзник в неин васал.

Там, където Инквизицията била подчинена на кралската власт, както в Испания и Португалия, такива противоречия не възниквали. Но във Франция, Германия, републиките и княжествата на Италия, където Църквата се борела за надмощие над светската власт, дейността, или по-точно — прекаленото засилване на влиянието на Инквизицията, предизвиквало съпротивата на светските власти. В такива случаи папският престол реагирал решително и без забавяне. Виновните в неизпълнение на заповед на Инквизицията и по-специално — в отказ да изпратят еретици на кладата, били отлъчвани от църквата, на непослушните градове се налагал интердикт, папският престол призовавал вярващите да не плащат данъци, да не се подчиняват на такива власти.

Твърдението, че Църквата няма пълномощия да предава еретиците на светската власт и да иска от последната да изпълни смъртното им наказание, било обявено от Констанцкия събор за еретично и фигурирало като 18-а точка в обвинението против Ян Хус.

Инквизицията, както вече отбелязахме, била повече заинтересована еретикът да се откаже от своите възгледи, отколкото да изгори на кладата. «Да оставим настрана грижата за възможността да се спаси душата — пише Хенри Чарлз Ли. — Възвърналият се в правата вяра, предаващ своите съмишленици, бил по-полезен за църквата от овъгления труп; затова не жалели усилия да получат неговото отричане. Опитът показал, че фанатично настроените хора жадували за мъчения и желаели по-бърза смърт на кладата, но инквизиторът не трябвало да бъде изпълнител на желанията им. Той знаел, че първият порив често отстъпвал на въздействието на времето и мъченията, затова предпочитал да държи упорствуващия еретик закован и сам в затвора в продължение на шест месеца или цяла година. До него се допускали само богословите или правистите, които трябвало да въздействат на ума му, или жената и децата му, които трябвало да въздействат на сърцето му. И само тогава, когато всички усилия не донасяли резултат, той бил «пускан на свобода», но дори и тогава екзекуцията се отлагала с един ден, за да може той да се отрече, което впрочем се случвало рядко, тъй като онези, които не били отстъпили дотогава, обикновено не се поддавали на никакви убеждения.»22

За това, как се е извършвала екзекуцията на еретика, са се запазили много описания на съвременници. Постепенно бил изработен своеобразен ритуал, спазван нанякъде от Инквизицията. Обикновено екзекуцията се насрочвала за празничен ден и населението се поканвало да присъства на нея. Отклоняването на такава покана, както и проявата на симпатия или жалост към осъдения можело да доведе до подозрение в ерес. Кладата била предшествана от аутодафе, което било уреждано на празнично украсения централен площад на града. Там и присъствието на църковните и светските власти се извършвало тържествено богослужение, а след това се обявявала присъдата на Инквизицията над осъдените вероотстъпници.

Аутодафето се уреждало няколко пъти годишно и на него били подлагани на екзекуция няколко десетки жертви на Инквизицията. Един месец преди провеждането му енорийските свещеници известявали вярващите за предстоящото аутодафе, като ги канели да участват в него и обещавали за това индулгенция за 40 дни.

В навечерието на аутодафето градът бил украсяван със знамена и гирлянди от цветя, балконите били украсявани с килими. На централния площад издигали дървен подиум, на който построявали олтар под червен балдахин и ложи за краля или местния владетел и за другите светски, включително военни и църковни почетни лица. Присъствието на жени и деца се приветствало. Тъй като аутодафето продължавало понякога по цял ден, в подножието на подиума се построявали обществени тоалетни, от които можели да се възползват в случай на нужда почетните гости.

В навечерието се устройвала нещо като генерална репетиция на аутодафето. По главните улици на града минавала процесия от енориаши, възглавявана от членовете на конгрегацията на св. Петър Мъченик (италиански инквизитор-доминиканец от Верона, убит през 1252 г. за неговите злодейства от противници на инквизицията; той бил провъзгласен за патрон на инквизицията). Членовете на тази конгрегация се занимавали с подготовката на аутодафето — строили подиума, подготвяли «работното място» — «огнището», където хвърляли в огъня неразкаялите се еретици, и така нататък. След тях вървяла «Христовата милиция», т. е. целият персонал на местната инквизиция с нейните осведомители — доносниците, с бели качулки и дълги наметала, които скривали от очите на хората техните физиономии. Двама участници в аутодафето носели зелените  знамена на инквизицията, едното от които било забивано на трибуната на аутодафето, а другото — около «огнището».

От сутринта затворът на Инквизицията гъмжал като кошер. Затворниците, които нямали представа за готвената им участ, за степента на наказанието, на което са осъдени, тъй като узнавали това едва от аутодафето, били подготвяни от стражата за предстоящото тържество, или по-точно — за екзекуцията. Тях ги подстригвали, обръсвали, обличали ги в чисто бельо, давали им обилна закуска и понякога за храброст — и чаша вино. След това мятали на шията им въжена примка и във вързаните им ръце поставяли зелена свещ. В такъв вид осъдените били изкарвани на улицата, където ги очаквали стражите и «роднините» на Инквизицията. Особено злостните еретици били поставяни с гърба напред върху магарета, като ги привързвали към животните. Затворниците били повеждани към катедралата, където се образувала процесия. В нея участвали същите личности, които били и в процесията от предишния ден, като сега те носели знамената на енориите, покрити в знак на траур с черна материя. Доносниците носели санбенито и кукли, или по-точно манекени, които изобразявали умрели, избягали или нехванати еретици, осъдени на клада.

Процесията, участниците в която пеели траурни църковни химни, бавно се отправяла към площада, където трябвало да се състои аутодафето. Монасите и «роднините», които съпровождали затворниците, гръмогласно ги призовавали да се покаят и помирят с Църквата. Гражданите наблюдавали процесията от прозорците на къщите си или от тротоарите. Следвайки указанията на църковните служители, мнозина от тях хулели затворниците. Забранявало се обаче да се хвърлят по тях каквито и да било предмети, тъй като практиката показвала, че от такова хвърляне могат да пострадат не само жертвите на Инквизицията, но и съпровождащите ги войници от «Христовата милиция».

През това време на мястото на аутодафето се събирали светските и духовните власти и гости, които заемали места на определените им трибуни, а също така и гражданите, които изпълвали площада. Винаги имало предостатъчно любители да видят аутодафето.

С пристигането на процесията затворниците били поставяни на скамейките на позора, които се намирали на подиума, малко по-ниско от почетните трибуни. След това започвала траурната меса, а след нея следвала страшната проповед на инквизитора, която завършвала с обявяването на присъдите. Присъдите били прочитани на латински и затворниците трудно долавяли смисъла им те били твърде дълги, започвали с цитати от Библията и произведенията на църковните Отци, четели ги бавно. Ако осъдените били много, за произнасянето на присъдите понякога отивали по няколко часа.

Аутодафето се увенчавало с екзекуции: някои осъдени били обличани в санбенито и шутовски калпаци, други били бити с камшик, трети — повличани от стражите и монасите към «огнището».

«Огнището» било разположено на съседния площад, където след смъртниците преминавали църковните и светските почетни лица и обикновените граждани. В навечерието на екзекуцията там бил построяван ешафод със стълб в центъра, към който бил привързван осъденият. Докарвали дърва и съчки, с които обграждали ешафода. Монасите и «роднините», които съпровождали смъртниците, се опитвали в последната минута да изтръгнат от осъдените отричане. За желанието си да се разкае осъденият можел само да даде знак, тъй като от страх да не агитира пред народа в полза на ереста него често го водели на смърт със запушена уста.

Contemporary illustration of the Auto da fe held at Validolid Spain 21 05 1559Ако сред осъдените имало лица с духовно звание, тогава церемонията се усложнявала: при кладите се явявал папският нунций, епископите и свещениците. Осъденият стоял по средата на инквизиторите, в облекло според чина си. След присъдата се четяла особена сентенция.

"От името на всемогъщия Бог - Отца и Сина и Светия Дух, с апостолската и наша власт, ние, пратениците в тази страна - се казвало в сентенцията на тулузката инквизиция - снемаме от тебе духовния чин и те отлъчваме от свещеническите и други задължения, ние те сваляме, лишаваме и изключваме от всички църковни бенефиции, духовни права и привилегии. В силата на всичко това ние молим присъстващия тук благороден сенешал да те вземе под свое разпореждане и настойчиво му предлагаме, щото при изпълнението на наказанието да постъпи с тебе според присъдата"...

По този начин тулузката инквизиция поне не прибягвала към лицемерието на испанската и не молела за снизхождение към престъпника.
Когато се запалвала кладата, на особено уважаваните енориаши се предоставяло почетното право да хвърлят съчки в огъня, с което увеличавали своите добродетели пред Църквата.

Въпреки че палачите се опитвали да нагласят огъня така, че той да погълне осъдения, без да остави и следа oт него, тази цел невинаги се постигала. В такива случаи палачите късали овъглените останки на малки парчета, надробявали костите и тази ужасна смес повторно се хвърляла в огъня. След това пепелта се събирала внимателно и се хвърляла в реката. С подобна процедура инквизиторите се опитвали да лишат еретиците от възможността да получат останките на своите мъченици и да им се покланят.

Ако осъденият на клада умирал преди екзекуцията, изгаряли трупа му. На изгаряне били подлагани и oстанките на осъдените посмъртно. В испанската и португалската инквизиция било прието да се изгарят на кладата кукли, които изобразявали осъдените (екзекуция in efigie). На такава символична екзекуция били подлагани осъдените на доживотен затвор, както и избягалите от затворите или от преследванията на Инквизицията нейни жертви.

Кладата се използвала от Инквизицията и за друга цел — унищожаване съчиненията на вероотстъпниците, друговерците и неугодните на Църквата писатели.

Смятала ли се е Инквизицията за безгрешна, за неспособна да осъди невинен, да хвърли в огъня човек, непровинил се в нищо? Съвсем не. Николас Еймерик например съвсем не отричал, че сред осъдените от Трибунала могат да се окажат и невинни хора, но, поучавал той, «ако невинният е осъден несправедливо, той не трябва да се оплаква от решението на Църквата, която е произнесла тази присъда, опирайки се на достатъчно доказателства, и която не може да наднича в сърцата, и ако лъжесвидетели са спомогнали за осъждането му, той е длъжен да приеме присъдата със смирение и да се радва, че има възможност да умре за истината»23.

Възниква въпросът, продължава да разсъждава на тази тема Николас Еймерик, има ли право оклеветеният от лъжесвидетел вярващ, като се опитва да се спаси от смъртна присъда, да си признае неизвършено престъпление, т. е. ерес, и да се покрие в резултат на такова признание с позор. На първо място, обяснява инквизиторът, репутацията на човека е външно благо и всеки е способен да я пожертва, за да избегне мъченията, които носят страдание, или да спаси живота си, който е най-скъпоценното от всички блага; на второ място, загубата на репутация не носи вреда на никого. Ако пък, заключава Еймерик, такъв осъден откаже «да пожертва репутацията си» и да се признае за виновен, то изповедникът е длъжен да го призове да посрещне мъченията и смъртта със смирение, за което ще му бъде приготвена на онзи свят «безсмъртната корона на мъченик».

 

1Ли, Г. Ч. Цит. съч., т. 1, с. 259
2Le Manuet des inquisiteurs…., p. 34
3Gui. В. Manuel de l'Inquisiteur, v. 2, Paris, 1927, p. 29.
4Ibid., v. I, ρ. 9.
5Ли, Г. Ч. Ци т. съч., т. 1, 260—261; Gui, В. Op. cit., v. 1, p. 65—71.
6Ли, Г. Ч. Цит, съч., т, 1, с. 264,
7Суров затвор и тежък живот
8Ли, Г, Ч, Цит. съч., с. 265.
9Shannon, А. С. Op. cit., p. 85.
10Le Manuet des inquisiteurs…., p. 78
11Уред за изтезание чрез разтягане на тялото
12Скамейка за привързване на арестанта
13Vacandard, Е. Op. cit., p. 45.
14Código de derecho canonico... , 795—796.
15Liorca, В. Op. cit., p. 210.
16Ли, Г. Ч. Циг. съч., т. I, с. 284.
17Пак там, т. I., с. 292.
18Пак там, с. 306.
19Le Manuel des Inquisiteurs..., p. 109.
20Ли, Г. Ч, Цит. съч„ т. I, с. 297.
21Пак там, т. I, с. 313.
22Ли, Г, Ч, Цит, съч,, т, 1, с, 341.
23Le Manuel des Inquisiteurs. . . , p. 151.