Апостолическият престол

Инквизицията

Посещения: 12441

 

Испанско интермецо

 

През 1557 г. умрял Жоау III. Регентка станала жена му Катарина, сестра на испанския крал Карл V. Последният започнал да крои планове за завладяване на португалския трон. За съответната обработка на Катарина били изпратени йезуити начело с кардинал Франсиско Борха (Борджия). Португалците заменили Катарина с нов регент — инквизитора-мор Енрике, а след това провъзгласили за крал малолетния син на Жоау III — Себастиян. Когато Себастиян загинал по време на един от походите в Африка, за крал бил провъзгласен инквизиторът-мор Енрике. Две години по-късно — през 1580 г., той умрял, без да остави преки наследници. Испанският крал Филип II, следвайки заветите на своя баща, незабавно изпратил срещу Португалия войските си начело с херцог Алба, който завзел Лисабон и провъзгласил «доброволното» присъединяване на Португалия към Испания. «Унията» на двете държави продължила 60 години.

С идването на испанците дейността на португалската Инквизиция достигнала своя връх. Още през 1544 г. дон Енрике — инквизитор-мор на Португалия, и Пардо де Тавера — генерален инквизитор на Испания, се договорили за взаимна размяна на арестувани от съответната националност. Португалската Инквизиция охотно давала на испанската арестуваните по подозрение в ерес испански поданици, които попадали в мрежите ѝ. Испанската Инквизиция пък като правило отказвала да отговаря с взаимност, тъй като се смятала за по-квалифицирана и претендирала за контрол над своята португалска сестра. Сега тя получавала възможност да осъществи този контрол на практика. След «унията» испанската Супрема укрепила със свои опитни кадри португалския Свещен трибунал, като вдъхнала в него, така да се каже, нов живот. Резултатите не закъснели.

Ако за 33 години — от 1547 до 1580 г. — в Португалия се състояли 34 аутодафета, на които били изгорени живи 169 «еретици», изгорени символично — 51, и подложени на други видове наказания — 1998 души, то от 1581 до 1600 г., т. е. за 20 години — докато Португалия се намирала под властта на Испания и страната била управлявана от наместника на великия австрийски херцог Алберт, който бил по съвместителство от 1586 до 1596 г. инквизитор-мор на португалската Инквизиция, в тази страна се състояли 45 аутодафета, на които били изгорени живи 162 души, изгорени символично — 51, и подложени на други видове наказания — 2979 души.1

С възкачването на престола на Филип III «португалците», както испанците наричали португалските «нови християни», положили нови усилия да облекчат участта си с помощта на единственото средство, което имали на разположение — парите. Филип III се оказал твърде податлив на подобни доводи. През 1601 г. за 200 хил. крусадо той разрешил на «новите християни» свободно заминаване за колониите на Испания и Португалия. А няколко години по-късно се състояла нова внушителна сделка между «новите християни» и Филип III. Последният получил 1860 хил. крусадо, генералният инквизитор, неговият заместник и секретарят на испанската Инквизиция — по 100 хил., любимецът на краля — министърът Лерма — 50 хил. крусадо. На такава цена била купена общата амнистия на жертвите на португалската Инквизиция, от чиито затвори през 1605 г. били пуснати 410 затворници.

През 1621 г. Филип III умрял и тронът заел неговият син Филип IV. Toй се нуждаел от пари не по-малко от баща си. Над «новите християни» отново надвиснала заплахата от възобновяване на преследванията и те трябвало отново да плащат на преследвачите си. През 1627 г. седем крупни «португалски» банкери начело с Нунес Саравия предоставили на краля заем от 2 159 438 крусадо.

През 1628 г. Филип получил още 80 хил. крусадо2 под формата на «подарък». Но апетитът му нямал граници. Той решил да възобнови преследванията на «новите християни», съблазнен от твърдението на инквизиторите, че те разполагали с капитали от 70–80 млн. крусадо. Освен това възобновяването на терора освобождавало краля от задължението да върне получените от него и от баща му заеми. Напразно «португалците» предлагали да поемат всички разходи на Инквизицията, да плащат възнагражденията на всички членове и служещи на Свещения трибунал в Испания и Португалия, напразно обещавали нови заеми. Такива обещания само разгаряли апетитите на краля и инквизиторите и ги убеждавали, че с помощта на Свещения трибунал може да се вземе значително повече от «португалците», отколкото самите те предлагали.

През 1633 г. португалската Инквизиция отново пристъпила към работа. За седем години — до освобождението на страната от испанско господство — тя осъдила над 2 хил. души, 48 от които били изгорени живи на кладите.

На 13 декември 1637 г. трибуналът в Толедо осъдил вече известния на читателя банкер Хуан Нунес Саравия, неговия брат Енрике и другите финансисти, на които Филип IV по такъв начин «връщал» предоставения му преди десет години заем. Всички подсъдими били обявени за юдействащи, признали се за виновни и платили голяма глоба, за да запазят живота си. На братята Нунес Саравия това струвало 320 хил. дуката.3

 

Кого е съдила

 

Да се запознаем с някои конкретни дела на португалската Инквизиция и ще видим кого и защо е съдила. В това отношение много характерен бил процесът против Джордж Бъкънън — професор от Университета в Коимбра. Шотландец по произход, виден хуманист, преподаващ философия в различни френски университети, Бъкънън бил поканен от Жоау III в Коимбра. Там по донос на доминиканеца Пинейра Инквизицията веднага го взела под наблюдение, започнала да го следи, а през 1550 г. го арестувала заедно с двама португалски преподаватели: Тейве и Коста, като обвинила тримата в «лутеранство». Инквизиторите разпитвали Бъкънън в продължение на една година, приписвайки му не само симпатии към протестантството, а и юдаизъм. Бъкънън си признал само частично. Да, той не вярвал, че нафората е «тяло Господне», съмнявал се в съществуването на чистилището, в необходимостта да се спазват постите, но всички тези съмнения изпитвал само «временно», а намирайки се във Франция, той се отрекъл от тях пред един францисканец, името на когото не можел да назове. Освен това Бъкънън се позовавал на някаква си папска була, която уж му давала прошка, була, която инквизиторите търсили и не можали за открият. За да докаже своята ортодоксалност, Бъкънън изразил желание още веднъж да се разкае и да се помири с Църквата. Инквизиторите, които не разполагали с улики против него, се задоволили да заставят Бъкънън отново да осъди «престъпленията» си, след което го държали известно време в манастир, като проверявали ортодоксалността на неговата вяра. Португалците Тейве и Коста се отървали с по няколко години затвор. Като излязъл на свобода, Бъкънън скоро напуснал Португалия и се завърнал в Англия, където с течение на времето станал виден деец на Англиканската Църква и написал спомени за своите преживявания в затворите на лисабонската Инквизиция4.

В лутеранство бил обвинен и изтъкнатият португалски хуманист Дамян де Гоиш (1502 — 1574 г.). Гоиш произхождал от аристократично семейство на «стари християни», възпитавал се при двора на крал Мануел. След това известно време работил като секретар на португалската търговска колония във Фландрия, пътешествал из Германия, където се запознал с Лутер. В Базел Гоиш се срещнал с Еразъм, с когото се сприятелил и поддържал тесни връзки в продължение на много години. По едно време той живял пет месеца в дома на Еразъм.

През 1548 г. Гоиш бил назначен за главен пазител на държавния архив в Торе ду Тумбу, а десет години по-късно станал кралски хронист. На този пост Гоиш написал редица исторически съчинения, които го прославили както в родината му, така и в чужбина. Една от ранните му книги за вярванията и обичаите на етиопците («Fides religio moresque Aetiopum»), публикувана в Лувен през 1540 г., а след това в Париж и Брюксел, била забранена от португалската Инквизиция, която виждала в нея пропаганда на веротърпимостта. През 1545 г. португалският йезуит Симон Родригеш, един от учениците на Игнатий Лойола, направил донос срещу Гоиш, като го обвинил в симпатии към протестантите. Оттогава йезуитският орден следял непрекъснато Гоиш, като събирал компрометиращи материали против него. За характера на тези материали може да се съди по обвиненията, които Инквизицията отправила срещу 69-годишния Гоиш след ареста му през 1571 година. Знаменитият хронист бил обвинен, че ял свинско по време на пости, че бил във връзка с Еразъм, че се срещал с Лутер, че четял забранени книги, че се изказвал непочтително за римските папи и за католическите обреди, че приемал в дома си много чужденци и пеел с тях «неразбираеми» песни.

След година и половина затвор и непрекъснати разпити Свещеният трибунал провъзгласил Гоиш за «еретик лутеранин и отцепник от вярата». Гоиш се спасил от кладата само защото се съгласил да се покае и да се помири с Църквата. За да го склонят към покорност, инквизиторите му обещали тайно помирение вместо публично опозоряване на аутодафе. В решението на трибунала се пояснявало, че тъй като «престъпникът е известен в чуждите страни, заразени от ерес, то това (т.е. публичното аутодафе) може да му донесе само слава...»5. Гоиш се отказал от славата на мъченик, признал всичко, което искали неговите палачи, и бил осъден на вечно заточение в един от манастирите на Лисабон. Известно време след това инквизиторите разрешили на болния старец да се върне в дома си. Скоро той умрял. Според едни сведения смъртта настъпила от разрив на сърцето, според други — слугата му го заклал. Ако последното е вярно, възниква въпросът — не е ли бил убиецът му един от «роднините», изпълняващ поръчение на Инквизицията?

На 23 август 1606 г. Трибуналът арестувал в Лисабон английския търговец Хуго Горгени, като го обвинила в лутеранство. Подложен на дълги разпити, Горгени твърдо защитавал правото си да изповяда протестантството и оспорвал правото на Инквизицията да го съди за това. Следствието по неговото дело продължило две години и девет месеца. Инквизицията го признала за виновен в ерес и го осъдила на отлъчване и предаване на светските власти. Изоставен от английските власти на произвола на съдбата, за да се спаси от кладата, Горгени се съгласил да се очисти от «еретическата мръсотия». Той се признал за виновен, покаял се и приел католическата вяра6.

Инквизицията помилвала Горгени след неговото отричане и половин година по-късно го пуснала на свобода. Той останал в Португалия, страхувайки се, изглежда, да се върне в Англия, където за отричането си можел също да бъде подложен на наказания. Испанските, а по онова време и португалските власти изплащали на протестантите, които приемали католичеството, малка пенсия, която Горгени може би е получавал до края на живота си.

След освобождението на страната от испанското господство през 1640 г. и сключването на отбранителен съюз с Англия португалската Инквизиция била принудена да обуздае своята «антилутеранска» страст. Във всеки случай живеещите в Португалия англичани вече не били преследвани за религиозните им възгледи.

На 19 октомври 1739 г. по присъда на Инквизицията в Лисабон бил гаротиран, а след това изгорен знаменитият автор на популярни комедии, 34-годишният Антониу Жозе да Силва, наречен «португалският Плавт». Той учел във факултета по каноническо право, когато Трибуналът го арестувал заедно с майка му по обвинение в ерес. Двамата били подложени на мъчения, помирили ги с Църквата на аутодафе и ги пуснали7.

Известно време след това по донос на слугинята им отново ги арестували. В затвора на Инквизицията този път попаднала и бременната жена на да Силва — Леонора-Мария Карвальо, испанка, която преди това била преследвана от испанската Инквизиция във Валядолид. След двегодишен престой в затвора да Силва загинал на кладата. Жена му родила в затвора. Тя и майката на писателя били осъдени на дълги години тъмничен затвор8.

 

Безславен край

 

«Новите християни» приветствали освобождението на Португалия от испанско владичество през 1640 година. Те се надявали, че след като Испания си отиде, Инквизицията, дори да не прекрати своята дейност, поне ще стане по-умерена. Но надеждите им не се оправдали.

Инквизиторът-мор Франсиско де Кащру и членът на съвета на Инквизицията Жоау де Васконшелос останали верни на испанския монарх. Когато папският престол, който изчаквал разрешаването на конфликта между Испания и Португалия, за да определи позициите си, отказал на Жоау IV (1640 — 1656 г.) назначаването на епископи в Португалия, а Сорбонският университет се изказал за правото на краля да назначава епископи без предварителното съгласие на папата, съветът на Инквизицията осъдил това мнение на парижките теолози като еретическо.

Като се избавили от «опеката» на испанците, португалците не можали да се освободят от рожбата на Испания — йезуитския орден, — тази мина със закъснител, оставена им в наследство от родината на Игнатий Лойола. Орденът придобил голямо влияние в Португалия и превърнал страната, според популярния тогава израз, в «Парагвай на Европа»9.  А Инквизицията се намирала изцяло под негов контрол.

Наистина сред йезуитите имало и изключения. Йезуитът Антониу Виейра (1618 — 1697 г.) съветник на крал Жоау IV, убеждавал своя повелител да прекрати преследванията на «новите християни» и да ги използва за укрепване на португалската икономика. През 1646 г. в своята записка до краля «В подкрепа на народа и за промяна на поведението на Св. трибунал и на данъчното ведомство»10 Виейра писал, че в борбата си с Испания за своята независимост Португалия се нуждае от пари, а «тези пари могат успешно да се получат както в Португалия, така и на други места, само като се развива търговията, а за търговия няма по-способни хора от тези, които притежават капитали и проявяват трудолюбие, тоест — «новите християни».

Padre Antnio VieiraВ друга докладна записка — «Предложение, направено на краля дон Жоау IV, в която му се рисува нещастното състояние на кралството и необходимостта да привлече на своя страна юдейските търговци, които бродят по разни страни на Европа»11, същият Виейра доказвал на краля каква огромна изгода ще получи Португалия, ако се договори за съвместни действия с юдейските търговци от португалски произход, които живеели зад граница и разполагали с големи капитали и разклонени търговски връзки.

Жоау IV нямал нищо против да последва съветите на Виейра, още повече че «новите християни», заселили се във Франция, Нидерландия и Англия, разбирали, че унията с Испания означава за техните португалски съотечественици терор на Инквизицията, и дружно се обявили в подкрепа на независимостта на Португалия. Именно затова португалската Инквизиция, която мечтаела за повторно съединение с испанската, настоявала да продължи преследването на «новите християни». Когато през 1647 г. Жоау IV се опитал, възползвайки се от услугите на «новия християнин» Дуарте да Силва, да купи от Нидерландия няколко военни кораба, необходими за защитата на Португалия от Испания, Инквизицията не се поколебала да хвърли да Силва в затвора и с това да провали сделката. След като постоял в затвора, да Силва бил интерниран в Бразилия. Инквизицията наказала и другия довереник на краля — Мануел Фернандес Вила-Реал, — също «нов християнин», чрез когото Жоау IV поддържал връзка с кардинал Ришельо, който се обявявал за независимостта на Португалия. Инквизицията арестувала Вила-Реал и въпреки протестите на краля го хвърлила в огъня.

Кралската хазна продължавала да се нуждае остро от пари, когато през 1649 г. «новите християни» предложили на краля да построят за 1250 хил. крусадо 36 военни кораба (галеони) за защита на търговския флот на Португалия, който правел рейсове между Лисабон и Бразилия, като в замяна поискали да бъде отменена конфискацията на имуществата им. Кралят се съгласил на тази сделка и със специален декрет забранил на Инквизицията да конфискува каквато и да било собственост на португалци или чужденци, обвинени или осъдени за ерес и юдаизъм.

Инквизицията отказала да се подчини и обжалвала в Рим. Римският папа, който все още угодничел пред Испания и не признавал Жоау IV за крал, с две решения (бреве) през 1650 г. отменил постановлението на португалския монарх, който бил принуден да се подчини, опасявайки се от по-нататъшни усложнения с папския престол. Впрочем това не му попречило да сложи в джоба си 1250 ескудо. «Новите християни» били още веднъж обрани и жестоко измамени от португалската корона. Наистина Инквизицията не простила на краля тази толкова голяма «жертва» и продължавала да праща доноси и Рим, като го обвинявала в поощряване на юдействащите с такъв успех, че папата отлъчил от църквата Жоау IV и всички, които спомогнали за издаването на кралския декрет от 1649 година. След смъртта на Жоау IV през 1657 г. Инквизицията отново получила пълна власт и възобновила преследванията на «новите християни», а едновременно с това и на всички, които се обявявали в тяхна защита.

През 1663 г. бил арестуван по обвинение в поощряване на юдействащите йезуитът Антониу Виейра, който успял с голям труд четири години по-късно да се измъкне от затворите на Инквизицията и да избяга в Рим, където продължавал с подкрепата на португалския регент Педру II да настоява пред папския престол за ограничаване на правата на португалския Свещен съд. «Новите християни» щедро снабдявали Виейра с пари и той успял през 1674 г. най-после да получи от папската Инквизиция разпореждане, което забранявало на португалската Инквизиция занапред да устройва аутодафета, да съди и осъжда когото и да било и нареждало занапред всички дела по обвинение в ерес да се изпращат в Рим. По същество това разпореждане на римския папа означавало прекратяване на дейността на Инквизицията в Португалия. Но по това време инквизиторите успели да се договорят с регента Педру II, на когото обещали подкрепа за получаване на короната. Регентът отказал да се подчини на папската заповед и забранил обнародването ѝ в Португалия. Конфликтът продължил до 1681 г., когато папският престол отменил предишното си решение и отново разрешил дейността на Свещения съд. Португалската Инквизиция отпразнувала победата си с грандиозни аутодафета в Лисабон, Коимбра и Евора.

През първата половина на XVIII век сред «клиентите» на Инквизицията можели да се срещнат и различни побъркани монаси, и свещеници, «продали душите си на дявола». През 1725 г. Инквизицията в Лисабон изгорила свещеника Мануел Лопеш де Каравальо, който се провъзгласил за възроден Христос и призовавал да се екзекутират инквизиторите. През 1740 г. била изгорена монахинята Тереза за «престъпна връзка с дявола». През 1741 г. на кладата загинал свещеникът Антониу Ебре Лоурейру, който се представял за месия. През 1741 г. огънят погълнал и свещеника Педру де Ратес Енеким, който твърдял, че бил в рая и че жителите там «говорели по португалски». През 1748 г. на кладата се изкачила монахинята Мария Тереза Инация, също «встъпила в престъпна връзка с дявола». През 1748 г. Инквизицията съдила за «съжителство с дявола» монахинята Мария ду Розариу, която признала при следствието, че родила от дявола седем деца — кученца, котенца и уроди. Подобни процеси заемали важно място в дейността на Инквизицията особено през XVIII век. Всички тези «упорстващи еретици» били явно психически ненормални хора. Като доказателство за това служи именно тяхното «упорство» — никой от тях, независимо от мъченията, не се отказал от своите налудничави твърдения, а, както е известно, Инквизицията не щадила «упорстващите»...

Изглеждало, че няма сила, която би могла да обуздае португалската Инквизиция и че терорът ѝ ще продължава вечно. Народът свикнал с кладите, свикнал с мисълта, че всичките му беди идват от интригите на еретиците и техния покровител — дявола. Управниците се намирали в духовен плен на йезуитския орден и само най-прозорливите хора от тяхната среда можели по някои смели гласове, донасящи се от Франция и искащи да се «смаже гадината», да предвидят настъпващата гибел не само на инквизицията, но и на целия свързан с нея стар режим.

Колкото и да е парадоксално, а историята обича такива парадокси, Инквизицията получила първия си сериозен удар от човек, който на млади години се подвизавал като неин «роднина» и затова много добре познавал всичките й тайни. Наричали го Себастиан Жозе Карвальо-и-Мелу (1699 — 1782 г.). В историята влязъл под името маркиз де Помбал. През 1739 — 1745 г. той служил като секретар на португалското посолство в Лондон и Виена, където станал привърженик на просветения абсолютизъм и противник на йезуитите. През 1750 г. с възкачването на крал Жозе I на престола Помбал бил назначен за пръв министър и останал на този пост чак до смъртта на краля през 1777 година. Помбал се проявил като талантлив и смел реформатор. Той ограничал властта на служителите на Църквата, поставил дейността на Инквизицията под контрола на правителството, с всички средства спомагал за развитието на промишлеността, осъществил реформа на просветата, помагал за развитието на науката. През 1755 г. Лисабон бил разрушен от силно земетресение. Редица клирици използвали това стихийно бедствие за атака срещу премиера. Те започнали да уверяват вярващите, че земетресението е наказание господне за действията на безбожния пръв министър. През 1758 г. било извършено покушение върху краля. През 1760 г. Помбал скъсал отношенията с папския престол, арестувал и предал на съда най-активния противник на своето правителство — йезуита Габриел Малагрида.

784px Louis Michel van Loo 003

Малагрида бил италианец, заселил се отдавна в Португалия, където се превърнал в довереник на аристократичните семейства, чиито интереси винаги защитавал, като нападал фанатично всичко прогресивно и напредничаво за времето си. Той принадлежал към най-лошия тип «ентусиасти» — реакционери по израза на английския биограф на Помбал от миналия век Джон Смит12.

Малагрида станал главният противник на реформите на Помбал. Той използвал земетресението за яростни нападки срещу министър-председателя. През 1756 г. йезуитът публикувал памфлета «Мнение за истинските причини за земетресението»"13, в който писал: «Знай, о, Лисабон, че разрушители на нашите домове, дворци, църкви и манастири, причина за смъртта на толкова хора и за огъня, който погълна толкова ценности, са твоите отвратителни грехове, а не кометите, звездите, парите, газовете и другите подобни естествени явления.»14  Малагрида призовавал да не се възстановява столицата, а да се молят за изкупление на греховете. Всичко това се правело, въпреки че имало решение на правителството, което забранявало да се обяснява земетресението със свръхестествени явления. При това Малагрида призовавал в аристократичните домове към сваляне на правителствотο. На тази тема той писал алегорично в друг свой памфлет: «Трактат за живота и управлението на Антихриста», подразбирайки Помбал.

Помбал заповядал на Инквизицията да съди Малагрида. Той изгонил инквизитора-мор Жозе — незаконен син на краля, и назначил на негово място своя брат Паолу де Корвальо. Междувременно, намирайки се в затвора на Инквизицията, Малагрида продължавал да изпраща проклятия срещу Помбал и едновременно с това да пише твърде любопитното съчинение за «Героичния и чудесен живот на славната света Ана, майка на светата непорочна Дева Мария, продиктувано от самата светица със съдействието, помощта и съгласието на всемогъщия суверен, нейния светейши Син» (т. е. Исус Христос). Главната теза на това съчинение била, че Ана станала светица още като се намирала в утробата на майка си. Инквизиторът-мор побързал да се възползва от толкова очевидното еретично твърдение и обвинил Малагрида във вероотстъпничество.

През септември 1761 г. Инквизицията прочела присъдата по делото на Малагрида, в която се казвало: «Отец Габриел Малагрида беше признат за виновен в престъплението ерес, той е твърдял, мислил, писал и защитавал положения и учения, противоречащи на истинските догми и на доктрината, предлагана и проповядвана от светата Църква. Като еретик и враг на католическата вяра той е изпаднал вследствие на настоящата присъда във велико отлъчване и други установени наказания съгласно закона против подобни престъпници; по такъв начин инквизиторите заповядват този еретик и автор на нови ереси, признат за виновен в лъжа и двуличие, отстояващ нееднократно и упорито своите грешки, да бъде лишен от монашески сан и от другите звания и съгласно правилата и формите на светите канони да бъде предаден, облечен в позорно облекло санбенито, на светските власти. Инквизиторите страстно молят към посочения престъпник да бъдат проявени доброта и благожелателност и той да не бъде екзекутиран или да не се пролива кръвта му.»15

Разбира се, тази присъда била комедия, разиграна според най-добрите образци на инквизиционното съдопроизводство, с единствената разлика, че била обърната  против един от най-яростните привърженици на същата тази Инквизиция.

На 21 септември 1761 г. на площад Росиу 73-годишният Малагрида бил гаротиран, а след това изгорен.

През 1768 г. Помбал заповядал да се унищожат всички списъци на «новите християни», въз основа на които инквизицията фабрикувала своите процеси. През 1771 г. били забранени аутодафетата, а няколко години по-късно Инквизицията била лишена от правото на цензура и били отменени удостоверенията за «чистота на кръвта», била забранена употребата на термините «нови християни» и «хора от народа». «Новите християни» били напълно изравнени по права с останалите португалци. През 1774г. на Свещения трибунал било забранено да прилага мъчения.

Според новия правилник Инквизицията се обявявала за независима от папския престол. В процесуално отношение тя трябвало занапред да следва практиката на светските съдилища. Подсъдимите получавали право на защита, имената на свидетелите вече подлежали на разгласяване.

По такъв начин, въпреки че Помбал не се решил формално да закрие Инквизицията, със своите реформи той фактически прекратил дейността ѝ. Един от резултатите от реформите на Помбал било окончателното решаване на юдейския проблем в Португалия. Изравняването на правата на «новите християни» и прекратяването на преследването им позволило да се асимилират напълно с останалата част от населението, към което те всъщност се стремели в продължение на векове и за което изкуствено пречел терорът на Инквизицията. Процесът на асимилация станал толкова бързо, че няколко десетилетия след реформите на Помбал в Португалия изчезнали всякакви следи от «новите християни».

Властта на Помбал свършила със смъртта на крал Жозе I през 1777 г. и с качването на престола на неговата побъркана дъщеря Мария.
Мария уволнила Помбал, той бил арестуван, обвинен в злоупотреба с властта и осъден на смърт. Но не се решили да екзекутират великия реформатор. Смъртната присъда била заменена с доживотен затвор. През 1782 г. Помбал умрял.

Със свалянето на Помбал Инквизицията отново се съживила. Но тя преследвала вече не «новите християни», а привържениците на френските енциклопедисти. През 1778 г. Инквизицията наказала сурово Жозе Анастазиу да Куня — поет, професор по математика в университета в Коимбра, тъй като открила ерес в неговите пантеистични стихове. Държали го затворен седем години и само разкаянието и помирението с Църквата спасило учения от по-жестоко наказание. Да Куня умрял скоро след освобождаването му от затвора.

Жертви на Инквизицията станали писателят Франсиско Мельо Франку, поетите Антониу Диниш и Мануел Мария Барбоза ду Вокажи. За своите «подривни и безбожни» съчинения последният на два пъти бил подлаган на преследвания от Инквизицията — през 1797 г. и през 1803 година.

Поетът и филологът, свещеникът Франсиско-Мануел де Нашименту, спасявайки се от преследванията на Инквизицията, през 1785 г. избягал зад граница. През 1792 г. той се върнал в родината си, но Инквизицията продължавала да го заплашва с разправа и той скоро бил принуден отново да напусне Португалия.

Терорът на Свещения трибунал продължил чак до 1808 г., когато френските войски под командването на генерал Жюно окупирали Португалия. Крал Жоау VI със своя двор избягал в Бразилия, като оставил окупираната от французите страна на произвола на съдбата. Французите незабавно премахнали Инквизицията.

След поражението на Наполеон тя била отново възстановена, но не задълго. През 1821 г. временното правителство, което възникнало в резултат на революцията, закрило завинаги португалската Инквизиция. Така завършила дейността в Португалия на тази страшна институция — дейност, която продължила с малки прекъсвания около 300 години.

Историците на Инквизицията обикновено се опитват да направят равносметка на нейната дейност, като изчисляват броя на погубените от нея хора.

Английската изследователка Мери Брирли посочва следните частични данни само за Лисабонския трибунал на Инквизицията: от 1536 до 1821 г. в столицата на Португалия са били изгорени живи 355 мъже и 221 жени, на мъчения са били подложени 6005 мъже и 4910 жени, в затворите на Инквизицията са умрели 706 мъже и 546 жени. Общо — 12 743 души, от които 5727 жени.16

Да, португалската инквизиция не представлявала изключение от общото правило.

 

1Вж. Kamen, H. Op. cit., p. 216
2ibid., p. 217
3ibid., p. 220
4Вж. Irving, D. Memoirs of Life and Writings of George Buchanan. London, 1817.
5Цит по: Menendez y Pelayo, M. Op. cit., v. 2, p. 535.
6Вж. Brearley, M. Hugo Gorgeny, Prisoner of the Lisbon Inquisition. New Haven, 1948, p. 161.
7Парнах, В. Цит. съч., с. 98.
8Пак там, 99 — 101.
9Парагвай бил владение на йезуитите и Испанска Америка, където те поробили индианците-гуарани.
10Vieira, A. A favor da «gente da nasäo» sobre a mudanca dos estilos do Santo Oficio е do fisco. 1646.
11Vieira, A. Proposta feita a el rei D. Joäo IV em que se representava o miseravel estado do Reino е a necessîdade que tinba de admitir os judeus mereadores que andavam por diversas partes de Europa.
12Smith, J. Memoirs of the Marquis of Pombal. V. 2. London, 1843, p. 16
13Ynizo da verdadeira causa do terremoto.
14Цит по: Kendrick, T. D. The Lisbon earthquake. London, 1956, p. 89.
15Smith, J. Op. cit., v. 2, p. 13 — 14.
16Brearley, M. Op. cit., ρ. 12