Апостолическият престол

Инквизицията

Посещения: 12436

 

Торквемада

 

TorquemadaТомас де Торквемада е един от петте нови инквизитори, назначени от папа Сикст IV на 11 февруари 1482 г.; не след дълго той поел титлата и функциите на Генерален инквизитор, като това му дало право на свой ред да назначава упълномощени инквизитори. Торквемада (1420-1498) е племенник на теолога Хуан де Торквемада, кардинал, архиепископ на Валядолид, отличил се на събора в Базел през 1431 година и получил титлата „Защитник на вярата“. Племенникът обаче ще затъмни славата на своя чичо.

Известията за първите години на неговия живот са противоречиви. По думите на Лавале, той бил богато надарена натура, с ум почти гениален, но имал страстен и непостоянен характер. Тома получил добро възпитание, ала след това изборът му на житейски път бил решен от самия него. До това време той пътешествал по Испания или, по-точно казано, преминавал от град в град - посетил Саламанка, Толедо и Кордова. В Кордова той се увлякъл по някоя си хубавица, ала тази хубавица предпочела пред него един арабин, заедно с когото заминала за Гренада. От тук, по думите на Лавале, се родила омразата на Торквемада към завоевателите на Испания. От Кордова Тома заминал към Сарагоса, за да премине от там в Барселона, а там при първа възможност да се качи на кораб и да отплува за Италия, към столицата на папата. Но събитията се развили по друг начин. По това време в Сарагоса се провеждали публични диспути на доминиканците, а новината за тези диспути привлякла към тях младия пътешественик. Той бил вече достатъчно вещ в теологията и затова не се побоял да влезе в спор със самия доминикански приор Лопес от Сервера. При това младият опонент показал такива познания - нещо, което било рядко явление сред испанското духовенство в онази епоха - и такава дарба в красноречие, че учуденият Лопес решил да го привлече в своя орден. Така поне съобщава Лавале за първите крачки на Торквемада.

Турон пък пише друго. Според него Тома още през юношеската си възраст постъпил в манастира "Св. Павел" във Валядолид, който принадлежал на доминиканците, и там още от първите дни привлякъл вниманието на околните със строгия си начин на живот. Скоро новината за това се разнесла по Кастилия. Поклонници на тълпи започнали да вървят към Торквемада, за да му съобщят своите скърби и страдания и да получат след това от него утешение и съвет. Но само с едно лекуване на душевните рани не се изчерпвала дейността на благочестивия монах. Скоро той се отличил като оратор, като изобличител на ереста, на тайните и явните врагове на религията. А такова едно усърдие, то се знае, не можело да остане незабелязано за пазителите на испанската църква. Като ехо от тези подвизи последвали предложените на Торквемада високи чинове в духовната йерархия и титлата доктор на богословието. Ала строгият аскет нищо не желаел и упорито се отказвал от почести и повишения. Едва през 1459 г. той нарушил тая скромност и се съгласил да приеме званието приор в манастира "Св. Кръст" в Сеговия. Оттогава започнало издигането на Торквемада. Манастирът "Св. Кръст" бил най-обичното място за поклонение не само на простолюдието, а също така и на представителите на висшето общество в Кастилия. Тук идвала и кралицата заедно с инфантата - Изабела Кастилска. По това време търсели духовник на инфантата. А се виждало, че никой не би могъл да изпълни тази длъжност по-добре от приора в Сеговия и наистина, нему тя била и връчена. Торквемада изкусно се заел с тази работа и скоро спечелил пълното доверие на религиозната принцеса. Пък и наистина, за това нещо било нужно голямо изкуство. По това време имало смутове в Кастилия: Хенрих IV, брат на Изабела, не бил обичан от духовенството крал. Като естествен изход от това се явило свалянето му от престола. Свалянето било обявено в Сеговия и надали Торквемада не е знаел за заговора по това сваляне много време преди изпълнението му. На мястото на Хенрих, който и след това продължавал да счита себе си за крал и който е имал поддръжници, бил поставен брат му - Алфонс, но той скоро умрял, и престолът пак останал празен. Короната отново била върната на Хенрих, но с условие, че негова наследница ще бъде не Хуана, дъщерята от втората му жена, а сестра му Изабела. За Хуана говорели, че тя, със знанието на краля, когото заради бездетието наричали "Безсилния", била дъщеря на жена му и нейния любовник Белтран де ла Гуева. Затова тя била наричана Белтранова. Тази басня усърдно била разпространявана сред народа. В това смутно време Торквемада взимал най-живо участие за прогласяването на Изабела за наследница на Кастилия. Заедно с това провъзгласяване за него се откривала възможност да осъществи своите отдавнашни планове за борба с еретиците.

От седемгодишната си възраст Изабела се считала за жена на Фердинанд, който по това време още бил наследник на Арагония. Ала и на този принц се усмихнала съдбата. Смъртта, както и при Изабела, му разчистила пътя към престола. Ето защо, изоставеният проект за неговата женитба за кастилската наследница пак станал мечта на патриотите, които управлявали съдбините на двете кралства. Напразно Хенрих се опитвал да даде сестра си на португалския крал и с това да я отдалечи от престола в полза на Хуана: Торквемада изкусно разрушавал неговите планове. В това време, когато Изабела се отказвала от онези, които я искали, той изкусно поддържал в нея симпатията към Фердинанд. Най-накрая, на 19 октомври 1469 г., тайно от Хенрих, придружавана от Торквемада, тя заминала за Валядолид, където я чакал, дошлият също крадешком, Фердинанд. Там били венчани. Разсърденият от това Хенрих обявил Изабела за лишена от правото на престола, но него никой не го слушал. През 1475 г., след смъртта на брат й, който я мразел, Изабела станала кралица на Кастилия и Лион. Същата титла била дадена и на нейния мъж Фердинанд V. По този начин двете най-силни кралства в Испания се съединили в едно политическо цяло, макар на първо време само по име.

Торквемада, като главен виновник за тази уния, естествено придобил основно значение и то не само в Кастилия, а също така и в Арагон. Като награда за трудовете му го канили за архиепископ в Севиля, ала той отказал да приеме, колкото и да настоявали за това Фердинанд и Изабела. Според Турон, честолюбието било чуждо на натурата на Торквемада; той мислел само за доброто на държавата, за достойнството на религията, за спокойствието на народите и спасението на душите. Това обаче, не му поппречило да натрупа огромно състояние, благодарение на което успял да разшири манастира на Светия кръст в Сеговия и да построи в Авила манастира на Свети Тома Аквински.

В пълното с вълнения царуване на Хенрих IV Торквемада поразявал отстъпниците от височината на катедрата и дори ходел за тази цел при самия крал, когото със сълзи на очи молел да помага със своята сила за защита на Църквата. Но щом Изабела започнала да управлява Кастилия, пред този ревнител на благочестието изведнъж се открила перспектива за много по-успешна дейност. Той се възползвал от ситуацията и обърнал вниманието на Фердинанд и Изабела към жалостното положение на Църквата.

"Този лъв на религията - казва Флеше - убедил двамата, че развалата на нравите и свободомислието всеки ден растат, че съседството на християните с евреи и маври пакости на благочестието в народа. Той ги убеждавал в необходимостта да се направи най-усърдно разследване на заблужденията и нечестията от онова време и да се възвърне престижът на религиозната дисциплина."

Епископите, на които още от старо време принадлежала грижата за тази дисциплина, в такъв случай прибягвали към анатемата и църковните наказания, ала в епохата на големи разстройства, според мнението на Торквемада, били необходими силни лекарства, а най-добро за тази цел било учредяването на особен трибунал, "много по-могъщ и много по-строг, отколкото другите". Флеше се прекланя и пред Торквемада, и пред Инквизицията. Той, като че ли, дори желае да припише на Торквемада инициативата да се въведе изгарянето, което е погрешно, ала неговите думи за отделен трибунал "много по-могъщ, много по-строг", твърде добре определят значението на Торквемада в историята на Инквизицията. Той не е бил неин първи основател в Испания, но нему справедливо се приписва започването на нова ера в инквизиционната практика.

Торквемада довел тази практика до върха на жестокостта. От оръдие за запазване на религиозните догмати, я превърнал в оръдие за религиозно изравняване. Пръв той придал на Инквизиционния трибунал политически характер. От ръцете на папите той предал този трибунал в ръцете на краля и го направил не толкова помощник за тържеството на вярата, колкото оръдие на абсолютизма.

Торквемада е възприеман като прототип на фанатичния и жесток инквизитор. Безспорно той демонстрирал изключителна суровост, дори и ако броят на жертвите му, както ще видим, е по-малък, отколкото се твърди. Именно Торквемада изградил структурата на испанската Инквизиция, превърнал я в силно централизирана институция и и дал първия процедурен правилник. Инквизицията била създадена, за да разреши един специфичен проблем - проблемът с тайно практикуващите юдейство конверсос от диоцеза на Севиля.

И така,  на 2 август 1483 г. папата утвърдил Тома Торквемада в званието Генерален инквизитор на Кастилия и му предоставил правото да назначава подчинените на трибунала чиновници, или казано по друг начин, явно спомагал за независимостта на Испанската инквизиция. Оставало само да се обединят под една власт всичките трибунали в Испания и същият този папа в същата тази година с нова була от 17 октомври обявил Торквемада за Генерален инквизитор на Арагон със същите права, както и в Кастилия.

Инквизицията тържествувала. Торквемада разширил компетенциите на Инквизиторския съд над цялата територия на Кастилската корона, като създал постоянни съдилища в основните градове - първоначално в Андалусия, Кордоба и Хаен, а по-късно и на север от Сиера Морена. Архиепископът на Толедо Карильо отказал да допусне Инквизицията в своя диоцез и това навежда на мисълта, че едно подобно поведение от страна на другите епископи навярно би предотвратило разрастването на Инквизиторския съд. Факт е, че повечето прелати не желаели да си навлекат гнева на кралете. След смъртта на Карильо неговият наследник, кардинал Мендоса, не оказал никаква съпротива и Инквизицията се установила в Толедо през 1485 г., макар и не без съпротива. Също както в Севиля, заговорници решили да се противопоставят със сила и да убият двамата назначени инквизитори в деня на празника Тяло Господне - 2 юни 1485 г. Също както в Севиля властите били известени и основните заговорници били екзекутирани на 1 юни. Междувременно Торквемада вече е създал трибунал в Сюдад Реал. През 1485 г. той установил трибунали в Иерена и Медина дел Кампо (като последният по-късно ще бъде преместено в Саламанка), а през следващите години и в Сеговия, Гваделупа, Валядолид (преместен в Паленсия през 1493 г.), Бургос, Куенка, Авила, Сигуенса, Херес, Леон... Това били всички зони, в които имало относително големи групи конверсос, които по този начин били поставени под надзора на инквизиторите.

В Арагон обаче, установяването на Инквизицията срещнало редица трудности. Кралете трябвало да преодолеят опозицията на институциите в Арагонската корона. За разлика от реда в Кастилия, там суверенът трябвало да се съобразява с известен брой юридически разпоредби, които ограничавали правата му; това са привилегиите или фуерос. Поданиците на Арагонската корона имали две възражения срещу Инквизицията: първо, процедурата и някои от предвидените санкции - например конфискацията на имотите - противоречат на фуерос, второ, фуерос се противопоставят на това чужденци да заемат важни постове; впрочем, повечето от инквизиторите, включително и Торквемада, са кастилци, т.е. чужденци. Именно това например се изтъквало на Кортесите във Валенсия през 1484 г., както и на Кортесите в Каталония и в Арагон през следващите години. Крал Фердинанд обаче, наложил схващането, че защитата на вярата е свещена цел, която стои над всяко съображение от светски характер; не може чрез позоваване на фуерос да се спаси еретик от правосъдието. От друга страна, новата Инквизиция била създадена с решение на Светия престол и националното право не може да измести каноничното. По-късно аргументът ще бъде размахван всеки път, когато арагонците се позовават на своите фуерос, за да ограничат прерогативите на Инквизиторския съд. Така Инквизицията била представена като вид институция на божественото право, стояща над създадените от човека институции. И така, юридическите доводи не попречили на навлизането на Инквизицията във владенията на Арагонската корона.

В същата 1483 г., като най-горна инстанция за управление на трибуналите, Фердинанд провъзгласил Кралския инквизиционен съвет, наречен Върховен съвет. Делата в този съвет се решавали по гласове, но само в сферата на гражданското право и по чисто юридически въпроси. Генералният инквизитор бил негов председател, при когото имало двама съветници: един епископ и двама доктори по право. Заедно с него бил създаден и Върховният инквизиционен трибунал – Ла Супрема.

Още през 1481 г., като не се задоволявал от постановленията на своите предшественици, Торквемада събрал в Севиля генералната хунта  на инквизиторите. Тук били изработени законите на Испанската инквизиция - 22- та пункта на тъй наречената "инструкция".

В първите 3 пункта от нея се говорело за наредбата на трибуналите, за публикуването на присъдите против еретиците и отстъпниците и се предвиждало "отсрочка на милосърдието" за онези, които желаят да се осъзнаят и да се обърнат. В 6 от последните се предвиждал редът на чинопочитанието между инквизиторите, а останалите 19 обхващали всичките случаи на инквизиционния процес. Този, който се осъзнавал в срока на милосърдието, можел да се надява на помилване, ако е наказвал другите еретици. Инструкцията допуска в този случай тайно разрешение, но само при условие да не знае обществото нищо за престъплението на разкаяния еретик. На обърнатия еретик се забранява всякаква длъжност и право да носи сребро, злато, скъпоценни камъни, копринени дрехи и покривки. Само в Рим, срещу голямо възнаграждение, това постановление можело да бъде унищожено. Доброволното покаяние не избавяло от паричната глоба, а тези, които са поднасяли това покаяние след срока на милосърдието, не можели да се отърват от конфискуване на имотите, придобити след деня на падането им в ерес. При това се искало означение на времето, когато примиреният с църквата е паднал под влиянието на ереста, за да могат инквизиторите да определят каква част от имота на този човек подлежи на конфискуване. Въз основа на този параграф твърде често се конфискували имотите на жената за престъпления на тъста (дядото), като прид (вено, чеиз) от еретик, и на децата, като наследство от същия този еретик.

От 11-я пункт нататък в инструкцията се говорело за упоритите еретици. Ако такъв еретик се осъзнавал след дълго лежане в тъмницата, то той бил осъждан на вечен затвор. Осъзнаването, обаче, трябвало да бъде пълно; ако то не се струвало такова на инквизитора, то затворникът се предавал в ръцете на светската власт. Същата тази мярка се прилагала и към лицата, които биха си помислили да се похвалят, че не са признали всичко при разпита на Трибунала. Всеки еретик, който упорито е отричал обвинението върху му, се считал за неразкаял се и за да бъде доведен до осъзнаване, при наличните срещу него доказателства, бил подлаган на мъчения, а в случай че тази мярка има успех, го съдили като доказан или признат еретик. За такъв се считал още и всеки, който не се явявал след формалното поканване от Трибунала. Разпитът на свидетлите се извършвал от самия инквизитор и неговото присъствие било потребно при прилагането на мъчения за получаване на показания. За по-лесно изтръгване на тези показания, на подсъдимия се давали копия от свидетелски отговори, които обаче, не били пълни. Според 20-я параграф на инструкцията, инквизиционен процес можел да се възбуди и против умрели, ако от книгите и живота на тези умрели се виждало, че те са били еретици. Костите на такива хора се изравяли от гробовете и се изгаряли, когато имало аутодафе, а имотът им се конфискувал. Благородниците и всички власти също подлежали на съд пред Инквизицията, ако са показвали към нея някакво противене, или пък са давали покровителство на еретици. Децата на осъдените еретици, според пункт 22, уж можели да се надяват на помощ от конфискуваните имоти на техните родители, но този параграф почти никога се не изпълнявал.

Тези първи закони на Испанската инквизиция още приживе на Торквемада се допълвали с други постановления, но произволът, си оставал като основен дух на Инквизицията. Достатъчно е например да се посочи правото, което инквизиторите имали, по свое усмотрение да обявяват подсъдимия за упорит и неразкаян, или пък да го държат в тъмницата до нови доказателства на неговата виновност (по смисъла на пункт 11), за да разберем, колко лесно е било за тези съдии да подвеждат обвиняемите под категорията на еретиците. За могъщ подбудител на инквизиторите към многочислените затваряния и обвинения в каквото и да било, служело желанието им да пълнят касата на трибунала, защото заплатите на тези ревнители на благочестието се давали за сметка на конфискуваните имоти.

"Освен покаянието - казва Еймерик в своето ръководство - инквизиторът може да налага парични глоби на същото основание, както и поклонението, поста, молитвата и прочее. Тези глоби се харчат за благочестиви работи, каквито са например поддържането и издържането на Светата инквизиция. Наистина, съвсем справедливо е, ако Инквизицията посреща своите разноски от парите на затворниците, защото, както казва Св. Павел в 9 глава на посланието си към коринтяните, "никой не може да се бори със свои сили"...

Дело на Еймерик е още и установяването на отношенията на Инквизицията към децата на еретиците. "Състраданието към наследниците на виновния, - казва той, - които чрез конфискуването се довеждат до мизерия, не трябва да смекчава тази строгост, тъй като, според божиите и човешките закони, децата се наказват за греховете на своите бащи".

Правителството не се противило на постановленията на Инквизицията. То не по-малко от нея било заинтересовано от паричните глоби и конфискации. Правителството получавало една трета от тези постъпили суми и, като се нуждаело от пари, естествено се грижело за нарастването на този доходен източник. Такова било общото мнение за усърдието на кралете в гонението на еретиците, и самата Изабела счела за нужно да се оправдава за тези обвинения пред Сикст IV. Освен паричните сметки и личната мъст намирала в Инквизицията най-добро оръдие за своето удовлетворение и за всички видове насилия над личността под покровителството, което се давало за изкореняването на ереста. Ето защо кодексът на Торквемада бил посрещнат като посегателство на свободата на гражданите, особено в Арагон, където конфискуването на имотите било невъзможно, според отдавнашните привилегии на народа. Веднага след издаването на кодекса арагонските кортеси се обърнали към Фердинанд и папата с молба да спрат прилагането на инквизиционната инструкция. Но арестите и смъртните наказания на еретиците продължавали с всичките последици на тези наказания и недоволството се усилвало. Като не виждали изход от мрежите на инквизицията и като мислели, че насилието вече трябва да се спре с насилие, арагонците се решили да прибягнат към крайна мярка - да избият инквизиторите. Душата на този заговор били конверсос, а другите ги поддържали със своето съчувствие. За да съберат нужните средства за изпълнението на предприетото от тях дело, всички конверсос били обложени с един вид данък в полза на убийците. Арагонският дворянин Жан Делабад ръководел цялата дейност, а за първа жертва бил избран Петър Арбуе в Сарагоса. Шестима от заговорниците търсели удобен случай да нападнат инквизитора, ала слухът за заговора се разпространил из Сарагоса и Арбуе се пазел. Той започнал да носи броня (ризница) под дрехата си и желязна каска под шапката. Най-накрая, на 13 октомври 1485 година заговорниците го намерили в църква на молитва. Било около 11 часа вечерта. Арбуе се молел, стоящ на колене, а до него на пода горял фенер. Пръв нападнал Жан Десперендео, но ризницата запазила Арбуе от сабите на убийците. Тогава Жан Делабад ударил инквизитора с нож по шията и Арбуе паднал. След два дни той умрял от раните си, но последиците от покушението паднали само върху главите на заговорниците и послужили само за полза на Инквизицията. Колкото и голяма да била омразата към Инквизицията, старите християни се възмутили от новината за убийството на Арбуе, а на същите тези омразни инквизитори се паднало случай да успокояват народа и да го въздържат от саморазправа, като обещавали строго да накажат злосторниците.

В този случай Инквизицията се възползвала от затаеното недоволство на бедните и невежи народни класи против богатите и образованите. Освен убийците на доминиканеца били изловени множество други хора, които били набедени от шпионите или доносниците, защото и най-нищожното показание се приемало за улика. Сарагоските тъмници се препълнили със затворници, голяма част от които били виновни само затова, че критикували Инквизицията, а мнозинството от тях не били виновни в нищо. Достатъчно е да се каже, че в числото на затворените се намирал дон Яков Наварски, син на инфанта дон Карлос, за да си представим броя на затворниците от средите на обикновените граждани.

Като пътеводна нишка за арестите послужило показанието на един от убийците, Видал Урансо. Главните виновници били наказани с отсичане на ръцете и обесване, след което техните трупове били влачени по улиците и после, като ги разкъсали на части, ги разхвърлили по площадите. Жан Делабад бил подложен на това наказание вече мъртъв. Той свършил живота си в навечерието на назначения за това наказание ден. Видал Урансо обесили пръв, като награда задето предал престъпниците. На по-малко тежки наказания, според езика на инквизиторите, били подложени повече от 200 души, в това число и Яков Наварски. Заедно с другите, към които се отнесли снизходително (меко), го извадили на публично покаяние. Но работата не се ограничила само със Сарагоса. В Толедо се вършели не по-малки безчинства от страна на Трибунала. В продължение на една година там били наченати и свършени 3327 процеса, а 27 от тях се приключили с изгаряне на обвинените. При все това, необходими били още две години, за да се усмирят по този начин вълненията на народа, който не искал да приеме Инквизицията - да се усмирят вълненията в Теруел, Валенсия, Лерида и Барселона. На островите Майорка и Минорка тази борба продължила цели 8 години. Там избухнало въстание още по-рано от сарагоското и приключило едва през 1490 год. с възтържествуване на Инквизицията.

Що се отнася до Арбуе, той бил погребан най-тържествено, а гробът му - на мястото на неговата смърт - бил украсен с паметник и с не по-малко тържествена епитафия на него. Ала с това не се свършвали почестите, които се правели в памет на инквизитора. През 1664 г. папа Александър VII го причислил към лоното на светците, а мълвата за него го сдобила със слава като церител от чума. Трагичната смърт на Арбуе била увековечена също и от ръката на Мурильо. Този художник-живописец представил събитието според историческите данни. Само ангелът отгоре на картината, изобразен като приема душата на инквизитора, за да я заведе в рая, се явява като отзив от църковно-каноническия характер на Арбуе и прекланяне пред Инквизицията.

С развръзката на тази трагедия несъмнено е свързано името на Торквемада. Като Генерален инквизитор, той навярно е приемал най-живо участие в жестокостите, които били отговор на убийството на Арбуе и критиката на инструкцията. Ореолът на кротост и смирение, с което се мъчат да го надарят неговите биографи от рода на Турон, без съмнения трябва да бъде заменен със символ на съвсем обратно значение. Много по-вярно е, че той е бил лъв, но не лъв на религията, както го нарича Флеше, а лъв на нетърпимостта и личното отмъщение. В това отношение неговото назначение за Генерален инквизитор било скъпоценен принос за Инквизицията и самият папа, каквото и да говорят защитниците на Сикст, благодарил на Торквемада за служението му на вярата.

"На любезния наш син - писал той на Торквемада - поздрав и апостолско благословение. Почтеният брат наш Родриго, епископ Портски, вицеканцлер на светата Римска църква, назначен кардинал на Валенсия, не преди много говори нам с голяма похвала за вашите заслуги и за голямото усърдие, което вие сте показали в работата за изкореняването на ереста в кралствата Кастилия и Леон. Ние узнахме за това с чувство на пълно удовлетворение, което прави вам чест, и с радост виждаме, че пълни със знания и облечени с власт в голяма мярка, вие се ползвате с тези предимства само за преуспяване на работите, които се отнасят до славата на Бога и светостта на църквата. Ние можем само да предложим вам, любезни наши сине, и да ви насърчим в Господа, неотклонно да продължавате тази свята длъжност за защита и разпространение на правата вяра."

За да оценим напълно, как се изпълнява "светата длъжност", според думите на Сикст, е необходимо да се пренесем мислено в помещението на Инквизиционния трибунал и в мрачните отделения на неговите тъмници, на които най-много би подхождал следният надпис:

Тук през мене влизат в скръбния град на мъките,
тук през мене влизат в мъка вечна...
Да остави всяка надежда идещият тук...