Апостолическият престол

Инквизицията

Посещения: 14151

 

Репресиите срещу "новите християни"

 

Expulsin de los judosЗа да се приключи веднъж завинаги с проблема с мараните1, Техни католически величества решили през 1492 г. да изгонят евреите. Тъй като не били кръстени, те формално не попадали под юрисдикцията на Свещения трибунал. Все пак Торквемада смятал, че изгонването им е пряко свързано с Инквизицията. Той успял да убеди кралете и аргументът му присъствал в преамбюла на декрета от 31 март 1492 г.: асимилацията на конверсос е трудна и дори невъзможна поради присъствието на евреи, които поддържат с тях роднински, приятелски или колегиални връзки. Докато има евреи в Испания конверсос ще контактуват с тях, няма да могат да се откажат от старите си навици и ще бъдат изкушавани да практикуват тайно юдейство.

Към този аргумент от религиозно естество се прибавили политически доводи. С края на реконкистата Испания се надява да се превърне в страна като останалите в християнския свят, който вече от дълго време приема единствено католицизма. От друга страна, изглежда, че създаването на модерна държава изисквало единство на вярата. В такъв случай желателно ли е да се запазят еврейски общности, които разполагат с особен статут и се управляват според собственото си право встрани от мажоритарното християнско общество? Кралете не желаели да запазят в това отношение оригиналността на Испания. Модерната държава не била готова да признае нито правото на различност, нито различието в правата в полза на религиозните малцинства.

Евреите разполагали с четири месеца, за да напуснат Испания.

Еврейските жилища екнали от писък и плач. Старият равин Абарбанел, който някога управлявал финансовите дела на Фердинанд и Изабела и когото те познавали лично, отишъл в Гренада да ги моли за милост към Израил. Три пъти Абарбанел падал на колене пред краля и кралицата. "Вземете, - казвал им той в страстната си молба за своите съплеменници - вземете всичкото ни злато и сребро, вземете всичките имоти на Израил, но ни оставете нашето отечество!" Там той им предлагал 600 000 златни дуката, ала ни парите, ни молбите не могли да умилостивят кралския гняв. Тогава Абарбанел се обърнал към кралските съветници и просил тяхното застъпничество. Користолюбието започнало да побеждава Фердинанд и той вече бил готов да отмени изпълнението на заповедта, но Торквемада съумял да спре тази мярка. Величествен, като вехтозаветен пророк, той отишъл при краля и кралицата и казал:

- Юда продал Сина Божи за 30 сребърника, а ваши височества може би да искат да го продадат за 300 000. Той е тук. Ето го, вземете го и ако искате, продайте го...

Като казал това, Торквемада сложил разпятието пред Фердинанд и Изабела и след това си излязъл...

429px Alhambra DecreeКъм края на юли 1492 г. ултиматумът към евреите изтичал... Господарите от своя страна се задължавали да им дадат нужните паспорти и да им предоставят кораби за излизане. До изтичането на дадения срок изселниците били длъжни да продадат имотите си, ала да не изнасят от Испания никакво злато и сребро. В това време Торквемада заповядал на доминиканците и други духовни лица да употребят всички средства за обръщането на евреите в християнство, а на всички верни католици, след изтичането на дадения срок за изселването на евреите - да отбягват всякакво общуване или събиране с тях и да не им продават хранителни продукти и въобще нищо, което е потребно за живота. Колкото и да било тежко положението на евреите, все пак мнозинството останало вярно на своята религия и бързало да напусне Испания. Набързо разпродали имотите си. Къщите и земите си отстъпвали за една стотна от тяхната цена; имало дори случаи, че лозе се продавало за един къс платно, къща се заменяла за едно магаре и др. Някои зашивали злато в дрехи или в различни принадлежности на товарните си животни, други поглъщали по 30 жълтици, като ги разсичали на парчета, трети ги скътвали на такива места, където чувството на срам не би позволило да се гледа и търси.

Опитите на евреите да спасят поне част от богатството си не успявали. Златото не се изплъзвало от любопитството на кралската стража, в противен случай не бихме узнали за тези опити да се пренесат ценности...

За сборните места на изселниците били назначени Картаген, Валенсия, Барселона, Кадис и Гибралтар. И старо и младо потеглило към тези места, кой на кон или магаре, кой на кола, кой пеш. Мнозина умирали, преди още да са достигнали назначените сборни места, а пък отпадналите духом били ободрявани и окуражавани от равините, които карали жените да пеят и да тупкат дайрета. По пътя още по-тежки изпитания очаквали евреите - глад и убийства на сушата. В Генуа ги посрещнала тълпа от фанатици, които им предлагали хляб, ако се покръстят; в Неапол те самите занесли сипаницата, която опустошила града; в Африка ги убивали, жените и момичетата изнасилвали и продавали в робство.

Колко голям е бил броят на тези неволни изселници, различните автори имат различно мнение, затова Льоренте ги наброява до 800 000 души. Във всеки случай това насилствено изселване причинило загуба на испанската търговия и промишленост. Това била първата причина за падението на Испания след непродължителна епоха на могъщество. Заслепени от тържеството си над маврите и от откриването след това на Америка, испанците дълго време не забелязвали следствията от политиката на нетърпимостта и само отцепването на цели провинции им отворило очите, при това вече доста късно, за да видят всичката злина и загуба от влиянието на Торквемада и неговите приемници. Това със заобиколки се признава дори от поклонниците на сеговийския приор, когато те възнаграждават загубите на Испания с онова злато, което останало в страната от евреите. Ако трябва да вярваме на техните думи, от изселниците вземали още по два дуката като право за излизане и конфискували имотите на тези, които закъснявали.

Що се отнася до Торквемада, то той тържествувал. Еврейските синагоги се превръщали в църкви. В Гренада бил съграден манастир на името на Св. Доминик. Оставало само да се запази и усили влиянието на Инквизицията. Между грижите за тържеството на испанците над маврите, Торквемада не забравял своето многообично дете - Инквизицията. Времето показало в това учреждение много недостатъци и злоупотреби, а Генералният инквизитор искал да го види съвършено и достойна подкрепа на религията. Той си представял Инквизицията като олицетворение на справедливостта, съд строг за упоритите в своите заблуди, милостив за каещите се, свещено средство да се създаде най-сетне в Испания едно стадо с един пастир. Грижейки се за това, през 1488 година, в последните дни на октомври, Торквемада отново събрал във Валядолид Върховният съвет на Инквизицията. Тук били създадени 15 нови закона в допълнение към издадените през 1484 г. Новите закони нареждали на инквизиторите да запазват в процесите една обща за всички форма и да не отлагат съденето на затворените под предлог на недостатъчно улики. Законите оставяли в пълната си сила килийния характер на инквизиционните процеси. Те (законите) предписвали свидетелите да се разпитват в присъствието на колкото е възможно по-малко присъстващи и забранявали на подсъдимите да се виждат с когото и да било, освен със свещеника, и то колкото е възможно по-рядко. Броят на затворниците на Инквизицията бил огромен. Трибуналът не знаел къде да затвори осъдените на вечно заточение. Ето защо Върховният съвет разрешил на тези престъпници да отбиват наказанието си вкъщи, ала строго им забранил да излизат от тези импровизирани затвори. Не по-малка грижа представлявали за Супремата разноските за издържането на многочислените затворници. За да се излезе от това трудно положение, било решено да се ходатайства пред правителството за нареждането при Трибунала на така наречените "домове за покаяние", където осъдените биха могли да се занимават със занаяти и чрез това да изкарват за покриване разноските по тяхното издържане. Този проект бил осъществен, но друго едно постановление на Супремата претърпяло фиаско - да се изплащат разходите на Трибунала и заплатите на неговите членове от конфискациите, преди да се удовлетвори кралската хазна. Фердинанд видял в това посегателство на своите доходи и отказал да утвърди тази мярка. В замяна на това той предложил на инквизиторите да заемат в епархиите по някоя енория и от там да покриват своя недостиг. От другите постановления на валядолидската  Супрема заслужава внимание разпореждането, чрез което се забранява примирението с Църквата на мъже по-млади от 14 год. и на жени по-млади от 11 години. За да оценим както трябва тази мярка, е необходимо е да си припомним, че падналите втори път в ерес предварително се осъждали на изгаряне и конфискация. По този начин, като не давала възможност на малолетните да се примиряват с Църквата, Супремата очевидно искала да ги избави от обвинение за повторно връщане към ерес, защото този въпрос можел да се повдигне само след помирение с Църквата. Но такава била съдбата на всички закони на Инквизицията: те винаги се прилагали според както намирали за добре ония, от които зависело прилагането. 15-те нови постановления на Супремата не смекчили строгата власт на тези пазители на вярата. Произволът и след 1488 година пак, както преди, си оставал характерна особеност на инквизиционните трибунали, жертвите им пак, като преди, се подхвърляли на жестоки мъчения под покровителството на спасителната за свидетелите тайна, и тези свидетели, както преди, безбоязнено клеветели, когото си искали.

След като инквизицията се справила с юдеите и «новите християни», тя се заела с арабите. През 1492 г. испанците си възвърнали Гранада. Тогава Фердинанд и Изабела обещали на маврите, че те ще бъдат приравнени с испанците по права и ще могат свободно да изповядват мюсюлманската религия. Но това обещание било дадено, за да не се изпълни. Първият архиепископ на Гранада Ернандо де Талавера бил арестуван от инквизиторите и обвинен в ерес, тъй като не проявявал особено усърдие в покръстването на маврите. Една година след смъртта на Торквемада — през 1499 г., кардинал Сиснерос, който изпълнявал длъжността Генерален инквизитор, започнал кампания за принудително покръстване на маврите в католическата религия. В Гранада им отнели главната джамия и я превърнали в католически храм. Шпионите на Сиснерос изземали от жителите на Гранада книгите на арабски език и ги изгаряли на тържествени аутодафета.

Подобни насилия естествено предизвикали възмущението на мавританското население. В Гранада избухнало въстание. Испанците само това и чакали. Като смазал съпротивата, Сиснерос от името на короната дал ултиматум на маврите: да приемат католичеството или да напуснат Испания, като оставят цялото си имущество и освен това заплатят откуп. Част от маврите приели християнството, други напуснали Испания, а трети продължили въоръжената съпротива, която била окончателно смазана през 1501 година. Тогава всички маври от бившето Гранадско кралство приели християнството. Една година по-късно Инквизицията в ултимативна форма задължила и останалите мухедари (маври-мюсюлмани), които живеели в другите области на Испания, да приемат католичеството или да напуснат Испания. Но този път властите практически пречели на мухедарите да напуснат страната. Мнозинството от тях били занаятчии и селяни и испанските власти нямали нищо против да ги оберат, да ги лишат от права и да ги превърнат в послушни слуги. Това било подкрепено през 1525 г. от декрет на Карл V, съгласно който в Испания само робите имали право да изповядват мюсюлманството.

Насилственото покатоличване на мухедарите, които в мнозинството си не говорели испански, от свещеници, които не владеели арабски, имало чисто формален характер и давало на Инквизицията хиляди поводи да обвини всеки от новопокръстените в тайна привързаност към мюсюлманската вяра, т.е. в ерес. На мориските2 било забранено да говорят по арабски, да носят арабски дрехи, да се наричат с арабски имена.

Преследванията на властите и жестокостите на Инквизицията предизвикали през 1568 г. ново въстание на маврите в Гранада, което било смазано едва две години по-късно. В Арагон мориските обработвали земята на грандовете и били зависими от тях. Естествено грандовете, приемали без особен възторг преследването на своите крепостни селяни от Инквизицията. Те успели да сключат с нея през 1571 г. съглашение (конкордат), според което мориските се задължавали да изплащат ежегодно 2500 дуката на Свещения трибунал, а той обещавал, ако ги привлече под съд, да не конфискува собствеността им и като максимално наказание да налага на виновния глоба от 10 дуката.3

Но инквизицията не спазвала условията на споразумението. И след него почти при всички аутодафета в Испания срещаме обвинени в отстъпничество мориски.

Ето например списъка на осъдените мориски на аутодафето в Севиля на 3 май 1579 година:

Хуан де Колор, чернокож, роден в Рафео, роб на Хуан де ла Ромо, 25-годишен. Той е позорил името на светата Дева и на други светци, когато тези имена били произнасяни в негово присъствие. Той презирал също и знаменията. Той се е причестил и се наказва с отлъчване и две години тъмничен затвор. След изтичането на този срок той трябва да бъде върнат на господаря му.

Фернандо Мориско, 22-годишен. Той е избягал от галерите при берберите и е изменил на святата си вяра. Въпреки божите заповеди той е извършвал грабежи, докато е бил на пиратския галеон и е бил хванат като пират. Причестил се е и се наказва с доживотен затвор. Първите години ще излежи на галерите.

Луис Морино заедно с другите е искал да отиде при берберите, но се е разкаял. Наказва се с четири година затвор. Той трябва да бъде поучен по въпросите на вярата и да бъде подложен на сто удара с пръчка.

Алфонсо Мориско от кралство Гранада. Същото престъпление, същото наказание.

Форор Моро, роб на Хуан Матиас, подстрекавал е горепосочените. Наказва се със сто удара с пръчка.

Томас Моро. Същото престъпление, същото наказание.

Лоренсо Мартин, 30-годишен. Казал е, че човек трябва да се изповядва само пред Бога и че е смешно да се изповядва пред свещениците.

Казвал е също, че вярата на християните и на маврите е една и съща. Наложено му е покаяние и трябва да бъде затворен за три месеца.

Хуан Коринео — мориск. Искал е да отиде в Берберия. Наказва се със сто удара с пръчка.

Хуан де Монтис, мавър, женил се два пъти. Сто удара с пръчка и 10 години на галерите4.

Изглежда, че такива «леки» наказания не плашели мориските.

Страхувайки се да не би мориските да преминат на страната на турските или мароканските султани, или на други противници на Испания, испанската корона решила в началото на XVII век да изгони всички мориски от Испания, като предварително ги ограби, както направила един век преди това с юдеите. През 1609 — 1614 г. 275 хил. от 300 хил. испански мориски напуснали страната. Тяхното изселване нанесло непоправими щети на испанската икономика. Във Валенсия, където една четвърт от населението била мориски, след тяхното изселване започнали да западат зърнените култури, захарната тръстика и занаятите. «Кои ще ни шие сега обувки?» — с недоумение питал архиепископ Ривера след изгонването на мориските. Значително спаднали дори доходите на самата инквизиция и за да ги пооправи, ѝ се наложило да търси нови, макар и не така «тлъсти» жертви.

За методите, прилагани от Торквемада в борбата му против «новите християни», е характерен фабрикуваният от него през 1491 г. процес по делото за убийството на «светото дете» от Ла-Гуардия. Този процес станал своеобразен образец за подобни провокационни спектакли, които периодично се повтаряли в различни страни и при различни режими. През юни 1490 г., намирайки се във властта на Инквизицията, «неохристиянинът» Бенито Гарсия, подложен на мъчения, дал показания, че заедно с други петима марани и шестима юдеи подготвял «заговор» против християнството. За да осигурят успеха на престъпните си планове, заговорниците уж решили да убият някакво християнско момченце от село Ла-Гуардия. Те уж похитили това момченце, измъчвали го, а след това му извадили сърцето и един от заговорниците се опитвал да направи от него вълшебно питие, с помощта на което можели да бъдат унищожени Инквизицията и цялото християнство. Посочените от Гарсия «заговорници» били арестувани. След като били подложени на мъчения, те признали «престъпленията» си. На 16 ноември 1491 г. всички «заговорници», с изключение на трима, които загинали при мъченията, били екзекутирани в Авил, като юдеите били изгорени живи, мараните, помирили се с Църквата, били удушени преди изгарянето, а тримата, загинали при мъченията, били изгорени като кукли.5

Една от съставните части на инквизиторското съдопроизводство — доносничеството, всестранно се поощрявало от Трибунала. Особено се ценели доносите срещу роднините и приятелите, на слугите — срещу господарите, на подчинените — срещу началниците. Инквизицията запазвала имената на доносниците в тайна, щедро ги награждавала от средствата, конфискувани от еретиците.

Инквизицията не се стеснявала да вербува доносниците и сред юдеите. Още през 1485 г. инквизиторите заповядали на равините в Севиля да предават на анатема в синагогата онези юдеи, които, знаейки за мараните, тайно изповядващи юдейство, не донасяли за тях на Свещения трибунал.

Страхът пред Инквизицията раждал огромен брой доносници, чиито разобличения и показания против мнимите или истинските еретици не оставяли никога Свещения трибунал без работа. Ще посочим няколко примера.

През 1530 г. един доносник съобщил на Инквизицията на Канарските острови, че местната жителка Алдонса де Варгас «загадъчно се усмихнала», когато в нейно присъствие споменали името на «непорочната» Дева Мария. Тази «загадъчна усмивка», отбелязвал доносникът, свидетелства за кощунственото отношение на Алдонса към Богородица.

Гонсалес Руис попаднал в Инквизицията по доноса на партньора си по игра на карти, който загубил и го обвинил, че по време на играта казал: «Даже и Бог да ти помага, пак няма да можеш да спечелиш тази игра.»

През 1581 г. двама енориаши донесли срещу самите себе си, че заявили на жените си, че «съвкуплението не е грях», а нали подобно твърдение се смятало за чиста ерес. Мъжете се самообвинили, понеже се страхували, че жените им ще донесат срещу тях в Инквизицията.

През 1635 г. в Барселона бил направен донос срещу някой си Педро Xинеста, заподозрян в протестантство поради това, че доносникът видял как Хинеста ял по време на постите «шунка с лук». През същата година бил арестуван някой си Алоисо от град Хаена за това, че съгласно донесението «пикаел на църковната стена», което можело да се смята за съзнателно желание на еретик да оскверни католическия храм.

Ето един документ, който разказва със сух канцеларски език с какви средства испанските инквизитори са получавали признания от своите жертви: «Протокол за мъчението на Франсиско Роберт. На съда на Светата инквизиция в Толедо сутринта на 17 август 1569 г. пред сеньорите инквизитори лисенсиата Хуан Белтран де Гевара и дон Педро Веларде, в присъствието на лисенсиата Уркиса — главен викарий и заместващ понякога съдията, се яви Франсиско Роберт и когато се яви, му казаха, че предвид единогласието по неговото дело той трябва да си признае и да се покае за облекчение на съвестта си.

Тогава той каза, че е съгласен, и помоли техни милости по-бързо да завършат делото му.

Казаха му, че според неговите признания относно светците и молитвите и насмешките над монасите, което потвърдили също и свидетелите, има основания да го смятат за лутеранин и споделящ заблужденията на Лутер и че от любов към бога и преснетата Богородица го съветват да каже и обяви истината относно всичко, което той е правил и казал против нашата свята католическа вяра, и да назове лицата, които са му внушили това. Но след тези убеждения от него не можаха да изтръгнат нищо повече от това, което той вече беше казал при изповедта; при това той добави, че макар и да е казал много, не вярва в това.

Отговориха му, че делото е разгледано от горепосочените сеньори инквизитори, и от съдията, и от съветниците, и те останали с впечатление, че той не казва истината, вследствие на което те дошли до убеждението, че е необходимо да го измъчват. Но го предупредиха, че от любов към Бога му предлагат да каже истината преди началото на мъченията, тъй като това е необходимо за облекчение на съвестта му.

Той отговори, че вече е казал истината. Предвид на това... след разглеждане на документите и данните на процеса ние сме принудени да осъдим и осъждаме въпросния Франсиско Роберт на мъчения с вода и въжета по установения начин, да се подлага на мъчения, докато бъде волята наша, и заявяваме, че ако той умре по време на мъченията или му се счупи част от тялото, това ще бъде по негова вина, а не по наша, и съдейки по този начин, ние така провъзгласяваме, заповядваме и повеляваме в тази грамота, заседавайки в съда.

...И тогава заповядаха да го отведат в камерата за мъчения и го отведоха.

След това, намирайки се вече в стаята за мъчения, същите сеньори инквизитори и съдията попитаха въпросния Франсиско Роберт не иска ли да каже истината, преди да го съблекат. Той не отговори нищо и започна да се съблича.

И когато беше съблечен, започнаха да увещават въпросния Франсиско Роберт да каже истината преди началото на мъченията. Той каза: «Аз не знам какво е угодно на ваша милост.»

Тогава го поставиха на скамейката и започнаха да завързват ръцете му и преди да ги завъртят, увещаваха го да каже истината. Той отговори, че няма какво да каже.

Тогава беше заповядано да завъртят и да направят един оборот с въжетата. И така беше направено. Той произнесе: «О, господи!»

Тогава заповядаха да се направи втори оборот, направиха и му предложиха да каже истината. Той каза: «Кажете, какво желаете от мен и аз съм готов да служа на ваша милост.»

Тогава заповядаха още един път да завъртят въжетата, завъртяха ги и му казаха да каже истината от любов към Бога. Той не отговори нищо.

Тогава заповядаха още един път да завъртят въжетата и ги завъртяха, и той нищо не каза.

Тогава заповядаха още един път да завъртят въжетата и казаха да каже истината от уважение към бога. Той отговори: «Аз казах истината, аз казвам истината.» И застена.

Заповядаха още един път да завъртят въжетата и ги завъртяха, и той нищо не отговори, а само застена.

Тогава още един път завъртяха въжетата и казаха да каже истината. Той простена и нищо не каза.

Тогава заповядаха още по-здраво да завъртят въжетата и ги завъртяха и казаха да каже истината. Той отговори, че не знае какво искат от него.

Казаха му, че искат да чуят от него истината. Той нищо не отговори.

Заповядаха още веднъж да завъртят въжетата и ги завъртяха и му казаха да каже истината. Той нищо не отговори. След това каза: «Аз бях луд, аз бях пиян, не знам как и кога.»

Тогава заповядаха още веднъж да завъртят въжетата.

И завъртяха въжетата и му казаха да каже истината заради Бога. Той простена.

Тогава заповядаха още веднъж да завъртят въжетата и му казаха да каже истината. Той не отговори нищо.

Още един път завъртяха въжетата и той нищо не каза.

Още един път завъртяха въжетата и той само простена.

Още един път завъртяха въжетата и той само простена: «Ох, ох!»

Още един път заповядаха да завъртят въжетата и ги завъртяха и той нищо не каза.

Заповядаха още един път да ги завъртят и ги завъртяха. Той каза: «Сеньор инквизитор! Да, аз обвинявам един фламандец, който работи там, където работя и аз.»

Попитаха го в какво обвинява този фламандец. Той отговори, че не знае.

Заповядаха да завържат въжетата, стягащи ръцете му, към скамейката.

Тогава го завързаха към скамейката и му казаха да каже от любов към Бога истината, преди да пристъпят към мъчения.

Той отговори, че баща му и майка му го научили на това, което говорят техни милости.

Казаха му да каже какво са го научили и че той вярва в това. Той отговори, че Малтес, който е затворен в същия затвор, говори много лоши неща за испанците, като твърди, че те са юдеи и негодяи, и много добри неща за фламандците.

След това каза, че не знае какво говори.

След това заповядаха да го завържат към скамейката за всяка ръка с по едно въже и за всяко бедро с по едно въже, по едно въже отгоре и над колената, и още за стъпалата, по едно въже на всяко.

След това във всяко въже сложиха по една пръчка, към ръцете и бедрата, и стъпалата и завързаха главата му и тогава му казаха, че го молят от уважение към Бога да каже истината преди началото на мъчението.

Той отговори: «Аз съм готов да служа на бога!», и заплака. И за нежеланието да каже истината заповядаха да завъртят въжето на лявата му ръка и го завъртяха. Той плачеше и не казваше нищо.

Тогава завъртяха пръчката при лявата му ръка и казаха да каже истината. Той закрещя, плачейки: «Прощавай, пресвета Дево Марийо!»

Тогава заповядаха да завъртят пръчката при левия му крак и помолиха да каже истината. Той закрещя, след това каза, че работел във Франция с един.

Казаха му да разкаже за този maestre publico, какво го е карал да прави и да говори. Той отговори, че нищо.

Тогава заповядаха да завъртят пръчката при десния крак и казаха да каже истината. Той извика няколко пъти: «Исус, Мария!»

Тогава беше заповядано да завъртят пръчката при дясното бедро. Той извика много пъти: «Исус, Мария!»

Тогава го помолиха да каже истината от любов към бога. Той каза: «О, господи и пресвета дево! О, господи и пресвета дево!» И повече нищо не можаха да изтръгнат от него.

Тогава заповядаха да завъртят пръчката при лявото му бедро. Той застена и закрещя.

Тогава беше заповядано да завъртят пръчката при долната част на крака. Той нищо не каза.

Тогава беше заповядано да завъртят пръчката при десния крак. Той нищо не каза.

Тогава заповядаха да поднесат към лицето му чаша и казаха да каже истината, преди да започне мъчението. Той нищо не каза.

Тогава заповядаха да го облеят с кана вода и го обляха и той каза: «О, Господи, какво искат от мене!»

Тогава го обляха с втора кана вода.

Тогава му казаха, че е по-добре да каже истината, преди да го измъчват повече. Той каза: «Какво искат ваши милости да кажа?»

Отговориха му, че искат да каже истината.

Той каза, че се отрича от баща си и майка си.

Когато го попитаха защо се отрича от баща си и майка си, той прочете «Отче наш» и каза, че нищо повече не знае.

Тогава заповядаха да го облеят с още една кана и го обляха и казаха да каже истината. Той каза: «Пуснете ме. Ще отида в манастир да моля Бога за ваша милост.»

След това каза, че ще се хвърли в кладенеца в Мадрид от мъка, че няма какво да яде.

Тогава сеньорите инквизитори казаха, че достатъчно са го измъчвали, и мъченията прекратиха и излязоха от стаята и въпросният Франсиско Роберт беше отвързан.

В мое присъствие Хуан де Вергар (секретар).»6

Методите на Трибунала предизвиквали неодобрението дори в средите на самите инквизитори. За това свидетелства следният откъс от съчинението, посветено на принц Астурийски (бъдещия император Карл V), датирано приблизително от 1516 г., в което анонимният инквизитор признава на краля:

«Някои от нас чувстват това и плачат в къщи, но не се решават да говорят за това, защото такъв ще бъзе снет от длъжност и ще се смята за подозрителен по въпросите на Инквизицията. Онези, които мислят така и са добросъвестни, напускат длъжността, ако имат средства да се издържат; други остават на служба, понеже не могат иначе да живеят, макар че ги мъчи съвестта, че изпълняват службата така, както се прави това сега. Други казват, че за тях това е безразлично, че така са постъпвали предшествениците им, макар че това е било против божието и човешкото право. Някои се отнасят така враждебно към сменилите вярата си, като че ли мислят, че ще служат много добре на Бога, ако изгорят всички и конфискуват имуществото им без всякакво колебание. Придържащите се към това мнение нямат други намерения, освен да ги заставят да си признаят онова, в което ги обвиняват, с всички възможни методи.»7

 

1Тайно практикуващи юдейството
2Покръстени мюсюлмани
3Kamen, H. The Spanish Inquisition, London, 1965,  p. 110
4Христоматия по истории средних веков., М. 1950, т. 3, с 203-204
5Лозинский, С, Г, История инквизиции..., с. 144
6Пак там., с. 475-477
7Цит, no: Льоренте, Χ, Α. Цит. съч., τ, 2, с, 512