Апостолическият престол

Инквизицията

Посещения: 12438

 

Ла Супрема - наказващият меч на Короната

 

Както вече бе отбелязано, Инквизицията следяла с особено внимание елитите — кралското обкръжение, университетските среди, богословите, писателите, т.е. към средата, към която принадлежали и самите инквизитори. Техният произвол и власт растели пропорционално с «оплевяването», с очистването на тази среда от несигурните, съмняващи се елементи.

Испанският философ X. Л. Вивес писал в началото на XVI век на Еразъм Ротердамски: «Ние живеем в такива тежки времена, когато е опасно и да се говори и да се мълчи!»1  И в единия, и в другия случай Инквизицията можела да припише на всеки учен мъж тайни симпатии към юдаизма, еретични изказвания и постъпки, критика на действията на Инквизицията, хиляди други големи и малки, действителни и измислени провинения. Инквизицията можела да обвини своята жертва в каквото си поиска и не била длъжна да доказва обвинението си, защото съгласно нейната юриспруденция самото наличие на обвинение служело като доказателство за неговата обоснованост. Обвинението в ерес означавало, че жертвата е обречена на един или друг вид наказание, да я спаси от което можело само изключително обстоятелство.

Като пример за това може да служи делото на толедския архиепископ Бартоломе де Каранса, бивш изповедник на Филип II, участник в Тридентския събор, който имал нещастието да напише богословското съчинение «Коментари на християнския ка-техизис», издаден през 1558 г. в Антверпен, признат от папата на Тридентския събор за напълно ортодоксален.

Luis de carvajal carranzaВъпреки това Инквизицията, като се заяла с няколко изречения от това съчинение, обвинила Каранса в протестантска ерес и получила от папата разрешение да го арестува. След ареста сякаш го погълнала земята. Филип II и всичките му приятели се отказали от него.

В продължение на много години папският престол, който смятал съда над епископите за свое изключително право, се опитвал да накара испанската инквизиция да му предаде Каранса. През 1565 г. Пий IV изпратил за тази цел в Испания специални легати, един от които докладвал на папата: «Тук никой не се решава да се обяви в защита на Каранса от страх пред Инквизицията. Нито един испанец не би се осмелил да оправдае архиепископа, дори и да вярва в невинността му, защото това би означавало да се обяви против Инквизицията. Авторитетът на последната не би ѝ позволил да признае, че тя е арестувала Каранса несправедливо. Най-страстните защитници на справедливостта тук смятат, че е по-добре да се осъди невинен човек, отколкото да пострада Инквизицията.»2

Каранса лежал седем години в затворите на Трибунала. Едва след като папата обещал да го признае за виновен, той бил предаден на Рим, където бил затворен за девет години в крепостта «Свети Ангел». Накрая папският престол признал неговите «Коментари» за еретично съчинение, заставил го да се отрече от еретичните си грешки и го заточил в един от манастирите в Орвието. Каранса тогава бил навършил 73 години. Скоро след това той умрял.

С превръщането на Испания през първата половина на XVI век в опора на католическата контрареформация, Инквизицията извършила основна чистка в испанските интелектуални среди и на университетите от всички елементи, заподозрени в симпатии към протестантството и хуманизма. През този период на преследвания били подложени привържениците на католическия мистицизъм — Франсиска Ернандес и Мария Касала — сестри на епископ Хуан Касала, философът Хуан Луис Вивес, библеистът и най-голям познавач на гръцкия и латинския език Хуан Вергара, личният изповедник на император Карл V, бенедиктинецът Алонсо де Кируес, професорът от университета в Алкала Матео Паскал, ректорът на същия университет Педро де Лерма, професорите от Саламския университет августинецът Луис де Леон, Гаспар де Грахал, Мартин Мартинес де Канталапедра, Франсиско Санчес и стотици други учени мъже. Много от тях, за да запазят живота си, били принудени да се отрекат от приписваните им еретични заблуждения, да минат през позорната церемония на аутодафето, да ходят в санбенито, да изкупват своите истински или въображаеми «прегрешения» до края на живота си, живеейки в нищета и страхувайки се ежечасно за живота си.

От 1526 г. инквизицията въвела най-строга цензура над книгите и другите печатни издания. От 1546 г. тя започнала да издава периодично индекси на забранените книги, значително по-обширни от индексите на папската инквизиция. В тях били включвани всички произведения на така наречените «ересиарси», книгите, «възхваляващи» юдеите и маврите, преводите на Библията на живите езици, молитвениците на живите езици, произведенията на хуманистите, полемичните трактати на протестантите, книгите за магията, картините и изображенията, които били «неуважителни» по отношение на религията.

Практически това означавало, че в Индекса били включени произведенията на Бартоломе де лас Касас, Рабле, Окам, Савонарола, Абелар, Данте, Томас Мор, Хуго Гроций, Овидий, Бейкън, Кеплер, Тихо де Брахе и много други изтъкнати писатели и учени. За разпостранението, четенето и притежаването на тези произведения Инквизицията заплашвала с клада.

Публикуването на всеки нов индекс водело след себе си чистка на всички обществени и частни библиотеки, при което не се правело изключение и за най-високопоставените лица. Така например през 1602 г. Супремата подложила на чистка книгите на духовника на кралицата. Не избягнала същата участ дори и кралската библиотека в Ескориал, както личи от заявлението на духовника на краля — приор Сан Лоренсо, до Супремата през 1612 г., за това, че кралят молел да не се изваждат от библиотеката му новозабранените книги и да не се махат отделни страници от подлежащите на частично унищожение. В отговор на това Генералният инквизитор постановил на 12 ноември 1613 г.: книгите на светски автори, включени в Индекса, трябва да се пазят отделно с бележката, че авторът им е осъден, при което се разрешавало да ги четат приорът, главният библиотекар и професорите по богословие; теологическите произведения, книгите по история на църквата и папството трябвало да се съхраняват в специална стая и се разрешавало да бъдат четени само от приора и главния библиотекар със специално разрешение на Генералния инквизитор и Супремата; ключовете от тази стая и списъците на тези книги се пазели у главния библиотекар и Супремата. Съчиненията на юдейските богослови и Библията на испански език трябвало да се намират на специално място и на тях да има надпис, че са забранени; те обаче можели да бъдат четени от приора, главния библиотекар и професорите по богословие; и накрая, медицинските съчинения, написани от автори, чиито книги били обявени за забранени, можели да се четат от монаха, който завеждал аптеката в Ескориал. Безцензурното печатане на книги в Испания се наказвало със смърт и конфискация на имуществото на виновните. Вносът на книги от чужбина се намирал под строгия контрол на Инквизицията, чиито агенти наблюдавали всички испански пристанища и градовете по границата с Франция.

Някои апологети на Инквизицията твърдят, че нейната цензура над мисълта не пречела за развитието на испанската култура и литература, и по-специално се позовават на блестящата плеяда велики испански писатели от «Златния век» (XVI век) - Сервантес, Кеведо, Лопе де Beгa и др. Но те забравят да отбележат, че величието на тези писатели е в това, че независимо от терора на Инквизицията те са защитавали великите хуманистични идеали, прибягвайки до безбройни хитрости и рискувайки да се озоват в килиите на Свещения трибунал, тъй като над всеки от тях постоянно висял «мечът на Супремата». Но ако тези титани на «Златния век» можели да се противопоставят на Инквизицията, същото не може да се каже за следващите поколения писатели, мнозинството от които били сломени от терора на Свещения трибунал и се превърнали в бледи сенки на своите велики предшественици. Това отбелязва дори Мариана, когато пише, че преследването на хората с други убеждения от Инквизицията накарало мнозина да се откажат от търсенето на истината и да предпочетат да плуват по течението. «Какво друго би могло да се очаква от тях? — пита същият йезуит. — Та нали безполезният риск и саможертвата са най-голямата глупост, когато за награда ще получиш само омраза. Онези, които изразявали съгласие с господстващите идеи, вече правели това с още по-голям ентусиазъм; било по-малко опасно да се подкрепят изпитаните идеи, отколкото да се търси истината.»3

Менендес-и-Пелайо заявява, че никога не се е писало така много и така добре, както през двата златни века на Инквизицията (има предвид XVI и XVII век), като че ли иска да намекне, че много и добре се е писало тогава благодарение на Инквизицията!

Не, съвременниците и съмишлениците на Сервантес и Лопе де Вега съвсем не споделяли възторженото отношение на Менендес-и-Пелайо към Трибунала. Например Родриго, син на генералния инквизитор Алонсо Манрике, който живеел в доброволно изгнание в Париж, писал на Хуан Луис Вивес през 1533 г.: «Вие сте прав. Нашата страна е пример за гордост и завист. Вие бихте могли да добавите, че тя е страна на варварството. Сега е ясно, че никой у нас не може да притежава култура, без да го подозират в ерес, грешки или юдаизъм. По такъв начин на учените са надянати намордници. Онези пък, които търсят спасение в ерудицията, както отбелязвате, изпитват голям страх.»4

Но в такъв страх живеели не само учените мъже, не само «новите християни» и мориските, а всички класи на обществото, тъй като Инквизицията по своя собствена инициатива или подчинявайки се на кралските декрети, можела да се нахвърли върху тях, ако смятала, че действията им заплашват интересите на църквата или короната. Ще посочим само една илюстрация към казаното — събитията в Сарагоса през 1591 година. През тази година изпадналият в немилост министър и секретар на Филип II — Антонио Перес, избягал в Сарагоса, столицата на Арагон, под защитата на местните власти.

Antonio Perez liberado por el pueblo aragones en 1591 Manuel Ferran Bayona 5755

Арагонците отказали да предадат беглеца на краля, който заповядал на Инквизицията да го арестува и обвини в престъпления против вярата. Възмутените граждани успели да издействат от властите преместването на Перес от тъмниците на Инквизицията в градския затвор. По време на възникналите безредици бил убит маркиз Де Алменора — управител на Сарагоса. Това било открит бунт. Филип II хвърлил за неговото смазване кастилските войски, като заповядал на Инквизицията да накаже Перес, върховния съдия на Арагон Хуан де Луна и другите виновни за неизпълнението на заповедта му, въпреки че никой от тях нямал отношение към престъпленията против вярата. Перес избягал зад граница, но Трибунала наказал неговите покровители. За резултатите от неговото усърдие разказва следното писмо на един очевидец:

«На 19 октомври в 3 часа след обед (1592 г.) тук екзекутираха Хуан де Луна, дон Диего де Ередиа, Франсиско де Айербе, Дионисио Перес де Сан Хуан и Педро де Фуердес...

На пазарния площад издигнаха дървен подиум с малко възвишение по средата, пред което наказаните трябваше да стоят на колене. Целият подиум беше обвит с черно сукно. На дон Хуан де Луна отрязаха главата с удар отпред, на дон Диего с удар отзад. На двама други прерязаха гърлата и ги хвърлиха на подиума, където те, гърчейки се, агонизираха и умряха. Дон Педро де Фуертес удушиха с въже. Когато той беше мъртъв, разчекнаха го на подиума и четирите части на тялото му окачиха след това на различни улици на Сарагоса...

На 20-и на споменатия вече пазарен площад се състоя разпит, устроен от Инквизицията. Toй продължи от 7 часа сутринта до 8 часа вечерта. Пред Инквизицията бяха изправени 8 души, които бяха осъдени на смърт за участие във въстанието. Те бяха екзекутирани на 24-и. По време на разпита беше изложен портретът на Антонио Перес и предаден, заедно с другите, на изгаряне поради обвинението срещу Перес в ерес и безнравственост. Освен това от 20 до 25 души бяха изгонени от града, наказани с бичуване и заточени на галерите.»5

С пълно основание Филип II можел да се похвали: «Двадесет служещи на Инквизицията поддържат спокойствието в моето кралство.»6

Испанската корона използвала Инквизицията и за потискане на освободителното движение в Нидерландия, където привържениците на независимостта били приравнявани с еретиците и съответно екзекутирани. В периода на испанското господство в Нидерландия Инквизицията тясно сътрудничила с военните и църковните власти. Това личи от текста на издадения от испанците в духа на инквизиторския кодекс на Торквемада «Кървав декрет» от 25 септември 1550 г. за преследването на еретиците в Нидерландия, откъси от конто цитираме по- долу:

«Забраняват се да се печатат, пишат, притежават, пазят, продават, купуват, раздават в църквите, на улиците и други места всички печатни или ръкописни съчинения на Мартин Лутер, Йоан Еколампадия, Улрих Цвингли, Мартин Бусер, Жан Калвин и други ересиарси, лъжеучители и основатели на еретически безсрамни църкви, порицаеми от светата Църква... Забранява се да се чупи или осквернява по друг начин образът на пресветата Дева и признаваните от Църквата светии... Забранява се да се допускат в домовете беседи или противозаконни сборища, а също така да се присъства на такива сбирки, където горепосочените еретици и сектанти тайно проповядват своите лъжеучения, прекръщават хората и организират заговори против светата Църква и общественото спокойствие... Забраняваме освен това на всички светски лица открито и тайно да разсъждават и спорят за светото Писание, особено по въпроси съмнителни или необясними, а също така да четат, учат и обясняват Писанието, с изключение на онези, които основно са изучавали богословие и имат атестат от университетите... Забраняваме тайно или явно да се проповядват, защитават, повтарят или разпространяват ученията на гореспоменатите еретици; в случаи на нарушение на една от тези точки виновните ще бъдат подложени на наказание като метежници и нарушители на общественото спокойствие и държавния ред.

Такива нарушители на общественото спокойствие се наказват: мъжете — с меч, а жените — със заравяне живи в земята, ако не упорстват в заблужденията си; ако упорстват, то те се предават на огъня; собствеността им и в двата случая се конфискува в полза на хазната...

За да се лишат съдиите и началниците от повод да смекчават наказанията, под предлог че те са прекалено строги и тежки и имат за цел да внушат страх на виновните, за да могат виновните да бъдат подложени на цялата тежест на горепосочените наказания, забраняваме на съдиите да променят или смекчават по какъвто и да било начин полагащите се наказания; забраняваме на всички лица, каквото и звание да имат, да молят нас или когото и да било другиго, имащ власт за помилване, а също така да подават молби за еретиците, изгнаниците или емигрантите под страх от лишаване завинаги от право да заемат граждански и военни длъжности и освен това друго наказание, което определят съдиите.»7

Като се позовавали на «Кървавия декрет» и в тясно сътрудничество с Инквизицията, испанските власти избили десетки хиляди нидерландци, борещи се за независимостта на страната си.

 

1Цит. по: Bataillon, M. Erasme et l'Espagne, Paris, 1937, p. 529
2Цит. по: Kamen, H. Op. cit., p. 161.
3Пак там., p. 88.
4Ibid., p. 75.
5Хрестоматия пo истории средних веков. Под ред. Η. Π, Грацианского и С. Д. Сказкина. Т. 3. М., 1950, 206—207.
6Цит. по: Kamen, H. Op. cit., p. 236.
7Хрестоматия по истории... т, 3, 227—229.