Апостолическият престол

Инквизицията

Посещения: 12446

 

Показно аутодафе

 

Заключителният акт на инквизиторския процес било аутодафето, което в Испания достигнало наистина внушителни размери, пищност и театралност. Испанското аутодафе било едновременно и съдебно заседание, и екзекуция, и религиозна церемония, и зрелище. То се насрочвало да съвпадне с големите църковни празници или с тържествени държавни актове — възкачването на нов монарх на престола, неговата женитба, именния му ден или раждането на кралски син. В аутодафето участвали инквизиторите, кралският двор, висшите църковни, военни и граждански длъжностни лица, както и населението на столицата или града, в който то се провеждало. Като правило на аутодафето се обявявали присъдите на осъдените в многобройните процеси.

Подобни «празнични» аутодафета в чест на лицата от кралското семейство станали традиция за испанската инквизиция. През 1560 г. в Толедо било проведено аутодафе, посветено на кралица Елизабет Валоа, а през 1632 г. в Мадрид по същия начин било отпразнувано раждането на принца — сина на Елизабет Бурбонска. Тук ще разкажем за две от най-големите аутодафета в историята на Испанската инквизиция, за да добие читателят представа за тези зловещи представления.

Тържественото аутодафе се състояло във Валядолид, в присъствието на Филип II, на 8 октомври 1559 г. На площада пред съборната църква "Св. Франциск" била направена платформа , покрита с килими и орнаменти, за членовете на съдилището, срещу нея кралския балкон, по средата - огромен ешафод. В 6 часа сутринта от всичките църкви се раздал камбанен звън, който известявал за началото на церемонията. На площада в традиционен ред се настанила процесията на монасите, инквизиторите, осъдените и стражите. Филип седял на балкона си, а около него принцесата Йоана, инфантът Дон Карлос, братовчедът на краля Александър Фарнезе, чуждестранните посланици, грандовете на кралството и духовните особи. Реч произнесъл епископът Коденски. Когато той завършил, Генералният инквизитор Валдес гръмко извикал: "Господи, помогни ни!" и започнал да подвежда краля под клетва. "Ваше величество, - казал той, - заклевате ли се в кръста на сабята, на която се обляга вашата кралска ръка, че вечно ще поддържате светото учреждение на Инквизицията против еретиците, отстъпниците и техните покровители и че ще донасяте за всичките им действия и думи, които биха достигнали до вашето височайше сведение?" На това Филип високо извикал: "заклевам се"... След четенето на присъдите Генералниятият инквизитор простил греховете на примирените с Църквата, макар и повечето от тях все пак да били наказани, едни - на вечен затвор, други - на продължително покаяние, а всички на конфискуване на имотите им. Осъдените на изгаряне били предадени на светската власт. Изтерзани от разнообразните мъчения, те мъжествено очаквали смъртното си наказание. Впрочем, мнозинството от тях получило снизхождение: те се изповядали и били удушени преди изгарянето. Само двамина останали упорити до край.

Единият от тях бил Дон Карлос де Саго, флорентински дворянин, ревностен лутеран и проповедник на лутеранството. Неговата вина се усилвала от съчинението му против Католическата църква. Той изкарал 15 месеца в тъмницата, но до края останал верен на убежденията си. Когато преди изпълнението на смъртното наказание му прочели смъртната присъда, той поискал книга и на нея написал изобличение на католицизма и защита на лутеранството. Като отивал на кладата, Дон Карлос се спрял при кралския балкон и жално извикал: "Защо мъчиш ти своите невинни поданици?"... - "Ако и моят син - отговорил му Филип - би бил еретик, то аз сам бих натрупал кладата, за да го изгоря на нея"... Другият упорит еретик бил доминиканецът Доминго де Рахало, син на маркиз Поз. Когато, след прочитането на смъртната му присъда снели от него монашеското расо и го заменили със санбенито той, без да обръща внимание на смеха на невежата тълпа, започнал силно да изобличава жестокостта и фанатизма на Рим. Ядосаният Филип заповядал да му нахлузят дад (къс разпалено дърво), който да залавя и притиска устните... Филип бил готов да нахлузи този дад на всичките си поданици, защото неговото усърдие да преследва ересите не знаело граници и всичко му се виждало недостатъчно за това. В напъна на ревността си към религията, той заповядал да се направи особена галера и флотска инквизиция, като че ли се боял, че ако не на сушата, то в морето някой еретик ще се избави от него. Инквизиторите бързали да се възползват от фанатизма на Филип и поискали да получат от него разрешение да създадат специално войнство за защита на религията под название Мариин орден на белия меч. Те вече имали свои отряди, които си присвоили името на предишната градска милиция - света Ермандада но да разреши кралят уреждането на искания орден, означавало наследниците на Торквемада, чрез този орден, да могат да държат в страх самите крале. За нещастие на Светия трибунал някой подсказал на Филип, каква опасност за короната би представлявала инквизиционната милиция и кралят не отказал на инквизиторите.1

През 1680 г. в Мадрид се състояло аутодафе в чест на женитбата на Карл II с френската принцеса Мари-Луиз Бурбонска, дъщеря на херцог Орлеански и племенница на Луи XIV. По този повод Льоренте отбелязва, че «суровостта на инквизиторите била така голяма и народното чувство така покварено, че мислели да угодят на новата кралица и да и окажат достойна почест, като прибавят към брачните тържества зрелището на голямо аутодафе от сто и осемнадесет жертви, значителна част от които трябвало да загинат на клади и да осветят последните моменти от тези тържества».2

Francisco rizi auto de fe

Ето как официалният отчет, точно предаващ атмосферата на този инквизиционен спектакъл, описва аутодафето от 1680 г.:

«Цялото това великолепие стана в достоен за възхищение ред, така че не трепна нито един човек, не се образува нито едно празно място, никой не се отдели от тълпата. И изглеждаше, че небето и земята са се сговорили това шествие да се появи в целия си блясък, небето — като подари ясен ден, без оскърбителен прах, без изтощителна горещина, а земята — почтително предоставяйки пространство на толкова голямото струпване на хора; и така, без всякакви препятствия шествието следваше своя път, а поклонението и благочестието намираха достойно приложение в съзерцанието на цялото величие на Испания, като смятаха за чест да служат на свещения трибунал и съпровождайки хоругвите с достойнство и уважение, подобаващи на високото звание на толкова важните особи и едновременно с това на толкова голямото и толкова съгласувано множество от монаси и лица, духовни и светски, каквито, в количество седемстотин, преминаха със свещи в ръце, със сдържаност, в която се отразяваше умереността, съблюдавана от Свещения трибунал във всичките му действия.

Венец на цялата тази слава и в което всъщност се състоеше тържеството на генералното аутодафе, беше величествената пищност, с която излезе Трибуналът, като се появи пред обвиняемите, за да ги съди пред най- светлия трон, на най-великолепния театър и съумя да привлече върху себе си погледите на хората, за да ги застави да се боят и да го почитат, защото това зрелище можеше да се сравни с онова, което ще стане във великия ден на всеобщия страшен съд: ако, от една страна, то ще внушава ужас - поради низостта на виновните, запечатана в отличителните знаци на техните престъпления и наказания, то, от друга страна, ще весели сърцата — за слава на праведните и на върховното величие на Христос и апостолите, които, следвайки хоругвите, в съпровод на ангелските хорове, ще се отправят към долината на Йосафат, където върховният съдия ще седне на високия си трон, а тези, които го следват — на обетованите места и пред лицето на целия свят ще бъдат прочетени уликите и делата, и като лишат от сила всяко ходатайство и застъпничество, присъдите ще бъдат изпълнени.

За да се спази толкова голям ред, беше необходимо през нощта стражата да бъде твърде бдителна и затова престъпниците, предварително разпределени по домовете на доброволните помощници на Инквизицията, бяха отведени в тайни килии предвид голямото им струпване пред трибунала, а главно - за да държат всеки един от тях поотделно, така че да не могат да общуват и да разговарят помежду си; и като ги събраха всички към десет часа вечерта, дадоха им отначало да вечерят, а сеньор дон Антонио Самбрана де Боланьос, най-старият инквизитор на двора, съпроводен от дон Фернандо Алварес де Валдес, секретар на сицилийския трибунал, влезе в затвора, където се държаха пуснатите престъпници, и на всеки поотделно обяви присъдата в следната форма:

«Брате, вашето дело беше разгледано от лица много учени и с големи познания; вашите престъпления са толкова тежки и от толкова лошо естество, че като наказание за пример е решено и постановено, че утре вие трябва да умрете — вие сте предупреден и подготвен и за да можете да изпълните това, както подобава, тук ще останат двама духовници.» И като обясни на всекиго с тези думи, заповяда той на двама монаси да влязат и постави по двама служители на стража пред вратата на всяка килия и в същия порядък и последователност изслушаха двадесет и тримата осъдени своите смъртни присъди; като взе предвид безсъницата и скръбта на осъдените, както и работата и умората на духовниците и служителите, предвидливостта на трибунала приготви запаси от сладкиши, шоколад, банички и разхладителни напитки за подкрепление и ободряване на онези, които се нуждаеха от това.

Цяла нощ трибуналът беше готов да допусне при себе си онези осъдени, които помолят за аудиенция, и когато две жени, осъдени да бъдат пуснати, помолиха за това, трибуналът, с обичайното си милосърдие, ги допуска при себе си, като приемаше заявленията им дон Антонио Самбрана, който беше зает с това през по-голямата част от нощта и сутринта.

Настана толкова желаният за народа ден 30 юни и в три часа през нощта на осъдените започнаха да раздават дрехи, така че до пет часа сутринта да приключат с разпределението на закуските. По това време на алкалдите на трибунала — дон Педро Сантос и дон Хосе дел Олмо, връчиха на всеки по два двойни пакета с имената на осъдените. Първият включваше указание за реда, в който осъдените трябваше да бъдат изведени от затворите и построени за шествие, а вторият — списък, по който да ги извикват на подиума, за да изслушат присъдата. Заповедта, съгласно която шествието трябваше да започне в шест часа сутринта, беше разгласена и от този час започнаха да пристигат безбройни тълпи, както живеещи при двора, така и пришълци, привлечени тук от известието; но тази заповед не можа да бъде изпълнена така точно, както искаха, защото аудиенциите продължиха много дълго.

Това забавяне даде възможност на народа да се разположи по трибуните и да се запаси с храна за толкова дългия ден. В седем часа сутринта започнаха да излизат воините на вярата, а след тях изнесоха кръста на енорийската църква на Свети Мартин, облечен в черно покривало, и излязоха дванадесет свещенослужители в стихари и след тях сто и двадесет осъдени, всеки — между двама служители.

Първите тридесет и четирима бяха кукли на мъртви и избягали. От тях тридесет и двама бяха опростени и като такива вървяха с корони на главите, отбелязани с пламъци... Други две кукли бяха в санбенито. На гърдите на всички бяха написани с големи букви имената на онези, които представляваха. Алкалдите на Трибунала трябваше да вървят начело на осъдените, които им бяха предадени за надзор, но поради работата си в тайните килии те не можаха да вземат местата си навреме.

От осъдените — живи — следваха единадесет покаяли се и отрекли се: едни — осъдени за многоженство, други — за суеверия, трети — за лицемерие и лъжа; всички с угасени жълти свещи в ръце. Лъжците и многоженците — с калпаци на главите, някои с въжета на шията с толкова възли, колкото стотин удара с камшик трябваше да получат според присъдата, за да може по-добре да проличи всеки осъден поотделно.

След тях следваха петдесет и четири еретици, помирени, всички в санбенито с полукръстовете на свети Андрей, а други — с цели кръстове и със свещи като предшестващите.

Незабавно следваха двадесет и един опростени, всички с корони на главите, в къси плащове с пламъци, а упорстващите — с дракони сред пламъците, и дванадесет от тях — със запушена уста и завързани ръце. Всички те вървяха, съпроводени от монаси, които ги увещаваха, ободряваха едни и връщаха към вярата други. Шествието на осъдените завършваше старият алгуасил на Толедо дон Себастиан де Лара...

Огънят беше шестдесет фута  в окръжност и седем на височина и се качваха към него по стълба, широк седем фута, изградена по такъв начин, че да може на съответно разстояние един от друг да се забият стълбове и в същото време безпрепятствено да се върши правосъдие, като се оставя съответното място, за да могат служителите и свещенослужителите без затруднение да отиват при всички осъдени.

Кладата увенчаваха воините на вярата, част от които стояха на стълбата — на стража, за да не се качват повече от определения брой лица; но струпването на народа стана толкова голямо, че редът не можеше да бъде спазен във всичко. По такъв начин изпълнено беше ако не това, което трябваше, то поне това, което можеше да се изпълни. . .

След това се пристъпи към екзекуциите: отначало бяха удушени с гарота възвърналите се, след това бяха предадени на огъня упорстващите, които бяха изгорени живи, с немалко признаци на нетърпение, досада и отчаяние. И като хвърлиха всички трупове в огъня, палачите го поддържаха с дърва, докато окончателно не превърнаха труповете в пепел, което стана към девет часа сутринта.»3

 

1Баро, М. История на Инквизицията, С., 2006

2Льоренте, X. А, Цит, съч., т. 2, с, 304.
3Цит. по: Парнах,В.. Испанские и португальские поэты - жертвы инквизиции. М.—Л., 1934, 138—153.