Апостолическият престол

Инквизицията

Посещения: 12439

 

Краят на Ла Супрема

 

MariacristinaПрез XVIII век дейността на испанската инквизиция била насочена главно към борба срещу новостите — на първо място срещу привържениците на френското просвещение, на английската материалистическа философия и на Френската революция. Инквизицията забранявала и конфискувала произведенията на енциклопедистите и подобните им «рушители на основите». Както отбелязва испанският привърженик на просветения абсолютизъм Ховелянос, «Свещеният трибунал невъзмутимо забранява всичко ново, всичко, което се обявява против миналото, всичко, което говори за еманципация и свобода».1 Но дейността на просветения абсолютизъм, който управлявал Испания при Карл III (1759 — 1788 г.), се ограничила само в забраната на йезуитския орден и не стигнала до ликвидиране на инквизицията. Те се стремили да «реформират», да «модернизират» «свещения» трибунал, да го лишат от наказателни функции, но не и да го изхвърлят на бунището на историята. Сам Карл III казвал: «Испанците желаят Инквизицията, а мене тя не ме безпокои.» Инквизицията продължавала да действа, макар и не така често, тя продължавала да хвърля еретиците на кладата. Но Свещеният трибунал представлявал все още страшна сила.

Френската революция от 1789 г. била посрещната от Инквизицията на нож. През декември същата година Супремата със специален декрет забранила вноса на революционна литература в Испания и осъдила френските революционери за това, че те «под привлекателната маска на защитници на свободата в действителност се обявяват против нея, като разрушават политическия и социалния строй и следователно — йерархията на християнската религия... и претендирайки да построят върху развалините на религията и монархията тази химерична свобода, която те погрешно смятат за предоставена от природата на всички хора и която, както те нагло твърдят, направила всички хора равни и независими един от друг».2

През 1795 г. Инквизицията осъдила «Доклада за аграрния закон» на Ховелянос поради това, че авторът, като искал отмяна на майоратите, проповядвал «идеята за равенство в областта на собствеността на благата и земите».

Всичко това не попречило на Инквизицията, когато френските войски нахлули в Испания, без колебание да подкрепи завоевателите с надеждата, че по този начин ще успее да се задържи на повърхността. Инквизицията осъдила антифренското въстание в Мадрид от 2 май 1808 г. като «скандален метеж на невежи хора», твърдейки, че злобата и невежеството въвели в заблуждение неосведомените «простаци, като ги тласнали към революционни безредици под прикритието на патриотизма и любовта към монарсите».3

Но французите не се нуждаели от подкрепата на ненавижданата от народа Супрема. Скоро след завземането на Мадрид от френските войски на 4 декември 1808 г. Наполеон I издал декрет, който отменял Свещения трибунал като учреждение, което «застрашавало суверенитета и гражданската власт». Със същия декрет имуществото на Инквизицията се конфискувало «в полза на испанската държава»"4.

На 22 февруари 1813 г. Кадиските кортеси с 90 срещу 60 гласа на свой ред забранили дейността на Инквизицията, като предали обаче функциите ѝ на епископите. На 15 март папският нунций при Регентския съвет подал протест против решението на кортесите, като твърдял, че то нарушава правото на папския престол — единствената инстанция, която можела да реши съдбата на Инквизицията. Решението на кортесите за ликвидиране на Супремата срещнало съпротивата на испанското духовенство, което отказало да го обяви на народа от амвона. В резултат на това кортесите разпуснали Регентския съвет и изгонили папския нунций в Португалия.

Но испанската монархия не искала да се раздели с толкова скъпата ѝ рожба на Торквемада. Като се върнал в Испания, Фердинанд VII побързал да възроди Супремата. «От всички християнски крале — заявявал испанският монарх в декрета за възстановяване на Инквизицията, публикуван през 1814 г. — само испанските монарси носят славната титла «католически крале», защото те никога не са допускали в държавата си друга религия освен католическата, апостолическата, римската; тази велика титла ми служи като особен стимул, който ме кара да употребя всички средства, дадени ми от Господ Бог, за да нося заслужено званието католически крал. Неотдавнашните безредици, шестгодишната война, която изтощи всички мои провинции, толкова продължителното пребиваване в тях на чуждестранни войници, принадлежащи към различни секти и почти поголовно отнасящи се враждебно към католическата религия, безпорядъкът, който е неизбежен резултат от подобни нещастия, безучастното отношение към религията през цялото това време — всичко това в голяма степен спомогна за разюздаността на страстите, даде възможност на лошите хора да живеят както искат и предизвика появата в Испания на порочните и отвратителни възгледи, които са разпространени в други страни... Аз реших, че при сегашните обстоятелства е крайно важно да се възстанови Свещеният трибунал и да му се даде възможност да действа в този обем, в който той действаше по-рано. В този смисъл аз получих много адреси от учени и добродетелни прелати, от корпорации и частни лица, които заемат високо положение както в духовния свят, така и в недуховния; всички те без изключение заявяват, че Испания дължи на Инквизиционния трибунал това, че през XVI век не беше заразена със злото, което причини толкова нещастия на другите европейски държави. По мнението на посочените лица Испания дължи на Инквизицията славната плеяда велики учени и писатели, този блясък, с който е озарен пътят към светостта и добродетелта. Всички са съгласни също, че главното средство, към което прибягна притеснителят на Европа, за да сее семената на продажността, порочността и безредиците, беше забраната на този трибунал, под лъжливия предлог, че прогресът и културата са несъвместими с по-нататъшната му дейност. Така наречените общи и извънредни кортеси се ръководеха от същите мотиви, както и чуждестранният потисник, когато отмениха този трибунал, безчестно прибягвайки към гласуване на конституция за крайно огорчение на народа. Ето защо мене усилено и неуморно ме молят за по-скорошното възстановяване на Инквизицията...»5  Фердинанд създал специален орден за инквизиторите. На 14 април 1815 г. той посетил Свещения трибунал, присъствал на заседанията му, подписал присъдите на Инквизицията, посетил затвора и благоволил да обядва с инквизиторите.

През 1820 г. в Испания избухнала революция, която възстановила конституцията от 1812 година. Възмутеният народ нападал по цялата страна инквизиционните трибунали, разрушавал ги и ги подпалвал. На 9 март изплашеният Фердинанд побързал да отмени Инквизицията. Сега в декрета по този повод кралят твърдял точно противоположното на онова, което провъзгласявал през 1814 година:

«Като вземам предвид, че трибуналът на Инквизицията е несъвместим с конституцията на монархията, изработена през 1812 г. в Кадис, вследствие на което той беше отменен след продължително и всестранно обсъждане от общите и извънредни кортеси, съгласно декрета от 22 февруари 1813 г.; вземайки под внимание също и постановлението на хунтата, което предизвика и издадения от мен днес декрет, и в съгласие с мнението на тази хунта аз заповядах от днешна дата посоченият по-горе трибунал да се счита за разпуснат по време на цялата монархия, а заедно с него трябва да изчезне и Супремата; аз се разпоредих също незабавно да бъдат пуснати на свобода всички лица, които лежат в инквизиторските затвори по обвинения в политически и религиозни престъпления, и всички дела относно религията да постъпват на разпореждане на епископите, да бъдат разпределени по съответните епархии, да бъдат разглеждани и решавани от епископите в съгласие с декрета на извънредните кортеси.»6

Когато три години по-късно с помощта на френските щикове този монарх възстановил правата си, той отново възкресил Инквизицията, наистина този път под нова фирма — «Хунта по въпросите на вярата», възглавявана от епископи.

Хунтите по въпросите на вярата изпълнявали твърде енергично своите инквизиторски задължения в духа на «славните» традиции на Торквемада. На тяхната съвест тежат двете последни аутодафета в Испания — и двете извършени през 1826 година. На 7 март 1826 г. отлъченият от Църквата масон Антонио Каро бил публично обесен по присъда на кралския съд и след това разчекнат в Мурсия. На 26 юли загинала на ешафода последната жертва на Инквизицията — учителят Каетано Рипол. Участник в освободителната война на испанския народ, Рипол попаднал в плен и прекарал няколко години на заточение във Франция. След падането на Наполеон той се завърнал в родината си, където открил начално училище в едно малко селце близо до Валенсия. Инквизицията арестувала Рипол, като го обвинила, че той забранявал на своите ученици да посещават църквата, да се молят, да се причестяват и да се изповядват. На разпитите Рипол заявил, че вярва в Бога, но не смята себе си за католик и отрича правото на Инквизицията да го съди. В продължение на две години инквизиторите ce стремели да получат от него отричане и «помирение» с Църквата. Рипол обаче мъжествено отстоявал възгледите си. Инквизиционният трибунал го обявил за еретик, «откъснал» го от Църквата и го предал на «светската ръка» — кралския съд, който осъдил учителя като «упорстващ и злобен еретик» на конфискация на имуществото, смъртно наказание чрез обесване и символично изгаряне. Последното означавало, че след смъртта трупът на Рипол бил хвърлен в бъчва, изрисувана с огнени езици, и в такъв вид бил погребан на «неосветена» земя.

Аутодафето над Каетано Рипол и неговата екзекуция се състояли на един от площадите на Валенсия. Монасите, които съпровождали осъдения на ешафода, се опитвали да изтръгнат от него отричане с обещанието да отменят смъртната присъда, но Рипол предпочел бесилката пред сделката със съвестта си.

Това последно престъпление на испанската инквизиция предизвикало вълна от възмущение в целия цивилизован свят, което заставило Фердинанд VII да разпусне хунтите по въпросите на вярата. Но Инквизицията продължавала формално да съществува. Едва след смъртта на Фердинанд тя била окончателно и завинаги отменена в Испания. Това станало на 15 юли 1834 година, с декрет на регентката Мария - Кристина.

 

1Цит. по: Kamen, H. Op. cit., p. 258.
2Ibid., p. 265.
3ibid., p. 276.
4Цит. по: Lavalle, J. Histoire des inquisitions religieuses d’Italie, d'Espagne et do Portugal. T. 2, Paris, 1809, p. 335 — 336.
5Цит, во: Лозинский, С. Г. История инквизиции... с, 445.
6Пак там, с. 153