Апостолическият престол

Инквизицията

Посещения: 14217

 

Короната създава Свещен трибунал

 

Португалия принадлежи към малкото католически страни в Европа, които, въпреки че са имали инквизитори, през средните векове не са познавали Инквизицията. Причината за това била може би във факта, че Португалия се е намирала на самия «край» на католическия свят, далеч от папския престол, на когото португалските крале са били васали; или може би защото през средните векове не са я разтърсвали еретични движения.

Историята на португалската инквизиция започва фактически през 1492 г., когато започнало масовото изселване на изгонените от Испания юдеи в Португалия и възникнал проблемът за «новите християни».

Когато през 1492 г. започнало изгонването на юдеите от Испания, десетки хиляди от тях избягали в Португалия. Точният им брой не е известен. Съвременните историци смятат, че в края на XV век от Испания в Португалия избягали около 120 хил. юдеи1. Крал Жоау II водел война в Африка и се нуждаел от пари. Той отворил португалската граница за испанските юдеи, като вземал от всеки по 8 златни крусадо2. Платилият тази сума получавал право на осеммесечно пребиваване в Португалия. След изтичането на този срок кралят обещавал да им предостави безплатно кораби за преселване в Африка.

Освен това за по 4 крусадо на човек се разрешавало влизането в страната на ковачи и оръжейни майстори. Парите, получени по този начин, короната искала да употреби за финансиране на войната в Африка. За тази цел бил въведен специален налог на юдеите.

Испанските юдеи се стремели да получат постоянно местожителство в Португалия. Та нали в тази страна нямало инквизиция и техните едноверци не се преследвали от короната. Освен това от Португалия било по- лесно да се завърнат в Испания и мнозина от тях мечтаели да се върнат в родината си.

Шестстотин богати семейства, избягали от Испания, успели за 60 хил. крусадо да получат разрешение от короната да останат на постоянно местожителство в Португалия. Такова разрешение било дадено и на занаятчиите. Останалите бегълци се намирали под заплахата от изселване.

Такава масова емиграция на чужденци в страна, чието население не надвишавало тогава един милион души, не можела да не предизвика най-разнообразни конфликти и усложнения. Под влиянието на разюздания инквизиторски терор в Испания се изострили антиюдейските страсти и в най-различни среди на Португалия. Едни искали изселването на юдеите, като смятали, че напливът на кастилските юдеи, обявявани от църковната традиция за наследници на убийците на Христос, ще доведе страната до гибел. Други — от користни подбуди или от религиозна ревност, искали да се учреди инквизиция по образ и подобие на испанската.

Когато изтекъл привилегированият срок на пребиваването на испанските юдеи в Португалия, мнозина от тези, които не заминали, а португалският крал пречел на отпътуването им, били продадени като роби, а малолетните им деца били изселени на африканския остров Санто Томе, където по-голяма част от тях загинали от непосилен труд и лишения.

ManuelI PПрез 1495 г. с възкачването на престола на Мануел I (1469 — 1521 г.) положението на испанските юдеи в Португалия отначало малко се подобрило. Скоро Мануел се оженил за овдовялата принцеса Изабела, една от дъщерите на Фердинанд и Изабела, което в случай на смърт на испанските крале му откривало достъп до испанската корона. Фердинанд и неговата съпруга дали съгласието си за този брак, при условие че Португалия се присъедини към съюза против Франция и изгони от пределите на страната както португалските, така и испанските юдеи. Мануел I приел тези условия.

През 1496 г. той забранил юдейския култ, заповядал да се затворят синагогите, да се изгорят юдейските молитвеници, а юдеите да приемат католическата вяра или незабавно да напуснат пределите на Португалия. Но тъй като не искал да губи такива полезни според него поданици, Мануел I създавал многобройни пречки за заминаването на юдеите и насила ги покръствал в католичeската вяра.

През 1499 г. властите забранили на португалците и на чужденците да изпращат в чужбина полиците, получени срещу пари или стока.

Забранявало се освен това да се купува без специално кралско разрешение каквато и да било собственост от «новите християни». «Новият християнин» можел да отиде зад граница по търговия само при условие, че в страната останат жената и децата му — явно като заложници.

Това предизвикало огромно безпокойство сред «новите християни», които, опасявайки се от най-лошото, се опитвали с всякакви средства да спасят себе си, близките си и състоянието си. Подкупването на кралските чиновници достигнало гигантски размери, което пък от своя страна само увеличавало ненаситната им алчност и създавало лъжливото впечатление за безкрайни финансови възможности на техните жертви.

През 1505 г. в Португалия отново пламнала чумна епидемия. Лошата реколта предизвикала глад. В Лисабон избухнал антиюдейски погром. Фанатиците грабели и подпалвали домовете на «новите християни», хвърляли в огъня юдействащите, смятайки ги за виновни за нещастията, постигнали страната. В продължение на два дни в столицата от ръцете на погромаджиите загинали над 3 хил. души, като 600 от тях били изгорени3. Жените били изнасилвани и изгаряни. Децата били убивани пред очите на родителите им.

По заповед на краля срещу погромаджиите била изпратена войска. Около 50 погромаджии след мълниеносен съд били разкъсани на четири части. Двама доминиканци — вдъхновители на погрома — също били разкъсани, а труповете им след това изгорени. Лисабон бил лишен от много привилегии.

През 1507 г. дон Мануел отменил всички предишни ограничителни закони против «новите християни» и тържествено обещал «никога в бъдеще» да не издава подобни закони. На избягалите от страната била обещана амнистия. На насилствено покръстените през 1496 г. било обещано в продължение на 20 години да не ги преследват за неизпълнение на католическите обреди. През 1512 г. този привилегирован срок бил продължен с още 16 години — чак до 1534 година. На всички било разрешено свободно излизане и износ на ценности от страната. Всички тези промени в политиката на дон Мануел, пише Еркулану, направили неотразимо впечатление както на местните, така и на испанските юдеи, живеещи в страната. Като предпочитали илюзорната свобода, получена благодарение на временната вълна на търпимост, и жертвали по такъв начин бъдещето си в името на временните облекчения, никой или почти никой от тях не напуснал страната4. Но могат ли да се винят «новите християни» за това благодушие, след като те фактически нямали друг изход, освен да останат в Португалия.

В интерес на справедливостта трябва да се отбележи, че до смъртта на дон Мануел през 1521 г. те нямали основания да се оплакват от действията на властите. Самият термин «нови християни» излязъл от употреба и бил заменен с «хора от народа».

През 1521 г. дон Мануел умрял и на трона се възкачил неговият най-голям син Жоау III — алчен за пари, жесток и коварен фанатик. Той бил женен за Катарина — сестра на испанския крал Карл V, яростен привърженик на инквизицията. Самият Карл V на свой ред се оженил за Изабела, дъщеря на покойния крал Мануел, която трябвало като зестра да му донесе 800 хил. крусадо. Тази зестра трябвало да се събере от населението на Португалия. За тази цел Жоау III свикал кортесите, които му разрешили да въведе нови данъци на сума 150 хил. крусадо. Останалото го посъветвали да вземе от «новите християни», а за да бъдат те «по-отстъпчиви», да учреди инквизиция.

John III of PortugalЗа същото настоявали жената на краля и нейните многобройни испански «духовни съветници», както и Карл V. Жоау III харесал тази идея, още повече че като разполагал с инквизиция, той би могъл, както в Испания, да подчини на властта си и дворянството. Но за да учреди Свещен трибунал, трябвало да има солидни основания. Какви? Испанският опит подсказвал отговора на този въпрос. Трябвало да се докаже, че «новите християни» били лъжливи лицемери: външно се придържали към католическата вяра, а тайно изповядвали вярата на своите бащи, като с това мамели Бога, краля и приютилото ги ново отечество. А какво да се прави с тържествените обещания на покойния крал Мануел, който дал на «новите християни» амнистия до 1534 г. и тържествено обещал «никога» да не издава закони, които да ги наказват за престъпления против вярата? Обещанията, разсъждавали благочестивите католици, се дават, за да не бъдат изпълнявани, а освен това обещанията, които се дават на еретици, не са задължителни за правоверния християнин. Ако се осигури подкрепата на папата за въвеждането на инквизиция, кой ще посмее да упрекне португалския крал във вероломни действия против «новите християни»? Главното е да се получат против тях «улики», компрометиращи ги данни, доказателства, които да ги уличават в богопротивни еретически заблуждения.

Жоау III възложил лично на някой си Енрике Нунес да го снабди с тези улики. Кой бил този кралски шпионин? Испански «нов християнин», който предал на Свещения трибунал собствения си брат, който служил като провокатор при кръвожадния испански инквизитор на Кордова Диего Родригес Лусеро, наречен от народа за безбройните му жестокости «Вероломния». Изглежда Нунес бил даден «назаем» на Жоау III с препоръката да бъде използван за същата цел от испанските изповедници на кралица Катарина, а може би и от самия Карл V. Нунес се появил в Лисабон, представил се на местните «нови християни» като спасил се по чудо от преследванията на испанската инквизиция, спечелил тяхното доверие и започнал да доставя на новия си стопанин съответната «поверителна» информация. Какво всъщност съобщавала тази продажна личност? Това, което португалският крал искал тя да му съобщава: «новите християни» са лъжци, еретици и вероотстъпници, тайно изповядвали юдаизма, оскверняват кръста, нафората и свещените дарове, глумят се над християнските обреди, кощунстват, вършат ритуални убийства, ругаят португалския крал и готвят заговор против него». Кралят бил във възторг от енергията и таланта на своя шпионин, комуто дал твърде изразителното прозвище «Твърд християнин» (Firme — Fe). Междувременно «твърдият християнин» изглежда действал не особено предпазливо и бил разобличен като шпионин и провокатор.

Страхувайки се от отмъщение, Нунес избягал в Испания, без дори да успее да се обади на своя нов повелител. Но участта му вече била предрешена. Доверени хора на «новите християни» го настигнали близо до Бадахос и го съсекли. Трябва да отбележим, че тази повече от справедлива присъда била изпълнена от двама португалски монаси — Диогу Ваз и Андрес Биаш. Този факт потвърждава, че по онова време «новите християни» са имали достъп до монашеските ордени. Убийците били обесени, след като предварително им отрязали ръцете. Но Жоау III не тъгувал особено за смъртта на своя шпионин. Той вече можел да твърди, че убийството на «твърдия християнин» потвърждавало правдивостта на неговата информация, която можела «с пълно основание» да бъде предадена на папския престол и да се поиска разрешение за учредяване на Свещен трибунал в Португалия.

Като нов тласък, който подбудил Жоау III да пренесе центъра на тежестта на този въпрос в Рим, послужило разразилото се през 1531 г. земетресение в Лисабон. То дало повод на противниците на «новите християни» да твърдят, че е «докарано» от тях, че е «божие наказание» за покровителството, което короната уж им оказвала.

Но защо Жоау III трябвало да маневрира цели 10 години, преди да се обърне към папския престол за разрешение да учреди инквизиция в Португалия? Та нима самите римски папи не са били нейни поддръжници, нима не разрешили да се учреди инквизиция в Испания? Всичко това действително било така, но във всичко това имало и някои усложнения, които португалският крал не можел да не вземе предвид.

Преди всичко трябвало да се държи сметка за факта, че папският престол се стремил да превърне Инквизицията навсякъде в инструмент на своето, т. е. папското влияние, да я използва за осигуряване на надмощието на църковната власт над светската. Испанската инквизиция, която възникнала с благословията на папа Сикст IV през 1478 г., се оказала институция с чудовищна мощ в служба на испанския крал. Наистина кралят бил правоверен католик и безпощадно изтребвал ереста, но той правел това, без да се съобразява с папата, като се поставял над папата. Смятайки се за по-правоверен от самия папа, испанският крал със своето правоверие унижавал и оскърбявал достойнството на папското звание. А кой направил испанския крал такъв горделив и надменен, ако не Инквизицията, чийто меч му дал в ръката Сикст IV?

Малко по-друга и по-приемлива би изглеждала за папския престол тази картина, ако испанският генерален инквизитор се подчинявал само на римския папа, ако изпълнявал само неговите заповеди, ако изпращал само на него продуктите от грабежа на Свещения» трибунал. О, тогава не испанският крал би държал в ръцете си римския папа, а последният би бил господар на съдбините на кастилския владетел!

Испанската инквизиция научила римските папи на някои неща и преди всичко — че е опасно да я изпускат от ръцете си и да я дават на откуп на светските владетели.

Имало и друго немаловажно обстоятелство, което пречело да се осъществят проектите на португалската корона. Папите от епохата на Възраждането както никога в миналото се нуждаели от пари, които можели да получат от банкерите, сред които обаче имало и юдеи. Банкерите-християни по-трудно можели да бъдат заставени да дават пари. Юдеите били много по-отстъпчиви. Естествено не можело да се вземат заеми от тях и едновременно с това да бъдат хвърляни на кладите. Трябвало да се избере едно от двете. И римските папи предпочитали заемите, като предоставяли свобода на юдейското население в своите владения. Както отбелязват историците, «първата половина на XVI век била най-щастливият период в историята на юдеите в папските владения».5

През 1531 г. Жоау III изпратил на своя представител при папския престол Брас Нету поверително досие, което се състояло главно от фалшификациите на «твърдия християнин», и му поръчал на това основание да ходатайства пред папския престол да се учреди инквизиция в Португалия. Брас Нету започнал преговори с довереното лице на папа Климент VII кардинал Сантикуатро, у когото молбата на португалския крал не предизвикала особен ентусиазъм. Кардиналът направо отговорил на посланика на Жоау III, че целта на краля изглежда не е толкова борбата против ереста, колкото желанието да ограби «новите християни» и да завладее имуществото им6. Брас Нету, като съобщил за това на своя господар, помолил да го снабди с пари за подкупи на кардиналите и папските чиновници. Друга възможност за постигане на поставената му задача той не виждал. Още повече, както посочвал Нету, в Рим се намирал представителят на португалските «нови християни» Диогу Пиреш, който имал достъп до папата и до кардиналите и разполагал с големи средства за подкупването им, което заплашвало да провали плановете на Жоау III.

Преговорите с папския престол продължили няколко месеца. Нету успял в края на краищата да склони Климент VII на страната на Жоау III и на 17 декември 1531 г. папата издал була, с която учредявал инквизиция в Португалия и назначавал на поста инквизитор францисканеца Диогу да Силва, но със съществената уговорка, че папата си оставял правото на контрол над неговата дейност. Това не отговаряло напълно на намеренията на Жоау III, но той се престорил, че постигнал своето, и с присъщото си коварство пристъпил към осъществяване на набелязаните планове. В дълбока тайна били съставени списъци на най-състоятелните «нови християни», които подлежали на арест и ограбване. На «новите християни» било забранено да напускат страната и да изпращат капиталите си зад граница. Когато капанът се затворил, на 14 юни 1532 г. била публикувана папската була за учредяването на инквизицията и започнали поголовни арести и масови конфискации на имуществото на «новите християни».

Но в разгара на тези събития ненадейно се получила засечка. Диогу да Силва неочаквано се отказал от поста генерален инквизитор — под натиска на «новите християни» или поради угризения на съвестта.

Това заставило Жоау III да се обърне към Рим с молба да назначи нов генерален инквизитор. Междувременно, лишени от всякаква възможност да окажат действена съпротива на инквизицията на място, «новите християни» прибягнали до единственото средство, което по тяхно мнение можело ако не да спаси, то поне да облекчи участта им. Те събрали голяма сума и като я дали на своя нов довереник Дуарте да Паз, го изпратили в Рим с поръчение да подкупи папските чиновници и на всяка цена да постигне отмяна на омразната инквизиция.

Дуарте да Паз бил много характерна личност за Португалия от онова време. Син на испански юдеи, избягали в Португалия, в детството си той бил насила откъснат от своите родители и покръстен. Като изглеждал външно ревностен католик, Паз направил блестяща кариера — станал съдия и дори рицар на Христовия орден. Жоау III, който му имал голямо доверие, го изпратил с тайна мисия в Африка, където Паз в едно сражение с маврите бил ранен и изгубил окото си. Александре Еркулану го характеризира като хитър, красноречив, енергичен и неподбиращ средствата си авантюрист. Като пристигнал в Рим и получил охранна грамота от римския папа, Дуарте да Паз развил бурна дейност във Вечния град. След като подкупил нужните хора в римската курия, агентът на «новите християни» успял да получи на 17 октомври 1532 г. от папа Климент VII декрет, който нареждал на португалската инквизиция временно да прекъсне дейността си и назначавал в Лисабон нунций с поръчение да проучи действията ѝ и да доложи за своите изводи на папата, за да се вземе окончателно решение за съдбата на Свещения трибунал в Португалия. Това било немаловажен успех на Дуарте да Паз.

Като избързаме малко напред, нека кажем, че Дуарте да Паз, който се проявил толкова блестящо след пристигането си в Рим, известно време след това предал «новите християни» и преминал на служба на Жоау III, като изпълнявал през следващите 10 години от своето пребиваване в Рим по същество ролята на провокатор. За «новите християни», както се оказало, не било така лесно да се отърват от услугите му. Техните агенти се опитвали дори да го убият, като му нанесли 14 удара с кинжал в присъствието на самия римски папа. Но предателят имал късмет и останал жив след покушението. Като напуснал Рим, той продължил провокаторската си дейност във Венеция и други италиански градове. Преследван от «новите християни», авантюристът избягал в Турция, където приел исляма и завършил дните си на служба на падишаха.

Но ако с Дуарте да Паз на «новите християни» не им провървяло, то други техни агенти успявали понякога да подкупят някого във вражеския лагер и да го заставят да работи за тях. Най-голям успех те постигнали с Мигел да Силва, брат на влиятелния придворен граф Порталегре. Мигел да Силва, епископ на Визеу — най-богатата епархия на Португалия, бил по едно време глава на правителството и личен секретар на Жоау III. След като бил назначен за посланик на Португалия при папския престол още по времето на Лъв X, Силва мечтаел да получи кардиналско звание. Това той успял да постигне въпреки желанието на Жоау III. Като влязъл в конфликт с последния, Силва отказал да се завърне в родината си и останал в Рим, където като член на кардиналската колегия защитавал много упорито интересите на «новите християни» и пречел на учредяването на инквизиция в Португалия. До какво довела тази негова дейност, ще видим малко по-късно.

Ние прекъснахме нашия разказ с това, че на 17 октомври 1532 г. Климент VII спрял работата на португалската инквизиция и назначил нунций в Лисабон за разследване на дейността ѝ. Когато Жоау III започнал да създава различни пречки за влизането на нунция в страната, Климент VII публикувал на 7 април 1533 г. нова була — «Sempiterno Régi», в която обвинил португалския крал, че той издействал учредяването на инквизицията чрез измама, като скрил от папата факта за насилственото покръстване на юдеите през XV век. «Тези, които са били подложени насила на обреда на покръстването — заявявал папата, — не могат да се смятат за членове на християнската община и имат пълно право да се оплакват, че ги осъждат и наказват като християни в нарушение на принципите на законността и справедливостта.»7  В същата була папата заповядвал да се амнистират и реабилитират всички обвинени от инквизицията в юдаизъм, затворниците да бъдат пуснати на свобода, да им се върне имуществото и съответните постове. Освен това папата създал кардиналска комисия, на която възложил да разгледа подробно действията на португалската инквизиция.

Членовете на кардиналската комисия подписали документ, който с пределна точност разобличавал престъпленията на португалската инквизиция. В него се казвало: «Като хванат, понякога въз основа на лъжливи показания, някой от тези нещастници, за избавлението на които умря Христос, инквизиторите го хвърлят в тъмницата, където е лишен от дневна светлина и са му забранени срещите с роднини, които биха могли да му окажат помощ. Обвиняват го тайни свидетели и не му посочват нито времето, нито мястото на приписаните му провинения. Ако той е в състояние да отгатне името на своя обвинител, тогава показанията на последния не се вземат под внимание. По-полезно за обвиняемия е да бъде вълшебник, отколкото християнин. След това му назначават адвокат, който най-често, вместо да го защитава, помага да го закарат на ешафода. Ако обвиняемият започне да твърди, че е истински християнин, и започне да отрича предявените му обвинения, като упорстващ еретик го хвърлят в огъня, а имуществото му конфискуват. Ако той признае едни или други прегрешения, но обясни, че ги е извършил без зла умисъл, ще го накажат по същия начин, под предлог, че не е искрен. Ако той от наивност се признае за виновен във всичко, ще го превърнат в просяк и ще го осъдят на доживотен затвор. И това се нарича да се отнасяш към престъпника със снизхождение! А онзи, който доказва своята невинност извън всякакво съмнение, се наказва поне с глоба, за да не казват, че напразно са го били затворили. И какво да се каже за това, че затворниците са принуждавани чрез всевъзможни мъчения да си признават всяко престъпление, в което ги обвинят. Мнозина загиват в затворите, но даже и онези, които излизат на свобода, се оказват заедно със своите близки опозорени с клеймото на вечното безчестие. В крайна сметка злоупотребите на инквизиторите са такива, че всеки, който има макар и най-малка представа за християнството, ще може да разбере, че те са министри на сатаната, а съвсем не на Христос.»8

Кардиналите не биха могли да характеризират по-добре действията на португалската инквизиция, в която впрочем нямало нищо оригинално. Та нали тя постъпвала по същия начин като своите «сестри» във всички други страни на християнския свят. Кардиналите прекрасно знаели това. И ако те осъдили в дадения случай само португалската инквизиция, за това имали твърде солидни, така да се каже, «материални» причини — златото, с което щедро ги снабдявал Дуарте да Паз. «Известни на историята документи — посочва Сарайва — неопровержимо потвърждават, че златото на новите християни и в Португалия, и в Рим било горивото, което държало този въпрос открит толкова дълго време.»9 Но цитираният по-горе документ представлява интерес и поради това, че опровергава един от любимите клерикални доводи в полза на инквизицията, чиито методи уж съответствали на «духа на времето» и не предизвиквали възмущение у никого с изключение, разбира се, на жертвите и. Дори папата и кардиналите били принудени да признаят престъпния характер на португалския Свещен трибунал.

Но противниците на португалската инквизиция в Рим скоро били принудени да отстъпят. През 1534 г. умрял Климент VII и неговото място заел Павел III, който бил незабавно атакуван от португалския крал с молби да се възстанови инквизицията. Новият папа и кардиналите пак отговорили с отказ и поискали да бъдат освободени затворниците на инквизицията, което португалските власти били принудени да направят през 1535 година. Представителят на лисабонския двор в Рим хвърлял гръм и мълнии от възмущение, като съветвал своя крал по примера на Англия да скъса с папата. В едно от своите съобщения до Лисабон той писал за кардиналите, че «те не са князе и въобще са нищожества; те са търгаши и лъжци, които не струват и три петака, те са невежи, действа им или страхът, или светският интерес, а делата духовни не ги интересуват»10.
Решаващата дума в този спор казал император Карл V - неуморен и ревностен защитник на инквизицията, пред когото по онова време треперел самият наместник на бога на земята. През 1536 г. войските на императора завзели Рим. Под натиска на испанския крал Павел III се съгласил да възстанови инквизицията в Лисабон. Наистина и този път папата не удовлетворил напълно португалския крал. С була от 23 май 1536 г. Пазел III назначил трима инквизитори в Португалия в лицето на епископите Коимбра, Ламегу и Сеута, като разрешил на краля да назначи четвъртия. Освен това на инквизицията било забранено в продължение на 10 години да конфискува имуществото на жертвите си, в продължение на три години тя трябвало да се придържа към нормите на светското законодателство и накрая — на осъдените се давало право на апелация във Върховния съвет на инквизицията, назначаван от генералния инквизитор (инквизитор-мор). На този пост папата утвърдил привърженика на умерените действия, епископа на Сеута Диогу да Силва — същия, който преди четири години се отказал от този пост.

 

1Kamen, H. Op. cit., p. 215,
2Изчислено в съвременен курс, крусадото в емисия от 1472 г. което имало 324 рейсреала, и крусадото в емисия от 1500 г., което имало 390 рейса, се равнява на 2 английски лири и 17 шилинга. Крусадото в емисии от 1517 г, и 1537 г., което имало по 400 рейса, се равнява съответно на 2 лири, 7 шилинга и в пенса. Държавният доход на Португалия през 1534 г. се равнявал на 279 милиона рейса, а през 1607 г. — на 1672 милиона рейса (Livermore, H. V. A History of Portugal. Cambridge, 1947, p. 479).
3Вж. Oliveira Martinis, J. Historie de Portugal. V. 2. Lisboa, 1951, p. 22.
4Herculano, A. History of the Origin... p. 268.
5Poliakov, L. Les Banquiers Juifs et le Saint-Siège du XIII-e au XVII siècle. Paris, 1967, p. 209. 1 Ba;. Herculano, A. History of the Origin... p. 304.
6Herculano, A. History of the Origin... p. 304.
7Ibid., p. 330.
8ibid., p. 345 — 346.
9Saraiva, A. J. Op. cit., p. 38.
10Ibid.